КНИГА ПЪРВА РАМА Арийски период

Зороастър ⁹ попитал Ормузд, Великия Създател: – Кой е първият човек, с когото си разговарял? Ормузд отвърнал: – Той е прекрасният Йима – онзи, който беше начело на Смелите. Аз му заръчах да бди над световете, които Ми принадлежат, и му връчих златен меч – меч на победата. И Йима тръгна по Пътя на Слънцето и обедини Смелите хора в прославената Айриана-Ваеджа, сътворена Чиста.

„Зенд-Авеста“ („Вендидад-Саде“, II: „Фаргард“)

О, Агни! Свещен Огън! Огън очистителен! Ти, който спиш, спотаен в дървото, и се извисяваш в светлозарни пламъци над олтара – ти си сърцето на поднесената жертва, смелият устремен полет на молитвата, Божествена Искра, скрита във всяко нещо, и славната Душа на Слънцето.

Ведически химн

9 Известен още като Заратустра (бел. ред.).

I Човешките раси и произходът на религията

„Небето е мой Баща, то ме е родило. Семейството ми – това е всичко Небесно, що ме окръжава. Майка ми е Великата Земя. Най-високата част на нейната повърхност е нейната утроба: там Бащата оплодотворява утробата на оная, която е негова съпруга и дъщеря“.

Ето какво пеел ведическият поет преди четири-пет хилядолетия пред олтар от пръст, на който пламтял огън от суха трева. Дълбоко прорицателство и велико съзнание дишат в тия чудни слова. Те съдържат Тайната за двойния произход на човечеството. Божественият Първообраз на човека е по-древен и по-възвишен от Земята: Небесен е произходът на неговата Душа. Тялото му обаче е изградено от земните стихии и елементи, оплодотворени от една Космична Същност. Прегръдките на Уран и на Великата Майка означават на езика на Мистериите водопадите от Души, или от Духовни монади, които идват да оплодотворят земните зародиши – организиращите начала, без които материята би била само инертна и разхвърляна маса. „Най-високата част на земната повърхност“, която ведическият поет нарича „утробата на Земята“, означава континентите и планините, люлки на човешките раси. Колкото до Небето, Варунa, Уран при древните гърци – то представлява невидимият, свръхфизическият, Вечният и Разумен Ред и Порядък: то обгръща цялата Безкрайност на Пространството и Времето.

В тази глава ще разгледаме само земните корени на човечеството според езотеричните предания, потвърдени от съвременните науки антропология и етнология.

Четирите раси, които понастоящем си поделят земното кълбо, са дъщери на различни земи и географски зони. Последователни творения, образувани бавно от земните процеси, континентите са изникнали от океаните със значителни времеви промеждутъци, които древноиндийските жреци наричали междупотопни периоди. В течение на хилядолетия, всеки континент е породил своя флора и фауна, увенчана с по една човешка раса с различен цвят.

Южният континент, погълнат от последния голям потоп, е бил люлка на първоначалната червена раса, от която американските индианци са само останки, произлезли от троглодитите ¹⁰ , добрали се до върховете на планините при потъването на своя континент. Африка е майка на черната раса, наричана от гърците етиопска. Азия е породила жълтата раса, чиито представители са китайците. Последно появилата се бяла раса е произлязла от горите на Европа, сред бурите на Атлантика и усмивките на Средиземноморието. Всяко разнообразие в човешките типове произхожда от смесиците, съчетанията, изражданията или подбора на тия четири главни раси. В предшестващите периоди, червената и черната раса са господствали последователно чрез могъщите си цивилизации, оставили следи в гигантските здания, както и в архитектурата на Мексико. Храмовете в Индия и в Египет са имали кратки обобщени предания и закодирани послания, разказващи за тия изчезнали цивилизации. В нашия времеви период господства бялата раса; и ако се пресметне най-вероятната древност на Индия и на Египет, ще се установи, че надмощието на тази раса води началото си още отпреди седем-осем хиляди години. ¹¹

Според преданията на брахманизма, цивилизацията е възникнала на нашата Земя преди петдесет хиляди години, с червената раса върху южния континент, докато цяла Европа и част от Азия са били още под вода. В тези митологии се говори също и за една по-ранна раса от великани. В някои пещери в Тибет са намерени исполински човешки кости, чийто строеж прилича по-скоро на костите на маймуна, отколкото на човек. Те имат отношение към едно първобитно, междинно човечество, все още близко до животинското, което не е имало нито членоразделен език, нито обществен строй, нито религия – защото тези три неща винаги възникват едновременно; и в това се крие смисълът на онази забележителна Троица, възпявана от бардовете, за която се казва: „Три неща са първоначални и едновременни: Бог, Светлината и Свободата“. Наедно с първите опити за членоразделна реч се пораждат обществото и смътната догадка за съществуването на един Божествен Ред и Порядък. Това е Диханието на Йехова в устата на Адам, Словото на Хермес, Законът на Първия Ману, Огънят на Прометей. Един Бог трепти в човешката „фауна“. Червената раса, както казахме, заемала южния континент, сега вече потънал, наричан Атлантида от Платон, според египетските предания. Един огромен катаклизъм я разрушил отчасти и разпръснал нейните отломки. Няколко полинезийски племена, както и индианците в Северна Америка и ацтеките, които Франсиско Писаро срещнал в Мексико, са оцелелите от древната червена раса, чиято завинаги изгубена цивилизация е имала своите дни на слава, блясък и величие в материален план. Всички тези бедни, изостанали в развитието си племена носят в своята душа неизлечимата печал на старите раси, които безнадеждно умират.

10 Троглодити (гр.) – пещерни хора (бел. ред.).

11 Това разделяне на човечеството на четири последователни и първични раси било прието още от най-древните жреци на Египет. Тези раси били представени от четири фигури с различни типове и цветове в изображенията в гробницата на Сети I в Тива. Червената раса носи името Рот; азиатската жълта раса – името Аму; африканската черна раса – името Халасиу; либийско-европейската (с бяла кожа и руса коса) – името Тамаху. – Lenormant, Histoire des peuples d’Orient, I (Ленорман: История на източните народи, I) – бел. авт.

След червената раса, върху земното кълбо господствала черната. Най-висшият тип на тази раса следва да се търси не в изродените представители на негроидните племена, а сред абисинците и нубийците, у които се е запазил образецът на тази достигнала до своя апогей раса. Чернокожите нахлули в южните части на Европа още в праисторически времена и били отблъснати от белите. Споменът за тях напълно се е заличил от нашите народни предания. Те обаче са оставили в Европа две неизлечими следи: ужасът от змея, или дракона, който е бил емблема на техните царе, и идеята, че дяволът е черен. Чернокожите върнали на съперничещата им раса това оскърбление, като направили своя дявол бял. По време на своето господство, черните народи имали религиозни центрове в Горен Египет и в Индия. Огромните им градове осеяли със своите крепости и назъбени бойници планините на Африка, Кавказ и Централна Азия. Общественият им строй се състоял в абсолютна теокрация. На върха на обществената стълбица се намирали жреците, към които останалите изпитвали страхопочитание като към Богове; на долните стъпала – многолюдни племена, на които не им се зачитало правото да имат семейство, с жени робини. Тези жреци имали дълбоки познания, основани на Принципа на Божественото Единство във Вселената и преклонението пред звездите, което, под името сабеизъм, е проникнало и у белите народи. ¹² Ала между науката на чернокожите жреци и варварското идолопоклонничество на масите нямало междинно положение, нито каквото и да е идеалистично изкуство или пък вдъхновяваща митология. Впрочем, при тях вече били развити изкусни занаяти и най-вече – изкуството да боравят, чрез овладяването на балистиката, с колосални каменни маси, както и да разтапят метали в огромни пещи, в които работели военнопленниците. В тази раса, могъща чрез своята физическа издръжливост, пламенна енергия и всеотдайност, религията представлявала господство на силата чрез ужаса. Природата и Бог почти не се появявали в съзнанието на тия невръстни народи, освен под формата на дракон (змей), на това страховито предпотопно животно, което техните царе изобразявали върху знамената си, а жреците поставяли под формата на скулптури над портите на храмовете.

12 Виж арабските историци, като например Aboul-Ghazi, Histoire généalogique des Tartares (Абул-Гази, Родословна история на татарите), и Mohammed-Moshen (Мохамед-Мошен), персийски историк; William Jones, Asiatic Researches I. Discours sur les Tartares et les Persans (Уилям Джоунс: Азиатски проучвания. I. Трактат за татарите и персийците) – бел. авт.

Ако Слънцето на Африка е отхранило черната раса, то би могло да се каже, че ледовете на Северния полюс са станали свидетели на появата на бялата раса. Това са северните народи – т.нар. Хиперборейци, за които говори древногръцката митология. Тия хора с червеникави коси и сини очи дошли от Севера през гори, озарени от северното сияние, придружени от кучета и северни елени, командвани от смели предводители и водени от жени ясновидки. Хората от тази раса имали златисти коси и лазурни очи – цветове, които им били предопределени, както им било предопределено и да изнамерят преклонението пред Слънцето и Свещения Огън и да вдъхнат на света копнежа по Небето. Те ту въставали срещу него дотам, че пожелавали да го превземат с щурм, ту падали ничком пред неговото сияйно великолепие в пълно благоговение.

Както всички останали раси, така и бялата е трябвало да се освободи от дивото си състояние, преди да се самоосъзнае. Тя имала следните отличителни белези: стремеж към индивидуална свобода, осъзната и разумна чувствителност и сензитивност, пораждаща способността да изпитва състрадание, и господство на разума, придаващ на въображението идеалистичен и символичен характер. Душевната чувствителност породила привързаността, предпочитанието на мъжа към една-единствена жена; оттам води началото си стремежът на тая раса към моногамия, към съпружески морал, към собствено семейство. Потребността от свобода, обединена с необходимостта от общуване и цивилизованост, образувала родовите общества с избирателния им принцип. Идеалистичното въображение създало култа към Предците, формиращ корена и средоточието на религията у белите народи.

Общественото и политическото начало се проявяват в деня, когато определен брой полудиви човеци, притиснати от някое вражеско племе, се събират, водени от инстинкта, и избират най-силния и най-умния измежду тях, за да ги защитава и ръководи. В този ден обществото вече е родено. Вождът е техният бъдещ цар, а неговите приближени – бъдещите благородници; дълбокомислените старци, способни да взимат общо решение след съвещание помежду си, но неспособни да ходят дори, образуват вече един своеобразен сенат или събрание на старейшини. Ала как се е породила религията? Казват, че тя е рожба на страха на първобитния човек пред могъщата Природа. Страхът обаче няма нищо общо с почитанието и Любовта. Страхът не свързва делото с идеята, видимото – с невидимото, човека – с Бога. Докато човекът само е треперел пред Природата, той все още не е бил човек. Станал е човек в деня, когато е схванал връзката, свързваща го с миналото и с бъдещето, с нещо върховно и благотворно, и едва когато е започнал да обожава тази незнайна Мистерия. Ала как е бил изпълнен с такова обожание за първи път?

Фабр д‘Оливе дава една извънредно гениална и внушителна хипотеза за начина, по който преклонението към Предците е било утвърдено в бялата раса. ¹³ В дадено войнствено племе, двама воини съперници се спречкват. Разярени, те се готвят да се сбият и всеки момент ще започнат. В този миг една жена с разпуснати коси се втурва между тях и ги разделя. Тя е сестра на единия и жена на другия. Очите ѝ мятат пламъци, гласът ѝ звучи повелително. Жената се провиква, задъхано и рязко, че е видяла в гората Праотеца на расата, някогашния победоносен Войн Водител, който се явил пред нея. Той не желае двама воини братя да се бият помежду си, а повелява да се обединят срещу общия враг. „Сянката на нашия Велик Праотец, Водителя, ми каза това“ – твърди екзалтираната жена. – „Той ми проговори! Аз го видях!“ И тя вярва в това, което казва. Убедена, тя убеждава другите. Развълнувани, удивени и сякаш покорени от някаква непобедима сила, помирените противници си подават ръка и гледат на тая вдъхновена свише жена като на някаква Богиня.

Именно такива вдъхновения, последвани от резки обрати, трябва да са се случвали много пъти и под доста разнообразни форми в праисторическия живот на бялата раса. У варварските народи именно жената, благодарение на сензитивността на своята нервна система, най-напред предусеща скритото и тайнственото, утвърждава невидимото. Нека си представим сега неочакваните и изумителни последствия от едно събитие, подобно на това, за което говорим. В рода, в племето, всички говорят за чудното събитие. Дъбът, при който вдъхновената свише жена е имала онова видение, става свещено дърво. Отново я завеждат там; и под магнетичното влияние на Луната, което я потапя в състояние на ясновиждане, тя продължава да пророкува в името на техния Велик Праотец. Скоро след това тази жена и други, подобни на нея, застанали прави върху скалите, сред горските полянки, заслушани в бученето на вятъра и на далечния океан, започват да призовават безплътните Души на Предците пред треперещите хорски тълпи, които ги виждат или вярват, че ги виждат, привлечени от магическите заклинания, сред реещите се, бледопрозрачни мъгли. Последният от великите келти, Осиян, ще призове Фингал и неговите приближени в струпалите се облаци. Така, още в зората на обществения живот, в бялата раса се утвърждава култът към Предците. Великият Праотец се превръща в Бог за народа – и ето го началото на религията.

13 Histoire philosophique du Genre humain, tome I ^er (Философска история на човешкия род, том I) – бел. авт.

Ала това не е всичко. Около пророчицата се струпват старейшини, които я наблюдават в ясновидския ѝ транс, в пророческия ѝ екстаз. Те изучават различните ѝ състояния, проверяват нейните Откровения, тълкуват предсказанията ѝ – и забелязват, че когато тя пророкува в състояние на ясновиждане, лицето ѝ се преобразява, речта ѝ става ритмична, а нейният извисяващ се глас изрича пророчествата ѝ, напявайки някаква тържествена монотонна песен, изпълнена с дълбок смисъл. ¹⁴ От там водят началото си стиховете, строфата, поезията и музиката, произходът на които се счита за Божествен у всички народи на арийската раса. Идеята за Откровението би могла да се породи само по отношение на факти и събития от подобен порядък. Виждаме как от нея избликват едновременно религията и преклонението, жреците и поезията.

В Азия, Персия и Индия, където народите от бялата раса положили основите на първите арийски цивилизации, смесвайки се с народи с най-разнообразни цветове на кожата, мъжете бързо взели надмощие над жените по отношение на религиозното вдъхновение. Там чуваме вече да се говори само за Мъдреци, Риши, Пророци. Потиснатата, подчинена жена, вече е жрица само на домашното огнище. В Европа обаче следи от господстващата роля на жената се намират у народи от същия произход, останали варвари в течение на хилядолетия. Тази роля прозира в скандинавската Питониса, във Вьолуспа от Еда, в келтските друидки, в жените гадателки, които придружавали войските на германските племена и решавали кои ще са дните на битките ¹⁵ , че даже и в тракийските вакханки, споменът за които е съхранен в легендата за Орфей. Праисторическата Пророчица продължава съществуването си в Делфийската Пития.

14 Всички, които някога са видели истинска ясновидка, изпадаща в пророчески транс, са били поразени от нейната особена душевна екзалтация, която се получава по време на ясновидския ѝ транс. За онези, които не са били свидетели на подобни феномени и които биха се усъмнили в тях, ще цитираме един откъс от знаменития Давид Щраус, който не може да бъде заподозрян в суеверие. Той видял у приятеля си, д-р Юстинус Кернер, прочутата „ясновидка от Преворст“ и разказва следното: „След малко ясновидката потъна в магнетичен транс. По този начин за пръв път бях свидетел на това удивително състояние – и мога да кажа, в най-чистата му и най-красива проява. Лицето ѝ изразяваше страдание, но възвишено и нежно, и беше сякаш проникнато от Небесно сияние; речта – чиста, отмерена, тържествена, музикална, нещо като речитатив; изобилие от чувства, които бликаха и преливаха и които биха могли да се сравнят с ято облаци, ту светлозарни, ту мрачни, носещи се над душата, или пък на меланхоличния и ведър полъх на ветреца, прелитащ между струните на прекрасна еолова арфа“ (Превод: R. Lindau, Biographie générale (Обща биография), статия от Kerner) – бел. авт.

Първоначалните пророчици на бялата раса се организирали в женски друидски общности, под надзора на обучени старейшини, или друиди – „Хората на Дъба“. В самото начало те били единствено благодетели. Със своята интуиция, с прорицателството и вдъхновението си, те дали огромен тласък на расата, която била едва в началото на многовековната си борба с чернокожите. Ала бързият морален упадък и огромните злоупотреби в тези общности били неизбежни. Чувствайки се господарки на съдбините на народите, друидките искали да господстват над тях на всяка цена. Вече изгубили своето вдъхновение свише, те се опитали да царуват посредством терор. Изисквали човешки жертвоприношения и ги превърнали в основен елемент на своя култ. В това им съдействали героичните инстинкти на собствената им раса. Белите народи били храбри; техните воини презирали смъртта; още при първия призив, те идвали сами и демонстрирайки безразсъдна смелост, се хвърляли под ножа на кръвожадните жрици. С човешки хекатомби, те набързо изпращали живите при мъртвите като посланици, а хората вярвали, че по този начин ще се сдобият с благоволението на Предците. Тази постоянна заплаха, надвиснала над главите на предводителите и излизаща от устата на пророчиците и друидките, се превръща в страховито оръжие в ръцете им за упражняване на власт и господство.

Това е красноречив пример за пагубното изопачаване, на което се излагат най-благородните пориви на човешката природа, когато не се обуздават от умела власт и не са насочени към всеобщото благо от някое по-възвишено съзнание. Изоставено на произвола на амбиции и лични страсти, вдъхновението се изражда в суеверие, смелостта – в свирепост, възвишената идея на саможертвата – в оръдие на тиранията, във вероломна и жестока експлоатация.

Бялата раса обаче била още едва в буйното си и лудешко детство: пламенна в душевната сфера, тя трябвало да премине през много други, най-кървави премеждия. Тя била пробудена от атаките на черната раса, която започнала да нахлува през Южна Европа. В началото борбата била неравна. Белите – полудиви, излезли от горите и от наколните си езерни жилища, нямали друго въоръжение освен своите лъкове, копия и стрели с каменни остриета. Чернокожите имали железни оръжия и бронзови доспехи, всички средства на една изкусна и изобретателна цивилизация, както и своите огромни градове. Смазани при първия сблъсък, белите, отведени в плен, първоначално били масово поробвани от черните, които ги принуждавали да работят в каменоломни и да носят руда за техните пещи. И все пак, избягали пленници пренесли в родината си обичаите, изкуствата и отломъци от науката на тези нашественици. Те научили от чернокожите две главни неща: топенето на металите и свещената писменост, т.е. изкуството да се записват определени идеи посредством тайнствени и йероглифни знаци върху животинска кожа, камък или кора от ясеново дърво; от там водят началото си келтските руни. Разтопеният и кован метал служел за бойни оръжия; свещената писменост поставила началото на науката и религиозните предания. Борбата между бялата и черната раса се вихрела в течение на дълги векове от Пиринеите до Кавказ и от Кавказ до Хималаите. Спасението на белите народи се дължало на техните гори, където можели да се крият като диви зверове, за да изскочат оттам отново в удачен момент. Ставащи все по-дръзки и войнствени, все по-добре въоръжени от столетие на столетие, те най-накрая постигнали възмездие, като опустошили градовете на черните народи, изгонили ги от европейските брегове, нахлули и завладели на свой ред Северна Африка и Централна Азия, населени дотогава с тъмнокожи племена.

15 Вижте последната битка между Ариовист и Цезар в историческите Commentarii de bello Gallico (Записки за Галската война) на последния (бел. авт., бел. ред.).

Смесването на двете раси се извършвало по два различни начина: или чрез миролюбива колонизация, или чрез войнствено завладяване. Фабр д‘Оливе, този чудесен ясновидец, разкрил праисторическото минало на човечеството, изхожда от тази идея, за да изрази един прозорлив възглед за произхода на т.нар. семитски и арийски народи. Там, където белите заселници се подчинили на черните народи, признавайки тяхното господство и приемайки от техните жреци религиозно Посвещение, се образували семитските народи, като например египтяните преди Менес, арабите, финикийците, халдейците и евреите. Арийските народи и цивилизации, напротив, се образували там, където белите се възцарили над черните чрез войни или завоевания, като например персийците, индийците, гърците и етруските.

Нека добавим, че под това название, арийски народи, ние подразбираме и всички бели народи, останали във варварско и скитническо състояние през античните времена, като скитите, готите, сарматите, келтите, а по-късно – и германските племена. Така би се обяснило основното различие в религиите, както и в писмеността на тези две големи категории народи. У семитите, в които първоначално е господствал манталитетът на черната раса, се забелязва стремеж към монотеизъм, взимащ надмощие над народното идолопоклонничество – стремеж към Принципа на Единството на Скрития и Абсолютен Бог без форма, представляващ една от основните догми на жреците на черната раса и на тайното им Посвещение. У белите победители и останалите чистокръвни народи, тъкмо обратното – забелязва се стремеж към многобожие, към митология, към олицетворяване на Божеството, което се дължи на любовта им към Природата и на пламенния им култ към Предците.

Главната разлика между начина на изписване на знаците у семитите и у арийците би намерила обяснение по същата логика. Защо всички семитски народи пишат от дясно наляво, а всички арийски народи – от ляво надясно? Изтъкваната от Фабр д‘Оливе причина за това е колкото оригинална, толкова и любопитна. Тя извиква пред очите ни една правдоподобна картина на това изгубено минало.

Всички знаят, че в праисторическите времена не е имало общодостъпна писменост. Употребата на писмеността се разпространила широко едва при фонетичните азбуки, или изкуството да се представят самите звукове на думите посредством букви. Йероглифната писменост обаче, или изкуството да се представят нещата чрез някакви знаци, е толкова древна, колкото и човешката цивилизация. А в онези първобитни времена това изкуство винаги е било привилегия на жреческите съсловия, тъй като е било считано за нещо свято, за свещенодействие, за изначално Божествено вдъхновение. Когато в южното полукълбо жреците на черната, т.е. южната раса отбелязвали върху животинска кожа или каменни плочи тайнствените си знаци, имали обичай да се обръщат към Южния полюс, а ръката им се насочвала на изток – към източника на светлина, и затова пишели от дясно наляво. Жреците на бялата северна раса усвоили писмеността от чернокожите жреци и започнали да пишат като тях. Ала когато усетът за собствения им произход се развил в тях, заедно с народностното съзнание и с гордостта на расата, те изнамерили свои собствени знаци; и вместо да се обръщат на юг, към страната на черните народи, се обръщали с лице на север, към страната на Предците, продължавайки да пишат в посока към изток. Тогава буквите им започнали да се подреждат от ляво надясно. От там – и посоката на келтските руни, на зендския език, на санскритския, на гръцкия, на латинския и на всички писмености на арийските раси. Те са насочени към Слънцето – източник на живота на Земята; но те гледат към Севера – отечество на Предците и тайнствен източник на небесните сияния.

Семитският поток и арийският поток – ето това са двете реки, по които са дошли до нас всички наши идеи, митологии и религии, изкуства, науки и философии. Всеки от тия два потока носи със себе си противоположен на другия възглед за живота, а помиряването и уравновесяването им биха разкрили самата Истина. Семитският поток съдържа Абсолютните и Върховни Принципи: идеята за Единството и Всемирното Цяло в името на Върховното Начало, която, чрез приложението, води към единението на човешкия род. Арийският поток съдържа идеята за възходящата еволюция във всички земни и надземни царства, което, чрез приложението, води към безкрайното многообразие в пътищата на развитието в името на богатството на Природата и на разностранните стремежи на Душата. Семитският гений се спуска от Бога към човека; арийският възхожда от човека към Бога. Първият бива представян символично чрез Архангела на Правосъдието, който слиза на Земята, въоръжен с двуостър меч и мълния, а вторият – чрез Прометей, който държи в ръка Огъня, откраднат от Небето, и измерва с поглед Олимп.

Ние носим тия двама гении вътре в себе си: мислим и действаме последователно, редувайки двата начина, под влиянието на единия или на другия. Те обаче са преплетени в нашето съзнание, но не и слети в едно цяло: противоречат си взаимно и се борят в нашите съкровени чувства и фини мисли, както и в обществения ни живот и в нашите институции. Скрити зад многообразни форми, които биха могли да се обобщят чрез събирателните названия Стремеж към Духа и Преклонение пред Природата, те владеят нашите спорове и борби. И двете са непримирими и непобедими – кой ще ги обедини? Ала все пак, напредъкът и спасението на човечеството зависят от тяхното помиряване и техния синтез. Именно затова в настоящата книга бихме искали да стигнем чак до извора на тези два потока, чак до зараждането на тези двама гении. Отвъд стълкновенията в историята, войните и култовете, както и противоречията в свещените текстове, ние ще проникнем в самото съзнание на основоположниците и пророците, които са дали първоначалния тласък на религиите. Те са били надарени с дълбока интуиция и вдъхновение свише, с живата Светлина, която поражда плодотворна деятелност. Да, синтезът е съществувал и по-рано вътре в тях. Божественият лъч избледнява и се помрачава у техните потомци, но отново се появява и засиява всеки път, когато в някакъв исторически момент някой пророк, герой или ясновиждащ отново се извиси до неговия източник – защото само от изходната точка съзираме крайната цел, а от лъчезарното Слънце – хода на планетите.

Такова е Откровението в историята: продължително, постоянно, постепенно, многообразно, като самата Природа – но еднакво със своя Източник, единно като Истината, неизменно като Бога.

Връщайки се назад по семитския поток, през Мойсей стигаме до Египет, чиито храмове, според Манетон, съхранявали традиция и предания на тридесет хиляди години. Връщайки се по арийския поток, стигаме до Индия, където се е развила първата голяма цивилизация, произлизаща от едно завоевание на бялата раса. Индия и Египет са били двете велики майки на религиите. Те са владеели Тайната на Великото Посвещение. Ние ще пристъпим в техните светилища.

Ала техните предания ни дават възможност да се върнем още по-назад, в една още по-древна епоха, когато двамата противоположни гении, за които говорихме, се явяват пред нас обединени в първична чистота и прекрасна хармония. Това е първоначалната арийска епоха. Благодарение на възхитителните достижения на съвременната наука, благодарение на сравнителното езикознание, на сравнителната митология и етнология, днес вече имаме възможност да надзърнем в тази епоха. Тя е описана чрез ведическите химни (които обаче са само неин отблясък!) с една патриархална простота и величествена чистота на линиите. Епоха мъжествена и тържествена, приличаща досущ на детинския „Златен век“, бленуван от поетите. Мъки и борби съвсем не липсват в нея, но у хората има една вътрешна увереност, сила и ведър покой, които човечеството все още не си е възвърнало оттогава.

В Индия мисълта става по-дълбока, а чувствата – по-фини. В Гърция страстите и идеите са обгърнати от обаянието на изкуството и от магическата одежда на красотата. Никоя поезия обаче не надминава определени ведически химни в тяхната нравствена възвишеност, във висотата и простора на съзнанието. Те са пропити от чувството за Божественото в Природата, за Невидимото, което я обгръща, и за Великото Единство, проникващо всичко.

Как се е родила една такава цивилизация? Как едно толкова високо съзнание се е развило насред расовите войни и борбата с Природата? Дотук спират изследванията и догадките на съвременната наука, но религиозните предания на народите, тълкувани в техния езотеричен смисъл, отиват по-надалеч и ни позволяват да разкрием, че първото съсредоточаване на арийското ядро в Персия е станало чрез своеобразен подбор, извършен в самото лоно на бялата раса под ръководството на един завоевател – законодател, който е дал на своя народ религия и закон, съобразени с гения на бялата раса.

Действително, свещената книга на персите, Зенд-Авеста, говори за този древен законодател под името Йима; а Заратустра, основавайки една нова религия, се позовава на този свой предшественик като на първия човек, с когото е говорил Ормузд, Живият Бог, също както Иисус Христос се позовава на Мойсей. Персийският поет Фирдоуси нарича същия този законодател „Джем – победителят на черните народи“. В индийската епопея Рамаяна, той се явява под името Рама, като индийски цар, обкръжен от великолепието на една напреднала цивилизация; но той запазва там двете си отличителни черти: на завоевател обновител и на Посветен. В египетските предания, епохата на Рама е ознаменувана с царуването на Озирис – Господарят на Светлината, който предшества царуването на Изида, Царицата на Тайнствата. И накрая, в Гърция този древен Херой ¹⁶ Полубог бил почитан под името Дионис, което произхожда от санскритското Дева ¹⁷ Нахуша – Божественият Обновител. Орфей даже нарекъл с това име Божествения Разум, а древногръцкият поет Нон възпял превземането на Индия от Дионис според преданията на Елевзина.

Като лъчи на един и същи кръг, всички тия предания сочат към един общ център. Следвайки указаната от тях посока, можем да стигнем до него. Тогава, отвъд Индия на Ведите, отвъд Персия на Заратустра, в сумрачното зазоряване на бялата раса, виждаме как от горите на древна Скития излиза първосъздателят на арийската религия, увенчан с двойна корона, на завоевател и на Посветен, носещ в ръка Мистичния Огън, Свещения Огън, който ще озари всички раси.

На Фабр д‘Оливе се пада честта да открие този велик човек ¹⁸ : той е проправил светлата пътека, водеща към него – и следвайки я, аз ще се опитам, на свой ред, да съживя спомена за него.