V Видението на Хермес ⁷⁰

„Един ден Хермес се унесъл в сън, след като дълго размишлявал върху произхода на нещата. Тежко вцепенение обзело тялото му; ала колкото повече се сковавало то, толкова повече Духът му се извисявал в просторите. Тогава му се сторило, че едно огромно Същество, без определена форма, го зове по име.

– Кой си ти? – попитал Хермес, обзет от страхопочитание.

– Аз съм Озирис, Върховният Разум, и мога да разкрия всяко нещо, разгръщайки булото, което го обвива. Какво желаеш ти?

– Да съзерцавам Първоизвора на Съществата, о, Божествений Озирис, и да позная Бога.

– Молбата ти ще бъде удовлетворена.

И Хермес мигом се почувствал облян от прелестна Светлина. В нейните прозрачни вълни преминавали възхитителните форми на всички същества. Ала изведнъж над него се спуснал страховит мрак, виещ се като змия. Хермес бил потопен във влажен хаос, изпълнен с дим и зловещ тътен. Тогава един глас се надигнал от бездната: това бил Повикът на Светлината. И тозчас фин Пламък лумнал от влажните дълбини и се издигнал до етерните висини. Хермес се извисил заедно с него и отново се озовал сред просторите. Хаосът се сгромолясал в пропастта; хорът на звездите отекнал над главата му, а Гласът на Светлината изпълнил Безкрая.

70 Видението на Хермес се намира на челно място в книгите на Хермес Трисмегист, под названието Пимандър. Древноегипетското предание е достигнало до нас единствено в една александрийска и леко изменена форма. Аз се опитах да пресъздам този главен фрагмент от Херметичното Учение в смисъла на Висшето Посвещение и на езотеричния синтез, който то представлява (бел. авт.).

– Разбра ли онуй, що видя? – попитал Озирис пленения от своето видение Хермес, увиснал между Небето и Земята.

– Не – отвърнал Хермес.

– Е, добре, сега ще го узнаеш и разбереш. Ти съзря онуй, което е цялата Вечност. Светлината, която най-напред видя, е Божественият Разум, съдържащ всяко нещо в зачатък, като заложба, заедно с Първообразите на всички същества. Тъмнината, в която потъна след това, е материалният свят, дето живеят земните хора. А онзи Огън, който видя да струи от Дълбините, е Словото Божие. Бог е Бащата – Отец; Словото е Синът; Тяхното Единение – това е Животът.

– Какво прекрасно сетиво се отваря в мен? – промълвил Хермес. – Аз виждам вече не с телесните си очи, а с Очите на Духа. Как става това?

– Дете на праха – отговорил Озирис, – тъй е, защото Словото е в теб! Онуй, което в тебе чува, вижда и действа, е самото Слово, Свещеният Огън, Творящата Реч!

– Щом е така – рекъл Хермес, – помогни ми да съзра Живота на световете, Пътя на Душите, покажи ми отде иде човекът и накъде отива.

– Да бъде според желанието ти!

И Хермес отново станал по-тежък от камък и започнал да пропада през пространствата като аеролит ⁷¹ . Най-накрая се озовал на върха на една планина. Било нощ; Земята била мрачна и пуста, а всички части на собственото му тяло му се стрували тежки, сякаш били от желязо.

– Вдигни очи и погледни! – изрекъл гласът на Озирис.

И тогаз Хермес съзрял чудна гледка. Безкрайният простор и звездното небе го обгръщали със седемте си сияйни сфери. Само с един поглед, Хермес обхващал Седемте Небеса, разположени етажно над главата му като седем прозрачни и концентрични сфери, в които той заемал звездния център. Последната сфера била опасана от Млечния път. Във всяка сфера, по своята орбита обикаляла по една планета, придружена от един Гений Покровител, различаващ се от останалите по форма, символичен знак и светлина. Докато смаяният Хермес съзерцавал техните величествени движения, разгръщащи се в простора като разкошно цвете, гласът на Озирис му повелил:

– Гледай, слушай и разбирай! Ти виждаш Седемте сфери на целия живот: през тях се извършват падението и възходът на душите. Седемте Гении Покровители са седемте лъча на Словото Светлина. Всеки от тях управлява една от сферите на Духа, една от фазите в живота на душите. Най-близкият до тебе е Геният на Луната, със смущаваща усмивка и увенчан със Сребърен Сърп. Той ръководи ражданията и умиранията, той освобождава душите от телата и ги привлича в своята сфера. Над него, бледият Меркурий показва пътя на слизащите и изкачващите се души със своя Кадуцей, съдържащ в себе си Науката и Познанието. По-нависоко, сияйната Венера държи Огледалото на Любовта, където душите ту се забравят, ту отново се познават. Над нея, Геният на Слънцето възвисява тържествения Светилник на Вечната Красота. Още по-нависоко, Марс размахва заплашително Меча на Справедливостта. Възкачен на престола си върху лазурната небесносиня сфера, Юпитер държи Скиптъра на Върховното Могъщество, който е Божественият Разум. На пределите на света, под знаците на Зодиака, Сатурн носи Глобуса на Всемирната Мъдрост. ⁷²

71 Аеролит – скален метеорит с основен състав силиций (бел. ред.)

– Виждам – казал Хермес – Седемте сфери, обхващащи видимия и невидимия свят; виждам Седемте лъча на Словото Светлина, на Единствения Бог, Който ги прониква и управлява чрез тях самите. О, Учителю мой, но как се извършва пътуването на човеците през всички тези светове?

– Виждаш ли – отвърнал Озирис – едно светлинно семенце да пада от селенията на Млечния път в Седмата сфера? Това са зародишите на душите. Те живеят като фини еманации в сферата на Сатурн: блажени, безгрижни и несъзнаващи своето Блаженство – но пропадайки от сфера в сфера, се обличат във все по-тежки, груби и тромави външни обвивки. При всяко въплъщение, те придобиват ново телесно сетиво, съобразно средата, която обитават. Жизнената им енергия нараства; ала влизайки във все по-плътни тела, те губят спомена за своя Небесен произход. Така се извършва падението на душите, идващи от Божествения Етер. Все повече и повече пленени от материята, все повече и повече опиянени от живота, те се спускат стремглаво като огнен дъжд, със сладострастна тръпка, минавайки през сферите на Мъката, Любовта и Смъртта, чак до своя земен затвор, където и самият ти стенеш, задържан от огненото ядро на Земята, и където Божественият Живот ти изглежда като празна мечта.

– Могат ли душите да умират? – попитал Хермес.

– Да – отговорил гласът на Озирис. – Много от тях погиват в това съдбовно спускане надолу. Душата е дъщеря на Небето, а нейното пътуване е едно изпитание. Ако, в своята разюздана обич към материята, тя изгуби спомена за своя Произход, тогава Божествената Искра, която се намира в нея и която би могла да стане по-сияйна от звезда, се завръща в етерната сфера като безжизнен атом – и душата се разпада във вихъра на грубите стихии.

72 От само себе си се разбира, че тези Богове са носели други имена в египетския език; но Седемте Космогонични Богове се срещат във всички митологии, съответствайки един на друг според своя вътрешен смисъл и правомощията си. Техният общ корен се намира в Древното Езотерично Предание. Ала тъй като западната традиция е възприела латинските названия, ние сме запазили именно тях за по-голяма яснота (бел. авт.).

При тези думи на Озирис, Хермес потръпнал – защото гръмовна буря го обвила с черен облак. Седемте сфери изчезнали под гъста мъгла. Той видял там човешки призраци, надаващи странни викове, отнасяни и разкъсвани от безплътни сенки на чудовища и животни, сред нечувани стенания и проклятия.

– Такава е – рекъл Озирис – участта на непоправимо пропадналите и зли души. Техните мъки свършват единствено с разрушението им, при което изгубват всякакво съзнание. Но гледай: мъглите се разпръскват, Седемте сфери отново се появяват под Небесната твърд. Погледни натам: виждаш ли този рояк души, който се опитва отново да се извиси към Лунната сфера? Едни от тях пак се спускат към Земята като орляк от птици, пометен от вихъра на бурята. Други, със силни удари на крилете си, достигат до по-висшата сфера, която ги увлича със себе си при своето въртене. Веднъж пристигнали там, те си възвръщат взора за Божествените неща, само че този път не се задоволяват само с отражението им в илюзорния блян на едно безсилно щастие: те биват проникнати от Божественото, с яснотата на съзнанието, просветлено от мъката, с енергията на волята, придобита в борбата. Те стават светлозарни, защото в тях е Божественото, което те излъчват в своите действия. Затуй укрепи душата си, о, Хермес, и проясни помраченото си съзнание, съзерцавайки далечния полет на тия ята от души, които се издигат нагоре по Седемте сфери и се пръскат като сноп искри, отново и отново – защото и ти също можеш да ги последваш: достатъчно е да поискаш да се извисиш. Погледни как се роят и разпръскват те, описвайки фигурите на Божествен танц; всяка от тях се нарежда под закрилата на предпочитания от нея Гений Покровител. Най-красивите Души живеят в Слънчевата сфера; най-мощните се издигат до Сатурн. Някои от тях се възвисяват чак до Отец, сред Могъщите Сили, бидейки Могъщи Сили и те самите – защото там, където свършва всичко, всичко започва вечно; и Седемте сфери мълвят в хор: „Мъдрост! Любов! Справедливост! Красота! Сияйно Великолепие! Наука и Познание! Безсмъртие!“

– Ето – казвал тогава Йерофантът – какво е съзрял древният Хермес и какво са ни предали неговите наследници. Думите на Мъдреца са като седемте музикални тона на лирата, съдържащи в себе си цялата Музика, заедно с Числата и Законите на Всемира. Видението на Хермес е подобно на звездното небе, неизследимите глъбини на което са осеяни със съзвездия. За едно дете, то не е нищо друго освен небесен свод със златни гвоздеи по него; ала за Мъдреца това е безпределният простор, където световете се въртят със своите чудни хармонични ритми. Това видение съдържа в себе си Вечните Числа, призоваващите символи и магическите ключове. Колкото повече се научаваш да го съзерцаваш и разбираш, толкова повече ще се разпростират пред погледа ти неговите предели – защото един и същи органичен Закон управлява всички светове.

И Пророкът на храма тълкувал свещения текст. Той обяснявал, че Учението за Словото Светлина представя Върховното Божество в статичното състояние на съвършеното Му равновесие. Той разкривал Неговото Триединно Естество, което е едновременно Разум, Сила и Материя; Дух, Душа и Тяло; Светлина, Слово и Живот. Същност, проява и субстанция са три понятия, които се подразбират взаимно и са неотделими едно от друго. Тяхното единение съставлява Божествения Разумен Принцип в Своя най-висш израз – Законът на Троичното Единство, който, от горе до долу, господства над цялото сътворено Мироздание.

Отвеждайки по този начин своя ученик до идеалния Център на Всемира, до Творческия Принцип на Битието, Учителят го разгръщал във времето и пространството, раздвижвал го така, че той да се разтваря в многобройни цъфтежи, отново и отново – защото втората част от видението представя Върховното Божество в динамичното Му състояние, т.е. в дейно Развитие, или казано с други думи: видимата и невидимата Вселена, Живото Небе. Седемте сфери, свързани със седемте планети, символизират Седемте Принципа, седемте различни състояния на материята и Духа, седемте различни свята, които всеки човек и всяко човечество непременно трябва да прекосят в своето развитие през една Слънчева система. Седемте Гении Покровители, или Седемте Космогонични Богове, представляват Висшите Духове, управляващи всички сфери, самите те произлезли от неизбежното Развитие. Така за древния Посветен всеки Велик Бог бил символ и покровител на легиони Духове, които възпроизвеждали Неговия Първообраз в хиляди варианти и които, в своята сфера, имали възможност да упражняват влияние върху човека и върху земните неща. Седемте Гении Покровители от видението на Хермес са Седемте Деви на Индия, Седемте Амеша Спента на Персия, Седемте Велики Ангели на Халдея, Седемте Сефироти ⁷³ в Кабала, Седемте Архангели на християнското Откровение на Йоана – и Великата Седморка, обхващаща Всемира, не само трепти в седемте цвята на дъгата, в седемте тона на гамата, а се проявява също и в структурата на човека, която е триединна по своята същност, но седморна по отношение на своето развитие. ⁷⁴

73 В Кабала има Десет Сефироти. Първите три представляват Божествената Троица, а останалите седем – разгръщането на Всемира (бел. авт.).

– И тъй – казвал Йерофантът, приключвайки своята реч, – ти проникна до прага на Великата Тайна, на Върховния Аркан. Божественият Живот ти се изяви изпод призраците на реалността. Хермес ти даде да познаеш Невидимото Небе, Светлината на Озирис, Скрития Бог на Всемира, Който диша чрез милиони души, Който оживотворява и одухотворява техните блуждаещи сфери и работещи тела. От тебе сега зависи да се отправиш натам и да избереш своя Път, за да се извисиш до чистия Дух – защото от сега нататък ти си един от Възкръсналите Живи. Помни, че има два главни Ключа на Науката. Ето първия: „Външността на нещата е като тяхната вътрешност; малкото е подобно на голямото; съществува само един Закон – и Един е Онзи, Който работи! Нищо не е малко и нищо не е голямо в Устройството на Божественото Стопанство“. Ето и втория: „Хората са Богове смъртни, а Боговете са Хора Безсмъртни“. Блажен е, който разбира тия слова, защото той владее Ключа за всяко нещо. Помни, че Законът на Мистерията е було, покриващо Великата Истина. Целокупното Познание може да бъдат разкрито само пред нашите Братя, преминали през същите изпитания като нас. Истината трябва да се измерва според Разума: да бъде забулена пред слабите, които би довела до безумие, и да се крие в тайна от злите, които могат да схванат само отломъци от нея – отломъци, които те биха превърнали в оръжия за разруха. Затворѝ Истината в сърцето си – и нека тя говори чрез твоите дела! Нека Познанието бъде твоя сила, Вярата – твой меч, а Безмълвието – твоя нерушима броня!

Откровенията на Пророка на Амон-Ра, които разтваряли пред новоприетия Посветен толкова обширни хоризонти към самия него и към на Всемира, несъмнено произвеждали дълбоко впечатление, когато били изричани в обсерваторията на този храм в Тива, сред ведрата тишина на египетската нощ. Белите колони, покриви и тераси спели под нозете му, сред черните гъсталаци на кактусите и тамариндовите дървета. Малко по-далече се виждали огромните монолити, гигантските статуи на Боговете, седнали като неподкупни съдии край своето тихо езеро.

74 Тук ще дадем египетските понятия за тази седморна структура на човека, която присъства и в Кабала: Кхат – физическо тяло; Анкх – жизнена сила, Ка – етерен двойник, или енергийно тяло; Хати – животинска душа; Ба – разумна душа; Кхайбит – Духовна Душа; Кху – Божествен Дух, съответства на гръцкото δαίμοαες, ήρωές или άχρααοτοι. Развитието на тези основополагащи идеи на Езотеричното Учение можете да намерите в настоящата творба, в книгата за Орфей и най-вече – в тази за Питагор (бел. авт.).

Очертанията на три пирамиди, както и геометричните фигури на Тетраграмата и на Свещената Седмолъчна Звезда, се губели в хоризонта, извисявайки своите триъгълници в ефирния сивкав здрач. Необятната Небесна твърд била осеяна със звезди. С какви нови очи гледал той тия звезди, които му били представени като бъдещи обиталища! Когато най-сетне златистата ладия на Луната изплувала над повърхността на тъмното огледало на река Нил, която се губела към хоризонта като дълга синкава змия, наскоро Посветеният сякаш съзирал как ладията на Изида плава по Реката на Душите, отнасяйки ги към Слънцето на Озирис. Той си припомнял Книгата на мъртвите – и смисълът на всички тези символи сега отмятал своето було пред съзнанието му. След онова, което видял и научил, той можел да си помисли, че се намира в сумрачното царство Аменти, тайнствено междуцарствие, между земния и Небесния живот, където покойниците, първоначално без очи и без способност да говорят, лека-полека си възвръщат своя взор и глас. И той също щял да предприеме Великото Пътуване – Пътуването към Безкрая, през световете и съществуванията. Хермес вече му опростил греховете и го счел за достоен. Той му казал отговора на Великата Загадка:

– Само една Душа, Великата Душа на Всичко, е родила, разделяйки самата себе си, всичките души, които се движат из Всемира!

Въоръжен с Великата Тайна, той се качвал в ладията на Изида и тя потегляла на път. Извисена в етерните простори, ладията плавала из междузвездните селения. Обширните лъчи на една необятна зора вече пронизвали лазурните воали на Небесните кръгозори; и вече пеел хорът на славните Духове на Акхиму-Секу, придобили Вечен Покой:

– Изгрей, Ра Хермакути, Слънце на Духовете! Онези, които са в твоята ладия, се възвисяват в своя възторг! Те възклицават удивено в Ладията на милиони лета. Великият Божествен Кръговрат е преизпълнен с радост, въздавайки слава на Великата Свещена Ладия. Веселие цари в Храма на Мистериите. О, изгрей, Амон-Ра Хермакути – Слънце, което се самосъздава!

И Посветеният отговарял със следните слова от голямата си висота:

– Аз стигнах до Царството на Истината и Въдворяването на Правдата. Аз възкръсвам като Жив Бог и сияя в единния хор на Боговете, обитаващи Небето, защото съм от тяхната раса.

Толкова извисени мисли, толкова смели надежди можели да обземат съзнанието на Адепта в нощта след мистичния тържествен обред на Възкресението. На следващия ден, в коридорите на храма, в ослепителната светлина, тази нощ му изглеждала вече само като някакъв сън – но какъв незабравим сън било това първо пътуване в неосезаемото и невидимото! Той отново прочитал надписа на статуята на Изида: „Нито един смъртен не е повдигал моето було“. Едно ъгълче на булото все пак се надигнало, но само за да се спусне отново; и той се пробуждал върху пода на гробницата. Ах, колко далече бил той сега от заветния край! Защото дълго е пътуването с Ладията на милиони лета! Ала поне бил зърнал за миг крайната цел. И макар че видението му за Другия свят било само сън, „детска рисунка“ на въображението му, все още помрачено от земните еманации, все пак, можел ли да се съмнява в това друго Съзнание, което усетил да се разцъфтява в самия него, да се съмнява в този свой друг, тайнствен, Небесен Аз, който му се явил в своята Космична Красота като жива форма и който му проговорил в съня му? Дали това била Сродна Душа, или неговият Гений Покровител, или пък отражение на собствения му дълбоко съкровен Дух, интуитивно предусещане за бъдещото му съществувание? Чудо, Тайнство и Мистерия! Това със сигурност било реална действителност – и ако тази Душа била неговата собствена, то тя била истинната му Душа. Какво не би направил той, за да си я възвърне? И милиони години да би живял, не би забравил тоя Божествен час, когато съзрял своя друг Аз, чист и сияен! ⁷⁵

С това Посвещението приключвало. Адептът бил ръкоположен за жрец на Озирис. Ако бил египтянин, оставал като служител на храма; ако бил чуждоземец, позволявали му да се завръща понякога в своята страна, за да положи там основи на ново вероизповедание или да изпълни някаква мисия. Ала преди да замине, тържествено се заклевал, давайки страховит обет, че ще спазва абсолютно мълчание за тайните на храма. Никога не бивало да издава на когото и да било онова, което е видял или чул, нито да разкрива Учението на Озирис – освен под тройното було на митологичните символи или на Мистериите. Ако нарушал този обет, рано или късно го застигала неизбежна смърт, колкото и далеко да е избягал. Мълчанието обаче се превръщало в щит на неговата сила.

Завърнал се на брега на Йонийско море, в своя шумен и размирен град, под нападките на беснеещи страсти, сред това множество от хора, живеещи като безумци, непознаващи сами себе си, той често мислел за Египет, за пирамидите, за храма на Амон-Ра. Тогава сънят от подземната гробница отново го спохождал. И също както лотосът се клатушка, носен от вълните на Нил, така и това бяло видение винаги се носело над калната и размътена река на този живот. В специални, предопределени мигове, той дочувал гласа му – и това бил Гласът на Светлината. Пробуждайки в неговото същество Съкровена Музика, този Глас му казвал:

75 В Древноегипетското Учение се е считало, че в този си живот човек притежава съзнание само за животинската и разумната си душа, наричани съответно Хати и Ба. По-висшите аспекти на неговото същество, Духовната Душа – Кхайбит, и Божественият Дух – Кху, съществуват в него в състояние на несъзнателен зародиш и се развиват само отвъд този живот, когато самият човек се превръща в един Озирис (бел. авт.).

– Душата е забулена Светлина. Когато човек не се грижи за нея и я пренебрегва, тя помръква и угасва; ала щом налее в нея свещения елей на Любовта, тя се разпалва и гори като безсмъртен светилник.

КНИГА ЧЕТВЪРТА МОЙСЕЙ Мисията на Израил

Не съществуваше нищо скрито и забулено за него, а той самият прикриваше с було същността на всичко, що бе видял.

Надпис под статуята на Птах-Мер, Велик Жрец на Мемфис (намираща се в Лувъра)

Най-трудната и най-неясната книга от Свещеното Писание, „Битие“, съдържа толкова Тайни, колкото и думи; а всяка нейна дума крие в себе си по няколко Тайни.

Свети Йероним

Рожба на миналото и великан на бъдещето, тази книга (първите десет глави от „Битие“), наследница на цялостната Наука на древните египтяни, носи в себе си също и зародишите на бъдещите науки: тя владее всичко най-дълбоко и най-тайнствено в Природата, всички чудеса, които Духът може да зачене, всичко най-възвишено, което Разумът съдържа в себе си.

Фабр д‘Оливе, „Възстановеният еврейски език“ (Предговор)

I Монотеистичната традиция и Патриарсите на пустинята

Откровението е толкова древно, колкото и съзнателното човечество. Бидейки дело на вдъхновението, то датира от незапомнени времена. Достатъчно е да хвърлим проницателен поглед върху свещените книги на Персия, Индия и Египет, за да се уверим, че изначалните идеи на Езотеричното Учение съставляват скритата, но жива и дълготрайна основа и същина на Откровението. Вътре в тях е невидимата Душа, творящият Принцип на тези велики религии. Всички могъщи основоположници са съзирали, в един миг от своя живот, сиянието на Централната Истина; ала Светлината, която те са извлекли от нея, се разлага ⁷⁶ и обагря в цветовете, съответстващи на техния Гений Покровител и тяхната мисия, на епохата и мястото, в които се намират. Вече преминахме арийското Посвещение заедно с Рама, Кришна и жреците на Тива. След всичко това, нима ще отречем, че нематериалният Принцип на Върховния Бог, съставляващ основната догма на монотеизма и единството на Природата, е бил познат на брамините и жреците на Амон-Ра? Няма и съмнение, че те не са приписвали пораждането на света на някакво мигновено действие, някакъв каприз на Божеството, както си мислят непросветените ни теолози. Напротив: с умела вещина, постепенно, по пътя на еманацията и развитието, те са извличали видимото от невидимото, Вселената – от неведомите Дълбини на Бога. Мъжко-женската дуалност е произлязла от Изначалната Единица; живото триединство на човека и Вселената – от Творческата Диада, и т.н. Свещените Числа съставляват Вечното Слово, ритъма и оръдието на Божественото. Съзерцавани с повече или по-малко яснота, прозорливост и сила, те извиквали в съзнанието на Посветения вътрешната структура на света посредством собствената им цялостна структура – също както точният музикален тон, изтръгнат чрез прекарването на лъка на цигулка върху стъкло, покрито с пясък, рисува в пясъка миниатюрни модели на хармоничните форми на трептенията, изпълващи със звуковите си вълни обширното царство на въздуха.

76 Физичното явление дисперсия, т.е. разлагане на светлината на съставляващите я цветове от светлинния спектър (бел. ред.).

Ала езотеричният монотеизъм на Древен Египет никога не излизал извън светилищата. Неговата Свещена Наука си оставала привилегия на много отбрано малцинство. Враговете отвън започвали да разбиват стените на тази древна крепост на цивилизацията. В епохата, до която стигнахме, XII в. преди Христа, Азия вече затъвала в култа към материята. Индия крачела с огромни стъпки към своя упадък. Една могъща империя била въздигната по бреговете на Тигър и Ефрат. Вавилон, този колосален и чудовищен град, смайвал номадските народи, скитащи се около него. Царете на Асирия се самопровъзгласили за монарси на четирите краища на света и се домогвали да разпрострат границите на своята империя чак до там, където свършва земята. Те сразявали и мачкали народите, масово ги изселвали в заточение и ги организирали в армии, които после тласкали едни срещу други. Никакви човешки права, нито уважение към човека, нито религиозен морал, а само лична амбиция без никакви задръжки – такъв бил законът на наследниците на Нин и Семирамида. Науката на халдейските жреци била донякъде дълбока, но съвсем не толкова чиста, възвишена и въздействаща като тази на египетските жреци. В Египет властта била в ръцете на Науката. Там жреческата каста винаги упражнявала регулаторна власт върху царското съсловие. Фараоните си оставали ученици и възпитаници на тази каста и никога не се превръщали в непоносими и омразни деспоти като вавилонските царе. Във Вавилон, напротив – угнетеното жреческо съсловие още от самото начало било превърнато в оръдие на тиранията. На един барелеф в Ниневия се вижда образът на Нимрод, як и здрав исполин, който притиска силно към гърдите си и удушава млад лъв с мускулестата си ръка. Красноречив символ: именно по този начин монарсите на Асирия удушават персийския лъв, героичния народ на Зороастър, изтребвайки главните му жреци, изколвайки цялото му общество от магове, изнудвайки царете му. Ако Ришите на Индия и Върховните Жреци на Египет са възцарили до известна степен Провидението на Земята чрез своята Мъдрост, то може да се каже, че във Вавилон е царувала сляпата и груба сила на Съдбата. По този начин Вавилон се превърнал в тираничен център на всеобщата анархия: неподвижното око на обществената буря, която обгръщала Азия със своя вихър – страховитото око на Съдбата, винаги отворено, дебнещо народите, за да ги разкъса и погълне.

Какво можел да стори Египет срещу мощната вълна на нашествениците? Малко оставало той да бъде погълнат от Хиксосите. Египет устоявал храбро, но това не можело да продължава вечно. Още шест столетия – и персийският циклон, следващ вавилонския, щял да помете храмовете и фараоните му. Впрочем Египет, който притежавал в най-висока степен Духа на Посвещението и съхранението, никога не е имал в себе си другия дух – на експанзията и пропагандата. Нима натрупаните съкровища на неговата Наука щели да бъдат опропастени? По-голямата част от тях със сигурност е била скрита и заровена – и когато дошли александрийците, успели да открият и изкопаят само отломъци от тях. И все пак, два народа с противоположно естество запалили своите светилници именно в храмовете на Египет – светилници с различни лъчи: единият осветил глъбините на Небето, а другият озарил и преобразил Земята. Това били древните народи на Израил и Гърция.

Значението на Израилевия народ за историята на човечеството се откроява още от пръв поглед, и то по две причини: първо, защото той е представител на монотеизма; и второ, защото именно той поражда християнството. Ала целта на Провидението в мисията на Израил се разкрива само на онзи, който, отваряйки Стария и Новия Завет, открива, че техните символи съдържат в себе си цялата Езотерична традиция на миналото, макар и често в една изменена и дори изопачена форма (което се отнася най-вече до Стария Завет), чрез намесата на многобройни редактори и преводачи, повечето от които били в неведение относно първоначалния му смисъл. Тогава ролята на Израил вече става ясна – защото така този народ образува нужната брънка във веригата, свързваща стария и новия период, Изтока и Запада. Монотеистичната идея дава своя плод: обединяването на човечеството около един и същи Бог и един и същи Закон. Ала докато теолозите поддържат своята детинска, незряла идея за Бога и докато хората на науката тънат в невежество за Него или чисто и просто Го отричат, моралното, общественото и религиозното единство на нашата планета ще се свежда само до едно благочестиво желание или постулат на религията и науката, безсилни да го осъществят. И обратното: това органично единство изглежда напълно възможно, когато се признае, езотерично и научно, че в Божественото Начало се намира Ключът на Всемира и Живота, Човека и Обществото в тяхното развитие. И накрая, дори и самото християнство (т.е. религията на Христа) се явява в своята висота и универсалност единствено когато разбулва пред нас натрупания си езотеричен запас: само тогава то се разкрива като резултантна сила на всичко, което го е предшествало, като съдържащо в себе си Принципите, целта и средствата за целокупното възраждане на човечеството. Единствено разкривайки пред нас и последните си Тайнства, християнството ще се превърне в онова, което е в своята истинна същност: религията на обещанието и изпълнението, т.е. на Всемирното Посвещение.

Мойсей, египетски Посветен и жрец на Озирис, бил неопровержим организатор на монотеизма. Чрез него, този Принцип, дотогава скрит зад тройното було на Мистериите, излязъл от сърцевината на храма, за да влезе в кръговрата на историята. Мойсей имал смелостта да превърне най-висшия Принцип на Посвещението в единствена догма на една национална религия, както и благоразумието да разкрива следствията от този Принцип само на малцина Посветени, налагайки самата догма на масите чрез страха. С това Пророкът от Синай очевидно преследвал далечни цели, многократно надхвърлящи съдбините на неговия народ. Всеобщата религия на човечеството – ето коя е била истинската мисия на Израил, която малцина израилтяни са схващали, с изключение на по-великите му Пророци. Изпълнението на тази мисия предполагало поглъщането на народа, който я е представлявал. Еврейският народ е бил разпръснат, унищожен. Идеята на Мойсей и на Пророците е преживяла всичко това и е израснала. Развита и преобразена от християнството, реформирана от исляма, макар и в по-нисша степен, тя трябвало да бъде наложена на варварския Запад, както и да повлияе на самата Азия. От този момент нататък, напразни щели да бъдат усилията на човечеството да се бунтува, да се бори срещу самото себе си, обзето от конвулсивни страдания, да прави каквото и да било: то щяло да се върти около тази централна идея, както мъглявината се върти около слънцето, което я поражда. Ето колко велико е делото на Мойсей!

За това начинание, най-грандиозното след праисторическото преселение на арийците, Мойсей открил един вече подготвен инструмент: еврейските племена, особено онези, които били установени в Египет, в долината Гошен (Гесем), живеещи там в робство, под името Бени-Яков ⁷⁷ . За установяването на монотеистичната религия, той е имал също и предвестници, в лицето на номадските миролюбиви царе, които Библията ни представя като фигурите на Авраам, Исаак и Яков.

Нека хвърлим един поглед върху тези евреи и Патриарси. После ще се опитаме да опишем образа на техния велик Пророк, миражите в пустинята и тъмните нощи на Синай, разтърсвани от тътена на гръмотевицата на легендарния Йехова.

Те били познати от стотици и хиляди години – тези ибрим, тези неуморни скитнически племена, тези вечни изгнаници. ⁷⁸ Братя на арабите, евреите били, също като всички семити, плод на древно смешение на бялата раса с черната. Тези хора без дом, без подслон и без легло били виждани да преминават, отново и отново, под името бодони (бедуини), в Северна Африка, а после – да разпъват подвижните си шатри в обширните пустини между Червено море и Персийския залив, между река Ефрат и Палестина. Всички тези странстващи народи: амонити, еламити и едомити, имали известно сходство помежду си. За придвижване им служели магарета и камили, за къщи – шатри, а единственото им имущество се състояло от техните стада, които се скитали като самите тях и винаги пасели на чужда земя. Също като своите предци, гиборимите, подобно на първите келти, тези непокорни племена ненавиждали дяланите камъни, укрепените градове, тежкия труд и каменните храмове. Ала при все това, чудовищните градове като Вавилон и Ниневия, с колосалните си дворци, с тайните и разврата си, въздействали с непреодолимо обаяние върху тези полудиви племена. Привлечени в тия затвори от камък, пленени от войниците на асирийските царе и включени в редиците на техните армии, понякога те се впускали в оргиите на Вавилон. Друг път израилтяните се оставяли да бъдат прелъстени от моавските* жени – дръзки и безсрамни съблазнителки с черна кожа и бляскави очи. Те ги увличали в обожаването на идоли от камък и дърво, чак до ужасния култ към Молох. Ала изведнъж ги обземал копнеж по пустинята и те бягали оттам. Вече завърнали се в суровите долини, дето се чува само ревът на дивите зверове, в необятните полета, дето човек се води само по блещукащите съзвездия, под студения поглед на тия звезди, почитани от техните деди, те се срамували от себе си. И ако тогава някой Патриарх, някой вдъхновен свише им заговорел за единствения Бог, за Ел Елион, за Елохим, за Саваот, за Господ на Войнствата, Който всичко вижда и наказва грешниците, тогава тези големи, диви и кръвожадни деца навеждали глави и коленичейки в молитва, се оставяли да бъдат водени като стадо кротки овце.

77 Синове на Яков (бел. ред.).

78 Името ибрим означава „онези от Другата страна“, „онези от Отвъдното“, „онези, които са прекосили Реката“ – Renan, Histoire du peuple d’Israël: Ренан, История на народа на Израил (бел. авт.).

И лека-полека, тази идея за Великия Елохим, за Единствения, Всемогъщ Бог, изпълвала тяхната душа, също както в сумрака на Падан-Арам се сливали всички неравности на местността под безкрайната линия на хоризонта, цветовете избледнявали, а разстоянията потъвали във величествената равна шир на небесната твърд и превръщали Вселената в плътна маса от мрак, над който се извисявала сфера от сияйни звезди.

И така, кои били Патриарсите? Аврам, Авраам, или „бащата Opхам“, „отец Орхам“, бил цар на Ур, град в Халдея близо до Вавилон. Според преданието, асирийците го описвали седнал на своя престол, с благо излъчване. ⁷⁹ Тази така древна важна фигура, присъстваща в митологичната история на всички народи – тъй като и Овидий го споменава ⁸⁰ – е същата, която Библията ни представя като преселник от Ур в земята на Ханаан, воден от Гласа на Всевишния. „Господ се яви на Аврам и му рече: „Аз съм Бог Всемогъщий: ходѝ пред Мене и бъди целомъдрен!“ (Битие 17:1) „И Моя Завет между Мене и тебе и между твоите потомци подир тебе в родовете им Аз ще направя Завет Вечен, за да бъда Бог на тебе и на твоите потомци след тебе.“ (Битие 17:7). Тези откъси, преведени на съвременен език, означават, че един много древен вожд на семитско племе, на име Аврам, който навярно е получил халдейско Посвещение, се е почувствал подтикнат от Вътрешния Глас да поведе племето си на запад и да му наложи вярата в Елохим.

79 Renan, Histoire du peuple d’Israël (бел. авт.)

Името Исаак, чрез представката „Ис“, очевидно е указание за египетско Посвещение, докато в имената Яков и Йосиф съзираме финикийски произход. Каквито и да са историческите факти, вероятно тримата Патриарси са били трима водители на различни малки племена, живели в различни епохи, с доста голямо отстояние във времето помежду си. Дълго преди Мойсей, израилтянската легенда ги е събрала в едно-единствено семейство. Исаак се е превърнал в син на Авраам, а Яков – в син на Исаак. Този подход, да се представя духовното бащинство като физическо, е бил доста широко прилаган сред древните жречески касти. От тази генеалогия в легендата произтича едно главно обстоятелство: сродството и приемствеността на монотеистичната вяра посредством Посветените Патриарси на пустинята. А че тези хора са получавали вътрешни предупреждения, духовни откровения под формата на сънища или дори видения в будно състояние – в това няма нищо противоречащо нито на Езотеричната Наука, нито на Всемирния Духовен Закон, управляващ душите и световете. Тези обстоятелства в библейския разказ са приели наивния образ на Ангели, посещаващи хората под убежището на шатъра.

Дали тези Патриарси са имали дълбок възглед за Духовната Същност на Бога и за религиозните цели на човечеството? Не съществува ни най-малко съмнение за това. Стоящи по-ниско в положителната Наука от халдейските магове и египетските жреци, те най-вероятно са ги превъзхождали чрез моралната си висота и онази широта на Душата, дължащи се на един скиталчески и свободен живот. Според тях, Висшият Ред, който Елохим е възцарил във Всемира, се пренася в обществения ред като благоговейна почит към семейството и рода, като уважение към техните жени, като пламенна обич към потомците им, като закрила над цялото племе, като гостоприемство към странниците от чужди земи. Накратко, тези „Висши отци“ са естествените арбитри между семействата, родовете и племената. Техният патриаршески жезъл е скиптър на безпристрастната справедливост. Те упражняват цивилизаторска и просветителска власт и от тях лъха дихание на благодушие и омиротворение. Тук-таме, изпод тази легенда за Патриарсите, прозира езотеричната мисъл. И така, когато в Бетел Яков вижда насън една стълба, на върха на която се намира Елохим, а по чиито стъпала Ангелите възлизат и слизат – в този сън разпознаваме една широко известна и съкратена юдейска форма на видението на Хермес и на Учението за низходящото и възходящото развитие на душите.

80 Rexit AchÆmenias pater Orchamus, isque Septimus a prisco numeratur origine Belo („Над градове ахеменски царувал бащата Орхам: той се брои седма издънка от Бел Прародителя“). Оvide, Les Мétamorphoses – Овидий, Метаморфози, IV, 210 (бел. авт, бел. прев.).

Един исторически факт от най-висше значение за епохата на Патриарсите се разкрива най-накрая пред нас в два стиха, преизпълнени с Откровения. Става въпрос за срещата между Аврам и един негов събрат по Посвещение. След войната си с царете на Содом и Гомор, Аврам отива да отдаде почит на Мелхиседек – цар, пребиваващ в крепостта, която по-късно ще се превърне в град Йерусалим: „Мелхиседек, цар Салимски, изнесе хляб и вино; а той бе свещеник на Елохим, Бога Вишнаго. И благослови го, и рече: „Благословен Аврам от Елохим, от Бога Вишнаго, Владетеля на Небето и на Земята“. (Битие, 14:18 – 19). Ето следователно един цар на Салим, който е Върховен Жрец на същия Бог, Който е и Бог на Аврам. Патриархът се отнася с него като с по-висшестоящ, като с Учител и Наставник, приемайки от него Светото Причастие на хляба и виното, в името на Елохим – което още в Древен Египет било знак за причастие и за единение с общите Висши Принципи у Посветените. Така че съществувала взаимна връзка на Братство, отличителни знаци и обща цел сред всички поклонници на Елохим, от сърцето на Халдея чак до Палестина и може би дори до някои от египетските светилища.

Това монотеистично съзаклятие очаквало само своя организатор.

Така, между крилатия Бик на Асирия и Сфинкса на Египет, които отдалеко наблюдават пустинята, между угнетителната тирания и непроницаемото Тайнство на Посвещението, вървят напред по своя път избраните племена на авраамитите и яковитите, на Бени-Израил. Те отбягват безсрамните празненства на Вавилон, отминават, извръщайки глави от оргиите на моавците, ужасите на Содом и Гомор и чудовищния култ към Баал. Под закрилата на Патриарсите, керванът следва своя път, очертан от оазиси, белязан от редки извори и линеещи палми. Като дълга нишка, той се губи в необятната шир на пустинята, под палещите лъчи на деня, под пурпурната мантия на залеза и тъмното було на здрача, над които господства Елохим. Нито стадата, нито жените, нито старците знаят целта на това вечно пътуване – ала вървят напред с меланхоличните и безропотни крачки на стадо камили. Накъде вървят така? Патриарсите знаят: Мойсей ще им го каже.