II Години на странстване

В началото на VI в.пр.н.е., Самос бил един от най-цветущите Йонийски острови. Заливът на неговото пристанище гледал към моравите планини на изящната Мала Азия, отдето идели всеки разкош и всяка съблазън. Разположен върху обширен залив, градът се разстилал върху потъналия в зеленина бряг и се разгръщал амфитеатрално на етажи из планината, в подножието на хълмист нос, на върха на който се намирал храмът на Нептун. Колонадите на великолепен палат се издигали високо над града. Там царувал тиранът Поликрат. След като лишил Самос от неговата свобода, той му придал лустрото на изящните изкуства и азиатското великолепие. Хетери от Лесбос, повикани от него, се установили в един дворец близо до неговия и си канели млади хора от града на своите гуляи, дето ги учели на най-префинени чувствени наслади, освежени с музика, танци и разгулни пиршества. Анакреон, повикан в Самос от Поликрат, бил доведен там на една трирема ³² с платна от пурпур и позлатени мачти; и поетът, с чаша от ковано сребро в ръка, декламирал пред това „висше общество“ на удоволствието своите гальовни оди, ухаещи на дъжд от рози. Късметът на Поликрат станал пословичен в цяла Гърция. Негов приятел бил фараонът Амасис, който многократно го предупреждавал да не се предоверява на така продължителното си благополучие, а особено – да не се хвали с него. Поликрат отговорил на тоя съвет на египетския монарх, хвърляйки пръстена си в морето. „Аз принасям тая жертва на Боговете“, казал той. На идния ден един рибар донесъл на тирана скъпоценния пръстен, който намерил в корема на една риба. Когато фараонът узнал това, заявил, че къса приятелските си връзки с Поликрат, защото едно такова дръзко и нечувано благополучие би привлякло върху него отмъщението на Боговете. Дали тоя анекдот е правдоподобен, или не, краят на Поликрат все пак бил трагичен. Един от неговите областни управители го привлякъл в една близка провинция, измъчвал го до смърт и заповядал да приковат тялото му върху един кръст, издигнат на планината Микале. Така жителите на Самос имали възможност да видят, при един кървав залез на Слънцето, трупа на своя тиран, прикован на кръст на върха на един хълмист нос, гледащ към острова, където той царувал по-рано, тънейки в слава и удоволствия.

31 Сибила (гр.) – жена оракул в Древна Гърция и Древен Рим (бел. ред.).

Но да се върнем към началото на царуването на Поликрат. В една ясна нощ, един млад човек седял вглъбен насред горичка от аврамови дръвчета ³³ с лъскави листа, недалеко от един храм на Юнона, дорийската фасада на който се къпела в светлината на пълната Луна, което още повече подчертавало мистичното му величие. Някакъв папирусов свитък, съдържащ един от Омировите химни, стоял от дълго време паднал в нозете му. Дълбокият му размисъл, започнал още преди да се спусне сумракът, продължил и сред тишината на нощта. Слънцето било залязло отдавна, но пламтящият му диск още се реел пред погледа на младия мечтател с нереалното си присъствие – защото мисълта му се скитала далеч от видимия свят.

Питагор бил син на богат търговец на скъпоценни пръстени от Самос и на една жена, наричана Партенис. Питията от Делфи, до която младоженците се допитали по време на своето пътешествие, им била обещала „син, който ще бъде полезен на всички хора за вечни времена“ – и пророчицата изпратила съпрузите във финикийския град Сидон, за да бъде там заченат, износен и роден предсказаният им син, далеч от смутните влияния на неговото отечество. Даже още преди раждането му, през лунния месец на Любовта, родителите посветили това чудно дете чрез усърден обет на Светлината на Аполон. Детето се родило; и когато станало на една годинка, по съвет, даден предварително от делфийските жреци, майка му го занесла в храма на Адонис в една ливанска долина. Там първосвещеникът го благословил. Сетне семейството се завърнало в Самос. Детето на Партенис било много красиво, кротко, скромно, въздържано и преизпълнено с чувство за справедливост. Пламенният стремеж на разума искрял в очите му и придавал на неговите постъпки някаква тайнствена енергия. Вместо да се противопоставят на това, неговите родители насърчили рано узрялата му склонност към учение и мъдрост. Питагор имал възможност свободно да разговаря с жреците от Самос и с учените, които били започнали да основават в Йония школи, където преподавали на учениците си принципите на физиката. Осемнадесетгодишен, той вече бил обучаван при Хермодамант в Самос; на двадесетгодишна възраст – при Ферекид от Сирос; даже водел философски разговори с Талес и Анаксимандър от Милет. Тия учители открили пред него нови хоризонти, но никой не задоволил вътрешната му жажда. Между всичките им противоречиви наставления, той търсел някаква вътрешна връзка, дирел синтеза, единството на Великото Цяло. Тогава синът на Партенис достигнал до една от ония кризи, при които свръхнапрегнатият от противоречието на нещата Дух съсредоточава всичките си сили и способности и прави върховно усилие, за да съзре целта, за да намери Пътя, водещ към Слънцето на Истината, към Центъра на Живота.

32 Трирема, или още триера (гр.) – античен боен кораб с три реда весла (бел. ред.).

33 Аврамово дърво, наричано още витекс – Vitex agnus-castus (бел. ред.).

В една топла и великолепна нощ, синът на Партенис съзерцавал ту Земята, ту храма, ту звездното небе. Тя била там, навсякъде, под него и около него – Деметра, Майката Земя, Природата, в Тайните на която искал да проникне. Питагор вдъхвал мощните ѝ еманации, усещал непреодолимото ѝ привличане, което го приковавало върху нейното Лоно – него, мислещия атом, като неотделима частица от самата нея. Мъдреците, с които се бил съветвал, му били казали:

– От нея произхожда всичко; нищо не произлиза от нищо. Душата произхожда от Водата или от Огъня, или пък от тия двете стихии едновременно. Като фина еманация на стихиите, тя произлиза от тях само за да се завърне обратно пак в тях. Покори се на нейния неизбежен Закон! Единствената ти заслуга ще бъде да я познаеш и да ѝ се подчиниш…

Сетне той се взирал в небесната твърд и в огнените букви, образувани от съзвездията в глъбините на неизмеримия простор. Тия букви би трябвало да имат някакъв смисъл… Защото, ако безкрайно малкото, движението на атомите, има причина за своето съществуване, как тогава безкрайно голямото, пръснатите по небето звезди, групирането на които представлява тялото на Вселената, не би имало причина за съществуването си? Ах, да! Всеки от тия светове има свой собствен закон и всички заедно се движат от едно Число и в съгласие с една Върховна Хармония. Но кой би разгадал някога азбуката на звездите? Жреците на Юнона му били казали:

– Небето и Боговете са съществували преди Земята. От там е дошла твоята Душа. Моли се на тях, за да се въздигне тя отново на Небето!

Този размисъл бил прекъснат от сластна песен, идеща от някаква градина на брега на река Имбрас. Лъстивите гласове на хетерите от Лесбос се сливали томително със звуците на цитрата; млади момци откликвали на тая песен с Бакхусови напеви. Внезапно с тия гласове се преплели други, пронизителни и злокобни викове, идещи откъм пристанището. Това били бунтовници, които Поликрат се канел да натовари на един кораб, за да ги продаде като роби в Азия. Удряли ги с каиши с гвоздеи по тях, за да ги натикат в трюма под гребците. Силните им викове и клетви се изгубили в нощта. Сетне всичко отново потънало в тишина.

През младежа преминала болезнена тръпка, но той я потиснал, за да се съсредоточи навътре в себе си. Въпросът стоял пред него – все по-остър, все по-мъчителен…

Земята заявявала:

– Неизбежна участ!

Небето провъзгласявало:

– Провидение!

Човечеството пък, което се лашкало между двете, отвръщало:

– Лудост! Мъка! Робство!

Ала в дъното на своето същество, бъдещият Адепт чувал един непобедим глас, който отговарял на веригите на Земята и на сиянието на Небето със следния вик:

– Свобода!

И така, кой бил прав: мъдреците, жреците, безумците, окаяните нещастници, или той самият? Ах! Всичките тия гласове казвали верни неща, всеки тържествувал в своята област, но никой не му издавал своята причина да съществува. Трите свята съществували, неизменни, като Лоното на Деметра, като светлината на звездите и като човешкото сърце; но само онзи, който би съумял да постигне съзвучие между тях и да открие закона на тяхното равновесие, би бил истински Мъдрец, само той би владеел Божествената Наука и би могъл да помогне на хората. Именно в синтеза на трите свята се криела Тайната на Космоса!

Изричайки тия слова, до които току-що бил стигнал, Питагор се изправил. Смаяният му поглед се взрял в дорийската фасада на храма. Строгото здание изглеждало напълно преобразено под целомъдрените лъчи на Диана. Сторило му се, че съзира там идеалния образ на света и решението на задачата, което дирел. Защото основата, колоните, архитравът ³⁴ и триъгълният фронтон изведнъж разкрили пред него троичната природа на човека и Вселената, на Микрокосмоса и Макрокосмоса, увенчани от Божественото Единство, което, само по Себе Си, е една Троица. Космосът, проникнат от Бог, Който господства над него, образувал:

Свещената Тетрада ³⁵ – символ необятен и чист, Първоизвор на Природата и Първообраз на Боговете. ³⁶

Да, отговорът бил там, скрит в тия геометрични линии: Ключът на Всемира, Науката за Числата, Троичният Закон, управляващ структурата на съществата, а също и Законът на Седморния Принцип, ръководещ тяхното развитие. И в едно-единствено величествено видение, Питагор съзрял как световете се движат съгласно ритъма и хармонията на Свещените Числа, съзрял равновесието на Земята и Небето, ключът за запазването на което е в ръцете на човешката свобода; видял как трите свята – природният, човешкият и Божественият – се поддържат и определят взаимно, играейки в единство Всемирната драма чрез двояко движение: низходящо и възходящо. Той разкрил сферите на Невидимия свят, който непреривно обгръща видимия и го оживотворява и одухотворява; и накрая, схванал пречистването и освобождението на човека, още на тази Земя, чрез Тройното Посвещение. Питагор видял всичко това, а също – и живота си, и своето дело, в едно мигновено и ясно Просветление, с непоклатимата увереност на Духа, който усеща, че се намира лице в лице с Истината. Това Просветление било същинска мълния… И сега тепърва трябвало да докаже посредством разсъдъка онова, което неговият пречистен Разум схванал от Абсолюта – а за това се искало мъжество в живота, дело като подвига на Херакъл.

Ала къде да намери потребната му наука, за да доведе едно такова дело до успешен край? Нито химните на Омир, нито йонийските мъдреци, нито древногръцките храмове били достатъчни за това.

34 Архитрав (гр., лат.) – главна греда, лежаща върху плочите на колоните, която носи тежестта на корниза и покрива на антични сгради (бел. ред.).

35 Тетрада (гр.) – четворка (бел. ред.).

36 Из „Златните стихове“ на Питагор, преведени от Фабр д‘Оливе (бел. авт.).

Духът на Питагор, внезапно окрилен, се гмурнал в миналото му, в неговото раждане, обвито в загадъчно було, и в тайнствената обич на майка му. Един спомен от детството се върнал в паметта му с поразителна точност. Спомнил си как, когато бил на една годинка, майка му го отнесла в храма на Адонис в една долина в Ливан. Той се видял отново като малко дете, прегърнал с ръчички Партенис през врата, сред великански планини, сред грамадни гори, където една река се спускала като водопад. Партенис стояла изправена на една тераса, засенчена от високи кедрови дървета. Застанал пред нея, един величествен свещеник с бяла брада се усмихвал на майката и на детето, говорейки важни думи, които невръстният ѝ син не разбирал. Майка му често му припомняла чудните думи на първосвещеника от храма на Адонис:

– О, жено от Йония, синът ти ще бъде велик със своята Мъдрост; ала помни, че ако гърците владеят все още науката за Боговете, то Науката за Бога вече се намира единствено в Египет.

Тия думи се върнали в паметта му, заедно с майчината усмивка, с хубавото лице на стареца и далечния грохот на водопада, над който се извисявал гласът на жреца – в една величествена гледка, като видение от някакъв друг живот. За първи път, той разгадал смисъла на казаното в това пророчество. Бил чувал много да се говори за изумителното познание на египетските жреци и за великите им Тайни; но по-рано вярвал, че може да мине и без тях. Сега разбрал, че му е потребна тая „Наука за Бога“, за да проникне чак до най-дълбоката Същност на Природата, и че би могъл да я намери само в египетските храмове. А кротката Партенис, която, с инстинкта си на майка, го подготвяла за това дело, го принесла като свята жертва на Всевишния Бог!

И тогава той взел решение да отиде в Египет и там да получи Посвещение.

Поликрат сам се превъзнасял, че покровителства както философите, тъй и поетите. Той побързал да даде на Питагор препоръчително писмо до фараона Амасис, който го представил на жреците в Мемфис. Последните го приели, но след голяма съпротива и многобройни възражения и пречки: египетските мъдреци не се доверявали на гърците, считали ги за лекомислени и непостоянни. Те сторили всичко по силите си, за да обезсърчат младежа от Самос. Ала новият им ученик, с непоколебимо търпение и смелост, се подчинил на бавния ход на обучението и наложените му изпитания. Той предварително знаел, че ще постигне познание единствено чрез пълно себеовладяване и господство на волята си над цялото си същество. Посвещението му продължило цели двадесет и две години, докато Сонхис бил Върховен Жрец. В книгата за Хермес разказахме за изпитанията, изкушенията, ужаса и екстаза на Посветения в Тайнствата на Изида, чак до привидната каталептична ³⁷ смърт на Адепта и Възкресението му в Светлината на Озирис. Питагор преминал през всичките тия фази, които давали възможност да се осъществи на дело, не като празна теория, а като нещо преживяно, Учението на Словото Светлина, или Всемирното Слово, както и Учението за човешкото развитие през Седемте планетни цикъла. При всяка крачка от това главозамайващо извисяване, изпитанията започвали отново, все по-страховити и ужасни. В тях кандидатът за Посвещение сто пъти рискувал живота си, особено ако пожелаел да прибегне до боравене с окултни сили, до опасните практики на Магията и Теургията. Както всички велики хора, и Питагор вярвал в своята „щастлива звезда“. Нищо от онова, което можело да го насочи към науката, не го отблъсквало, а и страхът от смъртта също не го спирал, защото той виждал Живота отвъд. Когато египетските жреци съзрели в него необикновена душевна сила и онази надличностна, пламенна жажда за Мъдростта, която е най-рядко срещаното нещо в света, те отворили пред него съкровищницата на своя опит. Именно в „ковачницата“ на тия жреци бил „изкован“ и „закален“ Питагор. Там той имал възможност да се вдълбочи в изучаването на Свещената Математика, Науката за Числата, или Всемирните Принципи, които той превърнал в център на своята система и които формулирал по нов начин. От друга страна, суровата египетска дисциплина в храмовете му помогнала да познае чудодейната сила на човешката воля, умело упражнявана и тренирана, с нейните безкрайни приложения, както върху тялото, тъй и върху душата.

– Науката за Числата и Изкуството на Волята са двата ключа на Магията – казвали жреците на Мемфис. – Те отварят всички двери на Всемира.

И така, именно в Египет, Питагор усвоил онзи Висш Мироглед, който дава възможност да се съзрат сферите на живота и познанията, подредени в концентрични кръгове, да се разбере инволюцията на Духа в материята посредством Всемирното Сътворение, както и неговата еволюция, или възлизането му нагоре, към Единството, чрез онова индивидуално сътворение, наречено Развиване на Единно Съзнание.

Питагор бил достигнал върха на египетската жреческа йерархия и навярно възнамерявал да се завърне в Гърция, когато войната връхлетяла долината на Нил, с всичките съпътстващи я бедствия, и въвлякла в поредния нов стихиен вихър този Посветен в Тайнствата на Озирис. Отдавна тираните на Азия размишлявали как да погубят Египет. Набезите им, повтарящи се през вековете, се проваляли при сблъсъка си с Мъдростта на египетското управление – пред силата на жреческата власт и енергията на фараоните. Ала царството, просъществувало от незапомнени времена, убежище на Херметичната Наука, нямало да трае вечно. Синът на победителя на Вавилон – Камбис, нападнал Египет с неизброимите си, алчни за плячка войски, досущ като орляци скакалци, и сложил край на институцията на фараоните, произходът на която се губел в нощта на времената. В очите на Мъдреците, това било катастрофа за целия свят. Дотогава Египет бил като щит за Европа срещу Азия. Неговото покровителствено влияние се простирало и върху цялото Средиземноморие, благодарение на храмовете във Финикия, Гърция и Етрурия, с които висшето египетско жреческо съсловие се намирало в постоянна връзка. Щом пътят бъдел разчистен чрез поголовна разруха, Бикът щял да нахлуе стремглаво по бреговете на Елада. И тъй, Питагор видял Камбис да нахлува в Египет. Той имал възможност да стане свидетел как този персийски деспот, достоен наследник на коронованите злодеи на Ниневия и Вавилон, опустошава и граби храмовете на Мемфис и Тива и разрушава свещената обител на Амон. Той могъл да види фараона Псаменит, отведен при Камбис, окован във вериги, изправен на върха на малка могила, около която били наредени жреците, семействата на първенците и приближените от двора на фараона. Имал възможност да види с очите си и дъщерята на фараона, облечена в дрипи и придружена от всичките си „придворни дами“, предрешени също като нея; а също и неговия престолонаследник, заедно с две хиляди млади момци, доведени с юзди в устата и с юлар около врата, преди да бъдат обезглавени; видял и как самият фараон Псаменит преглъща риданията си пред тая ужасна сцена, докато вероломният Камбис, седнал на престола му, се наслаждава на мъката на своя разгромен противник. Жесток, но поучителен урок на историята, дошъл след уроците на науката. Каква жалка картина на животинската природа, отприщена в човека, родила това чудовище на тиранията, което потъпква всичко и налага на човечеството царуването на една неумолима съдба чрез своя отвратителен триумф!

37 Каталепсия – състояние, характеризиращо се със загуба на съзнание, силно забавяне на пулса и дишането, вцепенение на тялото, силно понижена или липсваща реакция към външни дразнения. Може да се прояви при силна психическа травма или емоция, шизофрения, епилепсия, прием на психотропни вещества, отравяне и др. (бел. ред.).

Камбис отвел Питагор във Вавилон с една част от египетските жреци, където го държал в плен. ³⁸ Този колосален град, който Аристотел сравнява с цяла държава, обградена със стени, тогава представлявал, сам по себе си, обширно поле за наблюдение. Античният Вавилон, „великата блудница“, както бил наричан от еврейските пророци, след завладяването си от персите бил повече от всякога едно шумно „свърталище на зли духове“ от различни народи, езици, култове и религии, насред които азиатският деспотизъм издигнал своята главозамайващо висока кула. Според персийските предания, основаването на този град датира от времето на легендарната Семирамида. Казват, че именно тя построила чудовищната му крепостна стена с обиколка от осемдесет и пет километра – този град, наречен Имгур-Бел, с неговите крепостни стени, по които две колесници препускали успоредно, с наредените му една над друга тераси, с масивните му дворци и многоцветните му барелефи, с храмовете му, издигнати върху каменни слонове като фундамент и с разноцветни дракони по покривите. Тук са се изредили да царуват деспоти, покорили Халдея, Асирия, Персия и част от Татария, Юдея, Сирия и Мала Азия. Именно тук Небукаднецар, наречен още Навуходоносор, убиецът на маговете, довлякъл в робство еврейския народ, който продължавал да упражнява своята вяра в Единния Бог в един кът на обширния град, където Лондон би се събрал четири пъти. Евреите даже доставили на великия цар могъщ съветник в лицето на пророк Даниил. При Балтазар, сина на Навуходоносор, най-сетне стените на стария Вавилон рухнали под отмъстителните удари на Кир II; и Вавилон преминал под персийско владичество за много столетия. Заради тази серия от предшестващи събития, в момента на пристигането на Питагор, три различни религии съжителствали една с друга сред висшето жреческо съсловие на Вавилон: древните халдейски жреци, оцелелите персийски магове и свещеническият елит на поробените юдеи. Това доказва, че тези различни духовенства са се съгласували помежду си посредством езотеричния си аспект: точно такава е била ролята на Даниил, който, утвърждавайки Бога на Мойсей, останал пръв съветник и при Навуходоносор, и при Балтазар, и при Кир II.

38 Ямблих разказва за това в своята книга Животът на Питагор (бел. авт.).

Питагор имал необходимост да разшири и без това вече доста обширния си хоризонт, изучавайки тия Учения, тия религии и вероизповедания, чийто синтез все още се съхранявал от неколцина Посветени. Във Вавилон той имал възможност да се вглъби в познанията на маговете – наследниците на Зороастър ³⁹ . Ако египетските жреци единствени притежавали универсалните ключове на Свещените Науки, то на персийските магове се носела славата, че са още по-напреднали в практиката на някои тайни изкуства. Те си приписвали умението да боравят с ония окултни сили на Природата, наречени Всеформен огън и Астрална (Космична) светлина. Говорело се, че в храмовете им посред бял ден изведнъж наставала тъмнина, светилниците се запалвали от само себе си, виждало се как просияват Боговете и се чувал грохотът на мълния. Маговете го наричали Небесен Лъв – тоя безплътен огън: явление, играещо ролята на генератор на електричество, което те умеели да сгъстяват или разсейват по своя воля, както и на „змии“ от електрически разряди от атмосферата и магнетични токове от земята, които твърдели, че умеят да насочват като стрели върху хората. Те изучавали по специален начин също и силата на човешкото слово за внушение, привличане и съзидание. Маговете употребявали за призоваване на духовете постепенно усилващи се магически формули, заимствани от най-древните езици на Земята. Ето как обясняват самите те психичната причина за това: „Не променяй нищо във варварските имена при призоваване на духовете; защото те са пантеистичните Имена на Бога: наситени са с магнетизъм от благоговението, изпитвано от множество хора, и затуй силата им е неописуема“. ⁴⁰ Тези призовавания и заклинания, практикувани между ритуалите по пречистване и молитвите, всъщност представлявали онова, което по-късно било наречено Бяла Магия.

39 Заратустра (бел. ред.).

И тъй, във Вавилон, Питагор проникнал дълбоко в Алхимичните Тайни на Древната Магия. Същевременно, в тази бърлога на тиранията, той станал свидетел на грандиозна сцена: над останките от рухналите религии на Изтока, над тяхното изтребено и изродено жреческо общество, група неустрашими Посветени, обединени в стегнати „бойни редици“, защитавали своята Наука, своята Вяра и доколкото можели – Справедливостта. Възправили се лице в лице срещу тираните, както Даниил – в ямата с лъвовете, винаги готови да бъдат разкъсани и погълнати, те омайвали и усмирявали дивия звяр на тоталната власт със силата на Разума, оспорвайки с него позициите стъпка след стъпка.

След своето египетско и халдейско Посвещение, мислителят от Самос имал познания, отиващи много по-далеч от онези на учителите му по физика и на всеки грък, бил той жрец или мирянин, от неговото съвремие. Той имал задълбочено познание за Вечните Принципи на Всемира и тяхното приложение. Природата била разтворила пред него дълбоките си бездни; плътните завеси на материята се раздрали пред неговите очи, за да му разкрият чудните сфери на Природата и одухотвореното човечество. В храма на Нейт и Изида в Мемфис, както и на Ваал – във Вавилон, той бил научил много тайни за миналото на религиите, за историята на континентите и на расите. Питагор можел да сравни преимуществата и недостатъците на юдейския монотеизъм, гръцкия политеизъм, индийската троичност и персийския дуализъм. Той знаел, че всички тия религии са лъчите на една и съща Истина, пресети през различни степени на съзнанието и обществото. Той държал в ръцете си ключа, тоест синтеза на всички тия Учения в Езотеричната Наука. Погледът му, обхващащ миналото и проникващ в бъдещето, имал силата да преценява настоящето с изключителна яснота. Неговият опит му сочел, че човечеството е застрашено от най-големи злини заради невежеството на жреците, материализма на учените и липсата на дисциплина у демокрациите. Всред общия упадък, той виждал как расте и се усилва азиатската тирания; и от този черен облак се готвел да излезе страховит циклон и да връхлети беззащитната Европа.

40 Оракули на Зороастър, или още Халдейските оракули – събрани съчинения на Прокъл относно Теургията (бел. авт., бел. ред.).

Дошло времето Питагор да се завърне в Гърция, за да изпълни там своята мисия, да започне делото си.

Питагор останал в плен във Вавилон цели дванадесет години. За да напусне този град, била необходима заповед от персийския цар. Един негов съотечественик, на име Демокед, придворният лекар на царя, ходатайствал за философа и успял да издейства свободата му. И така, Питагор се завърнал в Самос след тридесет и четири годишно отсъствие. Той заварил отечеството си, тънещо под гнета на един тираничен областен управител, подчинен на великия цар. Училищата и храмовете били затворени; поетите и учените – избягали от персийската тирания като рояк лястовички. Поне имал утехата да присъства на последното издихание на първия си учител, Хермодамант, и да намери жива своята майка Партенис, която единствена не се съмнявала в завръщането му. Защото всички мислели за умрял склонния към рисковани начинания син на бижутера от Самос. Ала тя никога не се усъмнила в пророчеството на оракула на Аполон: разбирала, че под бялата одежда на египетски жрец, синът ѝ се подготвя за изпълнението на Висша мисия. Тя знаела, че от храма на Нейт и Изида ще излезе Учителят благодетел, просветленият Пророк, за когото тя получила видение в свещената делфийска гора – онова, което Йерофантът на Адонис ѝ бил обещал под ливанските кедри.

И сега лека ладия отнасяла по лазурните вълни на Цикладите тази майка и сина ѝ към ново изгнание. С разпънати платна, те бягали към Гърция с всичко, което имали, от угнетения и опропастен Самос. Нито олимпийските венци, нито лаврите на поета можели да съблазнят сина на Партенис. Неговото дело било по-тайнствено и по-велико: да пробуди заспалата Душа на Боговете в светилищата; да върне на храма на Аполон могъществото и авторитета му от преди; а сетне – да основе някъде една Школа за Науката и Живота, от която биха излезли не политици и софисти, а мъже и жени, Посветени в Тайнствата – истински майки и чисти, безупречни Херои!

III Делфийският Храм. Аполоновата Наука. Теория на пророчествата. Древногръцката прорицателка Теоклея

От равнината на Фокида започвали китните ливади край бреговете на река Плейстос, след което пътят навлизал в лъкатушна долина между високи планини. На всяка крачка долината ставала все по-тясна, а местността – все по-величествена и усамотена. Най-сетне се стигало до планински циркус сред стръмни склонове, увенчани с диви върхове – същинска фуния за привличане на атмосферно електричество, връхлитана от чести бури. Внезапно, в дъното на тъмната клисура, пред погледа изниквал градът Делфи – като орлово гнездо на своята скала, заобиколена от пропасти, над която се извисявали двата върха на Парнас. Отдалеко се виждали как искрят бронзовите паметници на Богинята на Победата, конете от месинг, многобройните златни статуи, сякаш строени в бойни редици по протежение на свещения път, като гвардия от Херои и Богове около храма на Феб Аполон, изграден в дорийски стил.

Това било най-святото място в Гърция. Там пророкувала Пития; там се събирали Амфиктионите; там всички елински народи издигнали около светилището параклиси, съдържащи цели съкровища от жертвени дарове. Там мъже, жени и деца, пристигнали отдалеко, се изкачвали на групи нагоре по свещения път, за да се поклонят пред Бога на Светлината. Религията от незапомнени времена била благословила Делфи като място за преклонение на народите пред Божественото. Централното му разположение в Елада, както и неговата скална основа, закътана между високите върхове и затова лесно защитавана от ненадейни нападения, допринасяли за това. Бог бил създал тая местност така, че да смайва въображението, а една характерна особеност засилвала обаятелното ѝ въздействие: в пещерата зад храма зеела пукнатина, от която излизали студени пàри, които, както се мълвяло, предизвиквали вдъхновение и екстазен транс. Плутарх* разказва, че в отдавнашни времена един пастир седнал край тая пукнатина и оттогава започнал да пророкува. Първоначално го мислели за луд; ала след като пророчествата му започнали да се сбъдват, този факт привлякъл вниманието на всички. Жреците се установили на това място и го посветили на Божеството. Именно оттам води началото си обичаят Пития да се разполага над пукнатината, седнала на триножник. Пàрите, излизащи от тая пукнатина, ѝ причинявали конвулсии и особени пристъпи, предизвиквайки у нея онова ясновидство, което откриваме и у забележителния феномен на пророците, получаващи видения в състояние на транс. Есхил – твърденията на когото имат тежест, защото е Посветен и син на Елевзински жрец – Есхил казва в своите Евмениди чрез устата на Пития, че Делфи бил посветен първо на Земята, сетне – на Темида (Справедливостта), след това – на Феба (Луната, явяваща се като посредник), и накрая – на Аполон, Слънчевия Бог. Всяко от тия имена в символиката на храмовете съответства на дълги периоди от време, обхващащи цели векове. Ала славата на Делфи датира още от времето на Аполон. Поетите разказвали, че Юпитер, в желанието си да узнае къде е центърът на Земята, изпратил два орела, от изток и от запад: те се срещнали в Делфи. Отде иде това обаяние, този всемирен и неоспорим авторитет, превръщащи Аполон в най-съвършения, върховния гръцки Бог, съхранил чак до наши дни необяснимото си озаряващо сияние?

Историята нищо не ни съобщава по тоя важен въпрос. Питайте ораторите, поетите, философите – те ще ви дадат само повърхностни обяснения. Истинският отговор на този въпрос ще си остане тайна на храма. Да се опитаме да проникнем в тази тайна…

Според орфическия мироглед, Дионис и Аполон са били две различни Откровения на едно и също Божество. Дионис символизира Езотеричната Истина, дълбоката вътрешна Същност на нещата, разкриваща се само пред Посветените. Тя съдържа в себе си Тайните на Живота, миналите и бъдещите съществувания, отношенията между Душата и тялото, между Небето и Земята. Аполон олицетворява същата Истина, но приложена в земния живот и обществения строй. Той е вдъхновител на поезията, медицината и законите, той е познанието чрез пророчеството, красотата – чрез изкуството, мирът между народите – чрез справедливостта, и хармонията на Душата и тялото – чрез пречистването. Накратко, за Посветения, Дионис не е означавал нищо друго освен Божественият Дух в развитие във Вселената, а Аполон – проявата на тоя Дух у земния човек. Жреците обяснили това на народа посредством една легенда. В нея се разказвало, че във времето на Орфей, Бакхус и Аполон спорили за триножника на Делфи. Бакхус го отстъпил доброволно на своя брат и се оттеглил на един от върховете на планината Парнас, дето жените от Тива прославяли неговите Мистерии. В действителност, двамата велики синове на Юпитер си поделили господството над света. Единият царувал над тайнствения задгробен свят, а другият – над живите.

И така, в Аполон преоткриваме Слънчевото Слово, Всемирното Слово, Великия Посредник – Вишну на индийците, Митра на персийците, Хор на египтяните. Ала старите идеи на азиатския езотеризъм се обличат в нова премяна в легендата за Аполон: една мека, пластична красота, едно ярко сияние, чрез които те проникват все по-дълбоко в човешкото съзнание, също като стрелите на Бога, тези „белокрили змейове, излитащи стремително от неговия златен лък“ – както казва Есхил.

Аполон избликва от великата нощ на Делос и всички Богини приветстват рождението му; той крачи, грабва лъка и лирата; къдриците му се развяват във въздуха, колчанът му се удря в неговите плещи с отекващ звук; а морето потръпва от тоя ритъм и целият остров е озарен, окъпан в пламъци и златно сияние. Именно това е и Богоявлението на Божествената Светлина, която с величественото си присъствие твори реда, сиянието и хармонията, на които поезията е прекрасно ехо. Богът се отправя към Делфи и пронизва със стрелите си чудовищната змия, която е опустошавала тия земи, носи благоденствие на цялата страна и основава храма: жив образ на победата на тая Божествена Светлина над мрака и над злото. В древните религии змията е била символ едновременно на съдбовния кръг на живота и на произтичащото от него зло. И все пак, от този живот, но вече разбран и превъзмогнат, произлиза познанието. Аполон, убиецът на змията, е символ на Посветения, който прониква в Природата чрез познание, обуздава я чрез своята воля и разкъсвайки съдбовния кръг на плътта, се извисява в сиянието на Духа, докато строшените късове на животинското у човека се гърчат в пясъка. Затова именно Аполон е Учител и Господар на изкуплението, на пречистването на душата и тялото. Опръскан с кръвта на това чудовище, той сам се е изкупил, пречистил се е по време на осемгодишното си заточение, под горчивия, но здравословен аромат на лавровите дървета в Темпейската долина. Аполон – възпитателят на хората, обича да е сред тях; той намира наслада да бъде там, в градовете, всред младежите, всред поетичните двубои и на гимнастическите площадки, но те са за него само временна обител. Наесен той се завръща в своето отечество, в страната на Хиперборейците – тайнственият народ от светлозарни и лъчисти Души, живеещи във Вечната Зора на пълно Блаженство. Там се намират истинските му Жреци и любимите му Жрици. Той живее с тях в съкровена и дълбока единна общност; и когато поиска да изпрати на хората царски дар, им води от страната на Хиперборейците някоя от тези Велики Светлозарни Души, давайки ѝ възможност да се роди на Земята, за да наставлява и радва смъртните. Самият Аполон се завръща в Делфи отново всяка пролет, когато се пеят пеаните и химните. Той пристига, видим само за Посветените, в цялата си Хиперборейска белота, на една колесница, теглена от сладкогласни лебеди. Завръща се, за да обитава светилището, гдето Пития предава неговите пророчества, гдето го слушат мъдреците и поетите. Тогава славеите запяват, изворът Касталия бълбука и тече на сребристи струи – и цели потоци от ослепителна Светлина и Небесна музика проникват в сърцата на хората, че даже и в самите жили на Природата.

В тази легенда за Хиперборейците просиява с искрящи лъчи езотеричната същина на мита за Аполон. Страната на Хиперборейците е Отвъдното, Небесната обител на победоносните Души, чиято звездна зора изпълва с лъчите си многоцветните сфери. Самият Аполон пък е персонификация на нематериалната, надсетивна Виделина, на която Слънцето е само физически образ и от която произтича всяка Истина. Прекрасните лебеди, теглещи колесницата, са поетите, Божествените Духове и Гении, посланици на неговата Велика Слънчева Душа, които оставят след себе си трептения от светлина и музика. Хиперборейският Аполон следователно олицетворява слизането на Небето на Земята, въплъщението на Духовната Красота в плът и кръв, прилива на трансцендентната Истина чрез вдъхновението и прорицателството.

Ала време е да повдигнем златистата завеса на легендите и да проникнем в самия храм. Как е било упражнявано това прорицателство? Тук се докосваме до дълбоките Тайни на Аполоновата Наука и до Делфийските Мистерии.

В Античността е имало дълбока връзка между прорицателството и култовете към Слънцето, която ги е обединявала – и именно в поклонението пред Слънцето се крие Златният ключ на всички Тайнства и Мистерии, наричани „магически“.

Още в самото начало на цивилизацията, арийският човек е започнал да се прекланя и да благоговее пред Слънцето като пред източник на светлина, топлина и живот; но когато мисълта на мъдреците се извисила от явлението към причината, те осъзнали, че зад този осезаем огън и тази видима светлина има един нематериален Огън и една надсетивна Светлина. Те отъждествили този Огън с Мъжкия Принцип, с Духа Създател, т.е. с Разумната Същност на Всемира, а тая Светлина – с неговия Женски Принцип, с неговата Душа, образуваща формите, с меката му, гъвкава Същностна Субстанция. Това интуитивно разбиране датира от незапомнени времена. Този мироглед, за който говоря, е вплетен още в най-древните митологии: намираме го, отново и отново, във Ведическите химни, под формата на Агни – Всемирният Огън, проникващ всяко нещо; разцъфтява се в религията на Зороастър, в която благоговението към Митрас се явява езотеричният аспект. Митрас е Огънят като Мъжко начало, а Митра – Светлината като Женски аспект. Зороастър заявява ясно и категорично, че Вечният и Безпределен Бог, посредством Живото Слово, е сътворил Небесната Светлина – семе на Ормузд, Принцип, от който водят началото си материалната светлина и материалният огън. За Посветения в Тайнствата на Митрас, Слънцето не е нищо друго освен грубо отражение на тази Светлина. В тъмната си пещера, по свода на която са нарисувани звезди, той призовава Слънцето на Божията Благодат, Огъня на Любовта, Победителя на злото, Помирителя на Ормузд и Ариман, Пречистващия, Посредника, Арбитъра, обитаващ Душата на светите Пророци. В гробниците и подземията на Египет, Посветените дирят същото това Слънце под името Озирис. Когато Хермес пожелава да съзерцава Произхода, Началото на нещата, най-напред се усеща потопен в етерните вълни на прелестна Светлина, в която се движат всички живи форми. Сетне, потънал в мрака на гъстата материя, чува един глас – и в него познава Гласа на Светлината. В същото време, Огън избликва из Дълбините; веднага след това хаосът се подрежда и озарява. В Книга на мъртвите на древните египтяни, душите с мъка плават към тая Светлина в лодката на Изида. Мойсей напълно е възприел това Учение в книгата Битие: „И рече Елохим: „Да бъде Виделина!“. И стана Виделина“. Сътворението на тая Изначална Виделина обаче предшества създаването на светлината на Слънцето и на звездите. Това ще рече, че в йерархията на Принципите и на Космогонията, надсетивната Светлина стои над материалната. Гърците, склонни да описват в човешка форма и да представят чрез драматични пиеси и най-абстрактните идеи, са изразили същото Учение в мита за Хиперборейския Аполон.

И тъй, човешкият Дух, чрез вътрешното съзерцаване на Всемира, от гледна точка на Душата и Разума, е съумял да схване една надсетивна Светлина, един фин, почти безтегловен елемент, служещ като посредник между материята и Духа. Лесно може да се докаже, че съвременните физици неусетно са се доближили до същото заключение по един противоположен път, тоест изследвайки състава и структурата на материята и осъзнавайки по този начин невъзможността да обяснят материята чрез самата нея. През XVI в. Парацелз, изучавайки химичните съединения и реакции, както и промените, случващи се с телата, стигнал дотам, че да допусне съществуването на универсална окултна алхимична субстанция, подобна на химичен реактив, с помощта на която се извършват тези реакции и промени. Физиците от XVII и XVIII в., които схващали Вселената като някакъв безжизнен механизъм, вярвали в абсолютно празното небесно пространство. И все пак, когато установили, че светлината не представлява излъчване на някаква светлинна материя, а вибрация на почти безтегловен елемент, били принудени да допуснат, че цялото пространство е изпълнено с безкрайно фин флуид, който прониква всички тела и чрез който се предават топлинните и светлинните вълни. По този начин, те се завърнали към идеите на древногръцката физика и Теософия. Нютон, който прекарал целия си живот в изучаване на движенията на небесните тела, стигнал още по-далеч. Той нарекъл този етер sensorium Dei, т.е. сетивен мозък на Бога – органът, чрез който Божествената мисъл действа в безкрайно голямото, както и в безкрайно малкото. Изказвайки тази идея, която му се струвала необходима, за да се обясни естественото въртене на небесните тела, този велик физик вече бил нагазил дълбоко в изцяло езотеричната философия. Етерът, който мисълта на Нютон открила в пространството, бил вече намерен от Парацелз на дъното на дестилационните му колби и наречен от него Астрална (Космична) светлина. И тъй, този почти безтегловен, но вездесъщ флуид, проникващ всичко, тази фина и ефирна, но крайно необходима субстанция, тая невидима за очите ни Светлина, която обаче се крие в дълбоката същност на всеки проблясък и на всички фосфоресценции, е била открита от един немски физик в поредица от умело организирани опити. Райхенбах забелязал, че хора с особено чувствителна нервна система, поставени в напълно тъмна стая, с лице срещу магнит, виждали на двата му края мощни лъчи от червена, жълта и синя светлина. Тези лъчи понякога трептели с вълнообразно движение. Той продължил своите експерименти с всевъзможни тела, особено с кристали. Около всички тия тела, по-сензитивните виждали светлинни еманации; около главите на хора, поставени в тъмна стая – бели лъчи, а от пръстите им излизали миниатюрни пламъчета. В първата фаза на хипнотичния сън, някои виждат същите явления около своя хипнотизатор. Чистата Астрална (Космична) светлина се появява само по време на висш екстаз, но тя се поляризира във всички тела, комбинира се с всички земни флуиди и играе най-разнообразни роли в електричеството, а също и в земния и в животинския магнетизъм. ⁴¹ В експериментите на Райхенбах, интересното е, че той се е докоснал до пределите и прехода от физическото към астралното виждане, което може да доведе до Духовно виждане. Тези експерименти са дали възможност да се надникне също и в безкрайно фините нива на почти безтегловната материя. По тази логика, нищо не ни пречи да я считаме за толкова флуидна, толкова фина и проникваща, че да бъде, в известен смисъл, хомогенна с Духа и да му служи като съвършена одежда.

41 Райхенбах е нарекъл този флуид Одил. Книгата му е преведена на английски от Уилям Грегъри: Researches on Magnetism, Electricity, Heat, Light, Crystallization and Chemical Attraction, Лондон, 1850 (бел. авт.).

Видяхме как съвременната физика е била принудена да признае съществуването на един всемирен, много фин флуид, за да може да обясни света, и дори че е констатирала неговото присъствие и така несъзнателно се е завърнала към идеите на древните теософи. Да се опитаме сега да определим естеството и функцията на този Космичен флуид в съответствие с Окултната философия на всички времена. Защото именно по отношение този главен Принцип на Космогонията, Зороастър е в съгласие с Хераклит, Питагор – със свети Павел, а кабалистите – с Парацелз. Навред царува тая Кибела*-Майя, Великата Душа на Всемира, трептящата и гъвкава субстанция, с която борави, според волята си, Диханието на Духа Създател. Ефирните ѝ океани служат като здрава спойка между всички светове. Тя е Великият Посредник между невидимото и видимото, между Духа и материята, между вътрешния и външния аспект на Всемира. Сгъстена в огромни маси в атмосферата, под въздействието на Слънцето, тя избухва като мълния. Попита от земята, обикаля в нея като магнитни потоци. Усъвършенствана и изтънчена в нервната система на животните, налага волята си над техните крайници и органи, а своите усещания – на мозъка им. Нещо повече: този фин флуид образува живи организми, подобни на материалните тела – защото служи за субстанция на астралното и Космичното тяло на душата: светлинна одежда, която Духът си тъче сам непрестанно. В зависимост от душите, които облича, и от световете, които обгръща, този флуид се преобразява: става по-фин или по-плътен; той не само въплътява Духа и одухотворява материята, но и отразява, в оживотворените си, одушевени недра, нещата, човешката воля и мисъл, в един нескончаем мираж. Силата и трайността на тези образи са правопропорционални на интензивността на волята, която ги произвежда. И действително, няма друг начин за обяснение на внушението и предаването на мисълта от разстояние освен този Принцип на Магията, в наши дни вече констатиран и признат от науката. ⁴² Така миналото на световете трепка в Астралната (Космичната) светлина в променливи и неясни образи, а бъдещето се рее там заедно с живите души, които неизбежната съдба заставя да слязат в плътта. Ето смисъла на булото на Изида и мантията на Кибела, в която са втъкани всички същества.

42 Виж Bulletin de la Société de psychologie physiologique présidée par M. Charcot, 1885 (Бюлетин на Дружеството по психология и физиология, председателствано от М. Шарко, 1885), както и превъзходната книга на д-р Юлиян Охорович: J. Ochorowicz, De la Suggestion mentale, Paris, 1887 (За мисловното внушение, Париж, 1887) (бел. авт.).

Сега виждаме как Теософската доктрина за Астралната (Космичната) светлина е тъждествена с Тайното Учение за Слънчевото Слово в източните и в древногръцките религии. Виждаме също и как това Учение е свързано с онова за прорицателството. Астралната (Космичната) светлина там се разкрива като Всемирен Посредник на явленията ясновиждане и екстазен транс, като с това ги обяснява. Тя е едновременно и „превозното средство“, пренасящо движенията на мисълта, и живото огледало, в което Душата съзерцава образите от материалния и Духовния свят. Веднъж пренесен в този елемент, Духът на ясновидеца напуска телесните условия. Мярката за време и пространство вече се променя за него. В известен смисъл, той взема участие във вездесъщата мощ на тоя всемирен флуид. Плътната материя става прозрачна за него; и Душата, отделяйки се от тялото, извисявайки се в собствената си Светлина, успява, чрез свещения екстаз, да проникне в Духовния свят, да вижда Душите, облечени в етерните си тела, и да влиза в общение с тях. Всички Посветени от Древността са имали ясно понятие за това „второ зрение“, за това пряко виждане на Духа. То е засвидетелствано и от Есхил, който заставя сянката на Клитемнестра да изрече:

Виж тия рани: Духът ти да ги види е способен – насън Духът човешки гледа с очи по-зорки, а посред бял ден смъртните, със своя поглед, не обхващат никак широтата на простора…

Нека добавим, че тази теория за ясновиждането и екстазния транс чудесно се съгласува с многобройните опити, научно практикувани от експерти и медици на сегашното столетие върху хора, получаващи видения в състояние на транс, и всевъзможни ясновидци. ⁴³ В съответствие с тия съвременни факти, ще се опитаме накратко да характеризираме поредицата от психични състояния, от най-обикновеното ясновидство чак до хипнотичния каталиптичен транс.

43 По този въпрос има в изобилие твърде неравностойна литература, както във Франция, така и в Германия и Англия. Тук ще цитираме няколко творби, в които този въпрос се разглежда с научен подход от хора, които заслужават доверие: 1) Letters on Animal Magnetism, by William Gregory. London, 1850. (Писма относно животинския магнетизъм от Уилям Грегъри. Лондон, 1850) Грегъри е бил професор по химия в Единбургския университет. Неговата книга представлява дълбоко изследване на явленията на животинския магнетизъм, от внушението чак до виждането от разстояние и съзнателното ясновидство, върху субекти, наблюдавани от самия него, според научния метод и с най-старателна точност. 2) Die mystischen Erscheinungen der menschlichen Natur von Maximilian Perty. Leipzig, 1872. (Мистичните явления на човешката природа от Максимилиан Перти. Лайпциг, 1872) Г-н Перти е професор по философия и медицина в Бернския университет. Неговата книга представлява обширен справочник по всички окултни явления, които имат някаква историческа стойност. Една твърде забележителна глава относно ясновидството (Schlafwachen), том I, съдържа двадесет разказа за жени сомнамбули и пет истории за мъже сомнамбули, разказвани от докторите, които са ги лекували и наблюдавали. Разказът на ясновидката Вайнер, наблюдавана от автора, е един от най-любопитните. 3) Трактатите относно магнетизма от Dupotet (Denis, Jules Dupotet, Жюл Дени Дюпоте) и Deleuze (Joseph-Philippe-François Deleuze, Жозеф-Филип-Франсоа Дельоз), както и крайно любопитната книга: Die Seherin von Prevorst от Justinus Kerner (Ясновидката от Преворст от Юстинус Кернер) – бел. авт.

Състоянието на ясновидство, както можем да заключим вследствие на хиляди категорично установени факти, е душевно състояние, различаващо се толкова от съня, колкото и от будното състояние. Вместо да се намалят, интелектуалните способности у ясновидеца се усилват по удивителен начин. Паметта му е по-точна, въображението – по-живо, умът – по-буден. И накрая – именно в това се състои главният факт – у него се е развило ново сетиво, което вече не е телесно, а сетиво на Душата. Не само мислите на хипнотизатора се предават на него, както е обичайно за явлението внушение, което все още изхожда от физическия план, но ясновидецът чете и мислите на присъстващите, вижда през стени, прониква на разстояние от стотици мили в места, където не е бил никога, и в скрития живот живот на хора, които изобщо не познава. Очите му са затворени, не могат да видят нищо, но Духът му вижда по-далеко и по-добре от отворените му очи – и той, изглежда, пътува свободно из пространството. ⁴⁴ Накратко, ако ясновидството е едно анормално състояние от гледна точка на тялото, то, от гледна точка на Духа, е съвсем нормално и висше състояние – защото съзнанието на ясновидеца е станало по-дълбоко, а виждането му – по-обхватно. Неговият Аз си е останал все същият, но е преминал на по-висш план, където погледът му, освободен от грубите органи на тялото, обхваща и прониква един по-обширен хоризонт. ⁴⁵ Забележително е, че някои, които получават видения в транс под хипноза, под въздействието на движенията на хипнотизатора, се чувстват озарени от една все по-сияйна Светлина, докато пробуждането им изглежда като мъчително връщане в тъмнината.

44 Многобройни примери в посочената по-рано книга на Грегъри: писма XVI, XVII и XVIII (бел. авт.).

45 Немският професор Шелинг е признал кардиналното значение на трансовите „съновидения“ във въпроса за безсмъртието на Душата. Той отбелязва, че по време на ясен, съзнателен трансов „сън“, става едно извисяване и относително освобождаване на душата спрямо тялото – освобождаване, каквото никога не се случва в нормално състояние. У „сънуващите“ в буден транс всичко свидетелства за най-високо съзнание, като че цялото им същество е съсредоточено в един светлозарен Център, обединяващ миналото, настоящето и бъдещето. Вместо да губят паметта си, за тях миналото се озарява, а дори и бъдещето им се разкрива понякога в значителна степен. „Ако това е възможно в земния живот – пита се Шелинг, – не е ли вярно тогава, че нашата Духовна индивидуалност, която ни следва в смъртта, всъщност вече присъства в нас, че тя не се ражда тогава, че тя просто се освобождава и проявява, когато вече не е свързана с външния свят чрез сетивата?“ Следователно състоянието след смъртта е по-реално, отколкото състоянието през време на земния живот – защото в този живот случайното, намесвайки се във всичко, парализира Същностното вътре в нас. Шелинг нарича всичко това чисто и просто ясновидство. Духът, освободен от всичко случайно в земния живот, става по-жив и по-мощен; злият става по-зъл, а добрият – по-добър. Съвсем доскоро Карл дьо Прел е поддържал същата теза с голямо изобилие от факти, впечатления и мнения в прекрасната си книга Philosophie der Mystik (Философия на мистичното, 1886 г.) Той изхожда от следния факт: „Съзнанието за собствения Аз не изчерпва своя обект. Душа и съзнание не са две тъждествени понятия; те не се препокриват изцяло, защото нямат еднакъв обхват. Сферата на Душата надхвърля в много по-голяма степен тази на съзнанието“. Следователно в нас има един Аз в латентно състояние. Този латентен Аз, който се проявява по време на транса и виденията, е истинският Аз – надземен и трансцендентен, чието съществуване е предшествало онова на нашия земен аз, свързан с тялото. Земният аз е тленен; трансцендентният Аз е безсмъртен. Ето защо свети Павел е казал: „От тая Земя отиваме на Небето“ (бел. авт.).

Внушението, четенето на мисли и виждането от разстояние са факти, доказващи вече независимото съществуване на Душата и пренасящи ни над физическия план на Вселената, без да създават с това възможност напълно да излезем от него. Ала в ясновидството има безкрайно разнообразие и една стълба от различни състояния, много по-пространна от онази на будното съзнание. При постепенното изкачване нагоре, явленията стават все по-безплътни и по-необикновени. Нека споменем само главните ѝ стъпала. Ретроспекцията е виждане на минали събития, съхранени в Астралната (Космичната) светлина и съживени чрез емпатията на ясновидеца. Прорицателството всъщност е виждане на бъдещи неща, свързани с конкретен въпрос, било чрез едно вглъбено наблюдение на мисълта на живите хора, съдържаща в зародиш бъдещите действия, било чрез окултното влияние на Висши Духове, разгръщащи бъдещето в живи образи пред душата на ясновиждащия. И в двата случая, това са проекции на мислите в Астралната (Космичната) светлина. И накрая, екстазният транс се определя като виждане на Духовния свят, при което добри и зли духове се явяват пред ясновиждащия в човешка форма и общуват с него. Душата изглежда реално пренесена извън тялото, което е почти напуснато от живота и което изпада в състояние на каталепсия, близко до смъртта. Според разказите на велики прорицатели, изпадащи в екстазен транс, нищо не може да изрази красотата и великолепието на тия видения, нито чувството на неописуемо сливане с Божествената Същност, което носят те – чувство, подобно на опиянението от светлина и музика. Човек би могъл да се усъмни в реалността на тия видения… Ала трябва да добавим, че ако, в средното ниво на ясновиждане, Душата има едно точно възприятие за отдалечените места на отсъстващите, тогава, логично е да се допусне, че същата тая Душа, в най-възвишеното си състояние, е способна да съзре една нематериална, Висша Реалност.

Според нас, именно това ще е задачата на бъдещето: да върне на трансценденталните способности на човешката Душа тяхното достойнство, висшето им значение и социалната им функция, като ги реорганизира под контрола на науката и върху основите на една наистина всемирна религия, отворена за всички Истини. Тогава науката, възродена от истинската вяра и от Духа на Милосърдието, ще достигне с отворени очи до ония сфери, в които спекулативната философия блуждае пипнешком със завързани очи. Да, науката ще стане ясновиждаща и изкупителна, когато в нея се разгърнат съзнанието и Любовта на човечеството. И може би, както казва древният Омир, именно през „Вратата на сънищата и виденията“, Божествената Психея, изпратена в заточение от нашата цивилизация и мълчаливо плачеща под своето було, ще си възвърне своите олтари.

Във всеки случай, явленията на ясновидството, наблюдавани във всичките им фази от учени и медици през XIX век, хвърлят съвсем нова светлина върху ролята на пророкуването в Античността и върху редица феномени, наглед свръхестествени, изпълващи летописите на всички народи. Несъмнено е крайно необходимо да се вземат под внимание митологията и историята, халюцинациите и истинското ясновидство. Ала експерименталната психология на нашето съвремие ни учи да не отхвърляме масово факти, които са във възможностите на човешката природа, а да ги изучаваме от гледна точка на вече установени закони. Ако ясновидството е една способност на Душата, то тогава повече не ни е позволено да отричаме пророците, оракулите и гадателите и просто да ги причисляваме към сферата на суеверията. Прорицателството е можело да бъде познато и практикувано в древните храмове в съответствие със строго определени Принципи и с обществена и религиозна цел. Сравнителното изследване на религиите и езотеричните традиции доказва, че тия Принципи навсякъде са били едни и същи, макар и в тяхното приложение да е имало безкрайно разнообразие. Онова, което е дискредитирало изкуството на предсказанието, е фактът, че неговото покваряване и подкупност са станали причина за най-сериозни злоупотреби, както и че най-прекрасните му прояви са възможни само у същества с изключително величие и чистота.

Прорицателството – такова, каквото е било упражнявано в Делфи – е почивало върху Принципите, които вече изложихме, а и вътрешната организация на храма е отговаряла на тия Принципи. Както и в големите египетски храмове, тази организация включвала изкуство и наука. Изкуството се състояло в проникване в далечното, в миналото и в бъдещето, чрез ясновидството, или пророческия транс; а науката – в изчисляване на бъдещето според законите на всемирното развитие. Изкуството и науката се контролирали взаимно. Няма да кажем нищо за оная наука, наричана от древните генетлиалогия, ⁴⁶ от която астрологията през Средновековието е била само един несъвършено разбран отломък – с изключение на това, че тя е предполагала енциклопедични познания по езотеричните науки, приложени към бъдещето на народите и индивидите. Тая наука, твърде полезна като ориентир, завинаги ще си оставане твърде проблематична в своето приложение. Единствено Духове от първостепенен порядък са умеели да си служат с нея. Питагор я е изучавал задълбочено в Египет. В Гърция вече била упражнявана с по-непълни и по-неточни данни. В замяна на това, ясновидството и прорицателството пък били достатъчно напреднали в развитието си. Известно е, че те били упражнявали в Делфи чрез посредничеството на по-млади и по-възрастни жени, наричани Питии или Питониси, които играели пасивната роля на изпадащи в транс ясновидки. Жреците тълкували, разгадавали и подреждали техните, често пъти, твърде заплетени пророчества съгласно собствените си познания и прозрения. Съвременните историци не виждат в институцията на Делфийския оракул нищо повече от едно експлоатиране на суеверието чрез хитроумно шарлатанство; но освен одобрението на пророческата наука на Делфи от страна на цялата антична философска общност, също и много пророчества, разказани от Херодот, като например тези за Крез и за Саламинската битка*, говорят в нейна полза. Несъмнено това изкуство е имало своите начало, разцвет и упадък. Накрая в него все пак се намесили и шарлатанството, и подкупничеството – доказателство за това е постъпката на цар Клеомен I, който, за да лиши Демарат от престола, подкупил най-старшата от делфийските жрици. Плутарх* написал цял трактат в търсене на причините за изчезването на оракулите, а тяхното израждане било почувствано като нещастие от цялото антично общество. В предходната епоха, прорицателството било развивано с религиозна искреност и научна дълбочина, което го издигнало на висотата на истинско свещенодействие. На фронтона на храма се четял следният надпис: „Познай себе си!“, а над самия му вход: „Онзи, на когото ръцете не са достатъчно чисти, да не се приближава дотук!“. С тия думи всъщност на всеки новопристигнал се съобщавало, че земните страсти, лъжи и лицемерие не бива да прекрачват прага на светилището и че вътре, със страховита Строгост, царува Божествената Истина.

46 Днес наричана натална астрология, т.е. съставяне и тълкуване на рождения хороскоп (бел. ред.).

Питагор пристигнал в Делфи едва след като обиколил всички храмове на Древна Гърция: пребивавал у Епименид в светилището на Юпитер в планината Ида в Крит; присъствал на Олимпийските игри; ръководил Елевзинските Мистерии, в които Йерофантът му отстъпил своето място. Навсякъде бил посрещан като Учител. В Делфи го очаквали; там гадателското изкуство било вече в упадък и Питагор искал да му върне дълбочината, могъществото и авторитета от преди. Следователно той идвал не толкова за да се допита до Аполон, колкото да просвети тълкувателите на посланията му, да разпали техния ентусиазъм и да пробуди отново енергията им. Да им въздейства означавало да въздейства на Душата на цяла Гърция и да подготви нейното бъдеще.

За щастие, той намерил в храма един великолепен инструмент за осъществяването на тази цел, изглежда, съхранен там от промисъла на Провидението.

Младата Теоклея принадлежала към Школата на Аполоновите жрици. Тя произхождала от семейство, в което жреческият сан се предавал по наследство. Силните впечатления от светилището, религиозните обреди, пеаните, празненствата на Питийския и Хиперборейски Аполон изпълвали и формирали цялото ѝ детство. У нас изниква образът на една от ония млади девойки, които имали вродено и инстинктивно отвращение към всичко, привличащо останалите – една от ония девойки, които никак не обичали Церера и се боели от Венера, защото тежката земна атмосфера ги тревожела, а физическата любов, бегло предусетена, им изглеждала като изнасилване на Душата, като съсипване на тяхното непокътнато и девствено същество. В замяна на това, те били особено сензитивни към тайнствените енергийни потоци, към астралните и Космичните влияния. Когато Луната надниквала в тъмните гори на извора Касталия, Теоклея съзирала там да се плъзгат бели фигури. Посред бял ден чувала гласове. Когато се излагала на лъчите на изгряващото Слънце, трептенията им я потапяли в своеобразен екстазен транс, по време на който чувала песните на невидими хорове. Същевременно обаче била твърде равнодушна към народното суеверие и идолопоклонство, както и към статуите, и се ужасявала от жертвоприношенията на животни. Тя никому не говорела за виденията, които смущавали съня ѝ. С инстинкта си на ясновидка, тя усещала, че жреците на Аполон нямали в себе си онази най-висша Светлина, от която тя се нуждаела. Ала тези жреци били хвърлили око на нея и искали да я убедят да стане Питониса. Тя се чувствала като привлечена от един по-възвишен свят, ключ към който обаче нямала. Какви били тия Богове, които я прониквали и изпълвали с трепетно дихание? Тя искала да узнае това, преди да посвети живота си на тях. Защото Великите Души имат потребност да виждат ясно дори и когато се предават на могъщи Божествени Сили.

Какъв дълбок трепет, какво тайнствено предчувствие трябва да е вълнувало Душата на Теоклея, когато за пръв път съзряла Питагор и чула изразителният му глас да отеква между колоните на Аполоновото светилище! Тя усетила присъствието на Посветителя, когото очаквала; тя познала своя Учител. Тя искала да знае – и щяла да узнае чрез него: този вътрешен свят, този свят, който носела вътре в себе си, именно той щял да го застави да проговори! А Питагор, от своя страна, трябвало да разпознае в нея, с онази увереност и проникновеност на своя зорък поглед, живата и трептяща Душа, която дирел, за да стане тълкувател на нейните пророчества в храма и да им вдъхне нов Дух. Още при първия разменен поглед, при първата изречена дума, една невидима, но здрава нишка свързала мъдреца от Самос с младата жрица, която го слушала безмълвно, попивайки словата му с големите си внимателни очи. Не знам кой е казал, че поетът и лирата се познават взаимно по дълбокия трепет, който ги обзема, докато се приближават един към друг… Именно така се познали Питагор и Теоклея.

Още при изгрева на Слънцето, Питагор започнал дълги разговори с жреците на Аполон, наричани „светци“ и „пророци“. Той поискал и младата жрица да бъде допусната в тия разговори, за да може той да я посвети в своето Тайно Учение и да я подготви за нейната роля. Така Теоклея имала възможност да слуша наставленията, които Учителят давал всеки ден в светилището. Питагор тогава бил в разцвета на силите си. Той носел бялата си одежда, пристегната по египетски маниер, а пурпурна лента опасвала високото му чело. Когато говорел, сериозните му, спокойни очи се взирали в събеседника и го обгръщали с топла Светлина. Въздухът около него сякаш ставал по-ефирен и всецяло проникнат от Висш Разум.

Разговорите на мъдреца от Самос с най-висшите представители на древногръцката религия били извънредно важни. Не ставало дума само за гадателство и вдъхновение, а за бъдещето на Гърция и за съдбините на целия свят. Познанията, титлите и могъществото, които Питагор придобил в храмовете на Мемфис и Вавилон, му давали най-висок авторитет. Той имал правото да говори като най-високопоставен, като ръководител на вдъхновителите на Гърция – и сторил това с красноречието на своя гений, с целия възторг, извиращ от неговата мисия. За да просвети ума им, той започнал да им разказва за своята младост, за битките си, за египетското си Посвещение. Говорил им за онзи Египет, който е като майка за Гърция – стар като света, неизменен като покрита с йероглифи мумия в подземията на пирамидите, но владеещ, даже и в своя гроб, Тайната на народите, на езиците, на религиите. Той разгърнал пред погледа им Мистериите на Великата Изида, земна и Небесна, Майка на Боговете и на хората; и като им дал възможност да проследят неговите изпитания, ги потопил, заедно със себе си, в Светлината на Озирис. Сетне дошъл ред на Вавилон, на халдейските магове, на техните окултни науки, на ония дълбоки и масивни храмове, където те призовавали Живия Огън, в който се движат демоните и Боговете.

Слушайки Питагор, Теоклея изпитвала изумителни усещания. Всичко, което той казвал, се отпечатвало в нейното съзнание с огнени букви. Тия неща ѝ се стрували едновременно чудни и познати. Учейки се, тя сякаш си припомняла. Думите на Учителя ѝ позволявали да прелиства страниците на Всемира също като в книга. Тя вече виждала Боговете не в човешкия им образ, а самата им Същност, която образува нещата и духовете. Теоклея се реела заедно с тях из пространствата: ту се издигала, ту се спускала. Понякога ѝ се струвало, че вече не усеща пределите на тялото си и че се разтваря в Безкрая. Така въображението ѝ лека-полека навлизало в Невидимия свят, а древните му отпечатъци, които тя открила в собствената си Душа, ѝ мълвели, че това е истинската, единствената Реалност – а другата е само привидна. Тя чувствала, че скоро вътрешните ѝ очи ще се отворят, за да чете направо от тая единствена Реалност.

От ония Висини, Учителят ненадейно я върнал на Земята, разказвайки за бедите на Египет. След като разкрил величието на египетската наука, той я описал как изнемогва под гнета на персийското нашествие. Обрисувал ужасите, причинени от Камбис, опустошените храмове, изгорените на клада свещени книги, избитите или разпръснати жреци на Озирис, чудовището на персийския деспотизъм, събрало в железния си юмрук цялото старо азиатско варварство, скитническите полудиви племена от Централна Азия и сърцето на Индия, готвещи се при пръв удобен случай да връхлетят Европа. Да, този нарастващ циклон щял да се развилнее над Гърция, също толкова неизбежно, колкото мълнията се изстрелва от надвисналите облаци. Нима разединената Гърция била подготвена да устои на този страховит удар? Тя даже и не подозирала за това. Народите не успяват да избегнат съдбата си – и ако не бдят непрестанно, Боговете ускоряват тяхната участ. Мъдрият народ на Хермес, Египет, не бе ли рухнал след цели шест хилядолетия просперитет? Уви, Гърция, хубавата Йония, ще изчезне още по-скоро! Ще дойде време, когато Слънчевият Бог ще изостави този храм, когато варварите ще го срутят и когато овчари ще пасат стадата си над руините на Делфи…

При тези зловещи пророчества, лицето на Теоклея се преобразило и върху него се изписало ужасено изражение. Тя се свлякла на земята и като обгърнала с ръце една колона, с неподвижно вперени очи, погълната от мислите си, приличала на призрака на Скръбта, ридаещ над гроба на Гърция.

– Ала – продължил Питагор – това са тайни, които трябва да се погребат в подземията на храмовете. Посветеният, по своя воля, привлича смъртта или я отблъсква. Образувайки магическа верига със своите воли, Посветените удължават по този начин живота на народите. От вас зависи да забавите идването на съдбовния час, от вас зависи да дадете възможност на Гърция да просветне озарена, от вас зависи да засияе в нея Словото на Аполон. Народите биват такива, каквито ги направят собствените им Богове; ала Боговете се разкриват само пред ония, които ги призоват. Що е Аполон? Словото на Единствения Бог, вечно проявяващо се в света. Истината е Душата на Бога, а тялото Му е Светлината. Само Мъдреците, Виждащите и Пророците съзират тази Светлина; човеците виждат само нейната сянка. Великите и славни Духове, които ние наричаме Херои и Полубогове, обитават тая Светлина, образувайки легиони из неизброимите сфери. Ето го същинското тяло на Аполон, Слънцето на Посветените – и без лъчите му, нищо велико не става на тая Земя. Също както магнитът привлича желязото, тъй и ние привличаме Божественото Вдъхновение: с нашите мисли, молитви и дела. От вас зависи да предадете на Гърция Словото на Аполон и Гърция да засияе с безсмъртна Светлина!

Ето с такива речи Питагор съумял да вдъхне у делфийските жреци осъзнаването на тяхната мисия. Теоклея попивала словата му с безмълвна и съсредоточена жар. Тя се променяла пред очите на всички под влиянието на мисълта и волята на Учителя като под въздействието на бавнодействащо заклинание. Застанала права насред изумените старци, тя разпускала черните си коси и ги отмятала назад, сякаш усещайки как от тия коси изригват огнени пламъци. Очите ѝ, вече широко отворени и напълно преобразени, като че съзерцавали Слънчевите и планетарните Духове, движещи се с интензивно сияние по величествените си орбити.

Един ден тя потънала в дълбок, ясен пророчески транс. Петимата пророци я наобиколили, но тя останала безчувствена към гласовете и допира им. Питагор се приближил до нея и ѝ казал:

– Стани и иди там, където моята мисъл те изпраща, защото ти сега си Питониса!

При гласа на Учителя, тръпка преминала по цялото ѝ тяло, ала тя станала, продължавайки да тръпне. Очите ѝ били затворени; тя гледала с вътрешните си очи.

– Къде се намираш? – попитал Питагор.

– Извисявам се... все по-нагоре и по-нагоре…

– А сега?

– Плувам в Светлината на Орфей…

– Какво виждаш в бъдещето?

– Големи войни... Бронзови хора... Бели победи... Аполон се завръща, за да обитава светилището си – и аз ще бъда негов глас!... Но ти, посланикът му, уви! Уви! Ти ще ме напуснеш... И ти ще отнесеш неговата Светлина в Италия!

Пророчицата, със затворени очи, говорила дълго със своя музикален, задъхан, ритмичен глас; сетне, изведнъж, със силен стон, паднала като мъртва.

Ето така Питагор изливал чистите напътствия дълбоко в Душата на Теоклея и я настройвал като лира за Диханието на Боговете. Веднъж издигнала се до тези Висини на Вдъхновението, тя се превърнала в пламтящ светилник за самия него, благодарение на което той могъл да узнае собственото си предопределение, да проникне в най-вероятното бъдеще и да се отправи към безбрежните селения на Невидимото. Това изпълващо с трепет свидетелство на Истините, които той проповядвал, смаяло и възхитило жреците, пробудило в тях душевен устрем и подем, съживило вярата им. Храмът сега имал вдъхновена Питониса и жреци, Посветени в Божествените науки и изкуства. Делфи можел отново да стане център на живот и дейност.

Питагор останал в храма цяла година. И едва след като обучил жреците във всички Тайни на своето Учение и след като подготвил Теоклея за нейното свещенослужение, той заминал за Велика Гърция.