II Храмът на Юпитер

Недалеко от изворите на река Хебър ¹³ се извисява планината Каукайон. Гъсти дъбови гори я опасват; кръг от скали и гигантски камъни я увенчава като огромна корона. От хиляди години това място е свещена планина. Пеласгите, келтите, скитите и гетите, преследвайки се едни други, се редували да идват в тая планина, за да се покланят на различните си Богове. Ала не дири ли човек все един и същи Бог, изкачвайки се толкова нависоко? Иначе защо с толкова труд би съграждал обител на този Бог всред царството на мълниите и ветровете?

Един храм на Юпитер се издига сега в центъра на това закътано свещено място – масивен, недостъпен като крепост. Обширен вътрешен двор с четири дорийски колони се откроява на фона на мрачна покрита колонада при главния му вход.

13 Река Марица (бел. ред.).

Щом Слънцето застане в зенита, небето е ясно и ведро; ала тътенът на бурята все още отеква над тракийските планини, разстелили вълнистите си хълмове и долини в далечината, а мрачният океан се разтърсва конвулсивно от разразилата се стихия, набраздяван тук-таме от проблясъците на мълниите.

Настъпва часът за принасяне на жертва. Жреците на Каукайон извършват само огнени жертвоприношения. Те слизат по стъпалата на храма и запалват жертвените благоуханни дървени пръчки с факла, взета от светилището. Накрая Първожрецът излиза от храма, облечен с бяла ленена одежда като останалите жреци и увенчан с мирта и клонки от кипарис, с абаносов скиптър с връх от слонова кост в ръка, със златен колан на кръста, инкрустиран с кристали, хвърлящи приглушени отблясъци – символи на тайнствена царственост. Този Върховен Жрец е Орфей.

Той води за ръка един ученик от Школата, делфийско чедо – който, блед, разтреперан и възхитен, очаква словата на великия Боговдъхновен с мистичен трепет. Орфей вижда всичко това; и за да вдъхне увереност на този мист, избран от сърцето му, обгръща благо неговите рамене със своите ръце. Очите му се усмихват, а после изведнъж заискряват. И докато пред нозете им жреците обикалят около олтара и пеят Химна на Огъня, Орфей тържествено произнася пред многообичния си мист думите на Посвещението, които проникват чак до дълбините на сърцето му като Божествен еликсир.

А ето и окрилените слова на Орфей към младия ученик:

– Вглъби се чак до съкровената си Същност, за да се извисиш до Принципа на нещата, до Великата Троица, сияеща в съвършено чистия Етер. Предай тялото си на Огъня на своята мисъл – и нека Огънят го погълне; отдели се от материята, тъй както пламъкът се отделя от дървото, което той поглъща. Тогава твоят Дух ще полети стремително към чистия Етер на Вечните Причини също както орелът – към Престола на Юпитер.

– Аз ще разкрия пред тебе Тайната на световете, Душата на Природата, Божията Същност. Слушай най-напред Великата Алхимична Тайна. Едно-Единствено Същество царува в дълбинното Небе и в недрата на Земята: Зевс Гръмовержецът – Етерният Зевс. Той е и проникновеният съвет, и силната омраза, и прекрасната любов. Той царува в земните недра и във висините на звездното небе: Дихание на нещата, Огън неугасим, Мъжко и Женско Начало – един Цар, една Власт, един Бог, един Велик Учител.

– Юпитер е Божественият Съпруг и Божествената Съпруга, Мъж и Жена, Баща и Майка. От Свещената им женитба, от Вечното им съчетание непрестанно се пораждат Огънят и Водата, Земята и Етерът, Нощта и Денят, гордите Титани, неизмените Богове и плаващото семе на човеците.

– Любовта на Небето и Земята е непозната за невежите. Тайнствата на Съпруга и Съпругата се разбулват само пред Богочовеци. Ала аз ще оповестя онова, което е Истина. Току-що тътнежите на бурята разтърсваха тия скали; мълниите се стоварваха върху тях, като жив Огън, като вилнеещ Пламък; и планинските екове бучаха от радост. Ала ти, ти трепереше, не знаейки отде иде този Огън, нито де удря и поразява той. Той е Мъжкият Огън, Зевсовото семе, Огънят Творец. Той избликва от Сърцето и от Разума на Юпитер; той искри във всички същества. Щом удари мълния, тя се изстрелва от Неговата десница. Ала ние, жреците Му, ние познаваме Неговата Същност, ние отбягваме, а понякога направляваме Неговите стрели.

– А сега, взри се в небесната твърд. Виж тоя искрящ пояс от съзвездия, върху които е наметнат ефирният и прозирен воал на Млечния път – звезден прах от слънца и светове. Виж как пламти Орион, как блещукат Близнаците, как сияе Лирата… Това е снагата на Божествената Съпруга, въртяща се в хармоничен и главозамайващ танц в такт с песните на Своя Съпруг. Гледай с Очите на Духа – и ще видиш Нейната отметната назад глава, Нейните разперени ръце; и тъй полека ще повдигнеш Нейното осеяно със звезди було.

– Юпитер е и Божественият Съпруг, и Божествената Съпруга. Ето първото Тайнство.

– Ала сега, чедо на Делфи, приготви се за второто Посвещение. Тръпни, плачи, ликувай, благоговей! Защото Духът ти ще се потопи в Огнените Селения, гдето Великият Бог Създател твори алхимичната смес между Душата и света в Чашата на Живота. Пиейки от тая упойваща чаша, всички същества забравят Божествената Обител и се спускат в скръбната пропаст на преражданията.

– Зевс е Великият Демиург – Бог Творец. Дионис е Негов Син, Негово проявено Слово. Дионис – Дух лъчезарен, жив Разум, сияещ в Селенията на своя Отец, в двореца на неизменния Етер. Един ден, когато, надвесен, съзерцавал през съзвездията бездните на Небето, той видял отразен в синята глъбина собствения си образ, протегнал ръце към него. Увлечен по този красив фантом, влюбен в своя двойник, той се спуснал да го улови. Ала образът все бягал ли, бягал… Накрая той се намерил в една сенчеста и ухайна долина, вдъхвайки с наслаждение прелестния полъх на ветреца, галещ неговото тяло. В една пещера той съгледал Персефона. Майя, красивата тъкачка, била заета да тъче едно було, в чиито дипли се виждали образите на всички същества. Той се спрял пред Божествената Дева, онемял от възторг. В този миг го съзрели гордите Титани и волните Титанки. Едните – изпълнени със завист заради хубостта му, а другите – обзети от лудешка страст, се нахвърлили върху него като беснеещи стихии и го разкъсали на парчета. После, след като си поделили късовете от тялото му, те ги сварили на бульон, а сърцето му заровили в земята. Юпитер поразил с мълния Титаните, а Минерва* отнесла в Етера сърцето на Дионис; и то станало пак ярко Слънце. Ала от дима на тялото на Дионис произлезли душите на хората, които отново се възкачват към Небето. Когато бледните сенки пак се съединят с пламтящото Сърце на Бога, те ще просветнат като пламъци и Дионис ще възкръсне отново цял, по-жив от всякога, във Висините на Небесната Обител на Боговете.

– Ето Тайнството на Дионисовата смърт. Сега изслушай другото Тайнство – на неговото Възкресение… Хората са плътта и кръвта на Дионис; злочестите хора са неговите пръснати телесни части, които се дирят една друга, гърчейки се насред престъпление и омраза, насред мъка и любов, в хода на хиляди съществувания. Изгарящата страст, разпалвана от земните недра, бездната на нисшите сили ги дърпа все по-навътре в пропастта, разкъсва ги и ги разединява все повече и повече. Ала ние, Посветените, ние, които сме познали онова, което е Горе, и това, което е долу, ние сме спасителите на Душите, ние сме като Хермес за човечеството. Като магнит ги привличаме към себе си, а самите ние, на свой ред, биваме привлечени от Боговете. По този начин, с Небесни заклинания, съграждаме наново живото тяло на Божеството. Ние затрогваме Небето, така че да заплаче, а Земята – да заликува; и като драгоценни украшения, носим в своите сърца сълзите на всички същества, за да ги преобразим в усмивки. Бог умира в нас; и в нас Той отново се ражда.

Тъй мълви Орфей. Делфийският ученик коленичи пред своя Учител, с вдигнати нагоре ръце в умолителен жест. И Първожрецът на Юпитер, прострял ръка над главата му, произнася следните освещаващи слова:

– Нека неизповедимият Зевс и трижди разкриващият всичко Дионис: в Ада, на Земята и на Небето, бъдат благосклонни към младостта ти и нека влеят в твоето сърце Науката на Боговете.

Тогава Посветеният, напускайки колонадата на храма, отива да хвърли стиракс ¹⁴ в огъня на олтара и призовава Гръмовержеца Зевс три пъти. Жреците обикалят в кръг около него, напявайки химн. Царственият Върховен Жрец остава вглъбен в размисъл пред портика, с ръка, облегната на една от каменните плочи със свещени надписи и изображения. Ученикът се връща при него.

14 Стиракс – ароматично масло, извлечено от смолата на вечнозеленото азиатско дърво стиракс (бел. ред.).

– Сладкогласни Орфей – казва той, – обични Сине на Безсмъртните и благи Целителю на Душите, от деня, в който те чух да пееш химни в прослава на Боговете на празненството на Делфийския Аполон, ти покори сърцето ми и оттогава те следвам навред. Твоите песни са като упоително вино, а поученията ти – като горчива напитка, облекчаваща изнуреното тяло и вливаща нова сила във всяка негова частица.

– Суров и неравен е пътят, водещ тук, при Боговете – продумва Орфей, който сякаш отвръща по-скоро на някакви вътрешни гласове, отколкото на своя ученик. – Осеяна с цветя пътека, стръмен склон и сетне – скали, обитавани от мълнии, обгърнати от необятна шир: ето каква е участта на Виждащия и Пророка на Земята. Чедо мое, остани сред цветните пътеки на полето и не тръгвай да дириш онова, което е отвъд тях!

– Колкото повече утоляваш моята жажда, толкова повече се усилва тя – казва младият Новопосветен. Ти се ме учил за Същността на Боговете. Но кажи ми, Велики Учителю на Тайнствата, вдъхновен от Божествения Ерос: ще мога ли някога да ги съзра?

– Да, но с Очите на Духа – отвръща Върховният Жрец на Юпитер, – а не с тия на плътта. Ти обаче засега си способен да виждаш само с телесните си очи. Потребна е продължителна работа или огромни мъки и страдания, за да съумееш да отвориш своите Вътрешни Очи.

– Ти само си способен да ги отвориш, Орфей! Щом съм с теб, от какво мога да се боя?

– Това ли искаш? Слушай тогава! В Тесалия, в магическата долина на Темпи, се извисява мистичен храм, затворен за невежите. Именно там Дионис се явява пред мистите и ясновиждащите. Каня те да дойдеш след година на празненството в негова чест; и щом те потопя в магически сън, ще отворя очите ти за Божествения свят. Нека дотогава животът ти бъде чист и целомъдрен, а бяла – душата ти; защото знай, че Светлината на Боговете всява ужас в немощните и погубва осквернителите.

– Но ела в моята обител: ще ти дам нужните книги за твоята подготовка.

Учителят влиза с делфийския ученик във вътрешността на храма и го отвежда в голямата си килия, отредена специално за него. Там гори египетски светилник, винаги запален, поддържан от крилат Дух, направен от кован метал. Там, в сандъци от ароматен кедър, са прибрани многобройни свитъци от папирус, покрити с египетски йероглифи и финикийски букви, както и книги, написани от Орфей на гръцки език, съдържащи неговата магическа Наука и тайното му Учение. ¹⁵

Учителят и ученикът разговарят в килията чак до късна среднощна доба.

III Празненството в чест на Дионис в Темпейската долина ¹⁶

Ето ни в Тесалия, в росната долина на Темпи. Настъпва святата нощ, която Орфей е посветил на Дионисовите Тайнства – Мистериите на Дионис. Воден от служител на храма, делфийският ученик крачи през тясна и дълбока клисура, обградена от стръмни скали. Всред тъмната нощ се чува само тихият ромон на реката, течаща между потънали в зеленина брегове. Най-сетне пълната Месечина се появява иззад планината. Жълтият ѝ диск сякаш изплува от черните зъбери на скалите. Фината ѝ, магнетична светлина се разлива из дълбоките пропасти – и внезапно омайната долина се озарява от лъчиста елисейска светлина. В един миг, тя се разкрива цялата: с тревистите си морави, със своите ясенови и тополови горички, с кристалночистите си извори, с пещерите си, забулени с висящ бръшлян, с криволичещата река, заобикаляща островчета, обрасли с дървета, или виеща се под сводове от сплетени клони. Някаква ефирна златиста мараня, някаква сладостна дрямка обгръща растенията. Сякаш въздишки на нимфи набраздяват гладката като огледало повърхност на изворите, а от неподвижните тръстики се отронват смътни звуци като от флейта. Над всичко това витае тихата омая на Диана.

15 Измежду многобройните изгубени книги, които орфическите писатели на Гърция приписват на Орфей, са били и следните книги: Аргонавтика – описваща великото херметично дело; Деметриада – поема за Майката на Боговете, съответстваща на цяла една Космогония; също и Свещените песни на Бакхус, или чистия Дух – идващи като допълнение към Теологията; без да говорим за някои други творби, като например Булото, или Мрежата на Душите – изкуството на Тайнствата и обредите; Книга за превръщанията – химия и алхимия; Корибантите (т.е. Жреците на Богинята Кибела*) – или Тайните на Земята, земните вибрации и земетресенията; Анемоскопия – наука за атмосферата; естествена и магическа ботаника, и пр. (бел. авт.).

16 Павзаний разказва, че всяка година от Делфи тръгвало тържествено шествие от специални пратеници на храма и се отправяло към Темпейската долина, за да събере клонки от свещеното лаврово дърво. Този знаков обичай напомнял на учениците на Аполон, че са свързани с Орфическото Посвещение и че първоначалното вдъхновение на Орфей е мощният древен ствол, от който прорастват вечно младите и жизнени клони на Делфийския храм. Това сливане на Аполоновата и Орфическата традиция се отличава с още нещо в историята на храмовете. Наистина, прочутият спор между Аполон и Бакхус за триножника на храма няма друг смисъл. Бакхус, както разказва легендата, отстъпил триножника на своя брат и се оттеглил в Парнас. Това ще рече, че Дионис и Орфическото Посвещение си остават привилегия на Посветените, докато Аполон извел оракулите си навън (бел. авт.).

Делфийският ученик пристъпва като насън. От време на време се спира, за да вдъхне сладкото ухание на орловия нокът и горчивия аромат на лавровите дръвчета. Ала тая магична светлозарност трае само миг. Облак закрива Месечината. Отново всичко потъва в мрак; скалите пак приемат заплашителните си форми, а блуждаещи светлинки проблясват от всички страни зад дървесния гъсталак, край брега на реката и в дълбоките клисури на долината.

– Това са мистите – казва възрастният водач от храма. – Те вече са потеглили на път. Всяка група от това шествие си има свой водач със светилник в ръка. Ние ще ги последваме.

Пътниците срещат групи хора, излизащи от горичките и тръгващи на път. Те виждат най-напред да минават мистите на младия Бакхус: юноши, облечени с дълги туники от фин лен, с венци от бръшлян. Те носят чаши, издялани от дърво – символ на Чашата на Живота. Следват ги млади мъже, горди и силни. Наричат ги мистите на Воина Херакъл: с къси туники и голи крака, с лъвска кожа на раменете и около слабините, с венци от маслинови клонки на главата. Зад тях крачат Боговдъхновените, мистите на разкъсания Бакхус: с петнисти кожи от пантери, обвити около тялото, с пурпурни ленти в косите и с тирс ¹⁷ в ръка.

Минавайки покрай една пещера, те виждат коленичили на земята мистите на Айдоний и на Подземния Ерос. Това са хора, оплакващи умрелите си роднини или приятели. Те напяват тихо и монотонно с нисък глас:

– Айдоний ¹⁸ ! Айдоний! Върни ни ония, които си ни отнел, или ни дай възможност да слезем в царството ти!

Вятърът нахлува в пещерата и сякаш продължава под земята, отеквайки като мрачен кикот и погребални песнопения. Изведнъж един от мистите се обръща към делфийския ученик и му казва:

17 Тирс (гр.) – обреден жезъл, състоящ се от дълга пръчка, обвита с бръшлян, и шишарка на върха (бел. ред.).

18 Айдоний (гр.) – Бог и цар на Ада у древните гърци (бел. ред.)

– Ти престъпи през прага на Айдоний и затуй повече няма да видиш светлината на живите!

Друг го докосва леко, минавайки покрай него, шептейки следните думи в ухото му:

– Сянко, ти ще станеш жертва на сянката! Ти, който идеш от Нощта, върни се обратно в Ереб ¹⁹ ! – и после побягва.

Делфийският ученик се смразява от ужас. Той прошепва на водача си:

– Що ще рече това?

Свещенослужителят от храма се държи така, сякаш нищо не е чул. Той казва само:

– Трябва да преминеш по моста. Никой не успява да избегне тази участ.

Те минават по един дървен мост над река Пеней.

– Отде се носят – пита Новопосветеният – тия жални гласове и тая печална монотонна песен? Кои са тези бледи сенки, крачещи на дълги върволици под тополите?

– Туй са жени, отиващи да получат Посвещение в Мистериите на Дионис.

– Знаеш ли имената им?

– Тук никой не знае името на никого и всеки забравя своето собствено. Защото, също както мистите оставят осквернените си дрехи при навлизане в свещената местност, за да се окъпят в реката и да се пременят в чисти ленени одежди, така всеки оставя името си, за да приеме ново. За седем дена и седем нощи човек се преобразява, влиза в друг живот. Погледни тази върволица от жени. Те не са групирани според родовете и отечеството си, а според онзи Бог, който ги вдъхновява.

Двамата наблюдават как край тях се изнизват, една след друга, млади девойки с венци от нарциси на главата, облечени в лазурносини пеплуми ²⁰ , които водачът назовава „нимфи от свитата на Персефона“. Те носят кутии, делви и вази, обещани на храма, прегръщайки ги целомъдрено в своите обятия. Подир тях пристъпват, пременени в червени пеплуми, мистичните възлюбени, пламенните невести и дирещите Афродита. Те навлизат в една мрачна гора, отдето се чуват буйни възклицания, смесени с приглушени стонове, които постепенно стихват. Сетне от мрачната миртова гора проехтява пламенен хор и песните се възнасят към Небесата в бавен такт: „Ерос! Ти ни нарани! Афродита! Ти сломи всяка частица от нас! Ние прикрихме гърдите си с кожа от млада сърна, но носим в душите си кървавия пурпур на своите рани. Сърцето ни е ненаситна, изпепеляваща жарава. Други умират от бедност, а нас ни поглъща любовта. Погълни ни, Ерос! Ерос!... Или избави ни, Дионис! Дионис!

19 Ереб (гр.) – син на Хаос и олицетворение на мрака в древногръцката митология; подземното царство на Чистилището, където душите изкупват земните си грехове (бел. ред.).

20 Пеплум (лат.) – тънка горна дреха без ръкави у древните гърци и римляни (бел. ред.).

Приближава се друга група от шествието. Тия жени са облечени изцяло в одежди от черна вълна, с дълги була, които се влачат след тях, и всички са потънали в дълбока скръб заради нечия смърт. Водачът ги назовава: Скърбящите поклоннички на Персефона. На това място се намира голям мраморен мавзолей, обрасъл с бръшлян. Те коленичат около него, разпускат косите си и надават силни викове, напявайки химн. На строфата на желанието те отговарят с антистрофата на тежката скръб:

– Персефона – провикват се те, – ти погина, похитена от Айдоний; ти слезе в царството на мъртвите. Ала ние, които оплакваме любимите си същества, ние сме полуживи-полумъртви. Нека денят не се роди отново! Нека земята, която те покрива, о, Велика Богиньо, ни дари с вечен сън; и нека сенките ни бродят, сплетени в прегръдките на любимите ни сенки! Послушай и изпълни молбата ни, Персефона! Персефона!

Пред тия странни сцени, под влиянието на заразителния унес на тая дълбока скръб, делфийският ученик се чувства обзет от хиляди противоречиви и мъчителни чувства. Той не е вече същият: желанията, мислите, агонията на всички тия същества са станали негови желания, негова агония. Душата му се разкъсва на парчета, за да се подслони в хиляди тела. Ужасно безпокойство, смъртна тревога го прониква: той не знае вече дали е човек, или сянка.

Тогава един Посветен, висок на ръст, който е част от преминаващото шествие, се спира и оповестява:

– Мир на скръбните сенки! О, страдни жени, стремете се към Светлината на Дионис. Орфей ви очаква!

Всички го обграждат мълчаливо, късайки пред него листата на венците си от асфоделии ²¹ – и той им посочва пътя със своя тирс. Жените отиват да пият вода от един извор с дървени чаши. Групите се пренареждат и шествието потегля отново на път. Младите девойки избързват напред. Те пеят печална песен със следния припев:

– Размахвайте маковете! Пийте от водите на Лета! О, дай ни желаното цвете; и нека нарцисът отново разцъфти за нашите сестри! Персефона! Персефона!

Ученикът крачи още дълго с водача си: прекосява ливади, дето растат асфоделии; върви под сенките на тополи с тъжно шумолящи корони; чува печални песни, носещи се из въздуха, идещи незнайно откъде… Съглежда, окачени по дърветата, ужасяващи маски и восъчни фигури, приличащи на повити в пелени невръстни дечица. Тук-таме лодки плават по реката, а хората в тях са безмълвни като мъртъвци. Най-сетне долината се разширява, небето се прояснява над върховете на високите планини и на изток се зазорява. В далечината вече се виждат мрачните проходи на планината Оса, набраздени от пропасти, в които се трупат срутилите се скали. По-наблизо, сред пояс от планини, върху един горист хълм, сияе ярко храмът на Дионис.

21 Асфоделия (лат.) – красивото полско цвете бял бърдун; в митологията: неувяхващото цвете на скръбта в подземното царство (бел. ред.).

Слънцето вече обагря в златисто високите върхове. Приближавайки се все повече към храма, те виждат как отвред пристигат върволици от мисти, шествия от жени, групи от Посветени. Това множество със сериозно и тържествено изражение на лицата, но вътрешно изпълнено с вълнуващо очакване, се събира при подножието на хълма и се изкачва към околностите на светилището. Всички се приветстват като приятели, размахвайки клонки и тирсове. Водачът е изчезнал нанякъде; а делфийският ученик се озовава, без да знае как, насред група Посветени с блестящи коси, преплетени с венци и разноцветни ленти. Той никога по-рано не ги е виждал и все пак му се струва, че ги разпознава от някакъв спомен, изпълнен с блаженство. А те, изглежда, са го очаквали, защото го приветстват като брат и го поздравяват по случай успешното му пристигане. Увлечен напред от своята група и сякаш понесен на Небесни крила, той се изкачва чак до най-високите стъпала на храма, когато стрела от ослепителна светлина пронизва очите му. Това е изгряващото слънце, изпратило в долината първата си пламтяща стрела, леещо сияйните си лъчи върху това множество от мисти и Посветени, събрали се на групички върху стъпалата на храма и по цялото възвишение.

Малко след това един хор запява пеан ²² . Бронзовите двери на храма се разтварят сами – и следван от Хермес и от носителя на светилника, се появява Пророкът, Йерофантът, Орфей. Ученикът от Делфи го разпознава с радостен трепет. Облечен в пурпур, с лира от слонова кост и злато в ръка, Орфей сияе лъчезарно с искрата на вечната младост. Той се обръща към множеството:

– Привет на всички вас, дошли да се възродите след мъките и болките на Земята, които се възраждате в този миг. Елате да утолите своята жажда от Светлината на храма – вие, които излизате от мрачната нощ: мисти, жени, Посветени… Елате да се веселите, вие, дето сте страдали; елате да си отдъхнете вие, които сте водили битки. Слънцето, което призовавам да възсияе върху главите ви и което ще изгрее във вашите Души, не е слънцето на смъртните: то е чистата Светлина на Дионис, Великото Слънце на Посветените. Чрез страданията от своето минало, чрез усилието, довело ви дотук, вие ще победите; и ако имате вяра в Божественото Слово, вие вече сте победили. Защото, след дългия си, криволичещ и заплетен път на скитане из мрачни съществувания, вие ще излезете най-сетне от тоя печален кръг на преражданията и всички ще се завърнете отново като едно-единствено Тяло, като една-единствена Душа в Светлината на Дионис!

22 Пеан (гр.) – хорова песен в чест на Аполон, в качеството му на Бог Целител (бел. ред.).

– Божествената Искра, водеща ни на Земята, е вътре в самите нас; тя се превръща в Огнен Светилник на храма, в Звезда на Небесата. Тъй расте Светлината на Истината! Чуйте как трепти Лирата със седем струни, Лирата на Бога... Тя движи световете. Слушайте добре! Нека нейният звук ви проникне всецяло... И пред вас ще се разтворят Глъбините на Небесата!

– Помощ за немощните, утеха за страдалците, надежда за всички! Ала тежкò на злите, на скверните и нечестивите! Те ще бъдат изобличени. Защото, в екстаза на Мистериите, всеки вижда, чак до дъното, душата на другия. Злите биват смразени от ужас, а осквернителите – постигнати от смъртта…

– И сега, когато Дионис ви е озарил, аз призовавам Небесния, Всемогъщия Ерос! Нека Той пребъдва във вашата любов, в сълзите и радостите ви. Любете – защото всичко люби: демоните от бездните и Боговете от Етера. Любете, защото всичко люби! Ала любете Светлината, а не тъмнината. Помнете Великата Цел през време на пътуването. Щом душите се върнат отново в Светлината, те носят върху звездните си тела, като отвратителни петна, всичките погрешки на своя живот... И за да ги заличат, трябва да ги изкупват, завръщайки се на Земята... Чистите и силните обаче отиват в Слънцето на Дионис.

– А сега, запейте: Евохе!

– Евохе! – провикват се вестителите от четирите ъгъла на храма.

– Евохе! – отекват цимбалите.

– Евохе! – откликва възторжено множеството, сбрало се върху стъпалата на светилището.

И зовът на Дионис, свещеният призив към Възраждането, към Живота, кънти из долината, повтарян от диханието на гръдта на хиляди души, подет от ехото във всички кътчета на планината.

И пастирите из дивите клисури на Оса, пръснати със стадата си надлъж и нашир покрай горите, чак до самите облаци, се провикват в ответ:

– Евохе! ²³

23 Викът „Евохе!“, който в действителност се произнасял Хе-Во-Хе, бил свещеният призив на всички Посветени от Египет, Юдея, Финикия, Мала Азия и Гърция. Четирите букви на Свещеното Божие Име, יהוה (четат се от дясно наляво), произнасяни, както следва: Йод – Хе-Во-Хе, символизирали Бога в Неговото Вечно Единение с Природата; те обхващали целокупността на Съществото, на Битието, на Живата Вселена. Йод (Озирис) означавал самото Божество, Разумът Създател, Вечният Мъжки Принцип, Който се намира във всичко, навсякъде и над всичко. Хе-Во-Хе символизирало Вечния Женски Принцип, Ева, Изида, Природата във всичките ѝ видими и невидими форми, оплодотворени от Него. Най-високото Посвещение, онова на теогоничните науки и на теургичните изкуства, съответствало на буквата Йод. Други науки, от друг порядък, отговаряли на всяка една от буквите на Ева. Също като Мойсей, и Орфей съхранил науките, съответстващи на буквата Йод (Йовис, Юпитер, Зевс), както и идеята за Единството на Бога, за Посветените от първи ранг, като същевременно обаче се стараел да направи всички тези идеи интересни за народа чрез поезията, чрез изкуствата и живите им символи. И затова викът „Евохе!“ открито се провъзгласявал по време на празненствата в чест на Дионис, където, освен Посветените, се допускали и обикновените кандидати за Мистериите. В това, изглежда, се състояла цялата разлика между делото на Мойсей и това на Орфей. И двамата изхождали от Египетските Посвещения и постигнали една и съща Истина, но я прилагали в две противоположни посоки. Мойсей сурово и ревностно прославял Отец, Мъжкия Принцип на Бога. Той доверявал съхранението на Тайнствата на едно затворено духовенство, а народа подлагал на неумолима дисциплина, без нищо да му разкрие от вътрешните Откровения. Орфей, Божествено възлюбил Вечния Женски Принцип, Природата, я прославял в Името на Бога, Който я прониква и изпълва и Когото желаел да призове да заструи като извор в Божественото човечество. И ето защо викът „Евохе!“ се превърнал в най-висш свещен призив във всички Мистерии на Древна Гърция (бел. авт.).

IV Призоваване

Празненството отлита като сън; настъпва вечерта. Танците, песнопенията и молитвите се изпаряват като роса. Орфей и ученикът му се спускат по един подземен коридор в свещената крипта под храма, която продължава навътре, към сърцето на планината, и до която само Йерофантът има достъп. Там Вдъхновеният от Боговете се отдава на уединен размисъл и вглъбение – или пък, заедно с Адептите си, усърдно работи за възвишените дела на Магията и Теургията.

Заобикаля ги обширно пространство, осеяно с пещери. Две факли, забити в земята, мъжделиво осветяват напуканите стени и тъмните недра на криптата. На няколко крачки зее мрачен процеп в земята; от него лъха топъл повей: тази зейнала пропаст сякаш стига до самите земни недра. Малък олтар; върху него – запален огън от сухи лаврови клонки, а един порфирен сфинкс го пази отстрани. Много далече, на огромна височина, пещерата има полегат отвор, през който се вижда звездното небе. Този бледен лъч синкава светлина прилича на Небесно око, взиращо се отвисоко в тая пропаст.

– Ти пи от водата на Изворите на Свещената Светлина – заявява Орфей – и влезе с чисто сърце в Лоното на Мистериите. Настъпи тържественият час, когато ще ти позволя да проникнеш до самите Извори на Живота и на Светлината. Ония, които не са повдигнали плътната завеса, скриваща невидимите чудеса от очите на човеците, не са станали Синове Божии.

– Чуй Истините, за които трябва да се мълчи пред множеството и които се явяват Силата на светилищата…

– Бог е Един и всякога подобен на Себе Си. Навред царува Той. Ала Боговете са безбройни и разнообразни; защото Божественото е Вечно и Безкрайно. Най-велики са Душите на звездите. Слънца, звезди, планети, луни – всяко небесно тяло си има своя Душа, а всички те са произлезли от Небесния Огън на Зевс и от Изначалната Светлина. Полусъзнаващи, недостъпни, неизменни, те управляват Великото Цяло с правилните си движения, водени от точни закони. И тъй, всяко въртящо се небесно тяло увлича в етерната си сфера цели фаланги Полубогове или сияещи Души, които някога са били човеци и които, след като са слезли по стълбата на царствата, отново са се възкачили славно през циклите, за да излязат най-сетне от кръга на преражданията. Чрез тия Божествени Духове, Бог диша, действа, появява се… Ала що говоря? Те са диханието на Неговата Жива Душа, лъчите на Вечното Му Съзнание. Те командват армии от по-нисшестоящи духове, движещи стихиите; те управляват световете. Наблизо и надалеч, те са навсякъде около нас; и макар Същността им да е безсмъртна, те се обличат в постоянно изменящи се форми – според народите, времената и местата. Безбожникът, който ги отрича, се бои от тях; благочестивият човек благоговее пред тях, без дори да ги познава; Посветеният ги познава, привлича ги към себе си и ги съзира. Ако съм водил битки, за да ги открия; ако не се боя от смъртта; ако, както разказват, съм слязъл в Ада, сторил съм го, за да обуздая демоните от бездната, за да призова закрилата на Боговете във Висините върху обичната си Гърция, за да се венчае Дълбокото Небе за Земята и за да може Земята, очарована, да чува Божествените гласове. Небесната Красота ще се разцъфти в плътта на жените, Огънят на Зевс ще потече в кръвта на героите; и преди отново да се извисят чак до звездите, Синовете на Боговете ще просияят като Безсмъртните.

– Знаеш ли какво нещо е лирата на Орфей? Мелодията на вдъхновените храмове. Боговете са струните на тази лира. Под звуците на тяхната музика, Гърция ще се настрои като лира, а и самият мрамор ще запее във великолепния такт на Небесната Хармония.

– А сега, ще призова моите Богове, за да ти се явят те, бликащи от Живот, и в пророческо видение да разкрият пред теб мистичната венчална песен, която готвя за света и която Посветените ще съзрат.

– Легни си, приютен под тая скала. От нищо не се бой! Магически сън ще затвори твоите клепки. Първо ще потръпнеш, виждайки ужасяващи неща; ала сетне прелестна Светлина, непознато досега Блаженство ще залеят твоите сетива и ще изпълнят цялото ти същество.

Ученикът вече се е подслонил в скалната ниша, издълбана във формата на легло. Орфей хвърля шепа благовония в огъня на олтара. Сетне взима в ръка своя абаносов скиптър, увенчан с искрящ кристал на върха, застава до сфинкса и започва призоваването с дълбок глас:

– Кибела*! Кибела! О, Велика Майко, чуй ме! О, Изначална Светлина, лек и подвижен ефирен Пламък, дето все се рееш из пространствата – Ти, Която съдържаш в Себе Си ехото и образите на всички неща! Призовавам Твоите сияйни, мълниеносни коне на Светлината! О, Всемирна Душа, носеща в утробата Си всички бездни, Сеятелко на Слънца, Която оставяш Своята звездна мантия да се носи из Етера! О, фина Светлина, скрита и невидима за очите на плътта! О, Велика Майко на световете и Боговете, Ти, Която съдържаш в Себе Си вечните Архетипи! О, Древна Кибела, при мен ела! Със силата на моя магически жезъл, чрез съглашението ми със Силите, заради Душата на Евридика!.. Призовавам Теб, Съпругата, изявяваща Се под много форми, кротка и тръпнеща под Огъня на Вечния Мъжки Принцип. От най-великите Висини на всички пространства, от най-скритите Дълбини на всички пропасти, от всички кътчета, ела, залей и изпълни тая пещера със Своя Дъх. Обгради сина на Мистериите с диамантена крепост и му позволи да съзре, в Твоето Дълбинно Лоно, Духовете на Бездната, на Земята и на Небесата!

При тия думи, подземен тътен разтърсва недрата на пропастта и цялата планина се разтреперва. Студена пот смразява тялото на ученика. Той вече едва вижда Орфей през все по-гъстия прахоляк. За миг ученикът се опитва да се бори срещу някаква внушителна, страховита сила, която го поваля на земята. Ала умът му е претоварен, волята му е сломена. Той преживява ужасните мъки на удавник, поглъщащ вода с пълни гърди, довършен от страшна конвулсия, която го захвърля в мрака на безсъзнателното.

Когато отново идва в съзнание, наоколо вече се е възцарила нощта – нощ, пронизана от пъплещ, дрезгав сумрак, като лепкава жълтеникава кал. Той дълго-дълго се взира, без нищо да види. От време на време усеща как до кожата му сякаш се докосват невидими прилепи. Най-сетне като че ли смътно долавя как нещо помръдва в тая здрачевина: чудовищни очертания на кентаври, хидри и горгони. Ала първото нещо, което успява да различи отчетливо, е висока фигура на жена, седнала на трон. Тя е обгърната от дълго було, мрачните дипли на което са осеяни с блещукащи звезди, и носи на главата си венец от макове. Огромните ѝ очи са неподвижно отворени. Тълпи от човешки сенки я наобикалят като уморени птици и сподавено шептят:

– О, Царице на мъртвите, Душа на Земята! О, Персефона! Ние сме дъщери на Небето. Защо сме изгнаници в печалното царство на мрака? О, Небесна Жътварко, защо покоси нашите души, които нявга летяха блажени сред своите сестри из просторите на Етера?

Персефона отговаря:

– Аз откъснах нарциса, влязох в брачното ложе. Изпих смъртта заедно с живота. И аз, също като вас, страдам и стена в тази тъма.

– Но кога ще бъдем избавени? – питат я душите сред своите стенания.

– Когато дойде моят Небесен Съпруг, Божественият Освободител – отвръща Персефона.

Тогава отнякъде се появяват страховити жени. Очите им са кръвясали, главите им – окичени с венци от отровни растения. Около полуголите им ръце и бедра се вият змии, които те размахват като камшици:

– Души, призраци, ларви! – изсъскват те. – Не вярвайте на тая безумна царица на мъртвите! Ние сме жриците на царството на мрака, слуги на стихиите и на подземните чудовища, вакханките на Земята, Фуриите на Тартар ²⁴ . Ние сме вашите вечни владетелки, о, души нещастни! Вие няма да се избавите от прокълнатия кръг на преражданията: ние, с нашите камшици, отново и отново ще ви заставяме да влезете в него. Гърчете се във вечни мъки, сред съскането на нашите змии, усукващи се около вас, сред примките на желание, омраза и угризения на съвестта!

И с лудешки разчорлени коси, те се нахвърлят върху тълпата обезумели от ужас души, които се мятат из въздуха под техните камшични удари като вихрушка от сухи листа, надавайки продължителни стенания.

24 Тартар (гр.) – най-дълбоките бездни на Преизподнята в древногръцката митология (бел. ред.).

При тая гледка, Персефона пребледнява и става досущ като химерен призрак при пълнолуние. После прошепва едва-едва:

– Небето... Светлината... Боговете... Красив блян!... Сън... Вечен сън...

Маковият ѝ венец увяхва; тя притваря очи от мъка. Царицата на мъртвите се свлича върху своя трон, потъвайки в летаргичен сън – и сетне всичко се изгубва в мрака.

После видението се сменя с друго. Делфийският ученик се озовава във великолепна долина, потънала в избуяла зеленина. В дъното на тая долина се извисява планината Олимп. Пред мрачния вход на една пещера, върху постеля от цветя, спи хубавата Персефона. Венец от нарциси в косите ѝ е заменил онзи с печалните макове, а зората на един възраждащ се живот разлива върху нейните страни топлите багри на амброзията. Тъмните ѝ плитки падат върху нейните ослепително бели рамене, а розите върху гърдите ѝ, които тихо се надигат и спускат, сякаш призовават целувките на ветровете. На една полянка танцуват нимфи. Малки бели облачета пътуват из лазурната синева. В храма отекват звуците на лира…

И в прекрасния, златист глас на лирата, проникнат от свещените ѝ ритми, ученикът дочува най-съкровената музика на всички неща. Защото от листата, от водите, от пещерите блика нетленна и нежна мелодия; и далечните гласове на жените, Посветени в Тайнствата, пеещи в хор някъде в планините, достигат до неговите уши като откъслечни ритми. Едни – в изумление призоваващи Бога; други – вярващи, че Го съзират, свличайки се полумъртви от изтощение край горите.

Най-сетне синевата се разтваря на самия зенит, за да роди из утробата си един блестящ облак. Като птица, която в един миг се рее във въздуха, а сетне се спуска към земята, Богът с тирс в ръка слиза от бляскавият облак и застава пред Персефона. Той сияе, а косата му е разпусната; в очите му искри свещеното вдъхновение на бъдещите светове, които тепърва ще се родят. Той я съзерцава дълго със стаена нежност, а сетне простира своя тирс над нея. Тирсът докосва леко гърдите ѝ; тя започна да се усмихва. После докосва челото ѝ; тя отваря очи, надига се бавно и поглежда в очите своя Съпруг. Очите ѝ, все още натежали от съня на Ереб, засияват като две звезди.

– Позна ли ме? – продумва Богът.

– О, Дионис! – възкликва Персефона. – Божествен Дух, Слово на Юпитер, Небесна Светлина, която искри лъчезарно под формата на човек! Всеки път, когато ме събуждаш, ми се струва, че оживявам за първи път; световете отново се възраждат в паметта ми; миналото, бъдещето – те се превръщат отново в безсмъртно настояще; и аз усещам как Всемирът сияе в моето сърце!

Същевременно, над върховете на планините, всред ивица от сребристи облаци, се появяват Богове и се надвесват над Земята, изпълнени с любопитство.

Долу групички мъже, жени и деца, излезли от долчинките и от пещерите, съзерцават Безсмъртните с Небесен възторг. Пламенни химни се извисяват към Небесата от храмовете, всред стелещ се на вълни благоуханен дим. Между Земята и Небето се готви една от ония женитби, които дават възможност на майките да заченат Херои ²⁵ и Богове. Розова светлина вече се е разляла върху целия пейзаж. Царицата на мъртвите, отново превърнала се в Божествената Жътварка, се възнася към Небесата, понесена в обятията на своя Съпруг. Обгръща ги пурпурен облак и Дионис полага устни върху устните на Персефона... Тогава от Небето и от Земята се изтръгва могъщ любовен вик, сякаш свещеният трепет на Боговете, преминавайки през Великата Лира, иска да скъса всичките ѝ струни и да разпръсне нейните звуци по всичките кътчета на Вселената. Същевременно от Божествената двойка просветва ярка мълния, избликва ураган от ослепителна Светлина... И всичко изчезва.

В един миг, ученикът на Орфей се чувства като погълнат от Извора на всеки живот, потопен в Слънцето на Единственото Същество. Ала, потапяйки се в огнената му жарава, той изскача от нея, полита с Небесните си крила и като светкавица прекосява световете, за да достигне, при техните предели, екстаза и Покоя на Безпределното.

Когато си възвръща отново телесните сетива, той се потапя в черната Нощ. Само една сияйна Лира озарява дълбокия мрак. Тая Лира бяга ли, бяга – и сетне се превръща в звезда. Едва тогава ученикът забелязва, че се намира в подземието на заклинанията и призоваването и че тая светлозарна точка е отдалеченият отвор на пещерата, зейнал към небесната твърд.

Огромна сянка се извисява до него. Ученикът разпознава Орфей по дългите му къдрици и по искрящия кристал на неговия скиптър.

– Чедо на Делфи, отгде идеш ти? – изрича Йерофантът.

– О, Учителю на Посветените и Небесен Маг; о, чудни Орфей, сънувах Божествен сън! Да не би това да е някаква вълшебна омая, някакъв дар от Боговете? Какво се е случило? Светът ли се е променил? Где се намирам сега?

– Ти извоюва Венеца на Посвещението и преживя моето съновидение: безсмъртната Гърция! Но да излезем оттук; защото, за да се сбъдне това видение, трябва аз да умра, а ти – да живееш.

25 Херой (гр.) – човек, надарен от Боговете с необикновени качества и закрилян от тях, за да извърши различни подвизи (бел. ред.).