III Изида. Посвещението. Изпитанията

Във времето на династията на фараоните с име Рамзес, египетската цивилизация сияела в апогея на славата си. Фараоните от XX династия, ученици и носители на меча на светилищата, като истински герои водели битката срещу Вавилон. Египетските стрелци преследвали либийците, бодоните и нумидийците чак Централна Африка. Флотилия от четиристотин платноходни кораба преследвала съюзилите се отцепници чак до устието на река Инд. За да окажат по-здрава съпротива срещу удара от страна на Асирия и нейните съюзници, Рамзесите прокарали стратегически пътища, достигащи чак до Ливан, и построили цяла верига от укрепления между Мегидо и Каркемиш. Нескончаеми кервани прииждали от пустинята, от Радаси до Елефантин. Архитектурните градежи продължавали безспир и осигурявали работа на хора от трите континента. Хипостилната зала ⁵⁹ в Карнак, всяка колона на която достига височината на Вандомската колона, била възстановена; храмът в Абидос бил обогатен с прекрасни релефни скулптури, а Долината на Царете – с величествени паметници. Издигнати били постройки в Бубаст, Луксор, Спеос и Абу Симбел. В Тива една триумфална порта с колони напомняла за превземането на Кадеш. В Мемфис се извисявал т.нар. Рамзесиум ⁶⁰ , обграден с цяла гора от колосални обелиски, статуи и монолити.

Насред тази оживена деятелност, този бляскав живот, мнозина чуждоземци, копнеещи да бъдат Посветени в Мистериите, идвали от далечните брегове на Мала Азия или от планините на Тракия и се спирали в Египет, привлечени от славата на неговите храмове. Пристигнали в Мемфис, те оставали смаяни от удивление. Монументални паметници, зрелищни шествия, обществени празненства – всичко им внушавало впечатление за изобилие и величие. След царствената церемония за освещаване, извършвана тайно в светилището, те виждали как фараонът излиза от храма пред събралото се множество и се качва върху своя стол на специална носилка, носена от дванадесет военачалници от главнокомандването на неговата войска, въоръжени с ветрила. Пред него дванадесет млади служители в храма носели, върху избродирани със златни нишки възглавници, отличителните знаци на царската власт: скиптър с овнешка глава, меч, лък и куп други оръжия. Зад него пристъпвали царската свита и жреците, следвани от Посветените в Големите и Малките Мистерии. Висшите жреци носели бели обредни корони, а нагръдниците им искрели от скъпоценните камъни по тях, носещи символично значение. Дворцовите сановници носели ордените на Агнето, Овена, Лъва, Лилията и Пчелата, окачени на масивни верижки с възхитителна изработка. Задругите на занаятчиите завършвали шествието със своите емблеми и с разветите си знамена. ⁶¹ Нощем ладии, великолепно окичени със знаменца, разхождали по изкуствените езера царските оркестри, насред които се откроявали, в тържествени свещени пози, танцьорки и свирачки на теорби ⁶² .

59 Зала с покрив, поддържан от множество вътрешни и външни колони (бел. ред.).

60 Рамзесиум, или още Рамесеум – храм-паметникът на фараон Рамзес II (бел. ред.).

Ала не това изумително великолепие търсели те. Желанието да вникнат в Тайнството на нещата, жаждата за Познание – ето кое ги довело там от толкова далечни места. Казано им било, че в светилищата на Египет живеят Магове, Йерофанти ⁶³ , владеещи Божествената Наука. Те искали да вникнат също и в Тайната на Боговете. Били чували един жрец от техния роден край да говори за някаква Книга на мъртвите, за някакъв тайнствен свитък, слаган под главите на мумиите като предсмъртно напътствие, и да разказва, в символична форма, за задгробното странстване на душата, според думите на жреците на Амон-Ра. Те били проследили с жадна любознателност и с известен вътрешен трепет, примесен със съмнение, това дълго странстване на душата след живота: изкуплението ѝ в изгарящите пламъци на една от сферите, пречистването на астралната ѝ обвивка, срещата ѝ със злия лодкар, седнал в лодката с обърната назад глава, и с добрия лодкар, който гледа право в лицето; явяването ѝ пред четиридесет и двамата Съдии на земните грехове; нейната защита чрез Тот и най-накрая – навлизането и преобразяването ѝ в Светлината на Озирис. Можем да съдим за влиянието на тази книга и за цялостния преврат, който Египетското Посвещение е извършвало понякога в съзнанията, от следното послание в Книга на мъртвите: „Тази глава от книгата е намерена в Хермополис, написана с тюркоазеносини букви върху алабастрова плоча в нозете на Бог Тот (Хермес), във времето на цар Менкара, от царския син Хорджедеф (Джедефхор), когато той пътувал с цел да извърши надзор над храмовете. Той отнесъл намерената каменна плоча в царския храм. О, Велика Тайна! Той не виждал и не чувал вече, след прочитането на тази тъй чиста и свещена глава от книгата, и повече не се приближил до никоя жена, и повече не ял нито месо, нито риба“. ⁶⁴ Имало ли обаче нещо вярно в тези вълнуващи разкази, в тези величествени образи, зад които проблясвала страховита задгробна тайна? „Само Изида и Озирис знаят това!“ – им отговаряли. Ала кои били тези Богове, за които се говорело само с пръст на устата? Именно за да узнаят това, чуждоземците хлопали на дверите на големите храмове в Тива или в Мемфис.

61 Вижте възстановката на стенописите от храмовете в Тива в книгата на Франсоа Ленорман и главата за Египет в книгата Mission des Juifs от Yves d’Alveydre (Мисията на евреите от Ив д‘Алвейдър) – бел. авт.

62 Теорба – музикален инструмент, подобен на лютня, но с плътен нисък звук (бел. ред.).

63 Йерофант (гр.) – Върховен Жрец, който има правото да обучава ученици на храма, да ги въвежда в Мистериите и да им дава Посвещение (бел. ред.).

Служителите на храмовете ги отвеждали под покрива на колонадата на един вътрешен двор, огромните стълбове на която били подобни на гигантски лотоси, поддържащи със силата и чистотата си Слънчевия Кивот, Храма на Озирис. Йерофантът се приближавал до новодошлите. Величието на чертите му, покоят на лицето му, тайнството на черните му, непроницаеми, но пълни с вътрешна Светлина очи, вече имали с какво да обезпокоят кандидатите за Посвещение. Този поглед пронизвал като стрела, силно и дълбоко. Идващите от чужди земи усещали, че са лице в лице с човек, от когото нищо не може да се скрие. Жрецът на Озирис разпитвал всеки новодошъл за родния му град, за семейството му и за храма, където е бил обучаван. Ако при това кратко, но проницателно проучване, кандидатът бъдел преценен като недостоен за Мистериите, му посочвали вратата с безмълвен, но нетърпящ възражение жест. Ако Йерофантът обаче откриел в кандидата искрена жажда за Истината, го канел да го последва. И двамата прекосявали галерии с колонади и вътрешни дворове, после минавали през един проход, издълбан в скалите, открит към небето и ограден с каменни плочи с надписи и сфинксове, и стигали до малък храм, служещ за вход към подземните зали и гробници. Портата на този храм била плътно прикрита от статуя на Изида в естествен ръст. Богинята, в седяща поза на размисъл и вглъбение, държала на коленете си затворена книга. Лицето ѝ било забулено; под статуята имало надпис, който гласял:

Нито един смъртен не е повдигал моето було.

64 Книга на мъртвите, гл. LXIV (бел. авт.).

– Това тук е портата към Светилището на Тайните – казвал Йерофантът. – Виж тези две колони. Червената представя Възнесението на Духа към Светлината на Озирис; черната символизира пленничеството му в материята – и това падение може да стигне чак до унищожение. Който престъпи прага на нашата Наука и нашето Учение, рискува своя живот. Лудост или смърт – ето какво намират в тях слабите и злите; единствено силните и добрите откриват в тях Живота и Безсмъртието. Мнозина неблагоразумни са влезли през тази порта, но не са излезли живи. Тя е бездна, от която само безстрашните се завръщат. Затова, помисли добре върху онова, което искаш да сториш, и опасностите, на които ще се изложиш; и ако твоята смелост не е готова да посрещне всяко изпитание, откажи се от това начинание – защото, веднъж щом тази порта се затвори зад теб, повече няма да имаш възможност да се откажеш.

Ако чуждоземецът настоявал на своето желание, Йерофантът отново го отвеждал във външния двор и давал своите препоръки за него на служителите на храма, сред които новодошлият трябвало да прекара една седмица, със задължението да върши най-скромната и груба работа, слушайки химните и правейки ритуалните обливания за пречистване. Наредено му било да спазва пълно мълчание.

Настъпвала вечерта на изпитанията. Двама неокори ⁶⁵ , т.е. помощници, отново завеждали кандидата за Посвещение в Мистериите пред портата на Светилището на Тайните. Влизали в мрачно преддверие, от което не се виждало изход. От двете страни на тази злокобна зала, под мъждукащите отблясъци на светилниците, дошлият от външния свят съзирал редица от статуи с човешки тела и животински глави: на лъвове, бикове, хищни птици и змии, които сякаш наблюдавали преминаването му с иронична насмешка. В края на тази зловеща алея, по която минавали, без да продумат, имало една мумия и един човешки скелет, изправени лице с лице едно към друго. И тогава, с безмълвен жест, двамата неокори посочвали на новодошлия една дупка в стената, зейнала срещу него. Това бил входът към един коридор, толкова нисък, че в него човек можел да влезе само пълзешком.

– Ти все още можеш да се върнеш назад – казвал един от помощниците. – Портата на светилището още не е затворена. В противен случай, си длъжен да продължиш пътя си през този коридор, без да се връщаш обратно.

– Оставам! – заявявал новопосвещаваният, събирайки цялата си смелост.

65 Тук употребяваме, като по-разбираем, гръцкия превод на египетските понятия (бел. авт.).

Тогава му връчвали малък запален светилник. Неокорите се връщали обратно и затваряли с грохот портата на светилището. Вече нямало място за никакво колебание: кандидатът трябвало да влезе в ниския коридор. Едва-що проврял се през прохода, влачейки се на колене, със светилника си в ръка, дочувал един глас от дъното на подземието да отеква:

– Тук загиват безумците, ламтящи за знание и власт!

Благодарение на удивителния акустичен ефект в коридора, тези думи се повтаряли седем пъти от далечно ехо. Той обаче трябвало да продължава все напред; проходът ставал по-широк, но пък се спускал надолу по все по-стръмен и по-стръмен наклон. Най-накрая, храбрецът, поел по този рискован път, се озовавал пред отвор, подобен на фуния, водещ до яма. Желязна стълба се спускала надолу, а краят ѝ се губел в ямата; новопосвещаваният решавал да се осмели да слезе по нея. На последното стъпало на стълбата, ужасеният му поглед потъвал в страховит кладенец. Слабият му маслен светилник, който конвулсивно стискал в треперещата си ръка, хвърлял мъжделивата си светлина в бездънния мрак. Що да стори? Да се върне нагоре – невъзможно; надолу – щял да пропадне в черен, ужасен мрак. Насред това бедствено и отчайващо положение, съзирал вляво от себе си кухина в скалата. Вкопчил се с едната си ръка в стълбата и протегнал другата, държаща светилника, той съзирал стъпала нагоре. Възходяща стълба! Това било спасението! Кандидатът се втурвал нагоре по нея; изкачвал я и се избавял от зейналата под него пропаст! Стълбата, пронизвайки скалата като свредло, се извисявала спираловидно. Накрая се озовавал пред бронзова решетка, водеща към обширна галерия, поддържана от високи кариатиди ⁶⁶ , помежду които на стената се виждали две редици фрески, изобразяващи символи. На всяка от двете страни имало по единадесет такива стенописа, озарявани от меката светлина на кристалните светилници в ръцете на красивите фигури на кариатидите.

Един Маг, наричан Пастофорий (т.е. Пазител на свещените символи), отварял решетката на новопосвещавания и го посрещал с блага усмивка. После го поздравявал, задето е минал благополучно първото изпитание, а след това, водейки го през галерията, му обяснявал значението на свещените картини по стените. Под всяка от тези картини имало по една буква и едно число. Двадесет и двата символа представлявали първите двадесет и два Аркана, съставляващи азбуката на Окултната Наука, т.е. Абсолютните Принципи, Универсалните Ключове, които, приложени чрез волята, се превръщат в извор на всяка Мъдрост и Мощ. Тези Принципи се запечатвали в паметта чрез техните съответствия с буквите на Свещения език и с числата, свързани с тези букви. В този език, всяка буква и всяко число изразяват един троичен закон, имащ своето отражение в Божествения свят, в света на Разума и във физическия свят. Също както пръстът на ръката, докосващ струната на лирата, я кара да трепти и произвежда звук (един тон от гамата), предизвиквайки резонансно трептене на всичките ѝ хармонични честоти, така и Духът, съзиращ всички потенциални възможности на едно число, и гласът на човека, произнасящ една буква, съзнавайки вложените в нея значения, призовава могъща сила, която отеква и въздейства и в трите свята.

66 Кариатида – женска статуя, служеща вместо стълб за подпора и като украса на сграда (бел. ред.).

По този начин, буквата А, съответстваща на числото 1, в Божествения свят изразява Абсолютното Същество, от Което са излъчени всички същества; в света на Разума, тази буква изразява Единството – извор и синтез на всички числа; във физическия свят – Човека, апогей на относителните същества, който, чрез разгръщането на своите качества и способности, се извисява в концентричните сфери на Безкрая. Първият Аркан (Числото 1) при египтяните бил представен чрез образа на един Маг в бяла одежда, с жезъл в ръка, със златна корона на челото. Бялата одежда символизирала Чистотата, жезълът – Могъществото да владееш себе си и нещата, а златната корона – Всемирната Светлина.

Новопосвещаваният далеч не разбирал всичко странно и ново, което чувал, ала непознати кръгозори се отваряли пред него при думите на Пастофория, пред тези прекрасни картини, които се взирали в него с безстрастната и несмутима сериозност на Богове. Зад всяка от тях, като в проблясък на мълния, той съзирал цяла редица от мисли и образи, внезапно извикани в съзнанието му. За пръв път го осенявала идеята за вътрешния аспект на света и неговата същност, чрез тайнствената верига на причините и следствията. По този начин, буква по буква, число по число, Учителят обяснявал на ученика смисъла на Арканите и го водел през Изида Урания (т.е. Небесната Изида) към Колесницата на Озирис, през Кулата, поразена от мълния, към Сияйната Звезда, и най-накрая – към Венеца на Маговете.

– И знай добре – казвал Пастофорият – какво означава този Венец: всяка воля, която се слива в едно с Бога, за да прояви Истината и да върши Правда, още от този живот става съучастница на Божията Власт над съществата и нещата, вечна награда на освободените Духове.

Слушайки думите на Учителя, неофитът ⁶⁷ изпитвал някаква смесица от удивление, страх и възторг. Това били първите проблясъци на светилището – и съзряната от него Истина му изглеждала като зората на възвръщането на спомена за Божественото.

67 Неофит (гр.) – новак, начинаещ (бел. ред.).

Ала изпитанията съвсем не били приключили. Спирайки да говори, Пастофорият отварял една врата, водеща към друг проход под тесен и дълъг свод, в края на който пращял буен огън.

– Но това е сигурна смърт! – възкликвал новопосвещаваният и поглеждал своя водач, треперейки.

– Сине мой – отвръщал Пастофорият, – смъртта плаши само пропадналите характери. Някога и аз минах през този пламък като през поле от рози.

И решетката на галерията с Арканите се затваряла отново зад кандидата. Приближавайки се към огненото препятствие, той откривал, че буйният огън се оказва само една оптична илюзия, създадена посредством лекото преплитане на горящи парчета смолисто дърво, разположени шахматно върху специални железни решетки. Една пътека между тях му давала възможност да премине бързо. Огненото изпитание било следвано от изпитанието на водата. На кандидата за Посвещение му се налагало да прекоси застояла и тъмна вода, сред слабата светлина от нефтен пожар, внезапно избухнал зад него в залата на огъня. След това двама помощници го отвеждали, все още цял треперещ, в тъмна пещера, където не се виждало нищо друго освен едно меко и уютно легло, тайнствено озарявано от мъждукащите отблясъци на бронзов светилник, висящ от свода. После го подсушавали, наръсвали тялото му с прелестни и изтънчени благовония, обличали го с одежди от фин ленен плат и го оставяли сам, след като му казвали:

– Почини си и чакай Йерофанта!

Новопосвещаваният протягал омаломощените си от изтощение крайници върху разкошната постеля на това легло. След толкова разнообразни вълнения, този миг спокойствие му се струвал толкова сладък! Свещените образи, които видял по-рано, всички тези чудни фигури, сфинксовете и кариатидите, пак изниквали във въображението му. Ала защо ли една от тези картини се връщала отново и отново като някаква халюцинация? Пред вътрешния поглед на съзнанието му настойчиво се появявал, отново и отново, Десети Аркан, представляващ колело, като тези на каруците, закачено за своята ос между две колони. По едната страна на колелото нагоре се издигал Херманубис, Духът на Доброто, с облик на красив младеж, а по другата – Тифон, Духът на Злото, падал с главата надолу към бездната. Между двамата Духове, на върха на колелото, седял Сфинкс, държащ меч в ноктите си.

Приглушените тонове на сладострастна мелодия, идеща сякаш от дъното на пещерата, заличавали този образ. Това били слаби и неопределени звуци, навяващи внезапна меланхолия и тъга. Нежен металически звън галел слуха му с приятен гъдел и се смесвал с трелите на арфа, от която се носели звуци като от флейта, жадни въздишки, пламенни като огнено дихание. Обгърнат от страстен блян, чужденецът затварял очи. Отваряйки ги отново, виждал на няколко крачки от леглото поразително видение, преливащо от жизнена сила и демонична съблазън. Една нубийка, облечена с пурпурна дреха от прозрачен муселин, с огърлица от амулети на шията си, подобна на жриците на Милита ⁶⁸ , изправена пред него, го пронизвала с поглед, държейки в лявата си ръка чаша, окичена с венец от рози. Тя била представителка на онзи нубийски тип, интензивната и опияняваща чувственост на който съсредоточавала в себе си всички мощни прелести на женското животно: изпъкнали скули, широки ноздри и плътни устни, като червен, сладък и сочен плод. Черните ѝ очи блестели в полумрака. Новопосвещаваният вече бил скочил на крака и изненадан ненадейно, не знаейки дали трябва да трепери от страх, или да ликува, кръстосвал инстинктивно ръце на гърдите си. Ала робинята пристъпвала с бавни крачки напред и навеждайки очи, шепнела с нисък глас:

– Боиш ли се от мен, красавецо от далечна земя? Аз ти нося наградата на победителя, забравата далеч от мъките, чашата на щастието…

Неофитът се колебаел; и тогаз, сякаш внезапно обзета от умора, нубийката присядала на леглото и го обгръщала с умолителен поглед, продължителен, влажен, изпълнен с жар – и тогава, горкò му, ако дръзнел да се надвеси над тая уста, да вдъхне от тежкия опияняващ аромат, излъчван от тия бронзови рамене. Веднъж докоснал тази ръка и наквасил устните си в тази чаша, той бил вече изгубен... търкулвал се на леглото, вплетен в пламенна прегръдка. Ала след утоляването на дивашкото си желание, питието, от което пил, го потапяло в тежък сън. Събуждайки се, откривал, че е сам, обзет от мъчително безпокойство. Светилникът хвърлял зловещи отблясъци върху разхвърляното легло. Пред него стоял един човек: това бил Йерофантът. Той казвал:

– Ти излезе победител в първите изпитания. Ти възтържествува над смъртта, огъня и водата – ала не съумя да победиш себе си! Ти, който се стремиш към Висините на Духа и Познанието, се поддаде на първото изкушение на чувствата и сетивата – и падна в пропастта на материята. Който живее като роб на сетивата, живее в мрак и невежество. Ти предпочете мрака пред Светлината: щом е тъй, остани си в мрака! Бях те предупредил за опасностите, на които се излагаш. Ти си спаси живота, но изгуби своята Свобода. Ще останеш роб на храма; тук може и да умреш.

68 Асирийското име на Афродита (бел. ред.).

Ако обаче, напротив, кандидатът за Посветен бил съборил и разсипал чашата, отблъсквайки изкусителката, дванадесет неокори със светилници в ръце го наобикаляли, за да го отведат победоносно и тържествено в светилището на Изида, където Маговете, наредени в полукръг и облечени в бели одежди, вече го очаквали в пълен състав. В дъното на великолепно осветения храм, той съзирал колосална статуя на Изида, излята от метал, със златна роза на гърдите и увенчана с диадема със седемлъчна звезда. Тя държала в обятията си своя син Хор. Застанал пред Богинята, Йерофантът, облечен в пурпурни одежди, посрещал новодошлия и го заставял да даде, под най-страшни клетви и заплахи, обет за мълчание и послушание. После го приветствал от името на всички, събрали се там, като брат и бъдещ Посветен. Сред тези височайши Учители, ученикът на Изида вярвал, че се намира в присъствието на Богове. Извисил се надраснал сам себе си, той за пръв път навлизал в сферата на Истината.

IV Озирис. Смърт и Възкресение

И все пак, ученикът бил допуснат само до прага на тази сфера – защото от този момент за него започвали дълги години на ученичество и чиракуване. Преди да се възвиси до Изида Урания, Небесната Изида, той трябвало да опознае първо земната Изида, да изучава физичните и природните науки, както и т.нар. андрогония – наука за произхода на човека. Времето му се разпределяло между размисъл в собствената му килия, изучаване на йероглифите в залите и дворовете на храма, обширен като цял град, и слушане на наставленията на Учителите. Той изучавал науката за минералите и растенията, историята на човека и народите, медицината, архитектурата и свещената музика. В това дълго ученичество, той трябвало не само да опознава, не само да знае, но и да бъде – да придобие сила чрез самоотверженост! Древните Мъдреци вярвали, че човек постига Истината само когато Истината стане част от съкровената сърцевина на неговото същество, непринудено и естествено дело на собствената му Душа. Ала в тази дълбинна работа по усвояването на всичко това, ученикът бил оставян свободен, сам със себе си. Неговите Учители в нищо не му помагали – и често той се удивявал на тяхното хладно и равнодушно отношение. Те го наблюдавали внимателно, налагали му непреклонни правила, изисквали от него пълно подчинение, но не му разкривали нищо отвъд определени граници. На неговите тревоги и запитвания отговаряли с думите:

– Чакай и работи!

Тогава ненадейно го връхлетявали негодувание, горчиво съжаление, ужасни подозрения и съмнения. Дали пък не е станал роб на нагли самозванци или на черномагьосници, подчиняващи волята му с някаква нечестива цел? Истината бягала от него, Боговете го напускали: той бил самотен пленник на храма. Истината по-рано му се явила под формата на Сфинкс. Сега Сфинксът му казвал: „Аз съм Съмнението!“. И крилатото същество, с безстрастната си женска глава и с лъвските си нокти, го отнасяло, за да го разкъса сред нажежените пясъци на пустинята.

Тези кошмари обаче били следвани от часове на омиротворение и Божествено предчувствие. Тогава той разбирал символичния смисъл на изпитанията, които преминал при влизането си в храма – защото, уви, мрачният кладенец, в който замалко да падне, не бил толкова черен, колкото бездната на неизмеримата и бездънна Истина; огънят, през който минал, не бил толкова страшен, колкото страстите, още изгарящи плътта му; ледената и тъмна вода, в която бил принуден да се хвърли, не била толкова студена, колкото съмнението, в което съзнанието му потъвало и се давело в най-ужасните му мигове.

В една от залите на храма се простирали в две редици същите онези свещени картини, които му били обяснени в подземието, в нощта на изпитанията, и които представлявали така наречените Двадесет и Два Аркана. Тези Аркани, които му било позволено да зърне за малко още при самия праг на Окултната Наука, били самите стълбове на Теологията; ала човек трябвало да премине през цялото Посвещение, за да ги разбере. От онзи момент, никой от Учителите повече не му проговорил за тях; само му разрешавали да се разхожда из тази зала и да размишлява върху тия символи и знаци. Той прекарвал там дълги самотни часове. Посредством тези фигури, чисти като Светлината, сериозни и тържествени като Вечността, невидимата и неосезаема Истина бавно прониквала в сърцето на новопосвещавания. В мълчаливото присъствие на тия безмълвни и безименни Божества, всяко от които, изглежда, господствало над една сфера на живота, той започвал да изпитва нещо ново: най-напред, едно слизане до дъното на своето същество, а сетне – своеобразно откъсване от света, което го извисявало над нещата. Понякога той запитвал един от Маговете:

– Ще ми бъде ли позволено някога да вдъхна от уханието на Розата на Изида и да видя Светлината на Озирис?

Отговаряли му:

– Това не зависи от нас. Истината не се дава. Човек я намира в себе си – или пък не я намира. Ние не можем да направим от тебе Адепт: трябва сам да станеш такъв. Лотосът никне под повърхността на реката дълго време, преди да се разцъфти. Не пришпорвай разцъфтяването на Божественото Цвете! Ако то трябва да цъфне, ще стане на определения за това ден. Работѝ и се молѝ!

И ученикът отново се залавял да учи и да се вглъбява в размисъл, с радост, примесена с тъга. Той вкусвал от суровото, но приятно и нежно обаяние на това уединение, през което като полъх преминавало Диханието на Съществото на съществата. Тъй се изнизвали месеците и годините. Той усещал как в него се извършва едно бавно преобразяване, една цялостна метаморфоза. Страстите, обсаждали и измъчвали младостта му, се оттегляли като сенки, а мислите, които сега го обграждали, му се усмихвали като безсмъртни приятели. Онова, което изпитвал на моменти, било поглъщането на земния му аз и Рождението на един друг, по-чист и възвишен, етерен Аз. Потопен в това усещане, понякога той падал ничком пред стъпалата на затвореното светилище. Тогава в него нямало вече нито негодувание, нито каквото и да е желание, нито съжаление – а единствено тотално отдаване на своята душа на Боговете, цялостно принасяне на себе си в свята жертва на Истината.

– О, Изида – мълвял той в своята молитва, – понеже моята душа е само една сълза от твоите очи, нека тя падне като роса върху други души – и умирайки, да усетя уханието им, издигащо се към теб. Ето ме, готов за саможертва!

След една от тези безгласни молитви, полуунесеният в екстаз ученик съзирал пред себе си Йерофанта, застанал прав, като някакво видение, изникнало от земята, обгърнат от топлото сияние на слънчевия залез. Учителят сякаш четял всички мисли на ученика и прониквал в цялата драма на неговия вътрешен живот.

– Сине мой – казвал той, – наближава часът, когато Истината ще ти се разкрие; защото ти вече си я предусетил, слизайки до своята дълбинна Същност и откривайки там Божествения Живот. Ти ще навлезеш във великото, неизразимото общение на Посветените с Божественото – защото ти си достоен за това, с Чистотата на своето сърце, с Любовта към Истината и със силата на своята самоотверженост. Ала никой не престъпва прага на Озирис, без да е минал през Смъртта и Възкресението. Ние ще те съпътстваме в подземието. Бъди неустрашим, защото си вече един от нашите Братя!

И обгърнати от здрача, жреците на Озирис, със светилници в ръце, съпътствали новопосветения Адепт в едно ниско подземие, поддържано от четири стълба, поставени върху сфинксове. В единия ъгъл имало отворен саркофаг от мрамор. ⁶⁹

– Нито един човек – казвал Йерофантът – не може да се изплъзне от хватката на Смъртта, но и всяка жива Душа е предопределена за Възкресение. Адептът минава жив през гроба, за да влезе още по време на този си живот в Светлината на Озирис. И така, легни в този погребален ковчег и очаквай Светлината. Тази нощ ще преминеш през Портата на Ужаса и ще стигнеш до Прага на Овладяването.

Адептът лягал в отворения саркофаг, Йерофантът протягал ръка над него да го благослови и шествието от Посветени се отдалечавало от подземната гробница в тишина…

Един малък светилник, поставен на пода, все още осветява със слабото си блещукане четирите сфинкса, върху които се крепят невисоките и дебели колони на гробницата. Дочува се хор от ниски и приглушени, дълбоки гласове. Откъде идат тези гласове? Това е погребална песен!... Гласовете замлъкват, светилникът хвърля последни отблясъци, а сетне напълно угасва. Адептът е съвсем сам в мрака, сковаващият студ на гробницата го обгръща и смразява цялото му тяло. Той постепенно преминава през болезнените усещания на смъртта и потъва в летаргия. Животът му преминава като шествие пред него, в последователни картини, като нещо нереално, и земното му съзнание става все по-смътно и размито. Ала колкото повече чувства как собственото му тяло се разлага, толкова повече се излъчва от него етерната част на съществото му, жизненият флуид, и той навлиза в дълбок транс...

Каква е тази сияйна и далечна точка, която се появява, едва забележима в черната глъбина на мрака? Тя се приближава, расте, превръща се в петолъчна звезда, лъчите на която са във всички цветове на небесната дъга, а тя самата изстрелва в тъмнината мълнии от магнетична светлина. Сега звездата вече е едно Слънце, което го притегля към нажежения си до бяло център. Дали Магията на Учителите поражда това видение? Дали невидимото става видимо? Дали това е предвестникът на Небесната Истина, пламтящата звезда на Надеждата и Безсмъртието? Точката изчезва, а на нейно място в нощта се разтваря напъпилият цвят на едно цвете – нематериално, но чувствително и надарено с душа; защото то разцъфва пред него като бяла роза и разтваря венчелистчетата си; и той вижда как трептят живите му листенца, вижда как се аленее пламтящата му чашка. Дали това е Цветето на Изида, Мистичната Роза на Мъдростта, таяща Любовта в сърцето си? Ала ето, че тя изчезва, изпарява се като облак от ухания. Тогава унесеният в екстаз се усеща обгърнат от топло и галещо дихание. След като заема най-различни променливи форми, облакът се сгъстява и се превръща в човешка фигура: това е фигурата на жена – Изида от тайното светилище, само че по-млада, усмихната и сияйна. Прозрачно було я обвива като спирала и тялото ѝ проблясва през него. В ръката си държи свитък от папирус. Тя се приближава полека, надвесва се над Посветения, който продължава да лежи в своя саркофаг, и му казва:

69 Археолозите дълго време са считали саркофага в голямата пирамида в Гиза за гроба на цар Сезострис (фараон Сенусрет II – бел. ред.), вярвайки на твърдението на Херодот, който не е бил Посветен и на когото египетските жреци са доверили само „залъгалки“ и всеизвестни народни предания. Ала същинските гробници на египетските царе са се намирали другаде. Странната вътрешна конструкция на пирамидата е доказателство, че тя е служела за обредите на Посвещението и тайните практики на жреците на Озирис. Там откриваме Кладенеца на Истината, който описахме вече, а също и възходящата стълба, и залата на Арканите... Помещението, наречено Залата на царете, в което се намира саркофагът, е същата зала, в която са водели Адепта в навечерието на неговото Велико Посвещение. Същото разположение на помещенията е било възпроизведено в големите храмове на Среден и Горен Египет (бел. авт.).

– Аз съм твоята Невидима Сестра, аз съм твоята Божествена Душа, а този свитък е книгата на твоя живот. Той съдържа страници, изпълнени с миналите ти съществувания, и бели страници на бъдещите ти животи. Един ден аз ще разгърна всички тези страници пред теб. Сега ти вече ме познаваш. Призови ме – и аз ще дойда!

И докато тя говори, лъч на нежност бликва от очите ѝ... О, присъствие на Ангелоподобно Същество, неизразимо обещание на Божественото, чудно и прекрасно сливане в неосезаемото Отвъдно!...

Ала тогава внезапно всичко се сгромолясва, видението избледнява и изчезва. Страшна мъка разкъсва Адепта отвътре и той усеща как бива тласнат отново в тялото си като в някакъв труп; и отново се връща в състоянието на съзнателна летаргия: железни обръчи оковават тялото му, ужасна тежест притиска мозъка му – той се събужда... и се озовава пред изправения Йерофант, придружен от Маговете. Наобикалят го, дават му да пие укрепваща напитка и той се надига.

– Ето те възкресен! – казва му Пророкът. – Ела да празнуваш, споделяйки с нас тържествената вечеря на Посветените, и ни разкажи своето пътуване в Светлината на Озирис; защото, от сега нататък, ти си един от нас!

А сега, нека се пренесем заедно с Йерофанта и с новоприетия Посветен в обсерваторията на храма, сред приятната хладина на една сияйна египетска нощ. Там Върховният Жрец на храма разкривал Великото Откровение пред новия Адепт, разказвайки му Видението на Хермес. Това видение не било записано върху нито един папирус. То само било отбелязано със символични знаци върху каменните плочи на тайното подземие, известно само на Пророка. Обяснението на това видение се предавало устно, от Върховен Жрец на Върховен Жрец.

– Слушай внимателно! – казвал Йерофантът. – Това видение съдържа в себе си вечната история на света и кръговрата на нещата.