IV Орденът и Учението

Град Кротон заемал самия край на Тарентския залив, близо до Лацинския нос ⁴⁷ , гледащ към открито море. След Сибарис, той бил най-процъфтяващият град на Южна Италия. Този град се славел с дорийското си държавно устройство, със своите атлети, победители в Олимпийските игри, с лекарите си, съперничещи на наследниците на Асклепий. Жителите на Сибарис се сдобили с безсмъртна слава благодарение на живота си в разкош и изтънченост; а обитателите на Кротон навярно щели да бъдат забравени, въпреки всичките си добродетели, ако не им се носела славата, че са дали убежище на Великата Школа на езотеричната философия, позната под названието Питагорейско Братство, която може да се счита за майка на Платоновата Академия и родоначалник на всички идеалистични школи. Колкото и благородни да са потомците, родоначалникът силно ги превъзхожда. Платоновата Академия изхождала от едно непълно Посвещение; школата на стоиците вече била изгубила истинската традиция. Останалите системи на античната и на съвременната философия са повече или по-малко удачни умозрения – докато Учението на Питагор почива върху наука, основана на опита и придружена от една цялостна организация на живота.

Също както руините на изчезнал град, тъй и тайните на Ордена, и мисълта на неговия Учител днес са потънали дълбоко под земята. И все пак, нека се опитаме да ги съживим. Това ще бъде за нас една възможност да проникнем чак до сърцето на Теософското Учение, в тази религиозна и философска Алхимична Тайна, и да повдигнем едно ъгълче от булото на Изида в Светлината на древногръцкия гений.

Много причини подтикнали Питагор да избере тази дорийска колония за център на своята деятелност. Целта му била не само да наставлява в Езотеричното Учение един кръг от избрани ученици, но също и да приложи Принципите във възпитанието на младежта и в живота на цялата държава. Този план се състоял в основаването на цяла Школа за Посвещение на светски хора, замислена така, че постепенно да преобразува политическата организация на градовете по образеца на този философски и религиозен идеал. Със сигурност нито една от републиките на Елада или на Пелопонес не би допуснала подобно нововъведение. Там биха обвинили философа, че заговорничи срещу държавата. Гръцките градове от Тарентския залив, по-малко разядени от демагогията, били по-либерални. Питагор никак не се излъгал в надеждите си да намери благосклонен прием на своите реформи в Кротонския сенат. Нека добавим, че намеренията му се простирали и отвъд Гърция. Пророкувайки бъдещото развитие на идеите, той предвидил упадъка на елинизма и възнамерявал да вложи в човешкото съзнание Принципите на една научна религия. Основавайки своята Школа на брега на Тарентския залив, той разпространявал езотеричните идеи в Италия и съхранил за народите от Запада пречистената есенция на Мъдростта от Изтока в драгоценната чаша на своето Учение.

47 Известен в наши дни като Капо Колона (бел. ред.).

Пристигайки в Кротон, който тогава клонял по-скоро към сладострастния живот на съседния град Сибарис, Питагор предизвикал същинска революция. Порфирий* и Ямблих ни описват първите му стъпки там по-скоро като стъпки на магьосник, отколкото на философ. Той събирал младите хора в храма на Аполон и със своето красноречие успял да ги изтръгне от развратния живот. Събрал жените в храма на Юнона и ги убедил да донесат златотканите си роби и накитите си в същия този храм като трофеи от поражението на суетата и разкоша. Обличал в грациозност и благост строгостта на своите наставления; от Мъдростта му бликал заразителен плам. Хубостта на лицето му, благородството на неговото същество, очарованието на гласа и мимиките на лицето му допълвали цялостното му обаяние. Жените го сравнявали с Юпитер, а младежите – с Хиперборейския Аполон. Той пленявал, увличал множеството – и хората, слушайки го, с удивление откривали, че вече са обикнали Добродетелта и Истината.

Сенатът на Кротон, или Съветът на хилядата, бил обезпокоен от тази „изгряваща звезда“. Повикали Питагор да даде обяснение пред Съвета за своето поведение, както и за начините и средствата, които е приложил, за да господства над съзнанието на другите. Това му предоставило възможност да развие своите идеи за възпитанието и да докаже, че вместо да застрашават дорийския обществен строй на Кротон, тези идеи могат само да го утвърдят. Щом спечелил най-богатите граждани и повечето сенатори на страната на своя проект, той им предложил създаването на една Школа за него и учениците му: това Братство от Посветени миряни щяло да води съвместен задружен живот в здание, съградено специално за тази цел, но без да се отделя от гражданския живот. На ония измежду тях, които вече заслужават името учител, щяло да се даде възможност да преподават естествени, психологически и религиозни науки. А що се отнася до младежите, те щели да бъдат допускани до лекциите на преподавателите, както и до различни степени на Посвещение в Тайните, в съответствие с тяхната разумност и добра воля, под контрола на ръководителя на Ордена. В началото те трябвало да се подчиняват на правилата за съвместния живот в Братството и да прекарват целия ден в Школата, под надзора на Учителите. Ония, които желаели да влязат официално в Ордена, оставяли цялото си имущество на доверен попечител, бидейки свободни да си го върнат обратно, когато поискат. В тази Школа щяло да има и отделение за жени, с паралелно Посвещение, само че диференцирано и пригодено към техния пол.

Този проект бил приет възторжено от сената на Кротон; и след няколко години в покрайнините на града вече се извисявало здание, обградено от обширни колонади и прекрасни градини. Жителите на Кротон го нарекли Храмът на Музите; и действително, в центъра между тия постройки, близо до скромното жилище на Учителя, имало храм, посветен на тези Божества.

Така се появило на бял свят Питагорейското Братство, превърнало се едновременно във възпитателна школа, академия на науките и малко образцово градче под ръководството на един Велик Посветен. С теория и практика, познание и изкуство, обединени в едно цяло, там бавно била усвоявана тая Наука на науките, тая магична хармония на Душата и разума с Всемира, която Питагорейците считали за Алхимична Тайна на философията и религията. Питагорейската Школа представлява за нас интерес в най-висока степен, защото тя е най-забележителният опит за отворено към обществото Посвещение. Като дългоочакван синтез на елинизма и християнството, тя присадила плода на науката върху дървото на живота – и постигнала онова вътрешно и живо осъществяване на Истината, която единствена е способна да вдъхне дълбинната Вяра. Това осъществяване било краткотрайно, но с кардинално значение и плодотворно по отношение на своя пример.

За да си съставим понятие за това, нека прекрачим прага на Питагорейската Школа заедно с новопристигналия, следвайки стъпка по стъпка неговото Посвещение.

Изпитанието

Тя сияела на върха на един хълм, между кипариси и маслинови дървета – бялата обител на Братята Посветени. Отдолу, покрай брега, се виждали неговите колонади, градините и гимназиона ⁴⁸ . Храмът на Музите се извисявал над двете крила на зданието с кръглата си колонада с ефирна елегантност. Терасата на външните градини гледала над града с неговия Пританейон ⁴⁹ , с пристанището и съборния му площад. В далечината, заливът се разстилал между стръмните брегове като в чаша, изваяна от ахат, а Йонийско море затваряло хоризонта с лазурния си предел. Понякога се виждали жени, облечени в разноцветни одежди, да излизат от лявото крило и да се спускат на дълги върволици към морето, по алеята с кипарисите. Те отивали да извършат своите обреди в храма на Церера. Също така често, от дясното крило се виждало как мъже в бели роби се изкачват към храма на Аполон. А за търсещото въображение на младежта била особено привлекателна мисълта, че Школата на Посветените е под закрилата на тия две Божества: едното – Великата Богиня, носеща в себе си дълбоките Мистерии на Жената и Земята; и другото – Слънчевият Бог, разкриващ тези на Мъжа и Небето.

48 Гимназион (гр.) – учебно-възпитателно заведение в Древна Гърция и Рим за обучение по гимнастика, политика, философия, литература и др. (бел. ред.).

И тъй, малкото селище на Избраните греело усмихнато, вън от многолюдния град, далеч над него. Спокойната му, ведра тишина привличала благородните импулси на младите хора, ала те не виждали нищо от онова, което ставало вътре в него, а и всички знаели, че не е лесно човек да бъде допуснат там. Най-обикновен жив плет служел за защита на градините, предоставени на Школата на Питагор, а главната порта оставала отворена през деня. Там обаче стояла статуя на Хермес, на която се четял следният надпис: Ескато Бебелои! – „Назад, непосветени!“. Всички зачитали тази повеля на Мистериите.

Питагор изключително трудно приемал нови постъпления, казвайки, че: „Не всяко дърво е годно да се превърне в Меркурий“. Младите хора, желаещи да влязат в Ордена, трябвало да бъдат подложени известно време на пробни изпитания. Представени от своите родители или един от Учителите, най-напред те получавали позволение да постъпят в Питагорейския гимназион, където новопостъпилите се занимавали с игри, подобаващи на възрастта им. Младежът още от пръв поглед забелязвал, че този гимназион не прилича на градския. Там нямало буйни викове, нито шумни групи, нито пък смешното самохвалство и суетното надуване на бъдещите атлети, перчещи се със силата си, които се оглеждали един друг с недоверие, показвайки своите мускули; вместо това, вежливи и възпитани младежи се разхождали двама по двама под колонадите или тренирали на арената. Благоразположени и искрени, те най-непринудено го канели да вземе участие в техния разговор, сякаш е един от тях, без да му хвърлят подозрителни погледи или лукави усмивки. На арената се упражнявали в бягане, в хвърляне на копие и диск; също така, водели мними сражения под формата на дорийски танци, защото Питагор строго забранил ръкопашния бой в своята Школа, казвайки, че е излишно и даже опасно гордостта и омразата да се развиват със сила, пъргавина и хитрост, както и че хората, предопределени да прилагат добродетелите на приятелството, не бива още в самото начало да се повалят взаимно на земята и да се въргалят по пясъка като диви зверове; че истинският герой умее да се сражава храбро, но без лудешка ярост; че омразата принизява човека до най-посредствен противник. Новодошлият чувал тези максими на Учителя, многократно повтаряни от наскоро постъпилите ученици, които с особена гордост му предавали преждевременната си мъдрост. Същевременно те го подканвали да изкаже своето мнение, свободно оборвайки тяхното. Насърчен от дружелюбието им, доверчивият кандидат за ученик скоро показвал открито същинската си природа. Щастлив, че го слушат и му се възхищават, той ораторствал пространно, чувствайки се като у дома си. В това време, Учителите го наблюдавали отблизо, без да му правят никакви забележки. Самият Питагор дохождал неочаквано да изучава жестовете и думите му. Той обръщал специално внимание на походката и смеха на младите хора. Смехът, казвал той, разкрива характера по несъмнен начин – и никаква престореност не може да изпълни с красота смеха на злия човек. Той толкова издълбоко изучил израженията на човешкото лице, че умеел да чете в дъното на душата. ⁵⁰

49 Пританейон (гр.) – обществената сграда за заседания на градския съвет, символичен център на древногръцкия държавен живот (бел. ред.).

Посредством тия старателни и подробни наблюдения, Учителят си изграждал точна представа за своите бъдещи ученици. След няколко месеца настъпвали решаващите изпитания. Те били по модела на египетското Посвещение, само че доста смекчени и приспособени към природата на древните гърци, която била толкова впечатлителна, че те не биха понесли смъртните ужаси в подземията на Мемфис и Тива. Питагоровият кандидат за Посвещение бил оставян да прекара нощта в една пещера в околностите на града, където се твърдяло, че има чудовища и привидения. Ония, които нямали силата да понесат зловещото въздействие на самотата и нощта, които отказвали да влязат в пещерата или хуквали да бягат от нея преди утрото, били преценявани като твърде слаби, за да преминат през Посвещението, и били връщани обратно.

Моралното изпитание било по-сериозно. Изведнъж, без никаква подготовка, една прекрасна утрин затваряли изпълнения с надежда ученик в мрачна, печална и пуста килия. Оставяли му една писалищна плоча и с леден тон му нареждали да открие вътрешния смисъл на един от Питагоровите символи, като например: „Какво означава триъгълникът, вписан в окръжност?“, или пък: „Защо додекаедърът, вписан в сфера, е шифърът на Вселената?“. Ученикът прекарвал цели дванадесет часа в килията си с тази плоча и със своята задача, без никаква друга компания освен кана с вода и сух хляб. Сетне го отвеждали в една зала пред всички вече приети наскоро ученици. При тези обстоятелства, те имали правото безпощадно да се подиграват с нещастника, който, начумерен и прегладнял, изглеждал пред тях като изпаднал грешник.

50 Ориген твърди, че именно Питагор е основателят на науката физиогномика (бел. авт.).

– Ето го – подвиквали те – новия философ! Колко е вдъхновено лицето му! Той ще ни разкаже своите размишления. Не крий от нас онуй, което си открил! Тъй ще преминеш, един по един, през всичките символи. Още месец на тоя режим – и ще си станал Велик Мъдрец!

Именно в този момент Учителят наблюдавал с дълбоко внимание изражението на лицето и поведението на младия човек. Раздразнен от постенето, обсипан с подигравки, унижен и засрамен, че не е могъл да реши една непонятна за него загадка, той трябвало да положи голямо усилие, за да се овладее. Някои кандидати плачели от ярост; други отговаряли с цинични думи; трети пък, извън себе си от гняв, строшавали ядно своята плоча, като сипели оскърбления върху Школата, Учителя и неговите ученици. Тогава се появявал Питагор и спокойно казвал, че понеже кандидатът толкова зле е понесъл изпитанието на себелюбието, ще бъде помолен да не се завръща повече в една такава школа, за която има толкова лошо мнение и където най-елементарните добродетели трябва да бъдат приятелството и уважението към Учителите. Отстраненият кандидат си отивал засрамен и понякога се превръщал в опасен враг на Ордена, като например прочутият Килон, който по-късно насъскал народа срещу Питагорейците и това довело до катастрофални последици за Ордена. А онези, които, тъкмо обратното, устоявали на нападките с непоколебимост, които отговаряли на предизвикателствата с правилни и Духовни размисли, заявявайки, че са готови отново да бъдат подложени на сто изпитания, за да могат да придобият дори малка частица от Мъдростта, били тържествено приемани като послушници и получавали възторжени поздравления и благопожелания от новите си съученици.

ПЪРВА СТЕПЕН – ПОДГОТОВКА Оглашените и Питагорейският начин на живот

Едва тогава започвало послушничеството, наречено подготовка (параскейе), което траело най-малко две години и можело да продължи до пет. Послушниците, или тъй наречените оглашени, т.е. слушатели (акустикои), били задължени по време на уроците да пазят пълно мълчание. Те нямали право да възразяват на своите Учители, нито да оспорват или обсъждат наставленията им: били длъжни да ги приемат с почитание, а сетне дълго да размишляват вглъбено. За да се запечата това правило в съзнанието на новия оглашен, му посочвали статуята на жена, обвита с дълго було и пръст върху устните: Музата на Безмълвието.

Питагор не вярвал, че младежта е способна да разбере началото и края на нещата. Той считал, че упражняването в диалектика и разсъждение, преди на учениците да е предаден вътрешният смисъл на Истината, създава празни глави и претенциозни софисти. Неговото намерение било да развие у своите възпитаници преди всичко изначалната и висша способност на човека: интуицията. И за тази цел, той не им преподавал мистериозни или трудноразбираеми неща, а започвал от естествените чувства и усещания, от първия дълг на човека при влизането му в живота, и разкривал съотношението им спрямо Всемирните Закони. Внушавайки най-напред у младежите обич към техните родители, той разгръщал това чувство така, че идеята за бащата да прерасне в идеята за Бога, Великия Създател на Всемира.

– Няма нищо по-достойно за благоговение – казвал той – от бащинството. Омир назовава Юпитер Цар на Боговете – но за да покаже цялото Му величие, го е нарекъл още и Баща на Боговете и човеците.

Питагор сравнявал майката с великодушната, щедра и благотворна Природа; също както Небесната Кибела твори звездите, както Деметра ражда земните плодове и цветя, тъй и майката храни детето с всички блага. Затова и синът трябва да почита, в лицето на баща си и майка си, земните представители и образи на тия Велики Божества. Той разкривал още, че обичта към родината произхожда от обичта, която сме чувствали в детството си към своята майка. Родителите са ни дадени не от сляпата случайност, както вярват обикновените умове, а от един Древен и Висш Ред и Порядък на нещата, наречен от хората съдба или необходимост. Родителите трябва да се почитат, но човек сам трябва да подбира своите приятели. Оглашените били приканвани да се групират по двама, според сходството си. По-младият трябвало да търси у по-възрастния ония Добродетели, към които той самият се стремял, и двамата другари трябвало да се насърчават взаимно към по-добър начин на живот.

– Приятелят е един друг Аз. Той трябва да се почита като Бог – казвал Учителят.

И ако Питагорейският устав налагал на оглашения тотално послушание към неговите Учители, същевременно му давал пълна свобода в магията на приятелството, даже превръщайки го в стимул за постигане на всички Добродетели, в поезия на живота, в път към Високия Идеал.

По този начин били пробуждани енергиите на индивидуалността, моралът ставал оживотворен и поетичен, а уставът, приеман с обич, преставал да бъде ограничителен и се превръщал дори в утвърждаване на самата индивидуалност. Питагор искал послушанието да се превърне в съгласие. Нещо повече: моралната поука подготвяла философското поучение – защото отношенията, установени между обществения дълг и Хармонията на Космоса, изграждали усет към Закона на аналогията и всемирното съгласуване. В този закон се таи Принципът на Мистериите, на Окултната Наука и на всяка философия. По този начин, съзнанието на ученика привиквало да открива отпечатъка на един Невидим Ред и Порядък върху видимата реалност. Всеобщи ръководни правила във вид на кратки, но точни предписания откривали нови простори към този Висш свят. Сутрин и вечер, Питагоровите Златни стихове отеквали в ушите на ученика, заедно с мелодичните звуци на лирата:

Отдавай на безсмъртните Богове

свещено поклонение. Пази свято своята Вяра!

Коментирайки това правило, Учителите разкривали на ученика, че Боговете, различни наглед, дълбоко в своята Същност са едни и същи у всички народи, защото съответстват на едни и същи разумни и душевни сили, действащи в целия Всемир. Следователно Мъдрецът можел да почита Боговете на своето отечество, като същевременно си изгражда едно понятие за тяхната Същност, различно от онова на обикновените умове. Толерантност към всички вероизповедания, единство на народите в човечеството, единство на религиите в Езотеричната Наука: тия нови идеи се откроявали смътно в съзнанието на оглашения като величави Божества, съзрени за миг в сиянието на слънчевия залез. А златната лира продължавала с важните си напътствия:

Почитай паметта на благодетелните Херои,

на Духовете Полубогове.

Зад тия стихове, оглашеният виждал как сияе, като през прозирно було, Божествената Психея, човешката Душа. Небесният Път искрял като поток от ярка светлина – защото, почитайки Хероите и Полубоговете, Посветеният съзерцавал Учението на бъдещия живот и Тайната на Всемирното Развитие. Тази Велика Тайна не била разкривана на оглашения; вместо това го подготвяли да стане способен да я разбере, говорейки му за една йерархия от Същества, по-висши спрямо човечеството, наречени Херои и Полубогове, които са негови ръководители и покровители. Добавяли още, че те служат като посредници между човека и Бога, че чрез тях той би могъл да съумее постепенно да се приближи до Него, практикувайки Добродетелите на Хероите и Боговете. „Но как може да се влиза в общение с тези невидими Духове? Откъде иде Душата? Накъде отива тя? И защо е тази мрачна Тайна на Смъртта?“ Оглашеният не дръзвал да зададе пряко тия въпроси, но те се подразбирали от погледите му; а вместо отговор на всеки въпрос, неговите Учители му посочвали Воините на Земята, статуите в храмовете и прославените на Небето Души, „в Огнената Крепост на Боговете“, до която Херакъл е успял да достигне.

В дълбоката Същност на Древните Мистерии, всички Богове се сливат в един-единствен и върховен Бог. Това Откровение, вече осъзнато, заедно с всички следствия от него, се превръщало в Ключ към Космоса – и именно затова било пазено изцяло за самото Посвещение, в точния смисъл на тази дума. Оглашеният бил в пълно неведение за него: за миг само му позволявали да зърне тази Истина посредством онова, което му говорели за могъщата сила на Музиката и на Числото – защото Учителят ги учел, че числата съдържат в себе си Тайната на нещата и че Бог е Всемирната Хармония. Седемте свещени музикални строя ⁵¹ , основани на седемте тона на седемструнната лира, отговарят на седемте цвята на светлината, на седемте планети и на седемте начина на съществуване, пресъздаващи се във всички сфери на материалния и Духовния живот, от най-микроскопичната до най-обхватната. Мелодиите на тия музикални строеве, умело съчетани, биха могли да настроят душата и да я направят достатъчно хармонична, за да трепти в ритъм с Диханието на Истината.

51 Музикален строй – система от абсолютните височинни отношения между тоновете, изразени чрез математически величини, лежащи в основата на дадена музикална култура. За първи музикален строй, създаден в Европа, се счита именно Питагоровият, наречен още Натурален строй (бел. ред.).

Ала пречистването на душата непременно съответствало на пречистването на тялото, което се постигало чрез хигиена, както и чрез строга дисциплина на навиците. Превъзмогването на собствените страсти било първостепенен дълг в процеса на Посвещение. Който не е претворил в хармония собственото си същество, не може да отразява Божествената Хармония. И все пак, идеалът на Питагорейския начин на живот нямал нищо общо с аскетизма, защото тук женитбата се считала за свята. На оглашените обаче се препоръчвало целомъдрие, а на Посветените – умереност и въздържание като сила и безупречност.

– Не се поддавай на сладострастието, освен ако не си решил да паднеш много ниско – казвал Учителят.

Той добавял, че сладострастието, само по себе си, не съществува – и го сравнявал с песните на сирените:

– Щом човек се приближи до тях, те изчезват – а на тяхно място не намира нищо друго освен натрошени кости и окървавена плът върху разядена от вълните морска скала; докато истинската радост е подобна на концерт на Музите, оставящ в душата Небесна Хармония.

Питагор вярвал в Добродетелите на Посветената жена, но не се доверявал твърде на обикновените жени. На един от учениците си, който го запитал кога ще му бъде позволено да се доближи до жена, той отговорил иронично:

– Когато ти омръзне спокойствието!

Един Питагорейски ден бил организиран по следния начин. Щом пламтящият диск на Слънцето изплувал от сините вълни на Йонийско море и обагрел в златисто колоните на Храма на Музите, над обителта на Посветените, младите Питагорейци запявали химн в чест на Аполон, изпълнявайки свещен дорийски мъжки танц. След ритуалните измивания, част от строгия режим, те поемали на разходка до храма в дълбоко мълчание. Всяко пробуждане е едно възкресение, отличаващо се със своето цвете на невинността. Душата трябва да се вглъби в началото на деня и да остане девствена за утринния урок. В свещената гора те се събирали около Учителя или неговите тълкуватели – и урокът продължавал под прохладната сянка на огромните дървета или на колонадите. По пладне правели молитва, призовавайки Хероите и благосклонните Гении. Според Езотеричната традиция, добрите Духове предпочитат да се приближават до Земята при светлината на слънчевите лъчи, докато злите духове обитават тъмните сенки и се разпръскват из атмосферата с идването на нощта. Скромният обяд се състоял най-често от хляб, мед и маслини. Следобедът бил посветен на гимнастически упражнения, сетне – на учене, размисъл и духовна работа върху урока от сутринта. След залез-слънце се правела обща молитва, изпявал се химн в чест на Космогоничните Богове, на Небесния Юпитер, на Минерва*, изразителката на Провидението, и на Диана, закрилницата на мъртвите. През това време, на олтара горели стиракс, манна или тамян; и химнът, смесен с благоуханен дим, се издигал в сумрака полека към небето, докато първите звезди пронизвали бледата небесна синева. Денят приключвал с вечерното хранене, след което най-младият ученик прочитал някакъв текст, коментиран от най-възрастния.

Така протичал Питагорейският ден, лъчист като извор и ясен като безоблачно утро. Годината се движела в ритъм с ознаменуването на най-важните астрономични празници. Така завръщането на Хиперборейския Аполон и честването на Мистериите на Церера събирали оглашените и Посветените от всички степени, мъже и жени. Там виждаме млади девойки, свирещи на лира от слонова кост; омъжени жени в пурпурни и шафраненожълти пеплуми, изпълняващи ролята на редуващи се хорове, придружавани от песнопения, с хармоничните движения на строфите и антистрофите, пресъздадени по-късно в трагедията. Всред тия големи празненства, където в грациозността на формите и движенията, в проникновената мелодия на хоровете сякаш присъствало самото Божество, оглашеният изпитвал интуитивно усещане за тайнствени сили, за Всемогъщите Закони на одушевената Вселена, за дълбокото и лъчисто Небе. Женитбите и погребалните обреди имали по-съкровен, но не по-малко тържествен характер. Извършвала се една оригинална церемония, която да смае въображението. Когато някой от оглашените напускал доброволно Ордена, за да се завърне в обикновения живот, или когато ученик издавал тайна на Учението (което се случвало само веднъж!), Посветените му издигали гробница в специално отредено за тази цел и оградено място, все едно е умрял. Учителят казвал:

– Той е по-мъртъв от мъртвите, защото се е завърнал в пагубния живот; тялото му се разхожда сред хората, но душата му е мъртва – нека го оплачем!

И тая гробница, издигната за един жив човек, го преследвала като собствения му призрак и като зловеща прокоба.

ВТОРА СТЕПЕН – КАТАРЗИС (ПРЕЧИСТВАНЕ) Числата. Теогония

Това бил ден щастлив, „ден златен“, както казвали Древните: денят, когато Питагор посрещал в своята обител оглашения и го приемал тържествено в редиците на своите ученици. Най-напред новоприетият бил под постоянния и пряк надзор на Учителя, общувайки често с него – имал достъп до вътрешния двор на неговото жилище, определен за верните му ученици. Оттам произлиза названието езотеричен (вътрешен), противоположно на екзотеричен (външен). От този момент започвало същинското Посвещение.

Постепенното му разгръщане се състояло в пълно и обосновано изложение на Окултното Учение – от неговите Принципи, съдържащи се в тайнствената Наука за Числата, та чак до последните нива на Всемирното Развитие, със съдбините и върховните цели на Божествената Психея, на човешката Душа. Тая Наука за Числата била известна под най-различни названия в храмовете на Египет и Азия. Бидейки ключът към цялото Учение, тя била грижливо скривана от обикновените умове. Цифрите, буквите, геометричните фигури и човешките изображения, които служели за знаци в тази алгебра на окултния свят, били понятни само на Посветените: те разкривали смисъла им на учениците едва след като получели от тях тържествен обет за мълчание. Питагор изложил тази Наука в една книга, написана от собствената му ръка и наречена Йерос Логос – „Свещеното Слово“. Тази книга не е достигнала чак до нас; ала написаните по-късно трудове на Питагорейците Филолай, Архит и Хераклид Понтийски, диалозите на Платон, както и трактатите на Аристотел, Порфирий и Ямблих, ни запознават с нейните Принципи. И ако те са останали като неразгадано писмо за съвременните философи, това е, защото смисълът и значението им могат да бъдат разбрани единствено чрез сравнение на всички източни езотерични доктрини.

Питагор наричал своите ученици математици, защото висшите му наставления започвали с Учението за Числата. Ала тая Свещена Математика, или Наука за Принципите, била същевременно в по-голяма степен трансцендентална и жива от светската, невежа математика, позната на нашите учени и философи. В Питагоровата Наука, Числото не е било считано за абстрактна величина, а за дълбоко присъща и активна Добродетел на Върховното ЕДНО, на Бога – Първоизточника на Всемирната Хармония. Науката за Числата била наука за Живите Сили, за Божествените качества и способности, действащи в световете и в човека, в Макрокосмоса и Микрокосмоса… Следователно, като вниквал в тях, като ги различавал и обяснявал тяхната роля, Питагор се е занимавал не с нещо друго, а с Теогонията ⁵² , т.е. с една Теология, основана на Разума.

Една истинска Теология би следвало да ни предостави Принципите на всички науки. Тя би била Наука за Бога само ако ни разкрива единството и взаимовръзките на природните науки – и заслужава своето название единствено при условие че представлява орган и синтез на всички други науки. Ето каква точно роля е играла в египетските храмове Науката за Свещеното Слово, ясно формулирана и прецизирана от Питагор под името Наука за Числата. Тя имала за цел да предостави Ключа на Битието, на Познанието и на Живота. Ученикът, под ръководството на Учителя, трябвало да започне със съзерцание на Принципите в собственото си съзнание, преди да проследи многобройните им приложения в концентричната необятност на сферите на развитието.

Един съвременен поет, схващайки интуитивно тази Истина, е описал как Фауст слиза при Майките, за да възвърне живота на призрака на Елена. Фауст улавя Магическия Ключ, Земята изчезва под неговите крака, съзнанието му се зашеметява и той се потапя в празнотата на пространствата. Най-накрая се озовава при Майките, бдящи над изначалните форми на Великото Цяло и пораждащи съществата по образец на тези Архетипи. Тия Майки са Числата на Питагор, Божествените Сили на света. Поетът ни е предал свещения трепет на собствената си мисъл при това потапяне в бездните на Неизмеримото. За древния Посветен, у когото прякото виждане чрез Разума постепенно се пробуждало като ново сетиво, това вътрешно Откровение изглеждало по-скоро като възлизане към огненото Велико Слънце на Истината, откъдето той, в пълнотата на Светлината, съзерцавал съществата и формите, запратени във водовъртежа на животите чрез едно главозамайващо мощно излъчване.

Посветеният съвсем не успявал за един ден да постигне вътрешно тази Истина, при която човек осъществява Всемирния Живот чрез съсредоточаване на силите и способностите си. Цели години упражнения били нужни за това, изисквало се толкова трудното съгласуване на ума и волята. Преди да започне да борави с Творящото Слово – а малцина стигат дотам! – той трябвало да учи началата на Свещеното Слово – буква по буква, сричка по сричка.

Питагор имал обичай да изнася тия уроци в храма на Музите. Магистратите на Кротон го построили, по негово изрично искане и по негови указания, съвсем близо до жилището му в една усамотена градина, затворена за външни хора. Само учениците от втората степен имали достъп дотам, заедно с Учителя. Във вътрешността на този кръгъл храм се виждали мраморни статуи на деветте Музи. Изправена в центъра, като Пазителка, била Хестия, обгърната с було, тържествена и тайнствена. С лявата си ръка тя закриляла огъня на едно огнище, а с дясната сочела към Небето. У древните гърци и римляни, Хестия, или Веста, е Пазителка на Божествения Принцип, присъстващ във всичко. Бидейки самото съзнание на Свещения Огън, тя има свой олтар в храма на Делфи, в Пританейона на Атина, както и в най-малкото домашно огнище. В светилището на Питагор, тя символизирала централната Божествена Наука, т.е. Теогонията. Езотеричните Музи около нея носели, освен традиционните си митологични имена, още и имената на окултните науки и свещените изкуства, на които били закрилници. Урания покровителствала астрономията и астрологията; Полихимния – науката за душите в задгробния живот и прорицателското изкуство; Мелпомена, с трагическата си маска – науката за живота и смъртта, за трансформациите и прераждането. Тия три висшестоящи Музи заедно съставлявали Космогонията, или Небесната физика. Калиопа, Клио и Евтерпа ръководели науката за човека, или психологията, със съответните ѝ изкуства: медицина, магия, морал. Последната група: Терпсихора, Ерато и Талия, обхващала земната физика, науката за елементите, камъните, растенията и животните. По този начин, още с първия поглед, структурата на науките, пресъздаваща съвсем точно структурата на Вселената, изниквала пред ученика в живия кръг на Музите, озарени от Божествения Пламък.

52 Теогония (гр.) – наука за произхода на Боговете (бел. ред.).

След като отвеждал учениците си в това малко светилище, Питагор отварял Книгата на Словото и започвал да преподава своя езотеричен урок.

– Тези Музи – казвал той – не са нищо друго освен земните образи на Божествени Сили, чиято безплътна и възвишена хубост ще съзерцавате вътре в самите себе си. Както те се взират в Огъня на Хестия, от който са излъчени и който ги движи, задавайки им ритъм и мелодия, така и вие трябва да се вглъбите в Централния Огън на Всемира, в Божествения Дух, за да се разгърнете заедно с Него във видимите Му проявления.

Тогава, с мощна и безстрашна ръка, Питагор въздигал своите ученици до света на формите и реалностите; той отстранявал времето и пространството – и заедно с учениците се спускал във Великата Монада, Великата Единица, в Същността на Несътвореното Същество.

Питагор я наричал Изначалната Единица, съставена от Хармония, от Мъжкия Огнен Принцип, проникващ всичко – Духът, Който се движи от само себе си, Неделимият и Велик Непроявен, Чиято съзидателна мисъл проявяват ефимерните светове: Единственият, Вечният и Безпределният, Неизменният, скрит зад множеството творения, които преминават и се изменят.

„Скритата вътре в човека Същност му се изплъзва – казва Питагореецът Филолай. – Той познава само нещата в тоя свят, където крайното се съчетава с безкрайното. И как е възможно да ги познава? Това е така, защото между него и нещата съществува известна хармония, известно отношение – един общ Принцип; и този Принцип им е даден от Единния, Който, заедно с тяхната Същност, им дава също така мярката и способността за разбиране. Той е Всеобщата Мярка между обекта и субекта, Първопричината на нещата, чрез която Душата участва в последната причина на Единствения, на Единицата.“ ⁵³

Ала как да се приближим до Него, до неуловимото, Неведомото Същество? Някой някога виждал ли е Господаря на Времето, Душата на Слънцата, Първоизточника на всеки разум? Не! И единствено сливайки се с Него, човек вниква в своята Същност. Той е като невидим Огън, поставен в центъра на Всемира, подвижният пламък на Който обикаля всички светове и движи окръжността.

Филолай добавя, че дело на Посвещението е приближаването на човека към Великото Същество, ставайки все по-подобен на Него, усъвършенствайки себе си възможно най-много, господствайки над нещата посредством Разума, ставайки деятелен като Него, а не пасивен като тях: „Вашето същество, вашата душа, не е ли един Микрокосмос, една малка вселена? Ала тая вселена е пълна с бури и разногласия. Е, добре: тук иде реч да се осъществи в нея Единството в Хармония. Тогава и само тогава, Бог ще слезе във вашето съзнание, тогава вие ще станете част от Неговото Могъщество и ще изваете от собствената си воля камък на огнището, олтар на Хестия, престол на Юпитер!“.

Бог, Неделимата Същност, следователно има за Свое Число Единицата, съдържаща Безкрайността; за Свое Име – това на Отец: Създателят, Вечният Мъжки Принцип; за Свой знак – Живия Огън, символ на Духа, Същност на Целокупното Всичко. Ето го първия от Принципите.

53 В трансценденталната математика по алгебричен път се доказва, че Нула, умножена по Безкрайност, е равна на Единица. Нулата в реда на абсолютните идеи означава Неведомото Същество. Вечността, Безкрайността в езика на храмовете била обозначавана посредством кръг или змия, захапала опашката си, което е символизирало самозадвижващата се Безкрайност. И тъй, щом Безкрайността сама се определя, тя поражда всичките числа, които съдържа във великото си Единство и които управлява в съвършена Хармония. Това е трансценденталният смисъл на първия важен момент в Питагоровата Теогония – причината, поради която Великата Монада съдържа в себе си всички малки монади и поради която всички числа произлизат от Великото Единство в движение (бел. авт.).

Ала Божествените аспекти са подобни на Мистичния Лотос, който египетският Посветен, легнал в своята гробница, вижда да изниква внезапно всред черната нощ: първоначално той е само светеща точка; сетне се разтваря като цвете, а пламтящият му център се разцъфтява като хилядолистна роза от Светлина.

Питагор казвал, че Великата Монада действа като Творяща Диада – Съзидателна Двойка. Щом Бог се прояви, Той вече е двоен: Същност Неделима и вещественост делима; активен Мъжки Принцип – оживотворяващ, одухотворяващ, и пасивен Женски Принцип – или гъвкава одушевена материя. Следователно Двойката представлява Единението на Вечното Мъжко с Вечното Женско Начало в Бога: двата Същностни Божествени аспекта. Орфей изразил поетично тази идея в следния стих:

Юпитер е и Божественият Съпруг,

и Божествената Съпруга.

Всички политеисти интуитивно са съзнавали тази идея, представяйки Божеството ту в мъжка, ту в женска форма.

И тази Жива, Вечна Природа, тази Велика Съпруга на Бога не е само земната природа, а Небесната Природа, невидима за плътските ни очи – Душата на Всемира, Изначалната Светлина, наричана ту Майя, ту Изида или Кибела, която, първа трептяща под въздействието на Божествения импулс, съдържа в себе си Същността на всички Души, Духовните първообрази на всички същества. После, тя е Деметра, Живата Земя, както и всички земи, заедно с телата в тях, където тия Души отиват да се въплътят. Тя е и Жената, спътницата на Мъжа. Жената в човечеството представлява Природата; и съвършеният образ на Бога не е само Мъжът, а Мъжът и Жената заедно. От това води началото си непреодолимото им, пленително и съдбовно привличане; оттам произхождат и опиянението, и Любовта, в които своя роля играят както илюзорният сън на безконечни творения, така и смътното интуитивно усещане, че Вечният Мъж и Вечната Жена се радват на пълно Единение в Лоното на Бога.

– И тъй, да отдадем почит на Жената: както на Земята, така и на Небето – казвал Питагор, наедно с всички Древни Посветени – тя ни помага да разбираме тая Велика Жена, Природата. Нека тя бъде неин свят образ и нека ни помогне постепенно да се извисим до Великата Душа на Всемира, която ражда, съхранява и обновява, чак до Божествената Кибела, носеща със себе си народа от Души в мантията си от Светлина!

Монадата (Единицата) представлява Същността на Бога, а Диадата (Двойката) – Неговата способност да ражда и възпроизвежда. Двойката поражда света – видима изява и разгръщане на Бога в пространството и времето. И все пак, реалният свят е троичен – защото, също както човек е съставен от три различни елемента, само че слети в едно цяло: тялото, Душата и Духът, така и Всемирът е разделен на три концентрични сфери: природният, човешкият и Божественият свят. Триадата (Тройката), или Законът на Троичността, следователно е основният определящ закон на нещата и същинският Ключ на Живота – защото тя се намира на всяко от стъпалата в Стълбата на Живота: от структурата на органичната клетка, през физиологичното устройство на животинското тяло, функционирането на кръвоносната и гръбначно-мозъчната система, та чак до свръхфизическия строеж на човека, на Вселената и на Бога. Така, като с магическа пръчица, Триадата разкрива пред смаяния ум вътрешната структура на Вселената: посочва безкрайните съотношения между Макрокосмоса и Микрокосмоса; действа като Светлина, проникваща в нещата, за да ги направи прозирни, и озарява малките и големите светове така, че да грейнат като магически фенери.

Нека обясним този закон чрез основното съотношение между човека и Вселената.

Питагор приемал, че Духът на човека, или Разумът, наследява от Бога своята безсмъртна, невидима, изцяло деятелна природа – защото Духът е онова, което се движи от само себе си. Той определил тялото като „смъртната, делима, пасивна част на Духа“ и считал, че онова, което ние наричаме Душа, е тясно свързано с Духа, но е съставено от трети елемент, действащ като посредник, който произхожда от Космичния жизнен флуид. Следователно Душата може да се оприличи на ефирно тяло, което Духът си изтъкава и съгражда. Без това ефирно тяло, материалното не би могло да се движи и работи и би представлявало само неподвижна и безжизнена маса. ⁵⁴ Душата има форма, подобна на тази на тялото, което оживотворява и което надживява след разлагането му, т.е. смъртта. Тогава тя се превръща – според израза на Питагор, възприет и от Платон – в Ефирна колесница, която въздига Духа в Божествените сфери или пък го оставя да падне отново в мрачните области на материята, в зависимост от това дали е повече или по-малко добра или зла. Структурата и развитието на човека обаче се преповтарят във все по-обхватни кръгове по цялата стълба на съществата и във всичките сфери. Също както човешката Психея се бори между Духа, който я привлича, и тялото, което я задържа, тъй и човечеството се развива между природния и животински свят, където е потопено чрез земните си корени – и Божествения свят на чистите Духове, където е неговият Небесен Първоизточник и до който то се стреми да се извиси. А това, което става с човечеството, протича по всичките земи и във всичките слънчеви системи, винаги в различен мащаб, винаги по нов начин. Продължете този кръг до безкрайност – и ако можете, обхванете само в едно понятие безпределните светове. Какво ще откриете там? Съзидателната мисъл, Космичния жизнен флуид и светове в развитие: Духа, Душата и тялото на Божеството. Повдигайки було след було и изучавайки аспектите на самото Божество, ще видите там Триадата и Диадата, обвити в тъмната глъбина на Монадата – като звезди, разцъфнали в бездните на Необятното.

54 Същата доктрина откриваме у Посветения св. Павел, който говори за Духовно тяло (бел. авт.).

От това кратко изложение може да се схване кардиналното значение, което Питагор е отдавал на Закона на Троичността. Може да се каже, че този закон се явява крайъгълният камък на Езотеричната Наука. Всички велики родоначалници на религиите по света са съзнавали това, всички теософи са го усещали интуитивно. Един оракул на Заратустра казва:

Навред във Всемира цари

Числото Три, а Единицата е неговата Първопричина.

Несравнимата заслуга на Питагор е, че е формулирал това с яснотата на древногръцки гений. Той е превърнал този закон в център на своята Теогония и основа на науките. Вече завоалирана в езотеричните писания на Платон, само че напълно неразбрана от редица по-късни философи, едва малцина Посветени в окултните науки от нашето съвремие са вникнали в тази идея ⁵⁵ . Сега вече можем да видим каква широка и солидна основа е предоставил Законът на Всемирната Троичност за класификацията на науките, за структурата на Космогонията и психологията.

Също както Всемирната Троичност се съсредоточава в Единството на Бога, или в Монадата, така и човешката троичност е фокусирана в съзнанието на Аза и във волята, събираща в едно всички способности на тялото, на Душата и на Духа в своето живо единство. Човешката и Божествената троичност, обобщена в Монадата, съставя Свещената Тетрада – Свещената Четворка. Ала човек само относително осъществява собственото си единство, защото неговата воля, действаща върху цялото му същество, все пак не може да действа едновременно и в пълнота в трите му аспекта, тоест в инстинкта, в Душата и в Разума. Вселената и самият Бог му се явяват последователно, отразявани от тия три огледала:

55 В първата редица на които трябва да поставим Фабр д‘Оливе („Златните стихове“ на Питагор). Тази жива идея за силите на Вселената, пронизващи я от горе надолу, няма нищо общо с празните умувания на чистите метафизици, като например тезата, антитезата и синтеза на Хегел, които са най-обикновени игри на ума (бел. авт.).

1) Гледан посредством инстинкта и калейдоскопа на сетивата, Бог е множествен и безкраен като Своите проявления – оттам и политеизмът, в който броят на Боговете е неограничен.

2) Гледан чрез разумната Душа, Бог е двояк, тоест Дух и материя – оттам и дуализмът на Заратустра, на Манихейците и на много други религии.

3) Съзерцаван посредством чистия Разум, Бог е троичен, тоест: Дух, Душа и тяло, във всичките прояви на Всемира – оттам и троичните религии на Индия (Брахма, Вишну и Шива), а и самата Света Троица на християнството (Отец, Синът и Светият Дух).

4) Схващан чрез волята, която е обобщение на всичко, Бог е само Един – и така стигаме до затворения монотеизъм на Мойсей, в цялата му строгост. Тук вече няма персонификация, няма въплъщение: излизаме от видимата Вселена и влизаме обратно в Абсолюта. Всевишният, Вечен и Безпределен, царува сам над света, който е сведен до тленна прах. Следователно разнообразието от религии произхожда от факта, че човек осъзнава и осъществява Божественото единствено посредством собственото си същество, което е относително и крайно, докато Бог всеки миг осъзнава и осъществява Единството на трите свята в Хармонията на Всемира.

Това последно приложение само по себе си доказва, в известен смисъл, магическата сила на Тетраграмата в порядъка на идеите. В нея се намират не само Принципите на науките, Законът на съществата и техния път на развитие, но също и причината за различните религии и тяхното Върховно Единство. Тетраграмата наистина е Всемирният Ключ. На това се дължи възторгът, с който Лизий говори за нея в споменатите Златни стихове – и сега разбираме защо Питагорейците са се клели в този велик символ:

Кълна се в Оногова, Който е начертал в сърцата ни

Свещената Тетрада – символ необятен и чист, Първоизвор на Природата и Първообраз на Боговете.

Питагор продължил с преподаването на Науката за Числата, стигайки много по-далеч. И при всяко от числата, той определял един Принцип, един закон, една сила, действащи във Всемира. Ала той заявявал, че най-същностните Принципи се съдържат в първите четири числа, защото, като ги събираме или умножаваме, намираме всички останали числа. По същия начин, и безкрайното многообразие от същества, съставляващи Вселената, е породено от съчетанията на три първични сили: материя, Душа и Дух, под въздействието на творческия импулс на Божественото Единство, което ги смесва и диференцира, съсредоточава и движи. Също като всички главни Учители на Езотеричната Наука, и Питагор отдавал голямо значение на числата 7 и 10. Числото 7, бидейки сбор от 3 и 4, означава единението на човека и Божеството. Това е шифърът на Адептите, на Великите Посветени – и понеже изразява цялостното осъществяване във всяко нещо на седем степени, това число символизира Закона на Развитието. Числото 10, получено от сбора на първите четири числа и съдържащо в себе си предходните, е съвършено в най-висока степен, защото представлява всички Принципи на Божественото, еволюирали и слели се в ново Единение.

Привършвайки урока по своята Теогония, Питагор посочвал на учениците си деветте Музи, олицетворяващи науките, групирани три по три, символизирайки тройната троичност, разгърнала се в девет свята, и образуващи – заедно с Хестия, Божествената Наука, Пазителка на Изначалния Огън – Свещената Декада (Десетица).