ЗАКЛЮЧЕНИЕ БЪДЕЩЕТО

Christus Luciferus verus (Христос е истинският Носител на Светлината)

Розенкройцерска сентенция

Бъдещето

Ние току-що преминахме, с огромни стъпки и на големи етапи, планетарното и човешкото развитие чак до централната точка: идването на Христос. Осъзнавам всички пропуски в тази скица с груби щрихи. Надявам се поне, че тя ще докаже едно нещо: а именно, че има Западна Езотерична традиция и че тя е свързана с Христос като с главната ос на човечеството. Тя се явява там като сбъдване на миналото и залог за бъдещето му.

Историята би била само упражнение за педанти или развлечение за безполезни разказвачи, ако умееше единствено да нанизва, като мъниста в молитвена броеница, фактите, разпръснати из човешките летописи. Не! Историята не е мрачна тъмничарка, която ни заключва в килиите си, а ведра Муза, която ни освобождава, пренасяйки ни до върховете, където всичко се разгръща свободно под необятния простор. Нека тя не играе ролята на безстрастната Парка – митичната орисница, винаги готова да пререже нишката на живота, а на разумната Ариадна, водеща ни из своя лабиринт. Разкривайки ни Вечните Закони и Първопричините, тя ни поверява озаряващия факел, пронизващ мрака, който ни обгръща. Въоръжени по този начин, нека съумеем да виждаме и да искаме правилно. Това важи както за човека, така и за човечеството. Да овладеем отново себе си в своето минало – това означава да съберем цялата си придобита сила, за да се устремим към бъдещето, под въздействието на импулсите, избликващи от нашата Душа и от Мистерията на Безкрая.

Два велики потока се очертават на повърхността на историята от две хилядолетия насам. Съзираме ги навсякъде в това бурно море, което формира човечеството в движение. Те ту се сблъскват в яростни стълкновения, ту се уталожват и скрито се докосват леко, сякаш искат да се съединят в измамните си затишия. Понякога дори се смесват, опитват се да се слеят, но безуспешно – и винаги борбата на техните преобръщащи се вълни започва отново. Това е борбата между религиозния и светския свят, между вярата и науката, между християнството и езичеството, между вечното и мимолетното. Настойчива, властна, яростна борба, от която никой не може да избяга. Това е нещастието и величието, бичът и честта на нашето време; защото цялата история върви натам като към неизбежна криза.

В настоящата книга се опитахме да се върнем чак до окултните причини за тази борба, която в Езотеричната традиция се нарича Битката в Небето, и открихме последиците от нея, от планета на планета, от епоха в епоха, от раса в раса и от народ в народ.

Като ги разглеждаме синтезно в тяхната първоначална причина и в техните въздействия върху неопределен период от време, ще си позволим да наречем тези два потока с изразите Потокът на Христос и Потокът на Луцифер.

Да разгледаме първо тяхното въздействие във външната история.

Това, което Христос е донесъл на света и на което е учил апостолите Си, не е абстрактна догма, а Нов Живот, върховен импулс, необятна вяра в обновената Земя, в отново отвореното Небе, чрез самото присъствие на Божественото, сияещо от Неговата индивидуалност. Това сияние, удължено за някакво време чрез явлението на Духовното Възкресение, създало първите християнски общности и им било достатъчно. За тях цялото човешко минало, всички религии, цялото Древно Посвещение, цялата наука, придобита от Азия, Египет и Гърция, били смесени с гръко-римския упадък и им се струвало, че всичко това е дело на демон. А е съществувал единствено Христос. Нима не Той е стъпвал по Земята като самия Бог? Въпреки това, през първите два века, определен брой християнски общности запазили древния принцип на йерархично и степенувано Посвещение. Именно това било наречено Гносис. Единението с Христа било за тях мистично явление, превъзхождащо всички останали – реалност, едновременно и индивидуална, и колективна. Ала още щом свети Августин утвърдил догмата, че вярата в установената Църква замества всички останали, принципът на Посвещението бил премахнат, а сляпата вяра заменила Истинното Познание. Подчинението на Църквата и нейните предписания заменило единението с Живия Христос. Докато светиите и мъчениците обръщали народите на Севера чрез своя възвишен възторг и пролятата си кръв, Църквата, подложена на все по-голяма романизация, се ограничавала в своята догма, грижейки се единствено за своето временно господство и за поробването на душите чрез осакатяване на ума. Вярно е, че последните велики теолози на Църквата, известни под името схоластици: Алберт Велики, Скот Ериугена и свети Тома Аквински, изградили забележителна метафизика чрез съчетаване на системите на Аристотел и на Платон с християнството. На техните доктрини обаче им липсва онова, което съвременната Духовност изисква: познанието за Природата, вече съдържащо се синтезно в Античното Посвещение, и идеята за душевното развитие, включена в принципа на прераждането и многобройните съществувания. Умствената ограниченост на Църквата, вече значително след свети Августин, достигнала своя връх, срещайки се с двете паралелни явления – Реформацията и Ренесанса, първото от които изисквало свобода на съзнанието, а второто – свобода на научните изследвания. Църквата изгорила на класа Ян Хус заради независимата му вяра; осъдила Галилей, който твърдял, че Земята се върти около Слънцето; изгорила на клада монаха от Доминиканския орден Джордано Бруно, защото видял Бог в Космоса и благоговеел пред Него в Безкрая.

Провъзгласяването на догмата за папската непогрешимост може да се счита за последния предел на религиозния агностицизъм, духовния цезаризъм и материализма на вярата. То лишава борбената и мислеща Църква от оръжията и достойнството ѝ.

Вече няма нужда от Иисус Христос, щом си имаме папата… Нека тъмата царува в съзнанието, щом остава скелетът на Църквата! Възможно ли е точно това да е тъй нареченият от горкия Брюнетиер „папски факт“, приет на сляпа вяра от него за единствената му догма, без да намери в самия себе си истинската вяра?

Ето такъв е упадъкът на християнството, погледнат отвън, след великолепния му разцвет през XII и XIII век – разцвет, дължащ се на собствения му езотеричен запас и на тайнствения прилив на Божествени сили. Ходът на неговия развой от XIV до XX век представлява по-скоро свиване, отколкото развитие. Казвайки на Своите ученици и на народа на Галилея: „Царството Небесно е вътре във вас“ ¹ , Иисус е обещал на света завладяването на Небето посредством вътрешния Живот. Преди малко видяхме до каква степен Църквата е успяла да скрие Небето на Космоса и Небето на Душата посредством завесата на умствена ограниченост и манталитета на духовно господство.

Да видим сега какъв резултат е постигнал Луциферичният поток на Науката, който никога не е преставал да тече успоредно с Християнския поток на Църквата и да се бори с него и който в днешно време го залива чак докато го покрие от всички страни.

Този поток произхожда от древногръцкия свят. Когато Сократ утвърдил аксиомата, че Истината може да бъде достигната единствено чрез разума и че диалектиката е безпогрешният път, водещ към нравствено съвършенство, както и към върховно щастие, той в известен смисъл е формулирал принципа на цялата съвременна наука, чийто краен предел трябвало да бъде позитивистката философия. Наред с това, полагайки основите на всички науки за наблюдението на природните явления, Аристотел поставил началото на новия метод на научното изследване. Наблюдение, анализ, разсъждение – тези умения, които скоро били въздигнати като единствени господари на Истината, трябвало постепенно да отстранят от научната област съзерцанието, интуицията и ясновиждането, които единствени достигат до Принципите на нещата и които дотогава управлявали висшите човешки раси от центровете за Посвещение и храмовите школи. Заспала заради войнствената деятелност на расите от Севера и потисната от Църквата, потребността от наука дремела през първата част на Средновековието и се събудила едва благодарение на световните изследвания и великите открития от XV и XVI век. След като Христофор Колумб доказал, че Земята е кръгла, а Галилей – че се върти около Слънцето, след като Коперник и Кеплер измерили небесните тела и разстоянията до тях, след като човешкият ум завладял физическата Вселена, всичко трябвало да се промени напълно. Забележете, че тези велики астрономи все още били до голяма степен вярващи и ясновиждащи по древния начин. Те възприемали Вселената като живо Същество, оживотворено от един Божествен Принцип, доказващо това чрез собственото си единство и чудната си хармония. Също както последните велики теолози на Църквата – Алберт Велики, Скот Ериугена и свети Тома Аквински – отдали почит на човешкия разум, който се стараели да примирят с теологията, така и тези пионери на звездните пространства все още умеели да виждат Бог в Природата и да се прекланят пред Него. Можем дори да твърдим, че без тази вяра, идваща от собствената им интуиция, те никога не биха вникнали в законите, управляващи световете. После вече не било същото. И ако Църквата постепенно се ограничавала, изгонвайки Природата от религията, то пък учените били принудени да помрачат разума си, отхвърляйки от науката идеите за Бога и за Душата. В наши дни е станало така, че човекът, като улавя материалните елементи от Природата, химичните вещества, пàрата, светлината, електричеството и ги използва за своите нужди, вярва, че е единственият им господар, не зачитайки Божествените сили, на които те са само одеждите. Човекът се отнася с тях като егоистично и тиранично дете, злоупотребява с тях до такава степен, че чрез окултен ответен удар тези вече враждебни към него сили се обръщат срещу него, тласкайки го към трескаво безумие от алчност и жесток материализъм. Ето как новите апостоли на науката, тълкуващи погрешно възхитителните ѝ открития, са стигнали дотам да вярват само на своите инструменти и на разложената материя, с която боравят в ретортите си, а да отричат Душата и Богa, които се проявяват динамично през всички царства на необятната Природа, но които се разкриват само в омиротворените висини на съзерцанието, пред интуицията и ясновиждането. Този едностранчив метод има ужасни резултати, които са интелектуалната и социалната анархия. Тя руши и разлага човешкото същество, прави творческата му мощ безплодна и се стреми да убие в него безсмъртното и дори жизненото начало. С всичките си механизми, всичките си инструменти и всичките си теории, тя вече е успяла да разруши външната красота на живота.

1  Лука 17:21 (бел. ред.).

Благодарение на този начин на мислене става така, че ако, отвръщайки погледа си от завоюваната с труд Земя, човекът обърне своя поглед обратно към себе си, той намира там само анархичния хаос на отприщените си страсти, а ако го издигне към Небето, се изгубва там в страховита и ледена празнота.

Такава е двойната безизходица, до която стига християнството, осакатено от премахването на Посвещението и от лишаването на Науката от Бога. От една страна – закостеняване в абстрактната догма, а от друга – задушаване в мъртвата материя.

И все пак съществува, още от началото на нашата ера, едно непризнато и подлагано на гонения малцинство, но нерушимо и могъщо, чието несекващо усилие и върховна цел e да примири Християнския с Луциферичния поток, като съедини в един жив сноп, в едно органично цяло, Вярата и Разума, Религията и Науката, и по този начин да въздигне Античното Посвещение до висотата на Откровението на Христа. Много е трудно да разпознаем тези възвишени люде посредством осакатените и изопачени документи, които са ни останали от земния им път. Най-често им се е налагало да се крият, да изменят своя облик и да се изплъзват като призраци в полусянката на историята; защото те са били еднакво подозрителни както за установилата се религия, така и за официалната наука.

Тези низвергнати човеци почти винаги са обвинявани, че са еретици или магьосници. Срещат се рядко, но почти навсякъде, разпръснати във всички държави, във всички професии, във всички обществени съсловия. Философи отшелници, изкусни лечители, учени равини, мълчаливи монаси, които прикриват необятните си мисли под тясното монашеско расо, алхимици, търсещи съкровените тайни на елементите в дълбините на своите атанори ¹ , астролози, изследващи законите на съдбините в хода на небесните тела. Понякога това са любопитни принцове или замислени царе в усамотени кътчета на своите дворци; това са също и мечтателни пастири, изгубени в своите запустели земи, или скромни разказвачи на легенди, закътани в своите колиби. Тайна симпатия обединява това огромно Братство. Разпознават се по знак, по поглед, по магнетичната атмосфера, излъчвана от съществото им, и по своето безмълвие дори повече, отколкото по думите си. Те са Братя на Душата и мъченици на Мисълта.

Като Братя на Христа, те имат потребността да обичат и да вярват; като Деца на Луцифер, те имат желанието да знаят и да разбират. Тези сили и способности се съединяват в тяхното същество в една сила, в едно съзнание, в една воля. Върху лицата на най-великите сред тях виждаме да се ветрее булото на странна меланхолия; защото огромната трагедия на Вселената тегне с цялото си бреме върху сърцата и умовете им. Те се чувстват отговорни за това като частици от онова земно Провидение, което бди над човешките съдбини. Ала през този тънък и лек креп виждаме да сияе като ореол съкровената радост на онези, които съзират Божественото. Те знаят, че мъките на света са мъки на Бога, също както цветовете на призмата са страданията на Светлината. Те се чувстват свързани с всички същества чрез невидима нишка. Те имат повече или по-малко ясен спомен за миналите си съществувания и подготвят бъдещите, но никога не биха се съгласили да говорят на непросветеното множество за тези Мистерии, които премълчават дори пред своите ученици. Да ги разкрият, би означавало да ги осквернят, да подклаждат суеверие и шарлатанство. Тези неща са драгоценни само за онези, които са ги видели и преживели: така те се превръщат в диамантената крепост на душевно силните и чистите.

1  Атанор – алхимична пещ (бел. ред.).

Следователно най-съществената черта на Западния Езотеризъм е да бъде едновременно интелектуален и мистичен. Той е син на Луцифер и служител на Христа. Дадох само общата му характеристика. Много по-драматична и колоритна би била историята му, ако можехме да възкресим неговите герои – и прославени, и скрити: всички, подложени на отхвърляне и принудителна изолация и белязани на челата си със съдбовния signum reprobationis ¹ на еретици и прокълнати.

Тук мога само да посоча неговия произход и накратко да изброя етапите му.

Виждаме ги да се появяват с гностиците. Зад външно забулените им писания и обърканото им изложение, прозираме, че те са имали дълбокия усет за Божественото Слово във Вселената и за Неговите Ипостаси, последният и най-ярък от които е Христос. Християнският Езотеризъм обаче се утвърждава едва през IV век чрез тайнствения и могъщ Мани, баща на манихейството. Това бил първият опит Луциферичният поток да се завърне отново в Християнския. Никоя религиозна фигура не е била по-възмутително обезобразена и почти може да се каже, по-дълбоко изкоренена от традицията, отколкото Мани – от официалната Църква, видяла в негово лице опасен съперник. Всичките му писания били унищожени до последните страници. Узнаваме за тях само чрез опроверженията и клеветите на неговите противници. Великата му индивидуалност обаче е оставила своя отпечатък в гнева, който е събудил, и в братствата, вдъхновени от неговите доктрини. Възпитаник на персийските Магове, той получил индивидуално Откровение от Христос. Тъй като Мани имал многобройни следовници, сред които бил и царският син, Византийската Църква организирала нещо като събор, на който той отишъл да се защити от многобройните си обвинители. Отлъчен и осъден, той се споминал малко след това в една планинска крепост, някои казват – по волята на царя, а други – заради подстрекателствата на фанатизирани християни. Оригиналното в неговата мисъл бил възгледът му за злото като за една необходимост в противовес на доброто в световната система, както и идеята за прераждането, въведена в християнството. Напълно разбираемо е, че свети Августин, който бил манихеец, се превърнал в заклет враг на тази доктрина, която, възстановявайки Посвещението с основните му степени, безконтролно отнела властта на Църквата. ¹ Манихейските идеи залели западния свят. Катарите ги разпространили в Унгария, албигойците – във Франция, а тамплиерите, станали толкова могъщи по време на кръстоносните походи, ги разпръснали из цяла Европа и дори в Ориента. Ала кралят на Франция и папата се споразумели да съсипят Ордена на Тамплиерите. Подготвеното от тях масово избиване на всички тамплиери започнало в един и същи ден в Европа и продължило чак до изтребването на всички членове на Ордена. Техните архиви и обредни инструменти били изгорени. Със същата ярост се развилнели и срещу албигойците. Това била Сицилианската вечерня ² на абсолютната монархия срещу независимото рицарство; това била Вартоломеевата нощ ³ на папството срещу Християнския Езотеризъм.

1  Signum reprobationis (лат.) – знак за порицание (бел. ред.).

Една плодотворна ера започва за Окултната Наука на Запада чак с неуловимия Розенкройц, основател на обществото на Розенкройцерите през XIV век. Той имал гениалността да предвиди необходимостта от обединение между християнския мистицизъм и новозараждащата се наука, както и да разбере, че е нужно да се свърже отново западната наука с източната мъдрост, за да се запълни пропастта, зейнала в човешкото съзнание, и да се подготви буфер, който да омекоти страховитите удари на бъдещето. Може да се каже, че великите окултисти на XVI век, като алхимика Парацелз, обущаря ясновидец Якоб Бьоме и философа на магията Корнелий Агрипа, са били проникнати от неговото възраждащо дихание. Великата идея, владееща тези прозорливи учени и тези безстрашни изследователи, е пълният паралел, дълбоката хармония, царуваща между Микрокосмоса и Макрокосмоса, тоест между човека и Вселената. Йерархията на царствата в структурата на Вселената (минерално, растително, животинско и човешко царство) съответства на йерархията на силите в структурата на човека (физическо тяло, етерно или жизнено тяло, астрално или динамично тяло и съзнателен Аз). Човекът, бидейки екстракт от цялата Вселена, по този начин става образ на Бога. Това е откритие с неизмеримо значение и лъчист център на Езотеричната Истина. Със сигурност тази Истина се съдържа имплицитно, под формата на образи и символи, в древните митологии. Окултистите от XVI век обаче я излагат научно и демонстрират за първи път. При тях интуитивното виждане се съчетава с разсъдъчното съзнание.

1  Вижте изключително научната книга на Isaac de Beausobre: Histoire critique de Manichée et du Manicheisme [Изак де Бособър: Критическа история на манихеите и манихейството] относно Мани и манихейството: (бел. авт.; [бел. ред.]).

2  Сицилианска вечерня – въстание в Сицилия, насочено срещу властта на крал Шарл I Анжуйски (бел. ред.).

3  Вартоломеева нощ – масово избиване на хугеноти във Франция, организирано в нощта срещу деня на свети Вартоломей (бел. ред.).

Положението на окултистите от XVII, XVIII и XIX век изглежда съвсем различно. По-малко подлагани на гонения от Църквата, която продължава да се страхува от тях, но чиято сила намалява, сега те са преследвани от официалната наука, чиято заслуга нараства и която малко по малко завладява интелектуалното и моралното направление и се ограничава все повече и повече в рамките на наблюдението на материални явления. Вече не може да се изгарят и бесят Адептите на Окултната Наука като обладани от демони или като еретици, но се опитват да ги погубят чрез присмех, като изтъкват само техните недостатъци и крайности. И въпреки това, те са дали плодотворен и незаменим принос към Езотеричната Мъдрост чрез трудовете на хора като Дьо Жебелен, Сен-Мартен – теософът на XVIII век, Фабр д’Оливе, Елифас Леви, Сент-Ив д’Алвейдър. и много други. Върху великото човешко братство, което е моралната мисъл на християнството, сред неговите люде е положена присадката на братството на религиите, произлезли от един общ източник и стремящи се към една и съща цел. Така обятията на Христос се отварят безпределно, за да прегърнат всички Пророци и Посветени.

Ако, наред със същинската Окултна традиция, вземем предвид скритите потоци, раздвижващи дълбокото съзнание на човечеството – потоци, които понякога са резултат от вливащите се Висши импулси, трябва да добавим към тези проявления и безбройните прекрасни интуитивни прозрения на поетите от XIX век. Истините на Отвъдното сияят всеки миг в техните творби също както небосводът – през пролуките на облаците. От тази гледна точка, Фауст на Гьоте е своеобразна енциклопедия на Окултизма. Какви удивителни прозрения има в Манфред и Каин на Байрон, както и в Освободеният Прометей на Шели! Какви букети от езотерични мисли могат да се съберат от произведенията на Ламартин, Виктор Юго и даже Алфред дьо Вини, който, през тихото си отчаяние и стоическото си съмнение, зърва най-възвишените Истини! А що се отнася до Рихард Вагнер, той е най-великият несъзнателен окултист, живял някога. Неговият Вотан, неговата Валкирия, неговата тетралогия, под формата на сияйни символи, събуждат всички Мистерии на северните народи. Лоенгрин и Парсифал възвеличават Посветения християнин. А колкото до музиката му, тя цялата е преизпълнена с магия и е почти подобна на тази на Бетовен, преоткрила Изначалното, Творящото Слово.

За да завършим този списък, нека отдадем дължимата почит на професионалните философи, които волно или неволно се впускат в Окултното. Не приветства ли Шелинг, в ясновидството на сомнамбулното състояние, висшата и безсмъртна индивидуалност на човека? Идеалистът Хегел не е ли съзрял в Природата една инволюция на Духа в материята, а в историята – една еволюция на материята към Духа? Нима самият песимист Шопенхауер, надсмивайки се над всички свои съвременници, не се е осмелил да постави интуицията над логиката като инструмент на познанието? Възприемайки и прецизирайки тази идея, г-н Бергсон наскоро заяви, че „философията не е нищо друго освен съзнателно и осмислено завръщане към дарбите на интуицията“. Повече и не било нужно, за да може висшите сановници на атеизма да му сложат етикета „клерикален“. От друга страна, г-н Бутру (Émile Boutroux) е разгневил мнозина позитивистки мизантропи, заявявайки, че състоянията на дълбока хипноза, при които човешкият Аз променя личността и си създава свой собствен обект, отварят отново вратата към метафизиката, от половин век позорно изгонена от философията.

През толкова много пробойни, отворили се в дебелата стена на материализма, днес можем да погледнем по-уверено в бъдещето.

Материалистичната наука, упорито затворена в рамките на наблюдението на явленията от видимия свят, и Църквата, закостеняла в абстрактни догми и в обреди, чийто дълбок смисъл е все по-малко разбираем, със сигурност не са постигнали целта на своята мисия. Те са достатъчни за умове и души, живеещи повече в миналото, отколкото в бъдещето. Те впрочем също ще бъдат преобразени по силата на обстоятелствата, но само под удара на нови организирани сили, които отвън ще застрашат тяхната власт. От друга страна, бъдещите Религия, Наука и Изкуство се нуждаят от нови съчетания, които могат да бъдат постигнати единствено чрез изкристализиране под въздействието на импулса на нов ръководен принцип.

От всички интелектуални и духовни течения през последните две хилядолетия, които вече описах в общи черти, става ясно, че едно такова изкристализиране е възможно само чрез синтез на Христовия принцип и Луциферичния принцип.

И единият, и другият са се променяли с времето и едва днес ни разкриват своите дълбоки Тайнства. Ето как най-дълбокият и светлозарен теософ на нашето съвремие определя Тайнствата на християнството: „Земята е Космос на Мъдростта, благодарение на Космичните Йерархии, които са обработили нейните елементи и са изградили нейния организъм според една разумна хармония. Сегашната Земя е съставена от тези елементи на Мъдростта. Човекът ги преоткрива там. Ала една нова сила е вложена в тази Мъдрост. Тя подтиква човека да се чувства като самостоятелен участник в един Духовен свят. Космосът на Мъдростта трябва да се преобразува в Космос на Любовта. Всичко, което Азът може да развие до разцвет в себе си, трябва да се превърне в Любов, а най-всеобхватният, най-необятният Първообраз на Любовта е Христос, възвишеният Слънчев Дух. Чрез Него зародишът на Любовта е вложен в самата сърцевина на човешкото същество. Оттам Любовта трябва да се разпростре по целия свят. Също както Изначалната Мъдрост е била проявена във външните сили на Земята, така и в бъдеще Любовта ще се проявява като природна сила. Това е тайната на всяко бъдещо развитие. Всичко, което човек ще постигне в съзнателна хармония с целокупното земно развитие, ще бъде един зародиш на Любовта. По самата си същност, духовното познание се превръща в Любов... Външната Мъдрост на Вселената се интериоризира в човека, превръща се в негова вътрешна Мъдрост. Любовта е Мъдростта, новородена чрез Аза“. ¹

Христовият принцип, който е Саможертвата на Бог, следователно води към Познанието чрез безпределната Любов. Луциферичният принцип, който е Индивидуалност и Могъщество, води в обратна посока: към Любовта чрез Познанието. Това е така, защото, тласнат до краен предел, той достига до Саможертвата чрез върховното утвърждаване на Индивидуалността и на свой ред – чрез желанието да твори. Доброволната жертва, бидейки винаги творящо съзидание, вече не е смърт, а Възкресение. Така двата принципа взаимно се допълват и утвърждават, като се обединяват. Следователно тяхното сътрудничество се превръща в самото условие за бъдещо изкристализиране.

Взимайки под внимание всичко това, можем да предвидим какви ще бъдат Религията, Науката и Изкуството в бъдеще. Можем да си ги представим, несъмнено не във формата на външния им облик, който ще бъде дело на човешкия гений и човешката свобода, подпомагани от свободни народи и творчески индивиди – а с техните Духовни, интелектуални и морални черти, които логически произтичат от цялото предходно развитие.

1  Рудолф Щайнер, Die Geheimwissenschaft im Umriss – Въведение в Тайната наука (бел. авт.).

Казах в предисловието към тази книга, че Западният Езотеризъм е трябвало да наблегне на своя елинистично-християнски характер, защото Древна Гърция за нас е събирателен образ на целия Изток и освен това е изнамерила Изкуството и Науката, както и че, от друга страна, Христос е най-висшето религиозно проявление в историята, а също и най-синтезното.

Иисус Христос и другите Месии, Неговите Братя, следователно ще продължат да имат своите светилища, по-прекрасни от всякога, озарени от ясновиждането и Божествената Любов. Луцифер, като представител на издигащия се човешки елит, съответства на култа към Хероите*, най-великите от които ще имат своите храмове в бъдещата религия. Над Словото, над Сина и Неговите най-висши проявления, ние ще почитаме и ще се прекланяме пред Всемирния Дух, Великия Създател, Неведомия, Невидимия и Всевечния, Отец и Неговия проявен аспект: Невидимата Природа, Девата Майка на Хермес, Алма Матер, Несътворената Светлина, Кибела* – майката на Деметра в орфическата религия, Светият Дух на християнската религия, символизиран от гълъба Йона, женския аспект на Бога. Що се отнася до Неговите лъчи, Елохимите* с техните Архангелски войнства, които били Девите на арийците и Боговете на древните гърци, след като опознахме тяхната Космична и Душевна деятелност, ние ще направим възстановка на техните науки, техните изкуства, техните задълбочени Богослужения.

Една нова религия изисква нова архитектура, изразяваща нейната господстваща мисъл. Древногръцкият храм, със своите архитрав и фронтон, поставени върху колонадата, с голата си цела, където се извисявала статуята на някое Олимпийско Божество, представял по един възхитителен начин Бога, Който пребивава на Земята и обучава хората, но е недостъпен и непроницаем за техния разум. Готическата катедрала, последното творение на чистото християнско изкуство, със своите ъглести сводове и остър шпил, също чудесно представя стремежа на Душата към Небето, зова на вярващите, чиито две ръце, съединени в молитва, привличат светиите и Ангелите, витаещи в храмовия неф. Новият храм ще има мисията да бъде представител на потока от Божествени сили, изливащ се върху Земята и в сърцето на човечеството, и някак да прави по-осезаемо взаимното им проникване чрез своето възходящо и низходящо движение. За целта той има кръгла, стройна колона, с капители, разнообразно и умело украсени с орнаменти във формата на цветя, и издължен купол. Планът на сградата вече няма да има за основа четириъгълник като при древногръцкия храм, нито кръст като при християнския купол, а кръг или няколко пресичащи се кръга. Вътрешният фриз на храма ще бъде украсен със знаците на планетите и зодиакалните съзвездия, които ще напомнят за предходните и бъдещите фази на Земята. ¹

Тази религия ще бъде пояснена и подкрепена от нова Наука, която можем да наречем Теософия или още по-добре – Наука на Духа. Нейната цел ще бъде зад всички явления да търси Принципите и причините, да прониква навсякъде от видимото към Невидимото, от материалното към Духовното. За тази цел тя ще се старае да прави синтез между науките за физическо наблюдение, култивирайки, чрез дисциплините, специфични за многостепенното Посвещение, онези способности за ясновиждане, вдъхновение и интуиция, които са необходими за проникване в астралната и в Духовната сфера.

Главен апостол и разпространител на тези нови форми на съзнание ще бъде Посветителското и Спасително Изкуство. То ще бъде наистина вдъхновеният тълкувател, Йерофантът* и факлоносецът на единната целокупна Наука и всемирната Религия. Човешкото слово отново ще стане творящо, а поезията – нещо свято. Разказваните истории, прочетени или изречени, в семейния кръг или в обществения живот, ще бъдат като някогашния епос, възкресеното минало или идеализирания съвременен живот. Отново ще се появи лирическата поезия – такава, каквато е била във великите епохи: Откровение на Безсмъртната Душа пред въплътените Души, светилникът на вдъхновението, запален в мрака на живота. Драмата отново ще се превърне в представяне на Свещените Мистерии. В тях ще съзерцаваме човешките съдбини с техните безкрайни перспективи. Боговете ще се появят отново там в нови форми, а Божествената драма на места ще просиява зад човешката драма като пурпурен залез през пролуките между буреносните облаци. Никакви догми, никакви правила няма да бъдат налагани, освен благородство и достойнство. Според Христовото Слово, делата и хората ще бъдат съдени по собствените им плодове. Плодотворното ще бъде оценено като истинно. Избраните ще възприемат и усвоят онова, което краси тялото, което води Душата до разцвет и което озарява Духа. Те ще отхвърлят онова, което ги уронва, което ги омърсява и разединява.

1  Архитрав – главна греда, лежаща върху плочите на колоните, която носи тежестта на корниза и покрива на антични сгради. Фронтон – класически архитектурен елемент, най-често триъгълен или дъговиден, увенчаващ хоризонтална структура. Цела – специално помещение или ниша в храмовете, където се разполагат статуи на почитаните божества. Неф – издължено помещение с редове от колони или стълбове от двете си страни. Капител – увенчаваща част на вертикална подпора. Фриз – дълга хоризонтална ивица, разположена между архитрава и корниза (бел. ред.).

В обществената организация, в образованието и възпитанието, както и във вероизповеданията и изкуствата, ще се зачита естествената човешка стълбица и йерархичният принцип, присъщ на Природата; защото човечеството винаги ще се разделя на инстинктивни, страстни, интелектуални и духовни хора. Образованието, възпитанието и общественият подбор могат да се извършват единствено и само съгласно този принцип. Хората могат да се издигат от една степен на следваща, но съблюдавайки етапите, стъпалата на тази йерархична стълбица.

Управлението на човечеството принадлежи на интелектуалците, вдъхновени от Духовните хора, които го ръководят своята висота. Анархията бушува в тялото на обществото чрез раздора помежду им, а хармонията се разпростира чрез тяхното разбирателство.

Така малко по малко ще се образува едно ново човечество, в което сред първите редици ще стоят мъдрите ясновиждащи, а след тях – поетите и останалите хора на изкуството, мислителите и учените. Интуитивната и ясновиждаща жена ще има своята роля в храма, под контрола на Посветените. Безкористната Любов, за която Висшите Братства ще предоставят образец в действие, ще проникне всецяло обществената върхушка и ще оказва своето въздействие върху страстните и инстинктивните хора. Любовта между мъжа и жената ще стане по-интензивна и по-дълбока чрез по-съкровеното сливане на Души и Духове. Съвършените двойки ще осигурят разнообразни образци на съвършеното единение между Вечното Мъжко Начало и Вечното Женско Начало, което пребъдва в Тайнството на Божественото и работи във висините и низините на Всемира. В тях вече преобразената страст ще се превърне в творец на живот и красота. Жената ще има освен това огромна и главна роля във възпитанието на децата и на народа.

Такъв е, в своите най-общи черти, идеалният образ на първенците сред човечеството, които ще бъдат избрани от общата маса чрез индивидуални усилия и органично групиране. Ала нека не вярваме, че тази върхушка от Избраници ще бъде образувана и поддържана без сражения. Борбата на силите на инерцията, неразбирателството и разрухата срещу силите на напредъка, хармонията и съзиданието ще бъде непрестанна и ожесточена, дори ще расте; защото, докато силите на Доброто се групират и организират, силите на Злото ще се събират във все по-многочислени и по-мощни орди. Резултатът от това ще е борба, много по-страшна от класовата война, на която сме свидетели. Това несъмнено е сурова битка и ще става все по-сурова, но в нея иде реч само за икономически интереси и материални притежания. В бъдещата борба ще става въпрос за Духовни интереси, за трансцендентни Истини и за управление на Душите. От една страна, ще виждаме егоизма, омразата и духа на отрицанието, въоръжени с черна магия (защото тази наука тогава ще бъде разпространена навсякъде), а от друга – Любовта, Мъдростта и Вярата, въоръжени с бяла магия (която винаги е била царското изкуство на Посветените).

Така ще се сбъдне предсказанието на Христос и Апокалипсисът, т.е. Откровението за разделянето на човечеството на два лагера – Добрите и Злите, между които съдник ще бъде явилият се отново и Духовно проявен Христов Дух. ¹ Тогава ще бъде пресъздадена в нови, по-фини и по-изтънчени форми, колосалната борба между бялата и черната магия, която била знамение за последните времена на Атлантида и която ще бъде, както и тогава, встъпление към нови земни катаклизми. Единствените оръжия на Избраниците ще бъдат Божествената Наука и Божествената Любов. Техният най-главен стремеж ще бъде да изтръгнат възможно най-много Души от хватката на извращенията, разрухата и смъртта. В епохата на атлантите, черната магия наложила своята власт. Тя принудила Избраниците на бялата магия да отидат в изгнание на други континенти, докато поддръжниците на черномагьосничеството тържествували на огромния континент Атлантида, който по-късно се сгромолясал и бил потопен в океана. В бъдещата борба, окончателната победа ще бъде на Божествената Наука, на бялата магия, която, видима или скрита, призната или отричана, възхвалявана или обсипвана с проклятия, никога не е преставала да управлява света още от самото начало – и от нея ще произлезе една нова раса.

1  Онези, които днес говорят за предстоящо скорошно прераждане на Христос, с това доказват, че все още не са разбрали истинското естество на Христа и мисията на християнството. Христос е Същество, Което е трябвало да се въплъти веднъж, за да докаже на хората, че Божественото Слово съществува, и да влее в човечеството един окончателен импулс към Духовното. Това явление обаче не бива да се случва отново, а ако се случи отново, това би било крачка назад, а не напредък. Христос е обещал да се завърне не в плът и кръв, а „върху облаците“, т.е. в етерно тяло, „за да съди живите и мъртвите“. Живите – това са живите Души, които ще съумеят да Го видят и които ще продължат напред. Мъртвите са мъртвите души, които живеят в тъмата и изостават в развитието (бел. авт.).

Първите Посветени на Светия Граал разказвали една грижливо пазена легенда за Луцифер. Розенкройцерите са възприели този символ, влагайки в него по-цялостен смисъл.

При падането си от сферите на Несътворената Светлина в мрачния кръг на Земята, непокорният Архангел изгубил драгоценния камък, който сияел като звезда в неговата корона. Именно от този драгоценен камък е издялана чашата, в която Йосиф от Ариматея събира Христовата кръв. Така човешката Душа, приела от Луцифер своя аз заедно с неугасващата жажда за растяща индивидуалност, ще се изпълни капка по капка с Божествената Любов, идеща от Христа. И когато човешката Душа разбере цялостния смисъл на Неговата саможертва и изпълни мисията си, Архангел Луцифер, освободен и по-сияен от всякога, ще се превърне в Бога на планетата Венера, която първоначално е била предназначена за него и по която той вечно изпитва всепоглъщаща тъга. В този миг Христос напълно ще се е слял в едно със Земята и с човечеството. Черният кръст, знак на греха, изкуплението и смъртта, ще се превърне в белия кръст, кръста на Светлината, лъчист знак на Възкресението, на който ще цъфтят изобилно розите на Вечната Любов, живи рози и благоуханни като ангелски устни.

А що се отнася до Луцифер, след като завладее своята планета и си върне короната, той ще събере своите легиони за нови творения. Привлечени от пламъците на неговия факел, Небесните Духове ще се спуснат към него, за да се изкъпят в парообразната одежда на Венера, и той ще изпрати на хората на Земята тези посланици от незнайни сфери. Тогава факелът на Луцифер ще рече: „От Небето към Земята!“, а Христовият кръст ще отвърне: „От Земята към Небето!“.

Нашата планета тепърва ще претърпи много метаморфози и човечеството ще премине през много фази преди окончателното си преображение. Ала насред сегашните борби ни е позволено да съзерцаваме това видение на Посветените като оплодотворяващ символ. Нека то сияе като далечна звезда – но искряща и постоянна – над нашите одисеи и бури!