III Девицата Деваки

Когато Деваки, предрешена в одежди от дървесна кора, прикриващи нейната хубост, навлязла в обширните дебри на исполинските гори, тя се олюлявала, изнурена от изтощение и глад. Ала щом усетила сянката на тия възхитителни гори, щом вкусила от плодовете на манговото дърво и си отдъхнала, утолявайки жаждата си от свежестта на един извор, тя се съживила така, както се съживява увехнало цвете. Най-напред пристъпила под огромните сводове, образувани от масивни стволове, клоните на които отново се вкоренявали в почвата и така умножавали до безкрайност тия сводове. Дълго време тя крачела, защитена от слънчевата светлина, като в сумрачна пагода без изход. Жуженето на пчелите, крясъкът на влюбените пауни, песните на кукувиците и хилядите сладкопойни птици я привличали да продължава все напред. И все по-огромни ставали дърветата, все по-дълбока и преплетена – гората. Дънери се извисявали зад дънери, гъсти клони и листа покривали други клони и листа, образувайки все по-грамадни стълбове и сводове. Деваки ту се провирала през коридори от зеленина, които Слънцето обливало с лавина от светлина и където лежали дънери на дървета, повалени от бурите, ту се спирала под клоните на дървета манго и ашока, от които се спускали гирлянди от лиани и водопади от цветя. Елени лопатари и пантери подскачали из гъсталака; често клоните пращели при преминаването на биволи, или пък цяло стадо маймуни прекосявало листака, надавайки викове. Тъй вървяла Деваки през целия ден. Привечер, над една бамбукова гора, тя съгледала неподвижната глава на един мъдър слон. Той отправил към девицата умен и покровителствен поглед и надигнал хобота си, сякаш за да я приветства. От там нататък дърветата в гората вече били по-нарядко и пред Деваки се открила местност, в която царели дълбок покой и Небесно, райско обаяние.

Пред нея се разпростирало блатисто езеро, осеяно с лотоси и сини водни лилии: лазурните му дълбини се откроявали сред обширната гъста гора като второ небе. Целомъдрени щъркели били застинали неподвижно в дълбок размисъл по неговите брегове, а две газели пиели от водите му. На другия бряг, закътана под палмови дървета, сияела усамотената обител на отшелниците. Езерото, горите и обителта на светите Риши се къпели в розова омиротворена светлина. На хоризонта, над океана от гори, господствал белият връх на планината Меру. Освежителен полъх от невидима река съживявал растенията, а лекият ветрец донасял грохота на далечен водопад, смекчен като нежна милувка или мелодия.

На брега на езерото, Деваки видяла една лодка. Застанал прав пред нея, един човек на зряла възраст, отшелник, сякаш чакал някого. Той дал безмълвно знак на девицата да влезе в лодката и хванал веслата. Докато лодката се оттласквала от брега, докосвайки леко водните лилии, Деваки видяла един женски лебед да се носи по водите на езерото. Със смел и решителен полет, един мъжки лебед пристигнал и започнал да описва големи кръгове във въздуха около своята любима, а след това кацнал във водата при нея, пърхайки с белоснежните си крила. При тази гледка, Деваки дълбоко потръпнала, без да знае защо. Ала лодката вече докосвала отсрещния бряг и лотосооката девица се озовала пред царя на отшелниците – Васищха.

Седнал върху кожа от газела и самият той облечен в кожа от черна антилопа, Васищха имал по-скоро излъчването на Божество, внушаващо почит и благоговение, отколкото на човек. Шестдесет години вече той се хранел единствено с диви плодове. Косата и брадата му били бели като върховете на Химават, кожата му – прозирна, а взорът на вглъбените му очи бил обърнат навътре от продължителната медитация. Съзирайки Деваки, той станал и я приветствал с думите:

– Деваки, сестро на славния Канса, бъди добре дошла сред нас! Ръководена от Върховния Господар Махадева, ти напусна света на бедите и нищетата, заменяйки го с този на Блаженството. И ето те при светите Риши, господари на собствените си чувства, доволни и щастливи от своята съдба и жадуващи да вървят по Пътя към Небето. От дълго време те очаквахме, както нощта очаква зората; защото ние сме окото на Девите, взряно в света – ние, които живеем в най-дълбоките дебри на горите. Хората не ни виждат, но ние ги виждаме и следим техните дела. Мрачната епоха на желанието, кръвта и престъплението вилнее над Земята. Ние сме те избрали за делото на избавлението; и Девите са те избрали чрез нас – защото именно в утробата на жена, лъчът на сияйното Божествено Великолепие трябва да приеме човешка форма.

В този момент Ришите излизали от своето обиталище за вечерната молитва. Старецът Васищха им наредил да се поклонят доземи пред Деваки. Те се поклонили и Васищха продължил:

– Тази девица ще бъде майка на всинца ни, защото от нея ще се роди онзи Дух, който ще ни възроди!

Сетне се обърнал към нея:

– Върви, дъще моя: Ришите ще те отведат при съседното езеро, където обитават каещите се сестри. Ти ще живееш сред тях и Мистериите ще бъдат осъществени.

Деваки отишла да живее в онази обител, обградена от лиани, при благочестивите жени, които хранели опитомени газели, отдадени на ритуални обливания с вода и молитви. Деваки участвала в тяхното принасяне на свещени жертвени дарове. Една възрастна жена ѝ давала тайни наставления. На тия покаяници било наредено да я пременят като царица, с дрехи от изящни и благоуханни тъкани, и да я оставят да се скита сама сред гората. А гората, изпълнена с аромати, гласове и тайни, привличала младата девойка. Понякога срещала шествия от старци отшелници, връщащи се от реката. Съзирайки я, те коленичели пред нея, а после продължавали по своя път. Един ден, край някакъв извор, прикрит с розови лотоси, тя видяла млад отшелник, вглъбен в молитва. При нейното приближаване, той станал, отправил към нея тъжен и дълбок поглед и се отдалечил безмълвно. И строгите фигури на старците, и образите на двата лебеда, и погледът на младия отшелник често посещавали девойката в нейните сънища. Край извора имало едно дърво с незапомнена възраст, с едра корона и големи клони, което светите Риши наричали „Дървото на Живота“. Деваки обичала да седи под сянката му и често, седейки така, потъвала в унес и била посещавана от чудни видения. Гласове пеели зад листата:

– Слава на тебе, Деваки! Той ще дойде, увенчан със Светлина, този чист жизнен флуид, излъчен от Великата Душа – и звездите ще избледнеят пред великолепното му сияние. Той ще дойде – и Животът ще предизвика на двубой Смъртта, и ще подмлади той кръвта на всички същества. Той ще дойде, по-сладък от мед и от Амрита ³² , по-чист от неопетнения агнец и от устните на девица, и всичките сърца ще бъдат възвисени от Любовта. Слава, слава, слава на тебе, Деваки! ³³

Отшелниците ли пеели така, или самите Деви? Понякога ѝ се струвало, че някакво далечно влияние или тайнствено присъствие, като невидима ръка, простряна над нея, я приспивало. Тогава я обземал дълбок, блажен, необясним сън, от който се пробуждала смаяна и смутена. Тя се обръщала насам-натам, сякаш търсела някого, но никога никого не виждала. Само понякога намирала рози, разпръснати върху постелята ѝ от листа, или венец от лотоси в ръцете си.

Един ден Деваки потънала в по-дълбок унес и екстаз. Тя дочула Небесна музика, подобна на океан от арфи и Божествени гласове. Изведнъж Небето се отворило като бездна от Светлина. Хиляди сияйни Същества я гледали, а сред внезапния проблясък на един мълниеносен лъч, Слънцето на слънцата, Махадева, ѝ се явил в човешка форма. Тогава, осенена от Всемирния Дух, тя изгубила съзнание и сред забравата на Земята, сред безпределното Блаженство, заченала Божественото дете. ³⁴

Щом седем луни описали магическите си кръгове около свещената гора, старейшината на отшелниците повикал Деваки:

– Волята на Девите вече е изпълнена – рекъл той. – Ти си заченала в Чистотата на своето сърце и в Божествена Любов. О, девице и майко, ние те приветстваме! От тебе ще се роди син, който ще бъде спасител на света. Ала брат ти Канса те дири, за да те погуби, наедно с крехкия плод, който носиш в своята утроба. Трябва да избягаш от него. Братята ще те заведат при пастирите, които живеят в подножието на планината Меру, под благоуханните кедри, сред чистия въздух на Химават. Там ще родиш своя Божествен син и ще го наречеш Кришна – Святият. Нека обаче той не знае нито своя произход, нито твоя – никога не му говори за това! Върви без страх, защото ние бдим над теб.

32 Амрита – напитката на Боговете, даряваща ги с Безсмъртие (бел. ред.).

33 Атхарва Веда (бел. авт.).

34 Тук е наложително да се вмъкне една забележка относно символичния смисъл на легендата и действителния произход на ония, които в историята са носили името Син Божий. Според Тайното Учение на Индия, което е било и Учението на Посветените в Египет и Древна Гърция, човешката Душа е Дъщеря на Небето, тъй като, преди да се роди на Земята, е имала цяла поредица от телесни и духовни съществувания. Следователно бащата и майката раждат само тялото на детето, понеже Душата му идва от другаде. Този всемирен закон важи за всички. И най-великите Пророци, дори и онези, чрез които е говорило Словото Божие, не правят изключение от това. И действително, щом допуснем изначалното съществуване на Душата, тогава въпросът кой е бащата, става второстепенен. Важното е да вярваме, че този Пророк идва от един Божествен свят. Истинските Синове Божии доказват това и с живота си, и със смъртта си. Ала древните Посветени не са считали за нужно да съобщават тези неща на обикновените хора. Неколцина от появилите се в света като Божии пратеници са били синове на Посветени, а техните майки са посещавали храмовете, за да заченат Избраниците (бел. авт.).

И Деваки отишла при пастирите на планината Меру.

IV Младостта на Кришна

В подножието на планината Меру се разпростирала свежа, прохладна долина, изпъстрена с пасбища и с преобладаващи обширни кедрови гори, из които се носел чистият полъх на Химават. В тази високопланинска долина живеел малък народ от пастири, над който царувал старейшината Нанда – приятел на отшелниците. Именно там намерила Деваки убежище, бидейки преследвана от тиранина на Матхура; и там, в дома на Нанда, родила своя син Кришна. Освен Нанда, никой друг не узнал коя е странната чужденка и от къде се е взел нейният син. Местните жени само казвали:

– Той е син на Гандхарвите: ³⁵ защото музикантите на Индра трябва да са направлявали любовта на тази жена, която е подобна на Небесна нимфа, на една от Апсарите.

Удивителното дете на непознатата отраснало сред стадата и пастирите, под бдителния взор на своята майка. Пастирите го наричали Лъчезарния, защото самото му присъствие, усмивката му и големите му очи имали дарбата да леят изобилно радост. Животни, деца, жени, мъже – всички го обичали, а и той, изглежда, обичал всички, усмихвайки се на майка си, играейки с овцете и децата на своята възраст, говорейки със старците. Детето Кришна било безстрашно, същински извор на храброст и изумителни дела. Понякога го срещали в гората, легнало върху мекия мъх, прегърнало здраво някоя млада пантера, държейки нейната паст отворена, без тя да посмее да го ухапе. Освен това, на моменти Кришна бил обземан от внезапен покой и неподвижност, от дълбоко удивление, от странна тъга. Тогава се оттеглял настрана и сериозен, вглъбен, потъвал в съзерцание, без да отвръща, когато го заговорят. Ала повече от всичко и от всички, Кришна обожавал своята млада майка, толкова красива, толкова сияйна, която му говорела за Небето, за Девите, за геройски битки и за чудните неща, които била научила при отшелниците. А овчарите, пасящи стадата си под кедрите на планината Меру, казвали:

35 Духове, които в цялата индийска поезия се считат за покровители на женитбите по любов (бел. авт.).

– Коя е тая майка и кой е синът ѝ? Даже и облечена като нашите жени, тя прилича на царица. Чудното ѝ дете отрасна наедно с нашите, но никак не прилича на тях. Да не е някой гений или Възвишен Дух? Или пък един от Боговете? Който и да е, ще ни донесе щастие.

Щом Кришна станал на петнадесет години, майка му Деваки отново била повикана от старейшината на отшелниците. Един ден тя изчезнала, без дори да каже „Сбогом!“ на своя син. Кришна, след като повече не я видял, отишъл при старейшината Нанда и го попитал:

– Къде е майка ми?

Нанда отвърнал, навеждайки глава:

– Дете мое, не ме разпитвай. Майка ти замина на дълъг път. Тя се завърна в страната, от която бе дошла, и не знам кога ще се върне отново.

Кришна не отговорил нищо, но потънал в толкова дълбок размисъл, че всички деца странели от него, като обладани от суеверен страх. Кришна изоставил другарите си, напуснал игрите им – и изгубен в мислите си, се изкачил сам на планината Меру. Така се скитал няколко седмици. Една сутрин се озовал на висок залесен връх, откъдето гледката се простирала чак до планинската верига Химават. Изведнъж съзрял пред себе си величествен старец в бяла отшелническа одежда, изправен под гигантските кедри в утринната светлина. Той изглеждал като столетник. Белоснежната му брада и оголялото му чело сияели достолепно. Пълното с живот дете и стогодишният старец дълго време се съзерцавали един друг. Очите на стареца гледали Кришна със задоволство. Ала самият Кришна бил толкова удивен от срещата си с него, че занемял от изумление. Макар да го виждал за първи път, този старец му изглеждал познат.

– Кого търсиш? – попитал най-сетне старецът.

– Майка си.

– Тя не е вече тук.

– Къде да я намеря?

– При Онзи, Който никога не Се изменя.

– Но как да намеря Него?

– Търсѝ!

– А тебе – ще те видя ли пак?

– Да: когато дъщерята на Змията тласне сина на Бика към престъпление, тогава ти ще ме видиш отново сред алената зора. Тогава ще прережеш гърлото на Бика и ще смачкаш главата на Змията. Сине на Махадева, знай, че ти и аз сме Едно в Него! Търсѝ Него – търси, винаги търси!

И старецът прострял ръцете си в знак на благословия. След това се обърнал и направил няколко крачки под високите кедри в посока към Химават. Изведнъж на Кришна му се сторило, че величествената фигура на стареца става прозрачна, а после потрепва и изчезва в отблясъците на клоните с тънки иглички, сред трептенията на светлината. ³⁶

Когато Кришна слязъл отново долу от планината Меру, изглеждал коренно преобразен. Нова енергия струяла от цялото му същество. Той събрал другарите си и им казал:

– Хайде да идем да се бием срещу биковете и змиите; да идем да защитаваме добрите и да сразяваме злите!

С лък в ръка и меч на хълбока, Кришна и другарите му, синовете на пастирите, преобразени във воини, се впускали в битки в гората, сражавайки се с дивите зверове. От горските дебри отеквал воят на хиени и чакали, ревът на тигри и тържествуващите викове на младите момци над повалените животни. Кришна убивал и обуздавал лъвове; воювал с царе и избавял потиснати народи. Ала скръб тегнела в дълбините на сърцето му. В това сърце той имал само едно дълбоко, тайнствено, несподелено желание: да намери майка си и да види отново необикновения старец. Той все си припомнял думите му: „Не ми ли обеща той, че пак ще го видя, когато смачкам главата на Змията? Не ми ли каза, че ще намеря отново майка си при Онзи, Който никога не Се изменя?“.

Ала той напразно се сражавал, побеждавал и убивал; така и не срещнал нито възвишения старец, нито своята лъчезарна майка. Един ден чул да се говори за Калайени, царя на змиите, и поискал да се бори с най-страховитото му влечуго в присъствието на черномагьосника. Казвали, че това животно, дресирано от Калайени, вече е погълнало стотици хора и че само погледът му даже смразявал от ужас и най-храбрите. Кришна видял как от дъното на мрачния храм на Кали излязла дълга синьо-зеленикава змия още щом Калайени я повикал. Змията бавно изправила своето мощно тяло, издула червената си качулка и пронизителните ѝ очи светнали в покритата ѝ с лъскави люспи чудовищна глава.

– Тази змия – казал Калайени – знае много неща; тя е могъщ демон. Ще ги каже само на онзи, който я убие – само че тя убива онези, които не устояват. Тя те е съзряла; тя те гледа, ти се намираш в нейната власт. Не ти остава нищо друго, освен да ѝ се поклониш – или да загинеш в безсмислена борба.

36 В Индия е общоприето вярването, че великите аскети са способни да се появяват на далечно разстояния във видима форма, докато тялото им си остава потънало в каталептичен сън (бел. авт.).

При тези думи, Кришна възнегодувал, понеже почувствал, че сърцето му е като острие на мълния. Той впил поглед в змията и се нахвърлил върху нея, като я сграбчил под главата. Човекът и змията се затъркаляли по стъпалата на храма. Ала преди влечугото да успее да го обвие и притисне здраво в обръчите на тялото си, Кришна отсякъл главата му с двуострия си меч и като се освободил от тялото на змията, което още се гърчело, младият победител тържествуващо вдигнал главата ѝ с лявата си ръка. Тази глава обаче била още жива, тя продължавала да гледа Кришна и му казала:

– Защо ме уби, сине на Махадева? Нима вярваш, че ще намериш Истината, убивайки живите? О, безумецо, ще я намериш едва когато сам потънеш в агония. Смъртта е в живота; животът е в смъртта. Бой се от дъщерята на Змията и от кръвта, която е пролята! Пазѝ се! Пазѝ се!

Говорейки така, змията издъхнала. Кришна пуснал главата ѝ и си отишъл, обзет от ужас. А Калайени заявил:

– Нямам никаква власт над този човек; единствено Кали би могла да го укроти с обаянието си!

След едномесечни ритуални обливания с вода и молитви на брега на Ганг, след като се пречистил в светлината на Слънцето и в мисълта за Махадева, Кришна се завърнал в родната си страна, при пастирите на планината Меру.

Блестящият диск на есенната луна се показал над кедровите гори, а нощният въздух бил напоен с дъхавия аромат на дивите лилии, в които пчелите жужали през целия ден. Седнал под огромен кедър край една морава, Кришна, уморен и отегчен от безполезните битки на Земята, закопнял за Небесни сражения и за Безкрая на Небето. Колкото повече мислел за своята лъчезарна майка и за онзи възвишен старец, толкова повече неговите собствени детински подвизи му изглеждали достойни за презрение и толкова по-живо ставало всичко Небесно в него. Едно утешително обаяние, един Божествен спомен го заливали всецяло. И тогава, химн на признателност към Махадева избликнал от сърцето му и заструил от устните му в нежна и Божествена мелодия. Привлечени от това чудно песнопение, гопите, дъщерите и жените на овчарите, излезли от домовете си. Някои от тях, съглеждайки на пътя си старци от своите родове, веднага се върнали обратно, след като се престорили, че берат цветя. Други пък се приближили повече, викайки: „Кришна! Кришна!“, а сетне побегнали, силно засрамени. Събирайки все повече смелост, лека-полека жените обградили Кришна на няколко групи, като плашливи и любопитни газели, очаровани от неговите мелодии. Ала той, потънал в своя блян за Боговете, изобщо не ги виждал. Все по-развълнувани от песните му, гопите започнали да стават нетърпеливи заради това, че той не ги забелязва. Нишдали, дъщерята на Нанда, притворила очи, изпаднала в някакъв екстаз. Ала сестра ѝ, Сарасвати, бидейки по-дръзка, се промъкнала близо до сина на Деваки и се притиснала в него, а после казала с ласкав глас:

– О, Кришна, не виждаш ли, че откак те чухме, вече не можем да спим в домовете си? Твоите мелодии ни омагьосаха, о, обожаеми наш герой! И ето ни, пленени от гласа ти, и не можем повече да живеем без теб!

– О, попей още – помолила го една млада девойка, – научи и нас да пеем с кръшен глас!

– Научѝ ни да танцуваме! – обадила се една жена.

И Кришна, пробуждайки се от своя унес, отправил към гопите благосклонни погледи. Той се обърнал към тях с кротки и благи думи; и като ги хванал за ръце, ги завел да седнат на моравата, на сянка под огромните кедри, под светлината на сияйната Луна. Тогава им разказал онова, което видял в своето вглъбение: историята на Боговете и героите, битките на Индра и подвизите на Божествения Рама. И жените, и младите девойки го слушали запленени. Тия разкази продължили чак до разсъмване. Щом розовата зора се показала иззад планината Меру и птичките започнали да чуруликат под кедрите, девойките и жените гопи се върнали скришом по домовете си. Ала на следващата вечер, щом магичната Луна показала своя сърп, те отново дошли, още по-жадни да слушат. Кришна, виждайки, че се вдъхновяват от разказите му, ги научил да пеят и да описват с жестове възвишените дела на героите и Боговете. Той дал на някои от тях по една вѝна ³⁷ със струни, трептящи като душите, на други – цимбали, звънтящи като сърцата на воините, а на трети – тарамбуки, имитиращи тътена на гръмотевиците. А избирайки най-хубавите, ги оживотворявал и одухотворявал със своите мисли. И тъй, с протегнати ръце, стъпвайки и движейки се в Божествен екстаз, свещените танцьорки представяли величието на Варуна, гнева на Индра, сразяващ змея, или безнадеждността на изоставената Майя. По този начин битките и вечната слава на Боговете, които Кришна съзерцавал вътре в себе си, оживявали в тия блажени и преобразени жени.

Една сутрин гопите се били разпръснали. Звуците на разнообразните им инструменти, на техните пеещи и смеещи се гласове, се били изгубили надалеч. Кришна, останал сам под огромния кедър, видял как към него идат двете дъщери на Нанда: Сарасвати и Нишдали. Те седнали от двете му страни. Сарасвати обвила ръцете си около врата на Кришна, гривните ѝ издали приятен потракващ звук, а тя му казала:

37 Вѝна – древноиндийски струнен музикален инструмент, подобен на китара (бел. ред.).

– Като ни научи на свещените песни и танци, ти ни направи най-щастливите жени; ала ще бъдем най-нещастните, когато ни напуснеш. Какво ще стане с нас, когато няма да те виждаме повече? О, Кришна! Ожени се за нас, за сестра ми и мен: ние ще бъдем твои верни съпруги, и в очите ни няма да има мъка заради това, че сме те изгубили!

Докато Сарасвати говорела така, Нишдали притворила клепките си, сякаш изпаднала в екстаз.

– Нишдали, защо затваряш очи? – попитал Кришна.

– Тя ревнува – отговорила Сарасвати със смях, – не иска да гледа ръцете ми, обвити около твоята шия.

– Не – отговорила Нишдали, като се изчервила. – Затварям очите си, за да съзерцавам твоя образ, който се е отпечатал дълбоко в мене. Кришна, ти може да заминеш; ала аз никога няма да те изгубя!

Кришна се замислил. Той разтворил с усмивка ръцете на Сарасвати, страстно вкопчени във врата му. Сетне погледнал една след друга двете жени и ги обгърнал с двете си ръце. Най-напред положил устни върху устните на Сарасвати, а после – върху очите на Нишдали. В тия две продължителни целувки, младият Кришна сякаш се потопил, проучил и вкусил от всички земни наслади. Изведнъж той потръпнал и казал:

– Ти си красива, о, Сарасвати! Ти, устните на която имат аромата на амбра ³⁸ и на всички цветя; ти си възхитителна, о, Нишдали – ти, клепките на която забулват дълбоки очи и която умееш да се взираш навътре в себе си. Обичам ви и двете. Ала как бих се оженил за вас, щом сърцето ми ще трябва да се раздели между двете ви?

– Ах! Той никога няма да се влюби! – казала Сарасвати с яд и досада.

– Ще любя, но единствено и само с Вечна Любов!

– И какво е потребно, за да любиш така? – попитала нежно Нишдали.

Кришна изправил снага; очите му пламтели.

– За да любя с Вечна Любов ли? – казал той. – Трябва светлината на деня да угасне, мълния да падне в сърцето ми, а Душата ми да отлети от мен чак до глъбините на Небето!

Докато той говорел, на младите девойки се сторило, че е пораснал с цял лакът. Внезапно ги обзел страх от него и се завърнали у дома, ридаещи. Останал сам, Кришна поел по пътя към планината Меру. На следващата нощ, гопите се събрали отново, за да свирят, пеят и танцуват, но напразно чакали своя Учител. Той бил изчезнал, оставяйки им от своето Същество само една есенция, едно ухание: свещените песни и танци.

38 Амбра – вид благовоние (бел. ред.).

V Посвещението

Същевременно цар Канса, като узнал, че сестра му Деваки е живяла при отшелниците, и като не могъл да я открие там, започнал да ги преследва и гони като диви зверове. Те били принудени да намерят убежище в най-затънтената и дива част на гората. Тогава техният старейшина, старият Васищха, макар вече столетник, тръгнал на път, за да иде да говори с царя на Матхура. Стражниците от охраната на царя с удивление съзрели как пред вратите на двореца се появява сляп старец, воден от газела, която държал за оглавника. Обзети от почитание към този Риши, те го пуснали да влезе. Васищха се приближил до трона, на който Канса седял редом до Нисумба, и му рекъл:

– Канса, царю на Матхура, тежкò ти, сине на Бика, за това, че преследваш отшелниците от светата гора! Тежкò и на тебе, дъще на Змията, която разпалваш неговата омраза. Денят на вашето наказание наближава. Знайте, че синът на Деваки е жив. Той ще дойде, покрит с броня от несломими плочки, и ще те свали, царю, от твоя трон, да носиш по света позорното си безчестие. А сега, треперете и живейте в страх: това наказание са ви определили Девите!

Войниците, стражниците и слугите паднали ничком пред стогодишния светец, който излязъл, воден от газелата си, без никой да дръзне да се докосне до него. Ала от тоя ден нататък, Канса и Нисумба търсели начин да погубят тайно царя на отшелниците. Деваки била вече мъртва и никой освен Васищха не знаел, че Кришна е неин син. Слухът за подвизите му обаче достигнал до ушите на царя. Канса си помислил: „Аз имам нужда от силен защитник. Онзи, който е убил голямата змия на Калайени, няма да се побои от отшелника“. При тази мисъл, Канса наредил на старейшината Нанда:

– Изпратѝ ми младия герой Кришна, за да го направя водач на колесницата ми и мой пръв съветник. ³⁹

39 В Древна Индия тези две длъжности често били съчетани в една. Водачите на царските колесници били високопоставени личности, често дори министри на монарсите. Индийската поезия изобилства с примери за това (бел. авт.).

Нанда съобщил на Кришна заповедта на царя и Кришна отговорил:

– Ще ида.

А самият той си мислел: „Да не би царят на Матхура да е Онзи, Който никога не Се изменя? Може би от него ще узная къде е майка ми…“.

Канса, виждайки силата, ловкостта и будния ум на Кришна, останал доволен от него и му поверил охраната на царството си. Същевременно, още щом Нисумба видяла героя от планината Меру, плътта ѝ потръпнала от нечисто желание, а изобретателният ѝ ум скроил мрачен план за изпълнението на една престъпна мисъл. Без знанието на царя, тя повикала водача на колесницата в своите покои в женското отделение. Бидейки магьосница, тя владеела изкуството да се подмладява мигновено чрез силни чародейни отвари. Синът на Деваки намерил Нисумба с абаносовите гърди почти гола, полегнала на пурпурно легло; на глезените и ръцете ѝ имало златни гривни и пръстени, а диадема от скъпоценни камъни искряла на главата ѝ. До краката ѝ в медна кадилница горели благовония, от които се носел цял облак от аромати.

– Кришна – казала дъщерята на царя на змиите, – челото ти е по-спокойно от снега на Химават, а сърцето ти е като стрела на мълния. В своята невинност, ти сияеш над земните царе. Тук никой не те е познал; ти самият не се познаваш. Само аз знам кой си: Девите са те направили господар на човеците; единствено аз мога да те направя господар на света. Искаш ли това?

– Ако Махадева говори чрез устата ти – заявил Кришна със сериозен глас, – ти ще ми кажеш къде е моята майка и къде ще намеря величествения старец, който разговаря с мен под кедрите на планината Меру.

– Твоята майка ли? – казала Нисумба с презрителна усмивка. – Със сигурност едва ли от мен ще узнаеш това! А колкото до твоя старец, не го познавам… Безумецо! Ти преследваш празни мечти и не виждаш съкровищата на Земята, които ти поднасям. Има царе, които носят корона, но всъщност не са никакви царе. Има овчарски синове, чиято царственост е изписана на челата им – а не познават собствената си сила. Ти си силен, ти си млад, ти си красив: всички сърца са твои! Убий царя в съня му – и аз ще сложа короната на твоята глава, и ти ще бъдеш господар на света. Защото аз те обичам и ти си предопределен за мен. Искам това, заповядвам ти да го направиш!

Говорейки така, царицата се била надигнала – властна, обаятелна, страховита, като красива змия. Изправила глава, разположена върху своето легло, тя изстреляла от черните си очи огнена струя с толкова мрачни пламъци към ясните очи на Кришна, че той потръпнал от ужас. В този поглед му се разкрил Адът: той видял бездната на храма на Кали, Богинята на Желанието и Смъртта, и змиите, гърчещи се там като във вечна агония. Тогава изведнъж очите на Кришна станали като два остри меча. Те пронизали царицата от край до край, а героят от планината Меру извикал:

– Аз съм верен на царя, който ми е поверил своята охрана; ала ти – знай, че ти ще умреш!

Нисумба надала пронизителен писък и започнала да се гърчи върху леглото си, хапейки пурпурната постеля. Цялата ѝ изкуствена младост изчезнала безследно: тя отново била стара и сбръчкана. Кришна я оставил в ноктите на нейната ярост и излязъл навън.

Преследван ден и нощ от словата на отшелника, царят на Матхура казал на водача на своята колесница:

– Откак врагът стъпи в моя дворец, вече не съм спокоен за трона си. Един пъклен магьосник на име Васищха, който живее в една затънтена гора, дойде тук, за да ме засипе с проклятията си. Оттогава не дишам вече свободно; старецът отрови дните ми. С тебе обаче, който няма страх от нищо, не се боя от него. Ела с мен в прокълната гора! Един таен съгледвач, на когото са познати всички пътеки, ще ни заведе при него. Щом видиш магьосника, спусни се към него, нанеси му удар, без да успее да каже и дума или да хвърли поглед върху теб! Щом го раниш смъртоносно, попитай го къде е синът на сестра ми Деваки и как е името му. Мирът в моето царство зависи от тази загадка.

– Бъди спокоен – отвърнал Кришна, – аз не се побоях нито от Калайени, нито от змията на Кали. Кой би могъл да ме накара сега да се разтреперя от страх? Колкото и могъщ да е този човек, ще узная онова, което крие от тебе.

Предрешени като ловци, царят и неговият колесничар поели на път в колесница с бързоходни колела, теглена от буйни коне. Съгледвачът, който бил претърсил гората, седял зад тях. Било в началото на дъждовния сезон. Реките прииждали, пътищата били обрасли с растителност, а белият низ от летящи щъркели изпъквал на фона на мрачните облаци. Щом се приближили до свещената гора, небосклонът притъмнял, Слънцето се скрило, а въздухът се изпълнил с бакърена мъгла. Облаци, подобни на ловджийски рогове, били надвиснали в буреносното небе над настръхналите клони на горските дървета.

– Защо – попитал Кришна царя – небето притъмня изведнъж и защо гората стана тъй мрачна?

– Виждам – отвърнал царят на Матхура, – че злият отшелник Васищха е онзи, който смрачава небето и заради който прокълнатата гора настръхва срещу мене. Ала да не би да те е страх, Кришна?

– Нека небето променя своя облик, а земята – багрите си, това съвсем не ме плаши!

– Тогава, напред!

Кришна пришпорил с камшик конете и колесницата навлязла под плътната сянка на баобабите. Тя препускала известно време с чудна бързина. Гората обаче ставала все по-дива и по-страшна; започнали да проблясват светкавици и да ехтят гръмотевици.

– Никога – казал Кришна – не съм виждал небето толкова мрачно, нито дърветата да се огъват така. Могъщ е твоят магьосник!

– Кришна, убиецо на змии и герой от планината Меру, страхуваш ли се?

– Нека земята да се разтърси и небето да се сгромоляса – пак не ме е страх!

– Тогава, продължавай!

Храбрият колесничар отново стоварил камшика върху конете и колесницата продължила своя ход. Тогава бурята станала толкова страховита, че исполинските дървета започнали да се превиват. Разлюляната гора зафучала, сякаш виели хиляди демони. Гръм ударил досами пътниците; един повален баобаб запречил пътя; конете се спрели и земята потреперила.

– Та някой Бог ли е твоят враг – казал Кришна, – че самият Индра го закриля?

– Вече стигаме до нашата цел – казал съгледвачът на царя. – Виж тоя тесен проход сред зеленината. На самия му край има бедна колиба. Там живее Васищха, великият муни, който храни птиците, от когото се боят дивите зверове и чиято охрана е една газела. Ала дори и за царска корона не бих направил и крачка по-нататък!

При тия думи, царят на Матхура пребледнял като мъртвец:

– Той там ли е? Наистина ли? Зад тия дървета? – и като се вкопчил за Кришна, му прошепнал тихо, целият разтреперан:

– Васищха! Васищха, който е замислил смъртта ми, е там. Той ме вижда от дълбините на убежището си... Погледът на очите му ме преследва… Избавѝ ме от него!

– Да, кълна се в Махадева – казал Кришна, слизайки от колесницата и прескачайки дънера на баобаба, – че искам да видя оня, който те кара да трепериш така.

Столетникът муни Васищха живеел вече цяла година в тази колиба, скрита в най-затънтените дебри на свещената гора, очаквайки смъртта си. Още преди телесната смърт, той вече бил свободен от затвора на това тяло. Очите му били угаснали, но той виждал чрез своята Душа. Кожата му едвам усещала топлината и студа, но Духът му живеел в съвършено единение с Върховния Дух. Той вече виждал нещата от този свят единствено чрез Светлината на Брахма, молейки се и медитирайки безспир. Един от верните му ученици, вече напуснал неговата обител, му носел всеки ден оризови зърна, с които Васищха преживявал. Газелата, която ядяла от ръката му, го предупреждавала с мучене за приближаването на диви зверове. Тогава той ги заставял да се отдалечат, като шепнел мантра и насочвал бамбуковата си пръчка със седем възела. Що се отнася до хората, той ги виждал с вътрешния си поглед как идват още на разстояние от няколко мили.

Кришна, пристъпвайки през мрачния проход в гъсталака, изведнъж се озовал лице в лице с Васищха. Царят на отшелниците бил седнал с кръстосани крака върху една рогозка, облегнат на стълба на своята колиба и потънал в дълбок покой. Слепите му очи искрели с вътрешното сияние на ясновиждащ. Щом го съзрял, Кришна го познал веднага:

– Възвишеният старец!

Младият герой изпитал свещен трепет на радост; дълбока почит обзела цялата му душа. Забравяйки царя, колесницата и царството му, той коленичил пред светеца и му се поклонил благоговейно.

Васищха сякаш го виждал, защото облегнатото му на колибата тяло се изправило с леко полюляване; той прострял двете си ръце, за да благослови своя гост, а устните му пошепнали свещената дума Аум ⁴⁰ .

Цар Канса обаче, като не чул никакъв вик и не видял водача на колесницата си да се връща, се промъкнал крадешком в прохода и останал като вкаменен от изумление, виждайки Кришна, коленичил пред светия отшелник – който пък обърнал към Канса слепите си очи и повдигайки своята тояжка, рекъл:

– О, царю на Матхура, ти идеш, за да ме убиеш – приветствам те! Защото ти ще ме избавиш от нищетата на това тяло. Искаш да знаеш къде е синът на сестра ти Деваки, който ще те свали от трона… Ето го, коленичил пред мен и пред Махадева – и това е Кришна, собственият ти колесничар! Помисли колко си безумен и прокълнат, защото най-страшният ти враг е самият той. Ти сам го доведе при мене, за да му кажа, че той е предопределеното дете. Треперѝ! Ти си изгубен, защото твоята пъклена душа ще стане плячка на демоните.

Канса го слушал поразен. Той не се осмелявал да погледне стареца в лицето – пребледнял от ярост и виждайки как Кришна продължава да стои на колене, той грабнал своя лък и като опънал тетивата с всичка сила, пуснал една стрела срещу сина на Деваки. Ала ръката му трепнала, стрелата се отклонила и се забила в гърдите на Васищха, който, със скръстени ръце, изглежда, я очаквал като в някакъв транс.

40 В Посвещението на брахманизма, тази дума означава Върховният Бог – Бог Дух. Всяка от нейните букви съответства на един от Божествените аспекти, или казано на общодостъпен език, на едно от лицата на Светата Троица (бел. авт.).

Страшен вик раздрал въздуха, но той излязъл не от гърдите на стареца, а на Кришна. Той чул свистенето на стрелата край ухото си, видял я забита в тялото на светеца... а сякаш била забита в собственото му сърце – толкова се била отъждествила в този миг душата му с душата на Риши. Чрез тази остра стрела, цялата мъка на света пронизала душата на Кришна, разкъсала я чак до нейните дълбини.

В същото време Васищха, със стрелата в гърдите, без да променя положението на тялото си, още мърдал своите устни. Той прошепнал:

– Сине на Махадева, защо нададе този вик? Убиването е празна работа. Стрелата не може да достигне до душата, а жертвата е победител на убиеца. Тържествувай, Кришна, предопределението се осъществява: аз се завръщам при Онзи, Който никога не Се изменя. Нека Брахма приеме моята Душа! Ала ти, Неговият избраник, спасителят на света, изправѝ се! Кришна! Кришна!

И Кришна се надигнал, с ръка на меча си, и понечил да се обърне срещу царя – но Канса вече бил избягал.

Тогава мощен блясък разцепил мрачното небе, а Кришна паднал на земята като ударен от гръм и озарен от мълния. Докато тялото му стояло безчувствено, Душата му, сляла се в едно с тази на стареца чрез силата на симпатията, се извисила в просторите. Земята, със своите реки, морета и континенти, изчезнала като черно кълбо, а те двамата се възнесли до Седмото Небе на Девите, към Отеца на съществата, Слънцето на слънцата, Махадева, Божественият Разум. Те се потопили в океан от Светлина, който се разтворил пред тях. В центъра на тази сфера, Кришна видял Деваки, лъчезарната си и прославена майка, която с неописуема усмивка протягала към него ръце и го притегляла към обятията си. Хиляди Деви дохождали да утолят жаждата си за Светлина в сиянието на Девицата Майка като в пламтящ огнен извор. И Кришна се почувствал погълнат от погледа на Деваки, който преливал от Любов. Тогава, от сърцето на лъчезарната Майка, неговото същество засияло през всичките Небеса. Той почувствал, че е Синът, Божествената Душа на всички същества, Словото на Живота, Словото Създател. По-възвишен от Всемирния Живот, той го прониквал и изпълвал чрез Същността на скръбта, чрез Огъня на молитвата и Блаженството на една Божествена саможертва. ⁴¹

41 Легендата за Кришна ни помага да схванем, в самия ѝ източник, идеята за Девицата Майка, за Богочовека и за Светата Троица. В Индия тази идея първоначално възниква в своята ясна символика, с дълбокия си метафизичен смисъл. В книга V, гл. II на Вишну Пурана, след разказа за зачеването на Кришна от Деваки, е добавено следното: „Никой не можел да гледа пряко Деваки, заради Светлината, която я обгръщала; а ония, които съзерцавали великолепното ѝ сияние, усещали ума си смутен; Боговете, невидими за смъртните, я славели и възхвалявали постоянно, откак Вишну се вселил в нейната личност. Те казвали: „Ти си онази безкрайна, фина и проникновена Пракрити, която някога е носила Брахма в своята утроба; ти беше след това Богинята на Словото, Енергията на Създателя на Всемира и Майката на Ведите. О, ти, Вечно Същество, което в своята субстанция съдържа същността на всички създадени неща, ти беше подобна на Творението, ти беше саможертвата, от която произлиза всичко, което Земята произвежда; ти си дървото, което, със своето триене, поражда огъня. Като Адити, ти си Майката на Боговете; като Дити, ти си Майката на Датя, техните врагове. Ти си светлината, от която се ражда денят; ти си смирението, майка на истинската мъдрост; ти си политиката на царете, майка на реда; ти си желанието, от което се ражда любовта; ти си доволството, от което произтича всяка самоотверженост; ти си разумността, майка на науката; ти си търпението, майка на смелостта; цялата небесна твърд и звездите са твои деца; от тебе произтича всичко, що съществува... Ти си слязла на Земята за спасението на света... Имай състрадание към нас, о, Богиньо! И бъди благосклонна към Вселената, бъди горда, че носиш в себе си Бога, Който крепи света“. Този откъс доказва, че брамините са отъждествявали майката на Кришна с Всемирната Субстанция и с Женския Принцип на Природата. Те са я приравнявали с Второто Лице на Божествената Троица, Изначалната и Непроявена Триада: Отец, Нара (Вечният Мъжки Принцип); Майката, Нари (Вечният Женски Принцип); и Синът, Виради (Словото Създател) – това са Божествените аспекти. С други думи: Разумният Принцип, Мекият Принцип и Творческият Принцип. Трите Принципа, събрани заедно, съставят natura naturans, ако си послужим с израза на Спиноза. Организираният свят, живата Вселена, natura naturata, е творението на Словото Създател, което, на свой ред, се проявява под три форми: Брахма, Духът, съответства на Божествения свят; Вишну, Душата – на човешкия свят; Шива, тялото – на природния свят. В тези три свята, Мъжкият и Женският Принцип (Същност и Субстанция), са еднакво деятелни, а Вечният Женски Принцип се проявява едновременно в земната, човешката и Божествената природа. Изида е троична, а също и Кибела*. Видно е, че схващана по този начин, двойната Троица, тази на Бога и онази на Вселената, съдържа Принципите и рамката на една Теодицея (Божествена Справедливост – бел. ред.) и на една Космогония. Справедливо е да признаем, че тази основна идея води началото си от Индия. Всички древни храмове, всички велики религии и мнозина прочути философии са я възприели. По времето на апостолите и през първите столетия на християнството, християнските Посветени се прекланяли пред Женския Принцип, видимата и невидима Природа, под името Свети Дух, символизиран от гълъб, знак на женското могъщество във всички храмове на Азия и Европа. И макар впоследствие Църквата да е скрила и изгубила ключа към тия Тайни, смисълът им все още е закодиран в техните символи (бел. авт.).

Когато Кришна дошъл на себе си, гръмотевиците още отеквали в небето, гората била тъмна и потоци дъжд се леели върху колибата. Една газела ближела разкървавените рани върху пронизаното тяло на отшелника. От „Възвишения старец“ бил останал само един безжизнен труп. Ала Кришна се изправил като възкресен. Бездна го отделяла от света и от суетната му привидност. Той бил преживял Великата Истина и осъзнал своята мисия.

Що се касае до цар Канса, обзет от ужас, той бягал с колесницата си, гонен от бурята, а конете му се изправяли на задните си крака, като пришпорвани от камшиците на хиляди демони.