VII Обещанието и изпълнението. Храмът

„За три дни ще съборя този храм; за три дни пак ще го съградя!“ – е заявил на Своите ученици синът на Мария, Посветеният от Есеите Човешки Син, т.е. Духовният наследник на Словото на Мойсей, на Хермес и на всички Древни Божии Синове. Дали това дръзновено обещание, тези слова на Посветен и Посветител са били изпълнени? Да – ако вземем под внимание последствията, които Христовото Учение, утвърдено чрез Неговата смърт и чрез Духовното Му Възкресение, е имало за човечеството, както и всички онези, които обещанието Му съдържа за едно безпределно бъдеще. Словото и саможертвата Му са положили основите на невидим Храм, по-устойчив и нерушим от всички храмове, зидани от камък; ала този Храм продължава да се доизгражда, докато всеки човек и всички епохи работят върху него.

Този Храм – кой е той? Това е Храмът на възроденото човечество: Храм морален, обществен и Духовен.

Моралният Храм представлява Възраждането на човешката Душа, преобразяването на отделните индивиди чрез Високия Идеал на човека, даден като пример за човечеството в лицето на Иисус. Прекрасната хармония и пълнотата на Неговите Добродетели правят този Храм труден за дефиниране. Уравновесен разум, мистична интуиция, човеколюбиво състрадание, могъщество на словото и действието, свръхсензитивност до болка, както и изобилна Любов, стигаща до саможертва, смелост до смърт – нищо не е липсвало на Иисус. Във всяка капка от кръвта Му имало достатъчно Душа, за да се създаде един герой, при това – с каква Божествена Благост! Дълбокото единение на Героизма и Любовта, на Волята и Разумността, на Вечното Мъжко и Вечното Женско Начало, превръща Иисус в най-прекрасното и възвишено Цвете на човешкия Идеал. Целият Му морал, последната дума в който имат безпределната братска Любов и всемирният съюз на цялото човечество, произтича естествено от това Велико Същество. Делото на осемнайсет столетия, изтекли след Неговата смърт, е довело до дълбокото проникване на този Идеал в съзнанието на всички – защото едва ли съществува човек в цивилизования свят, който да не е имал повече или по-малко ясна представа за Него... Следователно можем да твърдим, че моралният Храм, заръчан от Христос, все още не е завършен, но все пак е положен върху нерушими основи в съвременното човечество.

Същото обаче съвсем не важи за Храма в обществото. Той предполага въдворяването на Царството Божие, или на Закона на Провидението, в органичните институции на човечеството; остава само той да бъде съграден изцяло – защото човечеството все още живее в състояние на война, подвластно на Закона на Силата и Съдбата. Христовият Закон, който цари в нравственото съзнание, все още не е прокаран в институциите. Докоснах едва мимоходом въпросите на организацията на обществения и политическия строй в тази книга, предназначена единствено и само да поясни философския и религиозния въпрос в тяхната същина, посредством някои есенциални езотерични Истини и чрез живота на Великите Посветени. Няма да се занимавам с това по-нататък в настоящото заключение. Този въпрос е твърде обширен и прекалено сложен, а освен това – и доста извън моята компетенция, за да се опитвам дори да го определя в няколко реда. Ще кажа само следното. Обществената война съществува като цяло във всички европейски страни – защото няма такива икономически, обществени или религиозни принципи, които да са приети от всички обществени класи. По същия начин, европейските нации помежду си живеят непрестанно в състояние на открита война или въоръжен мир – защото законово не ги свързва нито един обединяващ федеративен принцип. ¹⁰⁹ Техните общи интереси и стремежи не се опират на нито един всепризнат авторитет, нито на санкции от страна на който и да е върховен съд. И ако Христовият Закон е проникнал в индивидуалните съзнания, а до определена степен – и в обществения живот, то езическият, варварският закон все още управлява политическите ни институции. Понастоящем политическата власт навсякъде е изградена върху недостатъчно здрави основи – защото, от една страна, тя произтича от т.нар. божествено право на царете, което не е нищо друго освен военна сила, а от друга – от всеобщото избирателно право, което е чисто и просто инстинктът на масите, или посредствената интелигентност. Една народност не е просто някаква численост от неопределени, неясни стойности или сбор от цифри. Тя е живо същество, съставено от органи. Докато народното представителство не се превърне в образ на този организъм, от занаятчийското до учителското съсловие, няма да има органически свързано и разумно народно представителство. Докато представителите на всички научни органи и на всички християнски църкви не започнат да заседават заедно в един общ Върховен съвет, нашите общества ще бъдат управлявани от инстинктите, страстите и силата – и така няма да има истински Храм в обществен план.

109 Напомняме, че тази книга е публикувана в края на XIX в., т.е. преди учредяването на Европейския съюз (бел. ред.).

Тогава, как става така, че над Църквата, твърде ограничена, за да побере Христос в Неговата целокупност, над политиката, която Го отрича, и науката, която все още Го разбира само наполовина, Той е по-жив от всякога? Това е, защото Неговият възвишен морал е пряко следствие от една още по-възвишена Наука; защото човечеството започва да усеща интуитивно обхвата на Неговото Дело, мащаба на Неговото обещание. Именно зад Него виждаме до и отвъд Мойсей цялата Древна Теософия на Посветените в Индия, Египет и Гърция, на която Той е ярко потвърждение. Започваме да разбираме, че Иисус, в Своето най-висше Съзнание – Христос след Преображението, отваря Своите любящи обятия към Братята Си, към останалите Месии, които са Го предшествали и също като Него са лъчи на Живото Слово; че Той отваря широко Своите обятия и към Цялостната Наука, Божественото Изкуство и Целокупния Живот. Неговото обещание обаче не може да бъде изпълнено без съдействието на всички живи сили на човечеството. Две главни неща са необходими днес за продължаване на Великото Дело: от една страна – прогресивно отваряне на експерименталната наука и интуитивната философия към фактите от душевен и Духовен порядък, към Разумните Принципи и Духовните Истини; от друга – разширяване на християнската догма в смисъла на Езотеричната традиция и Наука, а вследствие на това – и преустройство на Църквата в съответствие със степените на Посвещение, като това се осъществи посредством едно свободно и непринудено движение на всички християнски Църкви, които всичките еднакво заслужават званието „Дъщери на Христа“. Науката трябва да стане религиозна, а религията – научна. Този двояк развой, който вече е в процес на подготовка, в крайна сметка, неизбежно и по необходимост, ще доведе до съвместяване на науката и религията върху езотерична основа. Делото първоначално няма да мине без големи трудности, но от това зависи бъдещето на европейското общество. Преобразяването на християнството, в езотеричния смисъл на тази дума, би довело до преобразяване на юдаизма и исляма, както и до възраждане на брахманизма и будизма в същия този смисъл; следователно това би осигурило религиозна основа за помирението на Азия и Европа.

Ето какъв е Духовният Храм, който трябва да бъде съграден; ето го Венеца на Делото, интуитивно замислен и жадуван от Иисус. Може ли Неговото Слово на Любовта да образува магнетичната верига, свързваща в едно цяло науката и изкуствата, религиите и народите, като по този начин се превърне във Всемирното Слово?

Днес Христос е Господар и Повелител на земното кълбо посредством двата най-млади и най-мощни народа, все още пълни с вяра. Чрез Русия, Той е стъпил вече в Азия; чрез англосаксонския народ, Той държи в Своите ръце Новия свят. Европа е по-стара от Америка, но по-млада от Азия. Онези, които вярват, че тя е обречена на непоправим упадък, я набеждават несправедливо. Ако обаче продължава да се разединява вътрешно, вместо да се организира в единен съюз, водена от импулса на единствената действителна власт – научно-религиозният авторитет; ако, чрез изчезването на тази вяра, която не е нищо друго освен Светлината на Духа, подхранвана от Любовта, тя продължи да подготвя собственото си морално и обществено разложение, нейната цивилизация рискува да загине, най-напред, от обществени безредици, а след това – от нашествието на по-млади народи и раси; и те ще заграбят факела, който тя е допуснала да се изплъзне от собствените ѝ ръце.

Европа би следвало да има по-добра роля: на Пазителка на Правата Посока на света, чрез завършване на общественото Дело на Христос, бидейки ясен изразител на Неговата целокупна мисъл, увенчавайки с Наука, Изкуство и Справедливост този Духовен Храм на най-великия от всички Синове Божии.

Азбучен показалец

Амаликити – бедуинско племе, населявало земите на юг от Палестина, регулярно нападащо Израил с набезите и грабежите си; за свой праотец считали Амалек, внук на Исаав.

Аристид (ок. 530 – ок. 468 г.пр.н.е.) – атински държавник, наричан „Справедливия“, политически водач на Земеделската партия на аристократите в Атина и стратег в морски сражения от времето на Гръко-персийските войни, почитан и уважаван заради своята справедливост и заслугите си към Атина. Сведенията за него са съхранени в съчиненията на Аристотел, Плутарх и Херодот.

Атриум (Атрий) – отворено (дворно) пространство, разположено в централната част на древноримското жилище.

Горгий (ок. 483 – ок. 375 г.пр.н.е.) – древногръцки софист, въвел обучението по реторика в Атина, считан за първия философ, въвел теориите на солипсизма и нихилизма.

Домициан, Тит Флавий (ок. 51 г. – ок. 96 г.) – третият и последен римски император от династията на Флавиите (управлявал 81 – 96 г.). Неуспешните му походи срещу даките предизвикали бунтове сред войниците. Репресиите и екзекуциите не помогнали на Домициан, който бил убит от заговорници, а Сенатът постановил да бъде заличен дори споменът за него и да бъдат унищожени всички изображения на деспота.

Емпедокъл (ок. 490 – ок. 430 г.пр.н.е.) – древногръцки философ, според чиято натурфилософия корените на всички неща са стихиите Огън, Вода, Въздух и Земя, които се съединяват механично благодарение на любовта, а се разделят чрез омразата.

Йосиф Флавий (ок. 37 г. – ок. 100 г.) – писател историк, произхождащ от заможен юдейски свещенически род.

Карнеад от Кирена (ок. 214 – ок. 129 г.пр.н.е.) – прочут древногръцки философ скептик от периода на елинизма; наричан Карнеад Стари, за да се различава от неговия ученик със същото име; ръководител (сколарх) на Платоновата Академия.

Керамейкос – квартал на Древна Атина, днес археологически обект – некропол, както и район на съвременна Атина. Наречен е така заради общността от грънчари, обитавали този регион по течението на река Еридан, където добивали глина за своя занаят.

Кибела – фригийска богиня, наричана още Великата Майка – Майка на Боговете и всичко живо на Земята, на възраждащата се Природа и на нейното плодородие.

Клеон (неизв. – ок. 422 г.пр.н.е.) – атински политик и военачалник през Пелопонеската война, особено талантлив оратор и привърженик на агресивната политика спрямо Спарта. Тукидид и Аристофан са настроени твърде враждебно към него, като го осмиват в редица свои произведения (напр. Конниците и Мир на Аристофан)

Лизандър – спартанец, завоевател на Атина по време на Пелопонеската война.

Лукиан (ок. 120 г. – ок. 192 г.) – древногръцки писател, реторик и сатирик, автор на около 80 съчинения, в които осмива религията, пороците на своето време и упадъка на нравите.

Макавей – Юда Макавей (II в. – ок. 160 г.пр.н.е.): юдейски борец за свобода, водач на въстание, избухнало в отговор на религиозните преследвания срещу юдеите.

Мамон – в Библията: олицетворение на материалното богатство и алчносттта. Най-често се персонифицира като Божество, а понякога се включва и като един от седемте демона на Ваал (Баал).

Маратон (Битката при Маратон) – сражение между атинската войска и войската на персийския цар Дарий I ок. 490 г.пр.н.е., близо до гръцкото селище Маратон; важен епизод от Гръко-персийските войни, който завършва с победа на гърците.

Мидийски войни – название, употребявано от Аристотел относно Гръко-персийските войни от тяхното начало (ок. 499 г. пр.н.е.) до битката при Платея (ок 479 г. пр.н.е.), при която персите претърпяват поражение.

Минерва – староиталийска целомъдрена Богиня на Мъдростта и войната за благородна кауза, покровителка на занаятите, изкуствата и науките, почитана още като Медика (Лечителка), считана за закрилница на жените.

Моавци – потомци на Авраамовия племенник Лот, населявали земите на изток от Мъртво море, окончателно покорени едва при Давид.

Пан – аркадски Бог, защитник на овчарите, дребния рогат добитък и пасищата.

Плотин (ок. 205 г. – ок. 270 г.) – древногръцки философ, роден в Египет, считан за основател на неоплатонизма.

Плутарх (ок. 46 г. – ок. 127 г.) – древногръцки историк, биограф, есеист и среден платонист, върховен жрец на Аполон в Делфи, автор на творби с философско, етическо, религиозно и културно-историческо съдържание, познати под общото заглавие Етика и Успоредни животописи (на бележити гърци и римляни).

Порфирий (ок. 233 г. – ок. 305 г.) – неоплатонически философ, ученик и биограф на Плотин и същевременно учител на Ямблих.

Саламин (Саламинската битка) – остров в Егейско море, в залива край който през 480 г.пр.Хр. се състои морско сражение между гръцкия и персийския флот, като част от Втората гръко-персийска война, което завършва с блестяща победа за гърците и обръща хода на войната в тяхна полза.

Темистокъл (ок. 524 – ок. 459 г.пр.н.е.) – атински държавник и пълководец, издигнал се в ранните години на атинската демокрация.

Триклиниум – трапезно ложе за трима души и маса за хранене в Древен Рим.

Филистимци – народ, обитавал земите на югозапад от Ханаан, крайморската част на Палестина: войнолюбиви земеделци в постоянна вражда с Израил, които се кланяли на Ваал-Зевув (Веелзевул) и Дагон; били покорени единствено от Давид.

Филон Александрийски (ок. 15 г.пр.н.е. – ок. 45 г.) – елинистически египетски философ и учен, роден в Александрия във видно юдейско семейство с римско гражданство, който критикува буквалното тълкувание на Библията и се опитва да съчетае гръцката и юдейската философия, с което оказва влияние върху някои от християнските отци на Църквата.

Ямблих (ок. 250 г. – ок. 330 г.) – древногръцки философ от Сирия, ученик на Порфирий и основател на сирийската неоплатоническа школа, който доразвива учението на Плотин и защитава идеята за Теургията.

Едуар Шюре

Великите Посветени

Обзорен очерк на тайната история на религиите:

Рама, Кришна, Хермес, Мойсей, Орфей, Питагор, Платон, Иисус

Френска, четвърто изцяло преработено издание

(Пълен съвременен нов превод от оригинала)

Превод и редакция: „КнигоЛюбие“

[email protected]

ISBN: 978-619-90855-5-4

Печатни коли: 26,5

Издателство „Вселена“, 2020