Мисията на Христа ²⁵

25 Трудовете за живота на Иисус, съчинени от критиците през последното столетие, със сигурност са едни от най-значимите за това време. В блестящото резюме, изготвено от Луи-Огюст Сабатие (Речник на религиозните науки, Лихтенбергер – Louis-Auguste Sabatier, Dictionnaire des Sciences religieuses, Lichtenberger, том VII, статията, озаглавена „Иисус“), можем да намерим едно цялостно изложение. Това прекрасно изследване представлява цял исторически обзор на този въпрос и описва с голяма точност положението в дадения исторически момент. Тук просто ще припомня двете главни фази, през които то е преминало при Щраус и Ренан, за да затвърдя по-добре новата гледна точка, която съм възприел. Излизайки от философската школа на Хегел и присъединявайки се към критическата и историческа школа на Бауер, Щраус, без да отрича съществуването на Иисус, се опитал да докаже, че Неговият живот – такъв, какъвто е разказан в Евангелията, – е мит, легенда, породена от въображението на народа за потребностите на вече зараждащото се християнство и в съответствие с пророчествата от Стария Завет. Неговата теза, чисто отрицателна и все пак защитена с изключителна изобретателност и дълбока ерудиция, се счита за вярна в определени детайли, но напълно незащитима като цяло и по отношение на най-съществените си точки. Освен това, тази теза има сериозен недостатък: тя не обяснява нито характера на Иисус, нито произхода на християнството. Животът на Иисус от Щраус е планетна система без Слънце. Ала независимо от това, трябва да му се признае значителната заслуга за това, че е прехвърлил въпроса от сферата на догматичната теология в тази на историята и литературната критика. Животът на Иисус от Ренан дължи своя блестящ успех на високите си естетически и литературни качества, но също и на дръзновението на самия писател, който е първият, осмелил се да превърне живота на Христос в проблем на човешката психология. Решил ли е той този проблем? След шеметния успех на тази книга, всеобщото мнение на сериозната критика беше, че не го е решил. Този Иисус, описан от Ренан, започва своето поприще като кротък мечтател, въодушевен и наивен моралист, а го завършва като стихиен и необуздан чудотворец, изгубил чувството си за реалност. „Въпреки всичките старания на историка – казва Сабатие, – тази книга описва деградацията на един здрав разум по посока към лудостта. Христос на Ренан се лашка между тънката пресметливост на славолюбивия човек и бляновете на озарения“. Той става Месия, без да иска това и почти без да го осъзнава – оставя се да му бъде наложено това име само за да угоди на апостолите и на желанието на народа. Ала съвсем не с такава слаба вяра един истински Пророк съгражда нова религия и преобразява Душата на Земята. Животът на Иисус от Ренан е планетна система, огрявана от бледо Слънце, без животворен магнетизъм и без съзидателна топлина. Как Иисус е станал Месия? Ето го първостепенния въпрос, съществен за схващането на Христа. Точно пред този въпрос се колебае Ренан, точно него заобикаля. Теодор Кайм е разбрал, че трябва да го атакува челно. (Das Leben Jesu, Zürich Ето, че настъпил съдбовният час за целия свят: небосклонът над планетата бил мрачен и изпълнен със злокобни поличби. – Животът на Иисус, Цюрих, 1875, трето издание). Неговата версия за живота на Иисус е най-забележителната, написана след тази на Ренан. Той осветлява тоя вечен въпрос, който може да изникне при езотеричното тълкувание на текстове и исторически събития. Ала въпросът не е от такова естество, че да може да бъде решен, без да се прибегне до интуицията и до Езотеричната традиция. Именно с тази Езотерична Светлина, вътрешен Светилник на всички религии, централна Истина на всяка плодотворна философия, съм се опитал да направя възстановка на живота на Иисус в по-едри щрихи, взимайки под внимание всички по-ранни трудове на историческата критика, които са разчистили терена и подготвили почвата. Тук не е нужно да определям какво имам предвид под езотерична гледна точка – която е синтез на науката и религията. Цялата настояща книга представлява разгръщане на тази гледна точка, а аз просто ще добавя, що се отнася до историческата и относителната стойност на Евангелията, че съм взел трите Евангелия от Матей, Марко и Лука като основа, а Евангелие от Йоана – като дълбока Тайна на Езотеричното Учение на Христос, същевременно приемайки по-късната редакция и символичната тенденция на това Евангелие. Четирите Евангелия, които трябва да бъдат сверявани и поправяни едни чрез други, са еднакво автентични, но по различни начини. Евангелията на Матей и Марко са ценни в буквален смисъл, с историческите факти, които съдържат: в тях има явни действия и слова, общодостъпни за народа. Кроткият и благ Лука ни дава възможност да изпитаме за миг усещането за Мистериите зад поетичното було на легендата: това е Евангелието на Душата, Жената и Любовта. Свети Йоан разбулва тези Мистерии. В неговото Евангелие откриваме Дълбините на Учението, Тайното Учение, Смисъла на Обещанието, скрития езотеричен заряд. Климент Александрийски, един от редките християнски епископи, владеещи ключа към Всемирното Езотерично Учение, много удачно го е нарекъл Евангелието на Духа. Йоан има дълбок поглед върху трансценденталните Истини, разкрити от Учителя, и мощен начин да ги изразява в кратък и обобщен вид. Освен това, негов символ е Орелът, който пори с криле пространствата и ги обгръща със своя пламтящ взор (бел. авт.).

I Положението в световен план по време на Рождението на Иисус

Въпреки усилията на Посветените, многобожието в Азия, Африка и Европа водело единствено до рухване на цивилизацията. То не достигнало до възвишената Космогония на Орфей, така великолепно възпята, но вече изгубила възвишената си сила при Омир. Можем да упрекнем за това само човешката природа, която така трудно се държи на определена Духовна висота. За „великите умове“ на Античността, Боговете никога не са били нещо повече от поетичен израз на йерархичните сили на Природата, красноречив образ на нейния вътрешен организъм – а тези Богове живеят нерушими в съзнанието на човечеството също и като символи на Космичните и Духовните Сили. В мисълта на Посветените, над това многообразие от Богове или Сили владее Върховният Бог, или чистият Дух, Който ги прониква всецяло. Главната цел на светилищата в Мемфис, Делфи и Елевзина била точно да проповядват това Единство на Бога и свързаните с него теософски идеи и нравствена дисциплина. Ала учениците на Орфей, Питагор и Платон „ударили на камък“ в егоизма на политиците, дребнавата посредственост на софистите и страстите на тълпата. Социалното и политическото разложение на Древна Гърция било следствие от нейното религиозно, морално, интелектуално и духовно разложение. Аполон, Слънчевото Слово, проявлението на Върховния Бог и надземния свят чрез Красотата, Справедливостта и Прорицателството, оставал безмълвен. Вече нямало оракули, вдъхновени свише и истински поети: Минерва, Богинята на Мъдростта и Провидението, се криела зад булото си пред своите хора, превърнали се в циници, които опошляват Мистериите, осмиват и оскърбяват Мъдреците и Боговете, в театъра на Бакхус, във фарса в комедиите на Аристофан. Самите Мистерии вече са покварени; защото на празненствата в Елевзина се допускат клеветници и куртизанки. Когато душата се помрачи, огрубее и вкорави, религията става идолопоклонническа; когато мисълта стане материалистична, философията изпада в скептицизъм. Виждаме и как Лукиан* – този микроб, роден върху трупа на езичеството, се гаври с митовете, след като Карнеад* е отрекъл научния им произход.

Суеверна в религията, агностична във философията, егоистична и упадъчна в политиката, опиянена от анархията и фатално обречена на тиранията: ето в какво се е превърнала тази Божествена Гърция, която ни е предала в наследство Египетската Наука и Мистериите на Азия чрез безсмъртните форми на Красотата.

Ако някой е разбрал какво не му достига на Античния свят, ако някой се е опитал да го преодолее с героични и гениални усилия, то това е бил Александър Велики. Този легендарен завоевател, Посветен в Мистериите на Самотраки като своя баща Филип, се е проявил дори повече като духовен син на Орфей, отколкото като ученик на Аристотел. Без съмнение, този македонски Ахил, който се впуснал с шепа гърци да прекоси Азия, стигайки чак до Индия, мечтаел за всемирна империя, само че не по маниера на римските цезари, чрез потисничество на народите, чрез потъпкване на религията и свободната наука. Неговата велика идея била помирението на Азия и Европа, чрез един синтез на религиите, подкрепен от авторитета на науката. Движен от тази мисъл, той отдал подобаваща почит на науката на Аристотел, както и на Минерва на атиняните, на Йехова на йерусалимците, а също и на Озирис на египтяните и Брахма на индусите, съзирайки, като всеки истински Посветен, едно и също Божество и една и съща Мъдрост, скрити зад всички тези символи. Ето какъв широк мироглед, какво велико проникновение имал този нов Дионис! Мечът на Александър бил последната мълния на Орфеевата Гърция: тя озарила и Изтока, и Запада. Синът на Филип издъхнал, опиянен от победата и мечтата си, оставяйки окъсаните дрипи от своята империя на алчните и грабливи военачалници. Ала мисълта му не погинала заедно с него. Той основал Александрия, където източната философия, юдаизмът и елинизмът трябвало да се разтопят и слеят в едно цяло в огнената пещ на изпитанието на египетския езотеризъм, очаквайки Словото на Христовото Възкресение.

Докато звездите близнаци на Древна Гърция – Аполон и Минерва, избледнявали, залязвайки към хоризонта, народите съзрели в бурното небе да изгрява вещаещо угроза знамение: римската вълчица.

От какво води началото си Рим? От заговора на една алчна олигархия в името на грубата сила; от потисничеството на човешкия разум, на религията, на науката и на изкуството чрез обожествената политическа власт: с други думи, пълната противоположност на Истината, според която управлението получава своите права единствено от Върховните Принципи на Науката, Справедливостта и Икономиката. ²⁶ Цялата римска история е само следствие от това съглашение на неправдата и беззаконието, чрез което римските сенатори обявяват война първо на Италия, а след това – на целия човешки род. Те съвсем правилно са избрали своя символ! Бронзовата вълчица, която, с настръхналата си жълточервеникава козина, е обърнала хищната си глава към Капитолия, представлява символичният образ на това управление – демонът, който ще обсебва римската душа чак до самия край.

26 Тази гледна точка, диаметрално противоположна на онази на емпиричната школа на Аристотел и Монтескьо, е и мирогледът на Великите Посветени, египетски жреци, като Мойсей и Питагор. Този мироглед е разкрит и описан с мощно въздействаща сила в цитирано по-горе произведение: La Mission des Juifs от Сент-Ив д‘Алвейдър. Вижте забележителната му глава за основаването на Рим (бел. авт.).

В Древна Гърция поне винаги са били почитани делфийските и елевзинските светилища. В Рим обаче науката и изкуството били отхвърлени от самото начало. Всички опити на Мъдреца Нума, етруския Посветен, се провалили, „удряйки на камък“ в недоверчивостта и властолюбието на римските сенатори. Той донесъл със себе си тайнствените книги на Сибилите, съдържащи част от Науката на Хермес. Той бил основоположникът на съдилища със съдии, избирани от народа, и пак той раздавал земи на същия този народ; той издигнал Храм на Правата Вяра и на Янус ²⁷ – йерограма ²⁸ , символизираща всемирното естество на Закона; той предоставил на Фециалите ²⁹ правото за обявяване на война. Царуването на Нума, когото народната памет никога не е преставала да почита като вдъхновен свише от Божествен Дух Покровител, следователно изглежда като историческа намеса на Свещената Наука в държавното управление. Той не е представител на римския гений, а на Духа на Етруското Посвещение, следващо същите Принципи като Школата на Мемфис и Делфи.

След Нума, римският сенат изгорил книгите на Сибилите, съсипал авторитета на римските жреци, сринал съдебните институции и се върнал към своята система, в която религията била само оръдие за политическо господство. Рим се превърнал в хидра, поглъщаща народите с техните Богове. Народностите по Земята постепенно били подчинени и ограбени. Мамертинската тъмница се напълнила с царе от север и юг. Рим, който искал да има за жреци единствено роби и шарлатани, изтребил и последните носители на Езотеричната традиция в Галия, Египет, Юдея и Персия: преструвайки се, че се прекланя пред Боговете, в действителност се кланял само на своята Вълчица. И тогава, в кървавата зора на утрото се появява геният на Рим: Цезар! Рим е погълнал вече всички народи; Цезар, бидейки неговото живо въплъщение, поглъща и обсебва цялата власт. Цезар не се стреми да бъде само император на народите; прибавяйки жреческата към императорската корона на главата си, той се самопровъзгласява за „Върховен Жрец“. След битката при Тапс, гласуват за него да поучи титлата „Божествен Победител“; по-късно статуята му е поставена в храма на Квирин, заедно със свита от свещенослужители, носещи неговото име: жреците Юлианци. По една върховна ирония и върховна логика на нещата, същият този Цезар, който се самопровъзгласява за Бог, отрича безсмъртието на Душата пред сената в неговия пълен състав. Нима това не е достатъчно, за да твърдим, че за тях няма друг Бог освен Цезар?

27 Янус – древноримско божество, често изобразявано с две или четири лица (бел. ред.).

28 Йерограма (гр.) – свещен символ или надпис (бел. ред.).

29 Фециали (лат.) – римска колегия от 20 жреци, изпълняващи службата на пълномощници на Рим пред чуждите народи за водене на преговори, обявяване на война и сключване на мир, при спазване на определени религиозни обреди (бел. ред.).

При цезарите, Рим, наследникът на Вавилон, простира своята ръка над целия свят. А какво е станало с римската държава? Римската държава унищожава всякакъв колективен живот извън своя собствен. Военна диктатура в Италия: злоупотреби от губернаторите и митарите в провинциите. Завоевателят Рим се е настанил като вампир върху мъртвите тела на античните общества.

И сега римската оргия може да излезе на бял свят, с цялата тази вакханалия на своите пороци и с позорния парад на престъпленията си. Тя започва със сладострастната среща между Марк Антоний и Клеопатра, а ще завърши с разюздания разврат на Месалина и яростните изстъпления на Нерон; започва с похотливата и публична пародия на Мистериите; ще завърши в римския амфитеатър, където диви зверове ще се нахвърлят върху голи девици, мъченици на своята вяра, и ще ги разкъсват, аплодирани от двадесет хиляди зрители.

И все пак, сред завладените от Рим народи имало един, който наричал себе си Божият народ и чиято натура била противоположна на римската. Как така Израил, изтощен от вътрешните си борби и смазан от тривековно иго, запазил своята непреклонна вяра? Защо този победен народ се възправил против гръцкото разложение и римската оргия, като същински Пророк, с глава, посипана с пепел, и с очи, пламнали от страховит гняв? Защо той дръзвал да пророкува падането на господарите, стъпили на врата му, и да говори за незнайно каква „последна победа“, когато самият той се приближавал все повече към собствената си непоправима разруха? Защото вътре в него живеела една велика идея, внушена му още от Мойсей. При Иисус Навиев, дванадесетте племена издигнали паметна каменна плоча със следния надпис: „Това е нашето свидетелство, че ЙЕВЕ е Единственият Бог“.

Как и защо Законодателят на Израил превърнал Еднобожието в „крайъгълния камък“ на своята Наука, на обществения си закон и на всемирната религиозна идея, вече видяхме в книгата за Мойсей. Той имал гениалността да осъзнае, че от победния триумф на тази идея зависи бъдещето на човечеството. За да я съхрани, написал йероглифна Книга, построил Златен Кивот, въздигнал цял Народ от скитническия прах на пустинята. Мойсей насочил Небесния Огън така, че да се рее над тези свидетелства на Духовната идея, а ударите на мълнията – да падат отгоре им. Срещу тях съзаклятничили не само моавците*, филистимците*, амаликитите*, всички народи на Палестина, но също и страстите, и слабостите на самия еврейски народ. Жреците престанали да разбират Книгата; Кивотът бил завзет от враговете; а народът замалко да забрави мисията си стотици пъти. Защо тогава той ѝ останал верен въпреки всичко? Защо идеята на Мойсей оставила дълбокия си печат с огнени букви върху челото и в сърцето на Израил? На кого се дължи това изключителна постоянство, тази велика преданост във всички превратности на неговата бурна история, изпълнена с огромни беди и нещастия – преданост, придаваща на Израил своя единствен по рода си облик сред народите? Можем смело да отговорим: на Пророците и на самата институция на Прорицателството. Строго съблюдавана чрез устното предание, тя води началото си още от Мойсей. Еврейският народ е имал по един Нави ³⁰ във всички епохи на своята история, чак докато бил разпръснат по света. Ала институцията на Прорицателството за първи път се явява пред нас под една органична форма в епохата на Самуил. Именно Самуил основал тези Братства на Невиим, тези Школи за Пророци, пред лицето на нововъзникващата царска власт и вече изроденото жреческо общество. Той ги превърнал в строги пазители на Езотеричната традиция и на всемирната религиозна идея на Мойсей, в противовес на царете, в които политическата идея и националната цел взели надмощие. В тези Братства действително се пазели отломките от Науката на Мойсей, от Свещената Музика с нейните способи и могъщи сили, от Окултното Лечителство, и накрая – от Изкуството на Прорицателството, което Великите Пророци разгърнали с майсторска сила, висота и самоотверженост.

Прорицателството е съществувало посредством най-разнообразни форми и методи у всички народи на древността. В народа на Израил обаче то имало размах, възвишеност, авторитет, на равнището на които монотеизмът поддържа крепко човешката душа. Прорицателството, представено от теолозите на Земята като пряко общение с едноличен Бог, отричано от натуралистичната философия като чисто суеверие, в действителност е само висша проява на Всемирните Закони на Духа. „Всеобщите Истини, управляващи света – казва Хайнрих Евалд в своята прекрасна книга за Пророците, – или, с други думи, Божиите Мисли, са неизменни, непристъпни и нерушими, напълно независими от колебанията и промените на нещата, от волята и действията на хората. Човекът е изначално призван да вземе участие в тия Божии Мисли, да ги разбира и изразява свободно чрез действията си. Именно посредством това той постига своето истинно предопределение. За да може обаче Словото на Духа да проникне в човека от плът, човекът трябва да бъде разтърсен до дъно от големите трусове на историята: тогава Вечната Истина избликва от него като Извор на Светлина. Ето защо в Стария Завет толкова често се казва, че ЙЕВЕ е Жив Бог. Когато човек се вслушва в Божествения Зов, в него се съгражда Нов Живот, в който той повече не се чувства сам, а в общение с Бога и с всички Истини, и в който е готов да върви от една Истина към друга, до Безкрая. В този Нов Живот, мисълта му става пълно подобие на Всемирната Воля. Той има ясен поглед върху настоящото време и пълна вяра в окончателния успех на Божествената Идея. Човек, който преживява това, е Пророк, т.е. изпитва неустоим подтик да се проявява към другите като Божий представител. Неговата мисъл се превръща във виждане – и тази висша сила, която тласка Истината да извира от Душата му, съкрушавайки я понякога, представлява самият пророчески елемент. Прорицателските прояви са били в историята гръмотевиците и светкавиците на Истината.“ ³¹

30 Нави, мн.ч. Невиим (ивр.) – Пророк, Вестител (бел. ред.).

Ето това е изворът, от който тези Духовни великани, наречени Илия, Исайя, Йезекиил и Йеремия, черпели своята сила. Дали вдън пещерите си, или в царски палат, те наистина били Господни Стражи, а както Елисей рекъл на своя Учител, Илия, също и „колесниците и конниците на Израил“, които често със съвършено ясновиждане пророкуват смъртта на царе, падането на царства и наказанията, наложени на Израил. Понякога те също изпадат в заблуда. Макар и запалена от Слънцето на Божествената Истина, Светлината на пророческия светилник понякога потрепва и помръква в ръцете им от полъха на национални страсти. Ала те самите никога не се спират пред трудностите в отстояването на нравствените Истини, на истинската мисия на Израил, на окончателната победа на Справедливостта в цялото човечество. Като истински Посветени, те проповядват незачитане на външния култ, премахване на кървавите жертвоприношения, пречистване на душата и милосърдие. Достойна за възхищение в техния възглед, в тяхната вяра, е окончателната победа на Еднобожието, неговата освобождаваща и омиротворяваща роля за всички народи. Най-ужасните беди, които биха могли да сполетят един народ – чуждото нашествие и масовото заточение във Вавилония, – не са способни да разклатят тази вяра. Чуйте какво казва Исайя по време на нашествието на Сенахериб: „Възниквала ли е страна в един ден? Раждал ли се е народ отведнъж, както Сион: току-що се замъчил от родилни болки – да роди синовете си? Ще докарам ли до раждане, а няма да дам да роди?“ – казва Господ. „Или, давайки сила да роди, ще заключа ли утробата?“ – казва Бог твой. Развеселете се с Йерусалим и радвайте се за него всички, които го обичате! Възрадвайте се с него с голяма радост всички, които тъгувате за него… Защото тъй казва Господ: „Ето, ще насоча към него мир като река; и славата на народите – като поток, който прелива. Тогаз ще се насучете; на ръце ще ви носят и на колене ще ви галят. Както утешава някого майка му, тъй ще ви утеша и Аз, и вие ще бъдете утешени в Йерусалим. И ще видите това, и ще се възрадва сърцето ви… и ръката на Господа ще се яви върху рабите Му, а на враговете Си Той ще се разгневи. Защото, ето: ще дойде Господ в Огън, и колесницата Му – като вихър, за да излее гнева Си с ярост, и заплахата Си – с пламнал Огън. Защото Господ с Огъня и с Меча Си ще произведе съд над всяка плът; и много ще бъдат поразените от Господа. „Ония, които се освещават и очистват, за да отиват в градините след една ашера ³² в средата, а ядат свинско месо и гнусотии, и мишки – те всички ще загинат!“, казва Господ. „Защото Аз зная деянията им и помислите им; и ето, ще дойда да събера всички народи и езици, и те ще дойдат и ще видят Славата Ми“. ³³ Това видение започва да се сбъдва едва в днешните времена ³⁴ , като знамение пред гроба на Христа; но кой би могъл да отрече неговата пророческа Истина, вдълбочавайки се в размисъл за ролята на Израил в историята на човечеството?

31 Ewald, Die Propheten (Пророците), „Въведение“ (бел. авт.).

Не по-малко непоклатима от тази вяра в бъдещата слава на Йерусалим, в нравственото му величие, в религиозната му универсалност, е вярата на Пророците в Спасителя, т.е. в Месията. Всички говорят за Него; несравнимият Исайя все още е този, който Го съзира най-ясно, който Го изобразява най-мощно със своето дръзновено слово: „И ще покара издънка от Йесеевия дънер, и клон ще израсне от неговия корен; и ще почива върху него Дух Господен, Дух на Премъдрост и Разум, Дух на Съвет и Крепка Сила, Дух на Познание и Благочестие; ще се изпълни с боязън от Господа… Ще съди сиромасите с Правда; и с Правота ще решава за благодушните на Земята; и ще порази Земята с жезъла на устата Си; и с диханието на устните Си ще умъртви нечестивия. Пояс на кръста Му ще бъде Правдата, а пояс на бедрата Му – Истината“. ³⁵ При това видение, помръкналата душа на Пророка се успокоява и прояснява като небе след буря, когато, при трепетните тонове на Небесната арфа, всички стихии побягват надалеч; защото сега пред вътрешния му взор се очертава истинският образ на Иисус от Галилея: „Защото Той изникна пред Него като издънка из суха земя; и в Него нямаше благообразие, което да ни привлича към Него. Той бе презрян и отхвърлен от людете: човек на скърби… Но Той взе върху Себе Си нашите немощи и понесе нашите недъзи; а ние мислехме, че Той е поразяван, наказван и унизяван от Бога. А Той бе наранен заради нашите грехове и мъчен заради нашите беззакония; наказанието, носещо нашия мир, биде върху Него; и чрез Неговите рани, ние се изцелихме… Той бе измъчван, но страдаше доброволно; като агне биде Той заведен на заколение, а устата Си не отваряше“. ³⁶

32 Ашера (ивр.) – ханаанска върховна Богиня Майка, изобразявана като стъбло на Дървото на Живота (бел. ред.).

33 Исайя 66:8 – 18 (бел. ред.).

34 Настоящата творба на Шюре е публикувана за първи път в оригинал през 1889 г., насред разгара на петата вълна на холерната епидемия, вече взела до този момент милиони жертви. Сегашните времена (2020 г.) са не по-малко знакови и съответстващи на това древно библейско пророчество (бел. ред.).

35 Исайя 11:1 – 5 (бел. авт.).

В продължение на осем столетия, над националните разпри и беди, гръмовното слово на Пророците разнасяло идеята и образа на Месията – ту като страховит Отмъстител, ту като Ангел на Милосърдието. Стаена под асирийската тирания, насред изгнанието във Вавилон, и разцъфнала дори под персийското владичество, идеята за Месията се утвърдила едва по време на управлението на Селевкидите и Макавеите. Когато на власт дошли римското управление и царуването на Ирод, Месията вече живеел във всички съзнания. И ако Великите Пророци Го виждали с чертите на праведник, мъченик, истински Син Божий, то народът, верен на юдейската идея, си Го представял като някакъв нов Давид, Соломон или Макавей*. Ала какъвто и да бил Той, този Възродител на славата на Израил, всички вярвали в Него, очаквали Го и Го призовавали. Такава е могъщата сила на пророческото дело!

По този начин, също както римската история завършва фатално при Цезар по пътя на инстинкта и пъклената логика на Съдбата, така и историята на Израил съвсем непринудено води към Христос по съзнателния път и Божествената логика на Провидението, проявена в неговите видими представители: Пророците. Злото е съдбовно обречено да противоречи на самото себе си и да се самоунищожава, защото е лъжа; ала Доброто, въпреки всички препятствия, поражда Светлина и Хармония в хода на времето, понеже е плод на Истината. От своя триумф, Рим придобил единствено диктатурата на цезарите; от своя крах, Израил родил Месията, утвърждавайки следната прекрасна крилата мисъл на един съвременен поет: „От собственото си крушение, Надеждата ражда плода на своя дълбок размисъл!“.

Смътно очакване надвиснало над народите. Под гнета на огромни злини, цялото човечество предусещало идването на Спасителя. От стотици години митологиите бленували Божествения Младенец. Храмовете говорели за Него със слова, забулени в Мистерийно Тайнство; астролозите изчислявали Неговото идване; Сибилите, потънали в дълбок транс, с мощен глас възвестявали рухването на езическите Богове. Посветените обявили, че ще дойде ден, когато светът ще бъде управляван от един от тях, от Син Божий. ³⁷ Земята очаквала своя Духовен Цар, Който да бъде разбран от обикновените хора, простодушните, смирените и сиромасите.

36 Исайя 53:2 – 8 (бел. авт.).

Великият Есхил, син на жрец от Елевзина, едва не бил убит от атиняните, защото се осмелил да каже насред представление в пълния театър, чрез устата на своя Прометей, че царуването на Юпитер – Съдбата, ще приключи. Четири столетия по-късно, в сянката на престола на Август, кроткият Вергилий обявява нова епоха и жадува за дивния Младенец:

Настъпи туй последно време, предвещано от кумската Сибила –

на отминалите векове възражда се редът велик;

и вече се завръща Девата, а с нея – на Сатурна царствената сила;

и от Висините на Небето нова раса слиза тоя миг.

О, Целомъдрена Луцино, Младенеца да закриляш ти благоволи:

рождението Му ще прогони века на желязото и меча;

и в мирозданието цяло, Златен Век ще въдвори –

защото брат ти Аполон е властелин тук вече!...

Виж как светът е разлюлян, разтърсен върху свойта ос отново;

виж тез земи и океани с необятните простори дивни,

виж Небето и дълбокия му свод, и цялата Природа,

в надежда тръпнеща за тоз Нов Век, що вече иде! ³⁸

Къде ще се роди този Младенец? От кой Божествен свят ще дойде тая Душа? По каква мълния на Любовта ще се спусне на тая Земя? С каква дивна Чистота, с каква свръхчовешка енергия ще си спомни Небето, което е напуснала? С какви още по-колосални усилия ще съумее да се извиси отново там от дебрите на своето земно съзнание и да увлече цялото човечеството след Себе Си?

37 Това е езотеричното значение на прекрасната легенда за Тримата Влъхви (т.е. Тримата Магове), дошли от Дълбините на Изтока, за да се преклонят пред Младенеца от Витлеем (бел. авт.).

38 Ultima Cumæi venit jam carminis Ætas, Magnus ab integro sæclorum nascitur ordo, Jam redit et Virgo, redeunt Saturnia regna ; Jam nova progenies cælo demittitur alio. Tu modo nascenti puero, quo ferrea primum Desinet, ac toto surget gens aurea mundo. Casta, fave, Lucina ; tuus jam regnat Apollo. …Aspice convexo nutantem pondere mundum, Terrasque, tractusque maris, coelumque profundum ; Aspice venturo lÆtantur ut omnia sæclo. (Вергилий. Буколики, Еклога IV – бел. авт.; в текста горе е поместен нов превод на френската трактовка на Шюре – бел. прев.).

Никой не бил в състояние да отговори на тези въпроси, но хората били в очакване. Ирод Велики, идумейският узурпатор, протежето на Август-Цезар, агонизирал в своя палат Кипрос в Йерихон след пищно и кърваво царуване, осеяло Юдея с великолепни дворци и човешки хекатомби. Той издъхнал от ужасна болест (от гниене на кръвта), мразен от всички, разяждан от ярост и угризения на съвестта, преследван от призраците на неизброимите си жертви, сред които извисява ръст невинната му съпруга, благородната Мариамна, с кръвта на Макавеите, и трима от собствените му синове. Седемте жени от неговия харем избягали пред вида на царя – жив призрак, който вече миришел на гробница. Дори собствената му стража го изоставила. Сестра му Саломе, застанала невъзмутимо до смъртния одър на умиращия, го наблюдавала: тя била злият му гений, подбудителката на неговите най-мрачни престъпления. С диадема на челото и гърди, искрящи от скъпоценни камъни, тя надменно следяла кога царят ще изпусне последния си дъх, за да грабне властта на свой ред.

Тъй се споминал последният цар на юдеите. В същия този миг тъкмо се родил бъдещият Духовен Цар на човечеството, ³⁹ а малцината Посветени на Израил подготвяли Неговото царуване в мълчание, в дълбоко смирение и неизвестност.