ЧЕТВЪРТА СТЕПЕН – ЯВЛЕНИЕ НА ВСЕМИРА Адептът. Посветената жена. Любовта и женитбата

Достигнахме заедно с Питагор до върха на античното Посвещение. От този връх, Земята изглежда потънала в сянка, като погиваща звезда. Оттам се разкриват звездните простори – и се разгръща, като едно великолепно цяло, гледката отгоре, Явлението на Всемира (Епифания) ⁶³ . Ала целта на Учението не била човек да потъне в съзерцание или екстаз. Учителят отвеждал учениците си в необятните сфери на Космоса, където ги потапял в бездните на Невидимия свят. От това страховито пътешествие, истинските Посветени трябвало да се завърнат на Земята по-благородни, по-силни и по-добре закалени за изпитанията на живота.

Посвещението в Тайнствата на Разума трябвало да бъде последвано от това в Тайнствата на Волята – най-трудното от всички; защото сега вече ставало дума ученикът да възцари Истината в дълбините на своето същество, да я осъществи на дело практически в живота. За постигането на този Идеал, според Питагор се изисквало съединението на три аспекта на Съвършенството: осъществяването на Истината в ума, на Добродетелта – в душата, и на Чистотата – в тялото. Една умела хигиена, едно умерено въздържание трябвало да поддържат телесната чистота и целомъдрие. Това се изисквало не като цел, а като средство. Всяка телесна невъздържаност и крайност оставят следа, своеобразно оскверняване в астралното тяло, в този жив организъм на душата, и вследствие на това – в самото съзнание. Защото астралното тяло подпомага физическото в цялостната му деятелност – дори то я извършва, тъй като без него физическото тяло е само неподвижна, инертна маса. И така, за да бъде душата чиста, трябва и тялото да бъде чисто. После, душата, непреривно озарявана от Разума, трябва да придобие смелост, самоотверженост, преданост и вяра, с една дума – Добродетелта, и така да си изработи втора природа, която да замени първата. И най-накрая, нужно е умът да достигне до Мъдростта чрез Науката, и то – по такъв начин, че да умее да различава доброто и злото във всичко и да вижда Бога и в най-малкото същество, както и в целокупността на всички светове. Достигнал до тая висина, човек става вещ Адепт – и ако има достатъчно енергия, се сдобива с нови способности и сили. Вътрешните сетива на Душата се разтварят, а волята просветва в останалите сетива. Телесният му магнетизъм, пропит от еманациите на неговата астрална и Космична Душа, наелектризиран от волята му, придобива сила, наглед чудодейна. Понякога той лекува болни чрез полагане на ръце или чрез самото си присъствие. Често прониква в мислите на хората само със своя поглед. Понякога в будно състояние вижда събития, които се случват надалеч; ⁶⁴ въздейства

63 Явление на Всемира – Епифания (гр.), т.е. Поглед от Висините; Аутопсия (гр.) – т.е. пряко виждане; Теофания (гр.) – т.е. Богоявление, проява на Бога: толкова идеи, отнасящи се до едно и също нещо, и толкова разнообразни изрази, за да се опише състоянието на Съвършенство, в което Посветеният, след като е слял в едно Душата си с Бога, съзерцава Целокупната Истина (бел. авт.).

64 Ще цитираме две прочути събития от този род, при това – напълно автентични. Първото се е случило в Античността: негов герой е знаменитият Маг и философ Аполоний Тиански.

Първи факт: ясновидството на Аполоний Тиански. „Докато тия събития [убийството на император Домициан (бел. авт.)] се случвали в Рим, Аполоний ги виждал от Ефес. Домициан бил нападнат от Клемент около пладне: същия ден, в същия този момент, Аполоний изнасял реч в градините, граничещи с близкия ксист [покрита колонада за зимни гимнастически занимания (бел. ред.)]. Изведнъж той понижил леко гласа си, сякаш обзет от ненадеен страх. После продължил речта си, но гласът му бил изгубил обичайната си сила, както се случва с ония, които говорят, мислейки за нещо друго. Сетне млъкнал, явно вече изгубил нишката на своите мисли, вперил страховит поглед към земята, направил три-четири крачки напред и извикал: „Удряй тиранина!“. Човек би казал, че той вижда не картината на събитието като в огледало, а самото събитие, в цялата му реалност. Ефесяните (защото цял Ефес присъствал на речите на Аполоний) били смаяни от удивление. Аполоний се спрял, подобно на човек, който се опитва да види изхода на доста спорно събитие. Най-накрая той се провикнал: „Кураж, ефесяни, тиранът е бил убит днес! Какво казвам – днес? Кълна се в Минерва*! Той бе убит в същия миг, когато прекъснах речта си“. Ефесяните помислили, че Аполоний си е изгубил ума: те пламенно желаели да е изрекъл самата истина, но се боели да не би да ги сполети някаква опасност вследствие на тая реч… Ала скоро пратеници дошли да им съобщят добрата вест и да свидетелстват в полза на вещите умения на Аполоний: защото смъртта на тирана; денят, в който убийството било извършено; обедният час на убийството; извършителят на това убийство, когото Аполоний насърчил – всички тези подробности напълно съответствали на ония, които Боговете му посочили в деня на речта му пред ефесяните.“ (Из Животът на Аполоний от Филострат, преведено от Шасанг.)

Втори факт: ясновидството на Сведенборг. Второто събитие има отношение към най-великия ясновидец на нашето съвремие. Може да се спори върху обективната реалност на виденията на Сведенборг, но не може да съществува съмнение относно неговото ясновидство, засвидетелствано от куп факти. Видението, което Сведенборг имал на 30 мили разстояние от пожара в Стокхолм, вдигнало голям шум през втората половина на XVIII век. Прочутият немски философ Кант направил анкета чрез един от приятелите си в Гьотеборг, в Швеция – градът, в който се случило това събитие; и ето как го описва на една от приятелките си:

„Следното събитие, струва ми се, има най-голяма убедителна сила и трябва да сложи край на всякакви съмнения. То се случило през 1759 г., когато г-н Сведенборг, към края на месец септември, един съботен ден, около четири часà следобед, завръщайки се от Англия, слязъл на сушата на пристанището в Гьотеборг. Г-н Уилям Кастел го поканил в дома си, заедно с група от други 15 души. Към 6 часà вечерта г-н Сведенборг, който бил излязъл, се завърнал в салона, бледен и отчаян, и казал, че в същия този момент в Стокхолм е избухнал пожар, в квартал „Сьодермалм“, и че огънят се разпространява със стихийна сила към къщата му... Казал също и че къщата на един от приятелите му, когото назовал по име, вече била превърната в пепел, както и че собствената му къща е застрашена от огъня. В осем часà, след ново излизане, той възкликнал радостно: „Слава Богу, пожарът е бил угасен при третата порта преди моята“. Още същата вечер съобщили това на градския управител. В неделя сутринта, Сведенборг бил повикан при този чиновник, който го разпитал по този въпрос. Сведенборг описал точно пожара, неговото възникване, края и продължителността му. Същия ден новината за този пожар обиколила целия град, който бил потресен от това събитие – още повече, след като управителят му обърнал такова внимание, а и мнозина били загрижени за имотите и приятелите си. В понеделник вечерта в Гьотеборг пристигнал един куриер, когото търговците от Стокхолм били изпратили със спешна поща по време на пожара. В писмата, донесени от него, пожарът бил описан точно по указания по-горе начин. Какви доводи могат да се приведат срещу автентичността на това събитие? Приятелят, който ми пише, е проучил всичко това не само в Стокхолм, но и в самия град Гьотеборг преди два месеца: той се познава добре с най-видните родове в този град и е имал възможност да се осведоми в пълнота за това събитие в цял един град, в който още живеят повечето от неговите очевидци, имайки предвид, че е изтекло твърде малко време (9 години) от 1759 г.“ (Из „Писмо до г-ца Шарлота де Кноблох“, цитирано от M. Matter, Vie de Swedenborg – Животът на Сведенборг) (бел. авт.).

от разстояние чрез концентриране на мисълта и на волята си върху хора, с които го свързват връзки на лична симпатия, и им дава възможност да виждат образа му от разстояние, все едно астралното му тяло е способно да излиза извън физическото и да се пренася на друго място. Явяването на духове на умиращи или мъртви пред приятели е съвсем същото явление, само че явяването на умиращия или на душата на мъртвеца обикновено е породено от несъзнателно желание, насред агонията или т.нар. втора смърт; докато Адептът го предизвиква в пълно здраве и в пълно съзнание; във всеки случай, той е способен на това само в съня си, в състояние на транс и почти винаги – по време на летаргичен сън. Накрая, Адептът се усеща обгърнат и закрилян от невидими, но Висши и Светлозарни Същества, които му дават от силата си и му помагат в неговата мисия.

Голяма рядкост са Адептите, а още по-рядко се срещат ония, които постигат това могъщество. Гърция е познавала само трима: Орфей – в зората на елинизма; Питагор – в неговия апогей; Аполоний Тиански* – в последния му упадък. Орфей бил великият Боговдъхновен и великият родоначалник на древногръцката религия; Питагор – организаторът на Езотеричната Наука и на философията на Школите; Аполоний – стоикът моралист и прочутият сред народа Маг по време на упадъка. Ала и в тримата, въпреки различните им степени и нюанси, сияе Божественият лъч: Духът, който пламенно се грижи за спасението на Душите, неукротимата енергия, облечена в кротка благост и ведър покой. Не се приближавайте обаче твърде много до тия високи и спокойни чела: те пламтят безмълвно – под тях се усеща огнената пещ на пламенна, но винаги сдържана воля.

И така, за нас Питагор е образец на Адепт от първи ранг, при това – с научна мисъл и философска методика, които повече се приближават до съзнанието на съвременните хора. Ала самият той нито бил способен, нито имал претенцията, че извайва съвършени Адепти от своите ученици. Една велика епоха винаги има велик вдъхновител в недрата на своето зараждане. Неговите ученици и възпитаниците на тези ученици изграждат магнетична верига и разпространяват мисълта му по целия свят. А при четвъртата степен на Посвещението, Питагор само наставлявал своите верни последователи как да прилагат неговото Учение в живота – защото Явлението на Всемира, т.е. Погледът от Висините, дава една целокупност на дълбоките и възродителни гледища върху земните неща.

Произходът на доброто и злото винаги си остава непонятна Тайна за онзи, който не е схванал началото и края на нещата. Един морал, който няма предвид върховните съдбини на човека, би бил користолюбиво егоистичен и твърде несъвършен. Нещо повече: човешката свобода всъщност не съществува за тия, които се чувстват вечно роби на своите страсти, и няма права за ония, които не вярват нито в Душата, нито в Бога, и за които животът е проблясък между два хаоса на небитието. Първите живеят като роби на душа, окована от страстите; вторите – робувайки на ограничения от физическия свят ум. Това обаче не важи за религиозния човек, нито за истинния философ, а още повече – за Посветения теософ, който осъществява Истината в троичността на своето същество и в единството на волята си. За да схване произхода на доброто и злото, Посветеният се взира в трите свята с Окото на Духа. Той вижда мрачния свят на материята и на животинското, където властва неизбежната Съдба. Съзира и сияйното Царство на Духа, което за нас е Невидимият свят – необятната йерархия на освободените Души, където царува Божественият Закон, а самите тези Души са Провидението в действие. Между двата свята, той съглежда в полусветлина-полумрак човечеството, което в основата си е потопено в природния свят, а с върховете си се докосва до Божествения свят. Геният на човечеството е Свободата – защото, щом човек съзре Истината и заблудата, той е свободен да избира: да се присъедини към Провидението, осъществявайки Истината, или да попадне под ударите на Закона на Съдбата, следвайки заблудата. Актът на волята, обединен с този на разума, се явява само една математическа точка, но от тая точка избликва Духовната Вселена. Всяко съзнание усеща частично, чрез своята интуиция, онова, което теософът разбира цялостно с разума си: познанието, че злото е онова, което тласка човека да слиза към съдбоносната неизбежност на материята, а доброто е това, което го издига към Божествения Закон на Духа. Истинското предопределение на човека и да се извисява все по-нагоре, и то – чрез собствени усилия. Ала за тази цел той трябва да бъде свободен също и отново да слиза по-ниско. При изкачването нагоре, кръгът на свободата се разширява до безкрайно великото; при слизането надолу, той се смалява до безкрайно малкото. Колкото по-нагоре се издига човек, толкова по-свободен става; защото, колкото повече навлиза в Светлината, толкова по-голяма сила придобива за доброто. Колкото по-надолу слиза човек, толкова повече се превръща в роб – защото всяко падение в злото намалява разбирането на Истината и способността за проява на доброто. И тъй, Съдбата царува над миналото, Свободата – над бъдещето, а Провидението – над двете, тоест над винаги съществуващото настояще, което можем да наречем Вечност. ⁶⁵ От съчетанието на деятелността на Съдбата, Свободата и Провидението произхождат неизброимите съдбини, Адът и Раят на душите. Злото, бидейки самото несъгласие с Божествения Закон, не е дело на Бога, а на човека, и съществуването му е само относително, привидно и преходно. Доброто, явявайки се самото съгласие с Божествения Закон, единствено съществува реално и вечно. Жреците на Делфи, тези на Елевзина, Посветените философи – те никога не са искали да разкрият тия дълбоки идеи на народа, който би могъл да ги схване накриво и да злоупотреби с тях. В Мистериите, това Учение било представено символично чрез разкъсването на Дионис на части и загръщането му с непроницаемо за невежите покривало, наречено Божиите страдания.

Най-грандиозните религиозни и философски дискусии се въртят около въпроса за произхода на доброто и злото. Преди малко видяхме, че Езотеричната Наука владее ключа към тоя произход, скрит в дълбоките ѝ Тайни. Има още един кардинален въпрос, от който зависят обществено-политическите въпроси: този за неравенството на човешките условия. Гледката на злото и мъката крие в себе си нещо страшно. Може да се добави, че тяхното разпределение, наглед произволно и несправедливо, стои в началото на всяка омраза, на всеки бунт, на всяко негодувание и отрицание. Тук отново дълбокото Учение внася в земния мрак на невежеството ни своята върховна Светлина на мир и надежда. За това разнообразие от души, условия и съдби може да се даде наистина основателно обяснение само чрез множеството съществувания и чрез Учението за прераждането. Ако човек се ражда за първи път в този живот, как тогава да си обясним безбройните злини, които наглед „случайно“ го сполетяват? Как да допуснем, че съществува вечна Справедливост, след като едни се раждат в условия, които фатално влекат след себе си нищета и унижения, докато други идват на този свят облагодетелствани и живеят щастливо? Обаче, ако е вярно, че вече сме живели предишни животи, че и след смъртта си ще живеем още други, че през всичките тия съществувания царува Законът на Ехото, на Възвратността – тогава различията между душите, условията и съдбините не биха могли да бъдат нещо друго освен следствия от предишни съществувания и многократното прилагане на този закон. Различията в условията произхождат от неравностойната употреба на свободата в предшестващите животи, а интелектуалните различия произтичат от това, че хората, живеещи на Земята в течение на един век, принадлежат към крайно различни еволюционни степени, от полуживотинското състояние на окаяните изостанали раси, та чак до ангелските състояния на светците и Божествената царственост на гения. В действителност, Земята е подобна на плаващ в океана кораб, а всички ние, които я населяваме – на пътешественици, идещи от далечни страни, които се разпръскват на групи по всички краища на хоризонта. Учението за прераждането, съгласно Справедливостта и логиката на Вечността, дава разумно обяснение както за най-страшните злини и нещастия, тъй и за най-завидното щастие. Идиотът ще стане понятен за нас, ако помислим над това, че умственото му затъпяване, заради което живее в едно полусъзнание и страда от това, е наказанието за престъпната употреба на ума в някой друг живот. Всичките нюанси на физическите или моралните страдания, на щастието и нещастието, в неизброимите им разнообразни форми, ще ни изглеждат вече като естествено и вещо степенувани последици от инстинктите и деянията, погрешките и добродетелите на едно дълго минало; защото Душата съхранява в скритите си дълбини всичко, което е натрупала по време на разнообразните си съществувания. Според времето и влиянието, старите пластове ту изплуват, ту пак потъват; и Съдбата, тоест Духовете, които я управляват, определят облика на нейното въплъщение според нейния ранг и нейните качества. Лизий изразява завоалирано тази Истина в своите Златни стихове:

65 Тази идея произлиза логически от човешката и Божествената троичност, от троичността на Микрокосмоса и Макрокосмоса. Метафизичното съотношение между Съдбата, Свободата и Провидението е чудесно и подробно изложено от Фабр д‘Оливе в коментара му върху „Златните стихове“ на Питагор (бел. авт.).

Ще съзреш, че злините, опустошаващи човеците,

са плод на техния собствен избор; и че тия нещастници дирят далеко от себе си

благата, на които те самите са източници.

Бидейки далеч от идеята да обезсилва чувството на братство и човешка солидарност, това Учение, напротив, само го укрепва. Ние дължим на всички помощ, състрадание и милосърдие, защото всички сме от една и съща раса, макар и достигнали до различни степени на развитие. Всяко страдание е свято, защото мъката е огненото изпитание на Душите. Всяко състрадание е Божествено, защото то ни дава възможност да почувстваме, като чрез магнетичен поток, невидимата, но здрава нишка, свързваща всички светове. Моралната сила и добродетел, породени от мъката, създават гении. Да, мъдреци и светии, пророци и ясновиждащи сияят с още по-вълнуваща красота за ония, които знаят, че те също са плод на всемирната еволюция. Колко животи, колко победи са били нужни за покоряването на тая сила, която ни изпълва с удивление? Тази вродена Светлина на гения, от кои прекосени вече от него Небеса произлиза? Това не ни е известно. Ала тия животи са били; и тия Небеса съществуват. Така че съзнанието на народите не е било заблуждавано; пророците не са лъгали, когато са нарекли тия хора Синове Божии, Посланици на Дълбокото Небе; защото тяхната мисия е по Волята на Вечната и Безпределна Истина: незрими легиони ги покровителстват и Живото Слово говори в тях!

Между хората съществува едно разнообразие, произхождащо от Изначалната Същност на всеки един; съществува и друго различие, както вече казахме, и то се дължи на степента на Духовната еволюция, до която са достигнали. От тази, последната гледна точка се приема, че хората могат да се разпределят на четири класи, съдържащи всички подразделения и всички нюанси:

1) У повечето хора волята действа най-вече в тялото. Можем да ги наречем хора на инстинкта: те са способни да извършват не само физическа работа, но и да упражняват и развиват своята разумност във физическия свят, а следователно – също и в търговията, занаятите и промишлеността.

2) На втората степен от човешкото развитие, волята, а следователно – и съзнанието, пребивават в душата, тоест в активираната от разума чувствителност, която изгражда усета и разбирането. Това са въодушевените, или пламенните хора. В зависимост от своя темперамент, те са годни за военни, творци на изкуството, поети. Повечето литератори и учени принадлежат към тая категория – защото те живеят сред относителните идеи, видоизменяни от страстите или движещи се в рамките на един ограничен хоризонт, без да са се извисили до чистата Идея и и до Всеобхватната Целокупност.

3) В една трета класа много по-рядко срещани хора, волята е привикнала да действа главно и независимо в чистия Разум, да освобождава разумността, в нейната специална функция, от тиранията на страстите и ограниченията на материята – което придава на всички техни понятия универсален характер. Това са хората на Разума: те се превръщат в герои и мъченици за отечеството, в първокласни поети, а най-накрая и най-вече – в истински философи и мъдреци: такива, каквито, според Питагор и Платон, би трябвало да ръководят човечеството. В тези хора страстта не е угаснала, защото нищо не става без нея: тя се явява огънят и електричеството в моралния свят – само че у тях страстите са се превърнали в слуги на Разума, докато в предходната категория най-често умът е слуга на страстите.

4) Високият Идеал на човека се осъществява от една четвърта класа хора, които, към царуването на Разума над душата и над инстинкта, са прибавили това на волята над цялото им същество. Чрез овладяването и господството над всичките си сили и способности, те упражняват велико самообладание и огромна власт. Тези хора са реализирали Единството в човешката троичност. Благодарение на това великолепно съсредоточаване, събиращо в едно всички сили на живота, тяхната воля, проектирайки се в другите, добива почти безгранична сила, владее сияеща и съзидателна магия. Тези хора са носили разни имена в историята. Това са Изначалните Хора, Адептите, Великите Посветени – възвишени Гении, преобразяващи човечеството. Те са такава рядкост, че могат да се преброят в историята; Провидението ги изпраща на дълги интервали от време и обсипва с тях Земята, също както небето е осеяно със звезди. ⁶⁶

Очевидно тази последна категория не подлежи на никакво правило, на никаква класификация. Ала един човешки обществен строй, който не взима под внимание първите три категории, който не предоставя на всяка от тях нормалната ѝ функция и необходимите средства, за да се развива тя, е само външен, а не органически. Ясно е, че в една примитивна епоха, която по всяка вероятност се датира във ведическите времена, индийските брамини са положили една основа на кастовото деление на обществото, опирайки се на Принципа на Троичността. С течение на времето обаче това толкова справедливо и плодотворно деление се изменило така, че вече давало привилегии на жреческото съсловие и аристокрацията. Принципът на призванието и Посвещението отстъпил място на този на унаследяването. Тези недостъпни касти в крайна сметка закостенели и това довело до безвъзвратния упадък на Индия. Египет, който при всички фараони съхранил троичния обществен строй с гъвкавите си и достъпни касти, с принципа на Посвещението, приложен към жреческата каста, както и принципа на изпита при всяко приемане на гражданска и военна служба, просъществувал между пет и шест хилядолетия, без да измени своя строй. Що се отнася до Гърция, нейният подвижен темперамент бързо я тласкал от аристократичното общество към демокрацията, а от последната – към тиранията. Тя се въртяла в този омагьосан кръг също като болен от треска, който потъва в летаргия, за да се върне отново към треската. Може би Гърция се е нуждаела именно от този тласък, за да осъществи несравнимото си дело: да изрази дълбоката, но непонятна Мъдрост на Изтока на ясен и всемирен език; да сътвори Красивото чрез Изкуството и да положи основите на достъпната и интелектуална Наука, която идва да замени тайното и интуитивно Посвещение. Именно на Принципа на Посвещението тя дължи най-малкото своята религиозна организация и най-възвишените си вдъхновения. Говорейки в обществен и политически план, може да се каже, че Древна Гърция винаги е живеела в преходното и прекаленото. В качеството си на Адепт, от върха на Посвещението, Питагор схванал Вечните Принципи, управляващи обществото, и следвал плана за една велика реформа в съответствие с тия Истини. След малко ще видим как той и неговата Школа претърпели крушение насред бурите на демокрацията.

66 Тази класификация на хората съответства на четирите степени от Питагорейското Посвещение и е залегнала в сърцевината на всички Посвещения, чак до това на първоначалните франкмасони, у които са се запазили отломъци от Езотеричното Учение – виж Фабр д‘Оливе, „Златните стихове“ на Питагор (бел. авт.).

От чистите върхове на Учението, животът на световете се разгръща в съзвучие с ритъма на Вечността. Великолепно Явление на Всемира! Ала под магическите лъчи на разбулената Небесна твърд, Земята, човечеството и животът също разтварят пред нас тайните си Дълбини. Трябва човек да преоткрие безкрайно Великото в безкрайно малкото, за да почувства Божието Присъствие. Именно това изпитвали и учениците на Питагор, когато Учителят им, за да увенчае своето Учение, им разкривал как Вечната Истина се проявява в единението на Мъжа и Жената, в женитбата. Те щели да преоткрият, в самото сърце на Живота, Красотата на Свещените Числа, които били схванали и съзерцавали в Безкрая, и Бог избликвал за тях от Великото Тайнство на Мъжкия и Женския Принцип и на Любовта.

Древните имали дълбоко разбиране за една главна и най-съществена Истина, която през следващите векове е била твърде недооценявана. Жената, за да изпълнява добре функциите си на съпруга и майка, има нужда от обучение, от специално Посвещение. Оттам и чисто женското Посвещение, тоест запазено изцяло само за жени. То съществувало в Индия, във ведическите времена, когато жената била жрица на домашния олтар. В Египет това Посвещение води началото си от Мистериите на Изида. Орфей го организирал в Древна Гърция. Виждаме го да процъфтява чак до изчезването на езичеството – в Дионисиевите Мистерии, а също и в храмовете на Юнона, Диана, Минерва* и Церера. То се състояло в символични обреди, церемонии, нощни празненства, а впоследствие – и специални наставления, давани от възрастни жрици или от Върховния Жрец, които обхващали най-интимни страни на съпружеския живот. На жените се давали съвети и правила, засягащи отношенията между половете, посочвали им се благоприятните годишни времена и месеци за успешно зачатие. Най-голямо значение се отдавало на физическата и нравствената хигиена на жената през време на бременността, така че свещеното дело, създаването на дете, да бъде извършвано според Божествените Закони. С други думи, на жената се преподавала науката за съпружеския живот и изкуството на майчинството. Последното продължавало доста дълго след раждането. Чак до седмата си година, децата оставали в гинекейона ⁶⁷ , където съпругът не можел да влиза, и се намирали под изключителното ръководство на майката. Съгласно Мъдрата Древност, детето е като деликатно растение, което, за да не погине, има нужда от топлотата на майчината атмосфера. Бащата би го деформирал – а за да се разцъфти, то се нуждае от целувките и милувките на майката: потребна му е могъщата, обгръщаща обич на жената, която да защитава от външни посегателства тая душа, която още се бои от живота. Понеже жената изпълнявала в пълно съзнание тия високи функции, считани за Божествени още от Древността, то тя наистина била жрица на семейството, пазителка на Свещения Огън на Живота, Богинята Веста на домашното огнище. Следователно женското Посвещение може да се счита за същинската причина за красотата на расата, силата на поколенията и дълготрайността на семействата в Древна Гърция и Древен Рим. ⁶⁸

Обособявайки отделение за жени в своята Школа, Питагор само пречистил, облагородил и задълбочил онова, което съществувало и преди него. Жените, Посветени от него, наред с обредите и наставленията, се запознавали и с най-висшите Принципи на своята функция. По този начин, той давал възможност на достойните за това жени да осъзнаят ролята си: разкривал им Преображението на Любовта в съвършената женитба, явяваща се взаимно проникване на две Души, в самия Център на Живота и на Истината. Мъжът, в разцвета на силите си, не е ли представител на Творящия Принцип, на Духа Създател? Жената, в цялата си мощ, не олицетворява ли Природата, с гъвкавата ѝ сила, с нейните удивителни постижения, земни и Божествени? Е, добре: ако тия две същества съумеят взаимно да се проникнат изцяло в единение – тяло, Душа и Дух, двете заедно ще образуват синтезиран, умален модел на Всемира. Ала за да вярва в Бога, жената има нужда да вижда, че Бог живее в мъжа, и затова мъжът трябва да бъде Посветен: само един Посветен е способен, с дълбокото си разбиране на живота, със своята съзидателна воля, да оплодотвори женската Душа, да я преобрази чрез Божествения Идеал. А любимата жена многократно му възвръща този Идеал в трептящите си мисли, във фините си чувства и усещания, в дълбоките си прозрения. Тя му възвръща неговия образ, но преобразен чрез възторг и вдъхновение, и се превръща в негов идеал – защото тя го осъществява чрез силата на Любовта в собствената си Душа. Чрез нея, той става жив и видим, той става плът и кръв; защото, ако мъжът създава чрез желанието и волята, жената ражда физически и духовно чрез Любовта.

67 Гинекейон (гр.) – помещение за жени у древните гърци и римляни (бел. ред.).

68 Монтескьо и Мишле са едва ли не единствените автори, които са отбелязали добродетелта на древногръцките съпруги. Нито единият, нито другият обаче не са разкрили причината за това, която посочвам тук (бел. авт.).

В своята роля на любима, съпруга, майка или Боговдъхновена, тя е не по-малко велика и е още повече Божествена дори и от мъжа – защото да любиш значи да забравиш себе си. Жената, която забравя себе си и се вглъбява, изчезвайки в Любовта си, е винаги възвишена. Тя намира в това изчезване своето Небесно Възраждане, своя Венец от Светлина и Безсмъртното Сияние на своето същество.

През последните два века любовта царува като вездесъщ повелител в съвременните литературни творби. Това не е онази чисто похотлива любов, която се разпалва от хубостта на тялото, както я описват поетите през Античността; не е вече и блудкавото обожание на един абстрактен и общоприет идеал, каквато е била в Средновековието – не: това е любов, едновременно сладострастна и душевна, любов, която, изцяло отприщена на свобода, се забавлява, давайки пълна воля на личното въображение. Най-често се случва двата пола да водят война вътре в самите любовни отношения. Негодувание от страна на жената срещу егоизма и грубото насилие, проявявани от мъжа; презрение от страна на мъжа към фалша и суетата на жената; викове на плътта и безсилен гняв, владеещ тези жертви на сладострастието, тези роби на разврата. И насред всичко това – дълбоки страсти и ужасно влечение, толкова по-силни, колкото повече пречки и забрани има от страна на светските условности и обществените институции. Оттам – и тези любовни връзки, изпълнени с бури, морален крах, нещастия и трагични развръзки, върху които почти изключително се развива сюжетът на съвременните романи и драми. Човек би казал, че умореният мъж, не намирайки Бога нито в науката, нито в религията, го търси отчаяно и безумно в жената. И добре прави; ала само чрез Посвещението във Великите Истини ще го намери в Нея, както и Тя – в Него. В тия души, които не се познават взаимно, а и сами себе си не познават, които понякога се напускат с проклятия, се таи една огромна жажда да се проникнат, да се слеят и да намерят в това сливане невъзможното щастие. Въпреки произтичащите от всичко това заблуди, отклонения и изблици на разюзданост, туй отчаяно търсене е потребно: то изхожда от неосъзнатата Божественост в тях и ще бъде жизненоважна отправна точка за претворяващия градеж на бъдещето – защото, когато мъжът и жената намерят сами себе си, а и се преоткрият взаимно чрез дълбоката Любов и чрез Посвещението, тяхното сливане ще бъде най-висш израз на сияещата и творческа сила.

Душевната Любов, пламенната Любов на Душата едва наскоро е навлязла в литературата, а чрез нея – във всеобщото колективно съзнание. Тя обаче води началото си от Древното Посвещение. И ако древногръцката литература едва подозира съществуването на тази Любов, това се дължи на обстоятелството, че е била много рядко изключение, което също произлиза от дълбоката Тайна на Мистериите. И все пак, религиозната и философската традиция са запазили в себе си следа от Посветената Жена. Зад булото на официалната поезия и философия, някои женски фигури изглеждат полузавоалирани, но сияйни. Вече ни е известна Питонисата Теоклея, вдъхновена от Питагор; после иде ред на жрицата Корина, която често успешно съперничела на Пиндар, който пък бил най-напредналият Посветен от древногръцките лирически поети; и най-накрая, тайнствената Диотима се явява на Платоновия пир, за да даде върховното Откровение за Любовта. Покрай тия изключителни роли, древногръцката жена изпълнявала истинско свещенодействие, както в домашното огнище, така и в гинекейона. Нейно творение са били точно ония герои, художници и поети, на чиито песни, мраморни статуи и възвишени дела се възхищаваме днес. Тя ги е заченала в Тайнството на Любовта, тя ги е изваяла в своята утроба, с жажда за красота, тя ги е родила и отгледала под своето майчино крило. Нека добавим, че за истински Посветените мъж и жена, създаването на дете има безкрайно по-красив смисъл, по-голям обхват и по-велико значение, отколкото за нас. Щом бащата и майката осъзнават, че Душата на детето е съществувала преди земното си раждане, зачеването му се превръща в свято дело – призоваване на една Душа да се въплъти. Между въплътената Душа и майката почти винаги съществува дълбоко и силно сходство. Както лошите и развратни жени привличат демонични духове, така нежните и добри майки привличат Божествени Духове. Тази тъй очаквана невидима Душа, която ще дойде и която иде – толкова тайнствено и толкова несъмнено – не е ли нещо Божествено? Нейното раждане, пленяването ѝ в плътта ще бъде нещо мъчително; защото, макар че между нея и напуснатото от нея Небе се изпречва плътна завеса и тя престава да си спомня – ах, тя не страда по-малко от това!... И свята, и Божествена е задачата на майката, която трябва да сътвори за тази Душа ново жилище, да смекчи тъмницата ѝ и да улесни нейните изпитания.

Така заветите на Питагор, започнали с Дълбините на Абсолюта, преминавайки през Божествената Троица, завършвали в Центъра на Живота, преминавайки през човешката троичност. В Бащата, Майката и Детето, Посветеният сега можел да познае Духа, Душата и Сърцето на живия Всемир. Това последно Посвещение било за него основата на общественото дело, схванато във Висините и в цялата красота на Идеала – здание, в градежа на което всеки Посветен трябвало да положи своя камък.