VI Последното пътуване към Йерусалим. Обещанието. Тайната вечеря. Съдебният процес. Смъртта и Възкресението

– Осанна на Сина Давидов! ⁸¹

Този вик ехтял из Йерусалим, докато Иисус влизал през източната порта на града, и палмови клонки се сипели като дъжд в нозете Му. Тези, които Го приветствали с такъв възторг, били съмишленици на галилейския Пророк, стекли се от покрайнините и вътрешността на града за тържественото Му посрещане. Те поздравявали освободителя на Израил, който скоро щял да бъде коронясан като цар. Дванадесетте апостоли, които Го придружавали, все още споделяли тази упорита илюзия, въпреки ясно и категорично предречените от самия Иисус събития. Единствен Той, приветстваният като Месия, знаел, че крачи към собствените Си изтезания и смъртни мъки и че последователите Му ще вникнат по-дълбоко в светилището на Неговата мисъл едва след смъртта Му. Той принасял сам Себе Си в жертва решително, с цялото Си Съзнание и напълно доброволно. Оттук – и Неговата безропотна покорност, и ведрият Му благ покой. Докато минавал под арката на колосалната порта, влизайки в мрачната крепост на Йерусалим, виковете се понесли и под свода, преследвайки Го като гласа на Съдбата, сграбчила жертвата си:

– Осанна на Сина Давидов!

Посредством това тържествено влизане, Иисус публично заявил пред религиозните власти в Йерусалим, че приема ролята на Месия с всички нейни последствия. На следващия ден се появил в храма, в двора на езичниците, отишъл при търговците на домашен добитък и птици, както и при сарафите, чиито лица на лихвари и оглушителният звън на монетите осквернявали преддверието на светата обител, и обръщайки се към тях, повторил следните думи на Исайя:

81 Тук и в следващите редове е преразказана първата част на гл. 21, Евангелие от Матея (бел. ред.).

– Писано е „Домът Ми ще се нарече „Дом за Молитва“, а вие го направихте разбойнически вертеп!

Търговците се разбягали, отнасяйки със себе си своите маси и торби с пари, сплашени от сподвижниците на Пророка, които Го обграждали като яка крепостна стена, но още повече – от пламтящия Му поглед и властното Му държание. Смаяните свещеници били удивени от тази дързост и застинали на място, ужасени от толкова внушително могъщество. Пристигнала цяла делегация от Синедриона да Му иска сметка защо е постъпил така, питайки Го:

– С каква власт вършиш това; и кой Ти е дал тая власт?

Иисус, според Своя обичай, отговорил на този коварен въпрос с друг въпрос, не по-малко смущаващ за Неговите противници:

– Йоановото кръщение от къде беше – от Небето ли, или от човеците?

Ако фарисеите бяха отговорили: „То идва от Небето“, Иисус би им казал: „Тогава, защо не му повярвахте?“. Ако бяха казали: „От хората идва“, те трябвало да се страхуват от хората, които считали Йоан Кръстител за Пророк. Затова отвърнали:

– Не знаем.

И тогава Иисус им отговорил:

– Е, и Аз ви не казвам с каква власт върша това.

Ала след като отклонил този удар, Той преминал в настъпление, добавяйки:

– Истина ви казвам: бирниците и блудниците ви изпреварват в Божието Царство.

После ги сравнил, в една притча, със злите работници лозари, които погубили сина на стопанина на лозето, за да си присвоят наследството на това лозе, и описал Себе Си като: „камъкът, който отхвърлиха зидарите: той стана глава на ъгъла… и който падне върху тоя камък, ще се разбие; а върху когото падне, ще го смаже“. От тези действия, от тези думи се вижда, че с последното Си пътуване до столицата на Израил, Иисус искал сам да пресече пътя Си за отстъпление. Отдавна държал езика Си зад зъбите, за да не изрече епохалните слова, послужили като два грандиозни повода, необходими, за да се повдигне срещу Него обвинение, което да Го погуби: заплахите Му срещу храма и твърдението, че Той е Месията. Последните Му нападки разпалили неимоверно яростта на враговете Му. От този момент нататък смъртта Му, вече предрешена от властите, била само въпрос на време. Веднага щом пристигнал, най-влиятелните членове на Синедриона, садукеите и фарисеите, примирили се помежду си в своята ненавист към Иисус, се споразумели да погубят „изкусителя, подстрекаващ народа към идолопоклонничество“, само че се колебаели да Го заловят публично, понеже се страхували от народно въстание. Вече многократно стражници, изпратени да Го хванат, се връщали, спечелени на Негова страна от Словото Му или изплашени от народните тълпи. Колко пъти вече войниците от охраната на храма Го виждали да изчезва сред тях по непонятен начин! Именно по този начин император Домициан*, очарован, омаян и сякаш заслепен от Мага чудотворец Аполоний Тиански*, когото искал да заклейми и осъди, го видял да изчезва пред собственото му съдилище насред собствената му стража! Тъй продължавала борбата между Иисус и свещениците ден след ден, с нарастваща омраза от тяхна страна, а от Негова – с мощна енергия, буен устрем и вдъхновение, възпламенявани от вътрешната увереност, че тази борба има съдбовен, предопределен изход. Това бил последният щурм на Иисус срещу силните на деня. Той разгърнал изключителна енергия в него; и цялата тази сила на мъжеството, която облякъл в броня от възвишена блага нежност, може да се нарече Вечният Женски Принцип на Христовата Душа. Тази велика битка приключила с ужасните проклятия срещу фалшификаторите на религията:

– Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето затваряте Царството Небесно пред човеците; защото нито вие влизате, нито влизащите пускате да влязат!... Безумци и слепци! Вие давате десятък, но не спазвате онова, което е наистина важно: Справедливост, Милосърдие и Вярност!... Приличате на варосани гробници, които отвън изглеждат хубави, а отвътре са пълни с мъртвешки кости и с всякаква нечистота! ⁸²

Заклеймил по този начин за векове наред религиозното двуличие и лъжливия авторитет на свещеническото съсловие, Иисус счел, че борбата Му е приключила. Той си тръгнал от Йерусалим, следван от учениците Си, и поел заедно с тях по пътя към Елеонския хълм. Изкачвайки го, човек може да види от високото храма на Ирод в цялото му величие, с неговите тераси, обширни колонади, облицовка от бял мрамор, инкрустирана с яспис и порфир, искрящия му покрив със златни и сребърни плочки. Учениците, вече обезсърчени, предусещайки голяма беда, Му обърнали внимание на великолепието на това здание, което Учителят напускал завинаги. В техния тон имало отсянка на печал и съжаление – понеже до последния миг се надявали да седнат там като съдии на Израил, около Месията, коронован за цар и Първосвещеник. Иисус се обърнал, измерил с очи храма и заявил:

82 Матея 23:13 – 27 (бел. ред.).

– Виждате ли всичко това? Истина ви казвам: камък върху камък няма да остане тук! ⁸³

Той отсъдил колко дълго ще просъществува храмът на Йехова според моралните достойнства на онези, които са го обсебили, и осъзнавал, че фанатизмът, нетърпимостта и ненавистта не са достатъчно силни оръжия срещу стеноломните машини и бойните брадви на римския цезар. С погледа Си на Посветен, станал по-проницателен посредством онова ясновидство, идващо с приближаването на смъртта, Той прозрял как юдейската надменност, политиката на царете и цялата еврейска история водят до фаталния завършек чрез тези трагични събития. Тържеството на победата не се криело там; то щяло да бъде постигнато в съзнанието на Пророците, в тази всемирна религия, в онзи невидим Храм, за който единствен Иисус имал цялостна осъзнатост в този час. А що се отнася до древната крепост Сион и каменния храм, Той вече съзирал Ангела на разрушението, стоящ пред портите му, с факла в ръка.

Иисус знаел, че Неговият час е вече близо, но не искал да се остави да бъде заловен изненадващо от Синедриона, и затова се оттеглил във Витания. И тъй като предпочитал покоя на Елеонския хълм, ходел там почти всеки ден, за да води разговори с учениците Си. От тази височина човек може да се наслади на възхитителна гледка. Взорът обгръща суровите планини на Юдея и Моавската земя, с техните синкави и морави оттенъци; в далечината можем да зърнем единия крайчец на Мъртво море, разстилащо се като оловно огледало, от което се надигат изпарения от сяра. В подножието на хълма се простира Йерусалим, над който се извисяват храмът и крепостта Сион. Дори и днес, щом падне сумрак над злокобните недра на Йосафатовата и Еномовата долина (Геена), градът на Давид и Христос, защитаван от синовете на Исмаил, внушително надига снага сред тия мрачни долове. Неговите куполи и кули задържат гаснещата светлина на небосклона и сякаш винаги очакват Ангелите на Страшния Съд. Именно там Иисус дал на учениците Си последните Си наставления за бъдещето на вероизповеданието, чиито основи положил, и за бъдещите съдбини на човечеството, завещавайки им по този начин Своето земно и Божествено обещание, дълбоко свързано с Неговото Езотерично Учение.

Видно е, че редакторите на Евангелията от Матея, Марко и Лука са предали апокалиптичните слова на Иисус твърде неясно и объркано, което ги прави почти неразгадаеми. Вътрешното им значение започва да става разбираемо едва в четвъртото Евангелие от Йоана. Ако Иисус наистина бе вярвал в Своето Второ Пришествие „на Небесните облаци“ няколко години след смъртта Си, както допуска натуралистичното библейско тълкувание, или пък, ако си беше представял, че ще настъпи краят на света и Страшният Съд над човеците ще се извърши точно в тази форма, в която са ги облекли вярванията на ортодоксалното богословие, Той щеше да бъде само един бленуващ химери сектант, мним пророк, изпаднал в религиозен екстаз, един твърде посредствен „ясновидец“ фантазьор – вместо Посветен Мъдрец, Върховен Зрящ, самият Той образец за пример с всяка дума от Своето Учение и всяка стъпка от Своя Живот. Очевидно, тук повече от всякога Неговите слова трябва да бъдат схващани в алегоричен смисъл, съгласно трансценденталната символика на Пророците. Именно това от всичките четири Евангелия, което най-добре ни е разкрило Езотеричното Учение на Учителя – самото Евангелие от Йоана ни внушава такова тълкувание, впрочем така съобразено с иносказателната мисъл на Иисус, когато ни предава следните думи на Учителя: „Имам още много неща да ви кажа, но не можете да ги понесете сега... Това ви говорих с притчи; но настава час, когато няма вече с притчи да ви говоря, но явно ще ви известя за Отца“. ⁸⁴

83 Матея 24:2 (бел. авт.).

Тържественото обещание на Иисус към апостолите има отношение към четири обекта, четири все по-обхватни сфери: планетарния и Космичния живот; индивидуалния живот на душата; народностния живот на Израил; цялостното развитие на човека. Нека разгледаме един по един тези четири обекта на обещанието, тия четири сфери, в които сияе Христовата мисъл преди мъченическата Му смърт, като залязващо Слънце, изпълващо със Своята Слава цялата земна атмосфера чак до зенита, преди да озари други светове.

1. Първият съд означава: отвъдната съдба на душата след

смъртта. Определя се от нейната вътрешна природа и от деянията ѝ приживе. По-горе предоставих обзор на тази доктрина по повод на разговора на Иисус с Никодим. На Елеонския хълм Той казал на апостолите по този въпрос: „Но пазете се и внимавайте, да не би да натежат сърцата ви от преяждане, пиянство и житейски грижи, и да ви застигне този ден внезапно като примка“. И още: „Бъдете готови, защото Човешкият Син ще дойде в онзи час, когато не Го очаквате!“. ⁸⁵

2. Разрушаването на храма и краят на Израил: „Ще въстане

народ против народ... Ще ви предават на изтезания… Истина ви казвам: няма да премине тоя род, докле всичко това не се сбъдне“. ⁸⁶

3. Земната цел на човечеството, която не е зададена за точно определена епоха, а трябва да бъде осъществена чрез

84 Йоана 16:12; 25 (бел. ред.).

85 Лука 21:34; Матея 24:44 (бел. авт.).

86 Матея 24:4 – 34 (бел. авт.).

поредица от поетапни, разпределени във времето последователни постижения. Тази цел е Пришествието на Христос в обществен план, или на Божествения Човек на Земята, т.е. въдворяването на Истината, Справедливостта и Любовта в човешкото общество и като следствие от това – омиротворяването на народите. Исайя вече е предсказал тази далечна епоха в едно великолепно видение, започващо със следните думи: „Аз зная деянията им и мислите им; и ето, ще дойда да събера всички народи и езици; и те ще дойдат и ще видят Славата Ми. И ще поставя между тях знамение…“. ⁸⁷ Иисус, допълвайки това пророчество, обяснява на учениците Си какво ще е това знамение. Това ще бъде цялостното разбулване на Мистериите, или Пришествието на Светия Дух, Когото Той нарича още „Утешителя“ или „Духът на Истината, Който ще ви упътва на всяка Истина“: „И Аз ще помоля Отца, и ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас вовеки: Духът на Истината, Когото светът не може да приеме, защото Го не види, нито Го познава; а вие Го познавате, защото Той с вас пребъдва и във вас ще бъде“. ⁸⁸ На апостолите това Откровение ще бъде дадено предварително, а на човечеството – по-късно във времевата последователност. Ала всеки път, когато това Откровение се осъществява в човешкото съзнание или в група хора, то ги пронизва от край до край и до дъно: „Както светкавицата излиза от Изтока и просветва чак до Запада, тъй ще бъде и Пришествието на Човешкия Син“. ⁸⁹ Така, когато се възпламени Централната Духовна Истина, тя осветява всички останали и всички светове.

4. Страшният Съд означава краят на Космичното развитие

на човечеството, или окончателното му навлизане в едно вечно Духовно състояние. В древноперсийското Езотерично Учение това е наречено Победата на Ормузд над Ариман – т.е. Победата на Духа над материята. Езотеричното Учение на индуизма го нарича Пълно поглъщане на материята от Духа, или Завършекът на един Ден на Брахма. След хиляди и милиони векове трябва да настъпи епоха, в която, чрез поредицата от раждания и прераждания, въплъщения и новораждания, индивидите, съставляващи човечество, окончателно ще влязат в Духовното състояние – или пък, съсипани, като съзнателни души, от злото, т.е. от собствените си страсти, символизирани от онова „скърцане със зъби“ – в „геената огнена“, „огнената пещ“ на Ада. ⁹⁰ „И тогаз ще се яви на Небето знамението на Човешкия Син; и тогаз ще се разплачат всички земни племена и ще видят Сина Човешки да иде на Небесните облаци със Сила и Слава голяма; и ще изпрати Ангелите Си с гръмогласна тръба, и ще съберат Избраниците Му от четирите вятъра, от единия край на Небесата до другия“. ⁹¹ Човешкият Син – това е обобщаващо събирателно понятие, което тук означава Човечеството, изразено в неговите Съвършени представители, т.е. онези малцина, които са се извисили чак до ранга на Синове Божии. Неговото знамение са Агнецът и Кръстът, т.е. Любовта и Вечният Живот. Небесните облаци символизират Мистериите, но вече полуразбулени, както и фината материя, преобразена от Духа, субстанцията на етерния флуид, която вече не е плътна и непрогледна завеса, а лека и прозирна одежда на душата; която вече не е груба преграда, препятстваща нейната свобода, а израз на Истината: вече не е измамна външна обвивка, а самата Духовна Истина, вътрешният свят, мигновено и пряко проявен. Ангелите, събиращи Избраниците, са Духовете на Божията Слава, самите те произлезли от човечеството. Гръмогласната тръба символизира Живото Слово на Духа, което разкрива душите такива, каквито са, и руши всяка лъжовна привидност на материята.

87 Исайя 66:18 – 19 (бел. авт.).

88 Йоана 16:13; 14:16 – 17 (бел. авт.).

89 Матея 24:27 (бел. авт.).

По този начин Иисус, усещайки, че е в навечерието на смъртта Си, разкрил и разгърнал пред удивените апостоли високите кръгозори, които още от древни времена били част от Учението за Мистериите, на които обаче основоположниците на всички религии винаги са придавали специфична форма и обагреност. За да запечата тези Истини дълбоко в съзнанието им, за да улесни тяхното разпространение, Той ги предал в кратка обобщена форма чрез тези символи, с изключително безстрашие и пронизваща енергия. Образите, разкриващи Истини, красноречивите символи са универсалният език на Древните Посветени. Те имат свойството да предават послания, в тях се крие концентрирана сила и дълготрайност, липсващи на абстрактните понятия. Служейки си с тях, Иисус само следвал примера на Мойсей и Пророците. Той знаел, че Божествената Идея няма да бъде разбрана веднага, но искал да я отпечата с огнени букви в изпълнените с доверие души на Своите последователи, оставяйки на вековете грижата да проявят и разгърнат силите, съдържащи се в Неговото Слово. Иисус усещал Себе Си в едно цяло с всички Пророци, предшествали Го на Земята, също като Него възвестители на Вечния Живот и Вечното Слово. В това чувство на Единение и Единомислие с Неизменната Истина, пред тия безгранични кръгозори на Небесното сияние, които се съзират единствено от Върховния Зенит на Първопричините, Той се осмелил да каже на Своите наскърбени ученици следните велики слова:

90 Матея 13:50 (бел. ред.).

91 Матея 24:30 – 31 (бел. авт.).

– Небето и Земята ще преминат, но Моите думи няма да преминат! ⁹²

Тъй неусетно отминавали утрините и вечерите на Елеонския хълм. Един ден, в един от тези затрогващи мигове на състрадание, присъщи на Неговата пламенна и впечатлителна природа, който Го върнал внезапно от най-върховните Висини към страданията на Земята, които почувствал като свои, Той пролял сълзи, оплаквайки светия град Йерусалим и народа му, чиято ужасна участ вече предусещал. Собствената Му съдба също се приближавала с гигантски крачки. Синедрионът вече обсъдил съдбата Му и предрешил Неговата смърт; Юда Искариотски вече обещал да предаде своя Учител. Това черно предателство било продиктувано не от нечестива алчност, а от амбиция и наранено себелюбие. Юда, типичен студен егоист и краен позитивист, неспособен дори на най-малкия идеализъм, станал последовател на Христос, воден единствено от светски помисли. Той разчитал на незабавната земна победа на Пророка и на изгодата, която би имал от нея; нищичко не бил разбрал от тия дълбоки слова на Учителя: „Който иска да спаси живота си, ще го изгуби; и който изгуби живота си заради Мене, ще го намери“. ⁹³ Иисус, в Своето безпределно Милосърдие, допуснал Юда сред Своите, в надеждата той да промени природата си. Щом Юда видял, че нещата отиват на зле, че Иисус е изгубен, че учениците Му са компрометирани, а той самият – разочарован във всичките си надежди, разочарованието му се превърнало в ярост. Нещастникът предал Онзи, Който в очите му бил само лъжлив Месия и за Когото вярвал, че е измамил и самия него. С проницателния Си поглед, Иисус прозрял какво става в ума на неверния апостол и решил повече да не бяга от съдбата, чиято неизбежна примка с всеки изминал ден се затягала все повече около Него. Това било в навечерието на празника Пасха. Той наредил на Своите ученици да приготвят трапеза в града у един Негов приятел. Иисус предусещал, че това ще е последната им вечеря заедно и искал да ѝ придаде изключителна тържественост.

Тук стигаме и до последното действие от драмата на Месията. То било необходимо, за да се схване Душата и Делото на Иисус в техния Първоизвор, да се озарят отвътре първите две действия в драмата на живота Му, а именно: Неговото Посвещение и общественото Му поприще – там се разгърнала вътрешната драма на Неговото Съзнание. Последното действие от житейската Му драма, това на „страстите“, т.е. страданията Христови, е логичното следствие от предишните две. Тази всеизвестна част от драмата е красноречива сама по себе си – защото на Възвишеното е присъщо да бъде едновременно просто, необятно, кристалночисто и ясно. Драмата на тия страдания мощно е допринесла за пораждането на християнството. Тя е затрогнала до сълзи всички хора с животрептящи сърца и е обърнала милиони души към Христа. Всички тези сцени са описани в Евангелията с несравнима красота. Самият Йоан слиза от своите Висини: неговият обстоен разказ тук приема тона на мъчително свидетелство за Истината, предадено от един очевидец. Всеки може да преживее отново в себе си Божествената драма, но никой не е в състояние да я пресъздаде. За да изпълня своята задача обаче, аз трябва да съсредоточа лъчите на Езотеричната традиция върху трите съществени събития, с които завършва житейският път на Божествения Учител: Господнята (Тайната) вечеря, съдебният процес срещу Месията и Възкресението. Ако се хвърли светлина върху тези важни моменти, тя ще озари цялото Христово Дело, което ги предхожда, и цялата история на християнството, която предстои.

92 Матея 24:35 (бел. ред.).

93 Матея 16:25 (бел. ред.).

Дванадесетте апостоли, които заедно с Учителя правят тринадесет души, се събрали в горната стая на една къща в Йерусалим. Неизвестният приятел, домакинът на Иисус, украсил стаята с разкошен килим. Според обичая на източните народи, учениците и Учителят се разположили полуизлегнати по трима върху четири големи ниски дивана във формата на триклиниуми*, подредени около масата. Щом пасхалното агне било вече донесено, каните – напълнени с вино, а драгоценният бокал, златният потир – поднесен от неизвестния приятел, тогава Иисус, Който бил между Йоан и Петър, рекъл:

– От сърце желаех да ям с вас тази пасхална вечеря… Защото ви казвам, че няма да ям вече от нея, докле се не изпълни тя в Царството Небесно!

След тия думи лицата им помръкнали, а въздухът натежал. „Ученикът, когото Иисус обичаше“ и който единствен усещал всичко, безмълвно склонил глава към гърдите на Учителя. Според юдейския обичай, на пасхалната трапеза в пълно мълчание се ядат горчиви треви и харόсет ⁹⁴ . Тогава Иисус взел хляба и като благодарил, го преломил и им го подал с думите:

– Това е Тялото Мое, което за вас се дава: това правете за Мое възпоминание.

По същия начин им подал бокала след вечерята, като им рекъл:

94 Харόсет (ивр.) – традиционно еврейско обредно блюдо, приготвено от сушени и пресни плодове, ядки и подправки (бел. ред.).

– Тая чаша е Новият Завет с Моята Кръв, която за вас се пролива. ⁹⁵

Това е институцията на Тайната вечеря в цялата нейна простота. Тя обаче съдържа в себе си повече неща, отколкото обикновено се казват и се знаят за нея. Като символичен и мистичен акт, Тайната вечеря е не само завършекът и резюмето на цялото Учение на Христа, но също и освещаването и възобновяването на един много древен символ на Посвещението. Сред Посветените в Египет и Халдея, както и сред Пророците и Есеите, братската тържествена вечеря бележела първата степен на Посвещението. Причастието във вид на хляб, приготвен от плода на житния клас, символизира едновременно познаването на Мистериите на земния живот и споделянето на земните блага, а като следствие от това – и съвършеното Единение на приобщените Братя. В по-висша степен, причастието под формата на вино – „кръвта“ на лозата, проникната от Слънцето, символизира споделянето на Небесните блага, участието в Духовните Мистерии и Божествената Наука. Иисус, завещавайки тези символи на апостолите, разширява техния обхват – защото чрез тях Той разпростира Братството и Посвещението, някога ограничени до неколцина души, до мащаба на цялото човечество. Той добавя към тях най-дълбоката от всички Мистерии, най-великата от всички Сили: тази на собствената Си саможертва, която превръща в невидимата, но неразривна верига на Любовта между Себе Си и Своите единомишленици. На Неговата Велика Душа тя ще даде Божествено Могъщество над сърцата им и над сърцата на всички хора. Този бокал на Истината, дошъл от дълбините на пророческите векове, този златен потир на Посвещението, който Старейшината на Есеите Му е поднесъл, наричайки го Пророк, тази чаша на Небесната Любов, която Синовете Божии са Му подали в миг на Вдъхновение по време на най-висшия Му екстаз и в която сега съзира как проблясва собствената Му Кръв – Той предава този потир на Своите възлюбени ученици с неизразимата блага нежност на върховното сбогуване.

Виждат ли апостолите, разбират ли тази идея на Изкуплението, обгръщаща световете? Тя сияе в дълбокия скръбен поглед, който Учителят прехвърля от любимия Си ученик към онзи, който ще Го предаде. Не, те все още не разбират; те дишат с мъка, като в някакъв кошмар; едни тежки, възчервени еманации се носят из въздуха, а самите ученици се чудят отде иде странното сияние около Христовата глава. Когато най-сетне Иисус заявява, че ще прекара нощта в молитва в Гетсиманската градина и се изправя, за да каже: „Да вървим!“, те дори и не подозират какво ще последва. ⁹⁶

95 Лука 22:15 – 20; Йоана 21:20 (бел. ред.).

96 Матея 26:26 – 46 (бел. ред.).

***

Иисус вече е преживял нощта и предсмъртната агония в Гетсиманската градина. Още преди да се случи всичко предстоящо, Той е съзрял със страховита яснота кръговете на Ада, които ще се затегнат около Него в задушаваща хватка. В ужаса на предстоящото, в мъчителното очакване на мига, когато ще бъде заловен от враговете Си, Той изтръпва; за миг душата Му се поколебава пред мъченията, които Го очакват; кървава пот избива по челото Му. После молитвата Го укрепва…

Смътен ропот на неясни гласове, отблясъци от факли в мрака под маслиновите дървета, звънтене на оръжия: идва отрядът на войниците на Синедриона. Юда, който ги води, целува своя Учител, за да могат войниците да разпознаят кой е Пророкът. Иисус му отвръща със Своята целувка на неописуемо състрадание и благост, питайки го:

– Приятелю, за какво си дошъл? ⁹⁷

Толкова мощно е въздействието върху душата на Юда, все още така корава и сурова, на тази благост, на тази братска целувка, дадена в замяна на най-подлото предателство, че миг по-късно предателят, обзет от угризение на съвестта и ужас от самия себе си, отива да се самоубие. Войниците сграбчват галилейския Рави с грубите си ръце. След кратка съпротива, изплашените ученици се разбягват като наръч тръстикови пръчки, разпилени от вятъра. Край Него остават само Йоан и Петър, които следват отблизо своя Учител чак до съдилището, с разбито сърце и с душа, свързана неразривно със съдбата Му. Ала Иисус вече Си е възвърнал самообладанието. От този миг насетне, от устата Му вече няма да излезе нито дума на негодувание, възражение или самосъжаление.

Синедрионът е свикан набързо на общо събрание. Завеждат там Иисус посред нощ, защото съдът иска да приключи набързо с опасния Пророк. Свещениците, чиято служба е да извършват жертвоприношения, облечени в пурпурни, жълти и виолетови церемониални одежди, с тюрбани на главата, са насядали тържествено в полукръг. Насред тях, на по-висок престол, седи Каяфа, великият Първосвещеник, коронован с мигбаа ⁹⁸ . В двата края на полукръга, върху два малки подиума, зад една маса, са изправени съдебните чиновници, единият – за защитата, а другият – за обвинението, advocatus Dei и advocatus Diaboli. Иисус, невъзмутим, стои прав в центъра, в бялата Си есейска роба. Служителите на съдебната охрана, въоръжени с каиши и въжета, с голи до раменете ръце и с юмруци на хълбоците, са Го обградили и мятат страховити погледи към Него. Има само свидетели на обвинението, но не и защитник. Първосвещеникът, върховният съдия, е главният обвинител; така нареченият „процес“, уж мярка за обществена безопасност срещу престъпление, представляващо посегателство против религията, в действителност е предохранително отмъщение от страна на разтревоженото свещеническо съсловие, което усеща властта си застрашена.

97 Матея 26:50 (бел. ред.).

98 Мигбаа, или още кидар (ивр.) – специална древноеврейска свещеническа шапка (бел. ред.).

Каяфа се изправя и обвинява Иисус, че е месит, т.е. човек, изкушаващ народа, подбуждайки го към идолопоклонничество. Неколцина свидетели, избрани на случаен принцип от тълпата, дават своите показания, които обаче си противоречат. Най-накрая, един от тях заявява, че е бил свидетел на онези думи, считани за богохулство, които Назореят неведнъж е хвърлял в лицето на фарисеите, под колонадите на Соломоновия храм: „Мога да разруша този храм и за три дни пак да го съградя“. Иисус мълчи.

– Нищо ли не отговаряш? – пита Го Първосвещеникът.

Иисус, Който знае, че ще бъде осъден, и не иска да пилее Словото Си излишно, съблюдава мълчание. Ала тия думи, дори и доказано изречени от Иисус, не са достатъчно основание за смъртна присъда. Необходимо е по-сериозно и тежко самопризнание. За да изтръгне това самопризнание от обвиняемия, хитрият интригант, садукеят Каяфа, отправя към Него един въпрос на чест – жизненоважния въпрос за Неговата Мисия. И понеже най-голямото умение в дипломацията често се състои в това да се отиде направо към съществения факт, Каяфа предизвиква Исиус:

– Ако Ти си Христос – Месията, кажи ни!

Иисус първо отговаря уклончиво, което доказва, че не се е подмамил от тази хитра уловка:

– Ако ви кажа, няма да повярвате; ако ви пък и попитам, няма да Ми отговорите.

Каяфа, не успявайки с хитростта си като водещ разпита съдия, се възползва от своето право на Върховен Първосвещеник и отново Го пита, но този път с официална тържественост:

– Заклевам Те в Живия Бог да ни кажеш: Ти ли си Христос, Месията, Божият Син?

Вече притиснат така с този директен въпрос, призован или да се отрече от думите Си, или да отстоява Своята Мисия пред най-висшия представител на религията на Израил, Иисус повече не се колебае. Той отговаря тихо и спокойно:

– Ти сам го рече; но казвам ви: от сега нататък ще виждате Човешкия Син, Сина Божий, седящ отдясно на Божията Сила и идещ на Небесните облаци. ⁹⁹

Изразявайки се по този начин на пророческия език на Даниил и книгата на Енох, Посветеният от Есеите Йешуа не говори със самия Каяфа като с отделен индивид. Той знае, че агностикът садукей не е способен да Го разбере. Иисус говори на всички бъдещи Първосвещеници, на всички свещеници и жреци на Земята, като им казва: „След Моята Мисия, запечатана със смъртта Ми, необоснованото и безусловно царуване на религиозния Закон приключва принципно и фактически. Мистериите ще бъдат разбулени и човекът ще съзре Божественото посредством човешкото. Религиите и вероизповеданията, които не съумяват да разкриват и оживотворяват едното чрез другото, ще изгубят авторитета и властта си“. Ето значението на Сина, седящ отдясно на Отца, според езотеричния смисъл на Пророците и Есеите. Така разбиран, отговорът на Иисус към Първосвещеника на Йерусалим съдържа интелектуалния и научен Завет на Христос към религиозните авторитети на Земята, също както като институцията на Тайната вечеря съдържа Неговия Завет на Любовта и Посвещението към апостолите и човеците.

Над главата на Каяфа, Иисус говори на целия свят. Ала садукеят, постигнал онова, което иска, вече не Го слуша. Разкъсвайки фината си ленена роба, Каяфа възкликва:

– Той богохулства! Каква нужда имаме вече от свидетели? Ето, сега чухте богохулството Му! Вие какво мислите?

В отговор из редиците на Синедриона се надига единодушно и мрачно роптание:

– Заслужава смърт!

И тутакси на тази присъда от страна на висшето общество откликват гнусните, несправедливи хули и груби оскърбления, отправени към Него от нисшите класи. Войниците Го заплюват и бият в лицето, като Му викат:

– Нали си Пророк – тогава, познай: кой Те удари?

Връхлетяно от стихийната вълна на толкова нисша и свирепа омраза, възвишеното и бледо лице на Великия Страдалец си възвръща непоклатимия покой на Зрящия, подобен на мраморна статуя. Казват, че има статуи, които плачат; има и мъка без сълзи и безмълвни молитви на жертви, които всяват ужас в собствените си палачи и ги преследват до края на живота им.

Ала всичко това не е приключило още. Синедрионът има властта да произнесе присъдата за смъртно наказание; за да бъде изпълнена обаче, се изисква и одобрението от страна на римската светска власт. Разговорът с Пилат, предаден подробно от Йоан, е не по-малко забележителен от онзи с Каяфа. Този любопитен диалог между Христос и римския управник, в който грубите подхвърляния от страна на юдейските свещеници и виковете на фанатизираната тълпа изпълняват ролята на хоровете в античните трагедии, е убедително доказателство в полза на Великата Истина, разкриваща се в тази драма. Тъй като разголва душата на героите, той разкрива сблъсъка между трите сили, играещи в драмата: римския цезаризъм, тесногръдия юдаизъм и всемирната религия на Духа, представена от Христос. Пилат, иначе твърде безразличен към тая религиозна разпра, но особено притеснен от цялата тази драма, защото се страхува, че смъртта на Иисус ще повлече след себе си народно въстание, Го разпитва внимателно и предпазливо, като Му подава спасителна стълба, надявайки се, че Той ще се възползва от нея:

99 Матея 26:61 – 64; Лука 22: 67 – 69 (бел. ред.).

– Ти ли си царят на юдеите?

– Моето Царство не е от този свят.

– Значи все пак си цар?

– Ти право казваш; защото Аз съм Цар. Аз затова се родих и затова дойдох на света: да свидетелствам за Истината.

Пилат разбира това твърдение на Иисус за Духовното Царство не повече, отколкото Каяфа е схванал Неговия религиозен Завет.

– Що е Истина? – пита Пилат, свивайки рамене; и този скептичен отговор на римския прокуратор разкрива душевното състояние на тогавашното езическо общество, както и на всяко общество в упадък. Ала не виждайки в обвиняемия нищо друго освен един невинен мечтател, добавя:

– Аз не намирам никаква вина в тоя човек.

И предлага на юдеите да Го освободят, но тълпата, подстрекавана от свещениците, закрещява яростно:

– Освободи ни Варава!

Тогава Пилат, който мрази юдеите, си позволява ироничното удоволствие да нареди техният мним цар да бъде бит с камшик, вярвайки, че това ще бъде достатъчно за тези фанатици. Те обаче още повече се разяряват от това и крещят безумно:

– Разпни Го!

Въпреки развилнялата се народна страст, Пилат все така оказва съпротива, отвратен от всичката тази жестокост. В живота си е видял да се пролива толкова много кръв, изпратил е толкова много бунтовници на изтезания и е чул толкова стенания и проклятия, без да излезе от състоянието си на безразличие! Ала безмълвното и стоическо страдание на галилейския Пророк, под пурпурната Му багреница и короната от тръни, разтърсва Пилат с непознат трепет. Осенен от удивително и мигновено прозрение на своя Дух, без да осъзнава необятните измерения на онова, което ще каже, той изрича неволно епохалните слова:

– Ecce Homo! Ето Човека!

Коравият римлянин е почти развълнуван и трогнат; вече е напът да произнесе оправдателна присъда. Свещениците на Синедриона, които наблюдават Пилат със зорко око, виждат това дълбоко вълнение в него и изпадат в ужас; те усещат как плячката им се изплъзва, затова и се обединяват в коварен сговор и възкликват в един глас, протягайки напред дясната си ръка и извръщайки глава в жест на лицемерен ужас:

– Той сам се провъзгласи за Син Божий!

„Когато чу това – разказва Йоан, – Пилат много се изплаши.“ От какво се е изплашил? Какво би могло да причини това име – Син Божий, на неверника римлянин, който с цялото си сърце презира юдеите и тяхната религия, а вярва само в римската „религия“ на политиката и в цезаря? Има сериозна причина за това. Въпреки че му придават различни значения, името Син Божий е доста разпространено в древната Езотерична традиция, така че Пилат, макар и скептично настроен, има своите малки суеверия. В Рим, в Малките Мистерии на Митра, в които римските военачалници получавали Посвещение, той сигурно е чул, че Син Божий е своеобразен изразител на Божественото. Към който и народ, към каквато и религия да принадлежи един Божий Син, посегателството върху неговия живот е голямо престъпление. Пилат не вярва особено в тези „персийски измишльотини“, но думите Син Божий все пак го тревожат и засилват притесненията му.

Виждайки това, юдеите отправят към прокуратора следното върховно обвинение:

– Ако Го освободиш, не си приятел на кесаря! Всеки, който се самопровъзгласява за цар, е враг на кесаря… Ние нямаме друг цар освен кесаря!

Непреодолим довод! Да отричаш Бога – това е дребна работа, да убиваш е нищо, но да заговорничиш против цезаря е престъпление на престъпленията. Пилат бива принуден да отстъпи и да изрече присъдата. ¹⁰⁰ Така, в края на Своето обществено поприще, Иисус се озовава лице в лице с владетеля на света, с когото се е сражавал косвено, като със скрит противник, през целия Си живот. Сянката на цезаря го изпраща на кръста. Дълбока логика на нещата: предават Го юдеите, но призракът на Рим Го убива, протягайки ръка. Той погубва тялото Му; обаче това е Той, Христос, изразителят на Божествената Слава, Който, чрез Своето мъченичество, навеки ще отнеме от цезаря ореола на тази Божествена Слава, узурпиран от него чрез това пъклено богохулство спрямо Абсолютното Могъщество на Бога.

100 Йоана 18:33 – 40; 19:1 – 15 (бел. ред.).

***

Пилат, след като си измива ръцете от кръвта на невинния, изрича ужасните думи:

– Condemno, ibis in crucem! ¹⁰¹

Вече нетърпеливата тълпа бързо се отправя към Голгота.

И ето ни тук, на голото възвишение, осеяно с човешки кости, което се извисява в Йерусалим и носи името Гилгал, Голгота, т.е. „Лобно място“ – злокобна пустош, обречена от векове да бъде място на ужасни мъчения. На пустия хълм няма никакви дървета; на него стърчат само бесилки и кръстове. Именно там Александър Янай, юдейският цар, заедно с целия си харем, става свидетел на екзекуцията на стотици затворници; пак там Варий разпъва на кръст две хиляди бунтовници; и точно там благият Месия, предречен от Пророците, трябва да понесе ужасното изтезание, изобретено от жестокия гений на финикийците и възприето от безпощадния закон на Рим. Кохортата на легионерите е образувала голям кръг при върха на хълма и отблъсква с копия най-преданите последователи на осъдения, които Го следват вярно. Сред тях има и жени от Галилея: занемели и безнадеждни, те се хвърлят по лице на земята. Дошъл е върховният час за Иисус. Защитникът на бедните, слабите и потиснатите трябва да завърши Своето Дело като презрян мъченик – роля, запазена за роби и разбойници. Пророкът, Посветен от Есеите, трябва да се остави да бъде прикован на кръста, който сам Той е приел още във видението Си в Енгади; Божият Син трябва да изпие чашата, която сам Той е съзрял още в мига на Преображението; Той трябва да слезе чак до дъното на Ада и земните ужаси.

Иисус отказва традиционната напитка, приготвена от благочестивите жени на Йерусалим и предназначена да притъпи болката на осъдените на изтезания. Той ще изтърпи тази агония в пълно съзнание. Докато Го привързват към позорния кръст, докато коравите войници с мощни удари на чуковете забиват гвоздеи в тия нозе, обожавани от клетници и сиромаси, в тия ръце, които знаят само да благославят, мрачният облак на разкъсваща болка и страдание замъглява очите Му, задушава гърлото Му. Ала от дълбините на тези адски конвулсии и мрак, във вечно живото Съзнание на Спасителя стоят само тия думи за Неговите палачи:

– Отче, прости им, защото не знаят що правят! ¹⁰²

101 Осъждам Го на разпятие! (лат.) – бел. ред.

102 Лука 23:24 (бел. ред.).

Ала ето го и дъното на чашата: часовете на агонията – от пладне до залез-слънце. Моралното изтезание се прибавя към физическото и го надминава. Посветеният се е оттеглил от Своите правомощия; Божият Син потъва в сянка; остава единствено страдащият човек. За няколко часа Той ще изгуби Своето Небе, за да измери бездната на човешкото страдание. Кръстът се издига бавно с жертвата си, заедно с надписа върху него – последната ирония на прокуратора: „Това е Иисус, Царят на юдеите“! Сега очите на разпнатия виждат как сред облака на агонията се рее Йерусалим, светият град, който Той е искал да прослави и който хвърля анатема върху Него. Къде са учениците Му? Изчезнали са нанякъде. Той чува само обидите от членовете на Синедриона, които решават, че вече няма за какво да се страхуват от Пророка, и тържествуват над Неговата агония:

– Другите спасяваше – казват те, – а Себе Си не може да спаси!

Чрез тия хули и сквернословия, в едно ужасяващо видение за бъдещето, Иисус съзира всички престъпления, които несправедливите „абсолютни владетели“ и фанатични свещеници ще извършат в Негово име. Ще използват Неговия кръстен знак, за да сипят проклятия! Ще разпъват с Неговия кръст! И не мрачната тишина на Небето, сега забулено за Него, а изгубената за човечеството Светлина изтръгва от Него този вик на отчаяние:

– Отче Мой, защо си Ме оставил?

Тогава Съзнанието на Месията, волята на целия Му живот, избликва в един последен проблясък като мълния и Душата Му отлита с този вик:

– Свърши се!

О, възвишений Назорей; о, Божествений Човешки Сине, Ти не си вече тук! С един-единствен удар на крилете, Душата Ти несъмнено е преоткрила, в по-сияйна Светлина, Твоето Небе над Енгади, Твоето Небе над планината Табор! Ти видя как Твоето победоносно Слово отлита отвъд вековете; и Ти не пожела друга Слава освен ръцете и погледите, издигнати към Тебе, на онези, които си изцелил и утешил... Ала последният Ти вик, неразбран от стражниците край Тебе, ги е накарал да изтръпнат. Римските войници са се обърнали – и пред чудното сияние, оставено от Твоя Дух върху омиротворения лик на това бездиханно тяло, изумените палачи се споглеждат и си казват:

– Дали пък не е бил един от Боговете?

***

Дали тази драма наистина е приключила? Свършила ли е вече великата и безмълвна борба между Божествената Любов и Смъртта, разразила се и връхлетяла Го с мощта на всички сили, властващи на Земята? Кой е победителят? Дали тези свещеници, слизащи от Голгота, доволни от своето деяние, след като са видели как Пророкът издъхва – или пък разпнатият, вече мъртвешки синкавоблед? За тези верни и предани жени, на които римските легионери позволяват да се приближат и които ридаят в подножието на кръста, за ужасените и отчаяни ученици, намерили убежище в една пещера в Йосафатовата долина, всичко вече е свършено. Месията, Който е трябвало да се възкачи на престола в Йерусалим, е загинал злощастно по окаян начин от безславните изтезания на кръста. Учителят е изчезнал, а с Него – и надеждата, и Благовестието, и Небесното Царство. Мрачна тишина и дълбоко отчаяние са надвиснали над малката общност. Самите Петър и Йоан са смазани духом. Около тях е черен мрак; нито лъч вече не проблясва в техните души. И все пак, точно както в Мистериите на Елевзина една ослепителна Светлина иде след дълбокия мрак, така и в Евангелията това дълбоко отчаяние бива последвано от внезапна, мигновена, изумителна радост. Тя избухва, избликва като светлината при изгрев-слънце – и този трепетен вик на радост се разнася из цяла Юдея:

– Той е възкръснал!

Първа Мария Магдалина, която, скитайки се из околностите на гробницата, обзета от неимоверна мъка, съзира Учителя и Го познава по гласа Му, който я вика по име:

– Мария!

Обезумяла от радост, тя се втурва към Него. Вижда също и как Иисус я поглежда, правейки жест с ръка сякаш за да се предпази от допира с нея; после видението внезапно изчезва, оставяйки около Магдалина топла атмосфера и опиянение от истинско присъствие. След това светите жени срещат Господа и Го чуват да изрича следните думи:

– Идете и кажете на Моите Братя да се върнат в Галилея: там ще Ме видят.

Същата вечер единадесетте се събират и портите се затварят – ала все пак те виждат как Иисус влиза. Той заема Своето място сред тях и им говори меко и благо, упреквайки ги за тяхното неверие.

После им повелява:

– Идете по целия свят и проповядвайте Благовестието на всяко човешко същество! ¹⁰³

Странно нещо: докато Го слушат, всички са като в някакъв сън, напълно са забравили Неговата смърт, вярват, че е жив, и са убедени, че Учителят никога повече няма да ги напусне. Ала в мига, когато се канят самите те да проговорят, виждат как Той изчезва както гаснеща светлина. Ехото от гласа Му все още отеква в техните уши. Смаяните апостоли намират мястото Му празно; смътно сияние все още се рее там; изведнъж и то угасва. Според Матей и Марко, Иисус отново се появява скоро след това на една планина, пред погледите на петстотин Братя, събрани от апостолите. Той се явява още веднъж и по време на едно събрание на единайсетте апостоли. После тия появи секват. Ала вярата е вече запалена, импулсът е вече даден, християнството е вече живо. Апостолите, изпълнени със Свещения Огън, изцеляват болни и страдащи, проповядват Благовестието – Евангелието на своя Учител. Три години по-късно, млад фарисей на име Саул (Савел), яростен противник на новата религия, който е изпълнен с жестока омраза към християните и участва с младежки плам в гонения срещу тях, се отправя към Дамаск с неколцина спътници. По пътя внезапно бива обгърнат от толкова ослепителна Светлина, че пада на земята. Целият треперейки, той възкликва:

103 Марко 16:7; 15 (бел. авт.).

– Кой си Ти?

И чува как един глас му отговаря:

– Аз съм Иисус, Когото ти гониш: не ти е лесно да риташ срещу остен!

Спътниците му, също толкова уплашени, колкото и той самият, му помагат да се изправи. Те също са чули гласа, но без да видят нищо. Ослепеният от ярката Светлина млад мъж си възвръща зрението едва след три дни. ¹⁰⁴

Той се обръща в Христовата вяра и става Павел, „апостолът на езичниците“. Всички са съгласни, че без това негово обръщане, християнството, ограничено само в рамките на Юдея, нямаше да завладее Запада.

Такива са фактите, разказани от Новия Завет. Колкото и да се мъчат някои да принизят до минимум тяхната важност, а и каквато и да е религиозната или философската идея, която им приписват, невъзможно е да ги считаме за чисти легенди и да отричаме тяхната стойност на автентично свидетелство, що се отнася до същественото в тях. Вече цели осемнадесет века вълните на съмнението и отричането се разбиват в канарата на това свидетелство; вече столетия наред критиката го напада настървено с целия си арсенал от бойни средства, способи и оръжия – и може на места да е успяла да го накърни, но не и да го помръдне от мястото му: то си остава необоримо. Какво стои зад виденията на апостолите? И елементарните богослови, и буквалистите, тълкуващи Писанията, и учените агностици могат да продължат до безкрай да водят диспути и да се борят с него в тъмата на своето невежество: те няма да успеят да наложат убежденията си едни на други и ще разсъждават, „преливайки от пусто в празно“, докато Теософията, която е Науката за Духа, не разшири техните разбирания и докато една по-висша експериментална психология, която е изкуството да разкриваме душата, не им отвори очите. За да се поставим тук обаче единствено в позицията на гледната точка на съзнателния и съвестен историк, тоест на автентичността на тези факти като душевни и духовни факти, има едно нещо, в което не може да се съмняваме – а то е, че апостолите наистина са имали тези видения и че тяхната вяра в Христовото Възкресение е непоклатима. Дори и да отхвърлим като поетично преувеличение разказите на Йоан, считайки, че те са получили окончателната си редакция близо столетие след смъртта на Иисус, както и тези на Лука за Емаус, все пак остават простите и почиващи на опита твърдения на Марко и Матей, съставляващи самият корен на християнската традиция и религия. Остава и още нещо по-солидно и безспорно: свидетелството на Павел. В своето желание да обясни на коринтяните смисъла на вярата си и основата на Евангелието, което проповядва, той изброява едно след друго шест последователни явявания на Иисус: пред Петър, пред единадесетте апостоли, пред петстотинте Братя, „от които повечето – казва той – са живи до днес“, пред Яков, пред събранието на апостолите, а накрая – и собственото си видение по пътя към Дамаск. ¹⁰⁵ При това, тези факти са съобщени на Павел от самите Петър и Яков три години след смъртта на Иисус, малко след обръщането на Павел в християнската вяра, по време на първото му пътуване до Йерусалим – следователно са му предадени от очевидци. И накрая, от всички тези видения, най-неопровержимото съвсем не е най-посредственото – имам предвид това на самия Павел; в своите апостолски послания той непрестанно се връща все към него като към източника на своята вяра. При даденото предходно психологично състояние на Павел и естеството на неговото видение, то идва от вън, а не от вътре; то е с неочакван и мълниеносен характер; то променя издъно цялото му същество в най-висша степен. Подобно на Огнено Кръщение, то го калява от главата до петите, облича го в несломима броня и го превръща пред лицето на света в непобедим войн на Христа.

104 Деяния на апостолите 9:1 – 9 (бел. авт.).

По този начин, свидетелството на Павел придобива двойна сила, тъй като утвърждава собственото му видение и същевременно потвърждава тези на другите. Ако някой понечи да се усъмни в искреността на подобни твърдения, би следвало да отхвърли изцяло всички исторически свидетелства и да се откаже от писането на исторически текстове. Нека прибавим също и че ако няма критика на историческите свидетелства без точно претегляне и разумно пресяване на всички документи, тогава няма и философска гледна точка към историята, ако човек не стига до своите заключения, съдейки за мащаба на причините по мащаба на следствията. Човек би могъл, заедно с Целз, Щраус и Ренан, да не придава никаква обективна стойност на Възкресението и да го счита за явление, равносилно на чиста халюцинация – но в този случай сме принудени да обосновем най-великата религиозна революция на човечеството върху една заблуда на сетивата и химера на ума. ¹⁰⁶ Обаче нека не се заблуждаваме: вярата във Възкресението е самата основа на историческото християнство. Без това потвърждение на Учението на Иисус чрез един толкова ярък факт, Неговата религия дори не би започнала да се разгръща.

105 I Коринтяни 15:1 – 9 (бел. авт.).

Това действително събитие предизвиква цялостна революция в душата на апостолите. От юдейско, съзнанието им става християнско. За тях славният Христос е жив, Той им говори, Небето се е отворило за тях, Отвъдното е навлязло отсам, Зората на Безсмъртието е докоснала техните чела и запалила душите им с Огън, който вече не може да бъде угасен. Над земното царство на Израил, което се сгромолясва, те съзират, в цялото му сияйно великолепие, Всемирното Небесно Царство. Оттам – и техният устрем към борбата, тяхната радост насред мъченичеството. От Възкресението на Иисус избликва този изумителен импулс, тази необятна надежда, която Благовестието носи на всички народи и която ще залее и най-далечните брегове на Земята. За да успее християнството, са необходими две неща, както казва Фабр д‘Оливе: Иисус да поиска да умре и да има силата да възкръсне.

За да осмислим факта на Възкресението като една разумна идея, за да разберем и неговото религиозно и философско значение, е нужно да се придържаме само към този феномен на последователните появявания на Христос и от самото начало да отхвърлим абсурдната идея за Възкресението на тялото – един от най-големите препъникамъни на християнската догма, която, както относно този въпрос, така и по отношение на много други, си остава напълно елементарна и детинска. Изчезването на тялото на Иисус може да се обясни с естествени причини – и е потребно да се отбележи, че телата на мнозина Велики Адепти са изчезвали без следа по също толкова тайнствен начин (сред които са телата на Мойсей, Питагор и Аполоний Тиански), без никой никога да е успял да разбере какво е станало с тях. Известните и неизвестните Братя, бдели над тези тела, може би са унищожили останките на своя Учител чрез изгаряне с огън, за да ги спасят от ограбване и оскверняване от страна на негови врагове. Във всеки случай, научният аспект и Духовното величие на Възкресението се разкриват само ако човек го разбере в езотеричния му смисъл.

106 Щраус заявява: „Възкресението като явление може да се обясни единствено като ловък фокус на един шарлатанин, целящ да всее заблуда в световната история – „ein weltthistorischer humbug“. Изразът е по-скоро циничен, отколкото остроумен или духовен, и изобщо не обяснява виденията на апостолите и на Павел (бел. авт.).

Сред египтяните, както и сред персите, изповядващи маздеистката религия на Зороастър, преди Иисус, както и след Него, в Израил, както и сред християните през първите две столетия, Възкресението е било разбирано по два начина: единият – материален и абсурден, а другият – Духовен и теософски. Първият е широко разпространената идея, окончателно възприета от Църквата след репресиите над гностицизма; вторият е дълбоката идея на Посветените. В първия смисъл, Възкресението означава възвръщане на материалното тяло към живота, с други думи казано – възстановяване на разложения или разчленен труп, което в представите на хората би трябвало да се случи при Пришествието на Месията, т.е. при Страшния Съд. Безпредметно е да изтъкваме грубия материализъм и абсурдността на това схващане. За Посветения, Възкресението има съвсем друг смисъл. То бива свързвано с Учението за троичната структура на човека и символизира пречистването и възраждането на Космичното, етерно и фино флуидно Тяло, което е самият организъм на Душата и своеобразна обител на Духа. Това пречистване може да се осъществи още в този живот, чрез вътрешната работа на Душата и определен начин на живот; ала при повечето хора то се постига едва след смъртта, и то – само при онези, които, по един или друг начин, са били устремени към Справедливостта и Истината. Там, в Отвъдния свят, двуличието е невъзможно. Там душите се явяват такива, каквито са действително; те се проявяват неизбежно с формата и цвета на своята вътрешна природа: мрачни и отвратителни – ако са зли; лъчисти и прекрасни – ако са добри. Такова е Учението, изложено от Павел в неговото Първо послание към коринтяните. Той заявява ясно и категорично: „Има тяло одушевено (естествено); има и Тяло Духовно“. ¹⁰⁷ Иисус огласява това символично, но с по-голяма дълбочина, за онези, които умеят да четат между редовете, още в тайния Си разговор с Никодим. И така, колкото е по-одухотворена една душа, толкова по-голямо ще бъде нейното отдалечаване от земната атмосфера, по-възвишена – Космичната сфера, която я привлича по Закона на сродството, и по-затруднено – проявлението ѝ пред хората.

Също така, Висшите Души почти не се проявяват пред човека, освен в състояние на дълбок сън, транс или екстаз. Тогава, при затворени физически очи, душата, наполовина освободена от тялото, понякога вижда такива Души. И все пак, случва се един много Велик Пророк, истински Син Божий, да се прояви пред свои близки души по осезаем начин и в будно състояние, за да ги убеди по-добре, докосвайки сетивата и съзнанието им. В такива случаи, безплътната Душа успява за миг да придаде на своето Духовно Тяло видима, а понякога – дори осезаема външна форма, с помощта на особената динамика, която Духът упражнява върху материята чрез посредничеството на електричните сили от атмосферата и силите на магнетизма на живите тела.

107 I Коринтяни 15:39 – 46 (бел. авт.).

По всичко личи, че именно това се е случило и с Иисус. Виденията, разказани в Новия Завет, попадат ту в едната, ту в другата от следните две категории: Духовно видение и осезателно появяване. Съвсем сигурно е, че при апостолите тези видения са имали естеството на Върховна Реалност, така че те по-скоро биха се усъмнили в съществуването на Небето и Земята, отколкото в живото си общение с възкръсналия Христос – защото тези разтърсващи видения на Господа са най-сияйните в живота им, най-дълбоките в тяхното съзнание. Няма нищо „свръхестествено“ – това е непознатата страна на Природата, нейното окултно продължение в Безкрая и сиянието на Невидимото на пределите на видимото. В сегашното ни телесно състояние, на нас ни е трудно да повярваме и дори да схванем реалността на неосезаемото; в Духовното състояние, това е онази фина материя, която ще ни се стори нереална и несъществуваща. Ала синтезът на душата и материята, тези две лица на единната субстанция, се намира в Духа – защото, ако се извисим отново до Вечните Принципи, до Върховните Причини, именно Законите, присъщи на Разума, обясняват динамиката на Природата; а именно изучаването на душата посредством експерименталната психология обяснява Законите на Живота.

Следователно Възкресението, разбирано в неговия езотеричен смисъл, както току-що посочих, представлява едновременно както необходимият епилог в живота на Иисус, така и неотменимото предисловие в историческото развитие на християнството. Епилогът е необходим, защото Иисус многократно е предизвестил Своите ученици за него. Ако Той е имал мощта и властта да им се яви след смъртта Си с това победоносно великолепие, то е било благодарение на Чистотата, на вродената Сила на Неговата Душа, стократно умножена чрез величието на усилията и цялостно извършеното Дело.

Погледната отвън и от земната гледна точка, драмата на Месията приключва на кръста. Възвишена сама по себе си, на нея все пак ѝ липсва изпълнението на обещанието. Погледната отвътре, от Дълбините на Съзнанието на Иисус и от Небесната гледна точка, тя се състои от три действия, в които Изкушението, Преображението и Възкресението бележат връхните точки. С други думи, тези три фази представляват: Посвещението на Христос, Цялостното Откровение и Увенчаването на Делото. Същевременно те съответстват на онова, което апостолите и Посветените християни от първите векове наричат Тайнствата на Отец, Сина и Светия Дух.

Това Увенчаване, както вече казах, било необходимо за живота на Христа като неотменимо предисловие към историческото развитие на християнството. Корабът, построен на брега, трябвало да бъде пуснат да плава в Океана. Освен това, Възкресението било отворена сияйна врата към целия езотеричен запас на Иисус. Нека не се учудваме, че първите християни са били като зашеметени и ослепени от мълниеносното Му избухване, че често са разбирали Учението на Учителя буквално, пренебрегвайки вътрешния смисъл на Неговите слова. Ала днес, когато човешкият Дух е прекосил всички тези епохи, религии и науки, вече съзираме донякъде онова, което свети Павел, свети Йоан и самият Иисус са разбирали под израза Тайнствата на Отец и на Духа. Виждаме, че те са съдържали най-възвишените и истинни познания и достижения на Науката за Душата и теософската интуиция на Изтока. Виждаме и силата на едно ново разгръщане, което Христос дава на Древната, Вечната Истина, чрез величието на Своята Любов, чрез енергията на Своята воля. И най-накрая, виждаме онзи аспект на християнството, едновременно и метафизичен, и практически, който поражда неговата мощ и жизненост.

Древните теософи на Азия познавали трансценденталните Истини. Брамините дори открили ключа към миналия и бъдещия живот, формулирайки органичния Закон на прераждането, на поредицата от животи. Ала при вглъбяването си в Отвъдното и съзерцанието на Вечността, те забравяли земното осъществяване: индивидуалния и обществения живот. Древна Гърция, въведена в същите тези Истини, само че в по-елементарна степен, в завоалирани и по-антропоморфни форми, се придържала, чрез собствения си манталитет, към природния и земния живот. Това ѝ давало възможност да разкрие например безсмъртните Закони на Красотата и да формулира научните принципи за наблюдение и изследване. От тази гледна точка обаче представата на древните гърци за Отвъдното постепенно се стеснявала, ставала по-ограничена и безпросветна. Иисус, чрез Своите необятни идеи и Всемирно Съзнание, обхваща и двете страни на живота. В Господнята молитва „Отче наш“, представляваща кратък обобщен израз на Неговото Учение, Той казва: „Да дойде Твоето Царство; да бъде Твоята Воля – както на Небето, тъй и на Земята“. ¹⁰⁸ Ала Божественото Царство на Земята означава изпълнението на моралния и обществения закон в цялото богатство, в цялото великолепие на Красотата, Доброто и Истината. Също така, магията на Неговото Учение и Неговата мощ за развитие, в известен смисъл безгранична, се състоят в единството на Неговия морал и Неговата метафизика, в пламенната Му вяра във Вечния Живот и в потребността Му да го започне още тук, долу, на Земята, чрез действие, чрез дейно милосърдие. Христос казва на душата, обременена от всички тежести на Земята:

108 Матея 6:10 (бел. ред.).

– Стани, изправи се, защото твоето Отечество е на Небето; но за да повярваш в това и да го постигнеш, го докажи още тук със своето Дело и със своята Любов!