V Семейството на Питагор. Школата и нейната участ

Между жените, следващи напътствията на този Учител, имало млада девойка с голяма хубост. Баща ѝ, жител на Кротон, се наричал Бронтин. Името ѝ било Теано. Тогава Питагор наближавал шестдесетата си година. Ала голямото му самообладание и господство над страстите, както и чистият му живот, всецяло посветен на неговата мисия, били запазили мъжествената му сила непокътната. Младостта на Душата, онзи безсмъртен пламък, който Великият Посветен черпи от своя Духовен живот и който подхранва чрез тайните сили на Природата, сияел в него и покорявал околните. Древногръцкият Маг не бил в своя залез, а в апогея на могъществото си. Теано се чувствала привлечена към Питагор поради почти свръхестественото сияние, което се излъчвало от неговата личност. Сериозна, сдържана, тя търсела при Учителя обяснението на Тайните, които тя обичала, без да разбира. Ала ето, че в Светлината на Истината, в благата Топлина, която постепенно я обгръщала, тя усетила как Душата ѝ се разцъфтява дълбоко в нейното същество, като хилядолистната Мистична Роза, и когато почувствала, че това разцъфтяване се дължи на него и на словото му… тогава тя безмълвно възлюбила своя Учител с безпределен възторг и пламенна обич.

Питагор не се опитвал да я привлече. Неговата обич принадлежала на всичките му ученици. Той мислел само за своята Школа, за Гърция, за бъдещето на света. Като мнозина Велики Адепти, той се бил отказал от близки отношения с жена, за да се отдаде на делото си. Магията на волята му, духовното господство над толкова Души, което бил постигнал и които били привързани към него като към дълбоко почитан баща, мистичното благоухание на цялата тая неизразена обич, което достигало до него, и този прелестен аромат на човешката симпатия, която обединявала братята Питагорейци – за него всичко това заменяло сладострастието, щастието и обичта. Ала един ден, когато в подземието на Прозерпина размишлявал в усамотение върху бъдещето на своята Школа, видял към него да се приближава, сериозна и решителна, оная хубава девица, с която той никога не бил говорил насаме. Тя коленичила пред него и без да повдигне наведената си доземи глава, помолила Учителя – онзи, който можел всичко! – да я избави от една невъзможна и нещастна любов, която изгаряла тялото ѝ и разкъсвала душата ѝ. Питагор поискал да узнае името на оногова, когото тя люби. След дълги колебания, Теано му признала, че това е той, но тя е готова на всичко и ще се подчини на неговата воля. Питагор не отговорил нищо. Насърчена от това мълчание, тя повдигнала глава и му отправила умолителен поглед, от който лъхали жизнената сила и уханието на една Душа, принасяща себе си в свята жертва на Учителя.

Мъдрецът бил разтърсен и разколебан; той умеел да превъзмогва чувствата и сетивата си; вече бил обуздал въображението си; ала искрящата мълния на тази Душа пронизала неговата. В тая девица, съзряла от пламенната Любов, преобразена от мисълта за пълна преданост, той открил своята спътница в живота и прозрял едно по-цялостно осъществяване на своето дело. Дълбоко затрогнат, Питагор изправил младата девойка – и Теано можела да прочете в очите на своя Учител, че техните съдбини са слети в едно завинаги.

Чрез женитбата си с Теано, Питагор скрепил с печат осъществяването на своето дело. Съчетаването, сливането на тези два живота било цялостно. Един ден, когато попитали съпругата на Учителя колко време е нужно на една жена, за да се очисти, след като е имала интимни отношения с мъж, тя отговорила: „Ако е била със своя съпруг, жената си остава чиста; ако обаче е била с друг мъж, никога не се очиства“. Много жени ще отговорят с усмивка, че за да каже една жена тия думи, трябва да е съпруга на Питагор и да го люби тъй, както го е любела Теано.

Те имат право. Не женитбата прави свята любовта – Любовта оправдава женитбата. Теано толкова напълно проникнала в мисълта на своя съпруг, че след смъртта му станала център на Питагорейския Орден, а един древногръцки автор цитира като авторитетно мнението ѝ относно Учението за Числата. Тя дарила Питагор с двама синове: Аримнест и Телавг, както и една дъщеря: Дамо. По-късно Телавг станал учител на Емпедокъл* и му открил Тайните на Учението.

Семейството на Питагор било истински образец за Ордена. Нарекли неговия дом „Храмът на Церера“, а двора му – „Храмът на Музите“. По време на домашните и религиозните празненства, майката ръководела женския хор, а Дамо – хора на младите девойки. Дамо във всяко отношение била достойна за баща си и майка си. Питагор ѝ поверил някои ръкописи, с изричната забрана да съобщава съдържанието им на когото и да било извън семейството. След разпръскването на Питагорейците, Дамо изпаднала в крайна бедност. Предложили ѝ огромна сума за един скъпоценен ръкопис – но вярна на волята на баща си, тя все отказвала да го продаде.

Питагор живял в Кротон тридесет години. За две десетилетия, този необикновен човек придобил такова могъщество и такава власт, че онези, които го наричали „Полубог“, съвсем не преувеличавали. Това могъщество сякаш било чудодейно: нито един философ никога не бил упражнявал подобно. То се простирало не само върху Школата в Кротон и нейните клонове в другите градове по италианските брегове, но също и върху политиката на всичките тия малки държави. Питагор бил реформатор, в пълния смисъл на тая дума. Кротон, бидейки ахейска колония, имал аристократичен строй. Съветът на хилядата, състоящ се от представители на най-видните семейства, упражнявал законодателната власт, както и надзор над изпълнителната. Имало и народни събрания, но с ограничена власт. Питагор, който искал в държавата да царуват ред и хармония, не обичал нито гнета на олигархията, нито хаоса на демагогията. Примирявайки се с този дорийски държавен строй, той просто се опитал да въведе в него нов механизъм на управление. Идеята му била доста смела: да създаде над политическата власт една научна власт, имаща право на решаващ и съвещателен глас по жизненоважните въпроси, превръщайки се в основния камък, във върховния регулатор на държавата. Над Съвета на хилядата, той организирал Съвета на тристата, избиран от първия съвет, но само от редиците на Посветените. Техният брой бил достатъчен за възложената им задача. Порфирий* разказва, че две хиляди граждани на Кротон се отказали от обичайния си живот и се обединили, за да живеят заедно с жените и децата си, след като направили общи частните си имоти. И тъй, Питагор искал начело на държавата да има едно научно, не толкова тайнствено правителство, но поставено на същата висота, на каквато се намирало египетското жреческо съсловие. Онова, което той осъществил за един момент, се превърнало в мечтата на всички Посветени, които се занимавали с политика: да въведат Принципа на Посвещението и полагането на изпит за прием в държавното правителство – и при този висш синтез, да помирят избирателния, или демократичния принцип, с едно правителство, съставено чрез подбор, воден от Разумността и Добродетелта. И така, Съветът на тристата сформирал своеобразен политически, научен и религиозен Орден, на който Питагор бил признатият от всички ръководител. Пред него давали тържествена и страшна клетва за абсолютна тайна, също като в Мистериите. Тия общества, наречени хетерии, се разпространили от Кротон, където се намирала главната общност, почти във всички градове на Велика Гърция, където те извършвали мощна и влиятелна политическа дейност. Питагорейският Орден се домогвал също и да застане начело на държавното управление в цяла Южна Италия. Той имал клонове в Тарент, Хераклея, Метапонт, Региум, Химера, Катана, Агригент и Сибарис, а според Аристоксен – дори чак в земите на етруските. Що се отнася до влиянието на Питагор върху управлението на тия големи и богати градове, не бихме могли да си представим по-възвишено, по-либерално и по-миротворно влияние. Навсякъде, където се появявал, той въвеждал ред, справедливост и всеобщо съгласие. Повикан при един тиранин на Сицилия, само с красноречието си го убедил да се откаже от своите богатства, придобити по нечестен начин, както и от заграбената от него власт. А колкото до градовете, направил ги независими и свободни – вече не били подчинени един на друг, както по-рано. Толкова благотворно било неговото въздействие, че когато обикалял по градовете, казвали: „Той не иде да поучава, а да изцелява“.

Върховното влияние на един велик Дух и велик характер, тази магия на Душата и на Разума – колкото са по-неуязвими, толкова по-страшна завист и по-жестока омраза събуждат. Господството и влиянието на Питагор продължавали вече четвърт век: неуморимият Адепт наближавал 90-ата си година, когато избухнал отпорът. Искрата излязла от съперника на Кротон – Сибарис. Надигнало се всенародно въстание и аристократичната партия била победена. Петстотин изгнаници подирили убежище при жителите на Кротон, но сибаритите поискали да им ги предадат. Страхувайки се от гнева на един враждебен град, магистратите на Кротон били готови да удовлетворят искането му, когато Питагор се намесил. По негово настояване отказали предаването на тия умоляващи ги клетници на неумолимите им противници. При този отказ, град Сибарис обявил война на Кротон. Ала войската на кротонците, командвана от един ученик на Питагор, прославеният атлет Милон, нанесла пълно поражение на сибаритите. Последвала тотална катастрофа за Сибарис. Градът бил превзет, ограбен, изцяло разорен и опустошен. Не е възможно да се допусне, че Питагор е одобрил подобни репресии. Те били в нарушение на неговите Принципи и тези на всички Посветени. Ала нито той, нито Милон съумели да обуздаят развилнелите се страсти на една победоносна войска от бойци, разпалени от стара завист и превъзбудени от несправедливото нападение.

Всяко отмъщение, било от страна на отделни индивиди, било от цели народи, води до ответен удар на отприщените страсти. Ръката на Възмездието нанесла страховит удар: последиците се стоварили върху Питагор и целия му Орден. След превземането на Сибарис, народът поискал подялба на земите. Недоволна от удовлетворяването на това искане, демократичната партия предложила една промяна в държавното устройство, която отнемала привилегиите на Съвета на хилядата и премахвала Съвета на тристата, допускайки само един авторитет: всеобщата избирателна власт. Естествено, Питагорейците, които участвали в Съвета на хилядата, се възпротивили на една такава реформа, вървяща срещу техните Принципи, която подкопавала из основи търпеливото дело на техния Учител. Питагорейците били вече обект на оная глуха омраза, която тайната и превъзходството винаги предизвикват у тълпата. Политическото им становище надигнало против тях яростта на демагогията, а една лична омраза срещу Учителя взривила тази ярост.

Някой си Килон се появил в Школата години по-рано. Питагор, твърде строг в приема на ученици, отказал да го приеме заради буйния му, жесток и властен характер. Този отблъснат кандидат се превърнал в изпълнен с омраза противник. Когато общественото мнение започнало да се обръща срещу Питагор, Килон организирал един клуб, противопоставящ се на Ордена на Питагорейците – голямо и популярно общество. Той успял да привлече на своя страна главните водители на народа; и по време на събранията, устроени от този клуб, подготвил въстание, което трябвало да избухне с изгонването на Питагорейците. Пред разярената тълпа, Килон се качва на трибуната и прочита откъси, откраднати от тайната книга на Питагор, озаглавена Свещеното Слово (Йерос Логос). Той ги изкривява, изопачава ги. Няколко оратори се опитват да защитят братята на мълчанието, които уважават дори животните. Отвръщат им с гръмогласен смях. Килон се качва няколко пъти на трибуната, отново и отново, привеждайки „доказателства“, че религиозният катехизис на Питагорейците е посегателство върху свободата.

– А и това е меко казано! – добавя трибунът. – Какъв ще да е този Учител, този мним Полубог, на когото се подчиняват сляпо и който само трябва да издаде една заповед, за да се провикнат всички братя: „Учителят каза това!“, ако не тиран на Кротон, и то – най-лошият от всички: прикрит тиранин? От какво ли ще да е изградено това неразривно приятелство, обединяващо всички членове на Питагорейските хетерии, ако ли не от пренебрежение и презрение към народа? В устата им са все думите на Омир, че владетелят трябва да бъде пастир на своя народ. Значи народът за тях не е нищо друго освен презряно стадо. Да, самото съществуване на Ордена е постоянен заговор срещу правата на народа. Докато този Орден не бъде унищожен, няма да има свобода в Кротон!

Един от членовете на народното събрание, въодушевен от чувство на лоялност, извикал:

– Нека поне се позволи на Питагор и Питагорейците да се качат на нашата трибуна, за да се оправдаят, преди да бъдат осъдени!

Ала Килон отвърнал надменно:

– Тия Питагорейци не ви ли отнеха правото да отсъждате и да вземате решения за обществените дела? С какво право биха искали те днес да бъдат изслушани? Те не се допитаха до вас, отнемайки ви с това правото да упражнявате съдебната си власт! Е, добре – тогава и вие, на свой ред, им нанесете удар, без да ги изслушате!

Гръм от ръкопляскания отвърнал на тия буйни нападки и духовете все повече и повече се разбунвали.

Една вечер, когато четиридесетте главни членове на Ордена били събрани у Милон, трибунът насъскал своите шайки. Обградили къщата. Питагорейците, сред които се намирал и Учителят, барикадирали вратите. Разярената тълпа подпалила къщата и пламъци обгърнали сградата. Тридесет и осем Питагорейци, първите ученици на Учителя, цветът на Ордена, а и самият Питагор, загинали, едни – в пламъците на пожара, а други – убити от тълпата. ⁶⁹ Само Архип и Лизий успели да избягат от този кървав погром.

Така загинал този велик мъдрец, този Божествен човек, който дръзнал да внедри своята Мъдрост в държавното управление на хората. Масовото убийство на Питагорейците било сигнал за началото на демократична революция в Кротон и в Тарентския залив. Градовете на Италия прогонили клетите ученици на Учителя. Орденът бил разтурен, но неговите отломки се разпръснали из Сицилия и Гърция, посявайки навсякъде Словото на Учителя. Лизий станал учител на Епаминонд. След нови революции, Питагорейците успели да се завърнат в Италия, при условие повече да не образуват политическо тяло. Един трогателен братски дух не престанал да ги свързва; те считали, че принадлежат към едно и също голямо семейство. Един от тях, покосен от болест и изпаднал в немотия, бил прибран от някакъв ханджия. Преди да умре, той изрисувал на вратата на гостоприемницата някакви тайнствени знаци и казал на своя домакин:

69 Такава е версията на Диоген Лаерций за смъртта на Питагор. Според Дикеарх, цитиран от Порфирий, Учителят се избавил от погрома заедно с Архип и Лизий – но скитал от град на град, чак до Метапонт, където се оставил да умре от глад в Храма на Музите. Жителите на Метапонт твърдели, напротив, че мъдрецът, приет от тях, умрял спокойно в техния град. Те посочили на Цицерон къщата, стола и гроба му. Забележително е обстоятелството, че дълго време след смъртта на Учителя, градовете, които най-много преследвали Питагор при демократичния преврат, оспорвали помежду си честта за даденото му убежище и спасението му. Градовете на Тарентския залив спорели за тленните останки от философа със същото ожесточение, с каквото йонийските градове си оспорвали честта за раждането на Омир. Тези факти са разгледани в добросъвестно написаната книга на Шение: Питагор и Питагорейската философия – Chaignet: Pythagore et la philosophie pythagoricienne (бел. авт.).

– Бъдете спокоен: някой от моите Братя ще плати дълга ми.

Година по-късно един чужденец, минаващ покрай същия хан, видял тези знаци и казал на ханджията:

– Аз съм Питагореец; един от Братята ми се е споминал тук: кажете ми колко Ви дължа за него?

Орденът просъществувал 250 години; а що се отнася до идеите, до традициите на Учителя му – те са живи и до ден днешен.

Възродителното влияние на Питагор върху Древна Гърция е огромно. То било упражнявано тайно, но сигурно посредством храмовете, посетени от него. Видяхме го в Делфи, как влива нова сила в прорицателската наука, укрепва авторитета на жреците и извайва една образцова Питониса чрез своето изкуство. Благодарение на тази вътрешна реформа, която събудила възторг дори в сърцата на светилищата и в Душите на Посветените, Делфи се превърнал, повече от всякога, в морален център на Древна Гърция. Това се вижда ясно по време на персийските войни. Изтекли едва 30 години от смъртта на Питагор, когато „азиатският циклон“, предсказан от мъдреца от Самос, се разразил по бреговете на Елада. В тая епична борба на Европа срещу варварската Азия, Гърция, като символ на свободата и цивилизацията, имала зад гърба си подкрепата на науката и гения на Аполон. Именно неговият патриотичен и религиозен полъх първо надига, а после потушава зараждащото се съперничество между Спарта и Атина; именно той вдъхновява поддръжниците на Милтиад и Темистокъл*. При Маратон*, възторгът стига дотам, че атиняните повярвали, че са видели двама Воини, ослепително бели като светлината, да се сражават в техните редици. Едни разпознават в тях Тезей и Ехет, други – Кастор и Полукс. Когато нашествието на Ксеркс, десет пъти по-мощно и по-страховито от онова на Дарий, нахлува през Термопилите и завладява Елада, тогава Делфийската Пития, от висотата на своя триножник, посочва къде е спасението на атинските пратеници и помощта за Темистокъл, за да удържи той победа в морската битка при Саламин*. Страниците на Херодот трептят от задъханата ѝ реч:

– Напуснете жилищата си и високите хълмове на града, разположен в кръг... Огънят и страховитият Марс, възкачил се на сирийска колесница, ще сринат вашите кули... Храмовете се тресат, от стените им се процежда студена пот, от сводовете им тече черна кръв... Напуснете моето светилище. Нека стена от дървета бъде вашата непревземаема крепост. Бягайте! Обърнете гръб на неизброимите пехотинци и конници! О, Божествений Саламин! Гибелен ще бъдеш ти за Децата на Жената! ⁷⁰

В разказа на Есхил, сражението започва с един вик, подобен на пеан – т.е. на химна, посветен на Аполон:

Скоро денят, с красивите си бели бързоходни коне,

разля върху света своята сияйна светлина.

И в тоя миг, мощен зов като свещено песнопение се извисява сред гръцките редици; и ехото на острова му отвръща с хиляди кънтящи гласове. Трябва ли да се чудим, че упоени от виното на своята победа, елините, в битката при Микале, в лицето на сразената Азия, са избрали за свой боен вик името на Богинята Хеба – т.е. „Вечна Младост“? Да, Диханието на Аполон пронизвало тия удивителни древноперсийски войни. Религиозният възторг, който твори чудеса, превзема и живи, и мъртви, освещава трофеите и позлатява гробовете. Всички храмове били разграбени и опустошени, но онзи в Делфи оцелял. Персийската войска приближавала, за да разграби светия град. Всички треперели. Ала Богът на Слънцето заявил чрез гласа на Върховния Жрец:

– Аз ще се защитя сам!

По заповед от храма, градът опустял: жителите намерили убежище в пещерите на Парнас и само жреците останали на прага на светилището, заедно със свещената стража. Бойците на персийската армия навлезли в смълчания като гробница град; само статуите ги съзерцавали как преминават. Мрачен облак се събрал в дъното на прохода; ударил гръм и мълния паднала върху нашествениците. Две грамадни скали се изтърколили от върха на Парнас и смазали много персийци. ⁷¹ В същото време вопли се разнесли от храма на Минерва и пламъци избликнали от земята, изпод самите крака на нападателите. Пред тия чудеса, уплашените варвари отстъпили; войската им се разбягала ужасена… Богът се защитил сам.

70 В езика на храмовете изразът Син на Жената означавал по-ниската степен на Посвещението, като тук Жената символизира Природата. Над тази степен се намирали Синовете на Мъжа (т.е. Посветените в Духа и Душата), Синовете на Боговете (т.е. Посветените в Космогоничните Науки) и Синовете на Бога (т.е. Посветените във Върховната Наука). Пития наричала персийците „Синове на Жената“, окачествявайки ги според характера на тяхната религия. Взети буквално, тези думи не биха имали никакъв смисъл (бел. авт.).

Биха ли станали тия чудеса, тия победи, които хората считат за свои, ако тридесет години по-рано Питагор изобщо не се бе появил в Делфийското светилище, за да разпали отново Свещения Огън? Можем съвсем основателно да се съмняваме в това.

Още няколко думи за влиянието на този Учител върху философията. Преди него съществували физици, от една страна, и моралисти, от друга; Питагор включил и морала, и науката, и религията във всеобхватния си синтез. Този синтез бил всъщност не нещо друго, а самото Езотерично Учение, пълната Светлина на което се опитахме да преоткрием в самата същина на Питагорейското Посвещение. Философът на Кротон не бил откривателят, а Просветленият разпоредител на тия Изначални Истини в научните дисциплини. Следователно ние сме избрали неговата система като най-благоприятната рамка за едно цялостно изложение на Учението за Мистериите и на истинната Теософия.

Ония, които са последвали тоя Учител заедно с нас, ще разберат, че в дълбините на това Учение сияе Слънцето на Единната Истина. Можем да открием лъчите му, пръснати из разните философии и религии; ала техният Център е тук, в това Учение. Какво е потребно, за да достигнем до този Център? Наблюдението и разсъждението не са достатъчни за това. Необходима е още и преди всичко интуиция. Питагор бил Адепт, Посветен от първи ранг. Той владеел прякото виждане на Духа, Ключа на Окултните науки и на Духовния свят – и следователно е черпил от самия Първоизточник на Истината. И понеже към тези трансцендентални способности на разумната и одухотворена Душа, той добавял старателното наблюдение на физическата природа и вещото класифициране на идеите посредством своя Висш Разум – затова и никой не бил по-добре подготвен от него за съграждането на зданието на Космичната Наука.

71 „Това се вижда още в заграждението на храма на Минерва*“ – казва Херодот, VIII, 39. Галското нашествие 200 години по-късно било отблъснато по аналогичен начин. Също и тогава се разразила буря, гръмотевици се стоварвали отново и отново върху галите; земята треперела под краката им; те виждали свръхестествени видения; и храмът на Аполон бил спасен. Тия факти явно доказват, че жреците на Делфийския храм са владеели Науката за Космичния Огън и са умеели да боравят с електричество, прибягвайки за това към окултните сили, също като халдейските Магове. Виж Amédée Thierry, Histoire des Gaulois (Амеди Тиери, История на галите), I, 246 (бел. авт.).

Ала всъщност това здание никога не е било разрушавано. Платон, който заимствал от Питагор цялата му метафизика, схванал идеята му в нейната пълнота, ако и да я е изложил с по-малка строгост и яснота. Александрийската Школа обхващала горните етажи на това здание. Съвременната наука е заела приземния му етаж и е укрепила основите му. Множество философски школи, както и някои мистични или религиозни секти, са обитавали различни негови отделения – но нито една философия не е успяла да го обхване в неговата целокупност. Именно тази целокупност се постарахме да възстановим тук, в нейната хармония и единство.

КНИГА СЕДМА ПЛАТОН

Елевзинските Мистерии

Любовта наречена от людете е „Ерос“, защото има тя крила; Боговете пък зоват я „Птерос“, понеже има тя способността да дарява тез крила.

Ппатон (Из „Пир“)

На Небесата „да се учиш“ значи „да съзираш“; на Земята „да се учиш“ значи „да си припомняш“. Блажен е, който е преминал през Мистериите: той познава Първоизвора и края на живота.

Пиндар

Елевзинските Мистерии

След като направихме опит да възродим, в лицето на Питагор, най-великия Посветен на Древна Гърция, а посредством него – изначалната и всемирна дълбина на религиозната и философска Истина, бихме могли вече да си позволим да говорим за Платон, който само е придал на тази Истина една повече изтъкана от въображението и по-достъпна за народа форма. Ала тъкмо това е и причината, поради която ще се спрем за кратко пред благородната фигура на атинския философ.

Да, има едно Учение, което се явява едновременно и първоизточникът, пораждащ всички религии и философии, и техният синтез. Това Учение се разгръща и задълбочава в хода на епохите, но неговата дълбинна същност и центърът му си остават все същите. Вече възстановихме основните му линии. А дали това е достатъчно? Не: трябва още и да се извисим чак до причината на самото Божествено Провидение за съществуването на тези многообразни форми, в съответствие с различните раси и епохи. Трябва да се възстанови веригата от Велики Посветени, явяващи се истинските Родоначалници, Учители и Посветители на човечеството: тогава силата на всеки от тях ще се умножи посредством силата на всички останали и Единството на Истината ще се изяви в самото многообразие от форми на нейния израз. Както всяко нещо, и Древна Гърция има своето зазоряване, своя ярък възход и своя залез – такъв е Законът на дните, хората, народите, земите и Небесата. Орфей е Посветеният на зазоряването на Елада, Питагор – на нейния ярък ден, Платон – на залеза ѝ; залез с пурпурно зарево, което се превръща в розовата пъпка на една нова зора – зората на целокупното човечество. Платон иде след Питагор, защото в Елевзинските Мистерии носителят на факела следвал Великия Йерофант. С него ще проникнем, още веднъж и по нов начин, през пътеките на Светилището, чак до сърцето на Храма, за да съзерцаваме Великото Тайнство.

Ала преди да поемем към Елевзина ¹ , нека чуем за миг нашия водител – Божествения Платон. Нека той разкрие пред нас своите рождени кръгозори, нека ни разкаже историята на своята Душа и ни заведе при любимия си Учител.

1 Днес Елевсина (бел. ред.).

I Младините на Платон и смъртта на Сократ

Платон се родил в Атина, в града на Красотата и Човеколюбието, гранична точка за формирането на възгледите му в младостта, на полуостров Атика, отворен към всички ветрове, врязан в Егейско море като носа на кораб, разположен царствено и властно насред кръг от острови – бели сирени, яхнали тъмносините вълни. Той израснал в нозете на Акропола, под покровителството на Атина Палада, в тази обширна равна земя, обрамчена с морави планини и обгърната от лазурно сияние, между Пенделикон, с мраморните ѝ склонове, Химет, увенчана с уханни борове и жужащи край тях пчели, и тихия залив на Елевзина.

Ала толкова по-тъмен и смутен е политическият кръгозор в заобикалящата среда на детството и младините на Платон. Те се губят някъде в онази непримирима Пелопонеска война – братоубийствена борба между Спарта и Атина, подготвила разпадането на Гърция. Отминали са великите дни на Мидийските войни*; залезли са слънцата на Маратон* и Саламин*. Годината на раждането на Платон (429 г.пр.н.е.) била и година на смъртта на Перикъл, най-великият древногръцки държавник, честен и неподкупен като Аристид*, изкусен и находчив като Темистокъл*, най-съвършеният представител на културата на елинизма, вълшебният укротител на онази размирна демокрация, разпален патриот, който обаче съумявал да запази самообладанието на Полубог насред бурните протести на народа. Майката на Платон разказвала на сина си една сцена, на която тя със сигурност е присъствала, две години преди раждането на бъдещия философ. Спартанците нахлули в Атика; Атина, под заплахата, надвиснала над собственото ѝ съществуване като нация, водела битки вече цяла зима, а Перикъл бил душата на военната отбрана. През тази мрачна година, една грандиозна церемония се състояла в Керамейкос*. Погребалните ковчези с мъртвите воини, загинали за отечеството, били поставени върху траурните колесници, а народът бил поканен пред надгробния паметник на внушителния гроб, предназначен да ги събере на едно място. Този мавзолей наподобявал величав и злокобен символ на гроба, който Гърция сама си изкопала, чрез своята престъпна война. Именно тогава Перикъл произнесъл най-прекрасната реч, запазена за нас още от Античността. Тукидид я изписал върху бронзови плочки и думите ѝ блестели върху тях като щит, увенчал дверите на някой храм: „Гробът на героите е цялата Вселена, а не само надгробните паметници, пищно отрупани с надписи“. Нима в тези думи не диша съзнанието на цяла Гърция, нейната съвест, нейното безсмъртие?

Ала след смъртта на Перикъл, какво останало от Древна Гърция, която живеела у тези хора на действието? Във вътрешността на Атина – разногласията и раздорът на една безнадеждна демагогия; отвън, при портите – постоянно надвисналата заплаха от нахлуването на спартанците, войната по суша и по море, както и златото на персийския цар, прехвърляно като развращаваща отрова от ръка на ръка сред трибуни и магистрати. Алкивиад заел мястото на Перикъл в пантеона на общественото благоразположение. Този характерен представител на златната атинска младеж изживял своя звезден час. Политик с авантюристичен дух, интригант и изкусител, той водел отечеството си към гибел, смеейки се с пълно гърло. Платон имал доста щателни наблюдения върху него; защото по-късно овладял майсторски психологията на този характерен типаж. Той сравнявал неистовото желание за власт, обсебило душата на Алкивиад, с огромен крилат стършел, „около който бръмчат страсти, увенчани с цветя и пропити с благоуханни масла, упоени от вино и всякакви разюздани наслади, които го следват, като го подхранват, насъскват и въоръжават с пагубното жило на амбицията. И така, този тиран на душата, ръка за ръка с безумието, бушува в яростно изстъпление: ако намери около себе си честни мисли и чувства, все още способни да се изчервят от срам, той ги погубва и преследва, чак докато „очисти“ душата от всяко въздържание и трезва умереност, изпълвайки я с яростта, която носи със себе си“.

Небето над Атина следователно било обагрено в мрачни краски през младините на Платон. На двадесет и пет години, той станал свидетел на завладяването на Атина от спартанците, след злощастната морска битка при река Ейгос Потамос ² . После видял влизането на Лизандър* в родния си град: то белязало края на атинската независимост. Видял и как дългите стени, съградени от Темистокъл, се сгромолясват под звуците на тържествена музика, а врагът триумфално и буквално танцува върху руините на отечеството му. Последвало властването на тридесетте тирани и тяхното отхвърляне.

Тези гледки носели скръб в младежката душа на Платон, ала не успявали да я смутят. Тази душа била толкова блага, толкова кристалночиста, толкова отворена – също като небесния свод над Акропола. Платон бил млад мъж с висок ръст, широки рамене, сериозен, вглъбен, почти винаги тих и мълчалив; но когато си отворел устата, една фина сензитивност, едно огромно състрадание, една очарователна мекота се излъчвали от думите му. В него нямало нищо очебийно, нищо прекалено. Разнообразните му дарби и способности се преливали във висшата хармония на цялостното му същество. Едно окрилено изящество, една естествена скромност прикривали сериозността на неговия Дух; една почти женствена нежност служела като воал, забулващ твърдата непоколебимост на неговия характер. В него одежда на добродетелта била усмивката, а на насладата – чистосърдечното целомъдрие. Ала онова, което най-много го отличавало, необикновеното, забележителното за тази душа било това, че още с раждането си, той, изглежда, бил сключил тайнствен договор с Вечността. Да, единствено вечните неща изглеждали живи в глъбините на огромните му очи; останалите прелитали като суетни образи в дълбоко огледало. Зад видимите, променливи, несъвършени форми на света и съществата, му се явявали невидимите, съвършени, вечно светлозарни форми на същите тия създания, които Духът съзира и които са техните вечни Първообрази. И ето защо младият Платон, без да е формулирал ясно Учението си, не знаейки даже, че ще стане философ някой ден, вече имал съзнанието за Божествената Реалност на Идеалното и нейното вездесъщо присъствие. Ето защо, когато виждал вълненията и скръбта на жените, всички тези погребални колесници, маршируващи армии, празнични пирове и траурни шествия, взорът му сякаш съглеждал нещо друго и мълвял: „Защо плачат и защо викат от радост? Вярват, че са… и че не са. Защо не мога да се привържа към онова, което се ражда и умира? Защо съм способен да любя само Невидимото, което никога не се ражда и не умира, а вечно пребъдва?“.

2 Позната също като Егоспотами (бел. ред.).

Любовта и Хармонията – ето същината на Душата на Платон. Ала коя Хармония и коя Любов? Любовта към Вечната Красота – и Хармонията, обгръщаща Вселената. Колкото една Душа е по-велика и дълбока, толкова повече време посвещава тя на Себепознанието. Първото въодушевление на младежа било насочено към изкуствата. Платон имал знатно потекло, тъй като баща му претендирал, че е потомък на цар Кодър, а майка му – на Солон. Следователно младините му били на атински богаташ, заобиколен от всякакъв разкош и всевъзможни изкушения, характерни за една епоха на упадък. Той се отдавал на този живот, без да изпада в крайности, но също и без лицемерна добродетелност, живеейки като себеподобните си, радвайки се на едно добро наследство, обграден и приет с радост от многобройни приятели. В своя диалог Федър, Платон така хубаво е описал любовната страст във всичките ѝ фази, че няма как да не е преживял нейните пламенни възторзи и жестоки разочарования. Един-единствен стих ни е останал от него, също толкова страстен, колкото и стиховете на Сафо, като завладяващата тръпка на сияйна звездна нощ над морето на Цикладите: „Желая да съм самото Небе, за да бъда целият едно око, което теб да съзерцава!“. Търсейки Върховната Красота чрез всички способи и форми на красотата, той развивал в себе си последователно умения в живописта, музиката и поезията. Именно последната, изглежда, отговаряла на всичките му потребности. В крайна сметка поезията дала конкретен израз на неговите желания. Платон владеел с удивителна лекота всички жанрове. Усетът му бил еднакво интензивен към любовната поезия, дитирамба ³ , епопеята, трагедията, дори комедията с нейната най-фина, тънка ирония. Какво му липсвало, за да се превърне в следващият Софокъл и да избави атинския театър от присъщия му упадък? Тази амбиция го блазнела; приятелите му го увещавали. На двадесет и седем години Платон вече имал зад гърба си съчинени няколко трагедии, с една от които участвал в съревнование.

Именно в този период Платон срещнал Сократ, който провеждал дискусия с млади хора в градините на Академията. Той говорел върху темата за Справедливото и Несправедливото, за Красивото, Доброто и Истинното. Поетът се приближил към философа, послушал го, а после дошъл отново на другия ден и следващите няколко дни. В протежение на няколко седмици, в съзнанието му се извършила цяла революция, пълен прелом. Щастливият младеж, поетът, пълен с илюзии, вече сам не можел да се познае. Посоката на мислите му, целта на живота му се изменили. Един друг Платон се родил в него от словото на онзи, който наричал себе си „акушер на душите“. И тъй, какво се случило? С каква магия този разсъдлив мислител с лице на сатир изтръгнал красивия и гениален Платон от разкоша, от чувствените наслади, от поезията – за да го обърне към великото самоотречение и доброволните лишения на Мъдростта?

Един простодушен човек, но и голям чудак бил добрият Сократ. Син на скулптор, още в юношеска възраст той изваял скулптура на трите Грации; после захвърлил длетото: казал, че повече обича да извайва собствената си душа, отколкото мрамора – и от този миг нататък посветил своя живот на търсенето на Мъдростта. Виждали го в гимназионите, на обществени места, в театъра, да беседва с млади хора, творци на изкуството и философи – и да изисква от всеки да обосновава своите твърдения. От няколко години софистите връхлитали като ято скакалци Атинския полис. Софистът е фалшив израз, живо отрицание на философа, също както демагогът е фалшификат на държавника, двуличникът – лъжливо копие на свещеника, а черномагьосникът – демонична имитация на истинския Посветен. Гръцкият типаж на софиста е по-фин, ловък и изобретателен, по-разсъдлив, по-злостен от другите; този типаж обаче е характерен за всички цивилизации в упадък. В такива условия софистите се множат и гъмжат също толкова неизбежно и пагубно, колкото и червеите – в разлагащ се труп. Дали ще наричат себе си „атеисти“, „нихилисти“, или „песимисти“, софистите от всички времена и епохи си приличат помежду си. Те винаги отричат Бога и Душата, т.е. Върховната Истина и Висшия Живот. А софистите от времето на Сократ, последователите на Горгий*, Продик и Протагор, твърдели, че няма разлика между Истината и заблудата. Те се напъвали да докажат произволна идея заедно с нейната противоположност, твърдейки, че няма друга правда освен силата, че няма друга истина освен мнението на дадения субект. И така, доволни от себе си, бидейки „по живота и удоволствията“, искали от младите хора да плащат твърде висока цена за техните уроци: тласкали ги към невъздържаност, разврат, интриги и тирания.

3 Дитирамб – хвалебствена, тържествена песен: една от формите на старогръцката хорова лирика (бел. ред.).

Сократ подхождал към софистите със своята влизаща под кожата мекота, с изтънченото си добродушие, като някой невежа, желаещ да се учи. Очите му искрели от буден ум и доброжелателство. А след това, от въпрос на въпрос, успявал да ги застави да изрекат обратното на онова, което са твърдели по-рано, и така индиректно да признаят, че даже не са наясно какво говорят. После Сократ демонстрирал, че софистите не са запознати нито с причината, нито с водещото начало, нито с принципите на каквото и да било – те, които претендирали, че притежават универсалното знание. И след като, по този начин, ги заставял да млъкнат, не тържествувал от своята победа, а с усмивка отправял благодарност към своите противници, затова че е научил нещо от техните отговори, добавяйки, че начало на истинската Мъдрост е да знаеш, че нищо не знаеш. В какво вярвал, какво утвърждавал самият Сократ? Той не отричал Боговете; отдавал им същата почит като своите съграждани, но казвал, че тяхното естество е непознаваемо, и признавал, че нищо не разбира от физиката и метафизиката, която се преподавала в разните школи. Важното е – казвал той – човек да вярва в Правдата и Истината и да ги прилага в своя живот. Неговите доводи придобивали голяма сила в устата му, защото той самият давал пример: безупречен гражданин, храбър боец, честен и неподкупен съдия, верен и безкористен приятел, пълен господар на всичките си страсти.

По този начин стратегията на нравственото възпитание се видоизменя в съответствие с епохата и заобикалящата среда. Питагор, обграден от най-доверените си ученици, смъкнал морала от висотите на Космогонията. В Атина, на градския площад, сред последователите на Клеон* и на Горгий, Сократ говорел за вродения усет към Правдата и Истината, за да се съгради наново светът, заедно с разклатения вече обществен строй. И двамата, Питагор и Платон, единият – в низходящ ред на принципите, а другият – във възходящ, утвърждавали една и съща Истина. Питагор представял принципите и метода на най-висшето Посвещение; Сократ оповестявал началото на епохата на отворената Наука – и за да не излиза от ролята си на популяризатор, отказал да бъде Посветен в Елевзинските Мистерии. Ала той имал не по-малко съзнание за смисъла и вяра във всеобхватната и върховна Истина, отколкото, ако бил въведен в Големите Мистерии. Когато говорел за тази Истина, лицето на благия, одухотворен Сократ се изменяло, ставало като на някой вдъхновен фавн ⁴ , в който е влязъл да се прояви един от Боговете. Очите му грейвали, един светъл лъч преминавал по плешивото му теме, а от устните му се отронвала една от онези простички и озарени сентенции, осветляващи издълбоко същината на нещата.

Защо Платон бил покорѐн от неустоимото обаяние на този човек? Той придобил едно специално разбиране, виждайки превъзходството на Доброто над Красивото – защото Красивото осъществява Истинното единствено в миража на Изкуството; докато Доброто постига Истината в дълбината на Душите. Рядко и мощно обаяние, тъй като сетивата и разсъдъкът нямат никакво отношение към него. Видът на един истински праведник карал да бледнее в душата на Платон иначе ослепителното великолепие на видимото изкуство, за да бъде заменено то от един Божествен блян.

Този човек му показал колко са посредствени красотата и славата такива, каквито Платон ги разбирал дотогава, спрямо Красотата и Славата на Душата, която работи и привлича навеки други Души към своята Истина; докато помпозният блясък на изкуството успява само да отрази за миг някоя лъжлива „истина“, скрита под измамливо було. Тази лъчезарна, вечна Красота, която е „Сиянието на Истината“, засенчила изменчивата и илюзорна красота в Платоновата душа. Ето защо Платон, забравяйки и напускайки всичко, което обичал дотогава, се посветил предано на Сократ в разцвета на своята младост, с всичката поезия на душата си. Велика победа на Истината над Красотата, с неизброими последствия за историята на човешкия Дух и човешкото съзнание!

Междувременно приятелите на Платон очаквали да видят неговия дебют като поет на сцената на античните трагедии. Той ги поканил в дома си на голям пир и всички се учудили, че той устройва този пир точно в такъв момент; защото обичайно било да се вдига пир едва след като трагедията е изиграна, а наградата – вече спечелена. Ала никой не отказвал на покана у богатия син на знатен род, където Музите и Грациите се срещали в компанията на Ерос. Домът на Платон отдавна служел като място за срещи на изискани млади атиняни. Платон похарчил цяло състояние за този пир. Трапезата била сложена в градината. Младежи, въоръжени с факли, осветявали градината за гостите. На пира, продължил цяла нощ, присъствали и трите най-красиви хетери на Атина. Всички пеели химни, посветени на Любовта и на Бакхус. Свирачки на флейта извивали снага в най-сладострастните си танци. И накрая гостите умолявали Платон лично да им изрецитира един от дитирамбите. Той се изправил с усмивка и заявил:

4 Фавн – древноиталийско полубожество, покровител на селяните, овчарите, стадата и нивите (бел. ред.).

– Този пир е последният, който ви устройвам. От днес нататък се отказвам от удоволствията на живота, за да се посветя на Мъдростта и да следвам Учението на Сократ. Всички вие, знайте: отказвам се даже и от поезията; защото съм признал нейното безсилие да изрази Истината, към която се стремя. Няма да напиша повече нито стих и ще изгоря във ваше присъствие всички стихове, които съм съчинил досега.

Един всеобщ вик на изумление и протест се надигнал от всички краища на трапезата, около която върху пищни ложета били полегнали гостите, нагиздени с венци от рози. На лицата им, почервенели от виното, насладите и веселбите край трапезата, се изписали изненада и възмущение. Сред по-изисканите и софистите избухнал скептичен и презрителен смях. Гостите оценили замисъла на Платон като безумен и кощунствен; приканили го да върне думите си назад. Ала Платон потвърдил това свое решение със спокойствие и вътрешна увереност, нетърпящи възражение. Той завършил речта си с думите:

– Благодаря на всички, които пожелаха да вземат участие в този прощален пир; при себе си обаче ще задържа само онези, които пожелаят да споделят с мен новия ми живот. От тук нататък единствените ми приятели ще бъдат приятелите на Сократ.

Тази реч подействала като ледена слана върху полянка със свежи цветя. Тя ненадейно придала на тези разцъфнали лица тъжния и смутен вид на хора, вървящи в погребално шествие. Куртизанките се надигнали и наредили да бъдат отведени на носилките си, хвърляйки разярени погледи към домакина. Изисканите гости и софистите се оттеглили с иронични и игриви подмятания:

– Сбогом, Платон! Бъди щастлив! Пак ще се върнеш при нас! Сбогом, сбогом!

Само двама сериозни младежи останали при него. Той хванал за ръка тия верни приятели и оставяйки амфорите с вино полупразни, розите – с изпокъсани венчелистчета, лирите и флейтите – нахвърляни безразборно върху все още пълните чаши, Платон ги отвел във вътрешния двор на своя дом. Там те видели, върху малък жертвен олтар, папирусови рула, струпани под формата на пирамида. Това били всички поетични творби на Платон. Поетът взел една факла и запалил с нея жертвения огън с усмивка, изричайки следните думи:

– Вулкан, ела тук: Платон се нуждае от теб! ⁵

Щом пламъците угаснали, изчезвайки във въздуха, двамата приятели със сълзи в очите казали безмълвно „Сбогом!“ на своя бъдещ Учител. Ала Платон, останал сам, не плакал и не се жалвал. Един покой, едно чудно, ведро омиротворение изпълвало цялото му същество. Той си мислел за Сократ, когото скоро щял да види. Новораждащата се зора докосвала терасите на къщите, колонадите, фронтоните на храмовете; и скоро първият лъч на Слънцето върху върха на Акропола запалил искри върху шлема на Минерва*.