IV Явният живот на Иисус. Учението за народа и Езотеричното Учение. Чудесата. Апостолите. Жените

Дотук се старах да осветля онази част от живота на Иисус, която Евангелията са оставили в сянка или обвили в булото на легендата. Вече казах чрез какво Посвещение, чрез какво разгръщане на Душата, мисълта и съзнанието, Великият Назорей е постигнал Съзнанието на Месия. Накратко, постарах се да пресъздам Вътрешното Сътворение на Христа. Веднъж щом това Сътворение е осветлено, останалата част от задачата ми вече ще е далеч по-лека. Явният живот на Иисус е разказан в Евангелията. В тези разкази има разминавания, противоречия, смесване на факти. Легендата, завоалираща или преувеличаваща някои Мистерии, все още прозира тук-таме; но като цяло, от тези разкази се излъчва такова единство на мисълта и действието, такова могъщо, изначално и истинно естество, че се чувстваме неустоимо обгърнати от присъствието на живата действителност. Не е необходимо да преповтаряме тези неподражаеми разкази, които, със своята детска простота или пък с красотата на символиката си, казват за Него повече, отколкото всички обстойни описания и повествования. Днес важното е чрез Езотеричните предания и Истини да хвърлим Светлина върху ролята на Иисус, т.е. да разкрием вътрешния смисъл и трансценденталните измерения на Неговото двояко Учение.

На каква Велика и Блага Вест бил носител този вече прочут представител на Есеите, Който се връщал от бреговете на Мъртво море в Своята родина Галилея, за да проповядва там Благовестието на Царството? Как щял да промени облика на света? Предреченото от Пророците започвало да се сбъдва чрез Него. Черпейки сила от цялостната Дарба на своята Същност, Той идвал да сподели с хората това Небесно Царство, което вече бил извоювал в Своите вглъбени размисли и сражения, в Своите безпределни мъки и безгранични радости. Идвал да разкъса завесата, спусната от древната религия на Мойсей върху Отвъдното. Идвал да каже: „Вярвайте, любете, действайте – и нека Надеждата бъде Душата на делата ви. Отвъд тази Земя има едно Царство на Душите, един по-съвършен Живот. Аз познавам този Живот: от там идвам и там ще ви заведа. Ала не е достатъчно само да се стремите към него. За да го постигнете, трябва най-напред да го осъществите тук, на Земята, първо – в самите себе си, а после – и в цялото човечество. Как? Чрез Любовта, чрез дейното Милосърдие!“.

И така, видяхме как младият Пророк пристига в Галилея. Той не обявил, че е Месията, но тълкувал Закона и Пророците в синагогите. Проповядвал на брега на Галилейското (Генисаретското) езеро, в рибарските лодки, при къпалните, в зелените оазиси, които тогава изобилствали между Капернаум, Витсаида и Хоразин. Изцелявал болните – с полагане на ръце, с един поглед, с една повеля, а често – дори само с присъствието Си. Цели тълпи Го следвали; многобройни ученици Го придружавали вече. Той ги събирал измежду хора от народа, рибари, бирници, защото искал да са искрени и непорочни по своето естество, пламенни, усърдни и вярващи – и ги завладявал непреодолимо. Ръководел се в избора Си от онази дарба на вътрешния усет, която във всички времена е била присъща на хората на действието, ала най-вече – на основоположниците на всяка религия и на Духовните Посветители. Един поглед бил достатъчен, за да вникне дълбоко в една душа. Той нямал необходимост да подлага хората на друга проверка; и когато казвал: „Върви след Мене!“, те Го следвали. С един жест викал при Себе Си плахите и колебливите, като им повелявал: „Елате при Мене всички, които сте отрудени и обременени, и Аз ще ви облекча… Защото Моето иго е благо и Моето бреме е леко“. ⁶³ Той отгатвал и най-тайните и съкровени мисли на хората, които, объркани и смутени, разпознавали в Него Учителя. Понякога, дори сблъсквайки се с недоверие, приветствал честността. Когато Натанаил Го попитал: „От Назарет може ли да излезе нещо добро?“, Иисус отвърнал: „Ето един истински Израилтянин, у когото няма никакво лукавство“. ⁶⁴ От Своите последователи, Той не изисквал нито обет, нито публично изповядване на вярата, а само да имат Любов и вяра в Него. Той прилагал на практика всеобщото споделяне на благата, но не като абсолютно правило, а като Принцип на Братството сред Своите хора.

63 Матея 11:28 и 30 (бел. авт.).

64 Йоана 1:46 – 47 (бел. авт.).

По този начин Иисус започнал да въдворява в Своята малка група онова Небесно Царство, чиито основи се стремял да положи на Земята. Проповедта на планината ни дава някаква представа за това Царство, вече образувано в зародиш, заедно с едно своеобразно резюме на достъпната за народа форма на Учението на Иисус. На върха на хълма седи Учителят; бъдещите Посветени са се сбрали в нозете Му; по-надолу, народът жадно попива словата, отронващи се от устата Му. Какво проповядва новият Учител? Постене? Обуздаване на плътта и страстите? Публично покаяние? Не, Той заявява: „Блажени нищите по Дух; защото тяхно е Царството Небесно! Блажени скърбящите, защото те ще се утешат“. ⁶⁵ После разгръща пред слушателите, във възходящ ред, четирите Добродетели на страдащите: чудната могъща сила на смирението, на скръбта за другите, на съкровената кротост на сърцето, на глада и жаждата за Правдата. После идва ред на сияйните, дейните и тържествуващи Добродетели: милосърдие, чистосърдечие, миротворчество и накрая – мъченичество за Правдата. „Блажени чистосърдечните; защото те ще видят Бога!“ Подобно на звъна на златна камбана, тези слова открехват за малко пред очите на слушателите дверите на обсипаното със звезди Небе над главата на Учителя. Те виждат там скромните Добродетели, вече не като клети, измършавели жени, в сиви роби на покаяници, а преобразени в Блаженства, в Деви на Светлината, пред чието сияние избледняват и великолепието на лилиите, и славата на Соломон. С полъха на палмовите листа в ръцете си, те разнасят над тези преобразени сърца благоуханието на Небесното Царство.

И става чудо – защото това Царство се разцъфтява не в далечните простори на Небето, а дълбоко вътре в присъстващите. Те си разменят удивени погледи; тези „нищи по Дух“ изведнъж стават толкова богати! По-могъщ и от Мойсей, Магът на Душата е докоснал сърцата им – и от тях избликва Безсмъртен Извор. Неговото всенародно Учение се съдържа в тези слова: „Царството Божие вътре във вас е!“. ⁶⁶ Сега, след като Той разкрива пред тях начините и средствата, необходими за постигане на това нечувано Блаженство, те вече не се чудят защо ги призовава да сторят такива необикновени неща: да умъртвят самото желание за зло, да прощават оскърбленията и прегрешенията, да обичат враговете си. Толкова мощна е Реката на Любовта, преливаща от сърцето Му, че увлича и тях със себе си. В Неговото присъствие, всичко им изглежда лесно. Изключителна новост, особена дързост на това Учение: Пророкът от Галилея поставя вътрешния Духовен Живот на Душата над всички външни практики, Невидимото – над видимото, Небесното Царство – над земните блага. Той им повелява да изберат: Бог или Мамона*! Накрая, обобщавайки Своето Учение в кратко и съдържателно Слово, Той рекъл: „Възлюбете ближния си като себе си; и бъдете съвършени и вие, както е съвършен вашият Небесен Отец“. ⁶⁷ По този начин Иисус позволил на хората да зърнат бегло цялата тази Дълбина на Морала и Науката в една достъпна за народа форма – защото Върховната Повеля на Посвещението е да се пресъздаде Божественото Съвършенство в Съвършенството на Душата, а Тайната на Науката се състои във веригата от подобия и съответствия, която във все по-обхватни кръгове обединява частното с общото, частицата – с Всемирното Цяло, крайното – с Безкрая.

65 Матея 5:3 – 12 (бел. ред.).

66 Лука 17:21 (бел. ред.).

Ако това е било явното и чисто морално Учение на Иисус, тогава е очевидно, че освен него, Той е дал на Своите ученици и друго, Съкровено Учение – паралелно Учение, което обяснява първото, като разкрива вътрешната му страна и вниква чак до дъното на някои Духовни Истини, които Той е възприел от Езотеричната традиция на Есеите или придобил чрез собствения Си опит. Тази традиция е потискана насилствено от Църквата още от II в. насам; повечето теолози вече не са запознати с истинския смисъл и обхват на Христовите слова, с тяхното понякога двояко и трояко значение, а виждат само елементарното, т.е. буквалното значение. За онези, които са вникнали дълбоко в Учението за Мистериите на Индия, Египет и Гърция, езотеричната мисъл на Христос оживотворява не само всяка Негова дума, но също и всички действия от живота Му. Това вече е видимо в трите Евангелия – на Матей, Марко и Лука, а прониква цялостно четвъртото – Евангелие от Йоана.

Ето един пример, засягащ съществен и важен момент от Учението на Христа.

Иисус пътува към Йерусалим. Той все още не проповядва в храма, но изцелява болни и изрича поученията Си в домовете на някои Свои приятели. Делото на Любовта трябва да подготви почвата, където ще падне „доброто семе“. Никодим, образован фарисей, вече е чул за новия Пророк. Изпълнен с любопитство, но нежелаещ да се злепостави пред своите, той моли галилееца за таен разговор насаме. Иисус се съгласява. Никодим пристига през нощта в Неговата обител и Му казва:

– Рави ⁶⁸ , знаем, че си Учител, дошъл от Бога, защото никой не може да прави тия чудеса, които Ти правиш, ако не бъде с него Бог.

Иисус му отговаря:

67 Марко 12:31 и Матея 5:48 (бел. ред.).

68 Рави или още Рабби (ивр.) – Равин, т.е. Духовен Учител, Мъдрец или Водител (бел. ред.).

– Истина, Истина ти казвам: Ако се не роди някой Изново, не може да придобие Царството Божие.

Никодим пита как е възможно човек да влезе отново в утробата на майка си и да се роди повторно. Иисус отговаря:

– Истина, Истина ти казвам: Ако някой се не роди от Вода и Дух, не може да влезе в Царството Божие. ⁶⁹

В тази очевидно символична форма, Иисус обобщава накратко Древното Учение за Новораждането, вече известно в Египетските Мистерии. Новораждането от Вода и Дух и Кръщението с Вода и Огън бележат две степени на Посвещение, два етапа на вътрешното, Духовното развитие на човека. Водата тук символизира Истината, възприемана чрез Разума, т.е. абстрактно и принципно. Водата пречиства душата и разгръща нейния Духовен зародиш.

Новораждането чрез Духа, или Кръщението чрез Огъня (Небесен), означава усвояване на тази Истина чрез волята, така че тя се превърне в Кръвта и Живота, в Душата на всяко действие. Резултатът е пълната победа на Духа над материята, абсолютното овладяване и господство на одухотворената Душа над тялото, преобразено в послушен инструмент – овладяване, което събужда спящите в нея сили и способности, разкрива вътрешните ѝ заложби, дарява ѝ интуитивния взор на Истината и прякото въздействие на душа върху душа. Това състояние е равностойно на Небесното състояние, наречено от Иисус Христос Царство Божие. Следователно Кръщението с Вода, или Посвещението на ниво съзнание, е начало на Новораждането; докато Кръщението с Дух е цялостно Новораждане, преобразяване на душата чрез Огъня на Разума и на волята, а следователно, до известна степен – и на елементите на тялото, накратко: коренно Новораждане. Оттук – и изключителните сили и способности, които то дава на човека.

Ето какъв е земният смисъл на този изключително теософски разговор между Никодим и Иисус. Той има и друг смисъл, който бихме могли да определим накратко като Езотеричното Учение за структурата на човека. Според това Учение, човекът е троичен: тяло, душа и Дух. Човешкото същество има както безсмъртен и неделим аспект – Духът, така и тленна и делима част – тялото. Душата, която ги свързва, участва в природата и на двете: тя е жив организъм, притежаващ етерно тяло – тяло на жизнения флуид, подобно на материалното тяло, което, без този невидим двойник, не би имало нито живот, нито движение, нито единство в себе си. В зависимост от това дали човек се покорява на вдъхновяващите импулси на Духа или на подбудите на тялото, дали се привързва, според предпочитанията си, към едното или другото, етерното тяло става по-ефирно или по-плътно, по-единно и сплотено или по-разпадащо се. Следователно след физическата смърт на повечето хора им се налага да претърпят втора смърт – на душата, която се състои в това да се избавят от нечистите елементи на астралното си тяло, а понякога – дори да претърпят бавното му разлагане; докато човекът, постигнал цялостно Новораждане и вече формирал своето Духовно Тяло още тук, долу, има в себе си свое собствено Небе и се извисява в сферата, към която бива привлечен по Закона на сродството. Така в древната Езотерична традиция Водата символизира флуидната материя, способна да се преобразява безкрайно; докато Огънят е символ на Единния Дух. Говорейки за Новораждане чрез Вода и Дух, Христос намеква за това двояко преобразяване на Духовното същество на човека и на неговата обвивка от етерен флуид, което го очаква след смъртта му и без което той не може да влезе в Царството на чистите Духове и на Душите на Божията Слава. Защото „Роденото от плътта е плът“ – т.е. оковано и тленно, – „а роденото от Духа е Дух“ – т.е. свободно и безсмъртно. „Вятърът духа, дето иска, и гласа му чуваш, но не знаеш отде иде и накъде отива; тъй бива с всекиго, роден от Духа“. ⁷⁰

69 Йоана 3:2 – 5 (бел. авт.).

Ето така говори Иисус на Никодим в тишината на йерусалимската нощ. Малък светилник, поставен между двамата събеседници, едва осветява неясните им фигури и колонадата на горната стая. Ала очите на Учителя от Галилея искрят в мрака с тайнствен плам. Как да не повярваме в душата, гледайки тези очи – ту кротки, ту огнени? Фарисейският теолог вижда как се срива неговото познание за Светото Писание, но пък започва да съзира един нов свят. Съзира лъча в очите на Пророка с падаща върху раменете Му дълга червеникава коса; усеща как мощната топлина, излъчваща се от Неговото Същество, го привлича към Него; вижда и как се появяват и изчезват, като магнетичен ореол, три малки бели пламъка около слепоочията и челото Му – затова е убеден, че усеща как полъхът на Духа преминава над сърцето му. Дълбоко затрогнат и безмълвен, Никодим скришом се връща у дома си в дълбоката нощ. Той ще продължи да живее сред фарисеите, но тайно в сърцето си ще остане верен на Иисус.

Нека отбележим още един от главните съществени моменти на това Учение. В материалистичната наука, душата е преходна и случайна „резултантна сила“ на силите на тялото; в обикновените духовни доктрини, тя е нещо абстрактно и няма никаква обяснима връзка на тялото с нея; в Езотеричното Учение, единственото истински Разумно Учение, физическото тяло е продукт на безспирната работа на душата, действаща върху него посредством организма на астралното тяло, с който тя има известно сходство – също както видимата Вселена е само динамична проява на Безкрайния Дух. Ето защо Иисус дава това Учение на Никодим като обяснение на чудесата, които върши. То действително може да служи като ключ към Окултното Изцеление, практикувано от Него и от малцина Адепти и светии, както преди, така и след Христос. Обикновената медицина се бори с телесните болести и неразположения, въздействайки върху самото тяло. Адептът или святият човек, бидейки огнище на Духовната Сила на етерния флуид, въздейства пряко върху душата на болния, а чрез астралното му тяло – и върху неговото физическо тяло. Същото е в сила и при всички изцеления посредством животворния магнетизъм. Иисус борави и изцелява чрез сили, съществуващи във всички хора, само че действа с високи дози, посредством мощни и съсредоточени насочени излъчвания. Той посочва на книжниците и фарисеите Своята сила и власт да изцелява телата като доказателство за силата Си да дава опрощение, или да лекува душата, което е Неговата висша цел. По този начин физическото изцеление се превръща в изпитание – проверка за нравственото изцеление, което Му дава възможност да каже на цялостния човек: „Стани и ходи!“. Днешната наука иска да обясни като обикновено нервно разстройство това явление, което хората, още в древността, а и през Средновековието, наричали обсебване. Това обяснение е крайно недостатъчно. Психолозите, които се стремят да вникнат по-дълбоко в Тайната на душата, виждат в това явление т.нар. раздвояване на съзнанието, като внезапно нахлуване на скритата му страна. Този въпрос засяга темата за т.нар. многоплановост на човешкото съзнание, което ту действа на един план, ту – на друг, и чийто своеобразен „танц“ на придвижване в различните планове се изучава при разнообразните сомнамбулни състояния. Той засяга също и свръхсетивния свят. Ала както и да се разглежда този въпрос, сигурното е, че Иисус е имал способността да възстановява равновесието в разбалансираните тела и да възвръща в душите тяхното по-висше съзнание. „Истинската магия – е казал Плотин*, – това е любовта, заедно с нейната противоположност: омразата. Именно чрез любовта и омразата, магьосниците действат посредством своите отвари и чародейства.“ Любовта, в нейното най-висше Съзнание и в най-върховната ѝ Мощ – такава е Магията на Христос.

70 Йоана 3:6; 8 (бел. авт.).

Мнозина ученици взимат участие в Неговото Съкровено Учение. За да пребъде обаче новата религия, е потребна група от избрани дейни служители, които да се превърнат в стълбовете на Духовния Храм, който Христос иска да съгради в противовес на обикновените храмове. Оттам – и институцията на апостолите. Той не ги избира измежду Есеите, защото има необходимост от енергични и целомъдрени по природа хора и защото иска да вложи Своята религия в сърцето на народа. Братята Симон (Петър) и Андрей, синове на Йона, от една страна, заедно с Йоан и Яков, синове на Заведей, от друга, всичките четирима – рибари по занаят, от заможни семейства, образуват ядрото на апостолите. В началото на разгръщането на Своето призвание, Иисус се появява в рибарското селище в Капернаум, на брега на Галилейското езеро, където те се занимават със своя риболов. Той живее и проповядва сред тях, обръща към Бога цели семейства. Петър и Йоан се открояват на преден план и се извисяват над дванадесетте като двете главни фигури. Петър – простодушен и с праведно сърце, с наивен и ограничен ум, който се обезсърчава също толкова бързо, колкото и се изпълва с надежда, но пък човек на действието, способен да води другите благодарение на енергичния си характер и пълната си вяра. Йоан – вглъбен и дълбок по природа, с такова кипящо вдъхновение, че Иисус го нарича „син на гърма“. ⁷¹ При това – с интуитивен Дух, пламенна Душа, почти винаги съсредоточена навътре в себе си, обикновено обзета от дълбок копнеж и тъга, с мощни изблици, с апокалиптична ярост, но също и нежни глъбини, за които другите дори и не подозират и които единствено техният Учител съзира. Единствено мълчаливият и съзерцателен Йоан ще разбере съкровената Му мисъл. Той ще бъде Евангелистът на Благата Вест на Любовта и Божествения Разум, езотеричният апостол в най-висша степен.

Убедени от Словото на своя Учител, от делата Му, покорени от Неговия могъщ Разум и обгърнати от магнетичното Му излъчване, апостолите Го следвали от село на село и от град на град. Проповедите пред народа се редували с изнасянето на Съкровеното Учение в тесен кръг. Малко по малко, Той разкривал мисълта Си пред тях. Въпреки това обаче все още пазел дълбоко мълчание за самия Себе Си, за Своята роля, за Своето бъдеще. Казвал им, че Небесното Царство е близо, че ще дойде Месията. Апостолите вече си шушукали помежду си:

– Това е Той! – и го разпространявали сред останалите.

Ала самият Иисус, меко, но сериозно, наричал Себе Си просто „Човешкият Син“ – израз, езотеричното значение на който те все още не разбирали, но който в устата Му звучал като: Посланик на страдащото човечество; защото добавял:

– Лисиците си имат леговища, небесните птици – гнезда; а Човешкият Син няма где глава да подслони! ⁷²

Апостолите все още виждали Месията единствено в съответствие с широко разпространената юдейска представа, а в наивните си надежди схващали Небесното Царство като някакво политическо управление, на което Иисус ще бъде коронованият цар, а те – първенци и свещеници. Да се пребори с тая представа, преобразявайки я коренно и изцяло, да разкрие пред Своите апостоли истинския Месия, Царството на Духа; да им разкрие онази Върховна Истина, която Той назовава Отец, онази Върховна Сила, която нарича Духът – тайнствена Сила, сливаща в едно всички Души целокупно в Невидимото; да им покаже чрез Своето Слово, чрез живота и смъртта Си, един истински Син Божий; да ги убеди, че те и всички останали хора са Негови Братя и че могат да се присъединят към Него, ако поискат; да ги напусне едва след като отвори за тяхната надежда дверите на цялата Необятност на Небето – ето го чудното и велико Дело на Иисус, с което преобразява Своите апостоли. Ще повярват ли те – или не? Ето това е ключовият въпрос в драмата, разиграваща се между тях и Него. В тази драма има още едно събитие, по-мъчително и по-страховито, което протича дълбоко вътре в Него. Скоро ще стигнем и до това…

71 Марко 3:17 (бел. ред.).

72 Матея 8:20 (бел. ред.).

Ала сега, точно в тоя час, прилив на радост потапя трагичната мисъл в Съзнанието на Христос. Бурята все още не е завилняла над Галилейското езеро край Тиберия. Това е разцъфтяващата се галилейска пролет на Благовестието, това е зората на Царството Божие, това е мистичната женитба на Посветения с Духовното Му семейство, което Го следва, странства заедно с Него, също както шествието на девиците съпровожда жениха в известната притча. Войнството на вярващите върви неотклонно по стъпките на своя възлюбен Учител, по пясъците край лазурното езеро, обградено от планински възвишения като в златен бокал. Те прекосяват свежите брегове на Капернаум, до портокаловите горички край Витсаида, до планинските хълмове край Хоразин, където букети от сенчести палми се извисяват край Галилейското езеро. В това шествие, съпровождащо Иисус, жените заемат специално място. Майки или сестри на Негови ученици, свенливи девици или разкаяли се грешници – тези жени Го обкръжават навсякъде. Внимателни, верни и пламенни, те разнасят по стъпките Му, като диря, оставена от предана Любов, своето вечно благоухание на тъга и надежда. Ала те самите нямат необходимост да им се доказва, че Той е Месията – достатъчно е дори само да Го зърнат. Удивителното Блаженство, излъчващо се от Неговото присъствие, примесено с нотката на едно Божествено и неизразимо страдание, отекващо дълбоко в Неговото Същество, ги убеждава, че Той е Божият Син.

Иисус още отрано потушил вика на плътта в Себе Си: Той обуздал силата на сетивата по време на престоя Си при Есеите. По този начин превзел царството на душите и придобил Божествената сила да опрощава – тази ангелска наслада. Той казал за грешницата, която, „като застана отзад при нозете Му, плачейки, почна да облива нозете Му със сълзи; и ги изтриваше с косата си, целуваше ги и ги мажеше с миро“, следните слова:

– Прощават ѝ се многото грехове, задето много обикна! ⁷³

Възвишени слова, съдържащи цялостно изкупление – защото, който прощава, освобождава.

Христос е Възродителят и Освободителят на жената, каквото и да са казали свети Павел и църковните отци, които, принизявайки жената до ролята на слугиня на мъжа, са изопачили мисълта на своя Учител. Във ведическите времена жената е била прославяна; Буда оттегля доверието от нея; Христос я въздига отново на нейното подобаващо място, като ѝ връща мисията на Любовта и Прорицателството. Посветената Жена е образ на Душата на човечеството – Ишшà, както я е нарекъл Мойсей, т.е. Могъществото на Интуицията, Дарбата да любиш и съзираш. Буйната Мария Магдалина, от която Иисус „прогонил седем демона“, ⁷⁴ според библейския израз, станала най-усърдната от Неговите ученици. Именно тя първа, според свети Йоан, съзряла Божествения Учител, Духовния Христос, възкръснал от Своя гроб. Легендата настойчиво търсела да разкрие в пламенната и вярваща жена най-великата поклонница на Иисус, Посветената по Пътя на Сърцето – и не се заблуждавала в това отношение; защото нейната история е символ на цялостното обновление и възраждане на Жената, тъй жадувано от Христос.

Именно в селцето Витания, при Мария, Марта и Магдалина, Иисус обичал да си почива от тегобите на Своята Мисия, да се подготвя за върховните изпитания. Именно там щедро раздавал най-благите Си думи на утеха; именно там в разговори, носещи наслада на душата, говорел за Божествените Мистерии, които все още не смеел да повери на учениците Си. Понякога, в мигове, когато златото на залеза избледнявало между клоните на маслиновите дървета, когато сумракът вече обгръщал плътно тънките им клонки и листенца, Иисус ставал замислен и вглъбен. Върху сияйния Му лик се спускала невидима завеса. Той потъвал в размисъл за трудностите в Своето Дело, за колебливата вяра на апостолите, за вражеските сили на света. Храмът, Йерусалим и цялото човечество, със своите престъпления и неблагодарност, Го връхлитали като жива грамада.

Дали ръцете Му, вдигнати към Небето, ще бъдат достатъчно силни, за направят „на пух и прах“ тия вражески сили, или ще бъде смазан от тая грамада? Тогава Той говорел с недомлъвки за някакво страховито изпитание, което Го очаквало, и за близкия Си край. Поразени от тържествения тон на Неговия глас, жените не смеели да Го разпитват. Колкото и неизменно да било ведрото спокойствие на Иисус, те разбирали, че душата Му е сякаш обгърната от покрова на неописуема тъга, отделящ го от радостите на Земята. Те предусещали съдбата на Пророка, чувствали Неговата непоколебима решителност. Защо тези мрачни облаци прииждали откъм Йерусалим? Защо този палещ вятър, навяващ треска и смърт, преминал над сърцата им като над повехналите, пресъхнали хълмове на Юдея, с морави и мъртвешки оттенъци? Една вечер… в очите на Иисус проблеснала сълза като тайнствена звезда. Трите жени потръпнали и безмълвните им сълзи също започнали да се леят насред омиротворения покой на Витания. Те оплаквали Него; Той оплаквал цялото човечество.

73 Лука 7:38; 47 (бел. ред.).

74 Лука 8:2 (бел. ред.).

V Борбата с фарисеите. Бягството в Кесария Филипова. Преображение Господне

Две години продължила тази галилейска пролет, когато, под лъчите на Христовото Слово, сякаш искрящи ангелски лилии се разцъфтели из уханния въздух, а зората на Небесното Царство се извисила над слушащите Го с внимание хорски множества. Ала скоро небето притъмняло, разсечено от злокобни проблясъци на мълнии – предвестници на страховито бедствие. Бурята се развилняла над малкото Духовно семейство, подобно на един от онези стихийни вихри, които помитат Галилейското езеро и в яростта си поглъщат крехките лодки на рибарите. И ако учениците изпаднали в ужас, то за Иисус това изобщо не било „като гръм от ясно небе“: вече го очаквал. Невъзможно било Неговите проповеди и нарастващата Му слава сред народа да не разбунят духовете у религиозните авторитети на юдеите. А още по-невъзможно било да не се породи борба между тях и Него – още повече, че Светлината можела да избликне единствено от това стълкновение.

По времето на Иисус, фарисеите образували сплотено съсловие от близо шест хиляди души. Името им, на иврит Перишин, означавало отделените или изтъкнатите. Хора на екзалтирания патриотизъм, често пъти – героичен, но тесногръд и надменен, те представлявали партията на националното възраждане, съществуването на която датирало още от времето на Макавеите. Освен писменото предание, те признавали и устното. Вярвали в душите, в бъдещия живот, във Възкресението; ала те удавили тези отблясъци на Езотеричното Учение, които дошли при тях от Персия, в мрака на едно грубо и материално тълкувание. Строги блюстители на Закона, но изцяло противопоставящи се на Духа на Пророците, които виждат религията в Любовта към Бога и към хората, те считали, че благочестивата набожност се състои в обреди и практики, постене и публични покаяния. Човек можел да ги види как кръстосват улиците посред бял ден, с лица, покрити със сажди, как редят молитви на висок глас, придавайки си вид на дълбоко разкаяни хора, и как раздават показно подаяния. През останалото време обаче живеели в охолство, настойчиво домогвайки се, чрез интриги и коварство, до престижна служба и власт. При все това, те били лидери на уж демократично движение в обществото и така държали народа в своите ръце.

Садукеите, от своя страна, пък били представители на противниковото политическо движение на свещениците и аристокрацията. Тяхното съсловие било съставено от родове, претендиращи, че упражняват свещенически функции по силата на правото, предавано сред потомците им по наследство още от времето на Давид. Безпощадно консервативни, до крайност, те отхвърляли устното предание, признавайки единствено буквата на Закона, отричайки душата и бъдещия живот. Освен това се надсмивали както над практиките на фарисеите, граничещи със самоизтезания, така и над техните чудати вярвания. Според садукеите религията се състояла единствено и само в свещеническите церемонии. Те удържали Първосвещенството при Селевкидите, разбирали се идеално с езичниците, позволявайки в традициите им да проникнат дори елементи от гръцката софистика и изящното епикурейство. При Макавеите, фарисеите ги отстранили от Първосвещенството; при Ирод и римляните обаче садукеите си възвърнали положението. Те били люде твърдоглави и упорити, свещеници бонвивани, намиращи наслада в удоволствията на живота, които имали само една вяра – в собственото си превъзходство, и само една идея – да си запазят силата и властта, която имали по традиция.

Какво би могъл да види в тази религия Иисус, Посветеният, наследникът на Пророците, Зрящият от Енгади, Който търсел в обществения строй образа на Божествения Ред и Порядък, в който Правдата царува над живота, Науката – над Правдата, а Любовта и Мъдростта – над останалите три? В храма, на мястото на Върховната Наука и на Посвещението, царяло материалистично и агностично невежество, което си играе с религията като с оръдие на могъществото и властта, с други думи: свещеническа измама. В училищата и синагогите, вместо Хляба на Живота и Небесната Роса, в сърцата се изсипвал користолюбив „морал“, покрит с лустрото на формалистична преданост, т.е. лицемерие.

Много нависоко над тях, седнал на трона в своя ореол, всемогъщият цезар (кесар): апотеоз на злото, обожествяване на материята; цезарят – единственият по онова време „Бог на света“, единственият възможен господар на садукеите и фарисеите, независимо дали това им харесва, или не.

Иисус, заимствайки, също като Пророците, една идея от персийската Езотерична традиция, нима погрешно е назовал това царство „Царството на Сатана“, или на Ариман, т.е. господството на материята над Духа, което Той искал да замени с Царството на Духа над материята? Както всички велики реформатори, Иисус сипел нападки не върху хората, които по изключение можело да се окажат съвсем почтени, а върху доктрините и институциите, които са като матрица, формираща мнозинството. Предизвикателството трябвало да бъде хвърлено, а войната срещу силните на деня – обявена.

Борбата започнала в галилейските синагоги, за да продължи под покривите на колонадите на храма в Йерусалим, където Иисус се застоявал дълго време, като проповядвал и се възправял срещу Своите противници. Там, както и по време на цялата Си Мисия, Иисус действал с онова съчетание от благоразумие и дръзновение, вглъбена сдържаност и стремително действие, характерни за удивително уравновесената Му природа. Той не предприел офанзива срещу Своите противници; изчакал тяхната атака, за да отговори. И тази атака изобщо не се забавила – защото, още от първоначалните Му прояви като Пророк, фарисеите Му завиждали заради Неговите изцеления и известност сред народа. Скоро те започнали да виждат в Негово лице най-опасния си враг. И тогава влезли в стълкновение с Него с онази своя насмешлива „учтивост“, с онази лукава злонамереност, завоалирана с лицемерна кротост, толкова типични за тях. Като образовани богослови, важни и авторитетни личности, те Го попитали защо разговаря с бирници и хора с порочен начин на живот. И още, защо Неговите ученици дръзват да събират и ядат житни класове в съботния ден? Толкова сериозни нарушения срещу техните канони! Иисус им отговорил със Своята благост и широта на Съзнанието, с думи, проникнати от мекота и великодушие. Опитал се да им въздейства със Своето Слово на Любовта. Говорил им за Божията Любов, за това, че Бог се радва повече на разкаял се грешник, отколкото на неколцина праведници. Разказал им притчите за изгубената овца и за блудния син. Смутени, те замълчали. Ала след като отново се сдушили заговорнически, се върнали пак към обвинението, упреквайки Го, че цери болни в съботен ден.

– Лицемери! – отвърнал Иисус с мълния на възмущение в очите Си. – Нима в събота всеки от вас не отвързва от яслите вола или магарето си, за да го заведе на водопой? А тая дъщеря Авраамова, която Сатаната е свързал, ето вече осемнайсет години, не биваше ли да се освободи от тия връзки в съботен ден? ⁷⁵

Вече не знаейки какво да кажат, фарисеите Го обвинили, че прогонва демони в името на Веелзевул. Иисус им отговорил с толкова Дух, колкото и дълбочина, че Дяволът не прогонва самия себе си, като добавил, че грехът срещу Човешкия Син ще бъде простен, но не и този срещу Светия Дух, искайки да каже чрез тези думи, че Той не прави голям въпрос от хулите срещу Своята личност, но че отричането на Доброто и Истинното, когато човек им е бил пряк свидетел – това е умствено извращение, това е най-големият порок, непоправимото зло. Тези думи подействали като обявяване на война. Фарисеите заявили, че Иисус богохулства, а Той отговорил:

– Лицемери!

Те отвърнали:

– Слуга на Веелзевул!

А Той:

– Змии, рожби на Ехидна!

От този момент нататък, борбата се обострила и все повече се разгаряла. Иисус разгърнал срещу тях рязка, язвителна диалектика. Словото Му заклеймявало като удар с камшик, пронизвало като копие. Той променил тактиката: вместо да се защитава, атакувал и отговарял на обвиненията с по-силни обвинения, безпощаден към този дълбоко вкоренен порок – лицемерието:

– А защо вие престъпвате Божия Закон заради вашето предание? Бог е заповядал: „Почитай баща си и майка си!“… Но вие казвате: „Който рече на баща си или майка си: „Това мое имане, с което би могъл да си помогнеш, е подарено Богу!“, той може и да не почита баща си или майка си“. Тъй, заради вашето предание, осуетихте Божията Заповед. Лицемери! Прав е бил Исайя, когато е пророкувал за вас: „Тия люде се приближават при Мене с устата си, и с устните си Ме почитат, а сърцето им далеч отстои от Мене“. ⁷⁶

Иисус никога не изгубил самообладание; Той обаче се разпалвал и вдъхновявал, израствал в тази борба. Колкото повече Го атакували, толкова по-решително и доблестно утвърждавал Себе Си като Месия. Започнал да говори заплашително срещу храма в Йерусалим, да предрича беди и неволи на Израил, да апелира към езичниците, да заявява, че Господ ще изпрати други работници на лозето Си. Тук вече фарисеите в Йерусалим се смутили. Виждайки, че не успяват да Му затворят устата, нито да Го оборят, те също променили тактиката. Въобразявайки си, че така ще Му устроят капан, в който ще Го примамят да се хване, те изпратили при Него свои хора, за да Го накарат да изкаже еретични думи, което би позволило на Синедриона да Го залови като богохулник, в името на Мойсеевия Закон, или да бъде осъден като бунтовник от римския управител. Оттам – и коварните въпроси за жената, която била омъжена последователно за седмина братя, и за това дали трябва да се дава данък на кесаря. Винаги прозирайки замисъла на враговете Си, Иисус ги обезоръжил със Своите отговори като дълбок психолог и вещ стратег. Осъзнавайки, че Той е недосегаем за атаките им, фарисеите се опитали да Го сплашат, преследвайки Го на всяка крачка. Вече по-голямата част от хората, „обработени“ от тях, се отвърнали от Него, виждайки, че Той не се захваща да възстанови царството на Израил. Навсякъде, и в най-малкото селце, срещал лукави и подозрителни лица, дебнещи Го съгледвачи, вероломни пратеници, опитващи се да Го обезсърчат. Неколцина дошли при Него и Му казали:

75 Матея 12; Лука 12:15 – 16 (бел. ред.).

76 Матея 15:3 – 8 (бел. ред.).

– Напусни това място и върви другаде, защото Ирод (Антипа) иска да Те убие.

Той отговорил смело:

– Идете и кажете на онази лисица: Не може Пророк да загине вън от Йерусалим! ⁷⁷

Ала все пак, наложило се да прекоси Галилейското езеро няколко пъти и да намери убежище на източния бряг, за да избяга от тези засади. Вече никъде не бил в безопасност. Междувременно смъртта сполетяла Йоан Кръстител, на когото Антипа наредил да отсекат главата в тъмницата на крепостта Махерус. Говори се, че Ханибал, виждайки главата на брат си Хасдрубал, убит от римляните, възкликнал: „Сега вече съзирам съдбата на Картаген!“. Иисус съумял да разпознае собствената Си участ в смъртта на Своя предтеча. Впрочем Той не се съмнявал в нея още откакто я видял в Енгади: започнал Делото Си едва след като я приел предварително; и въпреки това, тази новина, донесена от натъжените ученици на проповедника в пустинята, поразила Иисус като злокобно предупреждение. Той възкликнал:

– Не го познаха, а постъпиха с него, както си искаха; тъй и Човешкият Син ще пострада от тях! ⁷⁸

Дванайсетте Му ученици се обезпокоили; Иисус се колебаел как да продължи пътя Си. Той не искал да се остави да бъде заловен, а държал да се предаде напълно доброволно, веднъж след като Делото Му приключи, и да свърши земния Си път като Пророк в избран от Него миг. Вече следен в продължение на една година, свикнал да се изплъзва на врага през странични стълби и улички, чувствайки се отблъснат от народа, чието охладняване към Себе Си усетил след дните на въодушевление, Иисус решил отново да избяга със Своите ученици. Щом стигнал до един планински връх заедно с дванадесетте апостоли, Той се обърнал, за да погледне за последен път Своето любимо езеро, бреговете на което жадувал да озари с Виделината на Царството Небесно. Той обгърнал с поглед тия градове, разпрострени на брега на езерото или етажно разположени по склоновете на планините, потънали в оазисите си от зеленина и белеещи се под златистото було на слънчевия залез, всички онези драгоценни за Него селца, където посял Словото на Живота и които сега Го изоставили. Иисус имал предусещане за бъдещето. С пророчески взор, Той видял как тази великолепна страна се превръща в пустош под отмъстителната ръка на Исмаил; и от устните Му се отронили тия думи, лишени от гняв, но изпълнени с горчивина и печал:

77 Лука 13:31 – 33 (бел. ред.).

78 Матея 17:12 (бел. ред.).

– Горко ти, Капернаум! Горко ти, Хоразин! Горко ти, Витсаида!

После, обръщайки се към езическия свят, поел заедно с апостолите по пътя, минаващ през долината на река Йордан, през Гадара, до Кесария Филипова.

Дълъг и скръбен бил пътят на групата бегълци през обширните тръстикови поля и заблатените брегове на придошлата река Йордан, под жаркото слънце на Сирия. Нощите прекарвали под шатрите на пастири, водещи стада биволи, или сред Есеите, установили се в малките селища на тия усамотени кътчета. Потиснатите ученици навели глави; Учителят, скръбен и притихнал, бил все така потопен в дълбок размисъл. Той размишлявал върху невъзможността чрез Своите проповеди да удържи победа на Учението Си над коварните и опасни машинации на Своите противници, така че то да възтържествува сред хората. Върховната битка ставала все по-неизбежна, а Той стигнал до безизходица – как да излезе от нея? От друга страна, мисълта Му се разпростирала с безпределно внимание и грижа над Неговото разпръснато Духовно семейство и особено над дванадесетте апостоли, които, верни и предани, били оставили всичко, за да Го следват: семейство, занаят, служба, имоти и богатство, чиито сърца обаче щели да бъдат разбити и разочаровани в голямата си надежда за победата на Месията. Може ли да ги изостави сами на себе си? Дали Истината е проникнала достатъчно в тях? Вярват ли въпреки всичко в Него и Неговото Учение? Знаят ли кой е Той? Под влиянието на тия вътрешни въпроси, един ден Иисус ги попитал:

– Людете кой мислят, че съм – Аз, Човешкият Син?

А те Му отговорили:

– Едни казват, че си Йоан Кръстител; други – че си Илия; трети – че си Йеремия или един от Пророците.

– А според вас кой съм?

Тогава Симон Петър взел думата и отвърнал:

– Ти си Христос, Синът на Живия Бог.

В устата на Петър и в мисълта на Иисус, тези думи не означавали онова, което Църквата по-късно наложила, т.е.: „Ти си единственото въплъщение на Абсолютното и Всемогъщо Същество, Второто Лице на Троицата“, а просто: „Ти си Избраникът на Израил, провъзгласен от Пророците“. В индуисткото, египетското и древногръцкото Посвещение, понятието Син Божий означавало Съзнание, отъждествено с Божествената Истина, и воля, способна да прояви тази Истина. Според Пророците този Месия трябвало да бъде най-великото от тези проявления. Той е Човешкият Син, т.е. Избраникът на земното човечество, и същевременно – Божият Син, т.е. Посланикът на Небесното човечество, и като такъв, в Себе Си носи Отец, или Духа, Който чрез Него царува над Всемира.

При това утвърждение на вярата на апостолите, изразено от един измежду тях, Иисус изпитал огромна радост – това означавало, че учениците Му са Го разбрали, че Той ще живее вътре в тях, че връзката между Небето и Земята ще бъде възстановена. Иисус казал на Петър:

– Блажен си ти, Симоне, сине Йонин, защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на Небесата.

С този отговор, Иисус дава на Петър да разбере, че го счита за Посветен, какъвто е и Той самият: чрез вътрешното и дълбоко виждане на Истината. Ето го истинното, единственото Откровение, ето я онази „канара“, за която Христос казва:

– Ти си Петър, което значи канара – и на тая канара ще съградя Моята Църква; и портите на Ада няма да ѝ надделеят.

Иисус разчитал на апостол Петър само доколкото апостолът имал в себе си тази осъзнатост. Миг по-късно, Учителят се отнесъл по съвсем различен начин към същия този апостол, който отново се превърнал в обикновен човек, страхлив и ограничен. След като Иисус съобщил на Своите ученици, че ще намери смъртта Си в Йерусалим, Петър започнал да протестира:

– Бог да е милостив към Тебе, Господи! Това няма да стане с Тебе.

Ала Иисус, виждайки изкушение на плътта в този акт на съчувствие, което се опитва да разклати огромната Му решителност, се обърнал бързо към апостола и казал:

– Махни се от Мене, Сатана! Ти си Ми съблазън! Защото мислиш не за това, що е Божие, а за онова, що е човешко. ⁷⁹

И властният жест на Учителя казвал: „Напред през пустинята!“. Смутени от тържествения Му глас, от строгия Му поглед, апостолите свели глава мълчаливо и поели отново на път по каменистите Голански възвишения. Това бягство, при което Иисус извел учениците Си от земите на Израил, изглеждало като поход към загадката на Неговата съдба на Месия, на която Той търсел окончателния отговор.

Стигнали до портите на Кесария. Градът, станал езически още от времето на Антиох Велики, бил закътан в зелен оазис, при извора на река Йордан, в подножието на заснежените върхове на Ермон. Имал свой собствен амфитеатър, блестял с разкошни дворци и гръцки храмове. Иисус го прекосил и стигнал чак до мястото, където река Йордан извира, като бълбукаща и бистра струя, от планинска пещера, като живота, бликащ от дълбоката утроба на неизменната Природа. Там имало малък храм, посветен на Пан*, а в пещерата, по бреговете на зараждащата се река – гора от колонади, мраморни нимфи и езически божества. Евреите изпитвали отвращение и ненавист към тези символи на идолопоклонничеството. Иисус ги погледнал без гняв, със снизходителна усмивка. Той разпознал в тях несъвършените релефни образи на Божествената Красота, чиито сияйни Първообрази носел в Душата Си. Той не бил дошъл да прокълне езичеството, а да го преобрази; не бил дошъл да хвърли анатема върху Земята и тайнствените ѝ сили, а да разкрие пред нея Небето. Сърцето Му било достатъчно голямо, Учението Му – достатъчно обширно, за да обхване всички хора и да каже на всички вероизповедания: „Вдигнете глава и признайте, че всички вие имате един и същи Баща – Отец“. И въпреки това, Той бил там, в самия край на Израил, преследван като див звяр, притиснат, задушен между два свята, които еднакво го отхвърляли. Пред Него – езическият свят, който все още не Го разбирал и в който Словото Му издъхвало безсилно; зад Него – юдейският свят, народът, който убивал с камъни своите Пророци и си запушвал ушите, за да не чува своя Месия; глутницата фарисеи и садукеи дебнела жертвата си. И тогава, каква свръхчовешка смелост и какво нечувано Дело били необходими, за да бъдат сразени всички тези препятствия, за да се проникне отвъд езическото идолопоклонство и юдейската суровост, чак до сърцето на това страдащо човечество, което Той възлюбил с всяка Своя фибра, за да чуе то Неговото Слово на Възкресението? Тогава, внезапно върнала се в своя ход, мисълта му се устремила назад и се спуснала по течението на река Йордан, свещената река на Израил; тя прелетяла от храма на Пан до храма в Йерусалим: измерила цялото разстояние, отделящо старото езичество от всемирната мисъл на Пророците, и завръщайки се в своя източник, като орел в гнездото си, от бедственото отчаяние на Кесария стигнала при видението в Енгади! И ето, че Иисус отново видял онзи ужасяващ призрак на кръста да изниква от Мъртво море!... Дали било вече време за Великата Жертва? Както всички хора, Иисус също имал две съзнания в Себе Си: едното, земното, се опитвало да Го примами с илюзии, като Му казвало: „Кой знае? Може би ще избегна съдбата…“; другото, Божественото, неумолимо повтаряло: „Пътят към победата минава през портата на мъката“. Трябвало ли, в края на краищата, да се подчини на Божественото Съзнание?

79 Матея 16:13 – 28 (бел. авт.).

Във всички велики моменти от Неговия живот, виждаме Иисус да се оттегля към планината, за да се моли. Не беше ли казал един ведически Мъдрец: „Молитвата крепи Небето и Земята и господства над Боговете“? Иисус познавал тази Сила на силите. Обикновено Той не допускал никакъв спътник в тези уединени вглъбения, при които се спускал в Скритото Тайнство на Своето Съзнание. Този път обаче отвел Петър и двамата синове Заведееви, Йоан и Яков, на една висока планина, за да прекарат там нощта. Легендата гласи, че това била планината Табор. Тук се разиграла тайнствената сцена между Учителя и тримата най-високо посветени ученици, за която Евангелията разказват под названието Преображение Господне. Според написаното от Матей, апостолите видели как на изток в прозирния сумрак на нощта се появява сияйната фигура на Учителя, а Ликът Му грее като Слънце, и как одеждите Му стават ослепително бели като Светлината, а после две фигури изникват от двете Му страни, които те взели за Мойсей и Илия. Учениците паднали ничком; а когато, целите треперещи от уплаха, се съвзели от своето особено вцепенение, което им се сторило едновременно като много дълбок сън и интензивно будно състояние, видели до себе си Учителя, вече сам, Който ги докосвал, за да ги събуди напълно. Преобразеният Христос, Когото съзерцавали в този сън, повече не избледнял от паметта им. ⁸⁰

Ала самият Иисус – какво видял Той, какво усетил и преживял в онази нощ, предшестваща смелото деяние, придаващо решителен завършек на Неговото призвание на Пророк? Едно постепенно заличаване на земните неща в Огъня на молитвата; едно извисяване от сфера в сфера на крилете на екстаза; малко по малко, Той сякаш се завръщал чрез Своето Дълбинно Съзнание в едно Древно Съществувание, изцяло Духовно и Божествено. Далеч от Него – слънцата, световете, земите, вихрите на мъчителните прераждания; самият Той – потопен в една хомогенна атмосфера, една субстанция на етерния флуид, една Разумна Светлина. В тази Светлина, легиони от Небесни Същества образуват подвижен свод, Небесна Твърд от ефирни тела, бели като сняг, от които струят меки светлозарни лъчи. Върху сияйния облак, където се извисява Той, шест Същества в жречески одеяния и с мощен ръст издигат в съединените си ръце искрящ Потир. Това са шестимата Месии, които вече са се появявали на Земята; седмият е самият Той, а този Потир символизира Саможертвата, която Той трябва да извърши, въплъщавайки се на Свой ред. Под облака се стоварва мълния; отваря се черна пропаст: кръгът на преражданията, бездната на живота и смъртта, земният Ад. И тогава Божиите Синове вдигат Потира с умолителен жест; Небето застива в очакване. В знак на съгласие, Иисус разперва ръце, във формата на кръст, сякаш иска да прегърне света. Тогава Синовете Божии се покланят ниско, с лице към Земята; цяло Ангелско войнство с дълги крила и сведени очи отнася пламтящия Потир към небосклона от Светлина. Неописуема и мелодична „Осанна!“ оглася всички Небеса... Ала Той, без дори да чува този възглас, се потапя в бездната...

80 Матея 17:1 – 8 (бел. авт.).

Ето какво се е случило някога в Царството на Същностите, в Лоното на Отца, където се честват Мистериите на Вечната Любов и където звездите и другите небесни тела се реят грациозно по своите орбити като кротки вълни. Ето какъв обет е дал Той и трябва да го изпълни; ето за какво се е родил; ето за какво се е борил до днес. И ето, че този велик обет Го застига в края на Делото Му, чрез пълнотата на Неговото Божествено Съзнание, завърнало се в екстаза.

Велик обет, страховит Потир – чашата, която трябвало да изпие! След опиянението от екстаза, Той се събудил на дъното на бездната, на ръба на мъченичеството. Вече нямало никакво съмнение: времето изтичало. Небето проговорило; Земята викала за помощ.

И тогава, връщайки се обратно по същия път, с бавни стъпки, Иисус слязъл отново в долината на река Йордан и се отправил към Йерусалим.