Глава V Първоначалното развитие на бялата раса, нейната Слънчева религия и масовото ù преселение

След този обзор от птичи поглед на атлантската цивилизация, на нейния произход, апогей и упадък, остава да видим как нашето семитско и арийско човечество се е отделило от древна Атлантида, подобно на онзи бюст, получовешки, полубожествен, извисяващ се над хълбоците на Сфинкса в Гиза – защото, при излизането на сцената на всяка родоначална човешка раса, ставаме свидетели на чудото на Феникса, възкръсващ от пепелта си. Преди старата раса да започне да се разпада, наблюдаваме зараждането на ядрото на раса от избрани първенци, черпеща нова младост от един по-добър живот.

Нека първо си представим всеобщата промяна, която постепенното проясняване на атмосферата причинило в човешкото съзнание. Докато гъсти облаци забулвали небето му, човекът неизбежно бил принизен към живот в полумрак и полусънни видения. Сега обаче Слънцето вече носело целодневно своя факел из лазурносинята шир. Нощем безброй звезди пронизвали небосвода и тази симфония от светлозарни светове се движела в хармоничен ритъм. Разбулената Вселена сияела в своята красота. Всички пътища по суша и море се отворили под безпределното небе. Не било ли това часът на копнежа по далечното и на великите преселения? Ако всичко във Вселената върви напред по своя път, не трябва ли човекът също да върви напред, за да опознава и завладява?

Именно това било делото на бялата раса, която е общият родови корен на семити и арийци, в която мъжките способности като разсъждение, размисъл и преценка трябвало да господстват над всички останали. ¹ За да се развият обаче тези способности, била необходима продължителна дисциплина и отделен живот настрана от другите раси. Първоначално водачите на бялата раса отвеждали хората си на изток и север. Крайната цел на това преселение, продължило векове и хилядолетия, трябвало да бъде централната част на Азия. Върху тези високи плата, с техния здравословен въздух, извън обсега на други раси, в подножието на Хималаите, „този покрив на света“, трябвало окончателно да се образува арийската цивилизация. Именно оттам ще се нароят по-късно различните групи на новата раса, предопределена да управлява света, която често бива наричана индоевропейска раса: арийците от Индия, иранците, скитите, сарматите, гърците, келтите и германците, както и първичните семити от Халдея. Ала преди да стигне до тази цитадела на Азия, защитена от най-високите планини на Земята, бялата раса преминала през многобройни етапи и се спирала за продължителни периоди от време в различни страни. Нейната първа и най-важна такава спирка била в Ирландия, която тогава съставлявала голям остров заедно с Англия, Северна Франция и Скандинавия. Тази спирка послужила като упражнение и обучение за белите избраници, елитът на Атлантида, по пътя към една нова родина. Там нейните водачи я подложили на специално обучение. ¹

1  Вижте възхитителната характеристика на бялата раса, в сравнение с жълтата раса и черната раса, в произведението Essai sur l‘inégalité des races humaines от Arthur de Gobineau – Есе за неравенството на човешките раси от Артюр дьо Гобино (бел. авт.).

„Човечеството – казва Рудолф Щайнер – тогава имало Водители, които черпели своята Мъдрост от един свръхчовешки източник. Те били почитани като Посланици на Боговете – и наистина били такива. Тези Същества били Учителите на атлантските царе. Говорело се, че тези Учители имали Общение с Боговете – и това било вярно. Случващото се в храмовете на Атлантида било недостъпно за народа. Освен това, те не разбирали намеренията на своите Водители. Ученията им също трябвало да бъдат замислени във форма, различна от всички останали.“

1  Науката на XIX век е установила единството на арийската раса въз основа на сравнителната филология и сравнителната митология. По този начин тя е успяла да определи местонахождението на люлката на нашите цивилизации в Централна Азия, откъдето са тръгнали нейните преселения на юг и на запад и чиито следи са се запазили в нашите езици и летописи. Това е прекрасен резултат, но екзотеричната, т.е. общодостъпната наука не се връща по-назад, отвъд това. Липсват ѝ данни, които да ни разкрият произхода и първоначалното развитие на бялата раса. Именно оттам идва тази малко детинска представа, че арийската раса се е появила на този свят като изначален факт, като едно завършено цяло, и че тя е в известен смисъл естественият плод на Централна Азия. Окултната традиция, според която бялата раса, както всички останали раси, е произлязла от атлантската (която пък, на свой ред – от лемурийската), така свързва отново нашето човечество с органичната целокупност на земното и планетарното развитие, съгласно законите на естествената история (бел. авт.).

„Езикът, на който Боговете говорели на тези Посланици, нямал в себе си нищо земно. Те им се явявали в „огнени облаци“, за да им съобщят как трябва да ръководят хората. Посланиците на Боговете били способни да възприемат тези Откровения, защото те самите били най-съвършените сред човешките си събратя. Те вече били достигнали висока степен на развитие в предишните си животи. Те можело да бъдат наречени Висши Духове в човешка форма, но истинското им Отечество не било Земята. Тези Духове Водачи, тези Посланици на Боговете ръководели хората, без да им посочват Принципите, съгласно които ги направлявали – защото преди Петата атлантска раса (коренът на прасемитите), хората не можели да ги разбират. Мисълта все още не била подготвена вътре в тях. Следователно семитско-арийската раса била подготвена за нова форма на мисълта... Дотогава Боговете водели хората чрез своите Посланици. Сега вече хората трябвало да познаят Същността на Боговете и да се считат за изпълнители на Провидението.“ ¹

Тези редове обобщават преобладаващата насоченост на бялата раса и онова, което я отличава от атлантската. Атлантите влизали в инстинктивно общение с Космичните сили, докато на новата раса била възложена мисията да осъществи на дело Божественото чрез собствените си усилия. За да я подготвят за изпълнението на тази трудна задача, нейните Водители ѝ наложили суров живот в условията на студен и дъждовен климат. Цялата цивилизация на Атлантида била обсипана с проклятия. Вождовете воини изригвали ужасни клетви срещу чудовищните градове, където множество бели пленници работели като роби на колосалните строежи, сред тълпи от други роби, мъже и жени, с червена, жълта и черна кожа. Проклинали тираните на Атлантида, техните пороци и извратения им разкош. Проклинали дялания камък като белег на робството; докато необработеният камък, ъгловатите скални късове били считани за символи на свободата и за единствените олтари, достойни за Боговете. Хората вече не искали нищо друго освен живот на свеж въздух, в дървени колиби или на бойни колесници. Оттеглили се вдън боровите и буковите гори, където обикаляли скокливи сърни и лосове. Нямало повече схлупени храмове, покрити с метал, където тече кръвта на принесените жертви, с блестящи статуи от орихалк и злато – съмнителни идоли; вече имало изправени камъни, извисяващи се към небето върху просторни земи, като тези край Карнак в Бретан, или пък големи кръгове от менхири, като този на Стоунхендж в Англия – същински астрономически циферблати, ориентирани според видимите обиколки на Слънцето по небосвода. Човешкият живот трябвало да се регулира от смяната на сезоните и движението на звездите. Атмосферните явления служели като отправна точка за религиозното учение.

1  Unsere atlantischen Vorfahren – Leipzig, Altmann [Нашите атлантски прадеди – Лайпциг, Алтман, от книгата Из Хрониката Акаша)] от Рудолф Щайнер (бел. авт., [бел. ред.]).

Представяме си Водителя на един от тези народи, изправен на една отвесна скала, в края на някой буреносен ден, когато небето се прояснява над океана иззад разпръскващите се облаци, представяме си как Ману показва на събралото се множество дъгата, единият край на която стъпва на океана, а другият – на един остров, в който се разбиват вълните, обръщайки се към своите слушатели:

– Вашите предци са обитавали една страна, вечно обвита в мъгла, където не се виждало Слънцето, но те са имали общение с Боговете. Днес Боговете се явяват съвсем рядко, но са оставили на хората знак за Божия Завет. Именно посредством Небесната дъга, Боговете слизат на Земята и се изкачват отново към своите обиталища. Помнете, че сте Чеда на Боговете!

Вече го нямало някогашното пряко виждане на Божествения свят – а самата Природа, потопена в Божествено Тайнство, му служела като пиедестал и като проводник за неговото проявление.

У някои от тези бели народи, преклонението към предците било свързано с Луната – небесното светило, посветено на мъртвите. Много столетия по-късно техните потомци, връщайки се на същите места по обратен път, ще призоват Душите на своите предци в лунните лъчи, в техните мъгливи гори, и ще ги повикат на помощ срещу враговете си. Ала в онези далечни епохи преклонението към предците имало по-дълбоко значение и играело ролята на свещено Тайнство в зачеването и раждането на децата. По време на зимното слънцестоене, в най-дългата нощ, която се наричала нощта майка на годината, считана за нощта на удачните зачевания, Ману казвал на мъжете и жените, събрали се в среднощна доба около свещения камък:

– Предците ви са близо до Боговете. Живейте съгласно свещените обреди и закони – и тогава те ще дойдат отново да живеят сред вас. Те ще се въплътят в децата на вашите жени. Мъже, бъдете силни и вложете семето на безстрашни воини! Жени, бъдете душевно чисти и зачевайте герои за бъдещата раса!

Съвсем различен бил неговият език по време на лятното слънцестоене, когато народът се събирал на зазоряване в огромния кръг от гигантски менхири, олицетворяващи едновременно месеците и сезоните, предците и Боговете. Когато Слънцето се появявало между двата най-високи камъка на това свещено заграждение, Ману казвал на народа:

– Ето, това е образът на Върховния Бог, към Когото трябва да вървим, за да завладеем земята на чистите и силните и да съградим живия град на Боговете. Вървете към изгряващото Слънце! ¹

Да вървиш към Слънцето с възторжения Огън на Небето – не е ли това знакът на арийската раса, както в зората, така и в зенита на нейната история; както в първата ѝ преселническа вълна на изток, така и по-късно в нейното завръщане на запад? Дали ще е изгряващо Слънце, т.е. земно бъдеще – или залязващо Слънце, т.е. Небесно бъдеще, неговата цел винаги ще бъде Истината и винаги Божественото. Светлина на науката, огън на саможертвата или светилник на вярата, неговите средства винаги ще бъдат свободното усилие и обединеният устрем на сърцето и на ума. Когато един от тези елементи липсва на ариеца, той ще изпадне във фанатизъм или в анархия, няма да бъде верен на своя гений и своята мисия – защото ариецът имал смелостта да дири Всевишния чрез Свободата.

1  Вижте преселението на бялата раса в посока към Азия в моята творба Великите Посветени, Книга първа: Рама [издателство „Вселена“, 2020 г., пълен съвременен нов превод от оригинала] (бел. авт.; [бел. ред.]).

КНИГА ТРЕТА ТАЙНСТВОТО НА ИНДИЯ

Кришна: – Имал съм много раждания, както и ти, Арджуна: познавам ги всичките; ала ти, героят, ти не ги познаваш.

Из „Песен на Блажените“

(„Бхагавад Гита“)

Глава I Ведическият и брахманисткият свят

Индия е в най-висша степен земя на Тайнства и Окултни традиции, защото е най-старата в света и с най-трудната за разбиране история. Никъде другаде човечеството не е било по-гъсто населено сред по-богата природа. Там огромни планини се извисявали зад още планини, едни биологични видове гъмжали наред с още други видове, а човешките раси се развивали и наслагвали една над друга подобно на речните наноси. Джамбудвипа – земята, осеяна с планини (именно така Валмики, този Омир на Индия, нарича своята родина) е видяла как живите същества се развиват от гущероподобните и чудовищните змии на Лемурия чак до най-красивите екземпляри на арийската раса, героите от Рамаяна, светлолики и с очи, подобни на лотоси. Индия била свидетел на цялата стълбица на развитието на човешките типове – от потомците на първите раси, изпаднали и деградирали в състояние, граничещо с животинското, та чак до мъдреците отшелници в Хималаите и съвършения Буда, Шакямуни. И от всичко, което се е нароило в продължение на неизброими години под тропическото Слънце на тази плодородна почва, тя все пак нещо е съхранила. Грандиозни паметници, редки животни, изчезващи човешки типове, спомени от незапомнени епохи, които все още се реят във въздуха, напоен с аромати, както и в древните молитви. От предпотопните времена, тя още пази величествения и мъдър слон, поглъщащата боа и пълчищата игриви маймуни. От ведическите времена пък е останало преклонението към стихиите и към предците. Въпреки мюсюлманското нашествие и английската колонизация, там винаги царствено властва брахманистката цивилизация с хилядите си Божества, със свещените си крави, със своите факири, с храмовете си, издълбани в сърцето на планините, и чудовищните си пагоди, извисяващи се над горите и равнините, пирамиди от насложени едни върху други Богове. Тук хората се натъкват на най-силните контрасти, без никой да се засегне от това. Най-грубото идолопоклонство живее там в мир с най-изтънчената философия. Наред с трансценденталния мистицизъм и песимизъм, тук примитивните религии все още честват своите затрогващи обредни култове.

Пътешествениците, присъствали на пролетния празник в чест на Шива във Варанаси, са се убедили сами в това. Те са видели, не без изумление, как цял един народ, брамини и махараджи, принцове и просяци, мъдреци и факири, жени с чудна красота и полуголи млади мъже, сериозни деца и олюляващи се старци, излизат като приливна човешка вълна от дворците и храмовете, граничещи с левия бряг на Ганг в продължение на две левги. Видели са как тази тълпа, тънеща в разкошни коприни и мръсни дрипи, слиза по обширните стълби, за да измие греховете си в пречистващите води на свещената река и да поздрави с възторжените си викове, придружени с лавина от цветя, индийската Зора, Зората с роза на челото и сърце от кехлибар – която предшества ослепителното Слънце. ¹ Те успели да изпитат завладяващото усещане за ведическото преклонение, все още живо в сърцето на Индия, и величавите религиозни чувства в първите дни на арийското човечество. Други пътешественици, водени от едно своеобразно благоговение към предците и от жаждата към своя Произход, проникнали чак до изворите на Ганг и вкусили от едно по-рядко и по-проникновено усещане – защото те чували как свещените песнопения звучат в устата на поклонниците призори, на фона на шума от ручеите, струящи от вечните снегове, и на първата виделина на зората в чистия етер на хималайските върхове. ²

Откъде тогава тази земя и този народ черпят своя единствен по рода си чуден характер? Как става така, че тук далечното и благоговейно минало все още властва над настоящето, докато в нашите западни градове настоящето отрича миналото в своето трескаво изобретателство и сякаш иска да го смаже под сляпата ярост на своите машини?

1  Вижте поразителното описание на това празнично честване в книгата на Chevrillon, André: Sanctuaires et paysages d’Asie (Le matin à Bénarès) – Андре Шеврийон, Светилища и пейзажи в Азия, „Утрото във Варанаси“ (бел. авт.).

2  Вижте прекрасните разкази на учения индолог и поет Angelo de Gubernatis в неговата книга: Peregrinazioni indiane – Анджело де Губернатис: Странствания в Индия – (бел.авт.).

Отговорът на този въпрос се намира в мисията на Индия, възложена ѝ от Провидението. Тази мисия била да съхрани през вековете и да разпространи сред другите народи най-древните човешки традиции и Божествената Наука, която е тяхната Душа. Всичко е допринесло за това: геоложкият строеж, сияйните добродетели на родоначалната раса от Посветители, широтата и висотата на нейното изначално вдъхновение, а също и многообразието от раси, превърнало тази земя в един вълнуващ и удивителен човешки мравуняк.

Океаните и планините, очертаващи облика на планетата, са станали съзаклятници в заговор да изваят от Индия една земя на съзерцанието и бляновете, обкръжавайки я със своите водни и скални маси. На юг Индийският океан обгръща бреговете ѝ, почти отвсякъде непристъпни. На север се извисява непреодолима преграда – най-високата планинска верига на земното кълбо: „Химават ¹ , покривът на света и престолът на Боговете“, отделяща я от останалата част на Азия, сякаш в стремежа си да я свърже отново с Небето. Освен това Хималаите придават на Индия нейните уникални характеристики, отличаващи я сред останалите тропически страни. Всички сезони, цялата флора, цялата фауна са разположени на етажи по нейните склонове: от гигантската палма до алпийската ела, от ивичестия бенгалски тигър до вълнистата кашмирска коза. От своите ледени куполи, тази земя излива три големи реки в долините, обхванати от палеща жега: Инд, Ганг и Брахмапутра. И накрая, именно през проломите на Памир се спуска избраната раса от завоеватели, които ѝ донасят нейните Богове – река от човеци, не по-малко плодородна, която, смесвайки се с местни раси, трябвало да породи индийската цивилизация. Изглежда, че поетът Валмики е описал вкратце арийското чудо в началото на своята Рамаяна, когато обрисува как Богинята Ганга се спуска от Небето върху Хималаите, призована от на най-могъщите аскети. Най-напред Безсмъртните се проявяват в цялото си великолепие и Небето се озарява с пламтящо сияние при тяхното пристигане. После реката се спуска и цялата атмосфера се изпълва с бяла пяна като езеро, сребристо от множество лебеди. Скачайки от водопад на водопад, от долина на долина, Ганга достига равнината. Боговете я предвождат на искрящите си колесници; делфините и Небесните нимфи, Апсарите, танцуват по вълните ѝ. Хора и зверове следват нейния величествен ход. Най-накрая тя се добира до морето, но и самият Океан не може да я спре. Свещената река се гмурка чак до дъното на Ада – и Душите се пречистват във вълните ѝ, за да се извисят отново до Безсмъртните. ¹ Превъзходен образ на Изначалната Мъдрост, която слиза от Небесните Висини и се спуска чак в недрата на Земята, за да изтръгне тяхната Тайна.

1  Химават (санскр.) – древноиндийско Божество, персонификация на Хималаите (бел. ред.).

1 Ришите от ведическите времена и Изначалната Мъдрост

След като Ману, завоевателят на Индия (наричан Рама ² в индуистката традиция, а по-късно отъждествяван от гърците с техния Дионис) проправил пътя за своите следовници, от високите плата на Иран се спуснала мощна вълна на арийската раса и слязла надолу по долината на Инд в равнините на Индостан. Тогава чернокожото и жълтокожото население на тази първобитна Индия се озовало в присъствието на победители с бяла кожа, златисти коси и великолепно чело, които им изглеждали като Полубогове. Възкачен на своята колесница, теглена от бели коне, арийският вожд се явил, отрупан с бляскави оръжия, с копие в юмрука или лък в ръката, подобен на Бог Индра от ведическите химни, подгонил пред себе си небесните облаци с мълнии и гръмотевици. Той тържествувал с лекота заедно със своите другари над черните орди туземци, с които се сражавал. Изтласквал ги, като ги покорявал без насилие, без жестокост, а понякога – дори само с присъствието си. Той направил от тях занаятчии, ковачи на стомана, тъкачи на вълна и лен или пък пъдари на големите стада добитък, от които племето му преживявало. Туземецът, суеверен и боязлив, който боготворял своите идоли, змии или дракони, който виждал в Слънцето и звездите само враждебни демони, слушал с удивление как арийският вожд му разказва, че е слязъл от това Слънце и че Бог Индра, който говори чрез гърма в небето, е техен закрилник и владее мълнията също както човекът борави с оръжията. А и често насред обширните пасища, оградени със стобори, в дървената колиба, обитавана от старейшината родоначалник, тъмнокожият слуга виждал, също толкова удивен, как сияйноликата белокожа съпруга на господаря му разпалва огъня в огнището с тържествени движения, произнасяйки магически формули и наричайки този пламък с името Бог Агни. Тогава той си казвал, че тази раса владее някаква нова магия и че огънят, който носи със себе си, идва при нея от страховитите Богове, от Боговете във Висините.

1  Le Ramayana (Рамаяна), том. I, стр. 88 във френското издание, превод от Hippolyte Fauche (бел. авт.).

2  Вижте легендата за Рама в моята книга Великите Посветени (бел. авт.).

Ако обаче някой все пак запитал старейшината, арийския вожд или царя, предводител на племето, отде идат могъществото му, богатството му, угоените му стада, благородната съпруга, доблестните синове и прекрасните като свежи цветя дъщери, той отговарял:

– От огнената жертва, която принасяме на възвишението заедно с брамина.

Ала какво означавала това огнено жертвоприношение? И какъв бил този брамин? Цяло семейство или племе се събира преди зазоряване на възвишението, където се намира олтарът от трева. Те пеят за Зората, „благородната Зора, дъщерята на Небето, която буди всички същества“.

Зората се възцарява, огънят се запалва на олтара в изсушените билки посредством търкане на парчета дърво едно в друго, а Слънцето скача от един планински връх на друг. Един от песнопойците се провиква:

– Благоговейте пред величието и чудото на този Бог: вчера бе мъртъв, а днес е жив!

Така Агни е в Небето и на Земята, в Слънцето и в мълнията; човекът възкресява мъртвия Бог, като разпалва огъня на олтара. Всички Богове се обединяват в този обред, а и предците, всеки от тях облечен в своето Тяло на Славата, също идват да седнат на моравата и да бдят над рода. По този начин древният ариец се приобщава към всемирното принасяне на жертва – и тази жертва е радостна. Образът и движението на Боговете, т.е. невидимите Космични сили, се открояват изпод прозирността на Вселената. Денят и Нощта са сравнени с „двама тъкачи, танцуващи в кръг около опорния стълб на света“. Небето и Земята са наречени „двете порти на света“. И ариецът вярва, че Боговете слизат на Земята през едната от тези две порти, а през другата човеците се извисяват към Боговете. Той вярва в това, защото го усеща и го вижда в съкровеното си общение със Стихиите. А още повече го вярва, защото то се утвърждава от самия брамин – призоваващият Огъня, владеещият Свещената Наука.

Той наистина е вдъхновителят на старейшините, вождовете и царете, главният разпоредител на този млад свят. „Именно той извършва всички обреди. Той посвещава младия мъж в племето. Той тълкува сънищата и знаменията, помага за изкуплението на греховете и нечистите деяния. Той познава тайните обреди, чрез които човек става приятел и спътник на Слънцето, чрез които се прониква от неговата сила, както и онези, чрез които придобива могъща власт над облаците и дъжда. Той познава всички магически сили на ежедневния живот – чародействата, свързани с любовта, войната, нивите и стадата. Той пропъжда и изцерява болести. Той е лечителят и законоведът на онази епоха, а всички тези могъщи сили и способности идват при него от неговата Духовна Наука. Хората го канят, поднасят му дарове, за да получат благотворни слова и благословии от него, както и за да избегнат неговите проклятия. Той е преди всичко жрецът, принасящ свята жертва, и вещият познавач на неизброимите тайни обреди, правещи принесената жертва плодоносна“. ¹ Когато Бхаратите ² победили в Индия, жрецът на царя победител им рекъл:

– Пея възхвала към Индра, от земния и Божествения свят – аз, Вишвамитра. Моето магическо слово закриля Бхаратите! (Ведически химн)

Всеки царски жрец от този порядък е, тъй да се каже, „половината от аза“ на един княз. При своето ръкополагане, князът произнася реч, сходна с речта на жених, хванал ръката на невестата:

– Това, което си ти, това съм и аз; което съм аз, това си и ти; ти – Небето, аз – Земята; аз – мелодията на песента, ти – нейните слова. Нека тъй извървим заедно този път!

1  Hermann Oldenberg: Die Literatur des alten Indien (Херман Олденберг: Древноиндийска литература), 1903 (бел. авт.).

2  Бхарати: арийско племе, за което се разказва в Ригведа – един от най-древните индуистки ведически текстове (бел. ред.).

Ала ако бяхме попитали този брамин: „Отде иде твоята Наука?“, той би отговорил: „От Ришите.“

Кои били тези Риши? Праисторическите основатели на кастата на брамините и на тяхната Наука. Още в зората на ведическите времена, те образували каста, отделна от светските невежи люде. Впоследствие брамините се разделили на седем племена и се самопровъзгласили за единствените владетели на Брахман, т.е. на святата магия, даваща възможност за общение с Божествените Същества от Духовния свят. Единствени те имали правото да участват в ритуалите с опияняващото питие, наречено Сома – напитката на Боговете, в които питието на обредното жертвоприношение било само символ. Те считали, че произхождат от далечни и тайнствени Същества, от Седемте Риши, „които, още в началото на всички неща, под Божественото Ръководство, отвели хората отвъд реката на света, наречен Раса“. ¹ Това ясно доказва, че Ришите от ведическите времена са съхранили, чрез преданието, спомена за преселническите вълни, дошли от Атлантида в Европа и Азия.

И така, тези Риши оставили свои следовници, които живеели в горите, близо до свещените езера, в уединението на Хималаите или по бреговете на големите реки. За единствена обител им служел дървен заслон, покрит с листа. Обикновено неколцина техни ученици били тяхното обкръжение в отшелническата им скромна обител. Понякога живеели сами в своята колиба край тлеещия под пепелта огън, или с някоя газела, мълчалива и кротка спътница на дълбоките им медитации. Ришите образували всъщност висшето съсловие на брамините. От тях дошли Учението, вдъхновяващата мисъл, правилата и законите на живота, тайната Мъдрост. Някои от тях, като Вишвамитра и Васищха например, са упоменати във Ведите като автори на химни. И тъй, в какво се е състояла тази древна Мъдрост, датираща от незапомнени времена, когато употребата на писмеността е била все още непозната? Тя е толкова далеч от нас, че е трудно да си я представим – защото се основава на друг начин на възприятие и на друг начин на мислене в сравнение с тези на съвременния човек, който възприема само чрез сетивата и който мисли само чрез анализ. Нека наречем Мъдростта на Ришите с изразите духовно виждане, вътрешно просветление, интуитивно и синтезно съзерцание на човека и Всемира. Това, което може да ни помогне да разберем тия способности, днес вече атрофирали, е онова състояние на Душата, което ги е развило.

1  Този изключително важен откъс от Ведите, упоменат от Олденберг в горепосочения труд (стр. 17), ни връща към една напълно изгубена цивилизация и към този изчезнал континент, за които Платон, опирайки се на вероучението на египетските жреци, е говорил в своя диалог, озаглавен Критий, или относно Атлантида (бел. авт.).

Както всички велики неща, това ясновиждане на древноиндийските Мъдреци е родено от една дълбока тъга по изгубеното и от едно свръхчовешко усилие.

В една още по-древна епоха, във времето на Атлантида, първобитният човек се радвал на едно своеобразно инстинктивно общение със скритите сили на Природата и с Космичните Йерархии. Той ги възприемал пряко, без усилие, в живота на четирите стихии, като през полупрозрачна завеса. Не ги определял ясно в съзнанието си, трудно разграничавал себе си от тях. Той живеел с тях, в тях; той бил част от тях. Това, което наричаме невидимо, било видимо за него отвън. За неговото виждане, както и за съзнанието му, материалното и Духовното се сливали в една движеща се и неразривна обща маса от явления, но той имал усещането за непосредствено общение с Първоизточника на всички неща. Докато арийците развивали набор от нови способности (размисъл, разсъдък, анализ), били запазили в себе си остатък от това спонтанно ясновиждане – и днес намираме многобройни следи от него във ведическите химни. Ала тази естествена способност намаляла, когато те напуснали пастирския живот, за да се впуснат в живот, изпълнен с войни, наложил се с цел завладяването на Индия и техните междуособни борби. Тази способност намаляла и у предводителите на тези народи. И все пак, те съхранили яркия спомен за една друга епоха, за възвисяващото общение на своите далечни предци с Космичните Йерархии, с онези, които те наричали Девите, Духовете на Огъня и на Светлината, Вдъхновителите на Земята и на Небето. Понякога съзнанието, че самите те са живели в онези далечни времена, ги пронизвало като мълниеносен спомен. За да го обяснят, те казвали, че тези блажени предци са пили Божествената напитка, опияняващото питие Сома, от чашата на Боговете.

И тогава, усещайки растящата преграда, която се издигала между тях и Божествения свят, виждайки как тази завеса става все по-плътна и по-плътна, индуистките Мъдреци били обзети от копнеж по изгубените си Богове. Тези Богове, които те вече не съумявали да съзрат в полета на облаците, в слънчевия лъч, в неведомото сияйно великолепие на небесния свод, те копнеели да ги намерят отново в самите себе си, в дълбоките Тайнства на вътрешния свят, чрез могъщата сила на медитацията – върховно усилие, удивителен смел скок в чудни премеждия, предприет във вътрешното вглъбение и безмълвие, в дълбокия покой на хималайското уединение.

И така Ришите намерили отново изгубените си Богове. Преоткрили ги, защото човекът и Всемирът са изтъкани от един общ вътък и защото човешката Душа, вглъбявайки се в себе си, се усеща постепенно все повече проникната от вълната на Всемирната Душа. Неподвижни и със затворени очи, Ришите се вглъбявали в бездната на безмълвието, което ги обгръщало като океан; ала докато се потапяли в него, една мека и флуидна Светлина бликала от тях като бял извор и бавно изпълвала синеещата необятност. Тази мека и пластична Светлина изглеждала като оживотворена от разумно дихание. В нея се движели всевъзможни форми. Насред тях се появявали в искрящи цветове Първообразите на всички същества и първичните състояния на Земята, образът на които се рее в т.нар. Астрална (Космична) светлина като живи формиращи клишета. Те видели как Слънцето излиза от Сатурновата нощ и го нарекли Златното яйце, Яйцето на света. ¹ Така, постепенно и на бавни етапи, Ришите се потапяли в Отвъдното, в Първоизвора на нещата, в сферата на Всевечния. Те дали името Сарасвати на тази свръхфизическа и Божествена Светлина, проникнала ги с незнайно блаженство. Те назовали Брахман тази съзидателна мощ, извайваща своята мисъл в безброй форми в тая Всемирна Душа. Следователно Брахман, което означава Дихание, Устрем и Молитва, е за Ришите вътрешният Бог, Богът на човешката Душа и на Всемирната Душа, от която избликват всички Богове и всички светове и чието проявление съставлява всемирна саможертва.

1  Наречено Хиранягарбха в индуистките Веди – идеята за това как Бог Се проявява като Създател на Всемира под формата на Златно яйце, или Златна утроба (бел. ред.).

Вярно е, че намираме много слаб отзвук от това състояние на Духа в един химн, чийто неизвестен автор, обучаван от Ришите, се опитва да си представи произхода на света:

Тогава нямало ни смърт, ни безсмъртие; ни ден, ни нощ, ни движение, ни полъх. Само Единственият дишал от собствената Си Сила.

И вън от Него нямало нищо. Мрак обгръщал мрака, Всичкото Цяло било Океан без светлина, Пустота в необятна пустиня. Той се родил чрез силата на вътрешната топлина.

От Него най-първо излязла Любовта, първо семе на Духа. Родството на Битието и Небитието, Мъдрите го намерили в своето сърце...

От всичко това излиза, че първите Риши на Индия са черпели от Изначалния Източник на Целокупната Мъдрост, че са съзерцавали тези дълбоки Тайнства в едри щрихи, без да разграничават много подробности, и че техните ученици, певците на ведически химни, можели да изразят тези Изначални Истини единствено в транспонирани и често объркани форми. Ала това не омаловажава факта, че тези първи Мъдреци все пак са били основоположниците на всички по-късни митологии и философии. Тяхната интуитивна Мъдрост е в такова отношение към дошлата след нея рационална наука, в каквото е бялата светлина към седемте цвята, на които тя се разлага с помощта на стъклена призма. Бялата светлина съдържа всичките седем цвята в своето пламенно огнище. Ала това съвсем не намалява значимостта на това ново изобретение – призмата; то все пак е едно чудно творение – защото, както е казал един от най-великите мъдреци на нашето съвремие, Гьоте, едновременно велик поет и велик учен естественик: „Цветовете са деянията и страданията на светлината“. В този смисъл може да се каже: древното ясновиждане е майка на мъдростта, а мъдростта е майка на науките и изкуствата. Единствено възвърнатото ясновиждане ще осъществи техния синтез.

Следователно, чрез огромно усилие на волята, Ришите отворили дверите на Духа. Те наричали аскетичната дисциплина и упражненията по медитация, чрез които постигали този тип ясновиждане, с наименованието йога, или наука за единението. Последвалата Духовна вълна господства над съдбините на Индия – защото, независимо дали хората схващат един идеал като чисто субективна сила, или като трансцендентална реалност, неговото въздействие в историята е винаги пропорционално на устрема към него от страна на най-високоразвитите от тях. Има само едно-единствено доказателство за Бог или Боговете: това е откликът на Космичните Сили на зова на човешката воля. Идеята за Природата и за същността на нейните сили може да варира до безкрайност, но ответната вълна на Божественото в Душата, която я призовава, е знак за самото присъствие на Божественото.

И така, нека навлезем още малко по-нататък в идеята, която брамините са имали за своите Учители, Ришите, и за техните взаимоотношения с Духовния свят, колкото и странна да изглежда на нашия западен манталитет тази идея. Според преданията на Ведите, някои от тези Мъдреци били достатъчно могъщи, за да се устремят и извисят със собствени сили до Божествения свят, но по-голямата част от тях се нуждаели от невидими Вдъхновители, които да ги ръководят. Брамините казвали, че тези Водители са получовешки-полубожествени същества, тъждествени на Ману в предходни цикли, или Духове, дошли от други светове, които бдели над живота им и осенявали Душата им. Следователно тези Риши имали двояка личност. В обикновения си живот те били съвсем простодушни хора, но във вдъхновено състояние през устата им говорел напълно друг Дух. Тогава изглеждало, че в тях се е вселил един от Боговете. В индуистката традиция те се наричат Бодхисатви, т.е. „Проникнати от Божествена Мъдрост“. Имало много нюанси на Бодхисатвите, според естеството на техния Вдъхновител и степента на единението им с него. Колкото до самия Буда, наричан още Гаутама Шакямуни, по-историческа и по-осезаема личност от останалите, той бил считан от своите привърженици за Висша Душа, напълно въплътена в човешко тяло. Със собствените си усилия Буда осъществил публично, пред очите на всички, и тъй да се каже, в плътта и кръвта си, различните етапи на Посвещението, за да достигне още в този живот онова Божествено състояние, наречено от индусите Нирвана.

Ала не би било възможно да се разбере значението на Буда в развитието на Индия и неговото място в историята на религиите, без първо да се хвърли поглед върху брахманизма и бляскавата цивилизация, която той съумял да извае от най-разнообразни елементи, насред вълнуващата пищност на тропическата природа, под давлението на трескавия кипеж на разноцветни раси.