VI Смъртта на Мойсей

Когато Мойсей завел своя народ чак до входа към Ханаанската земя, той почувствал, че делото му е изпълнено. Какво бил ЙЕВЕ-Елохим за Пророка от Синай? Божественият Ред и Порядък от горе до долу, проникващ всичките сфери на Всемира и осъществен на видимата Земя, по образ и подобие на Небесните Йерархии и на Вечната Истина. Не, той не бил съзерцавал напразно Лика на Всевечния и Безпределния, който се отразява във всички светове. Книгата била вътре в Кивота, а Кивотът се охранявал от един силен народ, жив храм на Господа. На Земята вече били положени основите на вярата в Единствения Бог; Името на ЙЕВЕ пламтяло с огнени букви в съзнанието на Израил; вековете можели да разбиват вълните си в променливата душа на човечеството: те вече нямало да заличат в нея Името Господне.

След като осъзнал тези неща, Мойсей призовал Ангела на Смъртта. Положил ръце върху главата на своя наследник, Иисус Навиев, пред Скинията на Събранието, за да премине Божият Дух в него, а после благословил цялото човечество чрез дванадесетте племена на Израил и се изкачил на планината Нево, придружен само от Иисус Навиев и двама левити. Аарон вече се бил „прибрал при своите бащи“; по същия път била поела и пророчицата Мариам. Дошъл редът и на Мойсей.

Какви ли са били мислите на Пророка столетник, когато видял да изчезва от погледа му лагерът на Израил и когато се оттеглил в уединение горе, на великата планина на Елохим? Какво ли е изпитвал той, обгръщайки със своя взор Обетованата земя, от Галаад до Йерихон – града на палмите? Един истински поет ¹⁰⁹ , майсторски обрисувал това душевно състояние, описва как от него се изтръгва следният вик:

О, Господи, живях могъщ и уединен;

позволи ми да заспя сън земен!

Тези прекрасни стихове ни казват много повече за Душата на Мойсей, отколкото коментарите на стотици теолози. Тази Душа е подобна на голямата пирамида в Гиза: масивна, пуста и затворена отвън, но съдържаща Велики Тайни вътре в себе си и носеща в своя център един саркофаг, наречен от Посветените Саркофагът на Възкресението. Оттам, през един полегат коридор, се вижда Полярната звезда. Така този непроницаем Дух съзерцавал от своя център крайната цел на нещата.

109 Алфред дьо Вини (бел. авт.).

Да, всички силни хора са познали уединението, творящо величието; ала Мойсей бил по-уединен от другите, защото неговият Принцип бил в по-голяма степен трансцендентален, Абсолютен. Неговият Бог се явявал Мъжкият Принцип в най-висша степен, чистият Дух. За да вложи тази идея в съзнанието на хората, той трябвало да обяви война на Женския Принцип, на Богинята Природа, на Хавва – Ева, Вечната Жена, която живее в Душата на Земята и в сърцето на Мъжа. Той бил принуден да се бори с нея безспирно и безмилостно, но не за да я унищожи, а за да я покори и обуздае. Какво чудно може да има в това, че Природата и Жената, между които цари тайнствено съглашение, са треперили пред него? Какво чудно има в това, че те се радвали на заминаването му и очаквали момента, когато сянката на Мойсей ще престане да всява в тях предчувствието за смърт, за да изправят отново глава? Несъмнено такива са били мислите на Пророка, докато изкачвал безплодната планина Нево. Хората не можели да го обичат, защото той обичал само Бога. А дали поне делото му ще остане живо? Народът му ще остане ли верен на своята мисия? Ах! Съдбовна прозорливост на умиращите, трагична дарба на пророците, която повдига всички завеси в последния час! Колкото повече Духът на Мойсей се отделял от Земята, толкова по-ясно виждал той ужасната действителност на бъдещето; съзрял измяната и предателствата на Израил; видял как анархията надига глава, как Съдиите биват заменени с царе и престъпленията на царете, оскверняващи Храма Господен; видял книгата си – осакатена и неразбрана; мисълта си – изопачена, принизена от свещеници, невежествени и лицемерни; вероотстъпничеството на царете; прелюбодеянието на юдеите с идолопоклоннически народи; Чистото Предание, Свещеното Учение – задушени, а Пророците, носещи в себе си Живото Слово – преследвани чак до сърцето на пустинята.

Седнал в една пещера на планината Нево, Мойсей видял всичко това вътре в себе си. Ала Смъртта вече простирала своето крило над челото му, полагайки студената си ръка върху неговото сърце. Тогава това лъвско сърце се опитало да изреве още веднъж. Разярен срещу своя народ, Мойсей призовал отмъщението на Елохим върху племето на Юда. Той вдигнал натежалата си ръка. Иисус Навиев и левитите, които били около него, слушали с ужас как тия думи излизат от устата на умиращия Пророк:

– Израил измени на своя Бог: нека бъде разпръснат от ветровете на Небето в четирите посоки на света!

През това време левитите и Иисус Навиев гледали с трепет и ужас своя Учител, който не давал вече никакви признаци на живот. Последните му думи били едно проклятие. Дали и последният му дъх е отлитнал заедно с тях? Мойсей обаче отворил очи за последен път и рекъл:

– Завърнете се при Израил. Щом настанат времената, Господ Бог ще въздигне сред братята ви един Пророк, както е въздигнал мене, и ще тури Словото Си в неговата уста, и този Пророк ще ви говори всичко, което Господ му повели. А които не послушат Словото, което той ще говори в Негово Име, Господ ще иска обяснение от тях. ¹¹⁰

След тия пророчески думи, Мойсей предал Богу своя Дух. Слънчевият Ангел с огнения меч, който пръв му се явил на Синай, вече го очаквал. Той го отвел в Дълбинното Лоно на Небесната Изида, сред вълните на оная Светлина, която е Божията Съпруга. Далеко от земните области, те прекосили сфери на Души с все по-великолепно сияние. Най-накрая Ангелът Господен му разкрил един Дух с чудна красота и Небесна кротост, но с такава лъчезарност и с толкова искряща и ясна Светлина, че неговата собствена била само сянка пред нея. Този Дух държал в ръка не меча на наказанието, а палмовата клонка на саможертвата и победата. Мойсей разбрал, че този Дух ще изпълни докрай неговото дело и ще възвърне хората към Върховния Отец, чрез Могъществото на Вечния Женски Принцип, чрез Божествената Благодат и чрез Съвършената Любов.

Тогава Законодателят паднал ничком пред Изкупителя – и Мойсей се преклонил пред Иисус Христос.

110 Виж Второзаконие 18:18 – 19 (бел. авт.).

КНИГА ПЕТА

ОРФЕЙ

Мистериите на Дионис

О, как бродят неспокойно из необятната Вселена, как се въртят като вихър и се търсят една друга – тия неизброими Души, извиращи от Великата Всемирна Душа! Те падат надолу, от планета на планета, леейки сълзи в бездната, докато жалеят за забравената Родина… Ето, това са тези сълзи, Дионис!... О, Велик Дух, Божествен Освободител, приеми отново Дъщерите Си в Своето Лоно на Светлината!

Орфически фрагмент

– Евридика! О, Божествена Светлина! – продума Орфей, умирайки. – Евридика! – простенаха и се скъсаха седемте струни на неговата лира. А главата му, плаваща по вълните, отнесена навеки от реката на времето, все още я зове: – Евридика! Евридика!

Легенда за Орфей

I Предистория на Древна Гърция. Вакханките. Явяването на Орфей

В светилищата на Аполон, носители на Орфическата традиция, пролетното равноденствие било чествано чрез празненство на Мистериите. Това ставало, когато нарцисите цъфтели при извора Касталия. Триножниците и лирите в храма трептели от само себе си, а невидимият Бог като че се завръщал от страната на Хиперборейците с колесница, теглена от лебеди. Тогава Върховната Жрица, пременена като Муза, с лавров венец на главата и с чело, опасано със свещени ленти, възпявала само пред Посветените рождението на Орфей, син на Аполон и една от жриците на Бога. Тя призовавала Душата на Орфей, баща на мистите ¹ , сладкопоен спасител на човеците – Орфей владетелят, безсмъртният, трижди увенчаван с корона: в Ада, на Земята и на Небето; пристъпващ, със звезда на челото, наред със звездите и Боговете.

Мистичният химн на Делфийската жрица загатвал за една от многобройните тайни, пазени от жреците на Аполон, ала непознати на обикновените хора. Орфей бил геният, вдъхновяващ свещена Гърция, будителят на Божествената ѝ Душа. Седемструнната му лира обгръща Вселената. Всяка от тия седем струни съответства на едно от състоянията на човешката Душа и съдържа в себе си закона на една наука и на едно изкуство. Ние сме изгубили ключа към нейната цялостна хармония, но разнообразните ѝ тонове не са престанали да трептят в ушите ни. Теургичният и Дионисиев импулс, който Орфей съумял да дари на Гърция, се е предал от нея на цяла Европа. Нашето съвремие не вярва вече в красотата на живота – и ако, въпреки всичко, пази дълбоко в себе си един далечен спомен за нея, една тайна и несъкрушима надежда, това се дължи именно на този възвишен, Боговдъхновен гений. Нека го приветстваме като Велик Посветител на Гърция, като Патриарх на Поезията и Музиката, разкриващи Вечната Истина.

1 Мисти (гр.) – название на кандидатите за Посветени в традицията на Древногръцките Мистерии (бел. ред.).

Ала преди да пристъпим към тази историческа възстановка на Орфическата традиция чак до корените ѝ в древните светилища, нека разкажем какво е представлявала Гърция при първата поява на Орфей.

Това било по времето на Мойсей, пет столетия преди Омир и тринадесет преди Христа. Индия все повече затъвала в своята мрачна епоха Кали Юга, бидейки вече само бегла сянка на древното си великолепие. Асирия, която, чрез тиранията на Вавилон, вече била развихрила бича на анархията над света, продължавала да тъпче и угнетява Азия. Египет, твърде велик благодарение на науката на жреците си и на своите фараони, устоявал с всички сили на това всеобщо разложение; дейността и влиянието му обаче стигали само до река Ефрат и Средиземноморието. Израил се канел да въздигне отново в пустинята Мъжкия Принцип на Бога и на Божественото Единство чрез гръмовния глас на Мойсей; ала Земята не била чула още как кънти ехото му.

Гърция била дълбоко разединена в религиозно и политическо отношение.

Балканският полуостров, разпрострял фините извивки на бреговете си в Средиземно море и заобиколен от островни гирлянди, бил населен от хилядолетия с една издънка на бялата раса, сродна с гетите, скитите и древните келти. Тази раса била изложена на смешенията и влиянията на всички предходни цивилизации. Индийски, египетски и финикийски колонии се нароили по бреговете на полуострова и населили хълмовете и долините му с множество разнообразни раси, обичаи и Божества. Под нозете на Родоския колос, стъпващи върху двата вълнолома на пристанището, преминавали с опънати платна цели флотилии. Морето на Цикладските острови, гдето при ясен ден мореплавателят винаги съзирал на хоризонта да се откроява някакъв остров или бряг, било набраздено от червените носове на финикийските кораби и черните на лидийските пирати. В дълбоките си трюмове, те пренасяли всякакви богатства от Азия и Африка: слонова кост, рисувани глинени съдове, сирийски платове, златни вази, пурпур и перли – а често и жени, грабнати от някой див бряг.

Чрез това кръстосване на раси се образувало местно наречие, хармонично и лесно, смесица от старокелтски, зендски, санскрит и финикийски. Този език, рисуващ величието на Океана в името Посейдон и ведрия покой на Небето в името Уран, имитирал всички гласове в Природата – като се започне от чирикането на птичките, та чак до звъна от сблъсъка на мечове и грохота на бурята. Той бил многоцветен като наситените багри на морето, с променливите оттенъци на лазурната си синева, и многозвучен като вълните, които се плискат кротко в заливите или пък реват, блъскайки се в неизброимите подводни скали – Полюфлосбойо Таласа, както казва Омир.

Наедно с тия търговци и пирати, често се срещали и жреци, които ги ръководели и им заповядвали като господари. Често те грижливо криели в своите ладии изображението на някое Божество, направено от дърво. Образът несъмнено бил грубо издялан, но тогавашните моряци изпитвали към него същото обожание, каквото мнозина от нашите мореплаватели чувстват към лика на своята Света Богородица. Тия жреци обаче все пак владеели определени науки, а Божеството, чието изображение пренасяли от своя храм в чужда страна, за тях било олицетворение на своеобразен мироглед за Природата, цялостен набор от закони, цяла гражданска и религиозна организация – защото в онези времена целият интелектуален живот водел началото си от светилищата. Прекланяли се пред Юнона в Аргос, пред Артемида – в Аркадия; в Пафос и в Коринт, а финикийската богиня Астарта се превърнала в Афродита, родената от пяната на вълните. Мнозина Посветители в Тайните се появили в Атика. Една египетска колония пренесла в Елевзина преклонението към Изида под формата на Деметра (Церера), Майка на Боговете. Ерехтей въвел и утвърдил между планините Химет ² и Пенделикон ³ култа към една Богиня Дева, Дъщеря на синьото Небе, приятелка на маслиновото дърво и на Мъдростта. По време на нашествия от чужди племена, при първия сигнал за тревога, населението дирело убежище в Акропола и се струпвало около тази Богиня като около жива победа.

Над местните Божества господствали и някои мъжки и космогонични Богове – но изпратени в заточение по високите планини, засенчени от сияйното шествие на женски Божества, те упражнявали твърде малко влияние. Слънчевият Бог, делфийският Аполон ⁴ , съществувал вече, но все още играел твърде скромна роля. В подножието на заснежените върхове на планината Ида, по възвишенията на Аркадия и под дъбовите гори на Додона имало жреци на Всевишния Зевс; но пред този тайнствен и всемирен Бог, народът предпочитал Божествата, представители на Природата като нейни могъщи сили – ту пленителни, ту страховити. Подземните реки на Аркадия, планинските пещери, достигащи чак до земните недра, вулканичните изригвания по островите на Егейско море още от древни времена подтиквали гърците да обожествяват тайнствените сили на Земята. По този начин Природата, както в своите висини, тъй и в дълбините си, внушавала предчувствия, видения, страх и почитание. Същевременно, тъй като всички тия Божества нямали нито общ център в обществото, нито религиозна сплотеност, водели помежду си ожесточена война. Враждуващите храмове, градовете съперници, народите, разединени от обредите, от амбициите на жреци и царе, се мразели, завиждали си и водели кръвопролитни битки помежду си.

2 Днес Имитос (бел. ред.).

3 Днес Пентелик (бел. ред.).

4 Според древнотракийското предание, поезията била изнамерена от Олен – но на финикийски това име означава Всемирното Същество. Името Аполон е със същия корен: Ап Олен или Ап Уолон означава Всеобщ Отец. Първоначално в Делфи се прекланяли пред Всемирното Същество под името Олен. Култът към Аполон бил въведен от един жрец новатор, под влиянието на импулса на Учението за Слънчевото Слово, което по онова време обикаляло светилищата на Индия и Египет. Този реформатор отъждествявал Всемирния Отец с Неговото двойно проявление: свръхфизическата Светлина и видимото Слънце. Въпросната реформа обаче съвсем не излизала от дълбочината на светилищата. Именно Орфей вдъхнал нова сила и живот на Слънчевото Слово на Аполон, като го одухотворил и проникнал с Мистериите на Дионис (виж Фабр д’Оливе, „Златните стихове“ на Питагор) – бел. авт.

Оттатък Гърция обаче се намирала дивата и сурова Тракия. На север цяла редица планини, покрити с исполински дъбове и увенчани със скали, редували своите вълнисти хълмове, разгръщали се, образувайки огромни котловини, или се преплитали, оформяйки възлести скални масиви. Северните ветрове брулели техните гористи склонове, а над върховете им често надвисвало буреносно небе. Овчари из долините и войници по полетата принадлежали към тая силна бяла раса, тоя „дълбоко скрит запас“ на дорийските гърци – раса изключително мъжествена, забележителна със своята хубост, с изсечените черти на лицето, с решителността на характера, както и с грозотата си, с онази страховитост и величавост, които откриваме в изваяните глави на античните статуи на Горгоната Медуза и нейните сестри.

Също както всички древни народи, добили своята организация от Мистериите, също както Египет, Израил и Етрурия, така и Гърция имала своята свещена география, в която всяка местност била символ на една чисто разумна и надземна сфера на Духа. Защо Тракия ⁵ винаги е била считана от гърците за най-свещената страна, страна на Светлината, и за истинското отечество на Музите? Защото тия високи планини са кътали в себе си най-древните светилища на Кронос, Зевс и Уран: именно от там, следвайки евмолпичните ⁶ ритми, са слезли Свещената Поезия, Свещените Закони и Свещените Изкуства. Митичните тракийски поети свидетелстват за това. Имената Тамирис, Лин и Амфион съответстват може би на действителни личности; ала те олицетворяват, преди всичко, според езика на храмовете, също и съответните жанрове в поезията. Всеки от тях утвърждава триумфа на една теология над друга. В онези времена, в храмовете историята се описвала само по алегоричен начин. Отделният индивид тогава не представлявал нищо; Учението и неговото дело били всичко. Тамирис, който възпял войната на титаните и бил ослепен от Музите, възвестил разгрома на космогоничната поезия, победена от новите форми на това изкуство. Лин, който въвел в Гърция меланхоличните азиатски песнопения и бил убит от Херакъл ⁷ , възвестил нахлуването в Тракия на една чувствена, сълзлива и сладострастна поезия, която първоначално била отхвърлена от мъжествения дух на дорийците от Севера. Това същевременно означавало победата на един лунен култ над преклонението пред Слънцето. Амфион, който, тъкмо обратното, според една алегорична легенда раздвижвал даже и камъните с песните си и съграждал храмове със звуците на своята лира, символизира гъвкавата сила, която Слънчевото Учение и традиционната дорийска поезия упражнявали върху изкуството и върху цялата елинска цивилизация. ⁸

5 Името Тракия, според Фабр д’Оливе, произхожда от финикийското Ракхива: Етерното пространство, или Небесната твърд. Ала онова, което е сигурно, е, че за древногръцките поети и Посветени, като Пиндар, Есхил и Платон, името Тракия е имало символичен смисъл и е означавало Царство на Чистото Учение и на Свещената Поезия (произхождаща от него) – и следователно тази дума имала за тях философски и исторически смисъл. Във философски смисъл, тя обозначавала една Сфера на Разума: целокупността от учения и традиции, които разглеждат света като произлизащ от един Божествен Разум. В исторически смисъл, това име е припомняло за страната и народа, където Учението и поезията на дорийците, тези силни потомци на древния арийски Дух, са възникнали първоначално, за да постигнат впоследствие разцвет в Гърция чрез светилището на Аполон. Употребата на този род символизъм е доказана от по-късната история. В Делфи имало една класа жреци, наречени Тракиди: те били пазители на Висшето Учение. Съдилището на Амфиктионите някога е било охранявано от стражници Тракиди – тоест гвардия, състояща се от Воини Посветени. Тиранията на Спарта премахнала тази неподкупна стража и я заместила с наемни войници на бруталната сила. По-късно глаголът тракизирам бил иронично употребяван по адрес на преданоотдадените на Древните Учения (бел. авт.).

6 Евмолп – легендарен тракийски владетел, син на Посейдон и Хиона, считан от съвременните учени за основоположник на Елевзинските Мистерии (бел. ред.).

7 Наричан още Херкулес – в Древен Рим и в наши дни (бел. ред.).

Съвсем друга е Светлината, с която бил озарен Орфей! Той сияел през вековете с лъчите си на гений творец, Душата на когото в съкровените си мъжествени глъбини тръпнела от Любов към Вечното Женско Начало – и тъкмо от най-дълбоките недра на Душата му откликнала тая Вечна Жена, що живее с туптящо Сърце под една трояка форма: в Природата, в Човечеството и на Небето. Поклонението в светилищата, традицията на Посветените, зовът на поетите, гласът на философите – и повече от всичко друго, неговото дело: органически единната Гърция – са свидетелство, че той е жива реалност!

В онези времена Тракия била раздирана от дълбока, ожесточена борба. Соларните и лунните култове спорели за върховенство. Тая война между поклонниците на Слънцето и тези на Луната не била, както би могло да се предположи, само някакъв празен и незначителен спор между две суеверия. Тези два култа представлявали две теологии, две космогонии, две религии и две обществени организации, напълно противоположни една на друга. Култовете към Уран и към Слънцето имали свои храмове по високите места и планините; те имали жреци от мъжки пол и сурови закони. Лунните култове властвали в горите и в дълбоките долини; те имали жрици и сладострастни ритуали, практикували безнравствено окултните изкуства и имали вкус към възбуждащите оргии. Смъртоносна война се водела между жреците на Слънцето и жриците на Луната – борба между половете, древна неизбежна борба, явна или прикрита, но борба вечна между мъжкото и женското начало, между мъжа и жената, изпълваща историята със своите обрати; борба, в която се разиграва Тайната на световете. Също както съвършеното сливане на Мъжкия и Женския Принцип съставлява самата Същност и Тайнството на Божествеността, така и само равновесието на тия два Принципа може да роди велики цивилизации.

8 Страбон твърди с увереност, че поезията от Древността не е нищо друго освен езикът на алегорията. Дионисий Халикарнаски потвърждава това, признавайки, че Тайните на Природата и най-възвишените нравствени разбирания са покрити със завеса. Следователно съвсем не е метафора изразът Езикът на Боговете, както бива наричана Древната поезия. Този таен и магически смисъл, от който са изтъкани силата и обаянието на поезията, се съдържа в самото ѝ име. Повечето езиковеди считат, че думата поезия произхожда от гръцкия глагол пойейн – правя, създавам. Наглед – проста и съвсем естествена етимология, но твърде малко съобразена със Свещения език на храмовете, отдето е произлязла първоначалната поезия. По-логично е да допуснем, също както Фабр д’Оливе, че пойезис произлиза от финикийското похе (уста, глас, език, реч) и от Исх (Висше Същество, Същество Принцип, фигуративно казано: Бог). Етруските наименования Ес или Есар, галското Ес, скандинавското Асе, коптското Ос (Господ) и египетското Озирис имат същия корен (бел. авт.).

Навсякъде в Тракия, както и в Гърция, мъжките, космогонични и соларни Богове били заточени в изгнание по високите планини и пустите местности. Вместо тях, народът предпочитал вълнуващото шествие от женски Божества, предизвикващи опасните страсти и слепите природни сили. Тези култове приписвали женски пол на Върховното Божество.

В резултат на това, започнали да се ширят ужасни злоупотреби. При траките, жриците на Луната, или на тройната Хеката, проявили акт на надмощие, присвоявайки си стария култ към Бакхус, придавайки му кървав и страховит характер. В знак на своята победа, те нарекли себе си вакханки, за да подчертаят своето господство, върховното царуване на жената, нейното надмощие над мъжа.

Ту магьосници, ту съблазнителки, ту кръвожадни жрици, извършващи човешки жертвоприношения, те установили светилищата си в диви и затънтени долини. От какво мрачно очарование, от какво пламенно любопитство бивали привлечени и мъже, и жени в тия усамотени места с буйна и величествена растителност? Разголени форми – чувствени танци в дебрите на горите... сетне смехове, мощен вик – и стотина вакханки се нахвърляли върху странника, за да го повалят на земята. Той бил принуждаван да им се закълне, че ще им се покорява и ще се подчинява на техните обреди – или да загине. Вакханките укротявали пантери и лъвове, които превръщали в зрелище на своите празненства. Нощем, с ръце, обвити със змии, те падали ничком пред тройната Хеката; а сетне, с вихрени танци в кръг, призовавали двуполовия Бакхус с глава на бик ⁹ от подземното царство. Ала тежкò и горкò на чужденеца, на жреца на Юпитер или на Аполон, промъкнал се да ги наблюдава тайно: той бивал разкъсван на парчета.

И така, първичните вакханки били господстващите жрици на Гърция. Мнозина от вождовете на тракийските племена останали верни на старите мъжки култове. Вакханките обаче успели да „влязат под кожата“ на някои от техните царе, съчетаващи в едно варварските нрави и обичаи с азиатския разкош и префиненост: прелъстили ги с чувствени наслади и ги обуздали, всявайки ужас у тях. По този начин Боговете разделили Тракия на два враждуващи лагера. Ала жреците на Юпитер и на Аполон, заточени на самотните си планински върхове, посещавани предимно от мълниите, били безсилни срещу Хеката, която печелела все повече надмощие в долините на страстта и която, от своите бездни, започвала да се превръща в заплаха за жертвените олтари на Синовете на Светлината.

9 Бакхус с глава на бик се среща в XXIX орфически химн. Това е наследство, останало от стария култ, който ни най-малко не принадлежи на чистата традиция на Орфей – защото последният напълно прочистил и преобразил всенародния Бакхус, превръщайки го в Небесния Дионис, символ на Божествения Дух, разгръщащ се във всичките царства на Природата. И нещо любопитно: намираме демоничния Бакхус на вакханките в образа на Сатана с глава на бик, когото призовавали и на когото се покланяли като на Божество магьосниците от Средновековието по време на среднощните си бесовски сборища. Именно това е прословутият Бафомет, заради когото Църквата обвинила тамплиерите, че са сектанти и негови поклонници, за да подкопае доверието в тях (бел. авт.).

В онази епоха в Тракия се появил един млад човек от царски род и с прекрасно, пленително излъчване. За него се говорело, че е син на една от жриците на Аполон. Мелодичният му глас имал особено обаяние. Той разказвал за Боговете с нов, музикален ритъм и изглеждал преизпълнен с вдъхновение. Русите му коси, дорийска гордост, се спускали на златисти вълни върху раменете му, а музиката, струяща от неговите устни, придавала сладостна и тъжна извивка в ъгълчетата на устата му. Неговите тъмносини, дълбоки очи сияели, излъчвайки сила, благост и магичност. Свирепите тракийци отбягвали погледа му; ала жените, изтънко владеещи изкуството на обаянието, казвали, че в лазурния любовен еликсир на неговите очи, стрелите на Слънцето се сливат с милувките на Луната. Дори вакханките, любопитни да видят хубостта му, често обикаляли около него като влюбени пантери, гордо разхождащи петнистите си кожи, и се усмихвали, слушайки словата му, непонятни за тях.

Ала изведнъж този младеж, наричан „Син на Аполон“, изчезнал. Говорело се, че е мъртъв, че е слязъл в Ада. Той обаче тайно избягал в Самотраки, сетне – в Египет, където поискал убежище при жреците в Мемфис. Вече преминал през Египетските Мистерии, се завърнал след двадесет години с получено след Посвещението име, което си извоювал, устоявайки в изпитанията, и което му било дадено от неговите Учители като отличителен знак за мисията му. Сега той се наричал Орфей или Арфа ¹⁰ , което означава: Онзи, който изцелява със Светлина.

Най-старото светилище на Юпитер тогава се намирало високо в планината Каукайон ¹¹ . Някога Йерофантите ¹² на това светилище били Велики Първосвещеници. От върха на тая планина, защитени като в крепост срещу ненадейни атаки, те упражнявали господството си над цяла Тракия. Ала откак Божествата от по-ниските места взели надмощие, привържениците на светилището във висините ставали все по-малобройни и така храмът им бил почти изоставен. Жреците на планината Каукайон посрещнали Посветения от Египет като спасител. С науката и ентусиазма си, Орфей увлякъл след себе си голяма част от тракийците, преобразил напълно култа към Бакхус и укротил вакханките. Съвсем скоро неговото влияние проникнало във всички светилища на Древна Гърция. Именно той благословил царственото господство на Зевс в Тракия, както и това на Аполон в Делфи, където положил основите на Съдилището на Амфиктионите, превърнало се в обществен обединител на Древна Гърция. И накрая, чрез основаването на Мистериите, той формирал религиозната душа на своето отечество – защото, във върховния момент на Посвещението, той слял религията на Зевс с тази на Дионис в една всемирна мисъл. Новопосветените, посредством неговите наставления, възприемали чистата Светлина на Висшите Истини; и самата тая Светлина достигала до народа вече по-умерена, но не по-малко благотворна, под булото на поезията и омайните празненства.

10 Финикийска дума, съставена от аур – „светлина“, и рофе – „изцеление“ (бел. авт.).

11 Едни автори считат, че планината Каукайон е източната част на днешната Рила (в която са Маричините езера, от които извира река Марица), а други са на мнение, че тук става дума за Родопите (бел. ред.).

12 Йерофант (гр.) – Върховен Жрец, който има правото да обучава ученици на храма, да ги въвежда в Мистериите и да им дава Посвещение (бел. ред.).

Ето как Орфей станал върховен свещенослужител на Тракия, Велик Жрец на Зевс от Олимп, а за новопосветените – онзи, който разкривал пред тях Откровения за Небесния Дионис.