II Посвещението на Мойсей в Египет и бягството му при Йотор
II Посвещението на Мойсей в Египет и бягството му при Йотор
Рамзес II бил един от великите монарси на Египет. Синът му се наричал Мернептах. Според египетския обичай, той получил своето обучение при жреците, в храма на Амон-Ра в Мемфис, понеже тогава царското изкуство се считало за клон на жреческото изкуство. Мернептах бил плах, особен момък, с посредствена интелигентност. Той имал пламенен нрав и бил твърде малко просветен за Окултните науки, поради което по-късно станал жертва на магьосници и астролози от много ниско равнище. Негов другар в учението бил един младеж с проницателна гениалност и особен, вглъбен и потаен характер.
Озарзиф 81 бил братовчед на Мернептах и син на египетската принцеса, сестрата на Рамзес II. Осиновен или рòден син? Това никой никога не узнал 82 . Озарзиф бил преди всичко син на храма, защото израснал между неговите колони. Обречен на Изида и Озирис от своята майка, още като юноша той виждал себе си като бъдещ свещенослужител – левит, а при коронясването на фараона и в жреческите шествия на големите празненства бил облечен с ефод 83 и носел потира за причастието или кадилниците; после, вътре в храма, бил сериозен и внимателен, заслушан в свещените хорови песнопения, в химните и поученията на жреците.
81 Първото, египетското име на Мойсей (Манетон, цитиран от Филон*) – бел. авт.
82 Библейският разказ (Изход 2:1 – 10) представя Мойсей като евреин, от племето на левитите, намерен сред тръстиките на Нил и прибран от дъщерята на фараона, където много находчиво го била оставила родната му майка, за да трогне принцесата и да спаси детето от гонение, подобно на онова, извършено от Ирод. В противовес на това, Манетон, египетският жрец, на когото дължим най-точните сведения за династиите на фараоните, сега вече потвърдени и от надписите по паметниците, твърди, че Мойсей е бил жрец на Озирис. Страбон, който дължал сведенията си на същия този източник, т.е. египетските жреци, свидетелства за това. B този случай, египетският източник има по-голяма стойност от еврейския – защото египетските жреци не са имали никакъв интерес да заставят гърците или римляните да вярват, че Мойсей е бил един от тях, докато националното честолюбие на евреите им е повелявало да представят основоположника на собствената си нация като човек с еврейска кръв. Впрочем библейският разказ признава, че Мойсей е бил възпитан и обучен в Египет, а после – изпратен от неговите управници да надзирава евреите в Гошен. Ето това е най-важният, най-главният факт, който установява тайната връзка на сродството между Мойсеевата религия и Египетското Посвещение. Климент Александрийски е считал Мойсей за дълбоко Посветен в Египетската Наука – и действително, делото на основоположника на Израил би било непонятно без това пояснение (бел. авт.).
Озарзиф бил нисък на ръст, имал смирено и вглъбено излъчване, с чело като на овен и черни пронизващи очи, с втренчения взор на орел и смущаваща дълбочина. Наричали го Мълчаливия – толкова бил съсредоточен, почти винаги безмълвен. Често запъвал при говорене, сякаш търсел думите или се боял да изкаже своята мисъл. Изглеждал плах и свенлив – ала току внезапно, като резкия удар на мълния, някоя страховита идея избухвала в една дума, оставяйки след себе си следа като светкавица. Тогава другите разбирали, че ако някога Мълчаливия се впусне в действие, би проявил изумителна храброст. Между веждите му вече се била образувала онази съдбовна гънка, с която са белязани хората, предопределени за тежки задачи, а над челото му винаги се усещал застрашително надвиснал облак.
Жените се боели от очите на този млад левит – очи, неразгадаеми и бездънни като смъртта, както и от лицето му, безстрастно и невъзмутимо като портата на храма на Изида. Човек би казал, че в този бъдещ представител на Мъжкия Принцип в религията, в неговия абсолютизъм и неотстъпчивост, те са предусещали един враг на женския пол.
Майка му обаче, египетската принцеса, мечтаела синът ѝ да царува на престола на фараоните. Озарзиф бил по-интелигентен от Мернептах; за него имало надежда да узурпира трона с подкрепата на жреците. Вярно, че фараоните посочвали за свой престолонаследник някой от синовете си, но понякога жреците след смъртта им отменяли тяхното решение, стига това да е в интерес на самата държава. Те нерядко отстранявали от престола недостойните и слабите, за да поверят скиптъра на някой Посветен с царска кръв. Мернептах вече завиждал на своя братовчед! Рамзес наблюдавал мълчаливия левит с недоверие.
83 Ефод – горна дреха без ръкави, която еврейските първосвещеници носели над хитона и мантията си и която се закопчавала на раменете със златни копчета и била препасвана със специален пояс (бел. ред.).
Един ден майката на Озарзиф срещнала сина си в Серапеума в Мемфис: обширен площад, осеян с обелиски, гробници, малки и големи храмове, монументални входни врати – своеобразен музей на националната слава под открито небе, където се отивало през една алея, обградена от двете страни с шестстотин сфинкса. Левитът се поклонил доземи на царствената си майка и изчакал, както изисквали добрите маниери, тя първа да го заговори.
– Ти ще проникнеш в Тайнствата на Изида и Озирис – рекла му тя. – Дълго време няма да те видя, о, сине мой! Ала не забравяй, че в жилите ти тече кръвта на фараоните и че аз съм твоя майка. Огледай се около себе си... Ако поискаш, един ден... всичко това ще ти принадлежи!
И с широк жест, тя му посочила обелиските, храмовете, Мемфис и целия хоризонт.
Презрителна усмивка пробягнала по лицето на Озарзиф, обикновено гладко и неподвижно като на бронзова статуя.
– Нима искаш – казал той – да властвам над този народ, който се покланя на Богове с глава на чакал, ибис и хиена? От всички тия идоли, какво би останало след няколко века?
Озарзиф се навел, загребал в ръката си шепа ситен пясък и го оставил да се изсипе на земята между тънките си пръсти, пред очите на слисаната си майка.
– Само това ще остане! – отговорил той сам на зададения от него въпрос.
– Значи, ти презираш религията на нашите деди и науката на жреците ни?
– Тъкмо обратното! Стремя се към нея. Ала пирамидата е неподвижна. Тя трябва да се задвижи. Аз няма да стана фараон. Моето отечество е далеч от тук... ей там... в пустинята!
– Озарзиф! – възкликнала принцесата с укор. – Защо изричаш тия хули? Огнен вятър те донесе в утробата ми – и много добре виждам, че бурята ще те отнесе! Аз съм те родила на тоя свят, а не те познавам! В името на Озирис, кой си ти и какво ще сториш?
– Зная ли това и аз самият? Единствен Озирис го знае; може би той ще ми го каже… Но дай ми твоята благословия, о, майко моя, за да ме закриля Изида и земята на Египет да бъде благосклонна към мене!
Озарзиф коленичил пред своята майка, скръстил почтително ръце на гърдите си и свел глава. Сваляйки от челото си лотосовия цвят, който носела там според обичая на жените от храма, тя му го подала, за да вдъхне той от неговото ухание, и виждайки, че замисълът на сина ѝ ще си остане вечна загадка за нея, се отдалечила, шепнейки молитва.
Озарзиф преминал победоносно през Посвещението на Изида. С душа от стомана и желязна воля, изпитанията били играчка за него. С математически ум и всеобхватно съзнание, той разгърнал исполинска сила в разума и в боравенето със Свещените Числа, изобилната символика и приложения на които тогава били почти безпределни. Духът му, гледащ отвисоко на всичко преходно – всичко, което е само привидна външност, и всички, които отминават мимолетно, – дишал свободно единствено в Неизменните Принципи. От тези Висини, спокойно и уверено, той прониквал и господствал над всичко, без да проявява нито желания, нито негодувание, нито любопитство.
Както за майка си, тъй и за своите Учители, Озарзиф си останал загадка. А най-много ги плашело това, че той целият бил непреклонен, също като Неизменен Принцип. Другите усещали, че няма да могат нито да го заставят да се огъне, нито да го отклонят от пътя му. Той крачел напред по своя незнаен път като небесно тяло по невидимата си орбита. Върховният жрец Мембра се чудел докъде ще се извиси този съсредоточен в себе си стремеж – и поискал да узнае това. Един ден Озарзиф и трима други жреци на Озирис носели заедно златния кивот, който предхождал Върховния Жрец в тържествените обреди. Този кивот съдържал десетте най-тайни книги на храма относно Магията и Теургията.
Завърнал се в светилището заедно с Озарзиф, Мембра му рекъл:
– В твоите жили тече царска кръв. Силата и познанието ти превъзхождат твоята възраст. Какво желаеш?
– Нищо – освен това! – и Озарзиф сложил ръката си върху свещения кивот, златните ястреби на който го покривали с блестящите си криле.
– Значи, ти искаш да станеш Върховен Жрец на Амон-Ра и Пророк на Египет?
– Не: аз искам да узная какво има в тия книги!
– Как би узнал това, щом никой освен Върховния Жрец не бива да го знае?
– Озирис говори, както поиска, когато поиска и на когото поиска. Този кивот съдържа само мъртви писания. Ако Живият Дух поиска да ми проговори, Той ще ми проговори!
– И какво смяташ да сториш, за да постигнеш това?
– Да чакам и да се подчинявам.
Тези отговори, съобщени на Рамзес II, усилили неговото недоверие. Той се уплашил да не би Озарзиф да се домогва да стане фараон, в ущърб на сина му Мернептах. Затова фараонът заповядал синът на сестра му да бъде назначен за свещен писар в храма на Озирис. Тази важна длъжност обхващала цялата древноегипетска символика във всички нейни форми, космографията и астрономията, само че го отдалечавала от престола. Синът на фараонската принцеса се посветил със същото усърдие и пълно покорство на своя дълг на свещен книжник, както и на своята длъжност на надзорник на различните номи, т.е. провинции на Древен Египет.
Имал ли в себе си Озарзиф приписваната му гордост? Да – ако плененият лъв гордо вдига глава и се взира в хоризонта зад решетките на своята клетка, без даже да погледне минувачите, които го зяпат. Да – ако именно от гордост, окованият с верига орел, треперейки, понякога с настръхнала перушина, с протегната шия и с разперени крила, съзерцава Слънцето. Също като всички силни хора, предопределени за някое велико дело, Озарзиф не вярвал, че е подвластен на сляпата Съдба; той усещал, че някакво тайнствено Провидение бди над него и го води към постигането на неговите цели.
Докато бил свещен писар, Озарзиф бил изпратен да надзирава Делтата на Нил. Евреите, данъкоплатци на Египет, които тогава населявали долината Гошен, били заставени да полагат тежък принудителен труд. Рамзес II изграждал връзка между Пелузий и Хелиопол посредством цяла верига от укрепления. Всички номи на Египет били задължени да предоставят своя контингент от работници за съграждането на тези колосани постройки. Бени-Израил били натоварени с най-тежката работа: най-вече дялане на камъни и приготвяне на тухли. Независими и горди, те не се покорявали така лесно, както местните, под ударите на египетските стражници, а се изправяли с ръмжене и понякога отвръщали на ударите с удари. Жрецът на Озирис не могъл да се пребори с тайната си симпатия към тези неотстъпчиви и упорити хора, тия „корави глави“, чиито Старейшини, верни на Авраамовата традиция, се покланяли чисто и просто на Единствения Бог, които дълбоко почитали своите водители, всеки свой хаг и закен, но които се съпротивлявали срещу египетското иго и протестирали срещу неправдата. Един ден той видял как египетски стражник сипе жестоки удари върху беззащитен евреин. Сърцето му подскочило; той се нахвърлил върху египтянина, изтръгнал оръжието от ръцете му и го убил на място. Това деяние, извършено в кипналото негодувание на благородното му сърце, предрешило живота му. Жреците на Озирис, извършили убийство, били съдени сурово от жреческото съсловие. И без това фараонът вече виждал узурпатор в лицето на своя племенник. Животът на свещения книжник висял на косъм. Той предпочел сам да отиде в изгнание и така да си наложи собственото изкупление. Всичко го тласкало към уединение в пустинята, в тази непозната шир: и желанието му, и предчувствието за собствената му мисия, и най-вече – онзи вътрешен, тайнствен, но неустоим Глас, който в съдбовни мигове повелявал:
– Върви! Такова е твоето предопределение…
Отвъд Червено море и Синайския полуостров, в Мадиамската земя, имало един храм, независим от египетското жреческо съсловие. Тази земя се простирала като зелена ивица между Персийския залив и Арабската пустиня. Далече, отвъд морския пролив, се мержелеел мрачният масив на Синайската планина, с голия му връх. Заключена между пустинята и Червено море, защитена от един вулканичен масив, тая усамотена страна била предпазена от всякакви нашествия. Този храм бил посветен на Озирис, но в него се покланяли също и на Върховния Бог под името Елохим; защото това светилище от етиопски произход служело като религиозен център на араби, семити и хора от черната раса, търсещи Посвещение. И така, вече векове наред, Синай и Хорив били мистичният център на една монотеистична вяра. Дивата и величествена пустош на планината, извисяваща се съвсем сама между Египет и Арабия, събуждала идеята за Единствения Бог. Мнозина семити ходели там на свещено поклонение пред Елохим. Те прекарвали по няколко дни в пост и молитва, в пещерите и коридорите, прокопани в склоновете и недрата на Синайската планина. Ала преди това отивали да се пречистят и да получат наставления в Мадиамския храм.
Именно на това място отишъл да намери убежище Озарзиф.
Името на тогавашния Велик Жрец на Мадиам, или Paгyел („Божий Наблюдател“), било Йотор (Йетро). 84 Той бил човек с черна кожа 85 и принадлежал към най-чистия тип на древната етиопска раса, която още четири-пет хилядолетия преди Рамзес царувала над Египет и която не била забравила своите традиции, водещи началото си още от най-старите раси на Земята. Йотор не бил човек на вдъхновението, нито на действието, но затова пък бил велик мъдрец. В своята памет и в каменните библиотеки на храма си, той имал натрупани съкровища на науката и познанието. Освен това бил покровител на номадите в пустинята – либийци, араби и семити. Тези вечни скитници, винаги все същите, със смътния си стремеж към Единствения Бог, представлявали, сами по себе си, нещо неизменно насред преходните религии и рухващите цивилизации. В тях се усещало нещо от присъствието на Всевечния и Безпределен Бог, възпоминанието за отдавна отминали епохи и голямото упование в Елохим. Йотор бил духовният баща на тия непокорни племена, на тия скитници, на тия свободни хора. Той познавал душата им, предусещал съдбата им. Когато Озарзиф дошъл да поиска от него убежище, в името на Озирис-Елохим, Йотор го посрещнал с отворени обятия: може би в този беглец мигом интуитивно разпознал предопределения да стане Пророкът на прокудените, Водителят на Божия народ.
84 Изход 3:1 (бел. авт.).
85 По-нататък (Числа 12:1), след Изход, Аарон и Мариам, брат и сестра на Мойсей, според Библията, го укорили, че е взел за съпруга една етиопка. Следователно Йотор, бащата на Сепфора, бил от тази раса (бел. авт.).
Най-напред, Озарзиф поискал сам да се подложи на изкуплението, което Законът на Посветените налагал на убийците. Щом някой жрец на Озирис извършел убийство, дори и неволно, се считало, че той е изгубил благословението на своето дългоочаквано Възкресение „в Светлината на Озирис“ – привилегия, придобита от него чрез изпитанията на Посвещението: нещо, което го поставяло много над обикновените хора. За да изкупи своето престъпление, за да си възвърне изгубената вътрешна Светлина, той трябвало да се подложи на по-жестоки изпитания и още веднъж сам да се изложи на смъртна опасност. След дълги пости и посредством специални напитки, той се потапял в летаргичен сън; после го поставяли в една от подземните гробници на храма. Оставал там дни, а понякога – и седмици наред. 86 През това време се считало, че е на задгробно пътуване в Отвъдното, в Ереб 87 или в сферата на Аменти, където се реят душите на мъртвите, които все още не са се отделили от земната атмосфера. Там трябвало да потърси и открие своята жертва, да изпита нейните мъки, да получи прошка от нея и да ѝ помогне да намери Пътя на Светлината. Само тогава му се признавало, че е изкупил своето престъпление; само тогава астралното му тяло се очиствало от черните петна, с които било окаляно от проклятията на жертвата и нейния отровен дъх. Ала от това пътуване, действително или въображаемо, престъпникът можел и да не се завърне – и често, щом жреците отивали да събудят изкупващия своето престъпление от летаргичния му сън, намирали само неговото безжизнено тяло.
86 Пътешественици от нашето съвремие са установили, че някои индийски факири, след навлизането си в каталептичен сън, по тяхно искане, са били погребвани в земята, като предварително са посочвали точния ден, когато трябвало да ги извадят от гроба. Един от тези факири, след като останал заровен в гроба си в продължение на три седмици, бил изваден оттам жив и здрав (бел. авт.).
87 Ереб (гр.) – син на Хаос и олицетворение на мрака в древногръцката митология; подземното царство на Чистилището, където душите изкупват земните си грехове (бел. ред.).
Озарзиф не се поколебал да се подложи на това изпитание, както и на редица други 88 . Все още под въздействие на убийството, което сам извършил, той осъзнал неизменното естество на определени закони от морален порядък, както и дълбокия смут, който нарушаването на тези закони оставя дълбоко в съвестта. С пълна самоотверженост, той принесъл цялото си същество като изкупителна жертва на Озирис, молейки го да го надари със сила, ако се завърне отново в земната светлина, за да може да изяви Закона на Справедливостта. Щом Озарзиф се пробудил от тоя страховит и опасен сън в подземието на храма на Мадиамската земя, той се почувствал като напълно преобразен човек. Миналото му сякаш се било отделило от него; Египет вече не бил негово отечество, а пред него, като ново поле за действие, се простирала необятната шир на пустинята, с нейните скитащи се номади. Той се взрял в планината на Елохим, извисяваща се на хоризонта, и за първи път, като стихийно видение в огромните облаци на Синай, идеята за собствената му мисия изникнала пред очите му: да омеси като мека глина в едно цяло всички тези скитащи се племена, извайвайки от тях един борбен народ, който да бъде представител на Закона на Върховния Бог сред идолопоклонничеството и анархията на различните нации – народ, който би донесъл на бъдещите епохи Истината, запечатана в Златния Кивот на Посвещението.
В този ден, за да отбележи новата ера, започваща в неговия живот, Озарзиф приел името Мойсей, което означава Спасеният.
III Сефер Берешит
Мойсей взел за съпруга Сепфора, дъщеря на Йотор, и дълги години останал при мъдреца на Мадиамската земя. Благодарение на етиопските и халдейските предания, които намерил в неговия храм, той могъл да допълни и свери онова, което бил научил в египетските светилища, да разшири своя поглед върху най-древните периоди на човечеството и изхождайки от частното към общото, да вникне по-дълбоко в далечните хоризонти на бъдещето. Именно при Йотор той открил включените по-късно в Битие две книги по Космогония: Войните на Йехова и Поколенията на Адам, вглъбявайки се в тяхното изучаване.
88 Седемте дъщери на Йотор, за които се споменава в Библията (Изход 2:16 – 20), явно имат символичен смисъл, както и целият този разказ, стигнал до нас под формата на легенда, и то – напълно общодостъпна. Звучи доста неправдоподобно жрецът на един велик храм да заставя своите дъщери да пасат стадата му и да принуждава един египетски жрец да играе ролята на овчар. Седемте дъщери на Йотор символизират седемте Добродетели, които Посветеният трябвало да придобие, за да отвори Кладенеца на Истината. Този кладенец в историята на Агар и Исмаил се нарича „Кладенецът на Живия, Който ме вижда“ (Битие 16:14) – бел. авт.
За делото, което замислял, Мойсей трябвало добре да запретне ръкави и да има много здрав гръб. Преди него Рама, Кришна, Хермес, Зороастър и Фу Си сътворили религии за народите; Мойсей искал да сътвори един народ за вечната религия. Този толкова смел, толкова нов и толкова колосален замисъл се нуждаел от мощна и яка основа. Именно затова Мойсей написал своята Сефер Берешит, своята Книга за Принципите – концентриран синтез на отминалата наука и рамка на бъдещата наука, ключ към Тайните и Мистериите, светилник за Посветените, притегателен център за сплотяване на целия народ.
Нека се опитаме да надзърнем какво е представлявала книгата Битие в съзнанието на Мойсей. Там тя със сигурност е излъчвала друга Светлина, обхващала е светове, много по-обширни от детинския свят и малката Земя, които се явяват пред нас в гръцкия превод на Седемдесетте тълкуватели на Библията или в латинския на свети Йероним!
Библейското тълкувание от съвременната епоха е превърнало в мода идеята, че книгата Битие не е творба на Мойсей, че този Пророк навярно даже не е съществувал, както и че тази личност е само една легенда, изфабрикувана четири-пет столетия по-късно от юдейските свещеници, за да ѝ се придаде Божествен произход. Съвременните критици обосновават това мнение върху обстоятелството, че Битие се състои от разнородни фрагменти (Елохист и Йеховист), съшити в едно цяло, и че сегашната му редакция е поне четиристотин години по-късна от епохата, в която народът на Израил излязъл от Египет. Фактите, установени от съвременните критици по отношение на епохата на редактирането на текстовете, с които разполагаме, са точни; заключенията обаче, до които те стигат, изхождайки от тези факти, са произволни и нелогични. От това, че писмените източници Елохист и Йeховист датират от четири столетия след книгата Изход, съвсем не следва, че техните автори са и авторите на Битие и че те не са работили върху някакъв по-ранен и може би неправилно разбран писмен документ. От това, че Петокнижието ни разказва една легенда за живота на Мойсей, също не следва, че то не съдържа нищо вярно. Мисията на Пророка става обяснима, когато го поставим отново в родната му среда: Храма на Слънцето в Мемфис. И накрая, самите дълбини на книгата Битие се разбулват единствено в сиянието на светилниците, излъчвано от Посвещението на Изида и Озирис.
Една религия не се формира без основоположник. Книгата Съдии, както и всички книги на библейските Пророци, въобще цялата история на Израил – всички те доказват съществуването на Мойсей; дори Иисус не може да бъде схванат без него. Така че книгата Битие съдържа същината на Мойсеевото предание. Каквито и изменения да е претърпяла, тази почитаема „мумия“ все пак би трябвало да съдържа в себе си, под праха на вековете и дебелите корици, онази изначална идея, онази жива мисъл – Завета на Пророка на Израил.
Това, че народът на Израил гравитира около Мойсей, е също толкова сигурно, също толкова неизбежно, колкото и фактът, че Земята се върти около Слънцето. Ала след като вече сме установили този факт, съвсем друго нещо е да открием кои са били изначалните идеи на книгата Битие – онова, което Мойсей е искал да завещае на потомците в своя Таен Завет: Сефер Берешит. Този въпрос може да бъде решен единствено от езотерична гледна точка и се поставя по следния начин. В качеството си на египетски Посветен, Мойсей би трябвало да има ниво на съзнанието на висотата на Древноегипетската Наука, която утвърждавала, също като нашата, неизменността на Законите на Всемира и разгръщането на световете чрез постепенното развитие и която освен това е имала обширни, точни, разумни и обосновани възгледи и понятия за Душата и невидимата Природа. Ако такава е била Науката на Мойсей – а и как жрецът на Озирис да не е владеел една такава Наука? – как тогава да я съгласуваме с детинските идеи на книгата Битие относно сътворението на света и произхода на човека? Тази история на сътворението, която, възприета буквално, извиква усмивка на лицата на съвременните ученици, не крие ли в себе си един дълбок символичен смисъл и не съществува ли някакъв ключ за неговото разкриване? Какъв е този смисъл? Къде бихме могли да открием този ключ? Този ключ се намира:
1. в египетските символи;
2. в символите на всички религии от древността;
3. в синтеза на Учението на Посветените – такова, каквото се
явява то като резултат от сравнителния анализ на Езотеричното Учение от Ведическа Индия чак до Посветените християни от първите векове.
Египетските жреци, както ни убеждават древногръцките автори, са имали три начина за изразяване на своята мисъл. „Първият начин е бил ясен и прост, вторият – символичен, образен и преносен, третият – свещен и посредством йероглифи. Една и съща дума приемала (според тяхната воля) пряк, преносен или трансцендентален смисъл – толкова е бил гениален езикът им. Хераклит много точно е изразил тази разлика, обозначавайки я с думите: говорещ, означаващ и скриващ.“ 89
В Теогоничните и Космогоничните Науки, египетските жреци винаги прилагали третия начин на записване на словото – тогава йероглифите им имали съответно три различни смисъла. Било е невъзможно двата последни начина да бъдат разбрани без съответния ключ. Самият този загадъчен и концентриран начин на записване се ръководел от една основна догма в Учението на Хермес, според която един и същи закон управлява природния, човешкия и Божествения свят. Този език, с изключителната си лаконичност, непонятен за обикновените хора, имал особено красноречие за Адепта; защото, посредством един-единствен знак, той обозначавал Принципите, причините и следствията, които се излъчват от Божественото в сляпата природа, в човешкото съзнание и в света на чистите Духове. Благодарение на тази писменост, Адептът с един-единствен поглед обхващал и трите свята.
Предвид възпитанието и обучението на Мойсей, няма никакво съмнение, че той е написал книгата Битие с египетски йероглифи, имащи три смисъла. Той поверил на своите наследници ключовете към тези йероглифи, както и устните им обяснения. Когато по времето на Соломон книгата Битие била изразена чрез финикийски букви; когато, след пленничеството във Вавилон, Ездра я преписал и редактирал с халдейски арамейски букви, еврейското духовенство вече боравело с тези ключове по един доста несъвършен начин. Когато най-накрая се появили гръцките преводачи на Библията, те вече имали твърде слабо понятие за езотеричния смисъл на текстовете. Свети Йероним, въпреки своите сериозни намерения и велик Дух, когато направил превод на Библията на латински език в съответствие с еврейския текст, не могъл да вникне в първоначалния му смисъл; а и да бе вникнал в него, би бил длъжен да пази мълчание. Тъй че, когато четем Битие, преведено на нашите езици, имаме пред себе си само неговото елементарно значение на по-нисше ниво. Волю-неволю, самите преводачи и тълкуватели, както и теолози, били те ортодоксални или свободомислещи, виждат еврейския текст единствено през очите на т.нар. Вулгата 90 … Сравнителният и превъзходният смисъл, който е дълбокият и истинен смисъл, им убягва. Този смисъл обаче все пак присъства, тайнствено скрит, в еврейския текст, който с корените си прониква чак до свещения език на храмовете, преработен от Мойсей – език, в който всяка гласна и всяка съгласна са имали универсален смисъл, в зависимост от звуковата стойност на буквата и душевното състояние на човека, който я произнася. За интуитивните хора, този дълбок смисъл понякога бликва от текста като искра; за ясновиждащите, той проблясва във фонетичния строеж на възприетите или създадените от Мойсей думи: магически срички, в които Посветеният на Озирис е излял своята мисъл като звънлив метал в съвършен калъп. Чрез изучаването на тази фонетика, носеща отпечатъка на свещения език на древните храмове, чрез ключовете, предоставени ни от Кабала, някои от които датират от времето на Мойсей, и накрая – чрез сравнителната езотерика, днес имаме възможност да надникнем в истинската книга Битие и да я възстановим. По този начин, мисълта на Мойсей ще излезе, искряща като чисто злато, от пещта на вековете, очистена от шлаката на елементарната непросветена теология и от пепелта на отрицателната критика. 91
89 Фабр д‘Оливе, „Златните стихове“ на Питагор (бел. авт.).
90 Вулгата (Vulgata) – каноничният превод на Библията на латински език за служба в Католическата църква, направен от свети Йероним (бел. ред.).
91 Истинският възродител на Космогонията на Мойсей е един гениален човек, днес почти забравен, на когото Франция ще отдаде заслужена почит в деня, когато Езотеричната Наука, която е целокупната и религиозна Наука, бъде отново съградена върху нерушими основи. Невъзможно е било Фабр д’Оливе да бъде разбран от своите съвременници, защото е изпреварил епохата си с цял век. Бидейки универсален Дух с всеобхватно съзнание, той владеел в еднаква степен три способности, обединението на които образува трансценденталните нива на разума и интелигентността: интуиция, анализ и синтез. Роден в Ганж (Еро) през 1767 г., той се заел с изучаването на Мистичните Учения на Изтока, след като придобил задълбочени познания за западната наука, философия и литература. Антоан Кур дьо Жебелен (Antoine Court de Gébelin), със своята книга Първичният свят (Monde primitif), му разкрил за първи път някои идеи върху символичния смисъл на митовете от древността и свещения език на храмовете. За да навлезе в Ученията на Изтока, той изучавал китайски, санскрит, арабски и еврейски език. През 1815 г. издал своята най-важна книга: La langue hébraïque restituée (Възстановеният еврейски език). Тази книга съдържа: 1) уводно изследване върху произхода на словото; 2) еврейска граматика, основана върху нови принципи; 3) еврейските корени на думите, разгледани в съответствие с етимологичната наука; 4) въведение; 5) превод на френски и английски на първите десет глави на Битие, съдържащи Космогонията на Мойсей. Този превод е придружен с много интересни коментари. Тук аз мога само да представя в резюме принципите и същността на тази книга, която е равносилна на Откровение, бидейки проникната от най-дълбок Езотеричен Дух и съставена според най-строга научна методология. Методът, с който Фабр д‘Оливе си служи, за да вникне в съкровения смисъл на еврейския текст на Битие, е сравнителен анализ на еврейския с арабския, сирийския, арамейския и халдейския език, от гледна точка на изначалните и всеобщи корени, от които той извлича и предоставя възхитителен речник, подкрепен с примери, взети от всичките езици – речник, който може да служи като ключ към свещените имена у всички народи. От всички езотерични книги относно Стария Завет, тази на Фабр д‘Оливе дава най-благонадеждните ключове. Тя ни предоставя, освен това, и блестящо изложение на историята на Библията, както и очевидните причини, поради които е изгубен скритият ѝ смисъл, а в наши дни официалната наука и теология са вече в дълбоко неведение относно този смисъл. След като споменах тази книга, ще кажа няколко думи и за едно друго, по-скорошно изследване, което, освен собствената си заслуга, е успяло да привлече вниманието на някои независими търсачи върху първия му вдъхновител. Тази книга е Mission des Juifs (Мисията на евреите) от Сент-Ив д‘Алвейдър (Saint-Yves d’Alveydre 1884, Calmann-Lévy). Г-н Д‘Алвейдър дължи своето философско Посвещение на книгите на Фабр д‘Оливе. Неговото тълкувание на книгата Битие по същество е тълкуванието от Възстановеният еврейски език, метафизиката му – онази от „Златните стихове“ на Питагор, а философията на историята и общият план на творбата му са заимствани от трета книга на Фабр д‘Оливе, Histoire philosophique du genre humain (Философска история на човешкия род). Възраждайки тези изначални идеи, прибавяйки към тях собствените си градивни елементи и извайвайки ги по свой начин, той е съградил ново здание, с голямо богатство, несравнима ценност и разнороден характер. Неговата цел е двояка: да докаже, че науката и религията на Мойсей са били необходимата резултантна сила на предшестващите го религиозни движения в Азия и Египет – нещо, върху което Фабр д‘Оливе вече е хвърлил светлина в гениалните си трудове; после – да докаже, че троичното и арбитражно управление, съставено от три власти: икономическа, съдебна и религиозна (или научна), винаги е било пряко следствие от Учението на Посветените и съставна част на религиите от древния период, преди Гърция. Такава е самата идея на Д‘Алвейдър – идея, плодотворна и достойна за най-голямо внимание. Той нарича това управление синархия, т.е. управление в съответствие с Принципите; именно в него той открива органическия обществен закон – единственото спасение за бъдещето. Тук не е мястото да обсъждаме до каква степен авторът е доказал исторически своята теза. Г-н Д‘Алвейдър не обича да цитира своите източници, твърде често той действа посредством прости твърдения и не се бои от рискованите хипотези, щом подпомагат възприетата от него идея. Ала неговата книга, рядко възвишена и опираща се на обхватна Езотерична Наука, изобилства със страници, проникнати от голямо вдъхновение, с величествени образи, с дълбоки и нови гледни точки. Моите възгледи се различават от неговите в много и разнообразни аспекти, особено по отношение на схващането за Мойсей, на чиято личност г-н Д‘Алвейдър, според мен, е придал твърде колосални и легендарни размери. Заявявайки това, бързам да призная високата вътрешна стойност на тази необикновена книга, на която дължа много. Каквото и да е общоприетото мнение за творбата на г-н Д‘Алвейдър, тя има една заслуга, пред която трябва да се преклоним: заслугата на цял един живот, посветен на една идея. Вижте също и неговите книги Mission des Souverains (Мисията на суверените) и La France vraie (Истинската Франция), в които г-н Д‘Алвейдър отдава подобаваща почит (макар и малко късно и като че ли въпреки собствената си природа) на своя учител Фабр д‘Оливе (бел. авт.).
Два примера ще хвърлят ярка светлина върху въпроса какво е представлявал свещеният език на древните храмове и как трите смисъла на египетските символи съответстват на онези в книгата Битие. Върху множество египетски паметници се вижда една жена с корона на главата, държаща в едната си ръка кръст с кръгла ръкохватка 92 – символ на Вечния Живот, а в другата – жезъл с лотосов цвят, символ на Посвещението. Това е Богинята Изида. Ала Изида има три различни смисъла. В прекия смисъл, тя е Първообраз на Жената и следователно – на всемирния женски род. В сравнителната степен на смисъла, тя олицетворява целокупността на земната природа, заедно с всички нейни зачеващи сили. В превъзходната степен на смисъла, тя символизира Небесната и Невидима Природа, Чистата Изначална Стихия на Душите и Духовете, Духовната Светлина – нематериална, надсетивна, познаваема единствено за самата себе си, единствената, която дава Посвещението. Символът, съответстващ на Изида в текста на Битие и в съзнанието на Юдео-Християнството, е Хаввà – Еве: Ева, Вечната Жена. Тази Ева е не само жената на Адам, тя е още и Съпругата на Бога и съставлява три четвърти от Неговата Същност; защото Името на ЙЕВЕ, Всевечния и Безпределен Бог, Когото ние неправилно сме нарекли Йехова и Яхве, е съставено от представката Йод и името Еве. Йерусалимският първосвещеник веднъж годишно произнасял Името Божие, изричайки го буква по буква, по следния начин: Йод, Хе, Вау, Хе. Първата буква изразявала Божествената Мисъл 93 и Теогоничните Науки; трите букви на името Еве изразявали трите степени на Природата 94 , трите свята, в които тази мисъл се осъществява, и следователно – Космогоничните, душевните и физическите науки, съответстващи на тази Божествена Мисъл 95 . Неизразимият съдържа в Дълбините на Своето Лоно и двата Вечни Принципа: Мъжкия и Женския. Тяхното неразривно Единение съставлява Неговото Могъщество и Неговото Тайнство. Ето кое било онова, което Мойсей, заклет враг на всеки образ на Бога, не казвал на народа, но което вложил образно в структурата на Божието Име, обяснявайки го на своите най-верни последователи. По този начин, в юдейската вяра, забулената Природа се крие в самото Име на Бога. Съпругата на Адам, любопитната жена, греховна и обаятелна, ни разкрива дълбокото си сродство с Изида – земна и Божествена, Майката на Боговете, която изявява от дълбоката си утроба вихри от души и звезди.
92 Така нареченият Анкх (Анх) (бел. ред.).
93 Natura naturans на Спиноза (бел. авт.)
94 Natura naturata на същия (бел. авт).
95 Ето как Фабр д‘Оливе обяснява името ЙЕВЕ: „Това име представлява, първо, Знакът на Живота, удвоен и образуващ живия по своята същност корен ЕЕ (הה). Този корен никога не е бил употребяван като име и той е единственият, който се ползва с това изключително право. Той е, още от самото си образуване, не само глагол, но единственият по своята същност глагол, от който са произлезли останалите: накратко, той е глаголът EВE (הוה) – СЪМ. Тук, както се вижда и както съм имал грижата да го обясня в своята граматика, ясният и разбираем знак ( וВау) се намира по средата на Корена на Живота. Мойсей, взимайки този глагол в най-висшия му смисъл, за да образува собственото Име на Съществото на Съществата, прибавя към него знака на могъщата проява, на Вечността и Безпределността, י (Й), и така се получава יהוה (ЙЕВЕ), в което глаголът СЪМ се намира между минало без начало и бъдеще без край. Следователно това удивително Име означава точно следното: Съществото, Което е, Което е било и Което ще бъде (бел. авт.).
Друг пример: една фигура, играеща голяма роля в историята на Адам и Ева, е Змията. В Битие тя е наречена Нахаш. А какво значение е имала змията за древните храмове? Древните Мистерии на Индия, Египет и Гърция отговарят в един глас: Змията, разположена в кръг, означава Всемирният живот, чийто магически деятел е т.нар. Астрална (Космична) светлина. В един още по-дълбок смисъл, Нахаш означава: силата, задвижваща този живот, привличането към самия себе си, в което Етиен Жофроа Сент-Илер съзрял причината за всемирното привличане (всеобщата гравитация). Гърците го наричали Ерос – Любов или Желание. Приложете сега тези два смисъла в историята на Адам, Ева и Змията, и ще видите, че грехопадението на първата двойка, прочутият „първороден грях“, изведнъж се превръща в грандиозно увиване на Божествената, Всемирната Природа, заедно с нейните царства, родове и видове, около огромния и неизбежен кръг на живота.
Тези два примера ни дадоха възможност да хвърлим първоначален поглед в глъбините на книгата Битие на Мойсей. Вече съзираме какво е представлявала Космoгoнията за един древен Посветен, както и онова, което я е различавало от космогонията в съвременния смисъл на тази дума.
За съвременната наука, космoгoнията се свежда просто до една космoгрaфия, в която ще открием описанието на една част от видимата Вселена, заедно с изследвания на физичните причинно-следствени връзки на материален план в дадена сфера. Това би било например т.нар. Небесна механика на света от Лаплас, според която образуването на нашата Слънчева система се разкрива от сегашното ѝ функциониране и се извежда по дедуктивен път само от движението на материята – което е чиста хипотеза. Това би било още историята на Земята, чиито пластове, наслоени един върху друг, са неоспорими свидетелства за тази история. Древната Наука не е била в неведение относно това разгръщане на видимата Вселена; и макар да е имала не чак толкова точни идеи и понятия за това, колкото тези на съвременната наука, все пак е формулирала интуитивно нейните всеобщи закони.
Ала що се отнася до древните мъдреци на Индия и Египет, за тях това е бил само външният аспект на Всемира, неговото отразено движение. Те търсели обяснение за него във вътрешния му аспект, в неговото пряко, непосредствено и изначално движение, и го откривали в друг порядък Закони, който се разкрива на нашия разум. Според Древната Наука, безпределната Вселена е не само мъртва материя, управлявана от механични закони, а нещо изцяло живо, надарено с разумност, Душа и воля. Това величествено свещено живо Същество има безбройни органи, съответстващи на неговите безкрайни качества и способности. Също както в човешкото тяло движенията произтичат от душата, която мисли, и от волята, която действа, така и пред очите на Древната Наука, видимият ред във Вселената не бил нищо друго освен отражение на един невидим Ред и Порядък, т.е. на Космогонични сили и на Духовни монади, царства, родове и видове, които, чрез постоянната си инволюция (т.е. „навиване на спирала, обвиване“) в материята, пораждат еволюцията (т.е. „разгръщане на навитата спирала“) на живота. И докато съвременната наука взима под внимание само външната страна, обвивката на Вселената, то Науката на древните храмове имала за цел да разкрие вътрешната ѝ страна, скритите ѝ механизми и системи. Тази Древна Наука не извеждала разума от материята, а материята – от разума. Тя не приписвала възникването на Вселената на слепия танц на атомите, а виждала зараждането на атомите от трептенията на Всемирната Душа. Накратко, тази Наука се разгръщала в концентрични кръгове от общото към частното, от Невидимото към видимото, от Духа към организираното вещество, от Бога към човека. Този низходящ ред на силите и душите, обратнопропорционален на възходящия ред на живота и телата, се явявал Онтологията, или Науката за надсетивните Принципи, и съставлявал основата на Космогонията.
Всички Велики Посвещения на Индия, Египет, Юдея и Гърция, тези на Кришна, Хермес, Мойсей и Орфей, са били запознати, под най-разнообразни форми, с този ред на Принципите, силите, душите и поколенията, произлизащи низходящо от Първата Причина, от Неизразимия Отец.
Низходящият ред на преражданията върви едновременно с възходящия ред на животите и го прави разбираем. Инволюцията предизвиква и обяснява еволюцията.
В Древна Гърция, мъжките и дорийски храмове, тези на Юпитер и Аполон, и най-вече Делфийският храм, били единствените, които постигнали изтънко и дълбоко овладяване на низходящия ред. Йонийските или женски храмове имали несъвършени познания за него. И понеже цялата гръцка цивилизация била йонийска, то дорийската наука и дорийският строй все повече и повече се изопачавали и навлизали в упадък. И все пак, също толкова неоспоримо е, че тези Велики Посветители, тези герои и философи, от Орфей до Питагор, от Питагор до Платон, и от него – до александрийците, произхождали именно от този дорийски ред: те всички признавали Хермес за Учител.
Ала нека се върнем към Битие. В мисълта на Мойсей, този друг Син на Хермес, десетте първи глави на Битие са съставлявали истинската Онтология, съгласно реда, произхода и приемствената връзка на Принципите. Всичко, което започва от някакво начало, трябва да има и край. Битие е разказ едновременно за разгръщането във времето и за Сътворението във Вечността – единственото достойно за Бога.
Запазвам си правото да опиша в книгата за Питагор една жива картина на Теогонията и Езотеричната Космогония, в една рамка, не толкова абстрактна, колкото онази на Мойсей, и по-близка до съвременната мисъл. Въпреки политеистичната форма, въпреки крайното разнообразие на символите, смисълът на тази Питагорейска Космогония, съгласно Орфическото Посвещение и светилищата на Аполон, ще бъде тъждествена по своята същност с тази на Пророка на Израил. При Питагор тази Космогония ще бъде осветлена от собственото си естествено допълнение: Учението за Душата и нейното развитие. Тя е била изучавана в древногръцките светилища посредством символите на мита за Персефона и е била наричана още Земната и Небесната история на Психея. Тази история, съответстваща на онова, което християнството нарича Изкуплението, напълно липсва в Стария Завет. Не че всичко това е било непознато на Мойсей и на Пророците, но те го считали за твърде възвишено за разпространяваните сред народа поучения и го съхранявали за устното предание на Посветените. Божествената Психея останала толкова дълго скрита под херметичните символи на Израил само за да бъде олицетворена в етерното и сияйно Богоявление на Христос.
Колкото до Космогонията на Мойсей, тя се отличава със строгия, стегнат и кратък стил на семитския гений и с математическата точност на египетския. Стилът на разказа напомня на фигурите, увековечени по вътрешните стени на гробниците на царете: изправени, сухи и строги, те таят в себе си, в суровата си голота, непроницаемо Тайнство. Тяхната целокупност ни внушава мисълта за някакво колосално здание; ала тук-таме, като изригване на лава между исполинските скални блокове, мисълта на Мойсей избликва с устрема на Изначалния Огън, измежду трептящите стихове на преводачите. В първите глави с несравнимо величие се усеща Диханието на Елохим, обръщащо една след друга тежките страници на Всемира.
Преди да ги оставим и да продължим напред, нека хвърлим още един поглед върху някои от тези мощни йероглифи, съставени от Синайския Пророк. Подобно на портата на подземен храм, всеки от тях се отваря и води към един тунел на Окултните Истини, озаряващи с неизменните си светилници редицата от светове и времена. Нека се опитаме да проникнем в тях чрез Ключовете на Посвещението. Нека се постараем да съзрем тези особени символи, тези магически формули, в цялата им призоваваща мощ – такива, каквито ги е видял и Посветеният на Озирис тогава, когато са излезли, изписани с огнени букви, от пещта на собствената му мисъл.
В едно подземие в храма на Йотор, Мойсей, седнал върху един саркофаг, е вглъбен в уединен размисъл. Стените и колоните са покрити с йероглифи и изображения, представляващи имената и фигурите на Боговете на всичките народи по Земята. Тези символи представят в резюме историята на отминалите периоди и са предзнаменование за бъдещите. Един маслен светилник, поставен на пода, осветява слабо тези знаци, всеки от които му говори на своя език. Ала Мойсей вече нищо не вижда от външния свят: той търси вътре себе си Словото на своята книга, облика на своята творба – Словото, което ще се превърне в Действие; светилникът е угаснал, но пред вътрешното му око, сред мрака на подземието, пламти ето това Име: