VI Учението на Посветените

Кришна бил приветстван от отшелниците като дългоочакван и предопределен наследник на Васищха. Те изпълнили шрадха (т.е. обред в почит към предци, заминали в Отвъдното) в чест на светия старец в свещената гора, а синът на Деваки получил тояжката със седемте възела, символ на водителството, след като извършил огнено жертвоприношение в присъствието на най-старите отшелници, на ония, които знаели наизуст и трите Веди. След това Кришна се оттеглил на планината Меру, за да медитира там върху своето Учение и върху пътя за спасение на човеците. Неговите медитации и суровият му аскетичен живот продължили седем години. И тогава Кришна усетил, че вече е обуздал земната си природа чрез своята Божествена природа и че е станал достатъчно подобен на Слънцето на Махадева, отъждествявайки се с него, за да заслужи името Син Божий. Чак тогава повикал при себе си отшелниците – и младите, и старите, – за да им разкрие своето Учение. Те заварили Кришна пречистен, израснал и извисен: героят бил преобразен в светец; без да изгуби лъвската си сила, бил придобил кротостта на гълъбите. Сред ония, които първи дошли при него, бил Арджуна, един от потомците на Слънчевите царе, един от Пандавите, детронирани от Кауравите, или Лунните царе. Младият Арджуна бил изпълнен с огнен устрем, но склонен бързо да се обезсърчава и да изпада в съмнение. Той пламенно се привързал към Кришна.

Седнал под кедрите на планината Меру, с лице към Химават, Кришна започнал да говори на учениците си Истини, недостъпни за хора, живеещи като роби на чувствата и сетивата. Той им разкрил Учението за Безсмъртната Душа, за нейните прераждания и за мистичното ѝ Единение с Бога.

– Тялото – казвал той, – бидейки обвивка на душата, която си съгражда в него своето обиталище, е нещо ограничено; ала душата, която го обитава, е невидима, неуловима, нетленна, вечна. ⁴² Земният човек е триединен, също като Божеството, на Което е отражение: разум, душа и тяло. Ако душата се съедини с разума, тя достига Саттва – Мъдростта и Покоя; ако тя блуждае в нерешителност между разума и тялото, над нея владее Раджас – страстта, и обикаля от обект на обект в гибелен съдбовен кръг; ако се отдаде на тялото, изпада в Тамас – неразумност, невежество и временна смърт. Ето какво може да наблюдава всеки човек в себе си и около себе си. ⁴³

– Ала – попитал Арджуна – каква е участта на душата след смъртта? Вечно ли се подчинява тя на същия закон, или може се избави от него?

– Душата никога не се избавя от него и винаги му се подчинява – отвърнал Кришна. – В това се крие Тайната на преражданията. Също както глъбините на небето се разтварят за лъчите на звездите, така и дълбините на живота се озаряват от Светлината на тази Истина. Когато тялото се разлага, ако господства Саттва (Мъдростта), душата отлита в селенията на ония чисти Същества, които са познали Всевишния. Докато тялото е подложено на това разлагане, ако властва Раджас (страстите), душата отново идва да обитава сред ония, които са се привързали към земните неща. Също така, ако тялото бъде разрушено, докато Тамас (невежеството) надделява, то душата, помрачена от материята, отново бива привлечена от утробата на някое неразумно същество. ⁴⁴

– Това е вярно и тъй е справедливо – казал Арджуна. – Ала научѝ ни сега какво става в хода на вековете с ония, които са следвали Мъдростта и които, след своята смърт, отиват да обитават Божествените светове.

– Човекът, грабнат ненадейно от смъртта, докато е предано отдаден на Божественото – отговорил Кришна, – след като се е наслаждавал в продължение на много векове на заслужените от Добродетелите му награди във Висшите сфери, най-сетне се завръща да обитава отново някое тяло в свято и почитано семейство. Ала такъв вид прераждане в този живот много трудно се постига. Така роденият отново човек се оказва със същата степен на старание и напредък, каквато е била степента на разбиране, която е имал в предишното си тяло, и затова започва отново да работи, за да се усъвършенства в предаността. ⁴⁵

42 По-цялостното изложение на това Учение, което по-късно се превърнало в Учението на Платон, се намира в книга I на Бхагавад Гита, под формата на диалог между Кришна и Арджуна (бел. авт.).

43 Бхагавад Гита, книга XIII до XVIII (бел. авт.).

44 Пак там, книга XIV (бел. авт.).

– Щом е тъй – заявил Арджуна, – даже и добрите са принудени отново и отново да се раждат и да започват пак телесния си живот! Но научи ни, о, Господарю на Живота! Нима за онзи, който следва Мъдростта, нямат край вечните прераждания?

– Слушайте тогаз – казал Кришна – тая Велика и Предълбока Тайна: Върховното, Възвишено и Чисто Тайнство. За да постигнем съвършенство, трябва да овладеем Науката на Единството, която превъзхожда даже и Мъдростта; трябва да се извисим до Божественото Същество, превъзхождащо душата и разума дори. Ала това Божествено Същество, този Възвишен Приятел, се намира във всеки от нас – защото Бог пребъдва дълбоко във всеки човек, но малцина съумяват да Го намерят. Ето го Пътя на Спасението! Веднъж щом съзрете Съвършеното Същество, Което превъзхожда света и е вътре в самите вас, решете се да напуснете своя враг, приемащ формата на желание! Обуздайте и укротете своите страсти. Насладите, които ни доставят сетивата и чувствата, са като утроби, раждащи бъдещи мъки и наказания. Недейте само да правите добро, а бъдете добри! Нека подбудата се намира в самото действие, а не в неговите плодове. Откажете се от плода на своите дела – и нека всяко ваше действие бъде като свята жертва, поднесена на Върховното Същество. Този човек, който жертва желанията и делата си за онова Същество, от Което произхождат Принципите, Началата на всички неща и от Което е бил образуван Всемирът, чрез тази жертва добива съвършенство. Достигнал Духовно Единение, той постига онази Духовна Мъдрост, която е над култа на жертвоприношенията, и изпитва Божествено Блаженство – защото онзи, които намира щастието, радостта и Блаженството си вътре в себе си, който намира в себе си своята Светлина, е Едно с Бога. И тъй, знайте, че душата, намерила Бога, е избавена от прераждане и смърт, от старост и мъка, и пие от Водата на Безсмъртието. ⁴⁶

Тъй обяснявал Кришна своето Учение на учениците си; и чрез вглъбение и вътрешно съзерцание, той постепенно ги извисявал към Висшите Истини, разбулили се пред самия него при удара на мълнията в неговото видение. Когато говорел за Махадева, гласът му ставал по-сериозен и тържествен, а чертите на лицето му – озарени. Един ден Арджуна, изпълнен с любознателност и смелост, му казал:

45 Пак там, книга V (бел. авт.).

46 Бхагавад Гита, различни места в книгата (бел. авт.).

– Дай ни възможност да видим Махадева в Божествената Му форма. Нашите очи не могат ли да Го съзерцават?

Тогава Кришна, изправяйки се, започнал да говори за Съществото, Което диша във всички същества, Което има стотици хиляди форми, с безброй очи и с лица, обърнати едновременно на всички страни, Което обаче ги превъзхожда с цялата Висина на Безкрая; Което, в Своето неподвижно и безпределно тяло, съдържа движещата се Вселена с всичките ѝ части.

– Ако в Небесата блеснеше едновременно сиянието на хиляди слънца – казал Кришна, – то едва ли би могло да се сравнява с Великолепното Сияние на Единствения Всемогъщ.

Докато говорел тъй за Махадева, такъв лъч избликнал от очите на Кришна, че учениците му не могли да издържат на неговия блясък и паднали ничком в нозете му. Косата на Арджуна настръхнала и като се привел ниско, той казал с умолително събрани ръце:

– Учителю, твоите думи всяват ужас в нас и ние не можем да понесем гледката на Великото Същество, която призоваваш пред нашите очи: тя ни поразява като мълния. ⁴⁷

Кришна продължил:

– Чуйте онова, което ви казва това Същество чрез моите уста! „И аз, и вие сме имали множество рождения. Моите са познати единствено на Мен, но вие не познавате дори и своите. И макар, по Своето естество, да не съм подвластен на раждане и смърт, макар да съм Господарят на всички създания, тъй като владея Своето естество, ставам видим чрез Могъществото Си – и винаги, когато добродетелта в света е в упадък, а порокът и неправдата вземат връх, Аз ставам видим и така Се проявявам, от епоха на епоха, за спасението на праведния, за унищожението на злия и за възстановяването на добродетелта. Онзи, който, съгласно Истината, познава Моето естество и Божественото Ми Дело, напускайки тялото си, не се завръща за ново прераждане, а дохожда при Мене“. ⁴⁸

Говорейки така, Кришна гледал учениците си с кротост и благост. Арджуна възкликнал:

– Господарю! Ти си наш Учител и Повелител, ти си Син на Махадева! Виждам това в твоята благост, в твоето неизразимо обаяние, а още повече – в страховитото ти сияние. Не във вихъра на Безкрая те дирят и жадуват Девите, а под човешка форма те любят и благоговеят пред тебе. Нито покаянието, нито милостинята, нито Ведите, нито жертвоприношенията не струват колкото един твой поглед! Ти си Истината. Води ни към битка, към сражения, към смърт! Където и да е, ние ще те последваме!

47 Вижте това преображение на Кришна в книга XI на Бхагавад Гита. То може да бъде сравнено с Преображението на Иисус в Матея, гл. 17. Вижте още и книга VIII в настоящата творба (бел. авт).

48 Бхагавад Гита, книга IV, превод Émile Burnouf (Емил Бурньоф). Виж още Schlegel (Шлегел) и Wilkins (Уилкинс) – бел. авт.

Усмихнати и запленени, учениците се трупали около Кришна, мълвейки:

– Как не сме видели това по-рано? Самият Махадева говори в теб!

Той отвърнал:

– Очите ви не бяха отворени. Аз ви разкрих Великата Тайна. Не я разказвайте – освен на онези, които са способни да я разберат. Вие сте моите избраници; вие виждате целта, а невежото множество вижда само отсамния край на пътя. А сега, нека да идем да проповядваме на народа Пътя на Спасението!

VII Триумфът и смъртта

След като наставлявал учениците си на планината Меру, Кришна отишъл с тях при бреговете на реките Джамуна и Ганг, за да въвежда народа в новото Учение. Той влизал в колибите и се спирал в градовете. Вечерно време, край селата, цели тълпи се струпвали около него. Кришна проповядвал на народа преди всичко милосърдие към ближния.

– Злините, с които мъчим своя ближен – казвал той, – ни преследват така, както сянката следва нашето тяло. Праведникът трябва да се стреми към извършване на онези деяния, които имат за водещо начало Любовта към себеподобния, защото те най-много ще натежат на Небесните Везни. Ако дружиш само с добрите, примерът ти ще бъде безполезен; не се бой да живееш сред злите, за да ги върнеш към доброто. Добродетелният човек е подобен на исполинско дърво с огромна корона, благодатната сянка на което дарява на околните растения свежестта на живота.

Понякога Кришна, от душата на когото сега струяло уханието на Любовта, говорел за самоотвержеността и саможертвата със сладък глас и пленителни образи:

– Също както Земята търпи онези, които я тъпчат с крака и раздират нейната утроба, като я обработват, тъй и ние трябва да се отплащаме за злото с добро. Честният човек трябва да попада под удара на злите, също както сандаловото дърво дарява своя аромат на секирата, която го е отсякла.

Когато недоверчивите или горделивите, учили-недоучили, искали Кришна да им обясни естеството на Бога, той отвръщал с мъдри мисли, като например следните:

– Човешките знания не са нищо друго освен празна суета; всички човешки добри дела са измамливи, илюзорни, когато хората не умеят да ги свържат с Бога.

– Който е смирен по сърце и по Дух, е възлюбен на Бога: нищо друго не му е потребно.

– Само Безкраят и Просторът могат да схванат Безкрая; само Бог може да разбере Бог.

И това не били единствените новости в Учението на Кришна. Той пленявал, увличал множеството най-вече с онова, което разказвал за Живия Бог, за Вишну: проповядвал, че Господарят на Вселената вече се е въплъщавал повече от веднъж сред хората – проявил се е последователно в седемте Риши, във Вяса и във Васищха, и пак щял да се прояви. Ала Вишну, според думите на Кришна, понякога обичал да говори чрез устата на смирените, на някой просяк, на покайваща се жена, на малко дете. Той разказвал на народа притчата за бедния рибар Дурга, който срещнал малко дете, умиращо от глад под едно тамариндово дърво. Добрият Дурга, макар и превит под бремето на нищетата и своето многолюдно семейство, което не знаел как да изхрани, бил покъртен и изпълнен със състрадание към малкото дете, затова го завел у дома си. Слънцето вече било залязло, Луната се извисявала над Ганг, семейството било прочело вечерната молитва, а малкото дете тихо прошепнало:

– Плодът на дървото катака пречиства водата; тъй и благодеянията пречистват душата. Вземи мрежите си, Дурга, нека лодката ти плава по Ганг…

Дурга хвърлил своите мрежи и ги издърпал, препълнени с риба. Детето било изчезнало.

– И така – казвал Кришна, – когато човек забравя собствените си беди и нищета заради тези на другите, Вишну се проявява и го прави блажен в неговото сърце.

Чрез такива примери, Кришна проповядвал вярата във Вишну. Всеки бил удивен, че намира Бога толкова близо до сърцето си, когато говорел синът на Деваки.

Славата на Пророка от планината Меру се разнесла из Индия. Пастирите, видели го как расте сред тях и присъствали на първите му подвизи, не можели да повярват, че този свят човек е буйният герой, когото познавали. Старият Нанда се бил споминал. Ала двете му дъщери, Сарасвати и Нишдали, обичани от Кришна, били все още живи. Различна била тяхната участ. Сарасвати, ядосана от заминаването на Кришна, подирила забрава в женитбата. Станала съпруга на един мъж от благородната каста, който я взел заради нейната хубост. Впоследствие обаче я изгонил и продал на един вайша, търговец. Сарасвати напуснала този човек с презрение, за да стане жена с развратен живот. После, един ден, с опустошено и скръбно сърце, обладана от угризения на съвестта и отвращение, се завърнала в родната си земя и тайно отишла да потърси сестра си Нишдали, която, мислейки все за Кришна, който сякаш винаги присъствал до нея, така и не се омъжила, а живеела при своя брат като слугиня. Когато Сарасвати ѝ разказала за нещастията и позора си, Нишдали ѝ отвърнала:

– Клета моя сестро! Аз ти прощавам, но брат ми няма да ти прости. Само Кришна би могъл да те спаси.

Пламък заискрил в угасналите очи на Сарасвати.

– Кришна! – възкликнала тя. – Какво стана с него?

– Той вече е светец, велик Пророк: проповядва по бреговете на Ганг.

– Да идем да го намерим! – казала Сарасвати.

И двете сестри поели на път; едната – повехнала и опозорена от страстите, а другата – благоуханна в своята невинност, но при все това, и двете – погълнати от една и съща обич.

Кришна тогава тъкмо проповядвал своето Учение пред воините, кшатриите – защото той последователно поучавал ту брамините, ту хората от военната каста и народа. На брамините обяснявал, със спокойствието на зрялата възраст, дълбоките Истини на Божествената Наука; пред раджите прославял воинските и семейните добродетели с жаркия плам на младостта; на народа говорел с простотата на дете за милосърдието, самоотречението и надеждата.

Пророкът седял на трапезата на голямо пиршество в дома на знаменит първенец, когато двете жени поискали да му бъдат представени. Пуснали ги да влязат заради облеклото им на каещи се. Сарасвати и Нишдали отишли да паднат ничком в нозете на Кришна. Сарасвати извикала, леейки поток от сълзи:

– Откак ни напусна, прекарах живота си в заблуда и грях; но само да поискаш, Кришна, ти можеш да ме спасиш!...

Нишдали прибавила:

– О, Кришна, още щом те видях за първи път, вече знаех, че ще те любя вечно; а сега, когато отново те срещам в твоята слава, знам, че си Син на Махадева!

И двете прегърнали нозете му. Раджите попитали:

– Защо, святий Риши, позволяваш на тия жени от простолюдието да те оскърбяват със своите безразсъдни думи?

Кришна им отговорил:

– Оставете ги да разкрият своите сърца; те са по-достойни от вас: защото тази тук е преизпълнена с Вяра, а онази – с Любов. Сарасвати, грешницата, сега вече е спасена, понеже тя повярва в мене; а Нишдали, в своето безмълвие, повече е възлюбила Истината, отколкото вие, с всичките си викове. Знайте, че моята лъчезарна майка, която живее в Слънцето на Махадева, ще я поучава в Тайнствата на Вечната Любов, докато всички вие още тънете в мрака и невежеството на нисшия живот.

От този ден насетне, Сарасвати и Нишдали следвали плътно Кришна заедно с учениците му. Вдъхновени от него, те наставлявали другите жени.

Канса царувал все така в Матхура. Откак погубил стареца Васищха, царят не могъл да намери покой на своя трон. Пророчеството на отшелника се сбъднало: синът на Деваки бил жив! Царят го бил видял със собствените си очи – и усетил как, под погледа на Кришна, се стопяват всичката му сила и царска власт. Той треперел за своя живот като сухо листо на вятъра; и често, макар че имал стража да го пази, рязко се обръщал, очаквайки да види младия герой, изправен на вратата му, страховит и сияен. А пък Нисумба, свита на кълбо върху своето легло, в дъното на женските покои, бленувала за изгубеното си могъщество. Щом узнала, че Кришна, вече станал Пророк, проповядва по бреговете на Ганг, убедила царя да изпрати срещу него отряд войници, които да го доведат, вързан здраво. Когато Кришна видял войниците, усмихнал се и им казал:

– Зная кои сте и защо сте дошли. Готов съм да ви последвам при вашия цар; ала преди това, позволете ми да ви разкажа за Царя на Небето, който е моят Цар.

И той започнал да им говори за Махадева, за Неговото Сияйно Великолепие и Неговите проявления. Щом изрекъл словата си, войниците предали своите оръжия на Кришна с думите:

– Ние няма да те заведем като пленник при нашия цар, а ще те последваме при твоя.

И останали при него. Канса, узнавайки това, силно се изплашил. Нисумба му казала:

– Изпратѝ при него първенците на царството!

Речено-сторено. Те отишли в града, където Кришна давал своите наставления, но преди това обещали да не слушат думите му. Ала съзирайки неговия мълниеносен поглед, величествената му осанка и почитанието, което му засвидетелствал народът, не могли да устоят и да не се заслушат в неговите слова. Кришна им говорел за вътрешното робство на онези, които вършат зло, и за Небесната Свобода на тия, що творят добро. Кшатриите били изпълнени с радост и удивление, защото се почувствали като избавени от огромно бреме.

– Наистина, ти си велик магьосник – казали те. – Защото се бяхме врекли да те отведем при царя, окован в железни вериги; ала сега вече ни е съвсем невъзможно да сторим това, защото ти ни освободи от нашите окови.

А после се завърнали при Канса и му заявили:

– Не можем да ти доведем този човек. Той е твърде велик Пророк и няма нищо, заради което да се боиш от него.

Царят, виждайки, че всичко е безполезно, утроил своята охрана и се разпоредил да бъдат сложени железни вериги на всички порти на неговия палат. Един ден обаче дочул голяма шумотевица из града, радостни и победоносни викове. Стражниците дошли да му кажат:

– Кришна влиза в Матхура. Народът разбива вратите и троши железните вериги.

Канса понечил да избяга, ала самите му телохранители го заставили да остане на своя трон.

И действително, Кришна, последван от своите ученици и много отшелници, вече влизал в Матхура, в този празнично украсен със знамена град, насред събралото се множество, подобно на море, развълнувано от вятъра. Той пристъпвал под дъжд от венци и цветя. Всички го приветствали възторжено. Пред храмовете, брамините били подредени на групи под свещените знамена, за да поздравят сина на Деваки, победителя на змията, героя от планината Меру, ала най-вече – Пророка на Вишну. Следван от бляскава свита и приветстван от народа и от кшатриите като освободител, Кришна се явил пред царя и царицата.

– Ти си царувал само с насилие и зло – казал Кришна на Канса – и си заслужил вече хиляди смърти, защото погуби светия старец Васищха. Ти обаче още няма да умреш, не все още! Искам да докажа на света, че не убивайки победените си врагове, човек тържествува над тях, а като им прощава.

– Зли магьоснико! – казал Канса. – Ти открадна и короната, и царството ми – довършѝ ме!

– Ти говориш като безумец – отвърнал Кришна. – Защото, ако би умрял в това твое състояние на безразсъдство, коравосърдечност и злодеятелност, ти би бил безвъзвратно изгубен в следващия живот. Ако ли пък, напротив, започнеш да осъзнаваш своята лудост и се разкаеш още в този си живот, наказанието ти ще бъде по-малко в следващия – и Махадева, чрез посредничеството на Чистите Духове, ще те спаси някой ден.

Нисумба, приведена към ухото на царя, изсъскала шепнешком:

– Ума ли си изгуби?! Възползвай се от безразсъдството на гордостта му! Докато човек е жив, винаги му остава надеждата за отмъщение…

Кришна разбрал какво казала тя, без да го е чул. Той отправил към Нисумба пронизващ поглед, изпълнен със строгост и дълбоко състрадание:

– Ах, нещастнице! Все с тази твоя отрова... Развратнице, черна магьоснице, в сърцето ти нищо вече не е останало освен змийската отрова. Изтръгни го – или един ден ще бъда принуден да смажа главата ти! А сега, ще идеш заедно с царя в едно място на покаяние, за да изкупиш своите престъпления под надзора на брамините.

И тъй, след тези събития, Кришна, със съгласието на велможите на царството и на народа, коронясал Арджуна, своя ученик, най-славния потомък на Слънчевата раса, като цар на Матхура, и дал върховна власт на брамините, които станали наставници на царете. Самият той останал предводител на отшелниците, които образували Висшия съвет на брамините. За да предпази този съвет от гонения, той наредил да бъде построен за тях и за него един укрепен град сред планината, зад защитата на висок зид и население от избраници. Този град бил наречен Дварака. В центъра на града се намирал храмът на Посветените, чиято най-важна част била скрита под земята. ⁴⁹

Когато обаче царете от Лунния култ узнали, че един цар от Слънчевата религия се е възкачил на престола на Матхура и че брамините чрез него ще станат господари на Индия, тогава сключили помежду си могъщ съюз, за да го свалят от трона. Арджуна, от своя страна, събрал около себе си всички царе на Слънчевото вероизповедание от бялата, арийска, ведическа традиция. От сърцевината на храма в Дварака, Кришна ги следял и ръководел. Двете армии се намирали една срещу друга и решителното сражение било неминуемо. Арджуна обаче, без Учителя до себе си, усещал как умът му изпада в смут, а смелостта му отслабва. Една сутрин, на развиделяване, Кришна се появил пред шатрата на царя, неговия ученик:

49 Във Вишну Пурана, книга V, глава XXII и XXX, за този град се говори с доста ясни думи: „И тъй, Кришна решил да построи една крепост, където племето Яду би намерило сигурно убежище и която би била такава, че и жени да могат да я защитават. Градът Дварака бил защитен от високи крепостни стени; красели го градини и водоскоци, а по своето великолепие не отстъпвал на Амаравати – градът на Индра“. В този град, той засадил дървото Париджата, нежният аромат на което изпълвал Земята с благоухание нашир и надлъж. Всички, които се приближавали до това дърво, започвали да си припомнят миналото си съществувание и Древността. Това дърво явно е символ на Божествената Наука и на Посвещението – същото дърво, което намираме в халдейското предание и което оттам е преминало в еврейската книга Битие. След смъртта на Кришна, градът бива потопен, дървото отново се възнася на Небето – но храмът остава. Ако всичко това има някакъв исторически смисъл, то ще рече, за познавача на изключително символичния и благоразумен език на индийците, че някой тиранин е сринал до основи града и че Посвещението е ставало все повече и повече тайно (бел. авт.).

– Защо – попитал строго Учителят – не си започнал още сражението, което трябва да реши дали Синовете на Слънцето, или ония на Луната, ще царуват над Земята?

– Без тебе не мога да го сторя – отговорил Арджуна. – Виж тия две огромни армии, тия орди, готови да се изтребят едни други!

От възвишението, на което били разположени, Господарят на Духовете и царят на Матхура наблюдавали двете неизброими армии, застанали в редици една срещу друга, лице в лице. Виждало се как блестят позлатените ризници на военачалниците; хиляди пехотинци, конници и слонове чакали сигнала за започване на битката. В този момент, военачалникът на вражеската армия, най-старият от Кауравите, надул своята огромна раковина, звукът на която бил като лъвски лъв. При този мощен звук, из ширналото се бойно поле внезапно отекнали цвиленето на коне, далечният звън от сблъсъка на оръжия, тропотът на барабани и бученето на бойни тръби – вдигнала се голяма шумотевица. На Арджуна не му оставало нищо друго, освен да се качи на бойната си колесница, теглена от бели коне, и да надуе небесносинята си раковина, за да даде сигнала за битката на Синовете на Слънцето. Ала ето, че царят бил обзет от жалостивост, и казал, силно обезкуражен:

– Виждайки това огромно множество от хора, готови да се нахвърлят едни върху други, усещам как ръцете и краката ми омекват, устата ми пресъхва, тялото ми трепери, косите ми се изправят на главата, кожата ми пламти, главата ми се замайва, умът ми се размътва. Виждам лоши поличби. Нищо добро не може да излезе от тая кървава сеч. Какво ще сторим с царствата, с насладите, че даже и със самия живот? Ония, за които желаем царства, наслади и радости, са изправени ей там, готови да се хвърлят в битката, забравяйки и живота, и имането си. Наставници, бащи, синове, дядовци, чичовци, внуци и роднини ще започнат да се колят помежду си. Аз нямам никакво желание да ги убивам, за да царувам над трите свята, а още по-малко – за да царувам над тази земя. Каква наслада бих изпитал, убивайки своите врагове? Щом вероломните паднат мъртви, грехът ще се стовари обратно върху нас.

– Как тъй те е обзел – възкликнал Кришна – тоя бич на страха, недостоен за мъдреца; източник на позор, който ни прокужда от Небето? Не се размеквай толкова! Изправѝ се!

Ала Арджуна, смазан от обезсърчение, все така си седял безмълвно, а после казал:

– Аз няма да се бия.

Тогава Кришна, Царят на Духовете, продължил с лека усмивка:

– О, Арджуна! Аз те нарекох цар на съня, за да бъде вечно буден твоят Дух. Ала Духът ти е заспал, а тялото е победило твоята душа. Ти оплакваш ония, които не би трябвало да бъдат оплаквани, и твоите думи са лишени от Мъдрост. Просветлените люде не оплакват нито живите, нито мъртвите. Аз и ти, и тия предводители на човеци – ние винаги сме съществували и никога няма да престанем да принадлежим на бъдещето. Също както в това тяло душата преживява детството, младостта и старостта, така ще ги преживява и в други тела. Човекът, владеещ различаването на нещата, не се смущава от това. Сине на Бхарат! Понасяй и мъката, и насладата с Единна Душа! Ония, които са неуязвими и за двете, заслужават Безсмъртието; ония, които виждат Реалната Същност, съзират Вечната Истина, господстваща над Душата и тялото. Затуй знай, че Онова, Което прониква всички неща, е над разрухата. Никой не може да разруши Неизчерпаемия. Всичките тия тела няма да траят вечно – ти знаеш това. Ала ясновиждащите знаят също и че въплътената Душа е вечна, нерушима и безпределна. Ето защо, иди да се сражаваш, потомъко на Бхарат! И тия, които вярват, че Душата може да убива, и ония, които си мислят, че е възможно тя да бъде убита, еднакво се заблуждават. Душата не убива, нито може да бъде убита. Тя не се ражда и не умира, нито може да изгуби оная Същност, която винаги е имала. Също както човек захвърля старите си дрехи, за да се облече в нови, тъй и въплътената Душа захвърля тялото си, за да приеме друго тяло. Нито меч я посича, нито огън я гори, нито вода я мокри, нито въздух я изсушава. Тя е непроницаема и за влагата, и за изпепеляващия пламък. Трайна, устойчива и вечна, Душата преминава през всичко и го надживява. Така че не би трябвало да се безпокоиш нито за раждането, нито за смъртта, о, Арджуна! Защото за онзи, който се ражда, смъртта е неминуема – също както и раждането е неизбежно за онзи, който умира. Изпълнявай своя дълг, без да трепнеш дори, защото за един кшатрий няма нищо по-хубаво от праведната битка. Блажени са воините, които виждат сражението като двери, отворени към Небето! Ако ли пък не желаеш да се сражаваш в тази праведна война, ще паднеш в грях, напускайки своя дълг и отказвайки се от достойнството си. Всички създания ще говорят за твоя вечен позор – а за онзи, който е бил почитан, позорът е по-лош и от смъртта. ⁵⁰

При тия думи на Учителя, Арджуна бил обзет от срам и усетил как смелостта му се възражда и царската му кръв потича в жилите му с нови сили. Той се устремил напред със своята колесница и дал сигнал за началото на битката. Тогава Кришна казал „Сбогом!“ на своя ученик и напуснал бойното поле, понеже бил уверен в победата на Синовете на Слънцето.

Същевременно Кришна осъзнавал, че за да застави победените да приемат неговата религия, трябва да удържи една последна победа над душите им – победа, много по-трудна от спечелената с армии и оръжия. Също както светецът Васищха загинал, пронизан от стрела, за да разкрие Върховната Истина на Кришна, така и Кришна трябвало да умре доброволно от стрелите на смъртния си враг, за да насади чак в сърцата на своите противници вярата, която проповядвал на учениците си и на света. Той знаел, че бившият цар на Матхура, вместо да се покае, е избягал при своя тъст Калайени, царя на змиите. Омразата му, постоянно разпалвана от Нисумба, го карала да следи врага си чрез съгледвачи, дебнейки сгоден момент, за да му нанесе удар. Кришна усещал, че мисията му отива към своя край, а за да бъде изпълнена докрай, се изисквал единствено върховният печат на саможертвата – така че престанал да избягва и парализира врага си със силата на своята воля. Той знаел, че ако спре да се защитава посредством тази окултна сила, отдавна замисленият удар ще се стовари отгоре му някъде из мрачните сенки. Ала синът на Деваки искал да издъхне далеч от хората, в някое уединено кътче на Химават – там би се почувствал по-близо до своята лъчезарна Майка, до Възвишения старец и до Слънцето на Махадева.

И тъй, Кришна се отправил към една обител, която се намирала в дива и пуста местност, в полите на високите върхове на Химават. Никой от учениците му не подозирал неговия замисъл. Единствено Сарасвати и Нишдали го прочели в очите на Учителя, благодарение на проникновената пророческа дарба, присъща на жената и на Любовта. Щом Сарасвати разбрала, че той иска да умре, се хвърлила в нозете му, прегърнала ги пламенно и извикала:

– Учителю! Не ни оставяй!

А Нишдали го погледнала и му казала просто:

– Зная къде отиваш. Ако сме те любили, позволи ни да те последваме!

Кришна отвърнал:

– На моето Небе, нищо няма да бъде отказано на Любовта. Елате!

50 Виж началото на Бхагавад Гита (бел. авт.).

След дълго пътуване, Пророкът и светите жени стигнали до няколко колиби, сгушени около огромен олисял кедър, върху жълтеникава скалиста планина. От едната страна се извисявали грамадните снежни куполи на Химават, а от другата, в дълбочина – цял лабиринт от планини; в далечината – равнината: Индия, потънала в златиста мъгла като в някакъв химерен блян. В тази отшелническа обител живеели неколцина покайващи се в одежди от дървесна кора, с коси, усукани на снопове, с дълги и небръснати бради, с тела, целите изцапани с кал и прах, с крайници, повехнали и сухи от вятъра и слънчевия пек. Някои от тях били само кожа и кости, като скелети. Виждайки това печално място, Сарасвати възкликнала:

– Земята е далеко, а Небето – занемяло. Господарю, защо ни доведе в тая пустош, изоставена от Бога и от хората?

– Молѝ се – отговорил Кришна, – ако искаш Земята да се приближи, а Небето да ти продума.

– С тебе, Небето е винаги при нас – казала Нишдали; – но защо Небето иска да ни напусне?

– Трябва – отвърнал Кришна – Синът на Махадева да умре, пронизан от стрела, за да повярва светът в Словото му.

– Обясни ни тази загадъчна Тайна.

– Ще я разберете едва след моята смърт. Да се молим!

В течение на седем дни, те се молили и обливали ритуално. Често лицето на Кришна се преобразявало и засиявало като Слънце. На седмия ден, при залез-слънце, двете жени видели към обителта да се изкачват стрелци.

– Виж, стрелците на Канса, дирят тебе – рекла Сарасвати. – Учителю, защитавай се!

Ала Кришна, коленичил до кедъра, не излизал от вглъбената си молитва. Стрелците дошли, измерили с поглед жените и покаяниците. Те били корави и жестоки воини, с жълти и черни лица. Виждайки унесената в молитва фигура на светеца, останали озадачени. Първо се опитали да го изтръгнат от неговото вглъбение, като му задавали разни въпроси, обиждали го и хвърляли по него камъни. Ала нищо не можело да го накара да излезе от състоянието си на неподвижен покой. Тогава те се нахвърлили върху него и го вързали за ствола на кедъра. Кришна се оставил да го вържат, сякаш всичко това било само сън. След това стрелците, отдалечавайки се на разстояние, започнали да пускат стрели по него, подстрекавайки се един друг. При първата стрела, която го пронизала, кръвта бликнала, а Кришна извикал:

– Васищха, Синовете на Слънцето са победители!

Щом втората стрела се забила и потреперила в плътта му, той казал:

– Лъчезарна Майко, нека и ония, които ме любят, влязат заедно с мене в Светлината!

При третата стрела, той само промълвил:

– Махадева!

И сетне, с името на Брахма на устните си, издъхнал.

Слънцето вече било залязло; извил се силен вятър, снежна буря се спуснала от Химават и връхлетяла земята. Небето се покрило с облачна завеса. Черна вихрушка се разразила из планините. Ужасени от кървавото си деяние, убийците избягали, а двете жени, смразени от страх, паднали в безсъзнание на земята, сякаш пометени от кървав потоп.

Тялото на Кришна било изгорено ритуално от учениците му в светия град Дварака. Сарасвати и Нишдали се хвърлили в пламтящата клада, за да се слеят със своя Учител, и събралото се множество било дълбоко убедено, че вижда как Синът на Махадева се възнася от пламъците в тялото си от Светлина, водейки със себе си своите две съпруги.

След всичко това, голяма част от Индия приела култа към Вишну, примиряващ Слънчевия и Лунния култ, съчетавайки ги в религията на Брахма.