II Посвещението и философията на Платон

Три години след като Платон станал ученик и последовател на Сократ, последният бил осъден на смърт от Ареопага ⁶ и издъхнал, заобиколен от своите ученици, изпивайки отрова от бучиниш.

Малко исторически събития са толкова често разказвани – и въпреки това, причините, обхватът и значението на това събитие са неправилно разбрани. Днес е прието да се твърди, че Ареопагът е имал основание, от собствената си гледна точка, да осъди Сократ като враг на държавната религия, защото, отричайки Божествата, той рушал основите на Атинската република. Незабавно ще докажем, че това твърдение съдържа в себе си две дълбоко вкоренени грешки. Първо, да си припомним онова, което Виктор Кузен се е осмелил да напише в предговора си към Апология на Сократ, този негов прекрасен превод на творбите на Платон: „Трябва да кажем, че Анит бил достоен за уважение гражданин, а Ареопагът – справедлив, безпристрастен и умерен в присъдите си трибунал; и ако би следвало да се удивим на нещо, то това би бил фактът, че Сократ е обвинен с такова закъснение и че не е бил осъден с по-голямо мнозинство“. Философът, министър на общественото образование, не е съзнавал, че ако е бил прав в това си твърдение, то тогава би следвало да се осъди едновременно и философията, и религията, за да се прослави единствено политиката на лъжата, насилието и произвола; защото, ако философията руши със сила устоите на обществения строй, то тя е само едно високомерно безумие; и ако религията може да просъществува само ако отхвърля и потиска търсенето на Истината, то тя е само една пагубна тирания. Нека опитаме да бъдем по-справедливи едновременно и към религията, и към философията на Древна Гърция.

5 Фрагмент от пълните произведения на Платон, съхранен под заглавието: Платон, изгарящ своите стихове (бел. авт.).

6 Ареопаг – държавен орган на Древна Атина с широка политическа, съдебна, контролираща и религиозна власт (бел. ред.).

Има един много важен и поразителен факт, изплъзнал се на повечето съвременни историци и философи. В Древна Гърция гоненията срещу философите, които рядко били твърде ожесточени, никога не започвали от храмовете, а винаги – от политическите дейци и интриганти. Елинската цивилизация не познавала войната между жреци и философи, изиграла толкова голяма роля в нашата култура, още от съсипването на езотеричното християнство през II век от нашата ера. Талес можел преспокойно да преподава учението си, че светът е произлязъл от водата; Хераклит – че произхожда от огъня; Анаксагор – че Слънцето е нажежена огнена маса; Демокрит – да твърди, че всичко е изградено от атоми. Нито един храм не нарушавал покоя си от тези твърдения. В храмовете човек научавал всичко това и още много повече. Научавал също и че мнимите философи, отричащи Боговете, не биха могли да ги унищожат в националното съзнание, както и че истинските философи вярват в тях по начина, по който и Посветените, виждайки в тези Богове символи на Висши чинове на Духовната йерархия, на Божественото, проникващо цялата Природа, на Невидимото, царуващо над видимото. Езотеричното Учение следователно служело като свързващо звено между истинската философия и истинската религия. Ето дълбокия, изначален и окончателен факт, обясняващ тайното им разбирателство в цивилизацията на Древна Елада.

Впрочем кой обвинил Сократ? Жреците на Елевзина, проклели подбудителите на Пелопонеската война, изтръсквайки праха от тогите си върху Запада, не изрекли и дума против него. А що се отнася до Делфийския храм, той засвидетелствал към Сократ най-голямата почит, която може да се отдаде на един човек. Питията, запитана какво Аполон мисли за Сократ, отговорила:

– Няма човек, по-свободен, по-справедлив, по-разумен от него. ⁷

Двете точки на обвинението, отправено срещу Сократ: че внася поквара у младите хора и че не вярва в Боговете, следователно служели само като повод. По втора точка, обвиняемият отговорил на своите съдници като победител:

– Вярвам в собствения си Дух, така че имам още по-голямо основание да вярвам в Боговете, които са Великите Духове на Вселената.

Тогава, защо била тази непримирима омраза към Мъдреца? Той се борел с несправедливостта, разобличавал двуличието, разкривал фалша на толкова много празни претенции. Хората прощават всеки порок и всяко безбожие, но не прощават на онези, които свалят техните маски. Именно затова истинските безбожници, заседаващи в Ареопага, погубили праведния и невинния, обвинявайки го в престъплението, което самите те вършели. В своята възхитителна защита, възпроизведена от Платон, Сократ сам обяснил това със съвършена простота:

– Всъщност именно моите безплодни търсения на мъдри хора сред атиняните разбуниха срещу мен толкова много опасни вражди и всички тези клевети, разпространявани по мой адрес; защото всички, които ме слушат, си въобразяват, че съм сведущ във всички онези неща, по отношение на които изобличавам невежеството на другите. Интриганти, буйни и многобройни, говорейки за мен по предварително обмислен план, с огромно и шумно красноречие, способно да изкуши човека, те отдавна са ви напълнили ушите с най-коварни слухове и следват неуморно и систематично своята клеветническа стратегия. Върху мен са се нахвърлили Мелет, Анит и Ликон. Мелет е представител на поетите; Анит – на политиците и хората на изкуството; Ликон – на ораторите. ⁸

Единият – поет, автор на трагедии без талант, другият – злобен богаташ и фанатик, а третият – безсрамен демагог, заедно успели да издействат смъртна присъда за най-добрия сред човеците; и тази смърт го направила безсмъртен. Той имал силата да каже достойно в очите на своите съдници:

– Аз вярвам в Боговете така, както никой от моите обвинители… Време е вече да си тръгнем от тук: аз – към смъртта, а вие – към живота. Кой от нас, вие или аз, върви към по-добра участ? Никой не знае това освен Бог. ⁹

Далеч от мисълта да подрива устоите на истинната религия и народностните ѝ символи, Сократ дал всичко от себе си, за да ги укрепи. Той щеше да бъде най-голямата опора на своята родина, ако родината му изобщо бе съумяла да го разбере. Също като Иисус, той издъхнал, прощавайки на своите палачи и превръщайки се в образец на Мъдрец мъченик за цялото човечество – защото Сократ е пример за окончателното утвърждаване на индивидуалното Посвещение и на отворената, достъпна Наука.

7 Виж Ксенофонт, Апология на Сократ (бел. авт.).

8 Виж Платон, Апология на Сократ (бел. авт.).

9 Пак там (бел. авт.).

Образът на омиротворения Сократ, умиращ за Истината, който прекарал своя последен час, разговаряйки с учениците си за безсмъртието на Душата, се отпечатал дълбоко в сърцето на Платон като най-прекрасната гледка и най-святото Тайнство. Това било неговото първостепенно, Велико Посвещение. По-нататък му се наложило да изучава физика, метафизика и още много други науки, но той завинаги си останал ученик на Сократ. Платон ни е завещал като наследство живия образ на Сократ, слагайки в устата на своя Учител съкровищата на своята собствена мисъл. Това деликатно цвете на скромността го превърнало в идеал за ученик и последовател, също както пламъкът на възторга направил от него поет на философите. Макар да знаем, че е основал Школата си чак на петдесетгодишна възраст, а е починал на осемдесет, можем да си го представим единствено като млад човек; защото вечната младост е присъща на Душите, които, в глъбините на своята мисъл, се сливат с една Божествена невинност и чистота.

Платон приел от Сократ великия импулс, активния, Мъжки Принцип на живота му, неговата вяра в Справедливостта и Истината. Учението и същината на идеите си Платон дължи именно на своето Посвещение в Мистериите. Неговата гениалност се състои в новата форма, едновременно поетична и диалектична, която той съумява да им придаде. Платон не получил това Посвещение единствено в Елевзина, а го търсил при всички достъпни извори на Античния свят. След Сократовата смърт, той започнал да странства. Присъствал на лекциите на редица философи в Мала Азия. Оттам се отправил в Египет, за да влезе в общение с тамошните жреци, и преминал през Посвещението на Изида. Не достигнал, както Питагор, онази висша степен, при която се става Адепт, при която се придобива действителното и пряко виждане на Божествената Истина посредством свръхестествени, от земна гледна точка, сили и способности. Спрял се на третата степен, даваща съвършена яснота на съзнанието, посредством господството на Разума над душата и тялото. По-нататък заминал за Южна Италия, за да влезе във връзка с Питагорейците, знаейки твърде добре, че Питагор е най-великият сред древногръцките Мъдреци, и откупил на цената на златото един ръкопис на този Учител. Почерпил по тоя начин от Езотеричната традиция на Питагор при самия ѝ извор, Платон заимствал от този философ основните идеи и структурата на собствената си система. ¹⁰

Завръщайки се в Атина, Платон основал там своя Школа, станала особено известна под названието Академия. За да продължи делото на Сократ, било нужно да разпространява Истината. Платон обаче не можел да проповядва публично нещата, които Питагорейците криели зад тройна завеса. Тържествените обети, благоразумието, самата му цел дори го пазели и закриляли. Именно Езотеричното Учение преоткриваме отново в неговите Диалози, само че завоалирано, смекчено, обременено с логическа диалектика като с някакъв чужд товар, дегизирано като легенда, мит, притча. Тук то вече не се явява пред нас в онова велико единство, което Питагор е вложил в него и което сме се опитали да пресъздадем, т.е. като здание, съградено върху непоклатима, неизменна основа, всички части на което са здраво циментирани – а посредством аналитични откъси. Платон, също както Сократ, се появява лично дори сред младите атиняни, светските хора, ораторите и софистите, и ги оборва, използвайки собственото им оръжие. Геният му обаче винаги присъства: всеки миг той разкъсва като орел мрежата на диалектиката, за да се извиси в смел полет към Върховните Истини, които са неговото Отечество, неговото родно Небе. Тези диалози имат едно пикантно и уникално обаяние: в тях, наред с възторга на Делфи и Елевзина, се усеща дъхът на една чудна яснота, на „щипката сол“ в тънката и крилата ирония, в хитрото остроумие на добрия старец – Мъдрецът Сократ.

Няма нищо по-лесно от това да се намерят у Платон различните части от Езотеричната Наука и същевременно да се открият източниците, от които е черпил. Учението за Идеите, явяващи се Първообрази на всички неща, изложено във Федър, е пряко следствие от Учението за Свещените Числа на Питагор; ¹¹ диалогът Тимей дава едно доста объркано и заплетено изложение на Езотеричната Космогония. Колкото до Учението за Душата, за преселението и развитието ѝ, то е проникнало всички трудове на Платон, но никъде не прозира толкова ясно, колкото в Пир, във Федон и в Митът за Ер, намиращ се в края на диалога му Държавата. Съзираме Психея, покрита с було – и все пак, колко красива и затрогваща сияе тя дори през булото, със своите изящни форми и Божествена грациозност!

10 „Онова, което Орфей е провъзгласил посредством непонятни алегории – казва Прокъл, – Питагор го е проповядвал, след като е станал Посветен в Орфическите Мистерии, а Платон е имал цялостно познание за него посредством орфическите и питагорейските писания.“ Това мнение на Александрийската Школа относно произхода на Платоновите идеи се потвърждава изцяло от сравнителното изследване на Орфическите и Питагорейските традиции спрямо писмените произведения на Платон. Този произход, държан в тайна векове наред, можел да бъде разкрит само от александрийските философи, тъй като те били първите, които изнесли езотеричния смисъл на Мистериите пред по-широк кръг от хора (бел. авт.).

11 Това Учение е разгледано в предходната книга VI, относно Питагор (бел. ред.).

Видяхме в предходната книга на настоящата творба, че ключът към Космоса, Тайната на неговия строеж, както във Висините, така и долу, се намира в Принципа на трите свята, отразени чрез Микрокосмоса и Макрокосмоса в човешкото и Божественото триединство. Питагор майсторски формулирал и обобщил в синтезирана форма това Учение чрез символа на Свещената Тетрада. Това Учение за Живото, Вечно Слово, се явявало великата алхимична Тайна, изворът на Магията, диамантеният Храм на Посветените, непревземаема крепост над океана на всички неща. Платон не можел, нито желаел да разбули тази Тайна в отвореното си към по-широкия кръг от хора Учение. А и преди всичко, тържествените обети към Мистериите държали устата му затворена. После, не всеки би я разбрал: невежото мнозинство би осквернило с недостойното си отношение това Теогонично Тайнство, криещо в себе си зараждането на световете. За да се пребори с разложението на нравите и разюзданите политически страсти, му било потребно нещо друго. С Великото Посвещение, дверите към Отвъдното по-скоро щели да се затворят – тези двери, които впрочем се отварят сияйно и с кристална яснота само пред Велики Пророци, пред изключително редки, истински Посветени.

Платон заменил Учението за трите свята с три понятия, които, при отсъствие на организирано Посвещение, останали в течение на две хилядолетия като три пътя, отворени към Върховната Цел. Тези три понятия имат еднакво отношение както към човешкия, така и към Божествения свят; те имат преимуществото да ги обединяват, макар и по един абстрактен начин. И точно тук се проявил популяризаторският и съзидателен гений на Платон. Той залял света с потоци от Светлина, поставяйки на едно и също равнище идеите за Истинното, Красивото и Доброто. Пояснявайки тези идеи една чрез друга, Платон разкрил, че това са три лъча, излизащи от един и същи Огнен Център, които, сливайки се в едно, пресътворяват същия този Огнен Център: Бог.

Стремейки се към Доброто, т.е. към Справедливото, душата се пречиства и се подготвя да познае Истината: първо и задължително необходимо условие за нейния напредък в развитието.

Като се стреми към идеята за Красивото и я разгръща все повече, душата постига Разумната Красота – онази надсетивна, по познаваема Светлина, майка на нещата, оживотворяваща и одушевяваща формите, която е субстанция и орган на Бога. Потапяйки се във Всемирната Душа, човешката душа усеща как ѝ растат крила.

Стремейки се към идеята за Истинното, душата постига чистата Същност – Принципите, съдържащи се в чистия Дух. Тя познава собственото си Безсмъртие чрез отъждествяване на своето начало с Божественото Начало. Съвършенство; Богоявление на Душата.

Отваряйки тези велики пътища пред човешкия Дух и човешкото съзнание, Платон определил и изградил, извън тесногръдите системи и отделните религии, категорията на Идеалното, което трябвало да замени в течение на векове, а и до ден днешен е заместител на органичното и цялостно Посвещение. Той очертал трите Свещени пътя, водещи към Бога, също както атинският Свещен път водел до Елевзина през портата на Керамейкос*. След като навлязохме във вътрешността на Храма заедно с Хермес, Орфей и Питагор, вече по-добре оценяваме колко здрави, устойчиви и прави са тези широки пътища, съградени от Божествения инженер Платон. Познанието за Посвещението ни разкрива основанието и причината за съществуването на Платоновия Идеализъм – Учението за Идеите.

Това Учение за Идеите е решително утвърждаване на Божествените Истини от страна на Душата, която си задава въпроси и изучава сама себе си в своето уединение, като преценява Небесните реалности посредством съкровените си способности и своя Вътрешен Глас. Посвещението е проникване в същите тези Истини чрез опитностите на Душата, чрез прякото виждане на Духа, чрез вътрешното Възкресение. В най-висша степен, това е влизане на Душата в общение с Божествения свят.

Идеалното е нравственост, поезия и философия; Посвещението е действие, виждане и върховно присъствие на Истината. Идеалното е блян и жал по Божествената Родина; Посвещението, този Храм на Избраните, е ясният спомен за нея, самото ѝ овладяване.

Изграждайки категорията на Идеалното, Посветеният Платон следователно сътворил едно убежище, отворил спасителния път пред милиони души, неспособни да постигнат още в този живот пряко Посвещение, но мъчително жадуващи Истината. По този начин Платон превърнал философията в преддверие към едно бъдещо Светилище, изпращайки в него всички хора на добрата воля. Идеализмът на многобройните му последователи, езичници и християни, ни изглежда като просторна чакалня преди Великото Посвещение.

Всичко това обяснява огромната известност, общодостъпност и озаряваща сила на Платоновите идеи. Тази сила седи в езотеричната им същност и дълбочина – затова и Атинската Академия, основана от Платон, просъществувала векове наред, а делото ѝ било продължено чрез грандиозната Александрийска Школа. Ето защо първите отци на Църквата отдавали заслужена почит на Платон; ето защо свети Августин взел именно от неговото Учение две трети от своята Теология. Две хилядолетия изтекли, откак ученикът на Сократ изпуснал последния си дъх в сянката на Акропола. Християнството, варварските нашествия и Средновековието преминали през света. Ала Древността се възродила, възкръснала от своята пепел. Във Флоренция, Медичите поискали да основат Академия и повикали за нейното организиране един гръцки учен от Константинопол, прокуден в изгнание – Марсилио Фичино. И какво име ѝ дал той? Нарекъл я Платонова Академия. Даже и в наши дни, след като толкова много философски системи, насложили се една върху друга, са се сгромолясали в прахоляка и тънат в забрава, днес, когато науката, проучила издълбоко материята дори и в нейните най-крайни и най-миниатюрни видоизменения, се озовава лице в лице с необяснимото и невидимото – днес Платон отново се завръща при нас. Всякога естествен и скромен, но озаряващ с вечната си младост, той ни връчва свещената клонка на Мистериите, клонка от мирта и кипарис, заедно с един нарцис: цветето на Душата, носещо в себе си обещанието за Божественото Възраждане на една нова Елевзина.

III Елевзинските Мистерии

В Древна Гърция и Рим, Мистериите станали обект на много специална почит и благоговение. Дори авторите, превръщащи в посмешище митологичните измислици, не се осмелявали да докоснат преклонението към „Великите Богини“. Царуването им, макар и не толкова славно като това на Олимпийските Богове, се оказало по-стабилно и плодотворно. В незапомнени времена, една гръцка колония, произхождаща от Египет, донесла в тихия залив на Елевзина преклонението към Великата Изида под името Деметра, т.е. Всемирната Майка. Още тогава Елевзина се превърнала център за Посвещение.

Деметра и нейната дъщеря Персефона играели главна роля в Малките и Големите Мистерии: оттам идвали авторитетът и влиянието им.

И ако в лицето на Церера ¹² , народът дълбоко тачел Майката Земя и Богинята на земеделието, Посветените виждали в нея Небесната Светлина – Майка на Душите, и Божествената Разумност – Майка на Космогоничните Богове. Преклонението към нея се извършвало от жреци, принадлежащи към най-стария жречески род на Атика. Те наричали себе си „Синове на Луната“, т.е. родени, за да бъдат посредници между Небето и Земята, произхождащи от сферата, където се намира мостът, прехвърлен между двете селения, по който Душите слизат и се качват. Още в самото начало тяхната функция била „да възпяват, в тази бездна на беди и нещастия, сладостта на Небесните Селения, и да проповядват начините за преоткриване на пътя към тях“. Оттук и името им: Евмолпиди, т.е. „пеещите благотворни мелодии“ – благи възродители на хората. Елевзинските жреци винаги изнасяли Великото Езотерично Учение, дошло при тях от Египет. Ала в хода на вековете те го облекли отново в цялото очарование на една гъвкава и обаятелна митология. Посредством едно изтънчено, ефирно и дълбоко изкуство, тези чародейци умеели да си служат със земните страсти, за да изразят Небесни Идеи. Тяхната цел била, служейки си със сетивното привличане, тържественото великолепие на церемониите и примамливото очарование на изкуството, да подтикнат душата към един по-добър живот, а ума – към Разумността на Божествените Истини. Никъде другаде Мистериите не били представяни в една толкова човешка, толкова жива и колоритна форма.

12 Церера – аналог на Деметра в древноримската митология (бел. ред.).

Митът за Церера и дъщеря ѝ Персефона изгражда сърцевината на Елевзинския култ. ¹³ Като всяка блестяща теория, цялото Елевзинско Посвещение се върти и разгръща около този светлозарен кръг. Впрочем, в своя най-съкровен, същностен смисъл, този мит е символично представяне на историята на Душата, на спускането ѝ в материята, на страданията ѝ в мрака на забравата, а после – на възхода и завръщането ѝ в Божествения Живот. С други думи, това е драмата на падението и изкуплението, представени под тази елинистична форма.

От друга страна обаче, може да се твърди, че на образования и просветен в тази област атинянин от епохата на Платон, Елевзинските Мистерии предлагали цялостно обяснение, блестящо допълнение към театралните представления на трагически пиеси в Атина. Там, в театъра на Бакхус, пред развълнуваната, надаваща викове публика, страховитите заклинания на Мелпомена призовавали земния човек, заслепен от страстите си, да си спомни, че е преследван от възмездието на Немезида за всяко свое престъпление, смазван от една неумолима и често пъти непонятна Съдба. Там ехтели битките на Прометей и проклятията на Ериниите; там отеквали отчаяните викове на Едип и вилнеела дивата ярост на Орест. Там царствали мрачният Ужас и окаяното Съжаление. В Елевзина, в обителта на Церера, всичко се изпълвало с яснота. Кръговратът на всички неща се разгръщал пред очите на Посветените, станали вече Зрящи. Историята на Психея и Персефона била за всяка душа едно удивително Откровение. Животът бил обясняван като изкупление или пък изпитание. От тази страна на земното си настояще и отвъд него, човек откривал области, обсипани със звездите на Божествено минало и Божествено бъдеще. След смъртните мъки, надеждата и очакването, освобождението и радостите на Елисейските полета, през колонадите на широко отворените преддверия към храма достигали песнопенията на блажените, потапящи го в Светлината на един чуден свят на Отвъдното.

13 Виж Хезиод, Омирови химни: Към Деметра, изд. Народна култура, София, 1988 (бел. ред.).

Ето какво се явявали Мистериите, съпоставени с античната трагедия: Божествената драма на Душата, която допълвала и обяснявала земната драма на човека.

Тържествата по случай Малките Мистерии се провеждали през месец февруари в Агре – малко градче, съседно на Елевзина. Кандидатите, преминали през предварителен изпит и представили доказателства за произхода, възпитанието, обучението и почтеността си, получавали достъп до скритата затворена обител от жреца на Елевзина, наречен Йерокирикс, или Свещен Вестител, предрешен като Хермес, така че да прилича на него, с широкопола шапка и Кадуцей в ръка. Това бил водителят, посредникът, тълкувателят на Мистериите. Той отвеждал пристигащите до един малък храм с йонийски колонади, посветен на Кóра ¹⁴ – Великата Дева Персефона. Изящното светилище на Богинята било скрито в дъното на тиха долина, насред свещена дъбрава, между тисови дървета и бели тополи. Тогава жриците на Прозерпина ¹⁵ , Йерофантидите, излизали от храма, в безупречно чисти пеплуми, с голи ръце, с венци от нарциси на главите. Те се подреждали в редица на най-горното стъпало на стълбището и запявали тържествена монотонна песен в дорийски стил, изричайки като речитатив думите си, които подчертавали с широки жестове:

– О, кандидати, жадуващи Мистериите – на прага на Прозерпина, ето ви веч! Всичко, що тук ще съзрете, ще ви изуми… Ще научите, че животът ви представлява само мрежа от измамливи и объркани сънища и блянове. Сънят, който ви обгръща в една сфера на мрак и невежество, отнася бляновете и дните ви със своето течение, като носещи се по вълните отломъци, губещи се безследно от погледа… Ала там, Отвъд, се простира друга сфера, на Вечна Светлина. Нека Персефона бъде благосклонна към вас; и нека тя самата ви научи как да прекосите реката на мрачните сенки и да стигнете чак до Небесната Деметра!

14 Кόра – букв. „млада девойка“: друго име на Персефона (бел. ред.).

15 Прозерпина – аналог на Персефона в древноримската митология (бел. ред.).

После Профантидата, т.е. прорицателката, водеща хора на жриците, слизала три стъпала надолу по стълбата и изричала следното проклятие с тържествен глас и страховит поглед:

– Ала тежкò и горкò на онези, които са дошли тук, за да осквернят Мистериите!... Защото Богинята ще преследва и измъчва тия покварени сърца през целия им живот; и даже в царството на сенките, тя пак няма да остави на мира своите жертви!

Няколко дни минавали след това в ритуални обмивания, пост, молитва, обучение и напътствия.

Вечерта на последния ден, новопосвещаваните отново се събирали в най-тайното кътче на свещената дъбрава, за да присъстват там на сцената Отвличането на Персефона. Тази сцена се разигравала на открито, от жриците на храма. Обредът датирал от много далечни времена, а същината на това представление, главната идея, оставала винаги една и съща, макар нейната форма да варирала много в хода на вековете. В епохата на Платон, благодарение на скорошния разцвет на трагедията, предишната жреческа суровост отстъпила място на един по-човеколюбив, по-изтънчен подход, както и на една тенденция към по-голяма чувственост и страст. Под ръководството на Йерофанта, анонимните поети на Елевзина превръщали тази сцена в малка драма, която се разгръщала приблизително по следния начин:

(Новопосвещаваните пристигат двама по двама на една горска полянка. В дъното се виждат скали с пещера в тях, обградени от миртова горичка и няколко тополи. Отпред има ливада, насред която, около един извор, са полегнали нимфи. В дъното на пещерата съзираме Персефона, която седи, гола до кръста, подобно на Психея, а изящните ѝ гърди се подават целомъдрено изпод драперията, надиплена като лазурна лека мъгла около слабините ѝ. Тя изглежда щастлива, неосъзнавайки своята красота, докато извезва дълго було с многоцветни нишки. Деметра, майка ѝ, е застанала права до нея, с коси, увенчани с калатос ¹⁶ , и със своя скиптър в ръка.)

Хермес (Вестителят на Мистериите, към публиката): Деметра ни дава два прекрасни дара: плодовете, за да не живеем като зверове, и Посвещението, което вдъхва една по-блага надежда у всички, взимащи участие в него – и за завършека на този живот, и за цялата Вечност. Обърнете особено внимание на думите, които ще чуете, и нещата, които ще видите!...

16 Калатос (гр.) – букв. „кошница“: специален атрибут на някои Богове и Богини, с формата на шапка, подобна на кошница, символизираща плодородието (бел. ред.).

Деметра (със сериозен глас): Дъще, обичана от Боговете, стой в тази пещера, чак до завръщането ми, и извезвай моето було! Небето е твоето Отечество; Вселената е твоя. Ти виждаш Боговете; те ще дойдат, щом ги призовеш. Ала никак не надавай ухо на гласа на лукавия Ерос, на пленителни погледи, на коварни съвети! Пазѝ се да не излезеш от пещерата и никога не късай от съблазнителните цветя на Земята: техният възбуждащ и пагубен аромат ще те тласне да изгубиш Светлината на Небето и даже спомена за нея! Извезвай булото ми и живей щастливо чак до моето завръщане, а нимфите ще ти бъдат другарки. И тогава, с моята огнена колесница, теглена от змийски впряг, ще те върна обратно във Великолепното Сияние на Етера над Млечния път.

Персефона: Да, Велика и Могъща Майко, в името на тая Светлина, която те обгръща и която е толкова драгоценна за мен, аз ти обещавам това – и нека Боговете ме накажат, ако не изпълня своя обет! (Деметра излиза.)

Хорът на нимфите: О, Персефона! О, Дево, о, чиста и целомъдрена невесто на Небето, която извезваш образите на Боговете върху това було, дано никога не познаеш празните илюзии и неизброимите злини на Земята! Вечната Истина ти се усмихва. Твоят Небесен жених Дионис те очаква в Емпиреите ¹⁷ . Понякога той ти се явява под формата на далечно Слънце и неговите лъчи те милват; той вдишва твоето дихание, а ти пиеш от неговата Светлина. Още от сега, вие вече си принадлежите!... О, Дево, коя тогава е по-щастлива от тебе?

Персефона: Върху туй лазурно було с безконечни дипли, аз извезвам, с моята игла от слонова кост, неизброимите образи на същества и всевъзможни неща. Завърших историята на Боговете; извезах страховития стоглав Хаос с хиляди ръце: оттам трябва да изникнат всички смъртни същества. Кой тогава ги е породил? Бащата на Боговете ми разкри, че това е бил Ерос. Ала аз никога не съм виждала Ерос, не познавам неговата форма. Кой тогава ще ми опише неговия лик?

17 Емпиреи (гр.) – Небесната обител на Боговете (бел. ред.).

Нимфите: Не се грижи за това! Защо ти е този безплоден въпрос?

Персефона (надига се и захвърля булото): Ерос! Най-старият, и все пак – най-младият от Боговете, непресъхващ извор на радости и сълзи; защото именно така ми говореха за теб: страховит Бог, единственият непознат, единственият невидим измежду Безсмъртните и единственият желан, мистериозният Ерос! Какъв смут ме обзема, как ми се замайва главата само чувайки името ти!

Хорът: Не търси да узнаеш повече за него! Опасните въпроси са погубвали човеци и даже Богове…

Персефона (вторачила се в празното пространство с очи, пълни с ужас): Спомен ли е това? Или страшно предчувствие? Хаосът… Хората… Пропастта на всички раждания и прераждания, виковете на родилните мъки, яростният рев на омразата и войната… Бездната на смъртта! Аз чувам, аз виждам всичко това – и тази бездна ме притегля към себе си, превзема ме, тласка ме да се спусна в нея. Ерос ме увлича в бездната с пламтящата си факла. Ах! Ще умра! По-далеко от мен, ужасен кошмар! (Тя покрива лицето си с длани и избухва в ридания.)

Хорът: О, Божествена Дево, това все още е само измамливо видение, но то би приело телесна форма, би се превърнало в неизбежна реалност, а твоето Небе би изчезнало като химерна мечта, ако се поддадеш на греховното си желание. Подчини се покорно на това спасително предупреждение, хвани пак своята игла и започни отново да извезваш булото! Забравѝ лукавия, безсрамен, греховен и престъпен Ерос!

Персефона (сваля длани от лицето си, което вече е променило своето изражение, и се усмихва през сълзи): Луди сте вие! Безумна съм била! Сега си спомням, чух да казват в Олимпийските Мистерии: Ерос е най-красивият сред Боговете; върху крилата колесница той ръководи развитието на Безсмъртните, сливането на Първичните Същности. Именно той води смелите люде, героите, от дъното на Хаоса към върховете на Етера. Той всичко знае; като Огнено Начало, той пронизва всички светове, той държи ключовете на Земята и Небето! Искам да го видя!

Хорът: Нещастнице! Спри се!

Ерос (излиза от горичката в образа на крилат юноша): Ти ли ме призоваваш, Персефона? Ето ме.

Персефона (сяда отново): Наричат те „лукав“, а лицето ти е самата невинност; наричат те „всемогъщ“, а приличаш на крехко невръстно дете; наричат те „изменник“, а колкото повече те гледам в очите, толкова повече разцъфва сърцето ми, толкова повече доверие имам в теб, весело и прекрасно дете! Наричат те „вещ“, „ловък“ и „изкусен“. Можеш ли да ми помогнеш в извезването на това було?

Ерос: На драго сърце! Ето ме тук, в нозете ти… Какво великолепно було! Сякаш е пропито от Небесната синева на твоите очи. Какви възхитителни образи е извезала ръката ти – но съвсем не толкова прекрасни, колкото теб, Божествената майсторка на везмото, която никога не е виждала себе си в огледало… (Той се усмихва лукаво.)

Персефона: Да видя себе си! Възможно ли е това? (Изчервява се.) А ти разпознаваш ли тия образи?

Ерос: Дали ги познавам! Това е историята на Боговете. Защо обаче си спряла при Хаоса? Именно там започва битката. Няма ли да извежеш върху булото войната на Титаните, раждането на хората и любовните им истории?

Персефона: Знанията ми стигат само дотук, а останалото се губи от паметта ми… Няма ли да ми помогнеш в извезването на онуй, което следва?

Ерос (хвърля ѝ пламенен поглед): Да, Персефона, но при едно условие: първо да дойдеш с мен да откъснем заедно едно цвете в полето, най-красивото от всички!

Персефона (сериозно): Моята височайша и мъдра Майка ми е забранила това. „Не се вслушвай в гласа на Ерос – каза ми тя – и не късай цветята по поляните, иначе ще бъдеш най-окаяната от всички Безсмъртни!“

Ерос: Разбирам… Майка ти не иска да познаеш Тайните на Земята и на Ада. Ако би вдъхнала от аромата на полските цветя, те биха се разкрили пред теб!

Персефона: А ти познаваш ли тия цветя?

Ерос: Да, всичките! А и сама виждаш: от това ставам по-млад, по-пъргав, ловък и находчив. О, дъще на Боговете, в бездната има ужаси и страховити тръпки, непознати за Небето; ала онзи, които не е пребродил Земята и Ада, не разбира Небето!

Персефона: Можеш ли да ми помогнеш да разбера всичко това?

Ерос: Да, виж! (Докосва земята с върха на своя лък и оттам изниква голям нарцис.)

Персефона: О, това възхитително цвете! То кара сърцето ми да тръпне и в него да изплува един Божествен спомен. Понякога, задрямала на върха на моята любима звезда, потънала в златото на един вечен залез, събуждайки се, виждах как, насред пурпура на хоризонта, се рее една сребърна звезда в седефеното лоно на бледозеления небосклон. Струваше ми се тогава, че това е пламъкът на безсмъртния ми жених, обещан от Боговете – Божественият Дионис. Ала звездата се спускаше все по-ниско, залязваше… И пламъкът угасваше в далечината. Това великолепно цвете ми напомня на тази звезда.

Ерос: Аз, който преобразявам и свързвам отново всички неща; аз, който извайвам малкото по образа на Великото, а от дълбините правя Небесно огледало; аз, който сливам в едно Небесата и Ада върху самата Земя, който образувам всички форми в дълбокия океан – аз възродих твоята звезда от бездната, във формата на цвете, за да можеш ти да го докоснеш, да го откъснеш и вдъхнеш уханието му.

Хорът: Пази се, да не би тази магия да е всъщност капан!

Персефона: Как наричаш ти туй цвете?

Ерос: Хората го наричат нарцис; аз наричам го желание. Виж, сякаш те гледа, сякаш обръща главица към тебе! Белите му венчелистчета трепкат като живи, а от златното му сърце извира ухание, изпълващо въздуха с чувствена наслада. Приближиш ли това вълшебно цвете към своето лице, ще видиш, като на огромна и дивна картина, чудовищата на бездната… Дълбоките земни недра и човешките сърца… Нищо няма да остане скрито от тебе.

Персефона: О, чуден цвят с опияняващ аромат, сърцето ми тръпне и бие лудо, а пръстите ми изгарят, когато те докосвам. Искам да вдъхна уханието ти, да те притисна към устните си, да те положа върху сърцето си – та дори и от туй да умра!

(Земята се разтваря точно до нея. От зейналата черна пукнатина виждаме как бавно се подава, до половината на своя ръст, Плутон, на колесница с впряг от два черни коня. Той грабва Персефона в мига, в който тя откъсва цветето, и насила я придърпва към себе си. Тя напразно се извива и мята в ръцете му, надавайки силни викове. Колесницата тозчас потъва и изчезва. Нейният грохот се изгубва в далечината като подземен гръм. Нимфите се разпръскват и стенанията им се чуват откъм гората. Ерос си тръгва, избухнал в гръмогласен смях.)

Гласът на Персефона (изпод земята): Майко! Помощ! Майко!

Хермес: О, кандидати за Мистериите, чийто живот е все още помрачен от опияняващите еманации на пагубния живот – това е вашата история. Запомнете и размишлявайте върху следните думи на Емпедокъл: „Раждането е ужасна разруха, пращаща живите при мъртвите. Някога сте живели истинския Живот, а после, привлечени от някакво очарование, сте паднали в пропастта на Земята, станали сте подвластни на тялото. Настоящето ви е само обречен на гибел сън на предопределената ви участ. Миналото, бъдещето – те единствено съществуват истински. Научете се да си спомняте, научете се да предвиждате!“.

***

Докато траела тази сцена, се спускала нощта и сред мрака под кипарисите около малкия храм запламтявали погребални факли, а зрителите се оттегляли в мълчание, следвани от траурните песни на Йерофантидите, отправящи зов:

– Персефона! Персефона!

Така приключвали Малките Мистерии. Новопосвещаваните се превръщали в мисти – т.е. „забулени“. Те се завръщали към своите обичайни занимания, ала Великото було на Мистериите вече било спуснато върху техните очи. Между тях и външния свят се възцарявала мистична мъгла. Същевременно, едно вътрешно око се отваряло в тяхното съзнание, посредством което те смътно възприемали един друг свят, пълен с привлекателни форми, движещи се из пропастите – ту бляскави, ту мрачни.

Големите Мистерии, които следвали Малките Мистерии и били наричани Свещени пиршества, се чествали в Елевзина на всеки пет години, през месец септември.

Тези пиршества, изцяло символични, продължавали девет дни, като на осмия връчвали на мистите отличителните знаци на Посвещението: тирс, свещена кошница и ковчеже, наречено кисте, обвити с клонки бръшлян. Кошницата и ковчежето съдържали мистерийни предмети, разбирането на които трябвало да донесе Тайната на Живота. Те обаче били старателно запечатани: отварянето им било позволено едва в края на Посвещението, и то – само пред Йерофанта.

После всички се отдавали на възторжена радост, размахвали факли, които се предавали от човек на човек, надавали ликуващи възгласи… Същия ден от Атина потегляло тържествено шествие, за да пренесе в Елевзина увенчаната с мирта статуя на Дионис, наричан от тях Якхос. Пристигането ѝ в Елевзина провъзгласявало великото Възраждане – понеже то символизирало Божествения Дух, проникващ всяко нещо, Възродителя на Душите, Посредника между Земята и Небето.

Този път в храма се влизало през мистичните двери, за да се прекара там святата нощ – нощта на Посвещението.

Първо се преминавало през широка покрита колонада във външния зид на светилището. Там Вестителят се провиквал заканително със страховит глас, прогонвайки натрапниците, които понякога успявали да се промъкнат през колонадата заедно с мистите:

– Ескато Бебелои! („Вън от тук, непосветени!“)

А мистите карал да се закълнат, под страх от смъртно наказание, да не разкриват нищо от онова, което им предстои да видят, добавяйки:

– Ето ви сега на прага на подземното царство на Персефона. За да разберете бъдещия живот и сегашното си състояние, трябва да прекосите владенията на Смъртта: това е изпитанието за новопосвещаваните. Човек трябва да умее да се изправи безстрашно лице в лице с Мрака, за да ликува в Светлината.

След това се загръщали с еленови кожи – символ на разкъсаната, страдна душа, потопена в телесния живот; загасвали всички факли и светилници и пристъпвали в подземния лабиринт.

Първоначално мистите вървели пипнешком в тъмното. Скоро обаче започвали да долавят шумове, стенания и страховити гласове. Светкавици и гръмотевици разцепвали мрака, осветявайки ужасяващи видения: ту чудовище, химера или змей, ту разкъсан човек в ноктите на сфинкс, ту човешка ларва ¹⁸ . Тези видения изниквали тъй внезапно, че нямало време да се забележи измамливата изкусност, с която били сътворени, а пълният мрак, който ги следвал, удвоявал страховитото чувство. Плутарх сравнява ужаса, внушен от тези видения, със състоянието, в което се намира човек на смъртния си одър.

18 Ларва (езотер.) – астрален паразит, хранещ се с нисши чувства, желания и мисли (бел. ред.).

Най-странната сцена, докосваща се до същинската магия, се разигравала в едно от подземията на светилището, където фригийски жрец в лъскава надиплена азиатска роба на отвесни червено-черни ивици стоял изправен пред бакърен мангал, чиято жарава слабо осветявала залата с трепкащите си мъжделиви отблясъци. С жест, нетърпящ възражение, той приканвал новодошлите да седнат още с влизането си и с щедри шепи хвърлял в жаравата упойващи благовония. Помещението тутакси се изпълвало с гъсти вълма дим и скоро насред дима започвали да се мяркат безразборно сменящи се животински и човешки форми: ту дълги змии, преобразяващи се в сирени, които се извивали и преплитали в нескончаеми спирали; ту нимфи, изпъчили сладострастно гърди, с протегнати към тях ръце, които се превръщали в прилепи; ту обаятелни глави на юноши и девойки, заменени от кучешки муцуни. И всичките тези чудовища, ту прекрасни, ту уродливи, безплътни, ефирни, измамливи, прелъстителни, нереални, които изчезвали също толкова бързо, колкото и се появявали, се въртели и преливали едно в друго, причинявайки главозамайване, обгръщали хипнотизираните мисти, сякаш за да им препречат пътя. Понякога жрецът на Кибела* протягал късия си жезъл насред дима – и насоченият лъч на неговата воля сякаш придавал на този танц от многообразни форми едно завихрящо движение, една неспокойна енергия.

– Минавайте! – казвал фригиецът.

Мистите се надигали от местата си и влизали в кръга на този вихър; и тогава повечето усещали странен досег с нещо особено, други – бързи докосвания от невидими ръце, а трети пък били грубо поваляни на земята. Някои отстъпвали назад от ужас и се връщали там, отдето са дошли. Преминавали единствено най-храбрите, при това – след многократни опити; защото една твърда решимост пресича всяка магия. ¹⁹

19 Съвременната наука не би прозряла в тия сцени нищо повече от най-обикновени халюцинации и внушения. Древната Езотерична Наука обаче придавала на този род явления, каквито често протичали по време на Мистериите, едновременно субективно и обективно значение. Тази Древна Наука вярвала в съществуването на полусъзнателни духове елементали, без индивидуална душа и без разум, изпълващи земната атмосфера, които, в известен смисъл, са души на елементите, на стихиите. Магията, която е воля, впрегната в действие чрез боравене с окултни сили, понякога прави тези духове видими. Именно за тях говори Хераклит, заявявайки: „Природата навсякъде е изпълнена с духове“. Платон ги нарича духове на стихиите (елементите), а Парацелз – елементали. Според този теософски медик от XVI век, те биват привлечени от магнетичната аура на човека, поемат от нея енергия и са способни тогава да се облекат във всякакви форми, каквито можем да си представим. Колкото повече човек се предава на своите страсти, толкова повече се превръща в плячка на тия духове, без даже да подозира това. Единствено магът ги покорява и борави с тях. Тези духове обаче образуват една сфера на измамни илюзии и безумства, които човек непременно трябва да овладее и превъзмогне при навлизането си в Окултния свят. Именно тях Булвер-Литон нарича Пазачът на Прага в своя интригуващ роман Занони (бел. авт.).

После пристигали в голяма кръгла зала, в която се процеждала мрачната светлина от няколко нарядко разположени свещника. В центъра се извисявал един-единствен стълб: стволът на бронзово дърво, чиито метални листа се стелели по целия таван. ²⁰ Насред тези листа били инкрустирани образи на химери, горгони, харпии, бухали, сфинксове и вампири – изразителни, ярки образи на всички земни злини, на всички демони, настървено преследващи човека. Тези чудовища, изваяни от бляскав метал, били вплетени сред клоните и там, отгоре, сякаш дебнели своята жертва. В подножието на дървото, седнал на величествен престол, Плутон – Айдоний, загърнат в пурпурна мантия. Под мантията – небрида ²¹ , в ръката му – тризъбец, челото му – угрижено. Редом с владетеля на Ада, който никога не се усмихва – неговата съпруга: достолепната, стройна и гъвкава Персефона. Мистите я разпознават по характерните черти на Йерофантидата, изиграла образа на Богинята в Малките Мистерии. Тя е все тъй красива, даже навярно по-красива в своята меланхолия – ала колко е променена в траурната си роба, обсипана със сребърни сълзи, и със златната диадема на главата си! Това вече не е Девицата от пещерата; сега тя вече познава вече живота долу, в Преизподнята, и страда. Тя царува над нисшите сили, тя е върховната владетелка сред мъртвите, ала е странница в своето собствено царство. Бледа усмивка озарява нейния лик, помрачен от сянката на Ада. Ах! В тази усмивка се таи познанието на Доброто и Злото, неизразимото обаяние на преживяната безгласна мъка. Страданието учи на състрадание… Персефона посреща със състрадателен поглед мистите, които падат на колене и полагат в нозете ѝ венци от нарциси. Тогава в нейните очи отново проблясва загасналото пламъче на една изгубена надежда, далечен спомен от Небето!

И изведнъж в дъното на един стръмен коридор просветват факли – и като рязък звук от тръба, прогърмява глас:

20 Това е Дървото на съновиденията, споменато от Вергилий, в момента на слизането на Еней в Ада, в книга VI на Енеида, пресъздаваща главните сцени от Елевзинските Мистерии, прилагайки поетична хипербола (бел. авт.).

21 Небрида – еленова кожа, носена на празненства в чест на Дионис (бел. ред.).

– Елате тук, мисти! Якхос се завърна! Деметра очаква своята дъщеря: Евохе!

Ехото кънти из подземието, повтаряйки този вик. Персефона се надига от своя престол, сякаш внезапно пробудена от дълъг сън и пронизана от мълниеносна мисъл:

– Светлината! Майко! Якхос!

Тя понечва да се втурне, но Айдоний я задържа, сграбчвайки долния край на нейната роба, и тя се свлича отново на престола си като мъртва. Тогава свещниците угасват ненадейно, а един глас се провиква:

– Да умреш – това значи да се родиш Изново!

Ала мистите ускоряват крачка по коридора на Хероите и Полубоговете, към подземния излаз, където ги очакват Хермес и факлоносецът. Те снемат от тях еленовите кожи, поръсват ги със светена вода, обличат ги в прохладни ленени дрехи и ги повеждат към великолепно осветения храм, където ги посреща Йерофантът, Върховният Жрец на Елевзина – величествен старец в пурпурни одежди.

А сега, нека послушаме словата на Порфирий*. Ето как описва той Върховното Елевзинско Посвещение:

„Увенчани с мирта, ние влизаме, заедно с останалите новопосвещавани, в преддверието на храма – бидейки все още слепци; но Йерофантът, който е вътре, скоро ще отвори взора на нашите очи. Ала най-първо – защото нищо не бива да се върши припряно! – най-първо, нека се умием в святата вода; защото само с чисти ръце и чисто сърце сме поканени да влезем във Вътрешното светилище… Вече сме отведени при Йерофанта – и там, от една каменна книга, той ни чете неща, които не бива да разгласяваме, под страх от смъртна присъда. Нека кажем само, че тези тайнствени слова са в съзвучие с мястото и обстоятелствата. Вие навярно бихте се надсмели над тия неща, ако ги чуете вън от храма; ала тук, вътре, никак не ви е до смях, докато слушате словата на стареца (понеже Йерофантът винаги е старец!) и съзерцавате разбулените символи. ²² И далеч не ви е до смях, когато Деметра потвърждава, чрез специфичните за нея особен език, особени знаци, чрез ярки, живи светлинни проблясъци и облаци, скупчени върху други облаци, всичко, което сме видели и чули от нейния свещен жрец; и тогава, най-накрая, сиянието на едно тихо лъчезарно чудо изпълва храма; ние съзираме чистите Елисейски полета; ние дочуваме сладкогласния хор на Блажените… И тогаз, вече не само привидно, нито само като нечие философско тълкувание, а напълно действително и реално, Йерофантът се превръща в творец (δημιουργός – демиург), изявяващ всички неща; Слънцето е вече само негов факлоносец, Луната – негова служителка при жертвения олтар, а Хермес – негов мистичен вестител. Ала последните слова са вече изречени: Конкс Ом Пакс. ²³ Ритуалът е приключил и вече сме Зрящи (έπόπται: „епоптаи“) за Вечността.“

22 Златните предмети, съдържащи се в свещеното ковчеже, наречено кисте, били следните: борова шишарка (символ на плодородието, раждането и потомството), навита на спирала змия (символ на всемирното развитие на душата: падението в материята и изкуплението на греховете чрез Духа) и яйце (чиято форма напомня сфера – Божественото съвършенство, целта на човека) – бел. авт.

И тъй, какво изричал Великият Йерофант, какви били тия свещени слова, това върховно Откровение?

Новопосвещаваните научавали, че Божествената Персефона, която са съзрели насред адските ужаси и мъки, е образ на човешката душа, окована от материята в този живот – или пък отдадена в задгробния свят на още по-празни мечти, по-страшни заблуди и мъки, ако човекът е живял като роб на собствените си страсти. Земният ѝ живот е изкупление или изпитание заради предишни съществувания. Ала душата може да се пречисти посредством дисциплина, може още приживе, чрез обединените усилия на интуицията, разума и волята, да си спомни, да почувства и да се слее с по-обхватни Истини, които е способна да овладее изцяло и в пълнота едва в Необятността на Отвъдното. Само тогава Персефона ще се превърне отново в онази чиста, лъчиста, неописуема Дева, лееща Любов и Радост навред. А що се отнася до нейната майка, Церера, в Мистериите тя била символ на Божествената Разумност и на Разумното Начало в човека, към които Душата трябва да се възвърне, за да постигне своето съвършенство.

Ако считаме, че можем да се доверим на Платон, Ямблих*, Прокъл и всички александрийски философи, то на определени избраници сред най-напредналите Посветени, във вътрешността на храма се давали видения с екстатичен и чудодеен характер. Цитирах вече свидетелството на Порфирий. Ето и това на Прокъл:

„Във всички Посвещения и Мистерии, Боговете (тази дума в случая означава „всички Висши Йерархии на Духовете“) се проявяват под многобройни форми, с голямо многообразие във външния си облик; понякога това е Светлина без форма, понякога тази Светлина се облича в човешка форма, а понякога приема друга форма.“ ²⁴

23 Тези мистични думи нямат смисъл на гръцки. При всички случаи, това е доказателство, че тези слова са много древни и идват от Изтока. Уилфорд им приписва санскритски произход. Конкс идва от Канша, означаващо предмет на най-дълбинно желание; Ом идва от Аум, Душата на Брахма, а Пакс – от Паша: завъртане, обиколка, обмен, кръговрат. Следователно върховната благословия на Елевзинския Йерофант означавала: „Нека твоите желания бъдат осъществени: завърни се във Всемирната Душа!“ (бел. авт.).

Ето и един откъс от Апулей:

„Приближих се до пределите на смъртта – и достигайки прага на Прозерпина, се върнах назад, преминавайки през всички стихии (духовете елементали на стихиите Земя, Вода, Въздух и Огън). В среднощна доба, видях Слънцето да сияе с величествена Светлина, а същевременно – и по-нисшите, и по-висшите Богове; и приближавайки се към тия Божества, им отдадох дължимото благоговейно преклонение.“

Ала колкото и неопределени и неясни да са тия свидетелства, изглежда, че те имат отношение към определени окултни явления. Съгласно Учението за Мистериите, екстатичните видения от храма би трябвало да са породени посредством най-чистия от всички елементи: Духовната Светлина, отъждествявана с Небесната Изида. Оракулите на Заратустра я наричат „Природата, говореща чрез самата себе си“ – тоест един елемент, чрез който Магът придава видим и мигновен израз на мисълта и който служи еднакво както за тяло, така и за одежда на Душите, които са най-прекрасните Божии мисли. Ето защо Йерофантът, ако имал пълномощието да породи това явление, да свърже Новопосветените с Душите на Хероите и Боговете (Ангели и Архангели), бил считан в този момент за Творец, за Демиург; факлоносецът – за Слънце, т.е. свръхфизическа Светлина; а Хермес – за Божественото Слово, чийто изразител и тълкувател се явявал. Каквито и да били тези видения, в Античността имало само едно мнение относно тихия просветлен възторг, породен от тези върховни Елевзински Откровения. И тогава едно незнайно Блаженство, един свръхчовешки Покой се спускали в сърцата на Посветените: те съзирали тържеството над житейските превратности, избавлението на душата, приключването на страховития кръговрат на съществуванията. Всички откривали в себе си една кристалночиста радост, една неописуема увереност в чистия Етер на Всемирната Душа.

Ние току-що вдъхнахме нов живот на Елевзинската драма, съпреживявайки я отново в нейния дълбоко съкровен и скрит смисъл. Вече посочих водещата нишка, прекосяваща целия този лабиринт; разкрих Великото Единство, господстващо над неговото богатство и сложност. Разнообразните тържествени обреди в Божествената драма, явяваща се централното ядро от идеи, светлозарното огнище на тези религиозни празници, имали тясна връзка помежду си, посредством една мъдра и вездесъща хармония. По този начин, Посветените постепенно се отъждествявали с извършваното действие. От най-обикновени зрители, те се превръщали в актьори и осъзнавали, най-накрая, че драмата на Персефона се разиграва вътре в тях самите. И какво удивление, каква радост наставали при това откритие! Ако страдали, ако се сражавали редом с нея в настоящия живот, те щели, също като нея, да се сдобият с надеждата да преоткрият онова Божествено Блаженство, онази Светлина на Великия Разум. Словата на Йерофанта, сцените и Откровенията в храма им давали да предвкусят нещичко от това.

24 Proclus, Commentaire de la République de Platon (Прокъл, Коментар към „Държавата“ на Платон) – бел. авт.

Няма нужда да споменавам, че всеки разбирал тези неща според собственото си културно равнище и интелектуален капацитет. Защото, както е казал Платон – а тези думи са верни за всички времена! – „Мнозина държат в ръка обредния тирс, но малцина са Боговдъхновените“. След Александрийската епоха, последователите на Елевзинските Мистерии били засегнати в известна степен от езическия упадък, но тяхната възвишена дълбока сърцевина оцеляла и ги спасила от онази разруха, която сполетяла останалите храмове. Благодарение на дълбочината на своето Свещено Учение, благодарение на великолепната си постановка на сцената, Мистериите се задържали в продължение на три столетия на фона на все по-разрастващото се християнство. В онзи период именно те обединявали елита на обществото, който, без да отрича, че Иисус е живо явление от героичен и Божествен порядък, не искал да забрави – както впрочем вече се случвало в Църквата по онова време! – Древната Наука и Свещеното Учение. Трябвало едиктът на Теодосий да забрани церемониите в Елевзинския храм, за да се сложи край на този височайш и тържествен култ, в който магията на древногръцкото изкуство се леела, за да въплъти в себе си най-висшите Учения на Орфей, Питагор и Платон.

Днес обителта на античната Деметра е изчезнала без следа в тихия малък залив на Елевзина, а тук-таме по някоя пеперуда (символът на Психея) пърха из лазурния залив в пролетните дни и само припомня, че нявга тук, тая Велика Изгнаница, човешката Душа, е призовавала Боговете и е познала отново своето Вечно Отечество.

КНИГА ОСМА

ИИСУС

Мисията на Христа

„Не мислете, че съм дошъл да отменя Закона или Писанията на Пророците – не съм дошъл да ги отменя, а да ги изпълня.“ Матея 5:17

„Той беше Истинната Виделина; Той бе в света, и светът чрез Него стана; но светът Го не позна.“ Йоана 1: 9 – 10

„Както светкавицата излиза от Изтока и просветва чак до Запада, тъй ще бъде и Пришествието на Човешкия Син.“ Матея 24:27