ТРЕТА СТЕПЕН – СЪВЪРШЕНСТВО ⁵⁶ Космогония и Психология. Еволюцията на Душата

И така, ученикът възприемал Принципите на Науката от Учителя. Това първо Посвещение отстранявало дебелите, плътни черупки на материята, покриващи очите на неговия Дух. Разкъсвайки бляскавия воал на митологията, то изтръгвало ученика от видимия свят, за да го изстреля по изумителен начин в безпределните простори и да го потопи в Слънцето на Висшия Разум, откъдето Истината озарява трите свята със своите лъчи. Ала Науката за Числата била само предисловие към Великото Посвещение. Въоръжен с тия Принципи, ученикът трябвало сега да слезе от висините на Абсолютното в дълбините на Природата, за да схване там Божествената мисъл в образуването на нещата и в еволюцията на Душата през световете. Езотеричната Космогония и Психология се докосвали до най-великите Тайни на Живота – опасни, ревностно пазени Тайни на окултните науки и изкуства. Освен това, Питагор обичал да изнася тия уроци далеко от светската суетня на деня – нощем, на морския бряг, върху терасите на храма на Церера, на фона на тихия прибой на йонийските вълни, с мелодичния му ритъм, под далечните проблясъци на звездния Космос; или пък – в подземията на светилището, където египетски маслени светилници леели равномерна и мека светлина. Жените Посветени също присъствали на тия нощни събрания. Понякога жреци или жрици, пристигнали от Делфи или Елевзина, потвърждавали наставленията на Учителя, разказвайки собствените си опитности или предавайки прозорливите слова от видението на някой ясновидец в транс.

56 На гръцки език – Телейотес (бел. авт.).

Материалната и духовната еволюция на света са две противоположни движения, но паралелни и съгласувани помежду си по цялата йерархична стълба на съществата. Едната се обяснява единствено чрез другата – и разглеждани като едно цяло, заедно те обясняват света. Материалната еволюция представлява проявлението на Бога в материята, чрез Душата на Всемира, която работи върху тази материя. Духовната еволюция пък представлява извайването на съзнанието в индивидуалните монади ⁵⁷ и техните старания да се слеят, през цикъла на преражданията, с Божествения Дух, от Когото са излъчени. Да виждаш Вселената от физическа или от Духовна гледна точка не означава да наблюдаваш някакъв друг, отделен обект, а да разглеждаш света от двата му противоположни края. От земна гледна точка, рационалното обяснение на света следва да започне от материалната еволюция, защото именно от тази страна се появява той пред нас; но давайки ни възможност да виждаме работата на Всемирния Дух в материята, както и да следим развитието на индивидуалните монади, тази еволюция неусетно ни води към Духовната гледна точка и ни подтиква да минем от външната към вътрешната страна на нещата, от „опаката“ към „лицевата“ страна на Всемира.

Така поне постъпвал Питагор, който считал Вселената за живо същество, надарено с Велика Душа и проникнато от Велик Разум; ето защо втората част от неговото Учение започвала с Космогонията.

Ако се придържаме към разпределението на Небесните сфери, което намираме в езотеричните откъси на Питагорейците, то тази астрономия би била подобна на Птолемеевата, с неподвижна Земя и Слънце, въртящо се около нея, заедно с планетите и цялото небе – само че ръководното начало на тая астрономия ни предупреждава, че тя е чисто символична. В центъра на своята Вселена, Питагор поставя Огъня (на който Слънцето е само отражение). И все пак, в цялата Езотерична традиция на Изтока, Огънят е характерният символ на Духа, на Божественото, Всемирно Съзнание. Следователно онова, което нашите философи най-често приемат за физиката на Питагор и на Платон, не е нищо друго освен едно образно описание на тяхната тайна философия, напълно ясна за Посветените, но затова пък съвсем непроницаема за обикновените умове, пред които минавала за най-обикновена физика. Така че трябва да виждаме в нея не нещо друго, а една своеобразна Космография на живота на Душите. Подлунната област означава сферата, в която действа земното притегляне; и тя е наречена още кръгът на преражданията: за Посветените това означавало, че за нас Земята е сферата на телесния живот – там се извършва всяка деятелност, придружаваща въплъщението на Душите и отделянето им от плътта. Сферата на шестте планети и Слънцето съответства на възходящи категории Духове. Олимп, схващан като въртяща се сфера, е наречен Небето на Неизменните, защото е считан за сферата на Съвършените Души. Следователно тази „детинска“ астрономия прикрива едно цялостно разбиране за Духовната Вселена.

57 Индивидуална монада – най-малкият единен и неделим елемент на Битието, надарен с Дух и Душа; Божествената Искра в човека (бел. ред.).

Ала всичко това ни навежда на мисълта, че Древните Посветени, и по-специално – Питагор, са имали много по-точни понятия за физическата Вселена. Аристотел заявява категорично, че Питагорейците са вярвали в движението на Земята около Слънцето. Коперник твърди, че идеята за въртенето на земята около собствената ѝ ос го била осенила, когато прочел в трудове на Цицерон, че някой си Икетас от Сиракуза е говорил за денонощното въртене на Земята. На своите ученици от трета степен, Питагор преподавал познанията за двоякото движение на Земята. Без да разполага с точните мерки на съвременната наука, той знаел, също както и жреците на Мемфис, че планетите, произлезли от Слънцето, се въртят около него; че звездите са също Слънца със свои слънчеви системи, управлявани от същите закони, които управляват и нашата, както и че всяка от тия системи има свой ранг в необятната Вселена. Той знаел още и че всяка слънчева система образува една малка вселена, имаща свое съответствие в Духовния свят и свое собствено Небе. Планетите служели за отбелязване на стъпалата в йерархията на съответната система. Ала тия понятия, които биха преобърнали коренно народната митология и които множеството би счело за светотатство, никога не били разкривани в общодостъпните писания. Те били изнасяни само под печата на най-дълбока Тайна. ⁵⁸

58 Някои чудати определения под формата на метафора, стигнали чак до нас, произхождат от Тайната Наука на този Учител и дават възможност, в техния окултен смисъл, да се прозре великата идея, която Питагор е имал за Космоса. Говорейки за съзвездията, той наричал Голямата и Малката мечка Ръцете на Рея-Кибела*. А на езотеричен език, името Рея-Кибела обозначавало ефирната и подвижна Космична Светлина, Божествената Съпруга на Всемирния Огън, или на Духа Творец, която, съсредоточавайки се в слънчевите системи, привлича нематериалните същности на създанията, улавя ги и ги спуска във водовъртежа на преражданията. Също така, планетите той наричал „кучетата на Прозерпина“. Този странен израз има смисъл единствено схващан от езотерична гледна точка. Прозерпина, Богинята на Душите, ръководела въплъщението им в материята. Така че Питагор наричал планетите „кучета на Прозерпина“, защото те пазят и задържат въплътените души, също както митичният Цербер пази душите в Ада (бел. авт.).

Видимата Вселена – казвал Питагор, – небето с всичките му звезди, не е нищо друго освен мимолетна форма на Всемирната Душа, на Великата Майя, която съсредоточава пръснатата из безкрайните пространства материя, сетне я разтваря и разпръсква под формата на изключително фин Космичен флуид. Всяка въртяща се слънчева система притежава една частица от тая Всемирна Душа, която еволюира в нейната утроба в течение на милиони столетия със специфични за себе си импулсна сила и ритъм. А що се отнася до силите, царствата, видовете живи създания и души, които ще се появяват последователно на небесните тела на този малък свят, те идват от Бога, слизат от Отец – т.е. излъчени са от един Неизменен и Висш Духовен чин; а под израза „предходна материална еволюция“ имам предвид някоя угаснала и изчезнала вече слънчева система. Част от тия невидими сили са напълно безсмъртни и ръководят образуването на този свят, а други чакат появата му в Космичния сън, или в Божественото съновидение, за да влязат отново във видимите прераждания, според своя ранг и в съответствие с Вечния Закон. Същевременно, Душата на Слънцето и нейният централен Огън, задвижван пряко от Великата Монада, обработва разтопената материя. Планетите са дъщери на Слънцето. Всяка една от тях, образувана от силите на притегляне и на въртене, свойствени на материята, е надарена с полусъзнателна Душа, произхождаща от Слънчевата Душа, и има свой отличителен характер и своя специфична роля в еволюцията. Понеже всяка планета е различен израз на Божията мисъл, понеже тя извършва специфична функция в планетната верига, древните Мъдреци са нарекли планетите с имената на Велики Богове, които са представители на действащите във Вселената Божествени качества и способности.

Четирите стихии, от които са образувани звездите и всички създания, обозначават четирите агрегатни състояния на материята. Първата от тия стихии, бидейки най-плътната и най-грубата, е и най-неподатлива на Духа; последната, бидейки най-изтънчена и фина, проявява най-голям афинитет към него. Стихията Земя представлява твърдото състояние; Вода – течното; Въздух – газообразното; Огън – още по-финото, почти безтегловно състояние. Петата стихия – Етер, представлява едно толкова фино и оживотворено състояние на материята, че тя вече не е съставена от атоми, а е надарена с вездесъща проникваща способност. Това е първоначалният Космичен жизнен флуид, Космичната Светлина, или Душата на Всемира.

След това Питагор говорел на своите ученици за Египет и Азия. Той знаел, че Земята, в първоначалното си разтопено състояние, е била обвита в газообразна атмосфера, която, втечнена поради постепенното си изстиване, е образувала моретата. Както обичайно подхождал в своите уроци, той резюмирал метафорично тая идея, казвайки, че моретата са породени от сълзите на Сатурн (Космичното Време).

Ала ето, че царствата, които се появяват, както и невидимите зародиши, плувайки в етерната аура на Земята, се въртят вихрено в нейната въздушна одежда, а после биват притеглени в морските дълбини и върху първите излезли над водната повърхност континенти. Растителният и животинският свят, все още смесени в едно, възникват почти едновременно. Езотеричното Учение допуска изменението на животинските видове (не само съгласно вторичния закон на естествения подбор, но също и според първостепенния Закон на импулса, придаван на Земята от Небесните Сили), както и на всички живи същества, получаващи импулс от надсетивни Принципи и Невидими Сили. Когато на земното кълбо се появи нов биологичен вид, то е, защото цяла раса Души от по-висш тип се въплътява през дадена епоха в потомството на стария вид, за да му даде възможност да се изкачи едно стъпало по-високо, като го формира наново и го преобразува по свой модел. Именно по този начин Езотеричното Учение обяснява появата на човека на Земята. От гледна точка на земната еволюция, човекът е последното разклонение и венецът на всички предходни видове. Тази гледна точка обаче не е достатъчна, за да обясни неговата „поява на сцената“, както не би била достатъчна и за да обясни появата на първото водорасло или на първото ракообразно на морското дъно. Всички тези последователни сътворения предполагат, както и всяко раждане, наличието на някакъв импулс, придаден на Земята от Невидимите Сили, творящи живота. Появата на човека предполага някакво предишно царство на едно Небесно Човечество, което да ръководи развоя на земното човечество и да му изпраща, също като вълните на мощен океански прилив, нови потоци от Души, които да се въплътяват в неговите редици, способствайки първите лъчи на една Божествена Светлина да просияят в това същество, уплашено и стъписано от животинското в себе си, което, за да живее, е принудено да се бори с всички природни сили.

Питагор, обучаван в египетските храмове, имал много точно понятие за огромните промени на земното кълбо. В древноиндийското и древноегипетското Учение било известно съществуването на древен южен континент, породил червената раса и една могъща цивилизация, наречена от гърците Атлантида. Според това Учение, последователното редуване на появяването на континентите с тяхното потапяне се дължи на колебателните движения на земните полюси, приемайки, че по този начин човечеството е претърпяло шест потопа. Всеки цикъл между два потопа води до надмощието на една голяма човешка раса. По средата на периодите между частичните изчезвания на цивилизацията и на човешките способности имало едно всеобщо възходящо движение.

И тъй, ето развоя на човечеството и на расите, поели по своя път през катаклизмите на земното кълбо. Ала на това кълбо, което още с раждането си приемаме за неизменна основа на нашия свят и което се носи из простора, на тия континенти, които изплуват от океаните, за да потънат отново, всред тия народи, които изчезват, и цивилизации, които рухват – коя е великата, разтърсващата, вечната Тайна? Това е големият вътрешен въпрос – основният въпрос на всекиго и на всички, това е въпросът на Душата, която открива в себе си цяла бездна от Мрак и Светлина, която се взира в себе си със смесица от възторг и ужас и си казва: „Аз не съм от този свят, защото той не е достатъчен, за да обясни самата мен. Аз не ида от Земята, а и отивам другаде. Ала къде?“. Това е Тайната на Психея, съдържаща в себе си всички останали тайни.

Космогонията на видимия свят, казвал Питагор, ни е довела до историята на Земята, а тя пък – до Тайната на човешката Душа. Чрез нея се докосваме до Светилището на светилищата, до най-дълбокото Тайнство на всички тайнства. Веднъж щом съзнанието ѝ се пробуди, Душата се превръща в най-удивителната гледка за самата себе си. Ала това съзнание е само осветената повърхност на собствената ѝ Същност, в която тя смътно долавя потайни и бездънни бездни. В тая непозната дълбина, Божествената Психея съзерцава с удивен поглед всички съществувания и всички светове: миналото, настоящето и бъдещето, чак до Вечността. „Познай себе си – и ще познаеш Всемира на Боговете.“ Ето Тайната на Мъдреците Посветени – но за да минем през тази тясна врата и да навлезем в Безкрая на невидимата Вселена, трябва да пробудим в себе си пряко проявяващия се Живот на пречистената Душа и да се въоръжим със Светилника на Разума, с Науката за Принципите и за Свещените Числа.

Така Питагор преминавал от физическата към Духовната Космогония. След еволюцията на Земята, той разказвал на своите ученици за еволюцията на Душата през световете. Извън Посвещението, тази доктрина е позната още под названието Преселение на душите. Нито една част на Окултното Учение не е била обект на по-безсмислени разсъждения, отколкото тази; така че античната и съвременната литература я познават само под формата на повърхностни пародии. Самият Платон – онзи, който от всички философи най-много е способствал за нейното популяризиране, я е описал само чрез въображаеми и понякога чудновати образи – може би защото или благоразумието, или дадените от него обети са го спирали да каже всичко, което е знаел. Днес малцина се досещат, че тази доктрина би могла да има за Посветените и научна страна, че би могла да открие безкрайни простори и да даде Небесна утеха на Душата. Учението за възходящия живот на Душата в поредицата от съществувания е обща черта на Езотеричните традиции и представлява венецът на Теософията. Нещо повече: за нас тя е от първостепенно значение – защото в наши дни човек отхвърля с еднакво презрение и отвлеченото, неопределено безсмъртие на философията, и наивните Небеса на непросветената религия; ала все пак, сухотата и душевната празнота на материализма му вдъхват ужас и отвращение. Той несъзнателно се стреми към съзнанието на едно органично Безсмъртие, което да отговаря както на изискванията на разсъдъка, така и на вечните, нетленни потребности на Душата му. Впрочем, напълно е разбираемо защо Посветените на древните религии, имайки познание за тези Истини, същевременно са ги държали в толкова строга тайна: естеството им обърква непросветените умове. Те са тясно свързани с дълбоките Тайни на Духовния произход, на половете и на прераждането в плътта, от които зависят съдбините на бъдещото човечество.

И тъй, учениците очаквали с особен трепет този съществен момент в уроците на Езотеричната Наука. Чрез словата на Питагор, като под влиянието на бавнодействащо заклинание, тежката материя сякаш губела теглото си, земните неща ставали прозирни, а Небесните – обозрими за съзнанието. Лазурни, златни сфери, проникнати от сияйни Същности, разгръщали своите орбити до безкрай.

И тогава учениците, мъже и жени, сбрани около Учителя в едно от подземията на храма на Церера, наречено „криптата на Прозерпина“, слушали с трепетно вълнение Небесната история на Психея.

Що е човешката Душа? Частица от Великата Душа на Всемира, Искра от Божествения Дух, Безсмъртна Монада. Но ако възможното ѝ бъдеще се открива в необятното сияние на Божественото Съзнание, то тайнственият ѝ произход се губи в зараждането на организираната материя: за да стане такава, каквото е в сегашното човечество, Душата е трябвало да премине през всички царства на Природата, през всички стъпала от йерархията на съществата, развивайки се постепенно чрез цяла поредица от неизброими съществувания. Духът, който работи върху световете и сгъстява космичната материя в огромни маси, се изявява с различна интензивност и все по-голяма концентрация в последователните царства на Природата. Сляпа и неопределена сила в минералите, индивидуализирана – в растенията, поляризирана – в сетивата, чувствата и инстинкта на животните, тя се стреми към съзнателната монада в това бавно извайване; а елементарната монада е видима и в най-нисшето животно. Следователно душевният и Духовният елемент съществуват във всички царства, та дори и само в състояние на безкрайно малко количество в по-нисшите светове. Душите, съществуващи в състояние на зародиш в по-долните царства, пребивават там, без да излизат от тях в протежение на огромни периоди от време; и едва след грандиозни космични промени, преминават в по-висше царство, отивайки на друга планета. Всичко, което биха могли да постигнат през периода на пребиваването си на дадена планета, е да се издигнат няколко биологични вида по-нагоре в йерархията. Къде започва монадата? Все едно да се запитаме кога е била образувана някоя мъглявина, кога дадено Слънце е блеснало за първи път. Когато и да е било това, онова, което съставлява същината на който и да е човек, трябва да е еволюирало в течение на милиони години, минавайки през цяла верига от планети и по-нисши царства, но съхранявайки през всички тия съществувания индивидуалното си начало, което го придружава навсякъде. Тази потайна, но нерушима индивидуалност се явява Божественият печат на монадата, в която Бог иска да прояви Себе Си чрез съзнанието.

Колкото повече се изкачваме нагоре в поредицата от живи организми, толкова повече монадата развива Принципите, дремещи в нея в латентно състояние. Поляризираната сила се превръща в сетивност и способност за преживяване на чувства, те прерастват в инстинкт, а инстинктът – в разум. И колкото повече се разгаря блещукащият светилник на съзнанието, толкова по-независима става тая душа от тялото, по-способна да води свободно съществуване. Флуидната и неполяризирана душа на минералите и растенията е свързана с елементите на Земята. Тази на животните пък, силно притегляна от земния огън, пребивава в него известно време след напускането на своето мъртво тяло, а сетне се завръща на повърхността на земното кълбо, за да се въплъти отново в своя биологичен вид, без да може някога да напусне ниските атмосферни слоеве, населени с елементали ⁵⁹ или животински души, които имат своя роля в атмосферния живот и упражняват голямо окултно влияние върху човека. Само човешката Душа дохожда от Небето и отново се завръща там след смъртта на тялото. Ала в коя епоха на дългото си Космично съществуване, елементарната душа се е превърнала в човешка Душа? През какви огнени изпитания, през какъв етерен пламък е минала тя, за да стигне дотук? Това преобразяване е било възможно за един междупланетен период единствено чрез срещата с вече напълно оформени човешки Души, които са развили у елементарната душа нейния Духовен Принцип и са вградили своя Божествен Първообраз като огнен печат върху пластичната ѝ материя.

59 Елементал – дух на една от Четирите Стихии: Огън, Въздух, Вода, Земя (бел. ред.).

Ала колко пътувания, колко въплъщения са ѝ били потребни, през колко планетни цикли още е трябвало да премине тази така формирана човешка Душа, за да се превърне тя в познатия ни вече човек! Според Езотеричните традиции на Индия и Египет, индивидите, съставляващи сегашното човечество, започнали човешкото си съществуване върху други планети, където материята била по-малко плътна, отколкото на нашата. Тогава тялото на човека било почти парообразно, а въплъщенията му – леки и лесни. Неговите способности за пряко Духовно възприятие трябва да са били твърде силни и особено фини в тази първа човешка фаза, докато разсъдъкът и интелектът, напротив, се намирали в зародишно състояние. В това полутелесно, полудуховно състояние, човек съзирал духовете, всичко било сияние и омая за очите и музика за ушите му. Той дори чувал Хармонията на сферите. Тогава човекът не бил способен нито да мисли, нито да разсъждава, едвам имал наченки на воля: просто живеел, попивайки звуците, формите и светлината, плувайки като в сън от живота към смъртта и от смъртта към живота. Ето какво последователите на Орфей наричали Небето на Сатурн. Съгласно Учението на Хермес, единствено чрез своето въплъщение на все по-плътни и по-плътни планети, човек постепенно се е материализирал. Въплъщавайки се в по-гъста материя, човечеството е изгубило своите Духовни сетива; но чрез все по-усилената си борба с външния свят, то е развило мощно разсъдъка, разумността и волята си. Земята е последното стъпало на това спускане в материята, което Мойсей нарича излизането от Рая, а Орфей – падането в Подлунната сфера. От Земята човек може с големи усилия отново да се извиси нагоре по кръговете в поредица от нови съществувания и да си възвърне духовните сетива, чрез свободното упражняване на разума и волята си. Само тогава, казват учениците на Хермес и на Орфей, човек придобива, чрез своите действия, съзнанието и овладяването на Божественото; само тогава той става Син Божий. И преди да се появят сред нас, ония, които на Земята са носили това име, задължително са се спускали и изкачвали по страховитата спирала.

И така, каква е скромната Психея в началото на своя произход? Реещо се дихание; плаващ зародиш; прелетна птица, брулена от ветровете, преселваща се от живот в живот. И при все това – от гибел на гибел – в хода на милиони години, тя е станала Дъщеря на Бога вече не признава друго отечество освен Небето! Ето защо древногръцката поезия, с толкова дълбока и просветлена символика, е сравнила Душата с крилато насекомо: ту земна гъсеница, ту Небесна Пеперуда. Колко пъти е била какавида и колко пъти – пеперуда? Тя никога няма да узнае това, но усеща, че има крила!

Ето какво е било шеметното, изумително минало на човешката Душа. То ни обяснява сегашното ѝ положение и ни дава възможност да прозрем нейното бъдеще.

Какво е положението на Божествената Психея в земния живот? Ако дори само за малко се замислим, не бихме могли да си представим по-странно и по-трагично положение от нейното. След като с мъка се е пробудила в плътната атмосфера на Земята, Душата е била оплетена и притисната в дебрите на тялото. Тя вече живее, диша и мисли само чрез него; и все пак, тялото не е Душата. Колкото повече се развива тя, толкова повече усеща как вътре в нея се усилва една трептяща светлинка – нещо невидимо и нематериално, което тя нарича свой Дух, свое съзнание. Да, човек има в себе си вродено чувство за собственото си троично естество; тъй като, дори и в езика на инстинкта, той различава тялото от Душата, както и Душата – от Духа си. Ала пленената и измъчена Душа се гърчи между двамата си спътници, борейки се да се освободи, както между стегнатата хватка на змия, навита на спирала с хиляди обръчи, и невидим Дух, който я зове, но чието присъствие се долавя само по плясъка на неговите криле и мимолетните му отблясъци. Понякога това тяло я поглъща до такава степен, че тя живее само чрез неговите усещания и страсти; тя се въргаля заедно с тялото си в кървавите оргии на гнева или в гъстия дим на плътските сладострастия – чак докато сама не се отврати и ужаси от себе си, забелязвайки дълбокото мълчание на невидимия си другар. А друг път, привлечена от Духа, се изгубва в такива висини на мисълта, че забравя за съществуването на тялото – до момента, в който то ѝ напомни за присъствието си с тираничен призив. И при все това, един вътрешен Глас ѝ казва, че между нея и невидимия ѝ стопанин има неразривна връзка, докато смъртта ще скъса връзката ѝ с тялото. Обаче, лашкана между двамата в тази вечна борба, Душата напразно дири щастието и Истината – напразно дири себе си в преходните си усещания, в мислите си, които отлитат от нея, в света, който се мени като мираж. Не намирайки нищо трайно, изтерзана, подхвърляна като лист от вятъра, тя се съмнява в себе си и в Божествения свят, който се открива пред нея само чрез собствената ѝ скръб и безсилието ѝ да го достигне. Човешкото невежество е оставило своя почерк в противоречията на мнимите мъдреци, а тъгата на човека – в бездънната жажда на неговия поглед. И най-накрая, колкото и обширни да са познанията му, раждането и смъртта го затварят между две неизбежни граници. Това са две врати на мрака на невежеството, отвъд които той не вижда нищо. Пламъкът на неговия живот се разгаря при влизането му през едната врата и угасва при излизането му от другата. Не става ли същото и с неговата Душа? Ако ли не – в какво се превръща тя?

Твърде различен е отговорът, даден от философите за разрешението на тая мъчна задача. Този на Посветените теософи от всички времена е еднакъв по своята същност: той е в съгласие с всемирното чувство и с най-съкровения Дух на различните религии, които са изразявали Истината само под формата на суеверия и символи. Езотеричното Учение отваря много по-широки простори и твърденията му имат отношение към Законите на Всемирното Развитие. Ето какво са разкривали за човека Посветените, обучени чрез традицията и чрез многобройните опитности на душевния живот:

– Онова, което се движи и вълнува в теб, което ти наричаш своя душа, е етерният двойник на тялото, съдържащ в себе си безсмъртен Дух. Духът сам си съгражда и тъче, чрез собствената си деятелност, своето духовно тяло.

Питагор наричал това духовно тяло Ефирната колесница на Душата, защото неговото предназначение е да я извиси над Земята след смъртта. Това духовно тяло е органът на Духа, негова сензитивна обвивка, негов волеви инструмент, и служи за оживотворяване и одушевяване на тялото, което без него би останало безжизнено и неподвижно. При явяването на духове на умиращи или на мъртъвци, този двойник става видим – но това винаги предполага специално състояние на нервната система у ясновиждащия. Финесът, мощта и степента на съвършенство на духовното тяло варират в зависимост от качеството на Духа, който го обитава; а между същината на Душите, втъкани в Астралната (Космичната) светлина, но проникнати от неуловими флуиди на Земята и на Небето, има по-многобройни оттенъци и по-големи различия, отколкото между всички земни тела и всички състояния на плътната материя. Това астрално тяло, макар и много по-фино и по-съвършено от земното, не е безсмъртно като монадата, която съдържа в себе си. То се изменя, пречиства и облагородява според средата, която прекосява. Духът го извайва, постоянно го преобразява по свой образ и подобие, но никога не го напуска – и ако лека-полека смъква телесната си дреха, прави това само за да се облече в по-ефирни субстанции.

Ето какви наставления давал на своите ученици Питагор, който не схващал Духовната Същност като нещо абстрактно, нито монадата – като нещо безформено. Духът, действащ както в Небесните Дълбини, така и на Земята, трябва да има един орган: този орган е живата душа – животински първична или възвишена, мрачна или светлозарна, но с човешка форма по образ на Бога.

Какво се случва по време на смъртта? При наближаването на агонията, душата обикновено предусеща скорошната си раздяла с тялото. Тя вижда отново цялото си земно съществувание в откъслечни картини, в бърза последователност, но със страховита яснота и точност. Ала когато изчерпалият се вече живот секва в мозъка, съзнанието ѝ се помрачава и напълно се изгубва. Ако това е свята и чиста Душа, духовните ѝ сетива вече са се пробудили чрез нейното постепенно отделяне от материята. Още преди да умре, по някакъв начин, пък било и само чрез вътрешното съзерцание на собственото си състояние, тя е усещала присъствието на един Отвъден свят. При тихите подтици, далечния зов, смътните лъчи на Невидимото, Земята изгубва вече за нея своята плътност; и когато Душата най-сетне излезе от изстиналия вече труп, щастлива от своето избавление, тя се чувства извисена всред величествена Светлина и понесена към Духовното семейство, към което принадлежи. Ала съвсем не това се случва с обикновения човек, животът на когото е бил раздвоен между материалните инстинкти и възвишените стремежи: той се събужда в едно полусъзнание, като вцепенено от някакъв кошмар. Вече няма ръце, за да се хване за нещо, нито глас, за да извика, обаче си спомня, страда, съществува някъде в някакво Чистилище на мрака и ужаса. Единственото, което усеща, е присъствието на трупа на собственото си тяло, от което се е отделил, но към което все още изпитва непреодолимо привличане: защото, нали именно чрез него е живял – а сега, в какво се е превърнало то? Той уплашено претърсва вкочанясалите фибри на своя мозък, съсирената кръв на вените си – и вече не се намира. Умрял ли е? Или е жив? Той иска да види, да се вкопчи за нещо; но нищо не вижда, нищо не улавя. Тъмнината го обгръща; около него, вътре в него – всичко е хаос. Той вижда само едно нещо, ала това нещо едновременно го привлича и ужасява... зловещото фосфоресциращо сияние на собствената си тленна обвивка! И кошмарът отново започва…

Това състояние може да продължи все така месеци и години. Продължителността му зависи от силата на материалните инстинкти на душата; но добра или зла, демонична или Небесна, тая душа постепенно ще осъзнае себе си и новото си състояние. Веднъж освободена от своето тяло, тя отлита в пропастите на земната атмосфера, чиито електрични потоци я носят насам-натам и в която тя започва да съзира как се реят скитащи същества с най-разнообразни форми, повече или по-малко подобни на нея, като мигновени проблясъци в гъста мъгла. И тогава започва една ожесточена, изумителна борба на все още обременената душа да се извиси в по-горните въздушни слоеве, за да се избави от земното притегляне и да се добере до съответстваща ѝ сфера в Небесата на нашата планетна система, към която могат да я упътят само нейните приятели Водачи. Често обаче, преди тя да ги чуе и види, ѝ е нужно доста време. Тази фаза в живота на душата е носила най-различни названия в религиите и митологиите. Мойсей я наричал Хорив ⁶⁰ , Орфей – Ереб, християнството – Чистилището или Долината на смъртната сянка. Древногръцките Посветени я отъждествявали с конусовидната сянка, която Земята винаги хвърля зад себе си и която достига чак до Луната, и по тая причина я наричали Бездната на Хеката. В тоя тъмен кладенец се въртят като във водовъртеж, според думите на Орфиците и Питагорейците, онези души, които се опитват с отчаяни усилия да се доберат до сферата на Луната. Омир и Вергилий ги сравняват с вихрушки от листа, с рояци от птици, подплашени от бурята. Луната е играла голяма роля в Езотеричната традиция на Древността: на обърнатото към Небето лице на Луната, душите трябвало да пречистят астралното си тяло, преди да продължат своето Небесно възнесение. Предполагало се е също, че Хероите и Гениите са пребивавали известно време на обърнатото ѝ към Земята лице, за да се облекат с подходящо за нашия свят тяло, преди да се въплътят тук. На Луната се приписвала донякъде и силата да насища с магнетизъм душата за въплъщението ѝ на Земята и да ѝ отнема този магнетизъм за нейното възнесение на Небето. Въобще тези твърдения, на които Посветените придавали едновременно и реално, и символично значение, означавали, че душата трябва да премине през това междинно състояние в Чистилището, за да се освободи от нечистотиите на Земята, преди да продължи своя път.

Ала как да опишем пристигането на чистата Душа в нейния свят? Земята е изчезнала като химерен сън. Един нов сън, един сладостен унес я обгръща като милувка. Тя вече вижда само крилатия си Водач, който я отнася с мълниеносна бързина в глъбините на простора. Какво да кажем за нейното пробуждане в долините на една етерна звезда, без елементарна атмосфера, където всичко – планини, цветя, растителност – е изтъкано от изящно, чувствително, говорещо естество? Какво да кажем особено за ония светлозарни фигури, мъже и жени, които я заобикалят като свещени посланици, за да я въведат в Святото Тайнство на нейния нов живот? Богове ли са те, или Богини? Не: те са Души, също като нея; и е цяло чудо, че съкровената им мисъл разцъфва по лицата им, че нежността, любовта, желанието или страхът се излъчват навън през тези прозирни тела в цяла гама от сияйни цветове. Тук вече няма тела и лица, които да скриват Душата със своите маски, а самата прозирна Душа се явява в истинската си форма и сияе посред бял ден със своята чиста Истина. Психея е намерила отново своето Божествено Отечество. Защото тайнствената Светлина, в която тя се къпе, която се излъчва от нея и която се връща обратно в нея чрез усмивките на нейните възлюбени, тая Светлина на Блаженството... това е Всемирната Душа... в която тя чувства присъствието на Бога! Сега вече няма препятствия: тя ще люби, ще знае и умее, ще живее, без други предели освен размаха на собствения си полет. О, чудно и прекрасно Блаженство! Тя се чувства в единение с всичките си спътнички чрез едно дълбоко сродство – защото, в задгробния живот, ония, които не се обичат, се отбягват, а само които се разбират, се събират. Тя ще празнува с тях Божествените Мистерии в по-красиви храмове, в по-съвършено общение. Това ще бъдат винаги нови живи поеми, на които всяка Душа ще бъде една строфа и в които всеки ще преживее живота си в този на другите. Сетне, животрептяща, тя ще се устреми в Светлината на Висините при призива на Посланиците, на крилатите Гении, на ония, които се наричат Богове, защото са се избавили от кръга на преражданията. Водена от тия възвишени Разумни Същества, тя ще започне старателно да се учи да чете, все още сричайки, от Великата Поема на Тайното Слово, да разбира онова, което успее да долови от Симфонията на Всемира. Тя ще получи наставления за Йерархиите на кръговете на Божествената Любов; ще се старае да съзре Същностите, излъчващи в световете оживотворяващите Духове Гении; ще съзерцава прославените Духове, живи лъчи на Бога на Боговете, и не ще може да издържи на ослепителното им сияние, пред което Слънцата бледнеят като мъждиви опушени лампи! И когато се завърне, поразена от тези смайващи пътешествия – защото тръпки я побиват пред тия необятности – тя ще чуе отдалеко зова на любими гласове и отново ще се спусне в златистите селения на своята звезда, под розовия балдахин на люлката на съня, пълен с бели фигури, с музика и благоухания.

60 Хорив (евр.) – пустош (бел. ред.).

Такъв е Небесният живот на Душата – едвам схващан от нашия обременен от Земята ум, но разкрит от Посветените, изживяван от ясновиждащите и доказан от Закона на аналогиите и на всеобщата съгласуваност. Грубите ни образи, несъвършеният ни език напразно се опитват да го опишат и предадат; но всяка жива Душа усеща зародиша му в скритите си Дълбини. Ако в сегашното ни състояние за нас е невъзможно да го осъществим, то Окултната Философия дефинира душевните условия за неговото постигане. Идеята за етерните звезди, невидими за нас, но съставляващи част от нашата Слънчева система и служещи за обител на блажените Души, се среща често в Алхимичните Тайни на Езотеричните традиции. Питагор говори например за Антихтон – т.е. „Противо-Земя“, огрявана от Централния Огън, тоест от Божествената Светлина. В края на своя диалог Федон, Платон описва надълго и нашироко, макар и по един завоалиран начин, тази Духовна Земя. Той казва, че тя е лека като въздуха и заобиколена от етерна атмосфера. Следователно, в своя живот в Отвъдното, Душата съхранява цялата си индивидуалност. От своето земно съществувание, тя запазва само благородните спомени, като предава останалите на оная забрава, която поетите са нарекли Водите на Лета. Освободена от всичките си позорни петна, човешката Душа усеща, че съзнанието ѝ е изцяло възвърнато. От външните сфери на Вселената, тя се е завърнала във вътрешността ѝ; Кибела-Майя, Душата на Всемира, отново я е прегърнала с дълбок порив в своите обятия: там Психея ще осъществи своя блян – този блян, разбиван всеки миг и непрестанно възкресяван на Земята, тя ще го постигне съгласно своите земни усилия и придобита Светлина, която обаче ще разгърне стократно. Разбитите ѝ надежди отново ще се разцъфтят в зората на нейния Божествен живот; мрачните земни залези ще се възпламенят в лъчезарни дни. Да, дори човек да е живял само един час, изпълнен с благородно вдъхновение или самоотверженост, този единствен чист тон, изтръгнат от неблагозвучната гама на земния му живот, ще се повтаря в живота му в Отвъдното, великолепно разгърнат като в хармоничните мелодии на еолова арфа ⁶¹ . Мимолетните усещания за щастие, които ни доставят омаята на музиката, любовният екстаз или раздаването на благотворителност, не са нищо друго освен разпилените ноти на една симфония, която тогава ще чуем изцяло. Това означава ли, че отвъдният живот ще бъде само един дълъг сън, една грандиозна халюцинация? Ала нима съществува нещо по-истинско от онова, което Душата чувства вътре в себе си и което осъществява чрез своето Божествено общение с други Души? Посветените, бидейки последователни и трансцендентални идеалисти, винаги са считали, че единствените реални и трайни неща на Земята са проявленията на Духовната Красота, Духовната Любов и Духовната Истина. Тъй като Отвъдното не може да има друга цел освен тази Истина, тази Красота и тази Любов за ония, които вече са ги превърнали в цел на живота си, те са убедени, че Небето ще бъде по-истинска реалност, отколкото Земята.

Небесният живот на Душата може да трае векове или хилядолетия, в зависимост от нейния ранг и от силата на вътрешния ѝ импулс. Ала този живот принадлежи само на най-съвършените, най-възвишените – онези, които са прекрачили кръга на преражданията, за да разгърнат този Небесен живот в Безкрая. Тия Души са постигнали не само временна почивка, но и безсмъртна деятелност в Истината: сътворили са собствените си крила. Те са неприкосновени, защото са Светлина; те управляват световете, защото съзират през тях. Що се касае до останалите, те биват принуждавани от един непреклонен закон отново и отново да се въплъщават, за да се подложат на нови изпитания и да се изкачат едно стъпало по-високо или да паднат по-ниско, ако отново не устоят.

61 Еолова арфа – старинен струнен музикален инструмент, чиито струни се привеждали в трептене чрез въздушна струя; носи името на древногръцкия Бог Еол, повелител на ветровете (бел. ред.).

Също както земният, така и Духовният живот си имат начало, апогей и отлив. Когато този Духовен живот се изчерпи, душата се чувства натежала, зашеметена и обзета от меланхолия. Една непреодолима сила я притегля отново към земните борби и страдания. Това желание е смесено с ужасни страхове и с огромна скръб заради напускането на Божествения живот. Ала времето е настъпило и законът трябва да се изпълни. Тежестта се увеличава; известно помрачение настава в тази душа. Тя вече вижда светлозарните си спътници само през нещо като завеса – и тази завеса, все по-плътна и по-плътна, я кара да предусеща неизбежната раздяла. Душата чува тъжните им сбогувания; сълзите на любимите ѝ блажени същества попиват в нея като Небесна роса, която ще остави в сърцето ѝ пламенна жажда за едно незнайно Блаженство. Тогава – с тържествени клетви – тя обещава да си спомни... да си спомни Светлината в света на тъмнината, Истината – в света на лъжата, Любовта – в света на омразата. Завръщането, Венецът на Безсмъртието се постигат единствено на тази цена!... Тя се събужда в една гъста атмосфера. Етерната звезда, прозирните Души, океаните от Светлина – всичко е изчезнало. Ето я отново на Земята, в тая пропаст на раждането и смъртта. Тя обаче още не е изгубила спомена за Небето; и крилатият Водач, все още видим за нейните очи, ѝ посочва жената, която ще бъде нейна майка: тя носи в себе си зародиша на дете. Ала този зародиш ще оживее само ако Духът дойде да го оживотвори и одушеви. Тогава, в течение на девет месеца, се осъществява най-непроницаемото Тайнство на земния живот: Тайнството на въплъщението и на майчинството.

Това тайнствено сливане се постига бавно, умело, орган след орган, жилка след жилка, тъкан след тъкан. Колкото повече душата потъва в тая топла пещера, като я изпълва и разширява, толкова повече се чувства пленена в дебрите на утробата с хиляди гънки, толкова съзнанието за нейния Божествен живот се заличава и угасва; защото между нея и Светлината на Висините се изпречват вълни от кръв, тъкани от плът, които я притискат и изпълват с тъмнина. Тая далечна Светлина вече не е нищо друго освен гаснещ отблясък. Накрая я обзема ужасна болка, стиска я като в менгеме; една кървава конвулсия я изтръгва от майчината Душа и я приковава в едно тяло с туптящо сърце… Детето е вече родено: окаяна земна гледка… и то запищява от уплаха. Ала Небесният спомен се таи в скритите дълбини на Несъзнаваното. И този спомен ще възкръсне единствено чрез Познанието или Мъката, чрез Любовта или Смъртта!

Законът на въплъщението (инкарнация) и на освобождението от плътта (дезинкарнация) следователно ни разкрива истинския смисъл на живота и смъртта. Той съставлява главният възел в еволюцията на Душата и ни дава възможност да я проследим назад и напред, чак до самите Дълбини на Природата и на Божественото; защото този закон ни разкрива ритъма и мярката, причината и целта на нейното Безсмъртие. От абстрактна или въображаема, той я прави жива и логична, разкривайки съотношенията на живота и смъртта. От гледна точка на Духа, земното раждане е смърт, а смъртта – Небесно Възкресение. Последователното редуване на двата вида живот е необходимо за развитието на Душата; и всеки от тия два вида живот е едновременно и следствие, и обяснение на другия. Всеки, който е проникнат от тия Истини, се намира в самото сърце на Мистериите, в центъра на Посвещението.

„Но – би казал някой – какво ни доказва непрекъснатостта на Душата, на Монадата, на Духовната Същност през всички тези съществувания, щом в тях тя последователно губи своята памет?“ А какво ви доказва – ще отвърнем ние – идентичността на вашата личност в будно състояние и по време на сън? Всяка сутрин се събуждате в състояние, не по-малко странно, не по-малко необяснимо, отколкото смъртта: възкръсвате от това небитие, за да потънете пак в него вечерта. Ала дали е било небитие? Не – защото сте сънували, а сънищата ви са били за вас също толкова реални, колкото и реалността на будното ви състояние. Една промяна на физиологичните условия на мозъка е видоизменила отношенията на Душата и тялото, премествайки гледната точка на вашата психика. Били сте същият индивид, само че сте се намирали в друга среда, водейки друго съществувание. У хипнотизираните, получаващите видения в транс и ясновидците, сънното (трансовото) състояние развива нови способности, които ни изглеждат чудодейни, но това са естествените способности на отделената от тялото Душа. Щом се върнат в будно състояние, тия ясновидци не си спомнят вече онова, което са видели, казали и вършили по време на пророческия си транс; но те идеално си спомнят, в едно от своите видения, онова, което се е случило в предходния им транс, и понякога предсказват с математическа точност какво ще се случи в следващия. Следователно те сякаш имат две съзнания, два редуващи се живота, напълно различни и отделни един от друг, всеки от които обаче има своя разумна продължителност, увивайки се около една и съща индивидуалност като разноцветни ленти около невидима връв.

Следователно е имало много дълбок смисъл в това, че древните поети, Посветени в Тайните, са нарекли съня брат на смъртта – защото едно було на забрава отделя съня от будното състояние, също както раждането – от смъртта; и точно както нашият земен живот се разделя на две винаги редуващи се последователно части, тъй и Душата, в необятността на своята Космична еволюция, редува въплъщението си в материята с Духовния живот, Земята – с Небесата. Този редуващ се преход от едно равнище на Всемира на друго, това преобръщане на полюсите на нейното същество, не са по-малко потребни за развитието на Душата, отколкото е необходимо редуването на будното и сънното състояние за телесния живот на човека. Ние имаме нужда от Водите на Лета, преминавайки от едно съществуване в друго: там, в тази забрава, една спасителна завеса скрива от нас миналото и бъдещето. Ала забравата не е пълна – и Светлината преминава през завесата. Вродените идеи, сами по себе си, доказват наличието на минало съществуване. Ала има и още: ние се раждаме с цял свят в себе си, съставен от смътни спомени, тайнствени импулси, Божествени предчувствия. У децата, родени от тихи и кротки родители, има изблици на диви страсти – и атавизмът съвсем не е достатъчен, за да ги обясни: те идват от предходно съществувание. Понякога, дори и в живота на най-скромни хора, се проявява необяснима и възвишена преданост към дадено чувство, към дадена идея. Не произхожда ли тя от тържествените клетви и обети на Небесния живот? Защото скритият дълбоко спомен, който Душата е съхранила за тях, е по-силен от всички земни съображения и причини. В зависимост от това дали се привързва към този спомен, или пък го изоставя, Душата побеждава или се поддава на страстите. Истинската вяра е онази безмълвна преданост на Душата към самата себе си. От това може да се разбере, че Питагор, също както всички теософи, е считал телесния живот за необходим за обработване и извайване на волята, а Небесния живот – за Духовно израстване и осъществяване.

Животите вървят един след друг и не си приличат, но са свързани помежду си с безпощадна логика; и ако всеки от тях има свой собствен закон и своя специална съдба, то тяхната последователност се управлява от един всеобщ закон, който би могъл да се нарече Ехото на животите ⁶² . Според този закон, действията от един живот се отразяват съдбоносно като ехо върху следващия: човекът не само че отново ще се роди с инстинктите, качествата и способностите, които е развил в предходното си прераждане, но и самата природа на съществуванието му, в по-голямата си част, ще бъде определена от благотворното или злотворното използване на собствената му свобода в неговия предшестващ живот. Не съществува нито мисъл, нито дума, нито постъпка, която да не се отразява като ехо във Вечността – казва една максима. Съгласно Езотеричното Учение, тази максима се прилага буквално, от един живот – за следващия. Според Питагор привидните несправедливости на съдбата, безобразията, бедите, ударите на тежката участ, всевъзможните нещастия намират своето обяснение във факта, че всеки живот е награда или наказание за предходния. Едно престъпно съществувание поражда живот на изкупление; едно несъвършено прераждане – живот на изпитания. Един добър живот определя една мисия; един още по-възвишен живот – една съзидателна мисия. Моралната санкция, приложена с привидно несъвършенство от гледна точка само на един живот, следователно се прилага с удивително съвършенство и акуратна справедливост в поредица от животи. В тази поредица може да има напредък към Духовното и към Разума, както може да има и упадък към грубо животинското и към материята. Колкото повече стъпала нагоре изкачва душата, толкова по-голямо участие придобива в избора на своите прераждания. Нисшата душа е подчинена на съдбата си; душата от средно ниво избира между онези въплъщения, които са ѝ предложени; Висшата Душа, която има възложена мисия, сама избира тази мисия чрез своята преданост. На колкото по-високо стъпало се намира Душата, толкова повече съхранява, в своите въплъщения, ясното, неизменно съзнание на Духовния живот, който царува отвъд нашия земен хоризонт, който го обгръща като сфера от Светлина и изпраща своите лъчи в мрака на нашето невежество. Традицията даже твърди, че Посветителите от първи ранг, Божествените Пророци на човечеството, са си спомняли своите минали земни животи. Според легендата, Гаутама Буда, Шакямуни, в моменти на висше вглъбение, преоткривал нишката на миналите си съществувания. Разказват също и че Питагор твърдял, че дължим спомена си за някои от своите предишни животи на едно специално благоволение на Боговете.

62 Законът, наречен Карма от брамините и будистите (бел. авт.).

Както вече казахме, в поредицата от животи, душата може да изостава или да напредва, според това дали се отдава на нисшата, или на Божествената си природа – и от това се стига до едно важно следствие, чиято истинност винаги е била усещана от човешкото съзнание с особен трепет. Във всички животи, душата трябва да устоява в битки, да прави избори, да взима решения, последствията от които са неизброими. Ала по възходящия път на доброто, прекосяващ значителна поредица от прераждания, трябва да има един живот, една година, един ден, един час може би, когато Душата, достигнала до пълното осъзнаване на доброто и злото, има възможност, с едно последно и върховно усилие, да се издигне до такава висота, от която няма повече да ѝ се налага да слиза надолу и от където започва Пътят към върховете. По същия начин, и по пътя надолу към злото има една точка, от която покварената душа може да обърне посоката си нагоре. Ала щом премине оттатък тази точка, нейното огрубяване и вкоравяване е вече окончателно. От съществувание на съществувание, тя ще пада стремглаво чак до дъното на мрака – ще изгуби човешкото в себе си: човекът ще стане демон, демонът – животно; и тогава неговата нерушима монада ще бъде принудена отново да започне мъчителната и ужасна еволюция през поредицата от възходящи царства и безбройни съществувания. Ето го същинския Ад, според Закона на еволюцията – а не е ли той също толкова страшен, а и по-логичен, от онзи на екзотеричните религии?

И тъй, Душата може или да се изкачва, или да слиза в поредицата от животи. Що се отнася до земното човечество, неговият ход се диктува от Закона на възходящия напредък, съставляващ част от Божествения Ред и Порядък. Тази Истина, която ние считаме за най-ново откритие, е била известна и изучавана в Древните Мистерии. „Животните са родственици на човека, а човекът се родее с Боговете“ – казвал Питагор. Той развил философски онова, което разкривали също и символите на Елевзина: развитието на възходящите царства, стремежа на растителния свят към животинския, на животинския – към човешкия, както и последователната поява в човечеството на все по-съвършени и по-съвършени раси. Този напредък не се извършва по еднообразен начин, а в хода на регулярни и растящи цикли, концентрично вписани един в друг. Всеки народ си има младост, зрялост и залез. Същото важи и за цели раси: червената, черната и бялата раса, които, една след друга, са царували върху земното кълбо. Бялата раса, бидейки още в разцвета на младостта си, не е достигнала до зрялост в наши дни. При своя апогей, тя ще развие от собствената си утроба една усъвършенствана раса чрез възстановяването на Посвещението и чрез Духовния подбор при женитбите. Тъй вървят една след друга расите, тъй напредва човечеството. Древните Посветени отишли много по-далеч в своите предвиждания, отколкото съвременните. Те допускали, че ще дойде момент, когато голямата маса от индивиди, съставляващи сегашното човечество, ще премине на друга планета, за да започне там нов цикъл. В поредицата от цикли, изграждащи планетната верига, цялото човечество ще развие интелектуалните, духовните и трансценденталните Принципи, които Великите Посветени са култивирали в себе си още в това съществувание, и по този начин ще ги доведе до всеобщ разцвет. Не е нужно да споменаваме, че едно такова развитие обхваща не само хиляди, а милиони години, и че то ще доведе до такива промени в състоянието на човечеството, каквито не бихме могли и да си представим. За да ги охарактеризира, Платон казва, че в онези времена Боговете действително ще обитават храмовете на хората. Логично е да се допусне, че в планетната верига, т.е. в последователните еволюции на нашето човечество на други планети, въплъщенията му стават все по-ефирни по своята природа, което неусетно ще го приближава до чисто Духовното състояние, до онази Осма сфера, която се намира отвъд кръга на преражданията и чрез която древните теософи обозначавали Божественото състояние. Съвсем естествено е и че понеже не всички имат един и същи устрем, мнозина остават на пътя или падат отново, така че числото на избраните все повече намалява в това грандиозно извисяване – което има с какво да смае нашия ограничен от Земята ум; но Небесните Разумни Същества го съзерцават без страх, също както ние гледаме на един-единствен човешки живот. Разбирана по този начин, еволюцията на Душите не е ли съгласувана с Единството на Духа, с този Принцип на принципите; с хомогенността на Природата – този Закон на законите; с постоянното и непрекъснато движение – тая Сила на силите? Наблюдавана през призмата на Духовния живот, една слънчева система не е просто материален механизъм, а жив организъм, Небесно Царство, където Душите странстват от свят в свят, както и самото Божие Дихание, което ги одухотворява.

И така, коя е крайната цел на човека и човечеството съгласно Езотеричното Учение? След толкова животи, смърти, възраждания, периоди на временен застой и тежки мигове, нямат ли край мъките на Психея? Да – казват Посветените, – когато Душата превъзмогне окончателно материята; когато, разгръщайки всичките си Духовни сили и способности, намери вътре в себе си началото и края на всяко нещо, тогава въплъщението не ще бъде нужно повече: тя ще навлезе в Божественото състояние чрез пълното си Единение с Божествения Разум. Понеже ние едвам сме способни да предусетим Духовния живот след всяко земно прераждане, тогава, как би трябвало да подходим, за да си представим онзи Съвършен живот, който ще дойде след цялата поредица от Духовни съществувания? Това Небе на небесата, в сравнение с миналите блаженства, ще бъде онова, което е океанът спрямо реките. Според Питагор, апотеозът на човека не се състои в неговото потапяне в безсъзнателното, а в съзидателната дейност вътре във Върховното Съзнание. Душата, станала чист Дух, не губи своята индивидуалност, а я постига, защото се слива със своя първообраз в Бога. Тя си припомня всички свои предишни съществувания, които ѝ изглеждат като стъпала към достигането на онова ниво, на което тя обгръща и прониква Всемира. В такова състояние, човекът вече не е човек, както казвал Питагор: той е Полубог – защото отразява в цялото си същество неописуемата Светлина, с която Бог изпълва Безкрая. Според него, да знаеш и умееш означава да имаш могъща сила, която да си овладял; да обичаш значи да сътворяваш; да бъдеш значи да излъчваш от себе си Истината и Красотата.

Дали това е крайният предел? Духовната Вечност си има други мерки, различни от времето, определяно според Слънцето, но тя също си има и своите етапи, норми и цикли – само че те изцяло надхвърлят човешките схващания. Ала Законът на прогресивните аналогии във възходящите царства на Природата ни дава възможност да твърдим, че Духът, достигнал до това възвишено състояние, не може повече да се връща назад и че ако видимите светове се изменят и отминават, то Невидимият свят – който е негова причина да съществува, негов източник и произход, и част от който е Божествената Психея – е безсмъртен.

С тия светлозарни перспективи, Питагор завършвал историята на Божествената Психея. Последната дума се отронвала от устните на мъдреца, но смисълът на Неизповедимата Истина оставал да виси в неподвижния въздух на подземието. Всеки вярвал, че е завършил съня на животите и че се пробужда във Великия Покой, в Благия Океан на Единния и Безпределен Живот. Маслените светилници кротко огрявали статуята на Персефона, извисяваща се в образа си на Небесна Жътварка, и вдъхвали нов живот на символичната ѝ история в свещените стенописи на храма. От време на време, някоя от жриците, навлязла в екстазен транс под влиянието на хармоничния глас на Питагор, сякаш въплъщавала в своята стойка и в сияещото си лице неописуемата хубост на своето видение. И учениците, обзети от религиозен трепет, я съзерцавали мълчаливо. Ала скоро Учителят, с бавен и уверен жест, връщал на Земята вдъхновената прорицателка. Лека-полека чертите ѝ се отпускали, тя се свличала в обятията на другарките си и потъвала в дълбока летаргия, от която се събуждала объркана, тъжна и изтощена като от устремен полет.

Тогава всички се изкачвали отново от подземието в градините на Церера, при хладнината на зората, когато над морето, в единия край на звездното небе, започвало да се развиделява.