Глава III Прорицателката

Аполон пророкувал в Делфи чрез Пития. Тази институция датира отпреди зората на времената. Някои автори приписват нейния произход на възбуждащия ефект на изпаренията, които някога са излизали от пукнатината на една пещера, където се е намирал триножникът на прорицателката и където тя е изричала своите пророчества насред неистови конвулсии. Един пастир, който ненадейно се приютил на това място, започнал да пророкува – и тази опитност, успешно повторена, донесла сред народа известност на първобитното светилище. Твърде е вероятно да е било точно така.

Ала сигурното е, че от незапомнени времена хората са пророкували в Делфи. В началото на Евмениди, Есхил описва как Пития разказва, че още преди Аполон, в Делфи са действали оракули от името на три други Божества: Земята, Темида и Феба. Това предполага столетия за всеки от тези култове. Гърците дали името Сибила на най-древната прорицателка, жрица на Феба, и ѝ приписали следните странни слова:

– Когато умра, ще ида на Луната и ще приема нейния лик. Ще бъда във въздуха като дихание. С всемирни гласове и всепроникващ шепот ще ходя навсякъде.

Утвърждаването на преклонението към Аполон в Делфи бележи една по-веща организация на пророкуването. Всяка Пития бива избирана още в детството ѝ от жреческия съвет и е отглеждана и възпитавана в светилището като монахиня в свещена обител и държана в строго целомъдрие. За тази служба се предпочитат неподправени и простодушни натури, но възприемчивостта на техните психични способности преминава специално обучение, а първожрецът на Аполон, носещ титлата пророк, е този, който обикновено тълкува техните прорицания. Изворът на тази Мъдрост и практикуването на това изкуство обаче си остават недостъпна тайна за по-широкия кръг на обществото.

Плутарх, жрец на Аполон в Хайронея и философ платоник от II век от нашата ера, ни дава да надникнем в тайния и тъй да се каже, невидим механизъм на пророкуване, с думите: „Ако тялото разполага с голям брой инструменти, то Душата на свой ред си служи с тялото и частите, от които то се състои; и накрая, Душата е за Бога един инструмент. Ала този инструмент е задължително несъвършен. Мисълта на Бога трябва да се разкрие под друга форма, а не нейната собствена – и възпроизвеждайки се чрез посредник, тя се изпълва и прониква от природата на този посредник. Понеже Бог движи тази Душа, тя не може да остане неподвижна и в естественото си положение. Движенията, които тя преживява в самата себе си, и страстите, които я смущават, са подобни на развълнувано море, в което тя неистово се бори да устои и където изпада в смут“. Когато Плутарх добавя: „Бог, Който живее в тази оградена обител, си служи с Пития, за да бъде чут, също както Слънцето си служи с Луната, за да бъде видяно“ ¹ , това ще рече, че пророчеството на Пития е едно отражение, твърде отслабено от видения, преминаващи пред нейната лъчиста Душа с бързината на последователни мълнии, след които незабавно настава плътен мрак.

Ако искаме да имаме някаква идея за този вид пророкуване, трябва да прочетем въздействащото описание, което ни дава поетът Лукан в своята поема Фарсалия относно пророческия транс на Фемоноя, жрица в Делфийския храм, към която Апий се обръща за съвет в момента, когато управлението на Републиката е присъдено на Помпей.

„Най-голямото нещастие на нашия век – казва Лукан – е загубата на този възхитителен дар от Небето. Оракулът на Делфи е замлъкнал, откак царете се уплашиха от бъдещето и повече не поискаха да оставят Боговете да говорят...“

„Тъй спяха триножниците, от дълго време недокоснати, когато Апий дойде да смути този покой и да поиска последната дума за гражданската война... На брега на изворите на Касталия, вдън самотните гори, се разхождала, радостна и безстрашна, младата Фемоноя; първожрецът я хванал и я завлякъл насила към светилището. Трепереща и не смееща да се докосне до страшния праг, тя напразно искала с хитрост да отклони Апий от пламенното му желание да узнае бъдещето... Ние разпознаваме тази хитрост, а самият ужас на жрицата ни кара да вярваме в присъствието на Бога, когото тя е отрекла. И тогава тя връзва косите си на челото и огражда кичурите, които се спускат по раменете ѝ, с бяла лента и лавров венец от Фокида. Тя обаче все още се колебае и не смее да пристъпи напред; тогава жрецът насила я избутва във вътрешността на храма. Девицата се отправя към страховития триножник, потъва в пещерата и спира там, за да приеме неохотно в гръдта си Бога, който ѝ изпраща подземното дихание, чиято сила вековете не са изчерпили. Най-сетне господар на сърцето на своята жрица, Аполон го завладява... Яростна и извън себе си, жрицата тича хаотично из храма, клатейки буйно главата си, която вече не ѝ принадлежи; косата ѝ се изправя; свещените ленти и лавровите клонки подскачат върху челото ѝ; тя преобръща триножника, препречващ нейния блуждаещ бяг, и изпада в пламенна ярост, която я поглъща: твоето изгарящо дихание я връхлетява, о, Боже на оракулите!“

1  Плутарх, Моралия: Защо Пития не предсказва в стихове, 21 (бел. авт.).

„Картината, разгръщаща се пред нея, е огромна; цялото бъдеще се устремява, за да изплува изведнъж, и събитията си съперничат за пророческото слово… „Ще избягаш – казва тя – от опасностите на тази гибелна война; и останал сам, ще намериш покой в широка долина на брега на Евбея.“ Гърдите на прорицателката се удрят в портите на храма, които отстъпват пред нейното усилие; тя се изплъзва; но нейната пророческа ярост все още не е укротена; тя не е казала всичко, а Богът, който остава в гръдта ѝ, все още господства над нея. Той е този, който кара очите ѝ да се въртят в своите орбити и ѝ придава този див, блуждаещ поглед; лицето ѝ няма определено изражение: върху него се изписват, едно след друго, заплаха и страх; огнена руменина обагря и заменя мъртвешката бледност на бузите ѝ – бледност, която по-скоро вдъхва ужас, отколкото да изразява нещо.“

„Сърцето ѝ, разнебитено от толкова много бури, още не се успокоява, но се утешава чрез многобройните въздишки, подобни на глухите стенания, които издава морето, когато северният вятър престане да бие вълните. При прехода ѝ от тази Божествена Светлина, разкриваща ѝ бъдещето, към светлината на деня, за нея има промеждутък на тъмнина. Аполон излива забвение в сърцето ѝ, за да ѝ отнеме Тайните на Небето; познанието за бъдещето ѝ се изплъзва – и пророчицата се връща към съдбовните триножници. Идвайки отново на себе си, клетата девица пада задъхана.“

Ала сцената, описана от Лукан, представя само упадъка на пророческото изкуство. По времето, когато Пития трябвало да бъде завлечена насила върху триножника, а ясновидството – изкуствено предизвикано, висшият извор на вдъхновение отдавна бил пресъхнал. ¹ В разказа на Херодот, който описва Саламинската битка*, Пития все още се появява в цялото си величие. Това е вълнуващият миг, решаващият час за персийските воини. Ксеркс е прекосил Термопилите и ще нахлуе в Атика с огромната си армия. За атиняните е от решаващо значение да узнаят дали трябва да останат между крепостните стени, или да изоставят града в ръцете на врага. След обичайните церемонии, народните представители на Атина заемат местата си вътре в Делфийския храм. Жрицата Аристоника излиза от пещерата си, облечена в бяло, с обезумял поглед, бледа като смъртта под лавровия си венец. Полуразпуснатите ѝ коси се изплъзват изпод лентата, с която са пристегнати, и падат върху раменете ѝ в безпорядък. Тръпка на ужас разтърсва цялото ѝ тяло. Тя провъзгласява, напявайки тържествените си слова като стихове:

– О, люде нещастни, защо седите още? Бягайте накрай Земята! Домовете свои напуснете и високите хълмове на своя обсаден град – защото ни главата остава здрава, ни тялото, ни краищата на нозете или ръцете, ни никой от крайниците оцелява, но разрухата ги затрива; защото върху покрива пада пламъкът и стремителният Марс, съпровождащ колесницата сирийска. Безсмъртните в храмовете свои се потят, а от върха на покривите им черна кръв тече... Светилището напуснете... Срещу бедите свои, храбростта изправете...

1  Повече от всички други окултни изкуства, и пророкуването се поддава на шарлатанство и суеверие. Въпреки суровата дисциплина и признатото благочестие на жреците на Аполон, тези пороци не липсвали в Делфи. Известна е историята на Клеомен, цар на Спарта, който успява да подкупи Пития, за да постигне отстраняването на своя съперник Демарат. След като интригата е разкрита, жрицата е смъкната от своя пост. И други подобни факти също са цитирани в делфийските летописи. Това обаче не е причина още от самото начало да се отрича ясновидството на прорицателките и да се вижда единствено и само умела експлоатация на лековерието в една институция, която се е радвала на почитанието на древния свят повече от хиляда години. Особено забележително е, че първокласни мислители като Питагор и Платон я почитат с вярата си и че считат Божественото изстъпление (μανία, ὀργή), на латински furor divinus, за най-прекият начин на познание и същевременно най-извисеният. Изпълненият със скрупули Аристотел сам признавал, че съществува т.нар. Философия на Епоптите* [ Епопт (старогр.): Посветен от II степен в Елевзинските Mистерии – бел. ред.]. ), т.е. Наука за Духовното Виждане. (бел. авт.).

След това пророчество, разкриващо повелята на Съдбата, Пития, ужасена от собствените си думи, избухва в сълзи и се оттегля. Отчаяни, атиняните се хвърлят на земята и молят за милост. Един жител на Делфи ги убеждава да дойдат отново с клонки на молители, за да получат по-благосклонен отговор. Всичко това продължава известно време. Този път по-спокойна, но по-властна, Пития излиза от своята обител в пещерата и изрича думите:

– Палада не успява да умилостиви Олимпийския Зевс. За втори път ти казвам словата му тъй непреклонни. От всичко, що е във владенията на Кекропс ¹ – дори и пещерите на Божествения Китерон – нищо не ще устои... Една дървена крепост само непристъпна ще бъде.

– Не чакай ти войската вража, лице в лице ще се изправиш с нея някой ден... О, Божествений Саламин*! Гибелен ще бъдеш ти за Сина на Жената! ²

Знайно е каква полза успял да извлече умелият и безстрашен Темистокъл* от това пророчество и как атинските кораби, като разгромили персийската флота при Саламин*, спасили Гърция. Тук историята достига величието на трагедия на Есхил, а в гласа на Пития прозира нейният Божествен смисъл.

Такива били великите дни на Делфи и ролята на Аполон в елинските съдбини. Неговото могъщество тогава било върховно, но науката му била скрита зад непроницаемо було, а естеството му си оставало загадка. Да предположим, че малко по-късно един млад ученик на Платон, син на евпатрид ³ , някой като Хармид или Теаг, в първия си пламенен порив към познание, идва при Делфийския пророк да потърси обяснение на Мистериите и отговор на своите съмнения. Какво би му отговорил първожрецът на Аполон? Представям си как на изтънчения и любезен атинянин той би определил за този разговор един нощен час, когато храмът възвръщал покоя си след шума от празненствата и шествията. Тогава пламтящите стрели на Хелиос били последвани от галещите лъчи на Феба, която, потапяйки се в смрачената клисура, посребрявала листата на маслиновите дървета и придавала на всички сгради призрачен облик, като ги обгръщала в своята елисейска светлина.

1  Кекропс – митичен древногръцки цар, основател на град Атина (бел. ред.).

2  Херодот, книга III, глава 40 и 41. Нека отбележим тук, че за дорийската жрица на мъжкия култ към Аполон, Ксеркс бил представител на всички женски култове в Азия. Ето защо тя го нарича „Син на Жената“ (бел. авт.).

3  Евпатрид – лице от родовата аристокрация на Древна Атина (бел. ред.).

Под перистила ¹ на храма; пророкът посочвал на посетителя надписа над входната врата: „Познай себе си!“, и му казвал:

– Запечатай тези слова в паметта си и размишлявай често над тях, защото това е ключът към всяка Мъдрост!

След това го завеждал във вътрешността на храма, слабо осветен от гаснещия пламък на един триножник. Така стигали чак до старинната статуя на Бога, поставена във вътрешното светилище на храма, но невидима в тъмнината на помещението. В подножието ѝ жрецът посочвал на посетителя, в мъжделивата светлина на една факла, тайнствен надпис от две букви: EI, и добавял:

– Когато всеки от нас се приближава до светилището, Бог ни приветства, обръщайки се към нас с думите „Познай себе си!“, което е формула, не по-малко изразителна от поздрава на приятели един към друг: „Радвай се!“ (Χαΐρε – „Хайре!“). Тогава ние, на свой ред, казваме на Бога: „ТИ СИ“, за да потвърдим, че истинното, неизменното, единственото обръщение, което Му подхожда и което подхожда само на Него, е да заявим, че „ТОЙ Е“. ²

След това върховният жрец обяснявал на просителя, че всичко съществуващо – Земята, морето, звездите и самият човек, като видими и телесни същества, имат само подвижно, мимолетно съществуване и че те не съществуват реално, а постоянно се променят, за да се раждат и умират непрестанно. Едно-единствено Същество съществува вечно и изпълва Вечността: това е Бог, Който оживотворява всичко със Своето Дихание, но Който пребъдва също и в Себе Си. Ето защо Аполон казвал на своите поклонници: „Познай себе си!“: защото Мъдрецът е способен да събуди този Бог в себе си – и ако, след като е намерил Неговата следа, той извиси мисълта си към този Незнаен Бог и извика с цялата си жар, с всичкото си благоговение и с цялата си вяра: „ТИ СИ!“, в този миг мълния пронизва Душата му и дава знак за присъствието на Бога. И това е началото на Мъдростта.

1  Перистил – ред колони около сграда или пред фасадата на сграда (бел. ред.).

2  Този откъс е заимстван от Плутарх и неговия трактат: „За буквата Е в Делфи“, 17 (бел. авт.).

– О, пресвяти първожрецо – възкликвал атинянинът, трогнат, но ненапълно убеден, – ти говориш почти като моя Учител – Платон, но бих искал да знам повече за това, отколкото той ми казва, и дори повече, отколкото ти ми казваш. Кажи ми за първопроизхода и края на Душата, за тайната на живота и какво идва след смъртта, кажи ми за първопроизхода и края на самите Богове, за които се казва, че са Безсмъртни!

– Добре ли обмисли какво искаш от мен, о, неразумни? – тутакси отвръщал пророкът. – Размишлявал ли си за опасностите, на които ти би се изложил, ако можех да изпълня твоето желание? Забравил ли си участта на Семела, възлюбената на Зевс, която пожелала да обсеби Зевс в неговото Божествено великолепие и която погинала, погълната от Небесния Огън? Спомнѝ си Икар, който искал да последва огнената колесница на Аполон в нейния път и който бил запратен в морето! Спомнѝ си ловеца Актеон, който пожелал да види Артемида гола в нейната баня и който, превърнат в елен от Богинята, станал плячка на кучетата ѝ. Такава ще е твоята съдба, ако навлезеш без подготовка в забранените Мистерии. Не можеш ли да живееш блажено чрез добродетелта в своя град, под Светлината на Аполон и закрилата на Палада? Иди да се сражаваш за своите предци и се научи да оживяваш отново в децата си, докато чакаш храбро смъртта да те призове и да те превърне в елисейска сянка!

– Сянка? – промълвявал младежът. – Нима сме само сенки?!... Тази бледа надежда няма как да ми бъде достатъчна. Значи, ти искаш да живея като цикадите по бреговете на Кефис, цикадите, които умират след лятото без надежда да се родят отново, или славеите от Колон, които прелитат в Египет, без да знаят дали някога ще се върнат обратно? Ти, който знаеш – дай ми твоята Светлина, заклевам те чрез Боговете на Ада!

– Пазѝ се да не оскърбиш Бога на Делфи! – отговарял първожрецът. – Аполон не обича погребалните възлияния и няма нищо общо с мъртвите. Той ненавижда Стикс също като самия Зевс и никога не напуска Светлината си!

Шепа тамян, хвърлена от върховния жрец върху пепелта на триножника, предизвиквала изблик на сноп искри от него – и в миг се явявала строгата статуя на Божествения Стрелец, излизащ от сянката, с единия крак върху змея Питон.

– Понеже си толкова безстрашен – продължавал пророкът с басов глас, – иди при жреците на Елевзина, при Евмолпидите. Там Великите Богини, Деметра и Персефона, ще те отведат надолу в Хадес... и ти ще познаеш Мистериите на Дионис... ако си способен да издържиш пътуването...

– За това пътуване – заявявал възхитеният младеж, – дай ми пророчество от Аполон!

– Невъзможно! Аполон и Дионис са братя, но владенията им са разделени. Аполон знае всичко и когато говори, е в името на своя Баща. Дионис пък не знае нищо, но той е всичко – и действията му говорят вместо него. И чрез живота, и чрез смъртта си, той разкрива Тайните на Бездната. Когато ги узнаеш, дано не съжалиш за своето невежество!

Последен отблясък от огъня, тлеещ под пепелта... Металически звук от триножника, стенещ като човешки глас... Властен жест на първожреца... И ефебът, обзет от страх, напускал храма, за да се върне обратно надолу по свещения път...

Белите статуи на героите и Боговете все още бдели в ясното лунно сияние, винаги изправени на своите пиедестали, но сякаш се били превърнали вече в призраци, а опустелият път се простирал безмълвно под студената светлина на Селена.

Глава IV Невидимата Гърция Деметра и Персефона

Гръцкият гений е имал, във всички времена, чак до апогея на своята цивилизация, спонтанното усещане за съкровена и пряка връзка, съществуваща между външния живот на света и вътрешния живот на Душата. Той не отделя човешката Душа от Космоса, а я схваща като органично цяло. И ако спектакълът на Вселената събужда неговия вътрешен свят, той му служи, за да разбере и обясни Вселената. Оттук – и несравнимото обаяние и дълбина на неговата митология, чиито величествени сюжети обхващат най-трансценденталните Истини, играейки си с тях.

Въпреки това усещане за тъждественост между Природата и Душата, в най-отдавнашните времена в Древна Гърция е имало две различни религии: тази на Олимпийските Богове, или Небесните Богове (Зевс, Юнона (Хера), Аполон, Атина Палада и др.) и тази на адските божества, наречени хтонични ¹ (Деметра, Персефона, Плутон (Хадес), Хеката, Дионис). Първата е официалната религия и съответства на външния и видим свят; втората е религията на Мистериите и съответства на вътрешния свят на Душата. Това е в известен смисъл религията на потайната страна на нещата, на подземните, тоест вътрешните реалности, посредством които се отваря вратата към Невидимия свят и Отвъдното. Първата религия проповядвала да се почитат Боговете според свещените обреди и закони; втората въвеждала в техните страховити Тайни и потапяла отново Душата на миста ² в Изначалните Първоизвори. Оттук – и името Велики Богини, с което са удостоени само Деметра и Персефона. Днешните учени отказват да признаят, че тази религия на Мистериите е била не само най-свещената в Гърция, но и най-древната, а вместо това я считат за късна и изкуствена измислица, основана на чисто натуралистична митология. Срещу тази доктрина се изправят най-важните свидетелства на самата Древност, не само тези на поетите, от Омир до Софокъл, но и онези на най-сериозните историци, от Херодот до Страбон, както и двамата най-велики древногръцки философи, Платон и Аристотел. Всички те говорят за Мистериите като за най-възвишената и свята религия, всички ги датират към праисторически времена и говорят за древна жреческа религия, която царствала в Тракия много преди Омир и за която свидетелстват легендарните, но красноречиви и знакови имена на Тамирид, Амфион и Орфей. Произволните теории на съвременните историци и митолози, разсъждаващи под игото на предубедени материалистични идеи, не могат да надделеят срещу такива авторитети. Техните аргументи издържат още по-малко пред прекрасната и внушителна поезия, която се лее от тези древни митове, когато се осмелим да ги погледнем лице в лице и да се вдъхновим от нерушимата им магия.

1  Хтонични божества – божествата на подземния свят (бел. ред.).

2  Мист (гр.) – название на кандидат за Посветен в традицията на Древногръцките Мистерии (бел. ред.).

Деметра, чието име означава Божествената Майка, Всемирната Майка, била най-древното от гръцките Божества, тъй като пеласгите от Аркадия вече я почитали под формата на Богиня с конска глава, държаща гълъб в едната си ръка и делфин – в другата, което означава, че е родила както земната фауна, така и небесните птици и морските създания. Следователно тя съответства на онова, което ние наричаме Природата. Когато човек днес произнася думата Природа, ако е грамотен, си представя пейзаж с море, дървета или планини; ако е учен, вижда инструменти на физиката и химията, телескопи и съдове за дестилация, представя си движенията на небесни тела и групи от атоми, прави дисекция на трупа на Космоса, за който има само една механична представа, мъртва идея, и размърдва праха му. Съвсем различно било усещането на един древен грък, когато срещал живия свят лице в лице. Нито грубият пеласгийски идол, нито абстрактната дума Природа могат да ни дадат представа за всеобхватните усещания, нахлуващи в Душата на елините само при името Деметра. Свещеното име събуждало в тях не само Природата с нейните видими фигури, а цялото Тайнство на нейната съзидателна мощ и нейните непреривни раждания. В сърцето им един звучен глас отеквал като ехо в дълбока пещера и ги обгръщал като вълните на река. Деметра – това била онази могъща сила, която покрива земната кора с разкошната си зеленина; Деметра оживотворявала със своя живот плуващите легиони на морето; Небесната Деметра, оплодена от Уран, сияела дори и в звездното небе с милиони очи. Не била ли тя Всемирната и Благотворна Майка? И човекът се чувствал като законен син на тази Майка. Не му ли давала тя плодовете на Земята и житното зърно? Не го ли учила тя, с редуването на годишните сезони, на земеделските обреди и свещените закони на домашното огнище? Преклонението пред Деметра датира още от прадревните времена на арийската раса, когато трите разделени днес течения: Религията, Науката и Изкуството, образували едно-единствено цяло и въздействали върху човека като единна могъща сила. Тогава тази единствена мощ се леела, преминавайки през човешката Душа като поток от Всемирен Живот, и ѝ давала усещането за собствен цялостен живот. Това била единна цивилизация, в която всички сили се обединявали в религията. Тази религия разпростирала лъчите си върху всички проявления на живота. Това била могъща религия, защото давала сили и сътворявала форми. Религията и Изкуството съставлявали едно-единствено цяло, защото Изкуството било Богослужение и живеело в единство със своята майка, Религията. И тази Религия въздействала мощно върху хората; тя била устроена по такъв начин, че при вида на нейните обреди, при гласа на нейните жреци, Науката на Боговете се пробуждала в сърцата на хората. Ето защо, когато древният грък поставял житен сноп или венец от диви цветя върху олтара на Деметра под сияйното небе, той изпитвал радостта на дете, което майка му взема на коленете си, което попива в себе си любов от нейните очи и пие от живота в нейната трепетна и нежна милувка.

Ала древните гърци знаели също и че от тази Велика Деметра е родена тайнствена дъщеря, безсмъртна Дева. А тази дъщеря не била нищо друго освен човешката Душа, слязла от Небесната Светлина през безброй поколения и особени преображения. Той знаел, че отделена от своята Майка чрез неизбежната съдба и волята на Боговете, тя била предопределена да се слива отново с нея периодично през лабиринта на своите смърти и прераждания, на многобройните си пътешествия, от Небето до Земята и от Земята до Небето. Тя знаела това посредством едно дълбоко и непобедимо чувство; понякога го долавяла чрез виждането на собствената си обективирана Душа, отразено като в огледало. Оттам – и вълнуващият мит за Персефона, който можем да наречем изначалната драма, трагедията на Душата, разделена между Земята, Ада и Небето, и който съдържа в себе си в обобщен вид всички човешки трагедии в три поразителни действия: Раждане, Смърт и Възкресение. Поглъщащите пламъци на желанието, мракът и ужасите на забравата, затрогващото великолепие на Божествения спомен в тях изчерпвали всички страдания и всички радости на земния и над-светския живот.

Нека си припомним Омировия химн към Деметра (Церера). Богинята оставила дъщеря си Персефона на една поляна, на брега на океана, в компанията на нимфите – стихийни души, първични и чисти като нея. Тя посъветвала дъщеря си да не бере от нарциса – изкусителното цвете, опасно творение на Ерос, което под звездната си белота крие тънко, едва доловимо желание и чийто силен аромат заличава Небесния спомен. Въпреки настойчивите молби на нимфите, Персефона се оставя да бъде изкушена от вълшебното цвете, изникнало от земята, което протяга белоснежните си венчелистчета към нея и което отваря за нея златистото си сърце. Тя откъсва нарциса и дълго вдъхва от опияняващия балсам, който натежава върху сетивата и замъглява взора. В този миг Земята се разцепва и оттам излиза Плутон (Хадес), грабва Девата и я отнася на колесницата си, теглена от змейове. Бързата колесница лети над повърхността на океана. Персефона, изумена, вижда как Земята, морето и Небето прелитат край нея, след което е погълната заедно с похитителя си в една пукнатина на Тартар. Проницателен образ на Душата, която губи Божествения спомен чрез слизане в плътта. ¹

Тази сцена, която Омировият химн описва в едри щрихи, в древни времена била разигравана през есенния сезон чрез кратко представление с обобщителен характер. След това жените отивали на един нос на брега на морето и се отдавали на погребални оплаквания за загубата на Персефона и нейното слизане в Ада. Родът на Евмолпидите (чийто основател Евмолп навярно е бил Посветен в Египет), който полага основата на Елевзинските Мистерии и запазва наследствената привилегия за това в продължение на повече от хиляда години, заимства тази Mистерия от обикновените селяни и развива нейната структура в поредица от церемонии и драматични представления. Ролята на Деметра редовно се играела от върховната жрица, съпруга на Йерофанта*, а тази на Персефона – от младa Профантида ¹ , избрана за честването на Богините чрез трагедията. Деметра била главната героиня и изричала словата на обредното Тайнство сама заедно с Йерофанта, който представял Зевс. Ролята на Персефона се играела само посредством безмълвна, но изразителна пантомима. Както и в по-късната трагедия, хоровете заемали важно място в свещената драма: хорове от нимфи, демони, сенки и блажени Души.

1  Вижте възстановката на тази сцена, която служела като пролог към Елевзинската драма, в главата за Платон от моята книга Великите Посветени (бел. авт.).

В следващите действия зрителите ставали свидетели на отчаянието на Деметра, на напразното ѝ търсене, чак до момента, в който Хеката, богинята на преображенията, ѝ разкрива съдбата на нейната дъщеря, със съгласието на Зевс. След това виждали Персефона, пленница на Тартар, седнала на трон до Плутон (Хадес), сред демони и сенки, и накрая – нейното завръщане при майка ѝ, в селенията на Олимп, под съпровода на химна във възхвала на прославените герои.

Пред тези разнообразни сцени, зрителят в Елевзина изпитвал смесица от човешки и Божествени усещания, които ту го разтърсвали, ту го възхищавали. Чрез магията на словото и на музиката, призоваваща Невидимото в пластични форми, чрез красотата на декорите и внушителните жестове, той преминавал от цветния килим на Земята до червения мрак на Ахерон и прозирните ефирни Уранови сфери. Съзерцавайки бледата царица на мъртвите, увенчана с нарциси, бяла под виолетовия си воал, отворила широко огромните си очи, пълни със сълзи, и несъзнателно търсеща с протегнати ръце отсъстващата си майка, а след това – падаща обратно на трона си, под скиптъра на своя ужасяващ съпруг, и удивена, победена, пиеща от черна чаша сока от нар, който свързва непреодолимо сетивата ѝ с нисшия свят – древният грък вярвал, че вижда собствената си Душа, и изпитвал дълбока скръб по изгубеното ясновиждане, по прякото общение с Боговете. ²

С чувство на възхитителна дълбочина и безкрайна изтънченост, Гърция изваяла образа на Персефона, Безсмъртната Душа, като оставаща вечно девствена в своите странствания между световете, въпреки обятията на Плутон-Хадес и пламъците на адски страсти, които я обгръщали, без да я покварят. Колкото и да я принуждавал Плутон да вкусва от червената месеста плодна част на нара, която символизира плътското желание и която, веднъж вкусена, поражда множество въплъщения на безбройните си семена, колкото и да я притискал в черните си обятия и да я изгарял с огнената си мантия, тя си остава Неуязвимата и Недосегаемата, защото в своите най-съкровени дълбини пази Божествения печат, зародиша на окончателното си освобождение, свещения образ, спомена за своята Майка. Ето защо Персефона – прекосяващата бездните, се нарича още Сотейра – Спасителката.

1  Профантида – целомъдрена жрица на Деметра с ранг на Посветителка (бел. ред.).

2  Вижте пълната възстановка на Елевзинската драма и нейната адаптация към съвременния театър в моята книга Sanctuaires d’Orient. Égypte; Grèce; Palestine (Светилища на Изтока: Египет, Гърция, Палестина (бел. авт.).

Смътен отглас от тези възвишени чувства се усеща пред барелефа от Елевзина, съхраняван в Атинския музей, чиято репродукция се намира в École des Beaux-Arts (Школа по изящни изкуства) в Париж. Деметра тържествено връчва на юношата Триптолем (едноименния основател на храма на Елевзина) житно зърно, символизиращо Безсмъртието, докато целомъдрената Персефона, разположена зад него и въоръжена с факела на Мистериите, го коронова, поставяйки показалец върху върха на главата му, за да му внуши Божествената Воля. Всичко е религиозно в тия фигури, тъй благородни под своите архаични гънки: спокойното величие на Майката на Боговете, нежният профил на нейната дъщеря, възторжената и достойна изправена стойка на младия мист*. Простият здрав разум сочи, че тук сме в присъствието на една сцена на Посвещение от най-висока значимост. И все пак някои твърдят, че това е сцена от митологии, в които Деметра е представена само като богиня на земеделието, а дъщеря ѝ – само като едно загатване за пролетта! ¹ Слава Богу, днес се изразява съмнение спрямо твърдението, че Елевзинските Мистерии не са нищо друго освен земеделско съревнование, украсено с речта на префекта и специално подбрани демонстрации – нещо, което несъмнено представлява идеалната цивилизация за онези, които биха искали да извлекат от нея усещането за Божественото.

1  Трансценденталното значение на Персефона изплува сияещо от легендата за нея пред онези, чиито очи и уши не са запушени от материалистичния фанатизъм. Преклонението, което са ѝ отдавали, доказва това не по-малко красноречиво. Ето така напролет, по време на празненствата в нейна чест, увенчавали с цветя гробовете на мъртвите. Има ли по-ясно доказателство от това? С разцвета на Земята, Мистериите чествали срещата на Персефона с нейната Майка след дългата им раздяла и завръщането на Душите на Небето. (бел. авт.).