V Ведическата религия

Със своя организаторски гений, Великият Родоначалник и Посветител на арийците сътворил в Централна Азия, в Персия, един народ, едно общество, един вихър на живота, които щели да засияят ярко във всяко отношение и във всички посоки. Колониите на първите арийци се разгърнали в Азия и Европа, носейки със себе си своите нрави и обичаи, вероизповедания и Богове. От всички тези колонии, разклонението на индоарийците най-много се доближавало до първоначалните арийци.

Свещените писания на индусите, Ведите, имат за нас трояко значение. Първо, те ни водят към огнището на древната и чиста арийска религия, сияйните лъчи на която са ведическите химни. После, дават ни ключа към Индия. И накрая, разкриват ни първата кристализация на изначалните идеи на Езотеричното Учение и на всички арийски религии. ²⁷

Нека се ограничим само с едно кратко изложение, както на външната форма, така и на същината на ведическата религия.

Няма нищо по-просто и по-велико от тази религия, в която едно дълбинно преклонение пред Природата се слива с трансцендентална Духовност. Още преди изгрев-слънце, мъжът, главата на семейството, се изправя пред олтар, изграден от пръст, в който гори огън, запален само от две парчета дърво. В тази си функция, главата на семейство е едновременно и баща, и жрец, и цар на принасянето на жертвените дарове. Когато се появява зората, казва един ведически поет, „като жена, излизаща от банята, която е изтъкала най-прекрасното платно“, главата на семейството произнася молитва, призоваваща Уша (Зората), Савитри и Асурите (Духовете на Живота). Майката и синовете наливат ферментирал сок от асклепия, наричан Сома, в Агни – огъня. И издигащият се от него пламък отнася към невидимите Богове пречистената молитва, излизаща от устните на патриарха и от сърцето на семейството.

Душевното състояние на ведическия поет е еднакво далечно както за елинската чувственост (тук говоря за широко разпространените сред народа култове в Древна Гърция, а не за Учението на древногръцките Посветени), представяща си Космичните Богове с красиви човешки тела, така и за юдейския монотеизъм, прекланящ се пред един безформен и вездесъщ Господ Бог. Според ведическия поет, Природата е подобна на прозрачно було, зад което се движат неуловими и Божествени сили. Именно тия сили призовава той, пред тях благоговее, тях олицетворява, но без да се превръща в измамена жертва на техните метафори. За него Савитри е Слънце също като Вивасват, творческата мощ на живота, която оживотворява и влива сила в Слънчевата система. Индра, Божественият Войн, който, седнал в златната си колесница, прекосява Небето, изстрелва мълнии и разкъсва облаците, олицетворява силата на същото това Слънце в атмосферния живот, във „Великата Прозрачна Яснота на въздуха“. Призовавайки Варуна (Уран при древните гърци), Богът на необятното и сияйно Небе, обгръщащо всичко, ведическите поети се издигат още по-нависоко. „Ако Индра представлява деятелният и воински живот на Небето, то Варуна е неизменното му величие. Нищо не е равностойно на великолепието, с което го описват ведическите химни. Слънцето е негово око, небето – одеждата му, ураганът – неговото дихание. Той е възцарил Небето и Земята върху непоклатими основи; и пак той е, който ги държи отделно едно от друго. Той е сътворил всичко; и пак той всичко съхранява и крепи. Нищо не би могло да посегне на творенията на Варуна. Никой не прониква в него; но самият той всичко знае и вижда всичко, което е и което ще бъде. От върховете на Небето, където пребъдва в дворец с хиляди врати, той различава дирите на птиците във въздуха и на корабите сред вълните. Оттам, от висините на златния си престол с яка основа, той съзерцава и съди деянията на хората. Той е Крепителят на реда и порядъка във Всемира и в обществото; той наказва виновния; той е милосърден към покайващия се човек. И затова пак към него се издигат виковете на мъка, тревога и угризения на съвестта; пред неговото лице грешникът отива да се разтовари от бремето на своя грях. В други случаи, ведическата религия спазва строго обредите, а понякога е и твърде умозрителна – с Варуна, тя слиза в дълбините на съзнанието и осъществява идеята на Светостта“. ²⁸ Нека добавим, че тя се извисява до чистата идея за един-единствен Бог, Който прониква и владее великото Всичко.

27 Брамините считат Ведите за най-важните си свещени книги: те съзират в тях Науката на науките. А и самата дума Веда на санскрит означава Познание. Европейските учени съвсем основателно са били привлечени от тия текстове, от своеобразното им обаяние. Първоначално те са виждали в тях единствено патриархална поезия; после са открили в тези писания не само произхода на великите индоевропейски митове и на нашите класически Богове, но също и едно умело организирано вероизповедание, една дълбока религиозна и метафизична система (виж Bergaigne, La religion des Védas – Бергенье, Религията на Ведите, както и прекрасния и брилянтен труд на г-н Auguste Barth, Les religions de l’Inde – Огюст Барт, Религиите на Индия). Бъдещето може би им готви една последна изненада, която ще бъде откриването във Ведите на дефиниция на окултните сили на Природата – нещо, което съвременната наука е напът да преоткрие (бел. авт.).

И все пак, величествените образи, които химните разгръщат на обширни вълни като пълноводни реки, разкриват пред нас само обвивката на Ведите. С понятието Агни (Божествен Огън) се докосваме до ядката на Учението, до неговата езотерична и трансцендентална същност. Действително, Агни е Космичният Деятел, Всемирният Принцип в най-висша степен. „Той е не само земният огън на светкавицата и на Слънцето. Истинското му Отечество е невидимото и мистично Небе – обител на Вечната Светлина и на Изначалните Принципи на всички неща. Неговите рождения са безконечни: той ту избликва от къс дърво, в който е спял като зародиш в утробата, ту като „Син на Водите“ се спуска стремително, заедно с грохота на гръмотевицата, от Небесните Реки, където Ашвините (Небесните Конници) са го породили с помощта на златни арани ²⁹ . Той е Първородният измежду Боговете и Върховен Жрец, както на Небето, тъй и на Земята, и той е свещенодействал в обителта на Вивасват (Небето, или Слънцето) много преди Матаришва (Мълнията) да го донесе на смъртните и много преди Атхарван и Ангирас, древните жертвоприносители, да го утвърдят тук, долу, на Земята, като покровител, гост и приятел на хората. Господар и генератор на жертвоприношението, Агни се превръща в носител на всички мистични размисли, на които жертвоприношението е обект. Той поражда Боговете, той организира света, той твори и съхранява Всемирния Живот; накратко – той е Космогонична Мощ.“

28 A. Barth, Les religions de l’Inde – О. Барт. Религиите на Индия (бел. авт.).

„Сома е допълващият полюс на Агни. В действителност, това е напитката от ферментиралия сок на едно растение, изливана върху жертвения дар, като възлияние на Боговете. Ала също като Агни, и Сома има мистично съществувание. Върховното ѝ обиталище е в глъбините на Третото Небе, където Сурия, Дъщерята на Слънцето, я е прецедила; където я е намерил Пушан, Богът Хранилник. Оттам Соколът, един от символите на светкавицата, или самият Агни, са я отнели от Небесния Стрелец, от нейния пазител Гандхарва, и са я донесли на хората. Боговете са пили Сома и са станали безсмъртни; човеците, на свой ред, също ще станат такива, щом отпият от нея при Яма, в обителта на блажените. А междувременно, тук долу, на Земята, Сома им дава сила, изобилие и пълнота на дните; тя е амброзията и изворът на младостта. Тя храни и прониква растенията, оживотворява зародиша на животните, вдъхновява поетите и дава устрем на молитвата. Душа на Небето и на Земята, на Индра и на Вишну, Сома образува заедно с Агни неразделна двойка: тази двойка е възпламенила Слънцето и звездите“. ³⁰

Понятията Агни и Сома съдържат в себе си двата Същностни Принципа на Всемира според Езотеричното Учение и всяка жива философия: Агни е Вечното Мъжко Начало, Разумът Създател, Чистият Дух; Сома – Вечното Женско Начало, Всемирната Душа, или Етерната Същност, Утробата на всички светове, видими и невидими за очите на плътта, и накрая – Природата, или фината материя, в безконечните си видоизменения. ³¹ И тъй, съвършеното Единение на тия две Същества съставлява Върховното Същество, Същността на Бога.

29 Арани – в индуизма: две специални пръчки, обикновено от смокиново дърво, съответстващи на Мъжкия и Женския Принцип, при ритуалното търкане на които се поражда Свещеният Огън (бел. ред.).

30 A. Barth, Les religions de l’Inde – О. Барт. Религиите на Индия (бел. авт.).

От тези две главни идеи е избликнала трета, не по-малко плодотворна. Ведите превръщат Космогоничния акт в постоянно свято жертвоприношение. За да бъде породено всичко, което съществува, Върховното Същество принася Себе Си в жертва: разделя Се, за да напусне Своето Единство. Ето защо тази жертва се счита за жизнената точка на всички функции на Природата. Тази идея, чудна на пръв поглед, но много дълбока, щом поразмишляваме върху нея, съдържа в зародиш цялото Теософско Учение за разгръщането на Бога в света, езотеричния синтез на политеизма и монотеизма. Тя поражда Дионисиевото Учение за падението и изкуплението на душите, достигнало разцвет при Хермес и Орфей. От нея изхожда Учението за Божественото Слово, оповестено от Кришна и осъществено в пълнота от Иисус Христос.

Огненото жертвоприношение, с обредите и молитвите, които го съпътстват, бидейки неизменен център на ведическата религия, се превръща по този начин в образ символ на това велико Космогонично дело. Ведите отдават главно значение на молитвата, на магическата формула на призоваването, придружаваща жертвоприношението. За тази цел, те утвърждават Брахманаспати, Божеството на молитвата. Вярата в призоваващата и творческа сила на човешката реч, придружена от мощния устрем на Душата, от интензивното усилие на волята, е изворът на всички религии и основата на египетското и халдейското Учение за Магията. Ведическият жрец в брахманизма вярва, че Асурите, невидимите Повелители, и Питрите, или Душите на Предците, са седнали на поляната по време на жертвоприношението, привлечени от огъня, песнопенията и молитвата. Науката, изследваща тази страна на религията, се отнася до йерархията на Духовете от всеки чин и порядък.

А колкото до Безсмъртието на Душата, Ведите го утвърждават възможно най-силно, решително и ясно. „Има Една Безсмъртна Частица в човека; нея, о, Агни, трябва да сгрееш с лъчите си, да разпалиш със своя Огън. О, Джатаведас, в образуваното от тебе Тяло на Славата, пренеси тая Душа в селенията на Благочестивите!“. Ведическите поети не само посочват съдбините на Душата: те се вълнуват също и за нейния произход. „От де е родена Душата? Има Души, които дохождат при нас и се завръщат; завръщат се и пак дохождат“. Ето, вече накратко, Учението за прераждането, играещо главна роля в брахманизма и будизма, в древноегипетската и орфическата традиция, във философията на Питагор и на Платон – Тайнството на всички тайнства, Арканът на арканите.

31 Онова, което неоспоримо доказва, че Сома е представлявала съвършеният Женски Принцип, е обстоятелството, че брамините по-късно са я отъждествявали с Луната – а Луната символизира Женския Принцип във всички древни религии, също както Слънцето е символ на Мъжкия Принцип (бел. авт.).

Как след това да не признаем наличието във Ведите на основните черти на една органична религиозна система, на един философски възглед за Всемира? Вътре в тях е не само дълбокото интуитивно прозрение за Древните Неведоми Истини на Разума, но има също единство и широта на погледа в разбирането на Природата, на тази съгласуваност между нейните явления. Подобно на красив планински кристал, съзнанието на ведическия поет отразява Слънцето на Вечната Истина – и в тази призма искрят вече всички лъчи на универсалната Теософия. Принципите на Вечното Учение са даже по-видими тук, отколкото в останалите свещени писания на Индия и в другите семитски или арийски религии, поради изключителната искреност на ведическите поети и прозрачната яснота на тази толкова възвишена и чиста изначална религия. В онази епоха все още не съществувало различие между традицията на Мистериите и разпространената сред народа религия. Ала при внимателно четене на Ведите, зад бащата на семейството или зад свещенодействащия поет на химните, вече съзираме друга една, по-важна фигура: Риши – Мъдрецът, Посветеният, от когото е възприел Истината. Вижда се също и че тази Истина е била предавана от една непреривна традиция, водеща началото си още от зората на арийската раса.

И ето, че арийският народ, насред завоевателното си и цивилизаторско поприще, се спуска по протежението на реките Инд и Ганг. Невидимият Дух Покровител на Рама, Разумът на Божественото, Дева Нахуша, царува над него. Агни, Свещеният Огън, тече в жилите му. Алена зора обгръща тази епоха на младост, мощна сила и мъжество. Семейството е утвърдено, жената – почитана. Жрица на домашното огнище, понякога тя самата съчинява и пее химни. „Нека мъжът на тая съпруга живее сто есени“, казва един поет. Хората обичат живота; но също така, вярват и в Отвъдното след смъртта. Царят обитава дворец, съграден на хълма, извисяващ се над селото. Щом избухне война, той се качва на бляскава колесница, облечен в лъскави доспехи, въоръжен с искрящи оръжия, с корона на главата – сияе като Бог Индра.

По-късно, когато брамините вече са утвърдили авторитета и влиянието си, ще видим близо до великолепния дворец на махараджата, или на великия цар, да се извисява каменната пагода, откъдето ще произлязат изкуствата, поезията и драмата на Боговете, представяна чрез мимики и песни от танцьорки на свещени танци. Засега кастите все още съществуват, без да са строго определени, без абсолютна граница между тях. Воинът е жрец, а жрецът – воин, който най-често е свещенодействащ служител на старейшината или на царя.

Ала ето една фигура, бедна наглед, но с богато и значимо бъдеще. Косата и брадата на този човек са чорлави; той е полугол, покрит с червени дрипи. Този муни, този отшелник живее близо до свещени езера, на диви усамотени места, където се отдава на медитация и аскетичен живот. От време на време дохожда да назидава старейшината или царя. Често го отхвърлят и не му се подчиняват, но пък го почитат и се боят от него. Той вече упражнява страшна власт.

Между този цар, седнал в позлатена колесница, заобиколен от своите воини, и този муни, който е почти гол, без други оръжия, освен мисълта, словото и погледа си, ще се разрази борба. И великият победител няма да бъде царят, а отшелникът, измършавелият просяк, защото той ще владее познанието и волята.

Историята на тази борба е историята на брахманизма, а по-нататък – и на будизма; и в нея се съдържа в резюме цялата история на Индия.

КНИГА ВТОРА КРИШНА Индия и Посвещението в брахманизма

Онзи, Който непреривно твори светове, е троичен. Той е Брахма, Бащата; Той е Майя, Майката; Той е Вишну, Синът; Същност, Субстанция и Живот. Всяко от трите съдържа двете други, а заедно са Едно вътре в Неизразимия.

Учение за брахманизма, „Упанишади“

Ти носиш в себе си един възвишен Приятел, Когото не познаваш; защото Бог пребъдва дълбоко вътре във всеки човек, но малцина съумяват да Го открият. Човек, който жертва своите желания и дела за Съществото, от Което произхождат Принципите, Началата на всяко нещо, и от Което е бил образуван Всемирът, добива чрез тази жертва съвършенство. Защото онзи, който намира в себе си своето щастие и Блаженство, своята радост, който намира в себе си също и своята Светлина, е Едно с Бога. И тъй, знай, че Душа, която е намерила Бога, е избавена от прераждането и смъртта, от старостта и мъката, и пие от Водата на Безсмъртието.

„Бхагавад Гита“

I Героична Индия. Синовете на Слънцето и Синовете на Луната

Завоюването на Индия от арийците довело до една от най-великолепните цивилизации, познати на Земята. Река Ганг и нейните притоци са видели раждането на велики империи и на огромни столици като Айодхя, Хастинапура и Индрапрастха. Епичните разкази на Махабхарата и популярните Космогонии на Пураните, съдържащи най-древните исторически предания на Индия, говорят с удивление за царските богатства и изобилие, героичното величие и рицарския дух на тези далечни векове. Няма по-горди, нито по-благородни от тия арийски царе на Индия, изправили снага върху бойните си колесници, командващи армии от слонове, конници и пехотинци. Един ведически жрец освещава своя цар пред събралото се множество по следния начин: „Доведох те сред нас. Целият народ те иска за свой цар. Небесната твърд е непоклатима; Земята е твърда и непоклатима, тия планини са твърди и непоклатими; нека и царят на родовете да бъде твърд и непоклатим!“. В един по-късен кодекс от закони, т.нар. Манава-Дхарма-Шастра, четем: „Ония владетели на света, които, в своето усърдие да се сражават и разгромяват взаимно, разгръщат мощната си сила в битката, без никога да извърнат лице, след своята смърт се издигат право в Небесата“. Всъщност те наричат себе си „потомци на Богове“, мислят се за техни съперници, готови самите те да станат Богове. Синовното послушание, воинската храброст, заедно с чувството на великодушно покровителство към всички – ето идеалът на мъжа. Що се отнася до жената, индийският епос, покорен слуга на брамините, я представя пред нас единствено като вярна съпруга. Нито Гърция, нито народите на Севера са описвали в поемите си толкова изтънчени, толкова благородни, толкова възторжени съпруги, колкото пламенната Сита или нежната Дамаянти.

Онова, което индийската епопея не ни разказва, е дълбоката тайна на смешението на расите и бавното узряване на религиозните идеи, внасящи дълбоки промени в обществената организация на Ведическа Индия. Арийците, завоеватели от чистокръвна раса, се озовали в присъствието на твърде смесени и твърде нисши раси, в които жълтокожият и червенокожият тип се кръстосвали върху черна основа в множество оттенъци. Така индийската цивилизация ни изглежда като внушителна планина, носеща в основата си една раса с черна жилка, по склоновете си – раси със смесена кръв, а на върха си – чистокръвните арийци. Тъй като кастовото деление все още не било така строго в тази ранна епоха, между тия народи били допуснати големи смешения. Чистотата на расата на завоевателите се нарушавала все повече и повече с течение на вековете; ала чак до наши дни се забелязва преобладаващ арийски тип във висшите класи и тъмнокож тип – в нисшите. Така че от мътните утайки на индийското общество винаги се е издигала – като миазми в джунглата, примесени със зловонието, излъчвано от дивите зверове – гореща пара от страсти, смесица от разпуснатост и свирепост. Изобилстващата черна кръв е придала на Индия своя специфичен цвят. Тя е видоизменила и изнежила тази раса. Удивителното обаче е, че въпреки това кръстосване на расите, преобладаващите идеи на бялата раса са могли да се задържат на върха на тази цивилизация при толкова много революции.

Следователно, ето какво е по-точното определение за етническата основа на Индия: от една страна, естеството на бялата раса, със своето морално чувство и с възвишените си метафизични стремежи; от друга – естеството на черната раса, със своята страстна енергия и покваряваща сила. Какви са преданията в древната религиозна история на Индия за това двояко естество? Най-древните предания разказват за една Слънчева и една Лунна династия. Царете на Слънчевата династия претендирали, че са „потомци на Слънцето“; другите наричали себе си „Синове на Луната“. Ала този символичен език прикривал два противоположни религиозни възгледа и означавал, че тези две категории владетели имат връзка с два различни култа. Соларният култ (култът към Слънцето) приписвал мъжки пол на Всемирния Бог. Около него се групирало всичко най-чисто във ведическата традиция: Науката за Свещения Огън и за молитвата, езотеричната идея за Върховния Бог, почитанието към жената, преклонението към Предците, изборната и патриархална царска власт. Лунният култ приписвал на Божеството женски пол, под влияние на което религиите от арийския период винаги са боготворели природата, и то често – сляпата, несъзнателна природа, в нейните буйни, жестоки и ужасяващи прояви. Този култ клонял към идолопоклонничеството и черната магия, насърчавал полигамията и тиранията, поддържани от народните страсти. Борбата между Синовете на Слънцето и Синовете на Луната, между Пандавите и Кауравите, изгражда основния сюжет на великата индийска епопея – Махабхарата, своеобразно „предварително резюме“ на историята на арийска Индия преди окончателното утвърждаване на брахманизма. Тази борба изобилства с ожесточени битки, с удивителни и нескончаеми премеждия. По средата на тази колосална епопея, Кауравите, Лунните царе, са победители, а Пандавите, благородните чеда на Слънцето, пазителите на чистите обреди, биват свалени от престола и изгонени в заточение. Те бродят като изгнаници, крият се из горите, намират убежище при отшелниците, обличат се в монашески одежди от дървесна кора и носят отшелнически тояги.

Ще възтържествуват ли нисшите инстинкти? Силите на мрака, представени от черните ракшаси в индийския епос, ще надделеят ли над сияйните Деви? Дали тиранията ще премаже най-достойните под бойната си колесница, дали вихърът на гибелните страсти ще помете ведическия олтар, дали ще изгаси Свещения Огън на Предците? Не, Индия е едва в началото на религиозното си развитие. Тя ще разгърне своя метафизичен и организаторски гений с утвърждаването на брахманизма. Жреците, обслужващи царете и старейшините под названието пурохити (служители на огнените жертвоприношения), се превърнали в техни съветници и министри. Те имали големи богатства и значително влияние, но не биха могли да дадат на своята каста оная върховна власт, онова неуязвимо положение над самата царска власт, без помощта на една друга класа хора, олицетворяваща Духа на Индия във всичко най-изначално и дълбоко. Тези хора са отшелниците аскети.

От незапомнени времена, тези аскети обитавали уединени места вдън горите, по бреговете на реките или из планините, край свещени езера. Понякога живеели сами, а понякога – събрани в братски общности, но винаги обединени в един и същи Дух. Били признати за духовните царе, за същинските господари на Индия. Наследници на древните Мъдреци, на т.нар. Риши, само те владеели тайното тълкувание на Ведите. В тях живеел Духът на аскетизма, на Окултната Наука, на трансценденталните сили и способности. За да постигнат тази Наука и такова могъщество, те не се страхуват от нищо, извисени над всичко: глада, студа, изпепеляващото слънце, ужаса на джунглите. Без никаква защита в дървените си колиби, те живеят в молитва и медитация. С гласа си, с погледа си, те призовават или изпъждат надалеч змиите, укротяват лъвовете и тигрите. Щастлив е онзи, който бъде удостоен с тяхната благословия: Девите ще бъдат негови приятели! Тежкò на оногова, който им навреди или ги убие: тяхното проклятие, казват поетите, преследва виновния чак до третото му прераждане. Царете треперят пред заплахите им – и колкото и да е чудно, тези аскети вдъхват страх дори и у самите Богове! В Рамаяна, Вишвамитра – един цар, станал аскет – добива такава власт и мощ чрез суровите си лишения и своите медитации, че Боговете започват да треперят за собственото си съществуване. Тогава Индра му изпраща най-пленителната от Апсарите, която отива да се окъпе в езерото, пред самата колиба на светеца. Отшелникът бива съблазнен от тази Небесна нимфа; от тяхното единение се ражда един герой – и съществуването на Вселената е обезпечено за няколко хиляди години. Зад тези поетични преувеличения можем да прозрем реалната и висша власт на отшелниците от бялата раса, които, с дълбока прорицателска дарба и силна воля, управляват бурната и неспокойна душа на Индия от дебрите на своите гори.

Именно от лоното на Братството на отшелниците щяла да избликне искрата на жреческата революция, превърнала Индия в най-внушителната теокрация. Победата на духовната власт над светската, на отшелника над царя, от която се породила силата на брахманизма, била извоювана от един първокласен реформатор. Помирявайки двете естества, борещи се помежду си, на бялата и на черната раса, Слънчевия и Лунния култ, този Божествен човек станал истинският основоположник на индийската национална религия. Освен това, със своето Учение, този могъщ гений вложил в света една нова идея с огромно значение: идеята за Словото Божие, или за въплътеното и проявено в човека Божество. Този Месия, пръв от всички Месии, този Първороден Син Божий бил Кришна.

Легендата за Кришна е от първостепенно значение, защото обобщава и представя чрез драматични образи цялото Учение на брахманизма – само че тя се е запазила в разпокъсан и разпилян вид в преданието, по причина на това, че на индийския манталитет напълно му липсва гъвкава сила. Същевременно заплетената и митична история, разказана във Вишну Пурана, съдържа забележителни исторически данни за индивидуалността на Кришна. От друга страна, Бхагавад Гита, този прекрасен откъс, поместен във великата поема Махабхарата, който брамините считат за една от най-свещените си книги, съдържа Учението, приписвано на Кришна, в цялата му чистота. При прочитането на тези две книги, фигурата на великия индийски религиозен родоначалник ми се яви с убедителна яснота, като реално живо Същество. И тъй, аз ще разкажа историята на Кришна, черпейки от тези два източника, един от които е народното предание, а другият – преданието на Посветените.

II Царят на Матхура

В началото на епохата Кали-Юга, към 3000-та година преди нашето летоброене (съгласно хронологията на брамините), жажда за злато и власт завладяла света. В течение на много векове, казват древните Мъдреци, Агни, Небесният Огън, който образува Тялото на Славата на Девите и който пречиства душата на човеците, разпростирал върху Земята своето етерно дихание. Ала изпепеляващият дъх на Кали, Богинята на Желанието и Смъртта, излизащ от земните недра като възпламеняващ полъх, пронизвал тогава всички сърца. Справедливостта по-рано царувала при благородните синове на Панду, Слънчевите царе, покорни на гласа на Мъдреците. Като победители, те прощавали на победените и се отнасяли с тях като с равни. Откакто обаче Синовете на Слънцето били изтребени или детронирани, а малкото им потомци се криели при отшелниците, неправдата, властолюбието и омразата взели връх. Изменчиви, лъжливи и лицемерни като нощното светило, което приели за свой символ, Лунните царе водели безмилостна война. Един от тях обаче успял да подчини всички останали чрез своя терор и изключителното си влияние.

В Северна Индия, на брега на една широка река, сияел могъщ град. Той имал дванадесет пагоди, десет двореца и сто порти, укрепени с кули. Многоцветни знамена се развявали по високите му крепостни стени, подобно на крилати змейове. Този град бил гордият Матхура, непревземаем като крепостта на Индра. В него царувал Канса – човек с изопачено и неискрено сърце, с ненаситна душа. Той не търпял никого около себе си, освен робите, и вярвал, че притежава само онова, което е сразил; а това, което притежавал, му се виждало нищо пред онова, което му оставало да завоюва. Всички царе, които признавали култа към Луната, му отдали своята почит. Ала Канса замислял да покори цяла Индия, от Ланка чак до Химават. За да изпълни този свой замисъл, той се съюзил с Калайени, господаря на планината Виндхя, могъщия цар на яванците – жълтолики хора. Като поклонник на Богинята Кали, Калайени бил изцяло отдаден на мрачните изкуства на черната магия. Наричали го „приятел на Ракшасите“, т.е. на демоните, бродещи в среднощна доба, и „цар на змиите“, защото си служел с тия животни, за да всява ужас в своя народ и враговете си. В дебрите на една гъста гора се намирал храмът на Богинята Кали, издълбан в една планина: огромна тъмна пещера, чието дъно било неизвестно къде, а входът ѝ бил пазен от исполини с глави на животни, изсечени в скалите. Там водели онези, които желаели да отдадат почит на Калайени, за да добият от него някаква тайна сила или власт. Той се явявал на входа на храма, сред куп чудовищни змии, виещи се около тялото му, които се изправяли по команда, дадена от неговия скиптър. Той принуждавал поданиците си да коленичат пред тия животни, сплетените глави на които се издигали над неговата, като същевременно шепнел някаква тайнствена магическа формула. Говорело се, че онези, които изпълнявали този обред и се покланяли на змиите, се сдобивали с огромното му благоразположение и покровителство, както и с всичко, което желаели, но падали безвъзвратно под властта на Калайени. Отдалеко или отблизо, те се превръщали в негови роби и си оставали такива. Ако обаче само опитали да не му се подчинят, да избягат от него, пред погледа им сякаш се изправял страховитият магьосник, обграден от своите влечуги: оказвали се обкръжени от съскащите им глави, парализирани от хипнотизиращите им очи. Канса поискал от Калайени да стане негов съюзник. Царят на яванците му обещал господство над земята, но при условие да вземе за съпруга дъщеря му.

Горда като антилопа и гъвкава като змия била дъщерята на царя магьосник, красивата Нисумба със златни висящи обеци и абаносови гърди. Лицето ѝ било подобно на мрачен облак, изпъстрен със синкави лунни отблясъци, очите ѝ – на две мълнии, ненаситната ѝ уста – на крехкото месо на червен плод с бели семки. Човек би казал, че това е самата Кали, Богинята на Желанието. Съвсем скоро тя вече царувала като повелителка на сърцето на Канса и разпалвайки всичките му страсти, го превърнала в нажежена жарава. Канса имал цял дворец, пълен с жени с всякакъв цвят на кожата, но слушал само Нисумба.

– Нека те даря със син – рекъл ѝ той – и ще го направя мой наследник. Тогава ще бъда господар на земята и повече няма да се страхувам от никого!

Нисумба обаче все не раждала син и сърцето ѝ било обладано от гняв заради това. Тя завидяла на другите жени на Канса, любовта на които родила своя плод. Чрез своя баща, тя уредила да се извършват все повече жертвоприношения на Кали, но утробата ѝ си оставала все така безплодна, като пясъка в знойна пустиня. Тогава царят на Матхура заповядал пред всички жители на града да бъде извършено огромно огнено жертвоприношение и да бъдат призовани всички Деви. Жените на Канса и народът присъствали на това събитие с голяма тържественост. Коленичили пред огъня, жреците призовали с песнопения великия Варуна, Индра, Ашвините и Марутите. Царица Нисумба се приближила и с предизвикателен жест хвърлила в огъня шепа благоухания, изричайки магическа формула на непознат език. Димът се сгъстил, пламъците се завихрили, а жреците уплашено извикали:

– О, царице, не Девите, а Ракшасите минаха над огъня! Твоята утроба ще остане безплодна!

Канса, на свой ред, се приближил до огъня и казал на жреца:

– Тогава, кажи ми: коя от моите жени ще роди господаря на света?

В този момент до огъня се приближила Деваки, сестрата на царя. Тя била девица с простодушно и чисто сърце, която била прекарала детството си в предене и тъкане, и живеела като в някакъв сън. Тялото ѝ се намирало на Земята, но нейната Душа сякаш вечно пребивавала на Небето. Деваки коленичила смирено, молейки Девите да дарят със син нейния брат и красивата Нисумба. Жрецът се взирал ту в огъня, ту в девицата. Изведнъж той извикал с удивление:

– О, царю на Матхура, никой от твоите синове няма да бъде господар на света! Този господар ще бъде роден от утробата на твоята сестра, която стои ето тук!

Огромни били ужасът и отчаянието на Канса и яростта на Нисумба при тия думи. Щом царицата останала насаме с царя, тя му казала:

– Деваки трябва да бъде погубена още тозчас!

– Как – отвърнал Канса, – да погубя собствената си сестра? Щом Девите я закрилят, тяхното отмъщение ще се стовари върху мен!

– Ами тогава – заявила Нисумба, преливаща от луда ярост, – нека тя царува вместо мен, нека сестра ти роди онзи, който ще ти донесе безславна гибел. Само че аз не искам повече да царувам заедно с един жалък подлец, който се страхува от Девите, и ще се завърна при баща ми Калайени!

Очите на Нисумба мятали мълнии, обеците се разтресли по лъскавата ѝ черна шия. Тя се търколила на земята и красивото ѝ тяло се заизвивало като змия, побесняла от ярост. Канса, под заплахата да я изгуби и омаян от ужасно сладострастие, бил обзет от страх и погълнат от ново желание.

– Е, добре! – казал той. – Деваки ще загине; ала само не ме напускай!

Светкавица на победоносен триумф блеснала в очите на Нисумба; прилив на кръв обагрил с руменина черното ѝ лице. Тя скочила на крака и обгърнала обуздания тиранин с гъвкавите си ръце. Сетне, докосвайки го с абаносовите си гърди, излъчващи опиянителен аромат, и целувайки го с пламенните си устни, тихо прошепнала:

– Ще принесем жертва на Кали, Богинята на Желанието и Смъртта, и тя ще ни дари със син, който ще бъде господар и повелител на света!

Още същата нощ обаче, техният пурохита, главният жрец на жертвоприношенията, видял насън как цар Канса вади сабя срещу сестра си – и тутакси отишъл при девицата Деваки, съобщил ѝ, че я грози смъртна опасност и ѝ наредил да избяга, без да се бави, при отшелниците. Деваки, предизвестена от жреца на огъня и предрешена като покаяница, излязла от двореца на Канса и напуснала град Матхура, без никой да я забележи. Още в ранни зори, войниците дошли за сестрата на царя, за да я убият, но намерили нейната стая празна. Царят разпитал градската стража. Отговорили му, че портите били заключени през цялата нощ, ала че в съня си видели как мрачните крепостни стени се разцепват от лъч Светлина, а една жена излиза от града, следвайки този лъч. Канса разбрал, че непобедима сила покровителства Деваки – и от тоя миг насетне, страх нахлул в душата му и той започнал да ненавижда своята сестра със смъртна омраза.