Първа степен на Посвещението: Подготовка Проповедта на планината и Божието Царство
Първа степен на Посвещението: Подготовка Проповедта на планината и Божието Царство
Делото на Христа започва с проповедта в Галилея и възвестяването на „Божието Царство“. Тази проповед ни разкрива Неговото Учение за народа. Същевременно тя е и подготовка за по-възвишените Тайнства, които Той постепенно ще разкрие на апостолите, т.е. на най-близките Си ученици. Следователно тази проповед съответства на моралната подготовка в Древните Мистерии. Ала ние вече не сме в храмовете и техните подземия. Галилейското Посвещение се провежда на сцената на Генисаретското (Галилейското) езеро. Неговите чисти и богати на риба води, бреговете му, осеяни с цветя и гори, неговите синкаво-морави планини, с техните обширни вълнисти очертания, които го обграждат околовръст, затваряйки го като в златна чаша, целият този рай, наситен с благоуханията на диви билки, оформя най-пълния контраст спрямо адския пейзаж на Мъртво море. Именно такава заобикаляща среда, с простодушния и непресторен народ, който я обитава, е необходима за първите крачки на Месията. Бог, въплътил Се в тялото на Иисус от Назарет, носи в Себе Си Божествения план, който е подготвял векове наред в едри щрихи, подобно на слънчевите лъчи. Сега, когато вече е човек и пленник на Земята, в света на привидностите и мрака, Той трябва да се стреми към прилагането на този план, стъпка по стъпка, етап след етап, по Своя каменист път.
Той е въоръжен с всичко необходимо за изпълнението на този план: чете в съзнанията, привлича сърцата, с един-единствен поглед вниква в Душите и съдбините. Когато казва на рибаря Петър, който кърпи мрежите си на брега: „Ела след Мен – и Аз ще те направя рибар, който лови човеци“, Петър става и тръгва след Него. 1 Когато във вечерната здрачевина се явява на Яков и Йоан в бялата Си есейска одежда, с чудния ореол, който Го обгръща, те Го питат: „Кой си Ти?“, а Той отговаря просто: „Елате в Моето Царство“. И те отиват. Вече цяло шествие от рибари, митари, жени, мало и голямо Го следва от село на село, от синагогите през полята. И ето Го: проповядва на планината, в сянката на голяма смокиня. Какво казва Той? „Блажени нищите по Дух; защото тяхно е Царството Небесно. Блажени скърбящите, защото те ще се утешат. Блажени, които гладуват и жадуват за Правдата; защото те ще се наситят. Блажени чистосърдечните; защото те ще видят Бога“. 1 Тези Истини, пропити с могъщия глас и взора на Учителя, не са отправени към разума, а към чистото чувство. Те проникват в Душите като Небесна роса и съдържат в себе си цели светове. Цялото Тайнство на Духовния Живот се съдържа в тях, заедно със закона на въздаянието, което върви от едно съществувание към друго. Онези, които приемат тези Истини, не измерват обхвата им, а проникват в техния смисъл посредством сърцето. Пият ги като опияняваща напитка – и когато Учителят добавя: „Царството Небесно е вътре във вас“ 2 , едно цвете на радостта разцъфтява в сърцата на жените, като роза, даряваща цялото си ухание при полъха на вятъра.
1 Матея 4:18 – 22 (бел. ред.).
Думата братство, с която обикновено се определя нравственото Учение на Христа, е твърде недостатъчна, за да изрази същността му. Една от неговите отличителни черти е вдъхновението, което то поражда, както и вярата, която то изисква. „С Христос, нещо съвсем ново прониква в човешкия Аз, нещо, което му позволява да възприема, в най-съкровените дълбини на Душата си, този Духовен свят, който дотогава е възприемал само в астралното и етерното си тяло. Преди това, в спонтанното ясновидство, също както и в Мистериите, винаги е имало една несъзнателна част. Например в Десетте Божи Заповеди на Мойсей се говори само за астралното тяло и те са представени под формата на Закон, а не на Живот. Животът на Любовта навлязъл в човечеството едва чрез Христа. Буда също донесъл на света Учението за Любовта и Състраданието. Неговата мисия била да го внуши чрез разумното разсъждение. Христос, бидейки Любов, въплътена в човек, донесъл самата Любов, която дори само с присъствието си действала с неустоима мощ като сияещо Слънце. Има разлика между една мисъл, която можете да разберете, и една Сила, която навлиза във вас като поток от Живот. Христос е донесъл на света не само Мъдростта на Любовта, а самата Същина на Любовта, отдавайки самия Себе Си, вливайки Себе Си в човечеството“. 1
1 Матея 5:3 – 12 (бел. ред.).
2 Лука 17:21 (бел. ред.).
Оттам идва онзи род вяра, която Христос изисква от Своите люде. „Вярата, в смисъла на Новия Завет, не означава (както много често твърдят така наречените „правоверни“) някакво прилепване и сляпо подчинение на разума към абстрактни и непреклонни догми, а едно вътрешно убеждение на Душата и една пълнота на Любовта, способни да преливат от един Аз към друг Аз. Това е съвършенство на общението. Христос е казал: „Не е достатъчно да давате само на онези, които могат да ви се отплатят. Така правят и бирниците. Давайте и на онези, за които знаете, че няма да ви върнат нищо“. 2 Любовта на Христа е преливаща и всепоглъщаща Любов“. 3
Такава е проповедта за това „Небесно Царство“, пребъдващо във вътрешния живот и често сравнявано от Божествения Учител със синапено зърно. Посято в Земята, то ще израсне отново нависоко и ще роди хиляди семена. Това Небесно Царство, което е вътре в нас, съдържа всичко останало в зародиш. То е напълно достатъчно за простодушните, за които Иисус ще каже: „Блажени ония, които, без да видят, са повярвали“. 4 Вътрешният Живот сам по себе си е Сила и Блаженство, но в мисълта на Христа той е само подготовка за едно по-обширно, необятно Царство с безкрайни сфери: Царството на Неговия Отец, Божественият свят, към който Той иска да отвори отново пътя за всички хора и да даде светлозарно прозрение на Своите избраници.
Междувременно младата общност около Учителя нараства и пътува с Него. Тя Го следва от единия до другия бряг на езерото, под портокаловите дървета в равнината и бадемовите по хълмовете, сред зрелите жита и белите лилии с теменужена сърцевина, растящи във високите треви на планините. Той проповядва Божието Царство на хорските тълпи от ладията, закотвена близо до пристанището, както и в малките синагоги или под големите смоковници по пътя. Тези тълпи вече Го наричат Месията, без да знаят какво означава тази дума, нито къде ще ги отведе този Месия. Но Той е там и това е достатъчно. Може би единствено жените, които се прекланят пред Него благоговейно, с бурна и затрогваща обич, усещат свръхчовешкото Му естество и обсипват Неговите стъпки с порой от цветя. Самият Той, както подобава на един Бог, се радва безмълвно на тази земна пролет на Царството. Неговата Божественост се очовечава и се трогва пред всички тези животрептящи Души, които очакват от Него спасението и чиито преплетени съдби Той разплита, чието бъдеще разгадава. Той се радва на това разцъфтяване на Душите, също както безмълвният жених на сватбата в Кана се радва на смълчаната и благоуханна невеста насред нейната свита от паранимфи 1 .
1 Рудолф Щайнер, лекции в Базел върху Евангелието на Лука, 1909 г. (бел. авт., бел. ред.).Матея 5:42 – 48 (бел. ред.).
2 Матея 5:42 – 48 (бел. ред.).
3 Рудолф Щайнер, пак там (бел. авт.).
4 Йоана 20:29 (бел. ред.).
Според Евангелията, един драматичен епизод хвърля сянка над слънчевите вълни, леещи се върху тази галилейска пролет. Това ли е първото нападение от страна на вражеските сили, които вече се събират в невидимата сфера срещу Христос? При едно прекосяване на езерото се надигнала една от онези ужасни, кратки, но силни бури, толкова чести в Галилейското езеро край Тиберия. Иисус бил заспал на кърмата. Дали щяла да потъне клатушкащата се ладия? Събудили Учителя, Който прострял ръцете Си и усмирил вълните, а ладията, вече тласкана от попътен вятър, стигнала до гостоприемното пристанище. Поне така ни разказва Матей. А защо това да е невъзможно? Слънчевият Архангел, в тясно общение с Йерархиите, управляващи земната атмосфера, е съвсем способен да насочи волята Си като магически кръг във вихъра на Еол 2 . Той може да прониже мрака на небето с лазурна синева и да сътвори във вихъра за миг окото на бурята със Сърцето на Бог! Реалност или символ? И в двата случая – възвишена Истина. Христос, спящ в рибарската ладия, във вихъра на развилнелите се вълни: какъв превъзходен образ на Покоя на Душата, съзнаваща своето Божествено Отечество, всред яростни стихии и отприщени страсти!
1 Паранимфа (гр.) – древногръцка шаферка (бел. ред.).
2 Еол – в Одисея: владетел на остров Еолия и повелител на ветровете (бел. ред.).
Втора степен на Посвещението: Пречистване Чудодейни изцеления Християнското целителство
Във всички Древни Мистерии, моралната и интелектуалната подготовка била следвана от едно пречистване на Душата, което трябвало да образува в нея нови органи и да я направи способна, вследствие на това, да вижда Божествения свят. По същество това било пречистване на астралното и етерното тяло. Както вече казахме, с Христос, Божественото слязло през астралния и етерния план чак до физическия. Следователно Неговото въздействие ще бъде упражнено чак върху физическото тяло на Неговите верни люде, посредством другите две тела, и така ще преобрази изцяло тяхното същество; защото Неговият поток, прекосявайки трите сфери на живота, ще блика отново от венозната кръв към върха на техния Аз. Христос е целител и на Душата, и на тялото. Оттам – и това ново целителство с непосредствено, трансцендентално и мълниеносно въздействие. Великолепен пример, който няма да има равен на себе си, но по чиито стъпки ще вървят вярващите в Духа.
Езотеричният възглед за чудото не е някаква идея за нарушаване или преобръщане на природните закони, а за натрупване на разпръснатите сили на Вселената върху дадена точка и за ускоряване на напредъка в жизненото развитие на съществата. Чудеса, аналогични на тези на Христос, били извършвани и преди Него в светилищата на Азия, Египет и Гърция, между които и това на Ескулап в Епидавър, за което свидетелстват множество надписи. Чудесата на Христа се отличават по своята интензивност и моралното си въздействие. Прокажени, парализирани, слепи или обладани от демони, болните, веднъж излекувани от своята болест, чувстват Душата си преобразена. Равновесието на силите се е възстановило в телата им посредством жизнения флуид на Учителя, като същевременно Неговата Божествена Красота им дава лъча на надеждата, а Любовта Му – светлината на вярата. Те ще усещат как са в този досег с Него през всичките си бъдещи съществувания. Това се вижда от изцелението на парализирания. Той чакал тридесет години край къпалнята Витесда, без да може да се излекува. Христос просто му рекъл: „Стани и ходи!“ – и ето, че човекът се изправил. Иисус потвърждава пред Своите ученици, че болестта на този човек не идва нито от родителите му, нито от греховете му след неговото раждане. Ала все пак рекъл на болния, който бил изцелен: „Върви и не съгрешавай повече“. 1 Следователно той е прегрешил тежко в някой предходен живот.
„Любовта, превърната в действие – ето това е дадено от Христос. Лука съумял в Иисус Христос да разбере и види Онзи, Който изцелява Душата и тялото. Именно защото самият Лука е бил целител и е практикувал изкуството на изцелението чрез Духа, той е разбрал толкова добре целителския аспект на Иисус. Ето защо възвишеното Учение на будизма ни се явява в Евангелието на Лука вече подмладено от Извора на Младостта.“ 2
Трета степен на Посвещението: Просветление Възкресението на Лазар
Общоприето мнение в наши дни е, че Иисус е възнамерявал да донесе Божието Царство само на обикновените хора, че е имал едно и също, единствено Учение за всички и че следователно Неговата доктрина е сложила край на всички Мистерии. Нашата епоха, която наивно вярва, че е открила нова религия в лицето на демокрацията, е пожелала да ограничи най-великия от Божиите Синове в рамките на този гротесков и дребнав идеал, състоящ се в смачкването на избраниците от страна на хорските маси. Дали най-прочутият от биографите на Иисус в съвременния свят не е счел за необходимо да Му даде най-неустоимата препоръка, наричайки Го „дружелюбен демократ“?
Да, разбира се, Христос искал да отвори Пътя към Истината за всички Души с добра воля, но Той знаел също и че Истината трябва да бъде дозирана според степента на разумност. Простичкият здрав разум ни предпазва от внушението, че Дух с такава дълбочина не бил зачитал Закона на Йерархията, господстващ във Всемира, Природата и човечеството. Ала мнението, че Учението на Христа няма нито степени, нито Мистерии, е опровергано от всичките четири Евангелия. На въпроса на апостолите към Иисус защо Той говори на народа с езика на сравнението, т.е. с притчи, Той отговаря: „Защото на вас е дадено да знаете Тайните на Небесното Царство, а на тях не е дадено; защото, който има, нему ще се даде и ще има изобилие – а който няма, от него ще се отнеме и това, което има“. 1 Това означава, че осъзнатата Истина, тоест изкристализирала чрез мисълта, е нерушима и се превръща в притегателен център за нови Истини, докато Истината, възприета инстинктивно и колебливо, се разпада и разпръсква под въздействието на множеството впечатления. Следователно Христос имал Тайно Учение, запазено за Неговите апостоли – Учение, което Той наричал „Тайните на Небесното Царство“. Ала има и още. Когато се вгледаме отблизо, Йерархията става по-ясно изразена на няколко нива според четирите степени на класическото Посвещение:
1 Виж Йоана 5:2 – 14 (бел. ред.).
2 Рудолф Щайнер, лекции върху Евангелие на Лука (бел. авт.).
1. Първо, народът, на който Той дава моралното Учение
под формата на сравнения (аналогии) и притчи;
2. После, седемдесетте, на които било дадено обяснението
на тези притчи;
3. След това, дванадесетте апостоли, посветени в
„Тайните на Небесното Царство“.
4. И накрая, тримата избраници измежду тях: Петър, Яков
и Йоан – Посветени в най-дълбоките Тайнства на самия Христос, единствените, които ще станат свидетели на Преображението. Трябва също да се добави, че измежду последните, Йоан ще бъде единственият истински Епопт* в смисъла на Елевзинските и Питагорейските Мистерии, тоест Ясновиждащ – Зрящ, който разбира това, което вижда.
И всъщност Евангелието на Йоана има, от началото до края, характера на най-висшето Посвещение. Творящото Слово – „В начало бе Словото; и Словото бе у Бога, и Словото бе Бог“ (1:1), отеква там още от първите стихове, също като Хармонията на Сферите, вечно извайваща световете. Ала, наред с тази Метафизика на Отца, Сина и Светия Дух, която е като лайтмотив на цялото Евангелие и в която има точно указание за александрийското влияние, от гледна точка на формата, в която са облечени тези идеи, ние откриваме в Евангелието на Йоана една съкровеност, една затрогваща реалистичност, едни точни и поразителни детайли, издаващи специална близост на ученика с Учителя. Тази забележка се отнася до целия разказ за Страстите Христови 1 , и по-специално – за всички сцени във Витания, от които най-важната е възкресението на Лазар.
1 Матея 13: 10 – 12 (бел. авт.; бел. ред.).
Лазар, за когото Йоан казва само, че е братът на Марта и Мария от Витания, е най-загадъчният и най-изключителен персонаж в Евангелията. Единствено Йоан го споменава; останалите трима, написали т.н. синоптични Евангелия, не го познават. Той присъства само в сцената на собственото си възкресение: след като чудото е извършено, изчезва „зад кулисите“. И все пак, той е част от групата най-приближени до Иисус – тази, която Го придружава чак до гробницата. Следователно възниква двояк въпрос. Неволно се питаме: Каква е тази смътна и неясна индивидуалност на Лазар, преминаваща като призрак насред другите персонажи, толкова ярки и живи и така ясно очертани от евангелския разказ? И погледнато от друга страна: Какво означава неговото възкресение? Според общоприетата традиция, Иисус е възкресил Лазар само и само за да докаже на юдеите, че Той е Месията. Ала това би принизило Христос до ранга на най-обикновен чудотворец. Съвременната критика, винаги готова вкупом да отрече онова, което я смущава, решава въпроса от раз, отсичайки, че това чудо, както всички останали, е игра на всенародното въображение. Можем също така да кажем, както някои, че цялата история на Иисус била само някаква легенда, измислена постфактум, и че Христос никога не е съществувал. Нека добавим, че идеята за Възкресението е центърът на християнската мисъл и първоосновата на нейния импулс. Тълкуванието и разбирането на тази идея за Възкресението, както и нейното завръщане в селенията на Всемирните Закони, е нещо необходимо, но да бъде тя чисто и просто потулена и премахната – това означава да се лиши християнството от собствената му Светлина и Сила: неговата движеща мощ би изчезнала заедно с Безсмъртната Душа.
1 Страстите Христови – съвкупността от събития, донесли физическите и духовните страдания на Иисус Христос през последните дни на земния Му път – бел. ред.).
Розенкройцерската традиция обаче ни предоставя решение на тази смущаваща загадка – решение, колкото смело, толкова и озаряващо 1 – защото изважда Лазар от неговия полумрак и същевременно връща на неговото възкресение езотеричния му смисъл, трансценденталната му Истина. За онези, които са вникнали зад булото на привидното, Лазар не е някой друг, а самият апостол Йоан. Ако не го е казал, то е било поради някаква свенливост на Душата и поради възхитителната скромност, която учениците на Иисус сами са си наложили. Нежеланието да се поставя над братята си, го възпряло да разкаже от свое име най-великото събитие в живота си: това, което го направило Посветен от първи ранг. Оттам – и образът на Лазар, зад който апостол Йоан се прикрива при тези обстоятелства. А колкото до неговото възкресение, то следователно придобива нов характер и ни се разкрива като главната фаза на Древното Посвещение: тази на 3-тата степен.
В Египет, след дълги изпитания, човекът, преминаващ през Посвещение, бивал потапян от Йерофанта в летаргичен сън и прекарвал три дни в саркофаг, поставен в храма. През това време физическото тяло, вече вкочанено, имало цялостния облик на смъртта, докато астралното тяло, напълно освободено, можело да се разпростира свободно в Космоса. Що се отнася до етерното тяло, седалище на живота и на паметта, то също се отделяло и следвало другото, оставяйки във физическото тяло точно толкова от себе си, колкото да предотврати смъртта. При своето събуждане от каталептичния 2 сън, предизвикан от Йерофанта, човекът, излязъл от саркофага, вече не бил същият. Душата му била странствала из другия свят и си спомняла това. Така се превръщал в истински Посветен, член на магическата верига, „свързана – според един стар надпис – с Войнството на Висшите Богове“. Христос, Чиято мисия била да разкрие Мистериите пред очите на целия свят и да разшири обхвата им, искал да помогне на любимия Си ученик да премине през върховната криза, водеща до пряко познаване на Истината. Според текста на самото Евангелие, всичко е било поискано от самия Него и предварително подготвено. Мария изпраща послание от Витания до Иисус, Който проповядва в Галилея, което гласи: „Господи, ето, този, когото обичаш, е болен!“. (Не е ли съвсем ясно, че това се отнася за апостол Йоан, ученикът, когото Иисус обичал?) Ала Иисус, вместо да побърза да отиде, чака два дни и казва на Своите ученици: „Тая болест не е на смърт, но за Славата Божия, за да се прослави Син Божий чрез нея... Лазар, нашият приятел, заспа; но да ида да го събудя“. И така, Иисус знаел предварително какво иска и какво ще направи. Той пристига точно навреме за явлението, което е предвидил и подготвил. Когато, в присъствието на скърбящите сестри, юдеите се втурват към гробницата, изсечена в скалата, от която е отместен камъкът и където смятаният за мъртъв спи в летаргичен сън, Учителят се провиква: „Лазаре, излез вън!“. Този, който се изправя пред смаяната тълпа, не е легендарният Лазар, не е блед призрак, върху когото все още тегне сянката на гроба – а напълно преобразен човек, със сияещо чело. Това е апостол Йоан… И озарението на Патмос вече пламти в очите му; защото Той е съзрял Божествената Светлина; в съня си е преживял Господа, Всевечния. Неговата тъй наречена погребална плащаница се е превърнала в ленената одежда на Посветения. Сега той разбира какво означават словата на Учителя: „Аз съм Възкресението и Животът!“. Съзидателното Слово: „Лазаре, излез вън!“, е отекнало чак до мозъка на костите му. Това Слово го е превърнало в един Възкръснал по Душа и по тяло. Сега Йоан знае защо е ученикът, когото Иисус обича повече от всички други: защото единствен Йоан Го разбира в пълнота. Петър ще си остане човекът от народа, буйният и наивен вярващ, обзет от слабост в последния момент. Йоан ще бъде Посветеният и Ясновиждащият, който ще последва Учителя чак до подножието на кръста, в нощта на гробницата и в Сиянието на Отца.
1 Виж Das Christentum als mystische Tatsache und die Mysterien des Altertums – Християнството като мистичен факт и Мистериите на Древността (GA 8), 1902, от Р. Щайнер, в превод на френски: Le mystère chrétien et les mystères antiques, акад. издателство Perrin (бел. авт.; бел. ред.).
2 Каталепсия – състояние, характеризиращо се със загуба на съзнание, силно забавяне на пулса и дишането, вцепенение на тялото, силно понижена или липсваща реакция към външни дразнения. Може да се прояви при силна психическа травма или емоция, шизофрения, епилепсия, прием на психотропни вещества, отравяне и др. (бел. ред.).
Четвърта степен на Посвещението: Взор от Висините Преображение Господне
В Питагорейското Посвещение, понятието Епифания, т.е. Взор от Висините, означавало онзи поглед, обхващащ Цялото, който трябва да следва Духовното съзерцание. Това било дълбокото съкровено разбиране и усвояване на нещата, видени в Духа. Ясновиждането трябвало да доведе до Синтез на Космоса. Това било придобиването на Венеца на Посвещението. В обучението, дадено от Христос на Неговите апостоли, на тази фаза съответства явлението Преображение Господне.
Нека си припомним обстоятелствата, при които се случило това събитие. Пролетната зора на Галилейската идилия вече била избледняла. Всичко около Христос потъвало в мрачна сянка. Неговите смъртни врагове, фарисеите и садукеите, очаквали завръщането Му в Йерусалим, за да Го заловят и предадат на правосъдието. В галилейските градчета с вярващи се извършвало масово отстъпничество заради клеветата на Великата Синагога, обвиняваща Иисус в богохулство и светотатство. Съвсем скоро Христос, подготвяйки Се за последното Си пътуване, щял да отправи тъжни слова на сбогуване от върха на един хълм към обичните Си градове и любимото Си езеро: „Горко ти, Капернаум! Горко ти, Хоразин! Горко ти, Витсаида!“. 1 Омразните нападки все повече и повече обгръщали с мрак ореола Му на Слънчев Архангел. Вестта за смъртта на Йоан Кръстител, обезглавен от Ирод Антипа, била предупреждение за Иисус, че часът Му наближава. Той знаел съдбата Си и не се отказвал от нея. Ала в Него трябвало да се породи въпросът: „Учениците Ми разбраха ли Моето Слово и мисията Ми в света?“. По-голямата част от дванадесетте, надъхани с юдейската идея, си представяли Месията като господар на народите чрез силата на меча. Те все още не били способни да разберат задачата, която Христос щял да изпълни в историята. Иисус искал да подготви тримата Си избраници за нея. Разказът на Матей тук е изключително знаков и ярко открояващ се:
1 Лука 13:13; 15 (бел. ред.).
„И след шест дни Иисус взема Петра, Якова и брата му Йоана, и ги завежда на една висока планина насаме. И преобрази се пред тях; лицето Му светна като Слънцето, а дрехите Му станаха бели като светлината. И, ето, явиха им се Мойсей и Илия, които се разговаряха с Него. И Петър проговори, казвайки на Иисуса: „Господи, добре е да сме тука; ако искаш, аз ще направя тука три скинии, за Тебе една, за Мойсея една и една за Илия“. А когато той още говореше, ето, светъл облак ги засени; и ето, из облака глас, който каза: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение, Него слушайте“. И учениците, като чуха това, паднаха на лицата си и много се уплашиха. А Иисус се приближи при тях, допря се до тях и рече: „Станете, не бойте се“. И те, като подигнаха очи, не видяха никого, освен Иисуса сам“. (Матея 17:1 – 8)
В своята картина Преображение, Рафаело чудесно e разбрал, със своя ангелски и Платонов гений, трансценденталното значение на това видение. Трите свята: физическият, или земният свят, анимистичният, или астралният свят, и Божественият, или Духовният свят, който господства над останалите и ги прониква със своето сияние, са ясно разграничени и представени в три групи, образуващи трите нива на картината. В подножието на планината виждаме непосветените апостоли и хорското множество. Те разсъждават и спорят с бурни жестове за чудото, но не виждат Христос. Измежду тях единствено изцеленият, преди това обсебен от бесове, съзира видението и надава вик. У другите все още не са отворени очите на Душата. На върха на планината Петър, Яков и Йоан спят дълбоко. Те все още не са способни да бъдат ясновиждащи на Духа в будно състояние. Христос, Който се явява възнесен над Земята, в лъчистия облак между Илия и Мойсей, представлява видението на тримата избраници. Като съзерцават и разбират това видение, тримата апостоли Посветени имат пред себе си, в образа на тези три фигури, обобщение на цялото Божествено развитие; защото Мойсей, пророкът на Синай, удивителният концентриран изразител на библейската книга Битие, символизира историята на Земята още от произхода на света: всичко това е миналото. Илия символизира Израил и всички негови пророци, вестители на Месията: това е настоящето. Самият Христос е прозирното и лъчезарно въплъщение на Слънчевото Слово, Творящото Слово, Което е поддържало нашия свят още от началото и което сега говори чрез един човек: това е цялото бъдеще. 1 Гласът, който чуват апостолите, е Всемирното Слово на Отца, на чистия Дух, от което произлизат всички Слова. То е подобно на Музиката на Сферите, която отеква над световете и подрежда ритмите им и която чуват само онези, „които имат уши“. В тоя уникален и тържествен час, тази Музика бива преведена на човешки език за апостолите.
Така видението на планината Табор обединява в една картина на величествена простота цялото човешко и Божествено Развитие. Преображението било началото на един нов начин да се преживее Висш екстаз и на едно по-дълбоко Духовно прозрение.
1 В моята книга Великите Посветени [стр. 391 – 392] съм се опитал да опиша какво се случва в Душата на самия Христос в момента на Преображението (бел. авт.; [бел. ред.]).
Глава V Новите Мистерии, Страстите Христови, смъртта и Възкресението на Христа
Усмихнати и слънчеви били трите години на Богослужението на Иисус. Странстващият живот по бреговете на езерото и из полята е преплетен с най-сериозни поучения. Изцелението на Душата и тялото се редува с упражнения за висше ясновиждане. Понякога това изглеждало като стремителен възход на Учителя, за да поведе Своите люде към собствената Си Духовна висота. Докато Той се извисява, повечето отпадат по пътя. Само трима Го придружават чак до върха, където падат като поразени от мълния под въздействието на Откровението. Такова било сияйното проявление, с нарастваща Сила и Красота, на Христос чрез Учителя Иисус. После внезапно Бог слиза от тази Слава в една безславна бездна на оскърбление. Доброволно, пред очите на Своите ученици, Той се оставя да бъде заловен от враговете Си и се предава без съпротива на най-долни безчинства, на мъчения и смърт. Защо е това дълбоко сгромолясване?
Платон, този скромен и изумителен Посветен, който служи като преход между елинския гений и християнството, е казал, че „Душата на света е разпъната на кръст върху платното на Вселената във всички създания и очаква своето избавление“. Странен израз, в който авторът на Тимей очевидно е предусетил мисията на Христа в нейния най-съкровен и най-трансцендентален смисъл; защото тези слова съдържат едновременно и загадката на планетарното развитие, и нейното решение чрез Мистерията на Кръста. След дългото оплитане на човешката Душа във веригите на материята, била нужна саможертва, не по-малка от тази на един Бог, за да я изтръгне от тази материя и да ѝ покаже Пътя на Духа.
С други думи казано, за да изпълни Своята мисия, Христос, след като посветил Своите ученици, трябвало сам да премине през индивидуално Посвещение, за да завърши тяхното обучение. Този Бог трябвало да се спусне чак до дъното на мъката и смъртта, за да се самоотъждестви със сърцето и кръвта на човечеството и да влее нов импулс в Земята. Духовната мощ е пряко следствие от себеотдаването, от дара, поднесен от собствения Аз. Ето защо за самия Христос било едно израстване да отдаде Себе Си на човечеството, влизайки в човешко тяло и приемайки мъченичеството.
Това са нови Мистерии, единствени по рода си, каквито човечеството още не е виждало и несъмнено никога повече няма да види по време на бъдещото развитие на Земята, макар нея да я очакват още много метаморфози: защото в тези Мистерии, един Бог, Слънчевият Архангел, е Посветеният – а чистият Дух, Отец, е Йерофантът*. Възкръсналият Христос се явява като Спасител на човечеството. Резултатът от това за човека е едно огромно разширяване на неговата зона на Духовно възприятие, а вследствие на това – и неизмеримо разширяване на неговата земна и Небесна съдба.
Вече над една година фарисеите дебнели Иисус, но Той искал да се предаде едва когато настъпи часът Му. Колко пъти влизал в дискусия с тях на прага на синагогите и под големия портик на Йерусалимския храм, където висшите сановници на религиозната власт се разхождали в разкошни одежди. Колко пъти ги заставял да замълчат чрез строгата Си, точна и ясна диалектика, отвръщайки на капаните им с още по-фини капани. Ала колко често също и ги хвърлял в ужас с думи, сякаш падащи от Небето като мълния: „За три дни ще съборя храма… И за три дни ще го съградя отново!“. 1 Твърде често Той ги предизвиквал лице в лице, а някои от епитетите Му се забивали в плътта им като харпуни: „Лицемери! Змии! Рожби на Ехидна*! Варосани гробници!“. 1 А когато, разярени, искали да Го заловят в самия храм, Иисус на няколко пъти си послужил със същия похват, по-късно приложен от Аполоний Тиански пред трибунала на император Домициан*. Той хвърлил завеса върху очите им и така станал невидим: „И Той мина между тях, без да бъде видян“, гласи Евангелието. 2
1 Матея 26:61; Марко 14:58 (бел. ред.).
Междувременно обаче в голямата синагога всичко е приготвено за осъждането на опасния пророк, заплашващ да разруши храма и самопровъзгласил се за Месията. От гледна точка на юдейския закон, дори само тези две обвинения били достатъчни, за да Го осъдят на смърт. Каяфа казал пред целия Синедрион: „Добре е да загине само един човек за целия народ на Израил“. 3 Когато Небето говори през устата на Ада, катастрофата е неизбежна. И накрая, съвпадът на небесните тела под знака Дева отбелязал съдбовния час на циферблата на Небето, както и на циферблата на историята. Той забива черната си стрела в Слънчевата Душа на Христос, Който събира Своите апостоли в обичайното Си убежище – една пещера на Елеонския хълм, и им съобщава за предстоящата Си близка смърт. Потресени, те не разбират; ще разберат едва впоследствие. Това е денят на Пасха. Иисус заръчва прощалната вечеря в една къща в Йерусалим.
И ето ги дванадесетте, насядали в сводестата стая към свечеряване. На трапезата се вдига пàра от пасхалното агне, което е в чест на бягството на евреите от Египет и което ще се превърне в символ на най-висшата саможертва. През прозорците на свода се виждат мрачната цитадела на Давид, блестящият златен покрив на храма на Ирод, зловещата кула, носеща името Антония, където командва римското копие, а над нея – тъмната здрачевина. Угнетяваща тишина и тежки, червеникави изпарения се носят във въздуха. Йоан, който вижда с вътрешно прозрение повече от другите, се пита защо, в нарастващата тъма, около главата на Христос се появява блед ореол, от който излизат потайни лъчи, угасващи тутакси, сякаш Душата на Иисус трептяла в дълбините си и потръпвала пред окончателното решение. И любимият ученик безмълвно свежда глава към сърцето на Учителя, Който най-накрая прекъсва мълчанието: „Истина ви казвам, че един от вас ще Ме предаде тази вечер“. Промълвени тихо, със сериозен глас, тези слова преминават през дванадесетимата като тревожен сигнал за крушението на бедстващ кораб. „Кой? Кой?“… Посочвайки Юда, който конвулсивно стиска кесията си, Иисус добавя без гняв: „Каквото вършиш, върши го!“. 1 След като се оказва разобличен, предателят си тръгва в концентрирания си гняв.
1 Матея 23:27, 33 (бел. ред.).
2 Лука 4:28 – 30 (бел. ред.).
3 Йоана 18:14 (бел. ред.).
И тогава Иисус, разчупвайки хляба и поднасяйки чашата, произнася тържествено думите, които освещават Неговата мисия и които ще отекват през вековете: „Вземете… това е Моето Тяло... Пийте: това е Моята Кръв…“. 2 Озадачените апостоли разбират по-малко от всякога. Единствен Христос знае, че в този момент Той извършва най-страховитото действие в живота Си. Чрез тия думи, които се изписват в Невидимото, Той отдава Себе Си на човечеството, жертва Се предварително. Преди това Словото – Божият Син, по-свободен от всички Елохими*, можел да се върне назад, да откаже кървавото жертвоприношение. Сега вече не може да го стори. Небесните Йерархии са приели Неговия тържествен обет. Подобно на огромен ореол, Елохимите усещат как към тях се издига Божествената част на Иисус Христос, Неговата Слънчева Душа с цялото ѝ могъщество, и я задържат в своя внимателен кръг: мълниеносен залог за Божествена саможертва. Елохимите ще Му я върнат едва след смъртта Му. На Земята остава само Човешкият Син – жертва, вървяща към мъчения.
Ала единствен Той знае какво означават думите Тялото и Кръвта Христови. По-рано Престолите са дали телата си за сътворяването на мъглявината; Архаите са дали последното си дихание, за да извадят Слънцето от Сатурновата нощ; Архангелите – своята Душа от Огън, за да бъдат сътворени Ангелите, първообрази на Човека. Сега Христос ще даде Своето Тяло, за да спаси човечеството. От Неговата Кръв трябва да произлезе човешкото братство, възраждането на човешкия род, Възкресението на Душата... И докато Той подава на учениците Си чашата, в която червенее горчивото вино на Юдея, за да отпият от нея... Иисус се връща в мислите Си към Своето Небесно видение… към Своето Космично видение отпреди въплъщението Си... когато все още дишал в Слънчевата сфера... и когато дванадесетте Велики Пророци Му поднесли, на Него – тринадесетия – страховития потир... който Той приел!
1 Йоана 13:21 – 27 (бел. ред.).
2 Матея 26:26 – 28 (бел. ред.).
Ала апостолите, с изключение на Йоан, който предусетил неизразимото, не могат да разберат. Усещат, че ще се случи нещо ужасно. Треперят, пребледняват. Обзема ги несигурност, съмнение, баща на позорния страх. Когато Христос се изправя и казва: „Да идем да се помолим в Гетсимания!“, учениците Го следват двама по двама. 1 Тъжното шествие поема през дълбокия таен изход на златната порта, слиза в зловещата Еномова долина, гробището на юдеите и Долината на Смъртната Сянка; преминава по моста в Кедронската долина, за да се скрие в пещерата на Елеонския хълм. Апостолите са онемели, безсилни, опустошени.
Под високите дървета на Елеонския хълм, с резки жестове, сред гъстия листак, адският кръг се затяга около Човешкия Син, за да Го притисне в задушаващата си хватка.
Апостолите заспиват. Иисус се моли, а челото Му се покрива с кървава пот. Той трябва да понесе задушаващата мъка, трябва да изпие горчивата чаша до дъно, трябва да вкуси горчивината на усещането, че си изоставен, и на човешкото отчаяние. Накрая факли и оръжия проблясват под дърветата. Това е Юда със стражниците. Той дава на Иисус целувката на предателството, с която Го посочва на наемните войници. Има наистина безпределна благост в отговора на Христос: „Приятелю, за какво си дошъл тук?“ 2 – благост, толкова поразителна, че ще тласне предателя чак до самоубийство, въпреки мрака на душата му. След този акт на съвършена Любов, Иисус ще остане невъзмутим до самия край. Той е брониран срещу всички мъчения.
1 Матея 26:36 (бел. ред.).
2 Матея 26:50 (бел. ред.).
И ето Го пред първосвещеника Каяфа – образец на закоравял садукей и свещеническа гордост без капка вяра. Иисус признава, че е Месията, и първосвещеникът раздира дрехата си: това е смъртна присъда. В преториума на Рим, Пилат се опитва да спаси галилееца, Когото счита за безобиден мечтател; защото този тъй наречен „цар на юдеите“, назоваващ Себе Си „Син Божий“, добавя от Свое име: „Моето Царство не е от този свят“. Юдейските свещеници обаче призовават ревнивата сянка на Цезар; а докато тълпата крещи: „Разпни Го!“, прокураторът, след като си измива ръцете от това престъпление, предава Месията в жестоките ръце на римските легионери. Навличат Му пурпурна мантия; нараняват челото Му с венец от тръни; в ръцете Му за подигравка слагат тръстика като скиптър. Ударите валят заедно с обидите. За да покаже презрението си към юдеите, Пилат им заявява: „Ето вашия цар!“. След това добавя с горчива ирония: „Ecce Homo! (Ето Човека!)“, сякаш цялото нищожество, цялата човешка низост са събрани в този подложен на бичуване Пророк. 1
Мислителите от късната античност и дори стоиците не са разбрали смисъла на Страстите Христови по-добре от самия Пилат; те са видели само печалната Му външност и привидното Му бездействие, а това е предизвиквало негодуванието им. Ала всички постъпки от живота на Иисус имат едновременно и символичен смисъл, и мистично въздействие върху бъдещото човечество. Всички етапи от Кръстния път, извикани под формата на астрални образи във вътрешния взор на светците от Средновековието, се превърнали за тях в инструмент за Посвещение и усъвършенстване. Братята от Ордена на свети Йоан и тамплиерите, кръстоносците, които възнамерявали да превземат Йерусалим, за да го превърнат в столица на света, загадъчните розенкройцери от XIV век, подготвящи помирението на Науката и Вярата, на Изтока и Запада в една Висша Мъдрост – всички тези люде на Духовното дело, в най-интензивния смисъл на тези думи, трябвало да намерят в Страстите Христови необятен източник на сила. Когато получили видението на Бичуването, мъченическият лик на Христос им рекъл: „Научете се от Мен да оставате невъзмутими под ударите на бича на съдбата, да устоявате на всички страдания, причинени от него, и ще придобиете ново сетиво: разбирането на всички мъки, усещането за единство с всички същества; защото именно така се съгласих да страдам за човеците, за да проникна чак в дълбините на Душaта им“. Венецът от тръни ги учил да не се боят от света морално и интелектуално, да издържат на презрение и нападки срещу всичко, което им е най-мило и драго. Този Венец им заричал: „Стойте изправени, когато всички ви удрят. Умейте да кажете: „Да!“, когато всички казват: „Не!“. Само така ще станете самите Себе Си“. Сцената на Носенето на Кръста ги учила на друга Добродетел и им казвала: „Научете се да носите света върху съзнанието си също както Христос се е съгласил да носи Кръста, за да се слее в едно цяло със Земята. Научете се да носите тялото си като нещо външно. Духът трябва да държи тялото в своята воля също както ръката държи чука!“. И така Мистерията на Страстите Христови проповядва на Запада и на народите от Севера съвсем не някаква си безучастност, а разкрива една нова енергия чрез Любовта и Саможертвата.
1 Матея, глава 26 и 27; Йоана, глава 18 и 19 (бел. ред.).
Сцената на Голгота е последният епизод от живота на Христос, печатът, поставен върху Неговата мисия, а оттам – и най-дълбоката Мистерия на християнството. Гьоте много точно е казал по този въпрос: „Върховната Мистерия на страданието е нещо толкова свещено, че показването на неговия образ пред очите на тълпата може да изглежда като светотатствено оскверняване“.
„Защо е тази печална и злокобна сцена на разпятието? Нима от този жесток ужас трябва да дойде спасението на света?“ – са си казвали езичниците от първите векове. И мнозина съвременни мислители са повтаряли: „Нима може човечеството да бъде спасено само от смъртта на един праведник? Ако е така, то Вселената е машина за мъчения, а Бог е палач!“. Най-философският отговор на този остър проблем е даден от Рудолф Щайнер: „Доказателството за това, че Духовното винаги тържествува над материалното, трябвало да бъде изнесено пред очите на света. Едно Посвещение, пренесено на нивото на всемирната история – ето това е събитието на Голгота. От капките Христова кръв, пролята на кръста, избликва поток от Духовен Живот. Кръвта е субстанциализацията на Аза. С кръвта, пролята на Голгота, Христовата Любов ще проникне всецяло човешкия егоизъм като животворен флуид“.
Бавно кръстът се издига върху зловещия хълм, извисяващ се над Сион. В кървавата жертва, която тупти и тръпне на позорната бесилка, диша една свръхчовешка Душа. Ала Христос е предал силите Си в ръцете на Елохимите*. Той се чувства откъснат от слънчевата Си аура, в ужасна самота, на дъното на бездна от мрак, откъдето се разнасят виковете на войниците и хулите на враговете. Черен облак е надвиснал над Йерусалим; защото земната атмосфера е само една призма, отразяваща живота на Вселената. Нейните флуиди, нейните ветрове, нейните духове на стихиите понякога попиват човешките страсти и същевременно отвръщат на космичните импулси със своите бури и катаклизми. И ето ги часовете на агония за Иисус, тежки като вечности. Въпреки раздиращата болка на мъченията, Той си остава Месията. Прощава на Своите палачи, утешава разбойника, съхранил вярата си. С приближаването на смъртта, Иисус усеща всепоглъщащата жажда, характерна за всички, подложени на мъчения – предзнаменование за избавлението им. За да изпие обаче чашата Си до дъно, Той трябва да достигне чак до онова чувство на самота, което ще Го накара да изрече думите: „Отче Мой, защо си Ме оставил?“, последвани от върховните слова: „Свърши се!“, поставящи печата на Всевечния върху челото на удивените векове.
Последен вик се изтръгва от гръдта на Разпнатия, пронизителен като звука от тръба или арфа, всички струни на която се скъсват изведнъж. Толкова страховит и толкова мощен е този вик, че римските легионери се отдръпват, заеквайки: „Може ли това да е Божият Син?“. 1
Иисус е мъртъв – но Христос е жив, по-жив от всякога! В очите на хората, от Него не остава нищо друго освен един труп, висящ на бесилка, под небе, по-черно от Ада. Ала в астралния и в Духовния свят избухва взрив от Светлина, последван от гръм с ехо, отекващо хиляди пъти. С един-единствен скок, Душата на Христа се е сляла отново с Неговата слънчева аура, последвана от океани от Души и приветствана от Небесните легиони с „Осанна!“. От сега нататък, виждащите отвъд гроба и Елохимите* знаят, че победата е спечелена, че смъртта е изгубила своето жило, че камъкът на гробницата е счупен и че славни Души ще бъдат видени да се реят над празните им челюсти. Христос Си възвърнал Своето Царство със сила и власт, стократно умножени от Неговата саможертва. Вече с нов скок, Той бил готов да се завърне в Сърцето на Безкрая, в кипящия Център на Светлина, Любов и Красота, който той нарича „Моят Отец“. Ала състраданието Му го връща обратно на Земята, на която е станал Господар и Учител чрез мъченическата Си смърт.
1 Матея 27:46; 54 и Йоана 19:30 (бел. ред.).
Злокобна мъгла и мрачна тишина все още покриват Йерусалим. Светите жени плачат над трупа на Учителя; Йосиф от Ариматея го полага в гробницата. Апостолите се крият в пещерите на Еномската долина. Техният Учител е мъртъв, те са изгубили всяка надежда. Наглед нищо не се е променило в непроницаемия свят на материята. Въпреки това, в храма на Ирод се е случило изключително събитие. В момента, в който Иисус издъхва, великолепната завеса, изтъкана от лен, с цвят на пурпур и зюмбюл, скриваща скинията, се е раздрала от горе до долу. Минаващ край нея левит вижда в светилището златния ковчег с Херувими от масивно злато от двете му страни, чиито криле са вдигнати към свода. Нещо невиждано: очите на непросветените вече могат да съзерцават Мистерията на Светая Светих, където на самия велик първосвещеник му е позволено да влиза само веднъж годишно. Уплашените свещеници прогонват хорското множество, за да не станат свидетели на светотатството. Този знак има вътрешен смисъл. Образът на Херувима с тяло на лъв, крила на орел и глава на Ангел е подобен на този на Сфинкса. Той символизира цялото развитие на човешката Душа, нейното слизане в плътта и завръщането ѝ към Духа. Благодарение на Христос, завесата на храма е разкъсана, загадката на Сфинкса е разгадана.
От сега нататък Мистерията на Живота и на Развитието е отворена за всички онези, които се осмеляват и които жадуват.
За да обясним сега делото, извършено от Христовия Дух, докато Неговите люде наблюдавали Полагането в гробница на тялото Му, трябва да си припомним още веднъж главния етап на Египетското Посвещение. Посветеният прекарвал три дни и три нощи в саркофаг, потънал в летаргичен сън под наблюдението на Йерофанта*. През това време той извършвал своето пътуване в Отвъдния свят, пропорционално на собствената му степен на развитие. Понеже си спомнял това при своето събуждане и тъй като бил посетил предварително царството на мъртвите, той все едно е преминал Новораждане и Възкресение, според езика на храмовете. Христос също завършва Своето Космично пътуване по време на Своето полагане в гробницата, преди Своето Духовно Възкресение, пред очите на Своите люде. Тук отново има паралел между Древното Посвещение и Новите Мистерии, донесени на света от Христос. Паралел, но и огромно разгръщане – защото астралното пътуване на един Бог, преминал през изпитанието на земната смърт, трябвало да бъде от друг порядък и с по-широк обхват от плахото лъкатушене на един простосмъртен в ладията на Изида в царството на мъртвите. 1
Два психо-флуидни потока обгръщат земното кълбо с множеството си пръстени като електрически змии, винаги в движение. Единият, наречен Хорив от Мойсей и Ереб от Орфей, може да се нарече също и центростремителна сила, защото центърът му е в Земята и той връща към нея всичко, което попадне в буйната му стихия. Това е бездната на преражданията, на желанието и смъртта, сферата на изпитанието, наричана още Чистилище от религиите. Всички души, все още отдадени на земните си страсти, биват отнесени в нейните водовъртежи и вихри. Другият поток е наречен Йона от Мойсей и може да се назове центробежна сила, защото в него се намира силата на разширението, докато в първия – на свиването, и потокът Йона е свързан с целия Космос. Чрез него Душите се издигат към Слънцето и Небето, чрез него идват и Божествените влияния; чрез него Христос е слязъл като символа на Гълъба. Ако Посветените, подготвени за Космично пътуване от една много напреднала в развитието Душа, винаги са съумявали да се сливат с потока Йона след смъртта си, то огромната маса души със съзнание, помрачено от излъчванията на плътта, вече много трудно успявали да сторят това и почти не напускали сферата на Хорив от едно въплъщение в друго. Преминаването на Христос през сумрачните преддверия на Небесните сфери пробило процеп през тях, оставило там светлозарни кръгове и отворило отново Небесните пътища за тези изгубени Души, също като онези във втория кръг на Дантевия Ад. Така мисията на Христа била да озари и разгърне живота след смъртта също както самият Той разгърнал живота на Земята и го озарил.
1 Тази ладия в действителност била собственото етерно тяло на Посветения, откъснато от Йерофанта от физическото тяло и пренесено във вихъра на астралните течения. (бел. авт.).
Ала същностната част от мисията Му била да внесе в сърцето на апостолите вътрешната увереност в Духовното Възкресение, а те трябвало да разпространят мисълта Му по целия свят. След като възкръснал за Себе Си, било необходимо да възкръсне в тях и чрез тях – и това дело да се възцари над цялата бъдеща история. Възкресението на Христа трябвало да бъде залог за Възкресението на Душите още в този живот, както и за тяхната вяра в другия Живот. И за тази цел не било достатъчно Христос да Се прояви пред Своите люде като астрално видение по време на дълбок сън. Той трябвало да им Се яви по време на будно състояние, на физическия план, а Неговото Възкресение да им изглежда до някаква степен материално. Това явяване, трудно за другите, било лесно за Христос, понеже етерното тяло на Великите Адепти – а това на Христос трябва да е било с особено интензивна и фина жизненост – се запазва дълго след тяхната смърт и съхранява част от могъществото си над материята. Достатъчно е Духът да го оживи, за да стане то видимо при определени условия.
Вярата във Възкресението не завладяла изведнъж апостолите. Тя трябвало да проникне в тях като глас, убеждаващ чрез говора на сърцето, да се предаде като диханието на живота. Тази вяра завоювала Душите им също както денят идва малко по малко след дълбоката нощ, като ясна зора, изгряваща над сивата Палестина. Явяванията на Христос се усилват постепенно в градация, за да произведат все по-голямо и по-голямо въздействие. Отначало – леки и мимолетни като сенки, те се усилват по сила и сияние. Ала как е изчезнало тялото на Иисус? Било ли е погълнато от Огъня Принцип, под диханието на Небесните Йерархии, като телата на Зороастър, Мойсей и Илия, и дали Земята е потреперила заедно с изумените стражници, както твърди евангелистът? Или пък, изфинено и одухотворено до такава степен, че вече почти не е съставено от никаква материя, се е разтворило на съставните си елементи също като благоухание в течност, като парфюм във въздуха? Както и да се е случило, Неговата изящна квинтесенция била попита от атмосферата посредством чудодейна Алхимия.
Ала ето, че Мария Магдалина, носеща със себе си благоуханните балсами, вижда в празната гробница „двама Ангели“, „на които обликът е като блескавица, а одеждите им – бели като сняг“. Изплашена, тя се обръща и вижда някого, когото не разпознава в объркването си, но по гласа, който произнася името ѝ: „Мария!...“ и който я разтърсва до мозъка на костите, тя разпознава Учителя и пада в Нозете Му да докосне долния край на робата Му. Ала Той, сякаш опасявайки се от твърде материалното докосване на онази, от която е „изгонил седем бяса“, казва: „Не се допирай до Мене... Иди при апостолите и кажи им, че съм възкръснал!“. Тук Спасителят говори на страстната жена, на грешницата, превърнала се в поклонница на Господа. С една-единствена дума, Той излива балсама на Вечната Любов чак в дълбините на нейното сърце. Той знае, че чрез Жената ще достигне до Душата на човечеството. Когато след това Иисус се явява на единадесетте, събрани при затворени врати в една къща в Йерусалим и се среща с тях в Галилея, Учителят всъщност събира избраниците на Своето паство за бъдещото дело. В затрогващата привечер на селцето Емаус, Божественият целител на Душите възпламенява отново вярата в горещите сърца на двамата натъжени ученици. По бреговете на Тивериадското езеро, Той се явява на Петър и Йоан, за да ги подготви за тежката им съдба. Когато най-накрая се явява пред Своите люде за последен път, на една планина в Галилея, то е, за да им рече тези върховни слова: „Идете и проповядвайте Благовестието на всички народи… И ето, Аз съм с вас чак до скончанието на света!“. Ето това е тържественото сбогуване на Учителя и Заветът на Царя на Слънчевите Архангели. 1
Така мистичното деяние на Възкресението, което изгрява у апостолите като плаха зора, просиява и се разгръща, за да завърши със славен залез, който завинаги облива мисълта им с великолепния си и пророчески пурпур.
1 Вижте Йоана гл. 20; Матея гл. 28; Лука гл. 24 и 8:2 (бел. ред.).
Няколко години по-късно, Христос ще се яви още веднъж по изключителен начин на своя противник Павел по пътя за Дамаск, за да го направи Свой най-пламенен защитник. И ако предходните явявания на Христа са сякаш обвити в ореол на блянове, то това има неопровержим исторически характер. По-неочаквано от другите, то се отличава с победоносна яснота. Тук отново количеството разгърната сила е съизмеримо с желаното въздействие; защото от това видение и това мълниеносно Слово ще произлезе мисията на апостола на езичниците, който трябвало да обърне към Христа гръко-римския свят, а чрез него – и целия Запад.
Подобно на ярка звезда, която се възцарява над гъстата мъгла на хоризонта като обещание за един бъдещ свят, така и събитието на Духовното Възкресение се възцарява над цялото дело на Христа. То е необходимият му завършек и резюме. Все още не са сразени напълно нито омразата, нито съмнението, нито злото. Все още не трябва да бъдат сразени, защото самите те са квасът на развитието. Ала от сега нататък безсмъртната Надежда повече няма да може да бъде изтръгната от сърцето на човека. Над всички поражения и всички смърти, един неугасим хор ще пее през вековете: „Христос Воскресе!… Пътищата от Земята към Небето са отворени отново!“.