II Мария. Първият период в развитието на Иисус

Йешуа, Когото наричаме Иисус, от Неговото елинизирано име Ἰησοῦς, вероятно е роден в Назарет. ⁴⁰ Със сигурност обаче именно в това затънтено кътче на Галилея преминало Неговото детство и се изпълнила първата, най-великата от всички Мистерии на християнството: разцъфтяването на Душата на Христа. Иисус бил син на Мириам от Галилея, която наричаме Мария – съпруга на дърводелеца Йосиф, от благородно потекло, имащо връзка с Есеите.

39 Ирод умира през 4 г.пр.н.е. Днес историческата критика, чрез своите изчисления, приема единодушно тази дата за Рождението на Иисус. За справка: Keim, Das Leben Jesu (Кайм, Животът на Иисус) – бел. авт.

40 Съвсем не е невъзможно Иисус да се е родил във Витлеем поради непредвидени обстоятелства. Ала това предание, изглежда, е част от цикъла на по-късните легенди за Светото Семейство и детството на Христос (бел. авт.).

Легендата е обгърнала рождението на Иисус в було от чудеса – но макар и легендата да приютява много суеверия, понякога тя прикрива и Духовни Истини, твърде малко известни, защото стоят над обикновените възприятия и общоприетите понятия. Един факт очевидно се откроява в легендата за Мария: а именно, че Иисус е бил дете, посветено на Пророческа Мисия по желание на майка си още преди своето раждане. Същото е казано за редица други герои и Пророци от Стария Завет. Тези синове, посветени на Бога от собствените си майки, се наричали Назореи. В това отношение е интересно да се препрочете историята на Самсон, както и тази на Самуил. Един Небесен Ангел съобщава на майката на Самсон, че ще зачене, ще роди син и че „никакъв бръснач няма да се докосне до главата му, понеже от самата майчина утроба тоя младенец ще бъде Назорей Божий, и ще почне да избавя Израиля от филистимски ръце“. ⁴¹ Майката на Самуил (Анна – съпругата на Елкана) сама помолила Бога да я дари с дете. „Анна нямаше деца… Тя скърбеше в душата си и се молеше Господу, и горко плачеше, и даде оброк, думайки: „Господи на Небесните Войнства! Ако Ти… дадеш на рабинята Си дете от мъжки пол, аз ще го дам на Господа в дар за през всички дни на живота му… и бръснач няма да се допре до главата му… И Елкана позна Анна, жена си… След някое време, Анна зачена, роди син и му даде име Самуил, понеже, казваше тя, „от Господа Бога Саваота го измолих“. ⁴² Сега, Сам-у-ил означава, според първоначалните семитски корени на думите, Вътрешно Сияйно Великолепие Божие. Майката, почувствала се озарена от онзи, който се въплътил чрез нея, гледала на него като на Етерна Същностна Есенция на Господа.

Тези откъси са изключително важни, защото ни съдействат да вникнем в Езотеричната, постоянна и жива традиция в Израил, а чрез нея – и в истинния смисъл на тази християнска легенда. Елкана, съпругът, действително е земният баща на Самуил по плът; но Господ е неговият Небесен Баща по Дух. Символичният език на юдейския монотеизъм тук завоалира Учението за Изначалното Съществуване на Душата. Посветената жена призовава Висша Душа, за да я приеме в своята утроба и да роди Пророк. Това Учение, силно забулено при юдеите, напълно отсъстващо от официалната им религия, било част от Тайното Предание на Посветените. То проблясва в словото на Пророците. Йеремия го утвърждава със следните думи: „И биде към мене слово Господне: „Преди да те образувам в утробата на майка ти, Аз те познах; и преди да излезеш из утробата ѝ, Аз ти дадох освещение: поставих те Пророк за народите“. ⁴³ Иисус ще каже същото на скандализираните фарисеи: „Истина, Истина ви казвам: преди Авраам да е бил, Аз съм“. ⁴⁴

41 Съдии 13:3 – 5 (бел. авт.).

42 I Царе 1:2 – 20 (бел. авт.).

От всичко това, какво трябва да запомним за Мария, майката на Иисус? Изглежда, че в първите християнски общности Иисус е бил считан за син на Мария и Йосиф, понеже Матей ни дава родословното дърво на Йосиф, за да докаже, че Иисус е потомък на Давид. Без съмнение, в тези общности, също както и в някои Гностични Учения, хората виждат в Иисус един син, даден от Господа в същия смисъл, както при Самуил. По-късно легендата, в старанието си да докаже свръхестествения произход на Христос, изтъкава своето було от злато и лазур: историята на Йосиф и Мария, Благовещението, та чак до детството на Мария в храма. ⁴⁵

Ако се опитаме да извлечем езотеричния смисъл на древноеврейското предание и на християнската легенда, ще кажем следното: Делото на Провидението, или, да го кажем по-ясно – потокът, прииждащ от Духовния свят и подпомагащ раждането на всеки човек, независимо кой, е по-мощен и по-видим при раждането на всеки гениален човек, появата на когото не може да бъде обяснена единствено посредством законите на атавистичната физика. Този поток достига най-големия си интензитет, когато раждащият се е един от тия Божествени Пророци, предопределени да променят облика на света. Душата, избрана за Божествена Мисия, иде от Божествения свят; тя иде свободно и съзнателно; но за да се появи на сцената на земния живот, е необходим специално избран приемник, в който да влезе, необходимо е да бъде призован от майка Избраница, която, чрез подхода на своята нравствена същност, чрез копнежа на Душата и чистотата на живота си, предусеща, привлича, въплъщава в кръвта и в плътта си Душата на Изкупителя, предопределена да се превърне пред очите на хората в Син Божий. Такава е дълбоката Истина, която напълно се припокрива с древната идея за Девата Майка. Индуисткият гений вече го е изразил в легендата за Кришна. Евангелията от Матей и Лука са го предали с още по-възхитителна простота и поезия.

43 Йеремия 1:4 – 5 (бел. авт.).

44 Йоана 8:58 (бел. авт.).

45 Виж Апокрифно Евангелие – книга, описваща живота на Мария и детството на Спасителя, издадена от К. Тишендорф (Tischendorff, Evangelia apocrypha, 1853) – бел. авт; бел. ред.

„За душата, що иде от Небето, раждането е смърт“ – е казал Емпедокъл пет столетия преди Христа. Колкото и възвишен да е един Дух, веднъж погълнат от плътта, той временно губи спомена за цялото си минало; веднъж хванат в „механизма от зъбчати колелца“ на телесния живот, развитието на неговото земно съзнание вече е подвластно на законите на света, в който се е въплътил: попада под властта на земните стихии и елементи. Колкото по-висш е неговият произход, толкова по-големи са усилията за възвръщане на спящите в него сили, на Небесните му вродени заложби, за осъзнаване на собствената мисия.

Дълбоките и нежни Души имат потребност от тишина и мир, за да се разцъфтят. Иисус израснал в спокойствието на Галилея. Първите му впечатления били изпълнени с тиха кротост, със сурова и ясна ведрина. Родната му долина била подобна на късче Небе, паднало в диплите на планината. Градчето Назарет ни най-малко не се е променило през вековете. ⁴⁶ Неговите етажно разположени къщи под скалите изглеждат, според пътешествениците, като бели кубчета, посети сред гора от нарови дървета, смокини и лози, между които прелитат големи ята гълъби. Около това гнездо на свежест и зеленина се носи живителният полъх от планините; по високите места се открива свободният и сияен кръгозор на Галилея. Добавете към величествената рамка на тази картина и тържествената, сериозна атмосфера в дома на едно благочестиво и патриархално семейство. Силата на еврейското възпитание във всички епохи е била в единството на Закона и Вярата, както и в могъщата организация на семейството, над която господства националната и религиозната идея. Бащиният дом бил своеобразен храм за Младенеца. Вместо фреските с усмихнати фавни и нимфи, украсяващи атриума* на гръцките къщи, каквито можем да видим в Сепфорис и Тиберия, в еврейските домове откриваме само откъси от Закона и слова от Пророците, изписани с халдейски символи върху твърдите ленти, разположени над вратите и по стените. Ала съюзът на баща и майка в любовта им към децата сгрявал и озарявал голотата на тоя интериор с един напълно Духовен живот. Именно там Иисус получил своето първоначално обучение; именно там, чрез устата на бащата и майката, той за първи път се научил да разбира Писанията. От най-ранните му години, дългата, необикновена съдба на Божия народ се разгръщала пред очите му, с периодичните празници, чествани семейно чрез четене от Писанията, песнопения и молитва. На празника Разпъване на шатрите в двора или на покрива на дома се издигала колиба от клони на мирта и маслина, като възпоменание за номадските Патриарси от незапомнени времена. Запалвали седмосвещника, после отваряли папирусовите рула и четели Свещените Писания. За Душата на Младенеца, Господ присъствал не само в звездното небе, но и в този свещник, който отразявал Неговата Слава, в бащиното слово, както и в безмълвната майчина обич. По този начин великите дни на Израил носели утешение в детството на Иисус – дни на радост и скръб, на победи и изгнание, на неизброими мъки и вечна надежда. В отговор на пламенните, проницателни въпроси на детето, бащата мълчал. Ала майката, надигайки големите си мечтателни сирийски очи изпод дългите си ресници и срещайки въпросителния поглед на своя син, му отговаряла:

46 Всички си спомнят майсторските описания на Галилея в Живота на Иисус от Ренан, както и не по-малко забележителните на Йожен-Мелкиор дьо Вог в книгата му Пътешествие до Сирия и Палестина (E. Melchior de Vogüé, Voyage en Syrie et en Palestine) – бел. авт.

– Божието Слово живее единствено в Неговите Пророци. Един ден ще ти отговорят есейските Мъдреци, отшелниците на планината Кармил и край Мъртво море.

Също така си представяме детето Иисус, сред своите другари, как упражнява върху тях изключителния си авторитет, дължащ се на много рано проявена зряла разумност, ведно с чувство за справедливост и дейно състрадание. Следваме го до синагогата, където слушал как книжниците и фарисеите спорят помежду си, където самият той трябвало да упражнява своите могъщи способности в диалектиката. Виждаме го, твърде рано отхвърлен от сухотата и студенината на тези догматици на Закона, които изкривявали Писанията със своя буквализъм до такава степен, че изпъждали Духа от тях. Виждаме го още как влиза в досег с езическия живот, как го разгадава и обгръща с поглед, докато обикаля из разкошния Сепфорис, столицата на Галилея, резиденция на Антипа, над която се извисявал неговият акропол и която била охранявана от наемници на Ирод: гали, траки, варвари от всякакви племена. Може би дори в едно от тези странствания, толкова чести при юдейските семейства, той стигнал чак до един от финикийските градове, същински гъмжащи човешки мравуняци край морето. Там видял отдалече ниски храмове с яки дебели колони, заобиколени от мрачни дъбрави, от които се носела, на фона на звуците на плачещи флейти, песента на жриците на Астарта. Техните викове на наслада, пронизителни и сякаш болезнени, събудили в смаяното му сърце продължителен трепет на мъка и състрадание. Тогава синът на Мария се върнал в своите драгоценни планини с чувство на избавление в себе си. Изкачил се на скалите край Назарет и се взрял търсещо с безмълвен въпрос към обширния кръгозор над Галилея и Самария. Съзерцавал планините Кармил, Гилбоа, Табор, както и тези край Сихем – древни свидетели на Патриарсите и Пророците. „Високите места“ били разположени в кръг; те се извисявали в необята на небето като безстрашни жертвени олтари в очакване на огъня и тамяна. Дали те чакали някой, определен да дойде?

Ала колкото и силни да били впечатленията от заобикалящия свят върху Душата на Иисус, всички те бледнеели пред Върховната Неизповедима Истина на неговия вътрешен свят. Тази Истина се разцъфтявала дълбоко вътре в него като сияйно цвете, изплуващо от мрачни води. Било като усилваща се ясна Светлина, която го изпълвала все повече, когато бил сам и се вглъбявал. Тогава хората и нещата, близки или далечни, му изглеждали прозирни в съкровената си Същност. Той четял мислите, съзирал Душите. В спомените си съгледал, като през лек воал, Божествено красиви и светлозарни Същества, надвесени над него или сбрани в благоговение сред ослепителна Светлина. Чудни видения идвали в съня му или заставали между него и действителността, чрез същинско излъчване на съзнанието му. На върха на тези екстази, които го водели от една сфера в друга, като към нови Небеса, той понякога се усещал привлечен от мълниеносна Виделина, а после – потопен в пламтящо Слънце. От тези възвишени възторзи, той съумявал да съхрани в себе си неизразима нежност и изключителна мощ. И тогава се чувствал в съгласие с всички същества, в хармония с целия Всемир! Каква била тази Виделина – тайнствена, но по-близка и по-жива от всяка друга светлина, която избликвала от Дълбините му, за да го пренесе в най-далечните простори, първите лъчи на която се леели от огромните очи на майка му и която сега го сливала в едно с всички Души чрез скритите си трептения? Не била ли тя Първоизворът на всички Души и светове?

Той назовал тази Виделина Небесният Отец. ⁴⁷

47 Мистичните архиви на всички времена доказват, че Моралните, Духовните Истини от висш порядък са били възприемани от определени достойни Души без никакви умствени разсъждения, чрез вътрешно съзерцание и под формата на пряко виждане – едно Духовно явление, все още твърде малко познато на съвременната наука, но неоспорим факт. Катерина от Сиена, дъщеря на беден бояджия, имала изключително забележителни видения още от четиригодишна възраст. (Виж Marguerite Albana Mignaty, Catherine de Sienne, sa vie et son rôle dans l‘Italie du quatorzième siècle, 1886, Fischbacher – Маргюрит Албана Минати, Катерина от Сиена: нейният живот и нейната роля в Италия през XIV в., 1886, Фишбахер.) Сведенборг, човек на науката с улегнал характер, наблюдателен и склонен към размисъл, започнал на четиридесетгодишна възраст и в перфектно здраве да получава видения, нямащи никакво отношение към предходния му живот (Животът на Сведенборг от Матер, Perrin). Не претендирам, че съм поставил тези явления точно на същото ниво като онези, които са протичали в съзнанието на Иисус, а просто че установявам всемирното естество на този род вътрешно възприятие, независимо от телесните сетива (бел. авт.).

Това Изначално усещане за Единство с Бога във Виделината на Любовта – ето кое е Първото, Великото Откровение на Иисус. Един Вътрешен Глас му казал да заключи това Откровение в най-скритите си Дълбини, така че да озари целия му живот. То му вдъхвало непобедима увереност; то го правело едновременно благ и непреклонен; от мисълта му изковавало Диамантен Щит, а от словото му – Меч от Светлина.

Освен това, този дълбоко скрит мистичен живот бил съпроводен, по време на неговото юношество, с пълна яснота относно нещата от реалния живот. В Лука (2:40) е описан дванадесетгодишният Иисус: „А детето растеше и укрепваше Духом, и се изпълваше с Мъдрост; и Благодат Божия бе върху него“. Съзнанието, проникнато от постоянна връзка с Бога, било в Иисус нещо вродено, абсолютно независимо от външния свят. Ала неговото Съзнание на Пророк и Месия можело да се събуди само чрез голям сблъсък, идещ от външния свят, чрез цялостната картина на драмата на неговото съвремие, и накрая – чрез специално Посвещение и дълга вътрешна подготовка посредством работа върху себе си. Белези за това могат да се намерят в Евангелията и на други места.

Първото голямо сътресение го сполетяло именно по време на това първо пътуване до Йерусалим с родителите му, за което говори Лука. Този град, гордост на Израил, се превърнал в център на юдейските стремежи. Неговите беди и нещастия само въздигали съзнанията. Казано е, че колкото повече гробове никнат в него, толкова по-могъщо расте надеждата сред народа му. При Селевкидите, при Макавеите, при Помпей и накрая при Ирод, Йерусалим бил подлаган на страховити обсади. Кръвта се леела като река: римските легиони устройвали касапница на хората по улиците; масови разпятия осквернявали хълмовете с пъклените сцени, които се разигравали там. След толкова много ужаси, след унижението от страна на римляните, след като унищожил Синедриона и принизил Първосвещеника до обикновен треперещ роб, Ирод, сякаш по силата на някаква ирония, възстановил храма по-великолепно дори от Соломон. Ала не това превръщало Йерусалим в Светия град: той си оставал такъв независимо от всичко. Исайя, когото Иисус предпочитал да чете, не беше ли нарекъл Йерусалим „Невеста“, обръщайки се към града с думите: „Ще ти се поклонят с лице до земята… Народите ще дойдат в Светлината ти, а царете – в сиянието на Зората, що изгрява над тебе… И стените си ще наричаш „Спасение!“, а портите си – „Хвала!“. ⁴⁸ Да видят Йерусалим и храма на Йехова – това била мечтата на всички юдеи, особено след като Юдея станала римска провинция. Те идвали от Перея, Галилея, Александрия и Вавилон. По пътя, в пустинята, под палмите, край кладенците, хората пеели псалми, въздишали по „Господните Дворове“ ⁴⁹ , търсели с очи хълма Сион.

48 Исайя 49:18 и 23; 60:3 и 18 (бел. авт.).

Навярно странно усещане за потисничество е нахлуло в душата на Иисус, виждайки, по време на първото си поклонничество, града с неговите внушителни стени, извисяващ се на хълма като мрачна крепост; виждайки римския амфитеатър на Ирод при самите му порти; цитаделата с кули, носеща името Антония, която се издигала над храма; римските легионери, стиснали копие в юмрука си, надзираващи отвисоко. Той се изкачил по стълбите на храма. Възхищавал се на великолепието на тези мраморни покрити колонади, където фарисеите се разхождали в разкошни одеяния. После прекосил двора на езичниците, женския двор… Приближил се, смесен с тълпата израилтяни, до входа към пещерата на Никанор и към каменните перила, високи три лакътя, зад които съгледал свещеници в храмови пурпурновиолетови одежди, искрящи от злато и скъпоценни камъни, да извършват религиозна служба пред светилището, принасяйки в жертва козли и бикове, и да пръскат хората с кръвта на жертвените животни, изричайки благословии. Това никак не приличало нито на Храма на въжделенията му, нито на Небето в сърцето му.

После слязъл обратно долу, в кварталите на простолюдието в долната част на града. Видял просяци, пребледнели от глад, и лица, върху които била изписана мъчителна тревога, носещи върху себе си отражението от последните граждански войни, от мъченията и разпятията. Излизайки през една от градските порти, той се заскитал из тия каменисти котловини, из тия мрачни и злокобни долове, където били каменоломните, къпалните, гробниците на царете, образуващи около Йерусалим своеобразен „надгробен венец“. Там видял безумци да излизат от пещерите и да крещят хули срещу живите и мъртвите. После, спускайки се по широки стъпала към Силоамския извор, дълбок като водоем, видял прокажени, парализирани, злочести хора, покрити с всякакви язви, да се влачат с мъка край жълтеникавите води на тази къпалня. Някаква непреодолима нужда го подтикнала да погледне дълбоко в очите им, да изпие цялата болка там. Някои го помолили за помощ; други – останали без живец, мрачни и безнадеждни; а трети – с притъпено съзнание и угаснал поглед, сякаш вече дори не страдали. Ала колко ли време било изминало, та да стигнат до това положение?

Тогава Иисус си рекъл: „Каква полза от тоя храм, тия свещеници, тия химни, тия жертвоприношения, щом те не могат да изцелят всички тези мъки?“. И внезапно, подобно на безконечен порой от сълзи, почувствал как в сърцето му се изливат страданията на тези души, на този град, на този народ, на цялото човечество. Тогава осъзнал, че това е едно велико благо, което не би могъл да изкаже пред другите. Тези погледи, тези безнадеждни погледи никога вече не бивало да напускат паметта му! Като годеница, излязла из дебрите на мрака, Мъката човешка вървяла редом с него и му шепнела:

49 Псалм 84:2 (бел. ред.).

– Никога вече няма да те напусна!

И той тръгнал обратно, обзет от скръб и ужасна мъка, а щом се завърнал при сияйните върхове на Галилея, от дълбините на сърцето му се изтръгнал мощен зов:

– Отче Небесни!... Искам да зная и умея! Искам да изцелявам! Искам да спасявам!

III Есеите. Йоан Кръстител. Изкушенията

Онова, което Иисус искал да узнае, можел да го научи само при Есеите.

Евангелията пазят пълно мълчание относно събитията и деянията на Иисус преди срещата Му с Йоан Кръстител, посредством която, според тях, започнал Своето Служене на Бога. Веднага след това се появил в Галилея с вече утвърдено Учение, с увереността на Пророк и Съзнанието на Месия. Ала очевидно е, че това смело и предварително обмислено начало е предшествано от дълго развитие и истинско Посвещение. Не по-малко сигурно е и че това Посвещение трябвало да се проведе в единствената общност, която по онова време все още съхранявала в Израил истинските традиции, с начина на живот на Пророците. Не може да има никакво съмнение в това за онези, които, извисявайки се над суеверието на буквализма и механичната мания към писмените свидетелства, имат смелостта да откриват съзнателно взаимовръзките между нещата. То е подчертано още повече не само от съкровената близост между Учението на Иисус и това на Есеите, а и от самото мълчание, пазено от Христос и учениците Му за това тайно общество. Защо Той, Който напада с ненадмината свобода всички религиозни течения на Своето съвремие, никога не споменава Есеите? Защо апостолите и евангелистите вече не говорят за тях? Очевидно защото считат Есеите за едни от своите, защото са свързани с тях чрез тържествения обет на Мистериите и защото тайната им общност се е сляла с християнската.

По времето на Иисус, Орденът на Есеите представлявал последният отломък от тези Братства на Пророците, организирани от Самуил. Тиранията на владетелите на Палестина, както и ревността на нейното властолюбиво и раболепно свещеническо съсловие, заставили Есеите да се отдръпнат в усамотение и мълчание. Те вече не водели битки като своите предшественици, а се задоволявали само да съхраняват традицията. Имали два главни центъра: единият – в Египет, на брега на езерото Моерис; другият – в Палестина, в Енгади, край Мъртво море. Самото име Есеи, както самите те се наричали, идва от сирийската дума Асая – лекари, лечители (на гръцки – терапевти), тъй като единственото им Тайнство, разкрито пред обществеността, било Тайнството на изцелението на физически и душевни заболявания. „Те изучавали с голямо внимание и старание – разказва Йосиф Флавий* – някои медицински писания, разглеждащи тайните, окултни свойства на растенията и минералите“. ⁵⁰ Някои имали дарбата на Прорицателството, като онзи Менахем, който предрекъл на Ирод, че ще царува. „Те служат на Бога – пише Филон Александрийски* – с голямо благочестие, но не като Му принасят жертви, а като освещават своя Дух и разум. Те избягват градовете и усърдно изучават изкуството на Покоя. Между тях няма нито един роб; всички те са свободни и работят един за друг“. ⁵¹

Правилата на Ордена били сурови. За да влезе човек в него, било необходимо едногодишно послушничество; ако покажел достатъчно доказателства за умереност и въздържание, бил допускан до ритуалните обмивания с вода за очистване, без обаче да влиза в досег с Учителите на Ордена. Нужни били още две години изпитания, за да бъде приет в Братството. Тогава полагал „страховити обети“ да спазва задълженията на Ордена и да не издава нищо от неговите тайни. Едва тогава взимал участие в общата трапеза, на която се хранели с голяма тържественост и сериозност: в това се състояла съществена част от съкровеното поклонение на Есеите. Те считали също и одеждата, която носели по време на храненето на тези трапези, за свещена и я сваляли, преди да се върнат отново към обичайните си дела. Тези братски общи трапези, първоначална форма на Тайната вечеря, въведена от Иисус, започвали и завършвали с молитва. Там се давало първото, начално тълкувание на свещените книги на Мойсей и Пророците. Ала и в обяснението на текстовете, и в Посвещението имало три смисъла и три степени. Малцина достигали до висшата степен. Всичко това удивително наподобява организацията на Питагорейците, ⁵² но тя със сигурност е била повече или по-малко една и съща у древните Пророци, тъй като я откриваме навсякъде, където е имало Посвещение. Нека добавим, че Есеите изповядвали основната догма на Учението на Орфей и на Питагор: тази за Изначалното Съществуване на Душата – едновременно и следствие, и причина за нейното Безсмъртие. „Душата – казвали те – е слязла от най-финия Етер; и привлечена в тялото от някакво естествено очарование (ίγγί τίνί φυσίχή), остава там като в тъмничен затвор; избавена от привързаностите на тялото като от дълго робство, тя отлита с радост“. ⁵³

50 Flavius Josèphe, Guerre des Juifs (Юдейската война), II и т.н.; Antiquités judaïques (Юдейски древности), XIII, 5 – 9; XVIII, 1 – 5 (бел. авт.).

51 Philon, De la vie contemplative (Филон, За съзерцателния живот) – бел. авт.

При Есеите, същинските Братя живеели в Духовна общност, в целомъдрие и безбрачие, споделяйки общо имущество и блага, на усамотени места, обработвайки земята, а понякога – и отглеждайки чужди деца. Що се отнася до женените Есеи, те съставлявали своеобразно трето съсловие, приобщено и подчинено на останалите. Мълчаливи, благи и сериозни, ги виждаме тук и там да разгръщат мирни изкуства и занаяти. Тъкачи, дърводелци, лозари или градинари, но никога оръжейници, нито търговци. Разпръснати на малки групи из Палестина, в Египет и чак на планината Хорив, те проявявали върховно гостоприемство един към друг. Така ще видим Иисус и Неговите ученици да пътуват от град на град, от провинция на провинция, винаги уверени, че ще намерят подслон. „Есеите – разказва Йосиф Флавий – били люде с примерен морал; те се стараели да потушат всяка страст и всеки изблик на гняв в себе си; винаги с благи намерения в отношенията си, омиротворени, с най-възвишена вяра. Словото им имало по-голяма сила от клетви и обети; затова считали клетвата в обикновения живот за нещо излишно и лъжливо. Те понасяли с възхитителна душевна сила и усмивка на устата дори и най-жестоките мъчения, вместо да нарушават и най-малкия завет на вярата“.

Безучастен към външната помпозност на култа в Йерусалимския храм и отблъснат от садукейското вкоравено съзнание, от фарисейската гордост, от педантизма и сухотата на синагогата, Иисус бил привлечен към Есеите по силата на естественото сродство. ⁵⁴ Преждевременната смърт на Йосиф дала пълна свобода на сина на Мария, вече пораснал и възмъжал. Братята му можели да продължат занаята на баща си и да издържат семейството. Майка му го пуснала тайно да отиде в Енгади. Посрещнат като Брат, приветстван като Избраник, той трябвало бързо да постигне ненадминато възходящо развитие, извисявайки се много над собствените си Учители, посредством своите висши способности, пламенното си милосърдие и онова Божествено естество, огряващо цялото му същество. Ала той получил от тях онова, което единствено Есеите можели да му дадат: Езотеричната традиция на Пророците, а чрез нея – и собствената му историческа и религиозна насоченост. Той осъзнал пропастта, деляща официалната юдейска доктрина от Древната Мъдрост на Посветените, истинската Майка на религиите, всякога преследвана от Сатана, т.е. от духа на Злото, духа на егоизма, омразата и отричането, съюзен с пълната политическа власт и свещеническата лъжовност. Той научил, че книгата Битие съдържа, скрити под печата на своята символика, една Теогония и една Космогония, толкова далечни от буквалното си значение, колкото най-дълбоката Наука – от най-детинската притча. Той съзерцавал Дните на Елохим, или Вечното Сътворение чрез излъчванията на стихиите и образуването на световете; произхода на реещите се Души и завръщането им към Бога чрез постепенното развитие в последователните съществувания, или потомствата на Адам. Бил поразен от величието на мисълта на Мойсей, който копнеел да подготви религиозното единство на народите, сътворявайки преклонението към Единствения Бог и въплъщавайки тази идея в един народ.

52 Общи елементи у Есеите и Питагорейците: молитва при изгрев; ленени одежди; братски трапези; едногодишно послушничество; три степени на Посвещение; организация на Ордена и общи блага, управлявани от уредниците; закон за спазване на мълчание; тържествен обет на Мистериите; разпределение на Учението в три дяла: 1) Наука за Всемирните Принципи, или Теогония – това, което Филон нарича логика; 2) физика, или Космогония; 3) морал, т.е. всичко, свързано с човека – наука, на която се посвещавали по-специално лечителите.

53 Й. Флавий, Юдейски древности, II, 8 (бел. авт.).

Впоследствие му било предадено Учението за Божественото Слово, вече проповядвано от Кришна в Индия, от жреците на Озирис в Египет, от Орфей и Питагор в Гърция и познато в словата на Пророците под името Тайнство на Човешкия Син и на Сина Божий. Според това Учение, най-висшето проявление на Бог е Човекът, който по строеж, форма, органи и разумност е сътворен по образа на Всемирното Същество и има Неговите качества и способности. Ала в земната еволюция на човечеството, Бог е разпокъсан, разпръснат, разделен и осакатен, в множеството от хора и в човешкото несъвършенство. Той страда, търси Себе Си, бори се вътрешно: това е Човешкият Син. Съвършеният Човек, Първообразът на Човека, който е най-дълбоката мисъл на Бога, остава скрит в безкрайната бездна на своето желание и своята сила; и все пак, в определени епохи, когато е крайно необходимо човечеството да бъде изтръгнато от бездната и обединено, за да бъде издигнато на по-висше ниво, се явява един Избраник, който се отъждествява с Божественото, привлича Го към себе си чрез Могъщество, Мъдрост и Любов, проявявайки Го отново пред хората. И тогава Божественото, чрез Мощта, Добродетелта и Диханието на Духа, присъства напълно в него; Човешкият Син се превръща в Син Божий и в Неговото Живо Слово. В други епохи и сред други народи вече имало Синове Божии; ала след Мойсей, в Израил не се бил възправял такъв. Всички Пророци чакали този Месия. Ясновиждащите дори казвали, че този път ще бъде наречен Синът на Жената, на Небесната Изида, на Божествената Светлина, която е Божията Невеста, защото Светлината на Любовта ще блика в тоя Син над всички светлини с ослепително сияние, все още непознато на Земята.

54 Общи елементи в Учението на Есеите и това на Иисус: Любовта към ближния се изтъква като първостепенен дълг; забраната да се кълнеш в опит да свидетелстваш за Истината; ненавист към лъжата; смирение; институцията на Тайната вечеря, заимствана от братските трапези на Есеите, но с нов смисъл – този на саможертвата (бел. авт).

Тези Тайни, които Патриархът на Есеите разкрил на младия галилеец сред пустите пясъци на Мъртво море, в уединението на Енгади, му се сторили хем чудни, хем някак познати. С особено, необяснимо чувство слушал той как Първосвещеникът на Ордена му разкрива и тълкува тия слова, които и до днес четем в Книгата на Енох: „Човешкият Син беше Изначално в Тайнството. Всевишният Го държеше при Своето Могъщество и Го проявяваше пред Своите Избраници... Ала царете ще се уплашат и ще преклонят лицата си доземи;, и ужас ще ги завладее, щом видят Сина на Жената, седнал на Престола на Славата Си... Тогава Избраният ще призове всички Небесни Сили, всички Святи Същества от Висините и Божията Мощ. Тогава Херувимите, Серафимите, Офанимите, всички Ангели на Силата, всички Ангели на Господа, тоест на Избраника и на Другата Сила, служещи на земята и над водите, ще издигнат глас“. ⁵⁵

При тия Откровения, словата на Пророците, стократно препрочетени в дълбок размисъл, се възпламенили в очите на Назорея с нови искри, дълбоки и страховити, като мълнии в нощта. Кой бил този Избраник и кога щял да дойде в Израил?

Иисус прекарал редица години при Есеите. Той се подчинявал на дисциплината им, изучавал заедно с тях Тайните на Природата и се упражнявал в Окултното Изцеление. Напълно обуздал сетивата си, за да разгърне своя Дух. Дори ден не минавал, без да потъва в размисъл върху съдбините на човечеството и да си задава разни въпроси. Паметна за Ордена на Есеите и за новия му Адепт била нощта, в която той получил, в най-дълбока тайна, Висшето Посвещение от четвърта степен – онова, което се давало само в специалния случай на Пророческа Мисия, поискана от съответния Брат и потвърдена от Старейшините. При това Посвещение, Есеите се събирали в пещера, издълбана във вътрешността на планината като обширна зала, с олтар и столове, изсечени от камък. Първосвещеникът на Ордена вече стоял там с неколцина Старейшини. Понякога на церемонията на Тайнството били допускани две-три жени Есеи, Посветени Пророчици. Носейки факли и палмови клонки в ръце, те поздравявали новоприетия Посветен, облечен в бели ленени одежди, като онзи „Жених и Цар“, Когото били съзрели в своите пророчества и Когото може би виждали за последен път! След това Първосвещеникът на Ордена, който обикновено бил Старейшина столетник (Йосиф Флавий разказва, че Есеите живеели много дълго), му връчвал златния потир на причастието, символ на Върховното Посвещение, който съдържал Виното от Господнята Лоза – символ на Божественото Вдъхновение. Някои твърдят, че Мойсей и Седемдесетте Старейшини са пили от него. Други считат, че този потир води началото си още от Аврам, който получил същото това Посвещение от Мелхиседек, под формата на хляб и вино. ⁵⁶ Старейшината връчвал този потир само на човек, в когото със сигурност е разпознал признаците на Пророческата Мисия. Ала никой не можел да определи каква точно е тази Мисия: той трябвало сам открие това; защото такъв е Законът на Посветените: Нищо – отвън, всичко – отвътре. От този миг нататък, той бил свободен, господар на своите действия, без никакъв дълг към Ордена, сам вече бидейки Йерофант, изцяло в ръцете на Вятъра на Духа, Който можел да го запрати в бездната или да го извиси до Върховете, над света на сътресенията и бурните вихри.

55 Книга на Енох, XLVIII и LXI. Този пасаж разкрива, че Учението за Словото и за Светата Троица, вложено в Евангелие от Йоана, е съществувало в Израил много преди Иисус и е излязло от дълбините на Езотеричното Прорицателство. В Книгата на Енох, Господ на Духовете представлява Отец; Избраникът – Синът; а Другата Сила – Светият Дух (бел. авт.).

Когато след песнопенията, молитвите и словата на Светото Тайнство, изречени от Старейшината, Назореят взел потира, един бледен лъч на зората се процедил през една цепнатина на планината и пробягал, трептейки, по светилниците и дългите бели одежди на младите Есеи. Те също потръпнали, когато лъчът озарил бледия галилеец – защото на красивото му лице била изписана огромна скръб. Дали погледът му се губел, зареян към клетите болни от Силоам – и дали, в дъното на тази винаги съпътстваща го болка, вече виждал своя Път?

По онова време Йоан Кръстител проповядвал край река Йордан. Той не бил един от Есеите, а прославен сред народа Пророк от силното поколение на Юда, Якововият син. Оттеглил се в пустинята от ревностна набожност, той водел там най-суров живот в молитви, пости и обуздаване на плътта и страстите. Върху голата си кожа, загоряла от слънцето, вместо власеница носел одежда от камилска вълна, в знак на покаянието, което искал да наложи на себе си и на своите хора – защото дълбоко чувствал отчаяното, бедствено положение на Израил и очаквал избавлението. Съгласно юдейските схващания, той си представял, че Месията ще пристигне по-скоро като отмъстител, съдник и защитник на онеправданите, че като един нов Макавей ще разбуни народа, ще пропъди римляните, ще накаже всички грешници, а след това ще влезе победоносно в Йерусалим и ще въдвори отново, в мир и правда, царството на Израил над всички народи. Той огласявал пред тълпите скорошното идване на този Месия, добавяйки, че е необходимо да се подготвят за това чрез покаяние в сърцето. Заимствайки от Есеите ритуалното обливане с вода, преобразявайки го по свой начин, той представял кръщението в река Йордан като видим символ, като нагледна демонстрация на вътрешното пречистване, което се изисквало. Този нов ритуал и тази пламенна проповед пред огромни тълпи на фона на пустинята, край свещените води на река Йордан, между суровите планини на Юдея и Перея, пленявала въображението, привличала народното множество. Всичко това било като възпоменание на славните дни на древните Пророци и давало на хората онова, което не намирали в храма: мощно вътрешно разтърсване, а след мъките на покаянието – и смътна, но чудодейна надежда. Хората се стичали там от всички краища на Палестина и дори от по-далече, за да чуят светеца от пустинята, възвестяващ Месията. Привлечени от неговия глас, те оставали там да лагеруват седмици наред, за да го слушат всеки ден, и повече не искали да си отидат, в очакване да се появи Месията. Мнозина желаели само едно: да грабнат оръжията под Негово командване, за да подемат отново свещената война. Това всенародно вълнение започвало да всява безпокойство у Ирод Антипа и свещениците на Йерусалим. Освен това, знаците за настъпващите съдбовни времена ставали все по-сериозни. Тиберий, на седемдесет и четири години, завършвал своите дни в старостта си насред разврата на Капри; Пилат Понтийски удвоил насилието над евреите; в Египет жреците обявили, че Фениксът ще се въздигне от пепелта. ⁵⁷

56 Битие 14:18 (бел. авт.).

Иисус, който усещал, че пророческото му призвание се разгръща вътре в него, но все още търсел своя Път, също пристигнал в пустинята край река Йордан, заедно с няколко Братя Есеи, които вече го следвали като свой Учител. Той искал да види Кръстителя, да го чуе как проповядва и да приеме Светото Кръщение пред народа. Иисус пожелал да „излезе на сцената“ чрез един акт на смирение и почитание към Пророка, който дръзнал да извиси глас срещу силните на деня и да пробуди душата на Израил от нейния сън.

57 Тацит. Анали, 6, 28, 31 (бел. авт.).

И тогава погледът му се спрял на Йоан Кръстител: суров аскет, с дълга коса и брада, изправил се с пророческата си „лъвска грива“ на един дървен амвон, под една недодялана скиния, покрита с клонки и кози кожи. Около него, сред оскъдните храсти на пустинята – огромна тълпа, останала да лагерува там: бирници, войници на Ирод, самаряни, левити от Йерусалим, идумейци с овцете си, цели стада; дори араби се били спрели там, със своите камили, шатри и кервани, да чуят онзи „глас на едного, който вика в пустинята“. И този гръмовен глас се извисил над тия хорски множества. Той повелил:

– Изправете се: пригответе Пътя Господен, прави правете Неговите Пътеки!

Кръстителят нарекъл фарисеите и садукеите „рожби на Ехидна“, ⁵⁸ като добавил:

– Секирата вече лежи при корена на дърветата; и тъй, всяко дърво, което не прави добър плод, отсича се и в огън се хвърля.

А за Месията казал:

– Аз ви кръщавам с вода, но Той ще ви кръсти с Дух Святий и с Огън. ⁵⁹

След това, към залез-слънце, Иисус видял тия хорски множества да се стичат бързешком към един малък залив на брега на река Йордан, а там наемници на Ирод и разбойници да прекланят коравия си гръб под водата, изливана от Кръстителя. Иисус се приближил към него. Йоан не го познавал, не знаел нищо за него, но разпознал в негово лице един от Есеите по ленената му одежда. Той видял как Иисус, сливайки се с тълпата, влиза във водата до пояс и се покланя смирено, за приеме възлиянието на Светото кръщение. Когато новопокръстеният се изправил, страховитият поглед на суровия проповедник срещнал взора на галилееца. Пророкът от пустинята целият потръпнал, озарен от тоя лъч на чудна благост, и думите неволно се изплъзнали от устата му:

– Ти ли си Месията? ⁶⁰

58 Ехидна – полужена-полузмия от древногръцката митология, родила редица митични чудовища (бел. ред.).

59 Матея 3:3 – 11 (бел. авт.).

60 Известно е, че според Евангелията, Йоан веднага разпознал в Иисус очаквания Месия и Му дал кръщение като такъв. По този въпрос, разказаното в различните Евангелия си противоречи – защото по-късно Йоан, затворен от Антипа в тъмница в крепостта Махерус, пратил свои хора да попитат Иисус: „Ти ли си Онзи, Който има да дойде, или другиго да очакваме?“. (Матея 11:3). Това съмнение, дошло впоследствие, доказва, че въпреки първоначалното си предположение, че Иисус е Месията, Йоан все пак не е бил съвсем убеден в това. Ала първите редактори на Евангелията, бидейки юдеи, държали да представят нещата именно така: че Иисус е приел Своята Мисия и е бил ръкоположен за Месия от Йоан Кръстител – юдейския Пророк, прочут сред народа (бел. авт.).

Тайнственият Посветен на Есеите нищо не отговорил, но навеждайки вглъбено глава и скръствайки ръце на гърдите си, помолил Кръстителя за неговата благословия. Йоан знаел, че мълчанието е законът на всички новоприети Есеи. Той прострял тържествено двете си ръце; после Назореят изчезнал със своите спътници сред тръстиките на реката.

Кръстителят го гледал как си отива със смесица от съмнение, тайна радост и дълбока меланхолия. Какво значели собствените му знания и умения, та дори и пророческата му надежда, пред Светлината, която съзрял в очите на Незнайния – Светлина, която сякаш озарявала цялото му същество? Ах! Ако този млад и красив галилеец бил Месията, тогава Кръстителят бил дочакал радостта на живота си! Ала ролята му била изпълнена; гласът му щял да замлъкне. От този ден нататък, той започнал да проповядва за Него с по-дълбок и по-развълнуван, но тъжен и примирен глас:

– Той трябва да расте, а аз – да се смалявам. ⁶¹

Йоан Кръстител вече започвал да изпитва изтощението и тъгата на старите лъвове, които са уморени да надават страховит рев, затова само лежат мълчаливо, очаквайки смъртта...

„Ти ли си Месията?“ Въпросът на Кръстителя отеквал също и в Душата на Иисус. Още от разцъфтяването и разгръщането на своето съзнание, той намерил Бог в себе си, както и увереността във въдворяването на Царството Небесно – в сияйната красота на своите видения. После човешкото страдание пронизало сърцето му с ужасния вик на отчаяната си мъка. Есейските Мъдреци му проповядвали Тайната на религиите, Науката за Мистериите; разкрили му духовното разложение на човечеството, живеещо в очакване на своя Спасител. Ала отде да намери сили да изтръгне това човечество от бездната? И ето, че прямият зов на Йоан Кръстител разцепил тишината на неговия вглъбен размисъл като мълнията на Синай: „Ти ли си Месията?“.

Иисус можел да отговори на този въпрос само оттегляйки се в най-скритите Дълбини на своята Същност. Оттам – и неговото уединение, този четиридесетдневен пост, който Матей обобщава под кратката форма на символична легенда. Изкушението в живота на Иисус всъщност се явява онази огромна криза и онова върховно виждане на Истината, през които непременно трябва да преминат успешно всички Пророци, всички основоположници на религиите, преди да започнат делото си.

61 Йоана 3:30 (бел. ред.).

Над Енгади, където Есеите отглеждали сусам и лозя, една стръмна пътека водела към пещера с отвор в отвесните планински скали. Там се влизало през вход, оформен от две дорийски колони, издялани в грубата скала, подобни на онези в обителта на апостолите в Йосафатовата долина. Пещерата била надвиснала над пропастта като орлово гнездо. На дъното на прохода през планината се виждали лозя и селища, обитавани от хора; по-нататък – Мъртво море, неподвижно и сиво, и пустите планини на Моавската земя. Есеите давали тази практика на уединението на онези от своите, които искали да се подложат на изпитанието на самотата. В пещерата имало няколко свитъка на Пророците, укрепващи благоухания, сушени смокини и течаща на струйка вода – единствената храна за аскета, потънал в дълбоко вглъбение. Именно там се оттеглил Иисус.

В началото той преживял наново в своето съзнание цялото минало на човечеството. Претеглил в него важността и сериозността на настоящия момент. Рим привлякъл вниманието му, заедно с онова, което персийските Магове наричали царството на Ариман, а Пророците – царството на Сатана, знакът на Звяра, победното тържество на Злото. Мракът завладял човечеството, тази душа на Земята. Народът на Израил приел от Мойсей царската и свещеническа мисия да бъде представител на религията на Мъжкия Принцип на Отец, на чистия Дух, да я проповядва на други народи и да извоюва нейната победа. Дали царете и свещениците му изпълнявали тази мисия? Пророците, които единствени осъзнавали това, отговаряли с единодушен глас: Не! Израил агонизирал, притиснат в здравата хватка на Рим. Трябвало ли да се рискува, за стотен път, с едно въстание (каквото фарисеите все още бленували), целящо възвръщане на светското царство на Израил със сила? Трябвало ли да обяви пред всички, че е потомък на Давид, и да извика заедно с Исайя (63:6): „Ще стъпча народите в гнева Си, ще ги съкруша в яростта Си и ще излея жизнената им сила върху земята!“. Нужно ли било да се превърне в един нов Макавей и да се самопровъзгласи за Първосвещеник и Цар? Иисус би могъл да се изкуши да го стори. Та нали видял тълпите, готови да се надигнат, откликвайки на призива на Йоан Кръстител, а силата, която усещал вътре в себе си, била много по-голяма! Ала нима насилието не става причина за ново насилие? Нима мечът може да сложи край на царуването на меча? Това не би ли осигурило нови попълнения на силите на мрака, дебнещи в сенките своята жертва?

Не било ли необходимо по-скоро да се направи достъпна за всички онази Истина, която дотогава си оставала привилегия само на някои светилища и малцина Посветени, да се отворят сърцата за тази Истина, докато чакат тя да проникне в съзнанията чрез вътрешно Откровение и Познание, т.е. да се проповядва Небесното Царство на обикновените хора, заменяйки царуването на Закона с Царството на Божията Благодат, преобразявайки човечеството отдолу и отвътре, чрез Възраждането на Душите?

Ала кой щял да удържи победата? Сатана или Бог? Духът на злото, царуващ със страховитите си сили на Земята – или Божественият Дух, Който царува в невидимите Небесни Селения, а дреме в човешкото сърце също както искрата – в кремъка? Каква щяла да бъде участта на Пророка, който дръзне да разкъса завесата на храма, за да разкрие пустотата на светилището, да се възправи смело едновременно срещу Ирод и Цезар?

И все пак, това било необходимо! Вътрешният Глас не му казал като Исайя (8:1): „Вземи си голям свитък и напиши на него с човешко писмо!“. Гласът Господен му повелил: „Стани и говори!“. Трябвало да се намери Живото Слово – вярата, която премества планини; силата, която разбива крепости.

Иисус започнал да се моли пламенно и усърдно. След това бил обзет от безпокойство и нарастващ смут. Имал чувството, че губи чудното Блаженство, така присъщо на неговото естество, и потъва в мрачна бездна. Черен облак го обгърнал. Този облак бил изпълнен с всевъзможни сенки. Сред тях различил фигурите на братята си, на своите Учители Есеи, на майка си. Сенките му шептели една след друга:

– О, безумецо, който искаш невъзможното! Ти не знаеш какво те очаква! Откажи се!

Ала непобедимият Вътрешен Глас отговарял:

– Тъй трябва да бъде!

Той се борил така дни и нощи наред, ту – изправен, ту – на колене, ту – прострян ничком. И все по-дълбока ставала бездната, в която се спускал, а по-плътен – облакът около него. Вече имал чувството, че се приближава към нещо страховито и неназовимо.

Накрая навлязъл в собственото си озарено и ясно състояние на екстаз, което му било присъщо и в което Дълбината на Съзнанието се пробужда, влиза в общение с Живия Дух на нещата и прожектира образи от миналото и бъдещето върху прозирното платно на дълбокия транс. Външният свят изчезва; очите се притварят. Зрящият съзерцава Истината в Светлината, която залива неговото същество и превръща съзнанието му в пламтящо огнище.

Мълния ударила; планината се разтреперила до основите си. Вихърът на вятъра, идващ от Дълбините на просторите, отнесъл Зрящия на върха на Йерусалимския храм. Покривите и куполите блестели под небосклона като гора от злато и сребро. От Светая Светих се носели звуците на химни. Тамян на талази се издигал от всички олтари и се завихрял в нозете на Иисус. Народът, в празнични одежди, изпълвал покритите колонади; прелестни жени пеели за него химни с пламенна обич. Зазвучали тръби и стотици хиляди гласове извикали:

– Слава на Месията! Слава на Царя на Израил!

– Ти ще бъдеш този Цар, ако решиш да ми се поклониш – обадил се един глас отдолу.

– Кой си ти? – попитал Иисус.

Отново вятърът го пренесъл през пространствата, на върха на една планина. В нозете му, земните царства се разпростирали в златисто сияние.

– Аз съм Царят на духовете и Князът на този свят – отвърнал гласът отдолу.

– Зная кой си ти! – заявил Иисус. – Твоите форми са безбройни, а името ти е Сатана. Яви се в земната си форма!

Фигурата на коронован монарх се явила, възкачена на своя трон върху един облак. Тъмен ореол обграждал царствената му глава. Мрачната фигура се откроявала на фона на кърваво сияние; лицето му било бледо, а погледът му – като блясъка от острието на секира. Той казал:

– Аз съм Цезар, Великият Владетел! Просто ми се поклони – и ще ти дам всички тези царства.

Иисус му отговорил:

– Назад, Изкусителю! Писано е: „Само на Господа, твоя Бог, да се покланяш, и само Нему да служиш!“.

И видението веднага изчезнало. ⁶²

Щом отново се озовал сам в пещерата край Енгади, Иисус попитал:

– Чрез кой знак ще сразя земните сили?

– Чрез знака на Човешкия Син – отвърнал един Глас от Висините.

– Покажи ми този знак! – помолил Иисус.

На хоризонта се появило сияйно съзвездие. То имало четири звезди във формата на кръст. Галилеецът разпознал знака на Древните Посвещения, познат на Египетската Школа и съхранен от Есеите. В младините на света, синовете на Яфет го почитали като знак на земния и Небесния Огън, знак на Живота с всичките му радости, на Любовта с всичките нейни чудеса. По-късно Египетските Посветени виждали в него символ на Великата Мистерия, на Троицата, в която господства Единството, на саможертвата на Неизразимото Същество, Което само Себе Си разчупва на части, за да Се прояви в световете. Символ едновременно на Живота, Смъртта и Възкресението, той бил поставян върху безчет подземни и надземни гробници и храмове.

62 Матея 4:1 – 11 (бел. ред.).

Великолепният Кръст ставал все по-голям и се приближавал, сякаш привлечен от Сърцето на Зрящия. Четирите живи звезди пламтели като Слънца на Могъществото и Славата.

– Ето го магическия знак на Живота и Безсмъртието – казал Небесният Глас. – Някога човеците го владееха, ала после го изгубиха. Искаш ли да им го върнеш?

– Искам! – отвърнал Иисус.

– Тогава, погледни! Това е твоята участ…

Изведнъж четирите звезди угаснали. Паднала нощта. Един подземен гръм разтърсил планините и от дъното на Мъртво море изникнал мрачен хълм, увенчан с черен кръст. Върху кръста бил прикован човек, агонизиращ в страшни мъки. Хълмът бил целият покрит с виеща и хилеща се озлобена тълпа, която се присмивала като демонична орда:

– Ако си Месията, спаси се сам!

В този миг, Зрящият отворил широко очи, а после паднал назад; от него се леела студена пот – защото този разпнат човек бил самият той... Тогава разбрал: за да удържи победата, трябвало да се самоотъждестви с този ужасяващ друг свой Аз, когото той самият призовал и поставил пред себе си като злокобен въпрос. Увиснал в своята несигурност като в пустотата на безпределните простори, Иисус усещал едновременно мъките на разпнатия, оскърбленията на хората и дълбоката тишина на Небето.

– Можеш да приемеш всичко това или да го отхвърлиш – казал Ангелският Глас.

Видението вече потрепвало на места, а призрачният Кръст започвал да избледнява заедно с мъченика, прикован на него, когато Иисус изведнъж съзрял отново в своето съзнание болните от Силоамския водоем много близо до себе си, а зад тях прииждал цял народ отчаяни души, които шептели, сключили умолително ръце:

– Без Тебе сме изгубени… Спаси ни, Ти, Който умееш да любиш!

Тогава галилеецът се изправил бавно и разтваряйки Своите обятия, преизпълнени с Любов, извикал:

– Дайте Ми Кръста! И нека светът бъде спасен!

И тозчас Иисус изпитал неимоверна болка, сякаш разкъсвали на части цялото Му тяло, и надал страшен вик… В същото време, мрачният хълм се сгромолясал, а Кръстът потънал в земята; мека Светлина и Божествено Блаженство залели Зрящия – и във Висините на Небесната Синева, един проникновен победоносен Глас пронизал Безкрая, изричайки думите:

– Сатана вече не е господар! Смъртта е сразена: Слава на Човешкия Син! Слава на Сина Божий!

Когато Иисус се съвзел от това видение, нищо не се било променило около Него: изгряващото Слънце обагряло в златисто стените на пещерата в Енгади; хладна роса, като сълзи на Ангелска Любов, освежавала уморените Му до болка нозе, а от Мъртво море се издигала рееща се мъгла. Той обаче не бил вече същият. Това, което се случило, било съдбовно събитие в неизмеримата бездна на Неговото Съзнание. Иисус решил загадката на Своя живот, постигнал Покоя – и огромна вътрешна увереност се възцарила в Него. От отломките на земното Му съществувание, което Той стъпкал с нозе и захвърлил в пропастта, изникнало ново, сияйно Съзнание: Той знаел, че се е превърнал в Месията чрез един неотменим акт на Своята воля.

Скоро след това Иисус слязъл пак в селището на Есеите. Там научил, че Йоан Кръстител току-що е хванат от Антипа и затворен в тъмница – но далеч не се уплашил от тази поличба, а видял в нея знак, че времето е узряло вече и че е Негов ред да действа. Затова обявил пред Есеите, че възнамерява да проповядва в Галилея „Благовестието на Небесното Царство“ – това означавало да направи Великите Мистерии достъпни за обикновените хора и да „преведе“ Учението на Посветените на езика на народа. Подобна дързост била невиждана от времето, когато Шакямуни, последният Буда, движен от огромно състрадание, проповядвал по бреговете на река Ганг. Същото възвишено състрадание към човечеството вдъхновявало и Иисус. Той добавил към него вътрешната Светлина, могъщата сила на Любовта, величието на Вярата и енергията на Делото, присъщи само на Него. От дъното на смъртта, която предварително бил вкусил, потапяйки се дълбоко в нея, той донесъл на Братята Си Надеждата и Живота.