V Смъртта на Орфей

Дъбовите гори трещят по склоновете на планината Каукайон, брулени от вилнеещата буря; мълнии се стоварват върху голите скали и тътенът им разклаща до основи храма на Юпитер. Жреците на Зевс са се сбрали под сводовете на едно от подземията на светилището. Седнали на бронзовите си столове, те образуват полукръг. Орфей е застанал прав в средата, като обвиняем. Той е по-бледен от обичайно; ала дълбинен плам струи от спокойните му очи.

Най-старият от жреците извисява тържествено глас, като съдия в трибунала:

– Орфей, ти, наричан „Син на Аполон“, беше назначен от нас за Върховен Жрец и Цар, ние ти връчихме мистичния скиптър на Божиите Синове; ти царуваш над Тракия чрез своето жреческо и царствено изкуство. Ти издигна в тая страна храмове на Юпитер и Аполон и даде възможност на Мистериите на Божественото Слънце на Дионис отново да озарят нощта. Ала знаеш ли каква заплаха е надвиснала над нас? Ти, който си познал страховити и опасни Тайни; ти, който неведнъж си ни пророкувал бъдещето и който отдалеко си се разговарял със своите ученици, явявайки им се насън – ти си в неведение какво става около тебе. В твое отсъствие, дивите и свирепи вакханки, проклетите жрици, са се сбрали в долината на Хеката. Ръководени от Аглаоника, магьосницата от Тесалия, те са убедили вождовете на племената по бреговете на река Хебър да възстановят култа към мрачната Хеката и заплашват да разрушат храмовете на мъжките Богове и всички олтари на Всевишния. Възбудени от пламенното им красноречие, от жарките им устни, поведени от техните факли, опожаряващи навред, хиляди тракийски бойци са разпънали шатрите на своя стан в подножието на тая планина и утре ще нападнат храма, подбудени и надъхани от тия жени, облечени в кожи от пантери, ненаситно жадни за мъжка кръв, начело с Аглаоника, великата жрица на мрачната Хеката: тя е най-страховитата от магьосниците, неумолима и ожесточена, като фурия. Ти трябва да я познаваш! Какво ще кажеш за това?

– Всичко туй ми е вече известно – отвръща Орфей. – И всичко туй трябваше да стане.

– Ала тогаз, защо не стори нищо, за да ни защитиш? Аглаоника се е заклела да ни изколи върху собствените ни олтари, пред очите на Живото Небе, пред което се прекланяме. И какво ще стане с тоя храм, с тия съкровища, с твоята Наука, па и със самия Зевс, ако ти ни изоставиш?

– Та не съм ли тук с вас? – продумва благо Орфей.

– Ти дойде, да, но твърде късно – отговаря старейшината. – Аглаоника вече иде насам, начело на вакханките, а вакханките водят тракийците. Да не би да искаш да ги отблъснеш с мълнията на Юпитер и със стрелите на Аполон? Защо не повика в тая укрепена обител тракийските водачи, верни на Зевс, за да се смаже бунтът?

– Не с оръжия, а със Словото трябва да се защитават Боговете. Не на вождовете трябва да се нанесе удар, а на вакханките. Аз сам ще ида! Бъдете спокойни. Никой осквернител няма да прекрачи прага на тая обител. Утре ще настъпи краят на царството на кръвожадните жрици. А вие, дето треперите пред ордите на Хеката, знайте добре, че Небесните, Слънчевите Богове ще победят. На тебе, стари човече, който се съмняваше в мен, оставям скиптъра си на Първожрец и короната си на Йерофант.

– Но какво ще сториш? – възкликва уплашеният старец.

– Ще ида при Боговете... На всички ви казвам: „До скоро!“.

И Орфей излиза, оставяйки жреците онемели на столовете им. После намира в храма делфийския ученик и като го хваща за ръката с властен жест, му повелява:

– Отивам в лагера на тракийците, последвай ме!

Те крачат под дъбовете. Мощната стихия на бурята вече се е отдалечила; между гъстите клони проблясват звездите.

– Върховният час настана за мен – заявява Орфей. – Другите разбраха думите ми; ала ти ме обикна. Ерос е най-древният от Боговете: тъй разказват Посветените. Той държи Ключа към всички същества. Позволих ти също и да проникнеш в дъното на Тайнствата и Мистериите; Боговете ти проговориха, ти ги съзря!... Сега, надалеко от хората, насаме, очи в очи, в часа на своята смърт, Орфей трябва да остави като завет на обичния си ученик няколко думи за собствената си съдба, да му предаде безсмъртното наследство, чистия светилник на своята Душа.

– Учителю! Аз слушам покорно – отговаря ученикът от Делфи.

– Да вървим все така – казва Орфей – по тази пътека, която се спуска надолу. Часът стремително приближава... Искам да изненадам своите врагове. Докато ме следваш, слушай и запечатвай думите ми в паметта си, но ги пази като дълбока Тайна.

– Те се отпечатват право в сърцето ми с огнени букви; вековете няма да ги заличат от там.

– Сега вече знаеш, че Душата е дъщеря на Небето. Ти прозря и съзерцава своя произход и своя край – и започваш да си припомняш. Когато Душата се спусне в плътта, тя продължава, макар и слабо, да получава прилив на Вдъхновение от Висините. И това мощно Дихание се е вляло в нас първо чрез нашите майки. Млякото от тяхната гръд храни нашето тяло; но от Душата им се храни нашата Същност, скована в задушаващия тъмничен затвор на тялото. Майка ми бе жрица на Аполон; първите ми спомени са от една свещена гора, един тържествен храм, една жена, която ме носи в обятията си и която ме обгръща с меката си коса като с топла одежда. Земните предмети и лицата на хората всяваха у мен страховит трепет. Ала майка ми тозчас ме притискаше към гърдите си; тогава срещах нейния поглед: той вливаше в мен Божествено възпоменание за Небето. Този лъч обаче погина в мрачната сивота на земята. Един ден майка ми изчезна: беше мъртва. Лишен от погледа ѝ, откъснат от нейните милувки, аз изпаднах в ужас от своята самота. Като видях как изтича кръвта на една от принесените жертви, храмът също започна да ми се вижда ужасяващ – и аз се спуснах в мрачните долини.

– Вакханките ми се виждаха удивителни и смайващи още в ранната ми младост. Още тогава Аглаоника властваше над тия сладострастни и свирепи жени. Мъже и жени – всички се бояха от нея. Тя дишаше мрачно желание и смразяваше от ужас. Тази тесалийка упражняваше върху всички, които се доближаваха до нея, фатално привличане. Чрез адското изкуство на демоничната Хеката, тя привличаше младите девойки в своята обладана от призраци долина и ги обучаваше в своя култ. Същевременно Аглаоника бе хвърлила око и на Евридика: тя се бе влюбила в тая девица с извратена, разюздана, пагубна любов. Хеката искаше да увлече тази девойка в култа на вакханките, да я обуздае и подчини, да я предаде на пъклените духове, след като отнеме живеца на нейната младост. Тя вече я беше обградила със съблазнителните си обещания, със среднощните си заклинания.

– Привлечен и аз самият незнайно от какво предчувствие в долината на Хеката, един ден си проправях бавно път из високите треви на една ливада, пълна с отровни растения. Ала наоколо навред цареше ужасът на тъмните лесове, често посещавани от вакханките. Из въздуха на струи се носеха аромати като жаркия полъх на изгарящо желание… И тогаз съзрях Евридика. Тя пристъпваше бавно, без да ме вижда, към една пещера, сякаш хипнотично омаяна от невидима цел. От гората на вакханките се долавяха ту лекомислен смях, ту особени въздишки. Евридика сегиз-тогиз се спираше, трепереща, несигурна, а после отново продължаваше да крачи нататък, сякаш привличана от могъща магическа сила. Златистите ѝ къдри падаха на вълни върху белите ѝ рамене, нарцисовите ѝ очи бяха потънали в дълбоко опиянение, докато тя вървеше към устата на Ада. Но пак в нейния поглед, аз бях видял спящи Небесата… „Евридика!“ – извиках аз, като хванах ръката ѝ. – „Къде отиваш?“ Като пробудена от измамен сън, тя нададе вик на ужас и надежда за избавление, а сетне се свлече в моите обятия. Тогава Божественият Ерос ни завладя – и само с един поглед, Евридика и Орфей станаха съпрузи завинаги, във Вечността.

– Евридика, обаче, прегърнала ме здраво в своя ужас, ми посочи уплашено пещерата. Аз се приближих към нея и видях една седяща жена. Това беше Аглаоника. Близо до нея имаше малка статуя на Хеката, направена от восък, боядисана в червено, бяло и черно, с камшик в ръка. Вакханката шептеше заклинания, въртейки магическия си чекрък, а очите ѝ, вперени в празното пространство, като че се готвеха да погълнат своята жертва. Аз строших чекръка, стъпках с крака статуята на Хеката и пронизвайки магьосницата с поглед, извиках: „В името на Юпитер! Забранявам ти да мислиш за Евридика, под страх от смърт! Защото знай, че Синовете на Аполон не се боят от теб!“. Аглаоника, стъписана и объркана, се заизвива като змия под решителния ми жест, а сетне изчезна в своята пещера, хвърляйки към мен поглед, изпълнен със смъртна омраза.

– Отведох Евридика в околностите на моя храм. Девиците на река Хебър, накичени с венци от зюмбюли, подеха песента: „О, Химен! О, Хименей!“ ²⁶ , обикаляйки около нас; и тогаз познах щастието.

– Едва три пъти се бе променила Месечината, когато една вакханка, подбудена от тесалийката, поднесла на Евридика чаша вино, което, според думите ѝ, щяло да я дари с познанието за магическите билки и чудодейните отвари. Любопитната Евридика изпила виното и паднала като покосена от гръм. Чашата съдържала смъртоносна отрова.

– Когато видях как огънят на погребалната клада изгаря тялото на Евридика; когато видях как гробницата поглъща пепелта ѝ; когато изчезна и последното възпоменание за живата ѝ форма, аз извиках: „А где е Душата ѝ?“. Напуснах онова място, потънал в отчаяние. Скитах се из цяла Гърция. Молех жреците в Самотраки да я призоват; дирих я в недрата на земята, на нос Тенарон ²⁷ – ала напразно. Най-сетне стигнах до пещерата на Трофоний. Там някои жреци водят безразсъдно смелите посетители през една пукнатина чак до огнените езера, кипящи в земните недра, давайки им възможност да надникнат какво става там. По пътя, крачейки през цялото време, човек изпада в транс и вътре в него се отваря едно друго зрение. Той едвам диша, гласът му се задавя, не може да говори, освен чрез знаци. Едни се връщат от средата на пътя, а други настояват да продължат напред и умират задушени; повечето от ония, които се завръщат живи, обезумяват и си остават такива. След като видях онова, което никоя уста не бива да повтори, отново се изкачих в пещерата и изпаднах в дълбока летаргия. През време на тоя мъртвешки сън ми се яви Евридика. Тя се рееше, обгърната от сияние, подобно на ореол, бледна като лунен лъч, и ми каза: „Заради мене, ти нямаш страх от Ада – дирил си ме между мъртвите. Ето ме: ида в ответ на твоя зов! Аз не обитавам недрата на Земята, а сферата на Ереб, конуса на сянката между Земята и Луната. Въртя се в очертанията на тази област, плачейки също като тебе. Ако искаш да избавиш мен, спаси Гърция, дарявайки ѝ Светлината! Тогава и аз самата, възвърнала своите крила, ще се възнеса към звездите, а ти ще ме откриеш отново всред Светлината на Боговете. А дотогава ще съм принудена да блуждая из тая печална и скръбна сфера...“.

26 Хименей, Химен (гр.) – Бог на женитбата и съпружеството у древните гърци, призоваван по име в този припев на сватбената песен по време на брачната церемония (бел. ред.).

27 Известен още и като нос Матапан (бел. ред.).

– Три пъти се помъчих да я хвана; три пъти тя изчезна от ръцете ми като сянка! Чух сякаш само звука от късаща се струна; а сетне един слаб глас, като полъх, тъжен като целувка на прощаване, прошепна: „Орфей!“. Чувайки тоя глас, аз се събудих. Това име, произнесено от една Душа, беше преобразило цялото ми същество. Усетих как през мен преминава свещеният трепет на необятно желание, могъщата сила на свръхчовешка Любов. Живата Евридика ме бе дарила с опиянението на щастието; мъртвата Евридика ми даде възможност да намеря Истината. Именно от Любов, аз се облякох в ленена одежда, обричайки се на Великото Посвещение и на аскетичен живот; от Любов вникнах в Магията и подирих Божествената Наука; от Любов пребродих пещерите на Самотраки, подземните коридори на пирамидите и гробниците на Египет. Претърсих смъртта, за да издиря в нея живота – и отвъд живота, видях сиянията, Душите и прозрачните сфери, видях Етера на Боговете. Земята разтвори пред мен своите недра, а Небето – искрящите си храмове. Жреците на Изида и на Озирис ми разкриха своите тайни. Те имаха само тия Богове; аз имах Ерос! Вдъхновен от Него, аз говорих, пях и победих. Благодарение на Него, усвоих Словото на Хермес и Словото на Заратустра; и пак чрез Него, изрекох Словото на Юпитер и на Аполон!

– Ала настъпи вече часът да утвърдя своята мисия чрез собствената си смърт. Още веднъж трябва да сляза в Ада, за да се възнеса отново на Небето. Слушай моите думи, мило дете: ти ще отнесеш Учението ми в храма на Делфи, а Закона ми – в Съдилището на Амфиктионите. Дионис е Слънцето на Посветените; Аполон ще бъде Светлината на Гърция; Амфиктионите – пазителите на нейната правда.

Йерофантът и ученикът му стигат до дъното на долината. Пред тях – горска полянка, огромни масиви от тъмни гори, шатри и хора, налягали на земята. В дъното на гората – гаснещи огньове и трепкащи факли. Орфей крачи спокойно между заспалите и уморени от нощното си буйно пиршество тракийци. Един стражник, който е още буден, го пита за името му.

– Аз съм посланик на Юпитер; повикай онези, които командват тук! – му отговаря Орфей.

– Един жрец от храма!.. – Викът на стражника отеква из целия лагер като сигнал за тревога. Всички грабват своите оръжия, свикват отрядите си, проблясват мечове; вождовете дотичват изненадани и наобикалят Върховния Жрец.

– Кой си ти? За какво си дошъл тук?

– Аз съм пратеник на храма. Всички вие – царе, вождове, бойци на Тракия – откажете се от тази война със Синовете на Светлината и признайте Божествеността на Юпитер и на Аполон! Небесните Богове там, Горе, ви говорят сега чрез моята уста. Идвам като приятел, ако се вслушате в думите ми – но като съдия, ако откажете.

– Говори! – повеляват вождовете.

Застанал прав под един висок бряст, Орфей започва да говори. Той разказва за благодеянията на Боговете, за обаянието на Небесната Светлина, за чистия живот, който е водил там, горе, със своите Посветени Братя пред очите на Великия Уран и който той иска да предаде на всички хора, обещавайки да уталожи раздорите, да изцели болните, да ги научи кои са тия семена, които произвеждат най-хубавите плодове на Земята, както и ония, още по-драгоценните, раждащи Божествените плодове на Живота: Радост, Любов, Красота. И докато говори, сериозният му и благ глас трепти като струните на лира и прониква все по-дълбоко в сърцата на разколебаните тракийци. От дебрите на горите, вакханките, любопитни, с факли в ръка, също са пристигнали, привлечени от музиката на тоя човешки глас. Оскъдно облечени, с кожи от пантери, те идват, за да покажат своите мургави гърди и превъзходните си бедра. Под слабата светлина на нощните светилници, очите им светят от похот и жестокост. Но лека-полека усмирени от гласа на Орфей, те се струпват около него или сядат пред нозете му като укротени диви зверове. Едни, обладани от угризения на съвестта, са вперили в земята мрачен поглед; други слушат, очаровани и запленени. А развълнуваните тракийци си шепнат помежду си:

– Същински Бог ни говори: той е самият Аполон, който омагьосва вакханките!

Ала в това време от дебрите на гората дебне Аглаоника. Великата жрица на Хеката, виждайки тракийците бездействащи, а вакханките – омаяни от магия, по-могъща от нейната, усеща как приижда победата на Небето над Ада; тя разбира, че прокълнатата ѝ власт рухва в мрака, от който е излязла, под влиянието на словата на Божествения омайник. Тя надава див вой и се хвърля срещу Орфей със свирепа сила:

– Същински Бог, казвате вие? А аз пък ви казвам, че това е Орфей: човек като вас – един магьосник, който ви мами, един тиранин, който се домогва да си присвои нечия корона. Същински Бог, казвате? Синът на Аполон? Той самият? Жрецът? Надменният Първожрец! Нападнете го! Ако е Бог, нека сам се защити... А ако ви лъжа аз, разкъсайте мене!

Към Аглаоника се присъединяват неколцина военачалници, възбудени от злокобните ѝ, хипнотизиращи думи и разпалени от нейната омраза, и се нахвърлят върху Йерофанта. Орфей надава силен вик и пада, пронизан от двуострите им мечове. Сетне протяга ръка към своя ученик и продумва:

– Аз умирам, но Боговете са живи!

Сетне той издъхва. Надвесена над трупа му, магьосницата от Тесалия, чието лице сега прилича на онова на Тисифона, дебне с дива, жестока радост последния дъх на Пророка и се готви да изтръгне едно предсказание от жертвата си. Ала какъв ужас обладава тесалийката, като съзира, под трепкащата светлина на факлата, как тая мъртвешка глава се съживява, бледа червенина се разлива по лицето на мъртвеца, очите му се разтварят широко, а дълбокият му и благ, но всяващ ужас поглед се вперва в нея… И тогава един особен глас – гласът на Орфей – за последен път се отронва от тия треперещи устни, за да изрече ясно и отчетливо тези четири мелодични срички на възмездието:

– Евридика!

Пред този поглед, пред този глас, ужасената жрица отскача назад, като се провиква:

– Той още не е умрял! Те ще ме преследват вечно! Орфей... Евридика!

Изричайки тия думи, Аглаоника хуква да бяга и изчезва, сякаш сто разбеснели се фурии са я подгонили с камшици. Обезумелите вакханки и тракийците, обладани от ужас пред престъплението, което са извършили, се разбягват в нощта, надавайки отчаяни викове.

Ученикът остава сам при тялото на Учителя си. Когато един зловещ лъч на Хеката ²⁸ осветява окървавената ленена дреха и бледото лице на Великия Йерофант, тогава от долината, реката, планините и дълбоките гори сякаш се понасят стонове, подобни на звуците на огромна лира.

Тялото на Орфей било изгорено от неговите жреци, а пепелта му – отнесена в едно отдалечено светилище на Аполон, където се прекланяли пред тленните му останки като пред някой, равен на Боговете. Нито един от бунтовниците не се осмелил да се изкачи в храма на планината Каукайон. Традицията на Орфей, неговата Наука, Тайнствата и Мистериите му били продължени и се разпространили във всички храмове на Юпитер и на Аполон. Гръцките поети казвали, че Аполон завиждал на Орфей за това, че бил по-често призоваван от него. Истината е, че докато поетите възпявали Аполон, Великите Посветени призовавали Душата на Орфей, наричайки го Спасител и Пророк.

По-късно тракийците, възприели вече религията на Орфей, разказвали, че той слязъл в Ада, за да дири там Душата на своята невеста, и че вакханките, обзети от ревност и завист заради вечната му Любов, го били разкъсали на парчета; и че главата му, хвърлена в река Хебър и понесена от буйните ѝ талази, още зовяла:

– Евридика! Евридика!

Така тракийците възпявали като Пророк онзи, когото били убили като престъпник и който чрез своята смърт ги бил заставил да прегърнат неговата вяра. Така Словото на Орфей по един мистериозен начин се вляло в жилите на Елада по тайните пътища на светилищата и на Посвещението. Гласовете на Боговете пеели в съзвучие с неговия глас, също както в храма хорът на Посветените съгласува своите гласове със звуците на една невидима Лира – и Душата на Орфей станала Душа на Гърция.

28 В древногръцката митология Хеката олицетворява мрачния аспект на Луната (бел. ред.).

КНИГА ШЕСТА

ПИТАГОР

Делфийските Мистерии

Познай себе си – и ще познаеш Вселената и Боговете.

Надпис на Делфийския храм

Сънят, Видението и Екстазът са три врати, отворени към Отвъдното, през които до нас достигат науката и изкуството на Прорицателството.

Развитието е Законът на Живота. Числото е Законът на Вселената. Единството е Законът на Бога.

I Гърция през VI век пр.н.е.

Душата на Орфей прекосила като Божествен метеор бурния небосклон на раждащата се вече Гърция. Подир неговата кончина, тъмнината отново я обгърнала. След цяла поредица от въстания, тираните на Тракия изгорили книгите му, съборили храмовете му, прогонили учениците му. Гръцките царе, както и много градове, които ревностно тачели повече необуздания си произвол, отколкото справедливостта, произтичаща от чистите Учения, подражавали на тези тирани, следвайки техния пример. Те искали да заличат даже спомена за Орфей, да унищожат и последната следа от него – и успели да сторят всичко това толкова добре, че няколко столетия след смъртта на Орфей, цяла част от Гърция вече се съмнявала в съществуването му. Напразно Посветените съхранявали неговата традиция в продължение на повече от хиляда години; напразно Питагор и Платон говорили за него като за Божествен човек: софистите и ораторите виждали в него вече само една легенда за произхода на музиката. И в наши дни, учените още продължават категорично да отричат съществуването на Орфей. Те се опират главно на факта, че нито Омир, нито Хезиод са споменали името му. Ала мълчанието на тия поети напълно се обяснява със забраната на местните управници върху всичко, свързано пряко с Великия Посветител. Учениците на Орфей не пропускали нито един случай да припомнят върховната власт и авторитета на Делфийския храм, като непрестанно повтаряли, че споровете, възникнали между различните държави в Гърция, следва да бъдат подлагани на разглеждане от страна на Съдилището на Амфиктионите. Това хвърляло в смут както тираните, така и демагозите. Омир, който по всяка вероятност е получил своето Посвещение в светилището на град Тир и чиято митология е поетичен превод на теологията на Санхуниатон – йониецът Омир твърде лесно е могъл дори да не познава дориеца Орфей, чиято традиция се пазела в толкова по-дълбока тайна, колкото повече била подлагана на гонения. Що се отнася до Хезиод, роден близо до Парнас, той би трябвало да е чувал името му, както и да е бил запознат с Учението на Делфийското светилище; ала неговите Посветители му наложили мълчание, за което очевидно е имало основателна причина.

Въпреки всичко това, Орфей продължавал да живее в своето дело; той живеел вътре в учениците си и даже в ония, които го отричали. Ала това дело – какво представлявало то? Къде би трябвало да дирим тая Душа на Живота? Дали във военната, свирепа олигархия на Спарта, дето науката е била презряна, невежеството – въздигнато в система, а бруталното насилие – изисквано като допълнение към смелостта? Или в ония безпощадни войни на Месения, в които виждаме как спартанците преследват някой от съседните народи до изтребление и как тия „римляни“ на Гърция, като една своеобразна „прелюдия“ към Тарпейската скала и кървавите лаври на Капитолия, хвърлят в една пропаст Аристомен – героя защитник на своето отечество? Дали пък не в шумната и размирна демокрация на Атина, винаги готова да се превърне в тирания? Или в преторианската гвардия на Пизистрат; или в кинжала на Хармодий и Аристогитон, скрит под клоните на мирта? А може би – в многобройните градове на Елада, на Велика Гърция ²⁹ и на Мала Азия, на които Атина и Спарта се явяват двата противоположни типа? Дали във всичките тия демокрации и завистливи, ревниви тирании, винаги готови да се разкъсат една друга? Не! Душата на Гърция не е там. Тя е в нейните храмове, в нейните Мистерии и Посветените в тези Мистерии. Тя е в светилището на Юпитер в Олимпия, на Юнона – в Аргос, на Церера – в Елевзина; тя царува над Атина с Минерва*, тя озарява Делфи с Аполон, който господства над всички храмове и ги прониква със своята Светлина. Ето го центъра на елинския живот, главата и сърцето на Гърция. Именно там отивали да се учат поетите, които представяли възвишените Истини пред обикновените хора във вид на живи образи; там ходели и мъдреците, които разпространявали тия Истини под формата на проницателна диалектика. Духът на Орфей витае навсякъде, където тупти сърцето на безсмъртна Гърция. Намираме го в поетичните двубои, в гимнастическите борби, в Делфийските и Олимпийски игри – удачни институции, измислени от наследниците на този Учител, с цел сближаването и сливането на дванадесетте гръцки племена. Докосваме се до него в Съдилището на Амфиктионите, в това събрание на Велики Посветени, върховен арбитражен съд, който се събирал в Делфи, велика власт на справедливостта и съгласието, в която Гърция единствено намирала своето целокупно единство в мигове на героизъм и самоотверженост. ³⁰

29 Велика Гърция, или наречена още Магна Греция (лат.) – името на част от древна Южна Италия, колонизирана от древногръцки заселници (бел. ред.).

30 Амфиктионската тържествена клетва на сдружените племена ни дава известно понятие за величието и силата на тази институция: „Ние се заклеваме никога да не събаряме амфиктионските селища, никога да не отклоняваме, било в мирно, било във военно време, източниците на блага, необходимите за техните нужди, нито да злоупотребяваме с тях. Ако която и да е сила дръзне да предприеме нещо подобно, ние ще се изправим срещу нея и ще разрушим нейните селища. Ако нечестивци похитят свещените дарове, принесени в храма на Аполон, ние се заклеваме да си послужим с краката, ръцете и гласа си, с всичките си сили срещу тях и срещу техните съучастници“ (бел. авт.).

Същевременно тая Гърция на Орфей, разумът на която е едно чисто Учение, съхранявано в храмовете, Душата – една гъвкава религия, а тялото – едно висше съдилище с център в Делфи; тая Гърция още в седми век преди новата ера навлязла в упадък. Разпоредбите на Делфийския храм не се тачели вече; неприкосновеността на свещените места била грубо нарушавана – защото расата на Великите Посветени била изчезнала. Интелектуалното и нравственото ниво на храмовете силно се понижило. Продажните жреци били подкупвани от политическата власт, а оттам и самите Мистерии започнали да се покваряват и корумпират. Общият облик на Гърция се изменил. Древното жреческо и земевладелско управление било заменено, на някои места – чисто и просто с тирания, на други – с военна аристокрация, а на трети – с анархична демокрация. Храмовете станали безсилни да предотвратят грозящото разложение. Те се нуждаели от нова помощ. Имало необходимост от опростяване и популяризиране на Езотеричните Учения. За да можела мисълта на Орфей да живее и да се разцъфтява в цялото си сияйно великолепие, Науката на храмовете трябвало да премине в ръцете на светската власт. И така, тя се промъквала, маскирана по най-разнообразни начини, в главите на гражданските законодатели, в поетичните школи, под колонадите на философите. Последните почувствали, в своите наставления, същата нужда, която и Орфей изпитал по отношение на религията, т.е. нуждата от две Учения: едното – обществено достъпно, а другото – тайно, които да изнасят една и съща Истина, само че в различен мащаб и под различни форми, пригодени към степента на развитие на различните възпитаници. Този развой дал на Гърция нейните три велики столетия на художествено творчество и интелектуален блясък. Това дало възможност на орфическата мисъл, която едновременно е и първият импулс, и идеалният синтез на Гърция, да съсредоточи цялата си Светлина и да я разпростре по целия свят, преди политическото му здание, подкопано от вътрешни междуособици, да се разтърси под ударите на Македония, за да рухне най-сетне под желязната десница на Рим.

Върху развоя, за който иде реч, работели мнозина. Той вдъхновил и породил физици като Талес, законодатели като Солон, поети като Пиндар, герои като Епаминонд, но имал един всепризнат водач, Посветен от първа величина, една върховна, творческа и ръководна мисъл. Питагор е Учителят на светска Гърция също както Орфей е Учителят на духовна Гърция. Той разтълкувал и продължил религиозната мисъл на своя предшественик, като я приложил в новите времена. Ала тълкуванието му е същинско творчество, защото той съгласувал и подредил орфическите вдъхновения в цялостна система: в Питагорейският Орден, който го надживял, той изнамерил научното доказателство в начина си на преподаване, а моралното – в своята възпитателна институция.

Макар да се е появил като действителна фигура в историята, Питагор си остава почти легендарна личност. Главната причина за това е ожесточеното гонение, на което станал жертва в Сицилия и което покосило живота на толкова много Питагорейци. Едни загинали, смазани под останките на опожарената им школа; други умрели от глад в един храм. Паметта и Учението на техния Учител продължили да съществуват единствено чрез оцелелите, успели да избягат в Гърция. Платон, с голяма мъка и на висока цена, си набавил от Архит един ръкопис на Питагор, който впрочем винаги записвал своето Езотерично Учение само посредством тайни знаци и под символична форма. Същинското му дело, като на всеки реформатор, се извършвало чрез устни наставления. Ала същината на неговата система се съдържала в т.нар. Златни стихове на Лизий, в коментарите на Хераклид Понтийски, във фрагментите на Филолай и Архит, както и в Платоновия диалог Тимей, съдържащ Космогонията на Питагор. И накрая, античните писатели са изцяло погълнати от делото на този философ от Кротон. Неизчерпаеми са техните анекдоти, старателно описващи неговата мъдрост и хубост, чудното му влияние върху хората. Александрийските неоплатоници, гностиците, та дори и първите църковни отци го цитират като авторитет. Драгоценни свидетелства, в които вечно трепти мощната вълна на възторга, който великата личност на Питагор успяла да вдъхне на Гърция и чиито последни отгласи все още се долавяли цели осем века след неговата смърт…

Погледнато отгоре и отключено с ключовете на сравнителната Езотерична Наука, неговото Учение представлява великолепна съвкупност – едно сплотено цяло, частите на което са взаимносвързани чрез една основна концепция. В него намираме едно обяснително преповтаряне на Езотеричното Учение от Индия и Египет, на което Питагор е придал елинска яснота и простота, присъединявайки към него едно по-енергично чувство, една по-изчистена идея за човешката свобода.

В същата тази епоха, но в различни точки на земното кълбо, велики реформатори правели достъпни за множеството редица сходни доктрини. В Китай, Лао Дзъ изнесъл Езотеричното Учение на Фу Си; последният Буда, Шакямуни, държал своите проповеди по бреговете на река Ганг; в Италия етруското жреческо съсловие изпратило в Рим един Посветен, снабден с пророчески книги на Сибилите ³¹ – цар Нума, който се опитал да обуздае, чрез набор от мъдри разпоредби, застрашително напиращата амбиция на Римския Сенат. И неслучайно тия реформатори се появили по едно и също време у тези толкова разнообразни народи. Техните различни мисии водели към една обща цел. Това доказва, че в определени епохи, едно и също Духовно течение по тайнствен начин пронизва цялото човечество. Отде иде това течение? От онзи Божествен свят, който е отвъд нашия поглед, но чиито посланици и свидетели са гениите и пророците.

Питагор прекосил целия античен свят, преди да произнесе своите думи пред Гърция. Той видял Африка и Азия, Мемфис и Вавилон, тяхната политика и тяхното Посвещение. Бурният му живот е подобен на кораб, плаващ в самия разгар на бурята; с разпънати платна, той преследвал целта си, без да се отклони от своя път: жив символ на спокойствие и сила насред вилнеещите стихии. Неговото Учение навява усещането за свежа нощ след силните жеги на яркия ден. То ни кара да размишляваме за красотата на небесната твърд, която лека-полека разгръща блещукащите си звездни архипелази и своята ефирна хармония над главата на съзерцаващия.

Нека се опитаме да отметнем, една по една, всяка от неясните дипли от тъмната завеса на легендата, които са предразсъдъците на всяка от школите.