ЙЕВЕ

Първата буква ѝ има белия цвят на светлината, а трите останали букви сияят като огън, в който се преливат, редувайки се, всички цветове на небесната дъга. И какъв особен Живот има в тия букви! В първата буква Й, Мойсей съзира Мъжкия Принцип, Озирис, Творящия Дух в най-висша форма; в ЕВЕ – зачеващата способност, Небесната Изида, която е част от него. По такъв начин, Божествените способности, съдържащи всички светове в могъщия им потенциал, се разгръщат и се нареждат в Лоното на Бога. Чрез тяхното съвършено Единение, неизразимите Баща и Майка образуват Сина – Живото Слово, творящо Всемира. Ето Тайнството на тайнствата, скрито за сетивата, но говорещо посредством Знака на Всевишния, както Духът говори на Духа – и Свещената Тетраграма сияе с все по-интензивна Светлина. Мойсей вижда как от нея избликват, чрез величествени мълнии, трите свята, всичките царства на Природата и възвишеният ред на науките. Тогава пламенният му поглед се съсредоточава върху мъжкия знак на Духа Създател. Него той призовава да се спусне по йерархичните нива на творенията, за да почерпи от Неговата Върховна Воля силата да осъществи своето сътворение, след като е съзерцавал създаденото от Всевишния.

И ето, че в тъмнината на подземието засиява другото Божие Име:

ЕЛОХИМ

Това Име означава за Посветения: Той-Те – Боговете, Богът на Боговете. ⁹⁶ Това вече е не Съществото, вглъбено в самото Себе Си и в Абсолюта, а Господ на световете, мисълта на Когото се разцъфтява в милиони звезди, движещи се сфери на реещи се вселени. „Изначално Бог създаде Небесата и Земята.“ Ала тези Небеса били в това Изначалие само мисълта за безпределното време и пространство, изпълнени с Пустота и Безмълвие. „И Диханието Божие, Духът Божий се носеше над лицето на Бездната.“ ⁹⁷ Какво ще излезе най-напред от Неговото Лоно? Едно слънце? Една земя? Една мъглявина? Някаква субстанция на този видим свят? Не. Онова, което най-напред се родило от Него, било Аур (Ор) – Виделината. Ала тази Виделина не е физическата светлина: тя е надсетивната познаваема Виделина, родена от трептенето на Небесната Изида в Лоното на Безкрая – Всемирната Душа, Космичната Виделина, субстанцията, съграждаща Душите, в която те се разцъфтяват като в етерен животрептящ флуид: фин елемент, чрез който мисълта се предава на безкрайни разстояния, Божествена Светлина, която предшества светлината на всички слънца и която ще пребъдва и след тях. Първоначално тя се разгръща в Безкрая, тя е мощното Издихание на Бога, а после се завръща върху себе си с едно дълбинно движение, проникнато от Любов – Вдиханието на Всевечния и Безпределния. Във вълните на Божествения Етер туптят, като под полупрозрачно було, Космичните форми на световете и съществата. И всичко това за Мъдреца Ясновиждащ се събира като синтез в словата, които той изрича и които сияят в тъмата с искрящи букви:

96 Елохим е множественото число на Елоа – Име, дадено на Върховното Същество от евреите и халдейците, като самото това Име произхожда от корена Ел, който е израз на възвишеността, силата и експанзивната мощ и който във всемирен смисъл означава Бог. Ход, т.е. Той, на еврейски, халдейски, сирийски, етиопски и арабски, е едно от Свещените Имена на Божеството. (Фабр д‘Оливе, La langue hébraïque restituée – Възстановеният еврейски език) – бел. авт.

97 „Руах Елохим, Диханието Божие, Духът Божий, образно описва едно движение към експанзия, към разширяване. В смисъла на йероглифните знаци, това е силата, противоположна на тази на тъмнината; и ако думата тъмнина характеризира една свиваща сила, то думата Руах ще характеризира една експанзивна, разширяваща сила. И в едната, и в другата откриваме онази вечна система от две противоположни сили, която мъдреците и учените от всички векове, от Парменид и Питагор чак до Декарт и Нютон, са съзирали в Природата и са обозначавали с различни названия.“ (Д‘Оливе, пак там) – бел. авт.

РУА ЕЛОХИМ АУР ⁹⁸

„Да бъде Виделина!“ – и стана Виделина.“ Диханието на Елохим е Виделината!

И от Лоното на тази нематериална, Изначална Светлина избликват първите шест Дни на Сътворението – т.е. семената, зародишите, Принципите, формите, Душите на Живота на всичко. Това е Всемирът в своята потенциална мощ, преди буквата и съгласно Духа. А коя е последната дума на Сътворението – формулата, изразяваща в резюме Съществото в действие, Живото Слово, в Което се появяват първата и последната мисъл на Абсолютното Същество? Тя е следната:

АДАМ-ЕВA

Мъж-Жена. Този символ ни най-малко не представлява (както ни учат в нашите църкви и както вярват нашите тълкуватели) първата човешка двойка на нашата Земя – той е израз на Бог, действащ във Всемира, и е Първообразът на човешкия род: Всемирното Човечество, изявено чрез всички Небеса. „Бог създаде човека по Своя образ: създаде го мъж и жена.“ Тази Божествена двойка е Всемирното Слово, за което ЙЕВЕ проявява Своето собствено естество чрез световете. Сферата, която тази Божествена двойка първоначално обитава и която Мойсей обгръща с мощната си мисъл, не е Райската градина, легендарният Земен Рай, а безпределната времева сфера на Зороастър, Висшата Земя на Платон, Всемирното Небесно Царство, Едем, Адамà, субстанцията на всички земи. Ала какво ще бъде развитието на Човечеството във времето и пространството? Мойсей го разглежда задълбочено под една концентрирана форма в историята на грехопадението. В Битие, Психея, човешката Душа, се нарича Ишшà – друго име на Ева. ⁹⁹ Нейното отечество е Шамайм – Небето. Тя живее там, блажена, в Божествения Етер, но без да съзнава и познава себе си; наслаждава се на Небето, без да го разбира – защото, за да го разбере, трябва да го забрави и след това отново да си го припомни. Тя ще съумее да постигне това единствено чрез страданието, ще го разбере единствено чрез падението. А какво друго по-дълбоко и трагично падение от описаното в детинската Библия, която четем! Привлечена към мрачната бездна от желанието за познание, Ишша се оставя да падне... Тя престава да бъде онази чиста Душа, която има само чисто Космично тяло и живее в Божествения Етер; облича се в материално тяло и влиза в кръговрата на преражданията. И нейните въплъщения не са едно, а стотици и хиляди, и то – във все по-плътни и по-груби тела, според звездите, които обитава. Тя слиза от свят в свят... слиза и забравя... Черно було покрива вътрешния ѝ взор: погребано е Божественото съзнание, помрачен е споменът за Небето в плътната, груба тъкан на материята. Бледен като изгубена надежда, един слаб спомен за отминалото ѝ Древно Блаженство още проблясва в нея! От тази искрица, тя ще трябва отново да се роди и сама да възроди себе си!

98 Дихание, Дух… Елохим… Виделина. Тези три имена са йероглифното резюме на втория и третия стих от Битие. Ето как звучи еврейският текст на третия стих, изписан на кирилица: Ва йòмер Елохѝм йехѝ-ор, ва йехѝ ор. Ето буквалния превод, който ни дава Фабр д‘Оливе: „И рече Той, Съществото на съществата: „Да бъде Виделина!“ – и стана Виделина (надсетивна познаваема проява чрез стихиите и елементите).“ Думата Рyа, означаваща Дихание, Дух, се намира във втория стих. Тук ще отбележим, че думата Аур (Ор), означаваща Виделина, е думата Рya, но в обратен ред. Божието Дихание, Божият Дух, носещ се и възвръщащ се над самия Себе Си, създава надсетивната познаваема Виделина (бел. авт).

Да, Ишша все още живее в тази гола двойка, лежаща беззащитна върху дива земя и под враждебно небе, разтърсвани от грохота на гръмотевици. Изгубеният Рай? Това е необятната шир на забулените Небеса, зад нея и пред нея!

По такъв начин съзира Мойсей ражданията и преражданията на Адам във Всемира. ¹⁰⁰ После наблюдава съдбините на човека върху Земята: вижда миналите и настоящите цикли и периоди. В земната Ишша, в Душата на човечеството, някога съзнанието за Бога сияело с пламъка на Агни, в страната Куш, по склоновете на Хималаите.

99 Битие 2:23. Ишша, Душата, отъждествена тук с Жената, е съпругата на Иш – Разумът, отъждествен с Мъжа. Тя е взета от него и представлява негова неразделна половина, негова волева способност. Такова съотношение съществува и между Дионис и Персефона в Орфическите Мистерии (бел. авт.).

100 В самарянската версия на Библията, към името Адам е прибавен епитетът Всемирен, Безкраен. Следователно тук става дума по-скоро за човешкия род, за неговото царство във всички Небеса (бел. авт.).

Ала ето, че това съзнание е готово да угасне в идолопоклонничеството, под влиянието на пъклени страсти, под гнета на асирийската тирания, между разединените народи и богове, които взаимно се разкъсват. Мойсей дава тържествен обет самият той да го събуди отново, утвърждавайки религията на Елохим.

Целокупното човечество, както и отделният човек, трябвало да бъдат образ и подобие на ЙЕВЕ. Ала къде да се намерят хора, които да Го въплътят в себе си и които да бъдат Живото Слово на човечеството?

Тогава Мойсей, вече замислил Книгата и Делото си, като изследва мрака и невежеството на човешката душа, обявява война на земната Ева, на слабохарактерната и покварена човешка природа. За да се пребори с нея и да я изправи, той призовава Духа, Изначалния и Всемогъщ Огън, ЙЕВЕ, при Първоизточника на Когото той отива да се извиси и укрепи. Мойсей усеща как Неговите еманации го обгръщат и каляват като стомана. Неговото име е Воля.

И сред мрачната тишина на подземието, Мойсей чува един Глас. Той излиза от дълбините на съзнанието му, трепти като Светлина и повелява:

– Иди на Божията планина, иди на Хорив!

IV Видението на Синай

Мрачна гранитна маса, толкова гола, толкова напукана от слънчевия пек, че човек би казал, че е набраздена от светкавиците и изваяна от гръмотевиците: това е върхът на Синай – Престолът на Елохим, както го наричат чедата на пустинята. Насреща – по-ниска планина, скалите на Сербал, също стръмни и диви. В недрата – медна руда и пещери. Между двете планини – мрачна долина, същински хаос от камъни, която арабите наричат Хорив – Ереб от семитската легенда. Злокобна е тази самотна долина, когато там падне нощта и се спусне сянката на Синай; още по-злокобна става, щом планината се покрие с мантия от облаци, хвърлящи зловещи отблясъци. Тогава страховит полъх задухва в този тесен планински коридор. Казват, че там Елохим поваля онези, които се опитат да се борят с Него, и ги мята в пропастите, издълбани от дъждовните порои. Също там, казва и народът на Мадиамската земя, бродят злотворните сенки на исполините, Рефаимите, които разтърсват скалите, така че да се срутят върху онези, които се опитват да се изкатерят на това свещено място. Народното предание разказва още, че Богът на Синай се явява понякога всред мълниеносния огън като глава на Медуза с орлови пера. Тежкò на онези, които видят лицето Му! Да го види човек означава да погине…

Ето какво си разказвали номадите вечерно време под шатрите, докато камилите и жените спели. Истината е, че само най-безстрашните измежду Посветените на Йотор се изкачвали до пещерата на Сербал и прекарвали там няколко дни в пост и молитва. Мъдреците от Идумея (т.е. Едом) черпели там вдъхновение. Това място от незапомнени времена било посветено на свръхестествените видения, на Елохим или на Светлозарните Духове. Нито един жрец, нито един ловец не се съгласявал да заведе там поклонниците.

Мойсей се изкачил там без никаква боязън, минавайки през дола на Хорив. С неустрашимо сърце преминал той през долината на смъртта и през нейния хаос от скали. Също като всяко друго човешко усилие, и Посвещението има своите фази на смирение и гордост. Изкачвайки се по скалите на свещената планина, Мойсей достигнал до върха на гордостта, защото се докоснал до върха на човешката мощ. Той вече вярвал, че се чувства като едно цяло с Върховното Същество. Слънцето, с пламтящото си алено зарево, вече залязвало над вулканичния масив на Синай, а морави сенки се спускали над долината, когато Мойсей се озовал пред входа на една пещера, затулен от слабите издънки на терпентинови дървета. Той се готвел да проникне в нея, но застинал на място, като ослепен от внезапна светлина, която го обгърнала всецяло. Сторило му се, че земята гори под краката му и че гранитните планини са се превърнали в море от пламъци. При входа на пещерата, едно видение, сияещо с ослепителна Светлина, се взирало в него и препречвало пътя му с меч. Мойсей паднал по лице на земята като поразен от мълния. Цялата му гордост била сломена. Погледът на Ангела го пронизал със своята Светлина. И после, с онзи дълбок усет към нещата, който се пробужда в състояние на ясновиждане, той разбрал, че това Същество щяло да му възложи страховити дела. Той искал да избяга от своята мисия и да потъне в земята като жалко влечуго.

Ала един глас го призовал:

– Моисей! Моисей!

И той отвърнал:

– Ето ме!

– Не се приближавай дотук! Събуй обущата от нозете си!... Защото мястото, където стоиш, е Свята земя.

Мойсей покрил лицето си с ръце. Той се боял отново да види Ангела и да срещне неговия поглед.

А Ангелът му рекъл:

– Ти, който дириш Елохим, защо трепериш пред мен?

– Кой си ти?

– Един от лъчите на Елохим – Слънчев Ангел, Посланик на Онзи, Който е и Който ще бъде.

– Какво ми повеляваш?

– Ти ще кажеш на чедата на Израил: „Господ – Богът на вашите отци, Богът на Авраам, Богът на Исаак, Богът на Яков ме изпрати при вас, за да ви изведа от страната на робството“.

– Та кой съм аз – рекъл Мойсей, – че да изведа от Египет чедата на Израил?

– Върви – казал Ангелът, – защото аз ще бъда с теб! Ще положа Огъня на Елохим в твоето сърце, а Неговото Слово – на устните ти. От четиридесет години насам Го призоваваш… Твоят глас достигна до Него. Ето, аз те завладявам в Негово Име, Сине на Елохим – ти ми принадлежиш навеки!

И Мойсей, насърчен, извикал:

– Покажи ми Елохим! Нека видя Неговия Жив Огън!

И надигнал глава. Ала морето от пламъци било изчезнало, а Ангелът – отлетял като мълния. Слънцето вече било залязло над изгасналите вулкани на Синай; мъртвешка тишина надвиснала над долината на Хорив, а един Глас сякаш още отеквал в небесната синева и се губел в безкрая, изричайки думите:

– Аз съм Този, Който СЪМ.

Мойсей излязъл от това видение, сякаш напълно унищожен. За миг му се сторило, че тялото му е погълнато и изпепелено от Огъня на Етера. Ала Духът му бил по-силен. Когато отново се спуснал към храма на Йотор, открил, че е готов за своето дело. Живата му идея крачела пред него като Ангела, въоръжен с огнен меч.

V Изход. Пустинята. Магия и Теургия

Планът на Мойсей бил един от най-необикновените и смели планове, замисляни някога от човешко същество. Да изтръгне един народ от игото на такава могъща нация като египетската, да го поведе към завоевание на една страна, завладяна от неприятелски настроени и по-добре въоръжени племена, да се скита със своя народ из пустинята в течение на десет, двадесет, тридесет, четиридесет години, да го измъчи от жажда, да го изтощи от глад; да го пришпорва като чистокръвен кон под стрелите на хетите и амаликитите*, готови да го съсекат на парчета; да го уедини, заедно с неговата Скиния на Всемогъщия Бог, насред тия идолопоклоннически народи, да му наложи Еднобожие с огнена тояга и да му вдъхне такова страхопочитание към този Единствен Бог, та да се всели Той в плътта му, да се превърне в негов национален символ, в целта на всичките му стремежи и причината за неговото съществуване… Ето такова е небивалото дело на Мойсей!

Този Изход, това мащабно бягство и преселение дълго време било обмисляно и подготвяно от Пророка, от главните Старейшини на израилтяните и от самия Йотор. За да доведе своя план до успешно изпълнение, Мойсей се възползвал от един удобен момент, когато Мернептах, бившият му другар в учението, вече фараон, трябвало да отблъсне страховитото нашествие на царя на либийците Мермайо. Египетската войска, изцяло мобилизирана на запад, била в невъзможност да задържи евреите, затова и масовото преселение се извършило по мирен път.

И тъй, ето ги вече Бени-Израил, поели по своя път. Тази дълга върволица от кервани, превозващи шатри, натоварени на гърбовете на камили, следвани от огромни стада добитък, се кани да заобиколи Червено море. Те все още наброяват едва няколко хиляди души. По-късно броят на преселниците ще нарасне, включвайки „всякакви люде“, както гласи Библията: ханаанци, едомци, араби и семити от всякакъв род, привлечени и омаяни от Пророка на пустинята, който ги призовава да пристигат от всички посоки на света, за да ги смеси в едно цяло и да извае от тях по свой начин един нов народ. Ядката на този народ е образувана от Бени-Израил – хора справедливи, но корави, сурови, упорити и непокорни бунтари. Техните хагове, т.е. водители, са ги научили да се покланят на Единствения Бог: при тях това е висша патриархална традиция. Ала в съзнанието на тези първични и буйни натури, Еднобожието все още проблясва само на пресекулки. Щом се пробудят пагубните им страсти, инстинктът на многобожието, толкова естествен за човешката природа, взема връх. И тогава те отново затъват в народните суеверия, в магьосничеството и идолопоклонническите практики на съседните народи от Египет и Финикия, с които Мойсей тепърва ще се бори чрез сурови, драконовски закони.

Около Пророка, повелител на този народ, има група жреци, оглавявани от Аарон, неговия събрат по Посвещение, и от пророчицата Мариам, която е представителка, вече в Израил, на женското Посвещение. Тази група съставлява жреческото съсловие. Заедно с тях, Седемдесетте Старейшини, избраници или светски Посветени, се сбират около Пророка на ЙЕВЕ, който ще им довери своето Тайно Учение и устно предание, който ще им прехвърли част от своите правомощия и понякога ще споделя с тях своите вдъхновения и видения.

В сърцето на тази група е златният кивот, който пренасят със себе си по пътя: Мойсей заимствал идеята за този кивот от египетските храмове, където той служел за тайно съхранение на теургичните книги, само че го преработил по нов образец за своите замисли. Кивотът на Израил е обграден от фигурите на четири златни Херувими, подобни на сфинксове и на четирите символични Свещени Същества от видението на Йезекиил: едното – с глава на лъв, второто – на бик, третото – на орел, а четвъртото – на човек. Те олицетворяват Четирите Стихии на Всемира: Земя, Вода, Въздух и Огън, както и Четирите свята, представени от буквите на Божествената Тетраграма. Със своите криле, фигурите на Херувимите покриват капака на кивота, наречен умилостивилище, или още място на изкуплението.

Този кивот ще се превърне в инструмент за електрични и светлинни явления, генерирани от магията на жреца на Озирис – явления, които, преувеличени от легендата, ще породят библейските разкази. Златният кивот съдържа, освен всичко останало, и Сефер Берешит – книга за Космогонията, написана от Мойсей с египетски йероглифи, и магическия жезъл на Пророка, наречен в Библията „тояга“. Той ще съдържа също и Книгата на Завета, или Синайския Закон. Мойсей ще нарече кивота Престол на Елохим, защото в него са положени Светото Предание, мисията на Израил, идеята за ЙЕВЕ.

Какъв политически строй е дал Мойсей на своя народ? В това отношение трябва да цитираме един от най-любопитните пасажи на Изход. Този пасаж има по-старинно и по-автентично излъчване, защото той ни разкрива слабите страни на Мойсей, склонността му към духовна гордост и теократична тирания, обуздавани от етиопския му родоначалник.

„И на другия ден седна Мойсей да съди людете; и стояха людете пред Мойсей от заранта до вечерта.

И като видя Мойсеевият тъст всичко, което правеше той на людете, рече:

– Що е това, което правиш на людете? Защо ти сам седиш, и всичките люде стоят пред тебе от заран до вечер?

А рече Мойсей на тъста си:

– Защото людете дохождат при мене да питат Бога. Когато имат нещо, дохождат при мене; и аз съдя между единия и другия, и показвам им Божиите Повеления и Законите Му.

И Мойсеевият тъст му рече:

– Това което, правиш, не е добро. Непременно и ти няма да устоиш, и този народ, който е с тебе; защото това нещо е много тежко за тебе: не можеш да вършиш това сам. И сега послушай гласа ми: ще те посъветвам, и Бог ще бъде с тебе: Ти бъди от страна Божия за народа, да отнасяш съдбите пред Бога; и учи ги на Повеленията и на Законите, и показвай им пътя, по който трябва да ходят, и делата, които трябва да вършат. Но избери от всичките люде достойни мъже, които се боят от Бога, мъже Истинолюбци, които ненавиждат нечестната печалба; и постави тях над другите като началници: хилядници, стотници, петдесетници и десетници. И нека те да съдят людете всякога; но всяка голяма съдба нека донасят до тебе, а всяка малка съдба нека съдят те: така ще ти олекне, и те ще носят част от товара наедно с тебе. Ако направиш това и ако Бог ти заповяда, тогаз ще можеш да устоиш; и също всичкият този народ ще стигне на мястото си с мир.

И послуша Мойсей гласа на тъста си, и стори всичко, що му рече.“ ¹⁰¹

От този пасаж следва, че в обществения строй на Израил, установен от Мойсей, изпълнителната власт се е считала за произтичаща от съдебната и поставена под надзора на духовната власт на свещениците. Такова било управлението, завещано от Мойсей на неговите наследници, следвайки мъдрия съвет на Йотор. То останало същото при Съдиите Израилеви, от Иисус Навиев до Самуил и чак до заграбването на властта от Саул. Под властта на царете, потиснатото духовенство започнало да изгубва истинното Предание на Мойсей, съхранено единствено у Пророците.

Както вече казахме, Мойсей не бил патриот, а укротител и покорител на народи, взимайки под внимание съдбините на цялото човечество. Израил за него бил само средство: неговата цел била всемирната религия, а над главите на скитащите се племена, мисълта му се носела към бъдните времена. От излизането от Египет чак до смъртта на Мойсей, историята на Израил не представлявала нищо друго освен дълъг двубой между Пророка и неговия народ.

101 Виж Изход 18:13 – 24. Важността на този пасаж, от гледна точка на обществения строй на Израил, е съвсем основателно изтъкната от г-н Сент-Ив д‘Алвейдър в прекрасната му книга, Мисията на евреите (бел. авт.).

Мойсей най-напред завел племената на Израил на Синай, в безводната пустиня, пред планината, посветена на Елохим от всички семити, където и самият той получил някога своето Откровение. Също както Ангелът завладял Пророка, така и самият Пророк искал да завладее своя народ и да постави на челото му печата на ЙЕВЕ: Десетте Божии Заповеди – мощно кратко изложение на моралния закон и допълнение към трансценденталната Истина, съдържаща се в херметичната книга вътре в кивота.

Няма нищо по-трагично от този първи диалог между Пророка и неговия народ. Тогава се разиграли потресаващи сцени – кървави, ужасяващи, които оставили върху умъртвената плът на Израил отпечатък като при дамгосване с нажежено желязо. Зад всички преувеличения на библейската легенда, можем да съзрем най-вероятната действителност на фактите.

Избраниците на племената са установили лагера си на платото Ел-Фаран, при входа на див и тесен планински проход, водещ към скалите на Сербал. Страховитият връх на Синай се извисява над тази камениста, вулканична, пустинна местност. Пред всички, събрали се там, Мойсей известява тържествено, че ще отиде на върха на планината, за да се обърне към Елохим за съвет и че оттам ще донесе Закона, изписан върху каменна плоча. Той нарежда на народа да бди и да пости, да го чака в целомъдрена чистота и молитва, и оставя преносимия кивот, който е върнат обратно в шатъра на Скинията, под охраната на Седемдесетте Старейшини. След това изчезва в прохода, взимайки със себе си само своя верен ученик Осия – синът на Навий, когото по-късно сам нарича Иисус Навиев.

Цели дни отминават; Мойсей не се завръща. В началото народът се безпокои, а после почва да роптае:

– Защо ни доведе Мойсей в тази ужасна пустиня и ни изложи на стрелите на амаликитите*? Той ни обеща, че ще ни отведе в Ханаанската земя, където текат мед и мляко, а ето, че умираме в тази пустиня! По-добре беше робството в Египет пред този окаян живот. Дано бъде угодно на Бога пак да имаме от месните гозби, които ядяхме там! Ако Богът на Мойсей е истинският Бог, нека го докаже, нека всичките Му врагове бъдат разпръснати и ние веднага да влезем в Обетованата земя!

Роптанията се усилват; народът се бунтува; Старейшините се намесват.

И ето, че идва група жени, които си шепнат нещо помежду си. Те са дъщери на моавци, с черна кожа, с гъвкави тела, с пищни форми – наложници или слугини на някои от едомските първенци, съюзили се с Израил. Те си спомнят, че са били жрици на Ащарот ¹⁰² и че са устройвали празнични оргии в чест на това божество в свещените гори на своята родна земя. Те усещат, че е настанал часът да възвърнат своето влияние. И ето ги: идат, нагиздени със злато и дрехи от ярки тъкани, с усмивка на уста, като малка армия от красиви змии, изпълзяващи от земята, а заоблените им форми искрят на слънчевата светлина с металическите си отблясъци. Те се смесват с метежниците, впиват в тях своите блестящи очи, обгръщат ги с ръцете си, на които дрънчат медни гривни, и ги примамват с прелъстителните си слова:

– И какъв е тоя египетски жрец, с неговият Бог, в края на краищата? Той ще да е умрял на Синайската планина. Рефаимите сигурно са го хвърлили в някоя пропаст: той не ще може да заведе племената в Ханаанската земя. Ала нека чедата на Израил призоват моавските божества Баал-Фегор ¹⁰³ и Ащарот! Това са богове, които можете да видите с очите си – ето, онези там, и те правят чудеса! Те ще заведат племената в Ханаанската земя!

Метежниците надават ухо на думите на моавските жени, взаимно се подстрекават и от тълпата се чува вик:

– Аароне, направѝ ни божества, които да вървят пред нас; защото тоя Мойсей, дето ни изведе от земята на Египет, не знаем какво е станало с него!

Напразно се опитва Аарон да успокои тълпата. Дъщерите на моавците викат финикийски жреци, дошли с един керван – те донасят един дървен идол на Ащарот и го изправят върху каменен олтар. Метежниците заставят Аарон, под смъртна заплаха, да излее от злато идол с образа на телец (една от формите на Баал-Фегор), и принасят волове и козли в жертва на чуждите богове, впускат се в ядене, пиене и сладострастни танци, водени от моавките, около идолите, под звуците на невели, кинори ¹⁰⁴ и тарамбуки, възбуждани от жените.

Седемдесетте Старейшини, избрани от Мойсей за охрана на кивота, напразно се опитват да сложат край на това безпорядъчно поведение със своите порицания и увещания... Сега те седят на земята, с цяла торба пепел на главата, сбрани около Скинията на Кивота, и слушат с ужас и горест дивашките викове, сладострастните песни, призоваването на прокълнатите божества, демони на разврата и жестокостта. Те с ужас гледат как този народ, обладан от радостите на нагона, въстава срещу своя Бог. Какво ще стане с Кивота, Книгата и Израил, ако Мойсей не се завърне?

102 Ащарот (в мн.ч) или Ащорет (в ед.ч.) – библейското название на финикийската богиня Астарта (акадската Ищар), покровителка на плодородието, войната и чувствената любов; в най-изкривените варианти на този култ са се кланяли на демона Астарот (бел. ред.).

103 Баал-Фегор – моавско божество на сладострастието и разврата, свързвано понякога с демона Белфегор (бел. ред.).

104 Невел и кинор – древноеврейски струнни музикални инструменти (бел. ред.).

Мойсей обаче се завръща. От продължителното си вглъбение, от своето уединение в планината на Елохим, той донася Закона, написан върху каменни плочи – т.нар. Скрижали ¹⁰⁵ . Влиза в лагера, вижда танците и вакханалията на своя народ пред идолите на Ащарот и Баал-Фегор. При вида на жреца на Озирис, Пророка на Елохим, танците секват, чуждоземните жреци побягват, метежниците се разколебават. Яростта кипи в Мойсей като „Огън всепоглъщащ“. Той строшава Скрижалите и всички усещат, че по същия начин би разбил на пух и прах целия този народ и че Бог го е завладял изцяло.

Народът на Израил трепери – но зад страха в погледа си, бунтовниците прикриват стаена омраза. Една дума, един жест на колебание от страна на Водителя Пророк – и хидрата на идолопоклонническата анархия би надигнала срещу него хилядите си глави и би помела с градушка от камъни свещения кивот, самия Пророк и неговата идея. Ала Мойсей стои там непоклатимо, а зад него – невидимите сили, които го покровителстват. Той разбира, че преди всичко трябва да повдигне духа на Седемдесетте Избраници на подобаващата му висота, а чрез тях – и целия народ.

Той призовава Елохим-ЙЕВЕ, Духа като Мъжко Начало, Огъня Принцип, от глъбините на цялото си същество и от глъбините на Небето.

– Да дойдат при мен Седемдесетте! – провиква се Мойсей. – Да вземат кивота и да се изкачат с мен на Божията планина! А този народ – да чака и да трепери! Аз ще му донеса присъдата на Елохим…

Левитите взимат от Скинията златния кивот, обвит с неговите покривала, и шествието на Седемдесетте изчезва заедно с Пророка в проходите на Синай. Не се знае кой трепери повече: дали левитите – заради онова, което ще видят, или народът – заради наказанието, което Мойсей оставя да виси над главата му като невидим меч.

– Ах, де да можехме да избягаме от страшните ръце на тоя жрец на Озирис, на тоя Пророк на нещастието! – вайкат се бунтовниците.

И на бърза ръка, половината от лагера свива шатрите, оседлава камилите и се приготвя да бяга. Ала ето, че се спуска странен здрач, воал от прах се разстила по небето; пронизващ, мразовит вятър задухва от Червено море, пустинята придобива приглушен жълточервеникав оттенък, а зад Синайската планина се струпват огромни облаци. Накрая небето притъмнява. Виелици навяват пясък на талази, а мълнии раздират завихрените облаци, обгръщащи Синай, и от тях започва да се лее пороен дъжд. Скоро след това отново проблясва мълния и нейният тътен, отекващ във всички клисури на планинския масив, се разнася над лагера като последователни гърмежи със страшен трясък. Народът не се и съмнява, че това е гневът на Елохим, призован от Мойсей. Дъщерите на моавците са изчезнали нанякъде. Хората събарят идолите, Старейшините падат ничком, децата и жените се крият под коремите на камилите. Това продължава през цялата нощ и през целия ден. Мълнии удрят върху шатрите, убиват хора и животни, а тътенът им продължава да отеква.

105 В древността текстовете, издълбани върху камък, се считали за най-свещени. По-късно в историята Йерофантът на Елевзина прочитал на Посветените писания от каменни плочи, които те се заклевали да не разкриват никому и които не можели да се намерят написани никъде другаде (бел. авт.).

Привечер бурята утихва, но облаците продължават да обгръщат Синай, а небето е все така притъмняло. Ала ето, че при входа на лагера отново се появяват Седемдесетте, начело с Мойсей. И сред смътния сумрак, лицата на Пророка и неговите Избраници сияят със свръхестествена Светлина, сякаш са донесли със себе си отблясъка на някакво светлозарно и възвишено видение. Над златния кивот, над фигурите на Херувимите с огнени крила, трепти електрична светлина, подобно на фосфоресциращ стълб. Пред тази необикновена, изключителна гледка, Старейшините и народът, мъже и жени, падат ничком на почетно разстояние от тях.

– Онези, които избират Неизменния Господ Бог, да дойдат при мен! – повелява Мойсей.

Три четвърти от първенците на Израил се нареждат около Мойсей; бунтовниците остават скрити под шатрите си. Тогава Пророкът пристъпва напред и нарежда на своите верни хора да посекат с острието на меч подстрекателите на бунта и жриците на Ащарот, за да трепери винаги народът на Израил пред Елохим, да помни Синайския Закон и неговата Първа Заповед: „Аз съм Господ, Бог твой, Който те изведох от Египетската земя, от дома на робството. Да нямаш друг Бог освен Мене! Не си прави кумир, нито никакво подобие на нещо, което е горе в Небесата, нито долу на Земята, нито във водите подземни…“ ¹⁰⁶ .

Именно чрез тази смесица от всяване на ужас и тайнственост, Мойсей наложил Закона и вярата си на своя народ. Идеята за ЙЕВЕ трябвало да се отпечата с огнени букви в душата на този народ, а без тези безпощадни мерки, Еднобожието никога не би възтържествувало над многобожието, нахлуващо от Финикия и Вавилон.

Ала какво били видели Седемдесетте на Синай? Във Второзаконие (33:2) се описва колосално видение: хиляди светии, появили се насред бурята на Синайската планина, озарени от Светлината на ЙЕВЕ. Дали Мъдреците от Древността, Древните Посветени на арийците, на Индия, Персия и Египет, всички благородни синове на Азия, земята на Бога, са дошли да помогнат на Мойсей в неговото дело и да упражнят решителен натиск върху съзнанието и съвестта на неговите събратя? Духовните могъщи сили, бдящи над човечеството, винаги присъстват, но булото, което ни отделя от тях, се раздира само във велики мигове и за редки Избраници. Ала каквото и да се е случило на Синай, Мойсей предал на Седемдесетте Божествения Огън и енергията на собствената си воля. Те представлявали първият храм, преди онзи на Соломон: те били живият, движещ се храм, сърцето на Израил, царствена Светлина на Бога.

106 Виж Изход 20:2 – 4 (бел. ред.).

Чрез сцените, разиграли се на Синайската планина, чрез масовата екзекуция на метежниците, Мойсей придобил авторитет и власт над семитските номади, които държал здраво под желязната си десница; но аналогични на тия сцени, последвани от нови прояви на сила, щели да се разиграят отново по време на похода към Ханаанската земя. Също като Мохамед, и Мойсей трябвало да разгърне едновременно гения си на Пророк, военачалник и обществен организатор. Очаквали го битки с умората, отегчението, клеветите и заговорите. След бунта на народа трябвало да обуздае гордостта на свещениците левити, които искали да приравнят своята роля с неговата, за да се представят като него за Боговдъхновени пряко от ЙЕВЕ, както и още по-опасните заговори на някои властолюбиви първенци, като Корей, Датaн и Авирон, ¹⁰⁷ които подклаждали надигането на въоръжено народно въстание, за да отстранят Пророка и да провъзгласят друг за цар, както израилтяните ще сторят по-късно със Caул, въпреки отпора на Самуил. В тази борба, Мойсей бива обзет ту от негодувание, ту от жал, ту от бащинска нежност, ту от подтика да нададе „лъвски рев“ срещу народа, който се бори с този натиск върху съзнанието си и който въпреки всичко ще го търпи. Отзвук на всичко това откриваме в диалозите между Пророка и неговия Бог, описани в библейският разказ – разговори, които изглежда, че разкриват какво е ставало в дълбините на съзнанието на Пророка.

В Петокнижие, Мойсей тържествува над всички препятствия посредством невероятни чудеса. Йехова, схващан като едноличен Бог, е винаги на негово разположение. Той се появява над Скинията като сияещ облак, в Библията наречен Господнята Слава. Само Мойсей може да влиза там; невежите и нечестивците, които приближават до нея, биват поразявани от смърт. Тази Скиния на Събранието, в която се пази свещеният кивот, в библейския разказ играе ролята на гигантска електрическа батерия, която, веднъж заредена с Огъня на Йехова, поразява като с мълния човешките маси. Синовете на Авирон, двеста и петдесет последователи на Корей и Датан, а накрая – и четиринадесет хиляди души от народа (!), падат убити на място. Освен това, в определен час, Мойсей предизвиква земетресение, което поглъща тримата въстанали първенци, заедно с техните шатри и семейства. Този последен разказ е проникнат от страховита и величава поетичност. Ала той носи отпечатъка на такова преувеличение и има толкова очевидно баснословен характер, че да се разисква неговата правдоподобност, би било наивно и лекомислено. Онова, което най-вече придава екзотичен характер на тези разкази, е ролята на сприхавия и изменчив Бог, която Йехова играе в тях. Той винаги е готов да се разгневи, да избухне, порази и унищожи, докато пък Мойсей е същински образ на милосърдието и мъдростта. Едно толкова детинско, толкова противоречиво схващане за Божественото е не по-малко странно за съзнанието на един Посветен на Озирис, отколкото за съзнанието например на Иисус.

107 На иврит: Корах, Датан и Абирам (бел. ред.).

И все пак, изглежда, че тези колосални преувеличения произхождат от определени явления, дължими на магическите сили и способности на Мойсей, които не са единствени по рода си в традицията на древните храмове. Тук е мястото да кажем на какво може да се вярва от тези тъй наречени „чудеса“ на Мойсей, от гледна точка на една разумна Теософия и на просветлената Окултна Наука. Генерирането на електрични явления под разнообразни форми, по волята на могъщи Посветени, още от Древността се приписва не само на Мойсей. Халдейската традиция го е приписвала на маговете, древногръцката и древноримската традиция – на някои жреци на Аполон и Юпитер ¹⁰⁸ . При подобни случаи явленията са напълно от електричен характер. Ала електричеството на земната атмосфера, при тези случаи, би следвало да се задвижва от някоя по-фина и по-универсална сила, разпростираща се навсякъде, която Великите Посветени са умеели да привличат, концентрират, насочват и изпращат. Тази сила е наречена акаша от брамините, огнено начало – от халдейските магове, велик магически деятел – от средновековните кабалисти. От гледна точка на съвременната наука, тя би могла да се нарече етерна сила. Тази сила може да бъде или директно привлечена, или призована чрез невидими, съзнателни или полусъзнателни посредници, с каквито е пълна земната атмосфера и които волята на маговете умее да покорява. Тази теория съвсем не противоречи на едно рационално разбиране за Вселената и даже е крайно необходима за обясняването на множество явления, които без нея биха останали непонятни. Трябва само да прибавим, че тези явения се управляват от неизменни закони, винаги съразмерни с интелектуалната, моралната и магнетичната сила на Адепта.

108 Два пъти атаката срещу Делфийския храм била отблъсната при същите обстоятелства. През 480 г. преди Христа, армиите на Ксеркс нападнали този храм и отстъпили, уплашени от една буря, съпътствана от пламъци, излизащи от земята, и падане на огромни скални късове (Херодот). През 279 г.пр. Хр., същият храм бил отново атакуван от нашественици, гали и кимври. Делфи бил защитаван само от малобройна фокейска войска. Варварите се хвърлили в атака; и в момента, когато щели да нахлуят в храма, се извила страшна буря и фокейците победили галите. (Вижте прекрасния разказ за това в книгата Histoire des Gaulois от Amédée Thierry – История на галите от Амеди Тиери, част ІІ.) – бел. авт.

Нещо противоречащо на всякакъв разум и всякаква философия би било задвижването на Първата Причина, на Бога, от което и да е същество, или непосредственото действие на тази Първа Причина чрез което и да е същество, което би означавало отъждествяване на отделния индивид с Бога. Човек само относително се извисява към Него чрез мисълта или молитвата, чрез действието или екстаза на вглъбението. Бог упражнява Своето действие върху Вселената само непряко и по йерархичен начин, чрез Всемирни и Неизменни Закони, изразяващи Неговата мисъл, както и посредством членовете на земното и Божественото човечество, които Го представляват частично и пропорционално в безкрайността на пространството и времето.

След като изтъкнахме тези важни моменти, ние вярваме, че е напълно възможно Мойсей, подкрепян от Духовните Сили, които са го покровителствали и са боравели с етерната сила с голяма вещина, да е умеел да си служи с кивота като със своеобразен приемник, привличащ и съсредоточаващ сили за генериране на електрични явления със свойствата на мълния. Самият той, неговите жреци и доверени хора, са се изолирали от електричеството посредством ленени дрехи и благовония, които са ги предпазвали от електрическите разряди на етерния огън. Тези явления обаче са се случвали рядко и са били ограничени в своята проява. В жреческите легенди те били силно преувеличени. Достатъчно било Мойсей да порази смъртоносно неколцина разбунтували се първенци или няколко непокорни левити с едно такова насочване на финия флуид, за да всее ужас и да потуши въстанието сред целия народ.