2 Брахманистката цивилизация Трите свята: Брахма, Вишну, Шива Тържеството на Вечното Женско Начало: Невестата и свещената танцьорка

Всяка религия разкрива своята природа единствено чрез цивилизацията, която поражда. Именно в човешкия Си израз, Божественото проявява Своята господстваща мисъл и Своята гъвкава сила. Брахманисткото общество, уронено и подкопано през вековете, чиито рамки обаче просъществуват и до наши дни, се основава на кастовата система. Разделението на обществото на различни класи е общо за всички времена и за всички народи. Причините за неравенството и моделите му се променят, но самото неравенство остава като природен закон, като жизнени и трудови условия. Индия тласнала този закон до крайния му предел, а никъде другаде системата на непроницаемите стени между обществените класи не е била прилагана с такава строгост. Индуистките закони и норми в обществото наказвали с безвъзвратно изгубване на правата мъжете и жените, влезли в съпружески отношения с хора от по-нисша каста. Когато четем в законите на Ману: „Брамините произхождат от главата на Брахма; воините – от ръцете Му; търговците – от корема Му; занаятчиите – от нозете Му“, ние се усмихваме на тази смела метафора, която ни изглежда едновременно безочлива и гротескна, и виждаме в нея само лукавството на жреците, жадни за власт и стремящи се да господстват над варварските царе и да управляват един млад и наивен народ. Тази странна максима обаче е теологичната формула на една древна и дълбока Мъдрост. Преведен на нашия съвременен език, законът, изразен посредством брахманистка максима, би могъл да се формулира по следния начин: Природата е аристократична, а Всемирът е йерархия от сили, отразяваща се в човечеството чрез стълбица от ценности.

Брамините вярвали, че у човека има два вида наследственост: духовно наследство – произтичащо от предишни съществувания на неговата Душа, и телесно наследство – оставено от предците му. Предведическите Ману, или Пастирите на народите, обозначили Душите според небесните тела, които изразявали техните качества и откъдето, според тях, бил техният произход. Те разделили хората на различни типове: слънчев, лунен, сатурнов, марсов и т.н. Били основани вероизповедания; народите били групирани около тези идеи. Единството на арийската раса и чистотата на нейната кръв тогава позволявали на нейните Водители да не се занимават с физическата наследственост. Ала когато (след завладяването на Индия от арийците) брамините – ученици и следовници на древните Риши, видели суетнята на местните раси около победителите, както и нарастващото примесване на бялото малцинство с други раси чрез кръстосването му с кръв на черната, жълтата и червената раса, те били изправени пред въпрос, много по-остър от този във ведическите времена, когато трябвало да ръководят само собствената си раса, еднородна и избрана от векове. Въпросът бил много сериозен, а положението – застрашително. Честно казано, цялата трагична съдба на Индия идва от твърде голямото разнообразие на нейните раси и от неизбежното в дългосрочен план асимилиране на висшата раса от нисшите раси, които имали забележителни качества, но у които се срещали също и семената на слабости и поквара, специфични за утайката на едно човечество в упадък. ¹

Брамините възпрепятствали злото по най-добрия начин, по който могли, чрез внушителните прегради, които издигнали между четирите касти, поделили помежду си различните обществени функции. На върха на тази кастова йерархия били брамините – най-чистата арийска кръв, носители на религиозно поклонение, наука и религия. Под тях – кшатриите („могъщите“), царе или воини, благородни представители на расата на завоевателите, макар и вече леко смесени с останалите. По-надолу – търговците, земеделците и занаятчиите от по-висш порядък, със смесена кръв, където преобладавали победените раси. ¹ На най-последното място в обществото – шудрите (по-късно наречени парии от португалците): слуги, обречени на по-долна работа, съставени от утайката на местните жители и считани за лишени от вероизповедание и извън закона. Единствено тази последна класа била изключена от религията на брахманизма. Другите – царе, воини, земеделци – четели Ведите и участвали в религиозните обреди. Посветени, всеки в своята степен, в някакви религиозни мистерии, те имали право на титлата Двиджа, т.е. „дважди Родени“ – „преминали Новораждане“.

1  Тази гледна точка бе осветлена по един забележителен начин от граф Дьо Гобино (Arthur de Gobineau) в неговата необичайна, но гениална книга: Essai sur l‘inégalité des races humaines – Есе за неравенството на човешките раси (бел. авт.; бел. ред.).

По този начин брахманисткото общество представлявало своеобразна четириетажна пирамида, всяка от етажите на която имала свои собствени и точно определени манталитет и функция. Долу – обществената маса от тъмнолики парии, роби извън закона, без граждански статут. По-нагоре – богатата класа на земеделци и търговци с жълто-оранжев цвят на кожата, образуващи тялото на нацията. Още по-високо – воините с бронзова кожа, собственици на земи по право като завоеватели или по рождение, командващи войски и раздаващи правосъдие. На върха – белокожите брамини, върховни господари на този свят чрез превъзходството на разума, чрез авторитета на религиозната власт и провъзгласяването на закони. Така арийската раса все още се ръководела от управляващото малцинство, но от век на век силата му неизбежно се влошавала, заедно с неговата чистота.

Въпреки строгостта на техните закони, брамините не могли да предотвратят честите им нарушения. Оттам – едно бавно издигане на расите в по-ниските нива към тези в по-високите и постепенното проникване на черна и жълта кръв в бялата. Мирозданието на брахманизма било изградено възхитително, но нямало достатъчна морална връзка между различните му подразделения. Смешението на расите го заставило да се пропука от горе до долу. Завистта и скептицизмът, класовата ненавист и трескавото разцепление, разяждащи днешното човечество, не съществували тогава. Ала вилнеенето на страстите, славолюбието, сексуалното удоволствие и онзи вид животинско влечение, което по-нискостоящите раси неизбежно упражняват върху по-високостоящите раси, когато са в непосредствен досег, произвели своите обичайни последици. Смешението на толкова разнородна кръв издигнало равнището на победените раси, но омаломощавало мъжествената мощ на завоевателите, като същевременно правело по-фини техните чувства и усещания и развивало в тях нови артистични качества. В дъното на обществената стълбица, вайшите си вземали масово чернокожи жени от шудрите, а техните потомци придобивали вкус към идолопоклонническите и фетишистки култове на своите майки. На върха на обществото, царете се отдавали на полигамия с жени с всевъзможни цветове на кожата. Самите брамини се женели за представителки на по-нисшите касти и ставали раболепни придворни на царете. Някои от тях, завиждайки на твърде голямото влияние на брамините аскети, ги пропъждали. За да се защитят срещу своите противници, изгнаниците били принудени да предоставят закрилата си на чернокожите царе на Юга, съгласно максимата на Законите на Ману: „Твоят съсед е твой враг, но съседът на твоя съсед е твой приятел“. Тези чернокожи царе на Юга, облечени с върховна власт от авторитета на брамините, се опълчили срещу белокожите царе на Севера и застрашавали цялото мироздание на индуската цивилизация под заплахата на бруталните си нрави и своите култове, изпълнени с оргии. Внушителният епос Махабхарата, с неговите нескончаеми борби между слънчевите и лунните царе, е далечно ехо от изключително древни междурасови и религиозни войни.

1  Тази каста се нарича вайши (бел. ред.).

Казано направо, имало цяла пропаст между високата култура на брахманизма и шарения свят, който се суетял под нея в трите по-нисши касти. Същата тази пропаст зеела между Северна и Южна Индия още от легендарното завладяване на полуострова от Рама, в което се заключава първото слизане на арийците в равнините на Индостан. Там горе, в сърцето на Хималаите, достопочтени аскети живеели при изворите на Ганг и по бреговете на свещените езера, в молитва и съзерцание на Вечния и Безпределен Брахма. По-надолу, по склона на огромната планинска верига и по хълмовете, близо до реките, се извисявали олтари, където бил почитан Агни – Свещеният Огън. В чистия етер на утрото, верният свещенослужител си представял над пламъка Бог Брахма, седнал върху Небесния Лотос и размишляващ върху сътворението на света, докато царе и воини се прекланяли пред Космичните Йерархии и силите на въздуха, на Савитри – Слънцето, и на Индра – подгонил облаците пред себе си, за да напои и оживотвори Земята. В това преклонение пред Небесната Светлина и Огъня, те откривали извора на своята вяра и радостта от живота. В Централна и Южна Индия обаче хората идолизирали един жесток и свиреп Бог – Шива, Разрушителя. Хората се прекланяли пред него в позорен ужас, за да избегнат гнева му и да получат неговото благоволение. Той е описан като „отвратителен и страховит, скърцащ със зъби, с черен корем, червен гръб, разклащащ гердани от човешки черепи, които висят от раменете му, и насъскващ своите виещи орди, които идват да разбунят треската, чумата и смъртта“. ¹ По-често той бивал почитан под формата на едно от онези допотопни влечуги, които тогава все още живеели в дивите планински клисури. Понякога, докато ходели на лов за тигри в горите на планината Виндхя, царете на Севера, възседнали своите величествени слонове, виждали цели огромни групи местни жители, проснали се ничком пред една от тези чудовищни змии, навита спираловидно в своята пещера, на които били принасяни човешки жертви. ² При тази гледка царят, за когото се казвало, че е син на Девите, се нахвърлял върху чудовището, за да го съсече на парчета, но понякога отстъпвал с отвращение и ужас, боейки се да не бъде сразен от мрачната магия на „царя на змиите“, и заслепен от паника, бягал надалеч, увличайки със себе си през гората царската си свита, заедно с нейните коне и слонове.

Пропастта, която зейвала на моменти между тези две човешки раси, тези две религии и тези два свята, имала с какво да хвърли в размисъл както брамините мислители от големите градове Айодхя и Хастинапура, така и ясновиждащите аскети на Хималаите. Дали това нахлуване на сили откъм нисшите сфери не било възмездието на победените раси срещу завоевателите? Не било ли то бунтът на нисшата природа, обуздана от Девите, които си послужили с нея като с мост? Трябвало ли победителите да бъдат погълнати от приливната вълна на победените? Трябвало ли Брахма да отстъпи пред Шива, а сияйните Богове на ведическото Небе – да бъдат детронирани от демоните на изродените раси? Нямало ли връзка между тях, никакво помирение ли не било възможно? Пропастта изглеждала непреодолима, а злото – неизлечимо.

1  Victor Henry, Les Littératures de l’Inde : sanscrit, pâli, prâcrit (Hachette, 1904) – Виктор Анри, Индийска литература (бел. авт.; бел. ред.).

2  Откриваме описание на една от тези змии във Вишну Пурана под името Калайени (бел. авт.).

Именно тогава се появил един реформатор, предопределен да даде на Индия нова Душа и да остави в нея неизличима диря. Той слязъл от уединена обител в Хималаите и името му било Кришна; ¹ неговите следовници го отъждествяват с новия Бог, на поклонението пред Когото той всъщност бил основоположник. Някои учени, които творят чудеса на ерудицията, за да обяснят всички древни религии чрез соларни митове, са искали да виждат в Кришна единствено и само персонификация на Слънцето. Ала религията, която той донесъл на света и с която името му остава свързано, свидетелства за съществуването на своя основател по-добре от каквато и да е биография. Именно Кришна е придал на индийската Душа нежното ѝ чувство към Природата, нейната страст към прекрасните мечти и жажда за Безкрая. Той е влял в нея онзи дълбок огненочервен цвят като пурпура на нейните вечери, който прелива в индигов нюанс.

Във ведическите времена Вишну бил само една от формите на Слънчевия Бог, персонификация на дневния ход на небесното светило, прекосяващо небосклона на света в три стъпки: изгрев, пладне и залез. Кришна го превърнал в Слънчевото Слово, Словото на Духа – Второто Лице на Бога, видимото проявление на Брахма чрез света на Душите и на живите същества, но най-вече чрез човечеството. Кришна бил аскет, който, от дълбините на своето уединение, още от детството си изпитвал огромна Любов към живота и красотата – не чрез желание, а чрез състрадание. Той не порицавал живота в неговия произход, както трябвало да стори Буда, а го благославял като път към спасението, водещ Душата до добросъвестна съзнателност и съвършенство. Той ѝ показал в перспектива възможното ѝ освобождение и преображение. Всеки път, казвал той, когато светът се нуждае от това, всеки път, когато светът се покварява, Вишну се въплъщава в мъдрец или свят човек, за да му напомни за неговия висок Произход. Висшето Съзнание на Брахма – Вишну, идва, за да поправи, тъй да се каже, неизбежните липси в делата на Бога Създател, Който, заради Своето безкрайно раздробяване в съществата, по необходимост оставя голям брой от тях да се отдалечат от своя Върховен Първоизточник. Морските и земните чудовища са нужните скици и грешки в плановете на Брахма точно както греховете и престъпленията са несъзнателни или волеви грешки на хората. Следователно Кришна учи както на Любовта към Живота в неговите многобройни форми, към Живота, който е слизането на Всемирната Душа в материята, нейната инволюция във всички същества – така и на Любовта към Бога, която е човешката еволюция на тази индивидуализирана Душа, нейното възвисяване към своя Първоизвор. Той говори за средствата за постигането на това: Любов, Доброта, Милосърдие, Познание и Вяра – и най-накрая, пълното отъждествяване на мисълта, на цялото същество и на съществуванието с неговия принцип Атма, Божествения Дух.

1  Вижте легендата за Кришна в моята книга Великите Посветени (бел. авт.).

Така била възстановена връзката между двата противоположни свята, между ужасния Шива, необуздания Бог на отприщената природа и животинските страсти, с неговата демонична свита – и Брахма, Богът на чистия Дух, реещ се в лазурната синева върху Своя символичен лотос, обграден от искрящия кръг на Боговете, който Той проектирал посредством мисълта Си, през многоцветното було на Майя, в лоното на Всемирната Душа – Неговата Божествена Невеста; защото сега Шива Разрушителят не бил нищо повече от хаотичната и изопачена противоположност на Бога във Висините, зловещата сянка на Брахма Създателя в света долу, докато неговият Син, Вишну, Божественият Посланик, летящ върху орела Гаруда, от Небето до Земята и от Земята до Небето, се превърнал в Посредник и Спасител.

Превъзходен и блажен възглед, който бил чудесно приложим към етническия материал на Индия. Трите свята (Дух, Душа и Тяло), представени от тримата Богове (Брахма, Вишну и Шива), съвсем точно съответствали на общественото мироздание, образ и подобие на Всемира, и образували, подобно на него, едно органично цяло. На всяка от трите обществени класи е дадено религиозно поклонение, съобразено с нейните потребности и с функцията, съответстваща на нейните способности. На одухотворените интелектуалци, представени от брамините – поклонението към Брахма, с Божествената Наука, поучението и просвещението. На страстните интелектуалци, представени от царете и воините – поклонението към Вишну, вдъхващ героизъм и възторг. Тяхно е материалното управление и упражняването на съдебната власт. На хората на инстинктите, представени от нисшата каста – поклонението към Шива, което брамините положили усилия да облагородят, превръщайки Шива в Бог на Природата, на стихиите и елементите, управляващ въплъщенията, ръководещ живота и смъртта. Така Божествената Троица, Която се изразява в устройството на Всемира и на човека, се отразила също и в обществения организъм, за да поддържа в него колкото е възможно повече единството и хармонията. Нека добавим, че брамините открили пред членовете на по-нисшите касти перспективата за издигане с една степен нагоре чрез праведен живот, но само от едно въплъщение в следващо.

Към този възглед за Всемира и за обществения свят, Кришна добавил още едно нововъведение с кардинално значение и неизброими последствия. Това било прославата на Вечното Женско Начало и на и на Жената. В своята героична младост, арийците боготворели само Мъжкото Начало на Всемира, Агни, Свещения Огън, стаен във всичко, който в човека се превръща в разум, воля, действие. Хората славели Зората, защото е останала Дева; почти всички други Богове били в мъжки род. Оттам – и един суров, сериозен и силен народ. Ала на една по-зряла, по-изтънчена и вече изнежена цивилизация трябвало да бъде разбулено Тайнството на Вечното Женско Начало. Кришна не се поколебал да го стори. Не е ли Природата също толкова Божествена, колкото и нейният Създател? Бог не се ли нуждае в трите свята от една субстанция, излъчена от самия Него – не се ли нуждае от Своята противовесна и допълваща същност на възприемащия Женски Принцип, за да извае от нея Своите творения, придавайки им форма? Не са ли Боговете формирани и изваяни в етерната субстанция, Душите – в т.нар. Астрална (Космична) светлина, а живите – в плът и кръв? Така че тримата велики Богове сега имали свои Съпруги, които съвсем скоро станали по-знаменити, по-боготворени от самите тях. Чистият Брахма имал Своята фина Майя, която Го привлича и Го обгръща в своето прекрасно було; Вишну имал Лакшми, Богинята на Любовта и на Красотата, вещата тъкачка на Души; Шива имал Бхавани, пламенната възбудителка на плътско желание, чието сенчесто лице е Кали, Богинята на Смъртта. Не по-малко свята, не по-малко почитана станала земната жена. От сега нататък съпругата и майката били въздигнати на пиедестал. Под формата на дитирамб, във Вишну Пурана се говори за майката на Кришна: „Никой не можел да гледа пряко Деваки, заради Светлината, която я обгръщала; а ония, които съзерцавали великолепното ѝ сияние, усещали ума си смутен; Боговете, невидими за смъртните, я славели и възхвалявали постоянно, откак Вишну се вселил в нейната личност. Те казвали: „Ти си Словото, Енергията на Създателя, Майка на науката и на смелостта. Ти си слязла на Земята за спасението на човеците. Бъди горда, че носиш в себе си Бога, Който крепи света“.

Така Жената била прославена от Кришна като орган на Вечното Женско Начало, като формиращата матрица на Божественото на Земята, а заедно с нея – и Любовта. Зачената в хималайския етер, Любовта се спуснала като опияняващо благоухание в жарките равнини, за да проникне в сърцата на мъжете и жените, да се разцъфти в поезията и в живота, подобно на цветния прашец на лотосите, който лебедите пренасят на крилете си в своя любовен танц и който по този начин отива да оплоди сините водни лилии покрай реките. Това е апотеозът на Женското Начало, което придава на индуската Душа онази особена благост, онова дълбоко почитание към всички живи същества, онази деликатна и крехка нежност, източник на слабости и израждане, но също и на проникновено и несравнимо обаяние.

Достигнал своя апогей, брахманисткият свят представлявал един от най-необикновените грандиозни спектакли, които Земята някога е виждала. Тази цивилизация със сигурност не създавала впечатление нито както египетската солидност, нито както елинската красота, нито както римската мощ, но нейните разнородни етажи образували едно здание с удивително богатство и внушително величие. Човек би повярвал, че Геният, ръководещ съдбините на нашата планета, си е казал: „Да видим какъв свят можем да съградим, като смесим всички раси на Земята в един народ. Ще видим впрочем какво можем да сторим с всяка от тях“. Най-малкото, сигурно е, че Ришите и брамините, архитектите на тази цивилизация, са имали такъв първообраз в съзнанието си. Там се срещали почти всички цветове на кожата, всички видове нрави, обичаи, религии, философии; от дивото състояние до пищния разкош на царските дворове, от най-грубия религиозен фетишизъм до трансценденталния идеализъм и мистицизъм. Ала всички тези елементи, насложени съгласно закона на една веща йерархия, се сливали в многоцветна фреска с преливащи се багри, която си хармонирала със своята рамка – със заобикалящата обстановка на тази величествена природа, с бавния величествен ход на Ганг и главозамайващите висини на Хималаите.

На върха на този свят, но сякаш отделно и в дълбоко уединение, ние съзираме обителта на аскетите, по склоновете на планините, по бреговете на кристалночистите езера и големите реки или вдън гъстите гори. Те живеят там със своите ученици, потънали в четене на Ведите, в молитва и медитация. Сдържани от тайнствено страхопочитание, дивите зверове се отдръпват пред тихите стъпки на отшелниците и не смеят да прекрачат заграждението, защитено от магията на техния поглед. Антилопи и газели, чапли и лебеди, множество птици процъфтяват в своето развитие под закрилата на отшелниците, живеещи, изхранвайки се с ориз, корени и диви плодове. Покоят и омиротворението на тези убежища ги превръщат в своеобразен земен рай. В драмата Шакунтала, цар Душянта, слизащ от Небето с колесницата на Индра, вижда дъбравите на отшелниците на един планински връх и възкликва: „Ах, тази обител на мира е по-сладостна от самото Небе! Чувствам се потопен в езеро от нектар“ – тихи убежища, където безупречни Мъдреци живеят далеч от суматохата на света в съзерцание на Всевечния и Безпределния. Човек би повярвал, че изобщо не въздействат върху своето съвремие, и въпреки това, именно те тайно го управляват. Техният престиж е непокътнат, авторитетът им – върховен. Брамините се допитват до тях, царете им се покоряват и понякога се оттеглят при тях на стари години. В действителност тези отшелници бдят и господстват над брахманистката цивилизация. Именно техните мисли, техните религиозни и морални възгледи царуват над нея и я извайват. Строги към самите себе си, тези Мъдреци не са чак толкова строги към другите. Избавили се от всички илюзии, но снизходителни към човешките слабости, те са мерило за усилията, мъката и радостта на всички същества. Техните убежища не са напълно затворени за живота, нито дори за обичта. Понякога възрастната съпруга на един брамин основава, под ръководството на предводителя на аскетите и в тяхно съседство, обител за млади благородни девойки, които, под името покаяници, се подготвят за женитба чрез простичък и съзерцателен селски живот. Именно в едно от тези убежища, поетът Калидаса описва изящната идилия на драмата Шакунтала. И накрая, сериозните аскети невинаги са недостъпни за привличането на сетивата. Те му се поддават при изключителни обстоятелства, но това премеждие винаги ни се представя от индуистката поезия под булото на легендата като дело на Провидението с възвишена цел. Поетите разказват, че когато Боговете искат да породят сред хората същество, надарено с Божествени Добродетели, те изпращат при аскет с високи заслуги една от онези Небесни нимфи, наречени Апсари, която го съблазнява с чудната си красота и след това ражда дете, което отшелниците осиновяват и отглеждат и което по-късно ще бъде прославен герой или знаменита царица. Може ли тази внушителна легенда да е скрила в себе си една изключителна тайна на брамините? Би ли означавало това, че понякога са разрешавали временния съюз на могъщ аскет с жена по техен избор за достойното въплъщение на една Душа, украсена с най-висши Духовни качества? Възможно е. Във всеки случай, този факт доказва, че брамините са считали самия аскетизъм за източник на целомъдрена добродетел и сила за човешките поколения.

Не можем да си представим по-рязък контраст от този на тия отшелнически убежища с великите, сега вече изчезнали, столици от легендарните времена на Индия, като Айодхя, Индрапрастха или Хастинапура. Вяса и Валмики ги описват като великолепни и обширни, заобиколени от зидове и окичени с празнични знамена, с широки улици, умело оросявани с вода, пълни с пазарища, богати къщи с тераси и обществени градини, гъмжащи от множество танцьори, певци и улични артисти, насред пъстрата тълпа от свободни хора и роби. Там властват, като господари в разкошни дворци, царете, заобиколени от пищна свита и многоброен харем, защото многоженството бързо заменило патриархалните нрави на първите арийци. При все това обаче винаги има една-единствена царица, чието първородно дете наследява трона според закона. Епосът и драмата представят тези монарси като Полубогове, украсени с всички добродетели; но с изключение на Рама, чиято велика Душа просиява през изумителните му подвизи и обхваща всички същества, тези индийски царе имат в себе си нещо студено, престорено и условно. Под надутите епитети, с които ги ласкаят придворните поети, те често изглеждат лекомислени, слабохарактерни и по детински безразсъдни. В необузданата страст на играта на зарове, цар Нала залага царството и съпругата си, а после, обзет от отчаяние, я изоставя в гората. Цар Душянта, след като прелъстил Шакунтала в отшелническата обител на мъдреца Канва, вече не може да я познае и я отхвърля. Вярно е, че това забравяне е движено от проклятието на един сприхав аскет, но това ни най-малко не смекчава характера на царствения съпруг.

В крайна сметка, жената е тази, която възтържествува в индийската поезия. Нейни са красивите роли, дълбоките чувства, достойните решения. Дамаянти, Сита и Шакунтала са еднакво възхитителни; ала те все пак си имат индивидуални и ясно очертани образи. Те искрят една до друга като диамант, сапфир и рубин. Какво изящество, едновременно чистосърдечно и стихийно, в Дамаянти, която била „с ослепителна кожа, с превъзходни очи, пред чиято лъчезарна красота Луната бледнеела“. Заставена да избира между безсмъртните Деви, искащи нейната ръка, и цар Нала, тя не се оставя да бъде нито сплашена, нито заслепена от славата на Боговете. Дамаянти предпочита пред тях мъжа, който благородно носи на челото си сянката на болката и смъртта, защото именно затова „тя го намира за по-прекрасен“!

А що се отнася до героичната Сита, тя е идеалният първообраз на индийската съпруга. Когато Рама, пропъден от баща си да живее в изгнание вдън горите, иска да си тръгне съвсем сам, тя му казва:

– Бащата не получава награда или наказание заради заслугите на своя син, нито синът – заради заслугите на баща си; всеки от тях чрез собствените си действия поражда добро или зло за себе си, без да го споделя с друг. Единствено съпругата, предана на своя мъж, съумява да вкуси от щастието, заслужено от нейния съпруг; затова ще те следвам навсякъде, където и да идеш. Отделена от теб, не бих искала да живея даже и на самото Небе, благородно чедо на Рагху! Ти си моят господар, моят учител, моят път, моето Божество дори; затова ще вървя с теб: това е последното ми решение.

Какво можем да кажем за пленителната Шакунтала? Едва ли има друга млада девойка във всички литературни творби, която да е по-прелестна със своята игрива грациозност, с наивното си кокетство, с внушителното си обаяние. От нейния трепетен свян лъха благоухание на невинност, на мека и приятна чувственост. „Огромни очи, победоносни вежди, тънка лиана, която се извива под диханието на Любовта“, мълви за нея царственият ѝ възлюбен. Тя е пламенно чувствена. Трябва да видим как „очите ѝ искрят в трепетно очакване, удължени с очна линия от антимон“, за да вникнем в тайнствата на онези вълнения, на онзи жар, съдържащ се в нейното пламенно безмълвие. Така сърцето ѝ лумва „като кълчища, хвърлени в огъня“, а жаркото чувство я помита до поглъщаща изнемога. Ала нейната господстваща черта, онази, която ѝ придава нюанса на роза, тъй нежна в тържествената процесия на великите възлюбени, е нейното състрадание към всички живи същества. Затова и всички хора, диви животни и растения, са привлечени към нея. Тя полива лианата и я нарича „моята сестрица“, храни малко сърненце като бебе кърмаче, а самото ѝ име означава „закриляната от птиците“. Шакунтала е наистина индийската Ева на този тропически рай, където едно благо братство обединява хора, животни, дървета и цветя. Всичко, което диша, е свещено в името на Брахма, защото всички живи същества имат Душа – частица от Неговата Душа.

Така Космичната Могъща Сила, призована от Кришна под името Вечното Женско Начало, слязла в брахманичния свят в сърцето на жената, за да се разлее в тази цивилизация в двуслойна река: съпружеска обич и състрадание към живата Природа.

Ала не само във фигурата на пламенната съпруга и на девицата, венчана за Душата на Природата, брахманизмът въплъщавал своя идеал за Вечното Женско Начало. Той му придал още един пластичен израз и го свързал чрез фина връзка с най-дълбоките си религиозни Мистерии. Той превърнал жената в инструмент на изкуството, в средство за изразяване на Божественото чрез красотата на стойката, движенията и жестовете на тялото. Това е, честно казано, най-оригиналното му художествено творение. Тук искам да разкажа за девадаси, тоест за свещената танцьорка. Днес тя вече почти не ни е позната – освен в изродената форма на баядерката. Съблазнителната куртизанка ни е накарала да забравим девицата от храма, изразителката на Боговете. В разцвета на брахманизма това било средство пред очите на събралото се множество да оживеят идеите и чувствата, които поезията събуждала в избраниците. В легендата, Бог Кришна учел пастирките на свещените танци, т.е. учел ги да предават чрез ритмични жестове и движения величието на героите и Боговете. Този танц със символична същност бил хармонична смесица от ритмичен танц и пантомима. Той изразявал по-скоро чувства, отколкото страсти; по-скоро мисли, отколкото действия. Това не било изкуство на подражанието, а изкуство за изразяване и възвисяване на вътрешния свят. Следователно брамините имали в своите храмове истински школи за млади момичета, поверени на грижите на по-възрастни жени, обучени в изкуството на религиозните танци. Подчинили живота си на най-строго целомъдрие, тези грациозни танцьорки се появявали само на определени всенародни празници. Тяхната умела хореография съпровождала декламирането на свещени поеми пред народа – и това свещенослужение поглъщало целия им живот.

Ала ние щяхме да имаме само една несъвършена представа за тези танцьорки и за почитанието, което вдъхвали в тълпата, ако не си спомняхме мистичната идея, с която религията ги обгръщала като с одежда. В религията на Ведите, Апсарите са Небесните нимфи, танцьорките на Индра. Те символизират сияйните Души, които живеят при Девите, служат им като посланички до човеците и понякога се въплъщават в някоя жена. Свещената храмова танцьорка изпълнявала по някакъв начин в официалния култ мистичната роля на Апсара в митологията. Тя била посредничка между Небето и Земята, между Боговете и хората. По време на обществени празници тя предавала, чрез красотата на своите танцови позиции и движения, дълбоките символи на религията; чрез изразителните си, красноречиви мимики тя предавала свещените стихове, които индуските бардове, бхаратите, рецитирали пред народа. Оттам – и възвишеният ранг на древната храмова танцьорка и певица, а оттам – и нейното име девадаси, което означава „служителка на Боговете“. ¹

Нека си представим, че се намираме в покрайнините на една от столиците на Древна Индия, голямата пагода с нейния пирамидален покрив и свещените езера, които я заобикалят. Смазващата жега на деня е отстъпила място на приятната прохлада на нощта. Дълбокият небосвод е обсипан със звезди, също като прашинки от праха на сандалово дърво, а Луната навлиза в този пейзаж, плувайки в небето като лебед в езеро. Обширният двор е осветен от „дървета от светлина“. Ето го царя, на един подиум със своите придворни. Около него – огромен народ, където са допуснати всички класи, дори и париите. Всички слушат притихнали гласа на странстващия поет, който, изправен на терасата на храма, възпява отминалите времена и героичния свят. Изведнъж сред придворните пробягва шепот. От осветената веранда на пагодата величествено излиза процесията на свещените танцьорки, със звънчета на глезените, носещи ритуални шлемове и диадеми, гъвкавите им крайници – обвити в копринени ланготи, раменете им – нагиздени със златисти пламъци или стилизирани крилца. Величествената им водителка носи царствена лента за глава, диадема и искрящ нагръдник със скъпоценни камъни. Струнните инструменти ехтят, бамбуковите пръчки отмерват ритъма, а свещените танцьорки започват да разгръщат движенията и фигурите на своя танц. Преплитат се като гирлянда или се нареждат като перлена огърлица на верандата. След това, синхронизирайки стъпките си с музиката и предавайки с танца си ритмичното песнопение на странстващия поет, те падат ничком в благоговение пред възвишената си водителка или я обграждат на групи, изразителни и гъвкави като лиани с плавно движещите се свои ръце и чувствителните си пръсти. И тогава лъчезарните девадаси с кехлибарени и опалови лица, с широко отворени очи, наистина се превръщали във вестителки на Девите, същински Апсари. Защото те сякаш носели на хората Душите на героите в нежните си девичи ръце и ги въплъщавали в трептящите си тела като в чисти и благоуханни чаши...

1  Девадаси, изваяни в грациозни и разнообразни пози, откриваме и в хорелефите [т.е. по-издадени релефи – бел. ред.] и фризовете на великолепния храм Ангкор Том в Камбоджа (бел. авт.).

Напълно понятно е, че потапяйки се в такива спектакли, дори и париите са усещали далечно, но велико предчувствие за съкровените Тайнства на Ведическата Мъдрост и за един Божествен свят.

Можем ли да кажем, че това възпоменание за девадаси е само идеалистично видение спрямо баядерката – опияняваща сирена на изяществото и сладострастието? Не е точно такова впечатлението на онези, които са посетили колосалните руини на храма Ангкор Том в Камбоджа и са изпитали чудното обаяние на неговите удивителни скулптури. ¹

Архитектурно чудо на изчезнала цивилизация, тези руини се появяват като фантастичен град в дебрите на огромна гора, чиято дива самота ги пази и закриля, като наполовина ги потапя под пищната си растителност. Пътешественикът влиза в светилището през порта, увенчана с огромния лик на Брахма и обградена от двете страни от два каменни слона, които лианите са обвивали в продължение на хиляда години, без да могат да ги задушат. В средата на свещения град е седалището на централната пагода, подобна на грамадна катедрала. Посетителят влиза в сърцето на храма и се разхожда с часове под сенчестите сводове на тези безкрайни обители, където в полумрака изникват заплашителни колоси. Изкачва се и слиза по безброй стъпала, минава през врати, губи се в лабиринт от дворове с неправилна форма. Понякога, когато вдигне поглед, вижда внушителни глави на Деви с бродирани митри, грифони или святи люде в молитва. Главата на Брахма, възпроизведена върху четирите лица на капителите на колоните, гигантска и безстрастна глава, умножена до безкрайност, го гледа, обсебва го, преследва го от всички страни едновременно. По стените и фризовете, безконечна поредица от хорелефи разгръща епоса Рамаяна, сякаш легендарният герой прекосява храма с армията си от маймуни, за да завладее Цейлон.

1  Вижте литографиите, пресътворяващи изцяло и в детайли храмовете Ангкор Том и Ангкор Ват, в книгата на Henri Mouhot: Voyages au Pays de Siam, de Cambodge et de Laos et autres parties de l‘Indo-Chine avec une carte et 28 Gravures, Hachette – Анри Муо: Пътешествие до Сиам, Камбоджа, Лаос и други части на Индокитай, с карта и 28 гравюри, както и главата за кхмерското изкуство в любопитната книга на Émile Soldi: Les Arts Méconnus, Leroux – Емил Солди: Непризнатите изкуства (бел. авт.; бел. ред.).

В този пандемониум ¹ от чудовища, хора и Богове, един персонаж измежду всички останали поразява внимателния посетител. Това е фигурата на крехка, ефирна жена, изключително жива. Тя е Небесната нимфа, Божествената Апсара, представена от свещената танцьорка. Виждаме я изобразена отново и отново навсякъде, в различни пози, сама или на групи по няколко, ту изправена и замислена, ту извита във вълнообразно движение и със сгънат крак или с извити в дъга и леко наведени над главата ръце. Понякога в дъното на стената тя сякаш спира с грациозен жест лавина от бойци и колесници; понякога виждаме десетина от тези девадаси, преплитащи ритмичната верига от стъпките си върху храмовия фронтон, сякаш за да поканят тромавите бойци да ги последват в полета им, подобен на лекия полет на водните кончета. Повечето от тези скулптури на танцьорки са изваяни така, сякаш изскачат от венче на водна лилия, и държат лотос в ръката си. Цветя, цъфнали от чашата на Всемирния Живот, те разклащат Цветето на Живота като камбанка със сребрист звън и сякаш искат да отнесат буйния танц на Вселената в звездния сън на Брахма.

Така този свещен танц – това изгубено изкуство, което граничи с религиозен екстаз, това изкуство, в което мисълта на цял един народ била въплътена в жива пластичност, тази душевна и телесна магия, чийто смисъл и обхват не са разгадали нито учените, нито историците, нито философите на нашето съвремие, това изкуство отново оживява по тайнствен начин насред величествените руини на Ангкор Том, под гигантските палми и акации, полюшващи короните и перестите си листа над смълчаните храмове.

1  Пандемониум – митична столица на Ада (бел. ред.).