Глава II Първобитният атлант Единението с Природата и спонтанното ясновидство Раят на виденията и царуването на Боговете

Атлантският период, чиито геоложки етапи очертахме току-що, представлява в историята преходът от животинското към човешкото, или по-точно казано, накратко – първото развитие на съзнателния Аз, откъдето трябвало да избликнат висшите способности на човешкото същество, също като цвете от пъпка. Във всеки случай, ако по своята физическа обвивка примитивният атлант е бил по-близък до животното, отколкото до сегашния човек, нека не си представяме в негово лице едно деградирало същество като днешния дивак – неговият изроден потомък. Със сигурност анализът, разсъждението и синтезът, които са нашите завоевания, са съществували у него само в зачатъчно състояние. От друга страна, той притежавал във висока степен определени психични способности, които трябвало да атрофират в по-късното човечество: инстинктивното възприемане на Душата на нещата, своеобразното „второ зрение“ в будно и сънно състояние, а с това – и изключително изострени сетива, здрава памет и импулсивна воля, чието действие било упражнявано по магнетичен начин върху всички живи същества, а понякога – дори и върху стихиите.

Първобитният атлант, който боравел със стрела с каменен връх, имал стройно тяло, много по-гъвкаво и по-малко плътно, отколкото това на сегашния човек, по-подвижни и по-гъвкави крайници. Неговото искрящо и втренчено око, подобно на змийско, сякаш се впивало дълбоко в почвата, вмъквало се под кората на дърветата и в душата на животните. Ухото му чувало как расте тревата и как крачат мравките. Полегатото му чело и конският му профил напомняли онези на някои индиански племена в Америка и скулптурите на храмовете в Перу. ¹

Твърде различна от нашата била онази природа, представляваща жизнената среда на атланта. Тогава имало дебел слой облаци, надвиснал тежко над земното кълбо. ² Слънцето започнало да го пронизва едва след атмосферните конвулсии на първите катаклизми. Лишен от слънчевите лъчи, човекът от онова време, укротител на зверове и растениевъд, живеел в близко единение с пищната и гигантска флора и с дивата фауна на Земята. Тази природа била някак прозрачна за него. Душата на нещата му се явявала в мимолетни проблясъци, в цветни еманации. Водата от изворите и реките била много по-лека, по-флуидна от днешната, но същевременно и по-живителна. Пиейки от онази вода, човек се изпълвал с мощните излъчвания на земята и на растителния свят. Звънтящият въздух бил по-топъл и по-тежък от нашата кристална, лазурна атмосфера. Понякога над планинските хребети или над горските върхари се носели приглушени бури – без гръмотевици, със своеобразно пращене, подобно на дълги огнени змии, обвити в облаци. А на атланта, приютен в своите пещери или в хралупите на исполински дървета, наблюдавайки тези огнени явления във въздуха, му се струвало, че може да различи в тях променящи се форми, живи Духове. Огънят Принцип, Огненото Начало проникващо всички неща, тогава оживотворявало атмосферата с хиляди метеори. Като ги съзерцавал, атлантът забелязвал, че има определено въздействие върху тях, че е способен да привлече тези облаци, изпълнени със стаен огън, и да си служи с тях, за да плаши горските чудовища, огромните зверове и птеродактилите, тези страховити крилати дракони, оцелели от лемурийския свят. Едва доста по-късно, когато черната магия станала единствената религия на голяма част от Атлантида, човекът бил принуден да злоупотребява с тази сила до такава степен, че я превърнал в ужасяващ мащабен инструмент за унищожение.

1  Относно полегатото чело на атланта и неговата черепна структура, необходима е една забележка от първостепенна важност – защото наблюденията на Окултната Наука допълват тези на антропологията. У днешния възрастен човек, етерното (т.е. жизненото) тяло е изцяло погълнато от физическото тяло. У атланта е било тъкмо обратното: етерното тяло се извисявало над физическото с около една глава или дори повече. Днес все още е така при всички деца. Тъй като етерното тяло е седалището на паметта, а мозъкът е органът, чрез който човек се себевъзприема в будно състояние, то пълното себесъзнание е възможно само когато етерното тяло съвпадне напълно с физическото тяло и когато горната му част се побере съвсем точно в черепната кутия. Това явление се случвало постепенно в атлантската раса, но едва в средата на нейното развитие. У първобитния атлант не било така. Паметта му, тъй да се каже, се реела над него заедно с етерното му тяло. По този начин той можел да си спомня дори и най-малкия образ от съхраненото в паметта му – ала тогава миналото се превръщало в настояще. Атлантът едвам различавал едното от другото, защото живеел само в настоящия миг, така че имал само смътно съзнание за своя аз. Той говорел за себе си в трето лице. Когато започнал да казва „аз“, първоначално смесвал този аз с азовете на семейството си, рода си, племето си и предците си. Той живеел, потопен в Природата, но живеел интензивно своя вътрешен живот. Неговият несебеосмислен аз въздействал с още по-голяма сила върху собственото му обкръжение, като ту получавал силни впечатления от тях, ту проектирал волята си към тях посредством мълниеносни проблясъци (бел. авт.).

2  Скандинавската митология е запазила спомена за тази епоха в сказанията си за Нибелхайм, царството на мъглите, където живеят джуджетата нибелунги, леяри на метали (бел. авт.; бел. ред.).

Следователно първобитният атлант бил надарен със своеобразна природна магия, отломъци от която са се запазили у някои диви племена. Той имал власт над природата посредством погледа и гласа си. Неговият примитивен език, състоящ се от подражателни викове и пламенни междуметия, бил постоянен призив към невидимите сили. Атлантите омагьосвали змии с хипнотичната си мощ, опитомявали огромни свирепи диви котки. Тяхното въздействие върху растителното царство било особено енергично. Те умеели да черпят от растенията жизнената им сила по магнетичен начин; знаели също и как да ускоряват техния растеж, като им давали от своя живот, и как да извиват гъвкавите клони на храстовидните дървета във всички посоки. Именно по този начин били построени първите атлантски села: от умело преплетени дървета, живи убежища с гъст листак, които служели за жилища на многобройни племена.

Когато, след неистовото си тичане и ловуване, атлантът си почивал в покрайнините на девствените гори или по бреговете на големите реки, потапянето на Душата му в тази разкошна природа събуждало в него някакво религиозно чувство. И това инстинктивно чувство у него се обличало в музикална форма – защото в края на деня, с падането на тайнствената и дълбока нощ, всички шумове заглъхвали. Замлъквало бръмченето на насекомите и съскането на влечугите. Внезапно притихвали ревовете на зверовете и крясъците на птиците. И тогава вече не се чувало нищо друго освен монотонният ромон на реката, над който се носел, като лек дим, далечният шум на водопада. Всички тези гласове били нежни като гласовете на морската раковина, която нявга странстващият ловец поднасял до ухото си на брега на океана. И атлантът слушал... Все слушал... Скоро вече чувал единствено тишината... Ала тогава, вглъбен в себе си и сам станал звучащ, подобно на морската раковина, той дочувал един друг глас... Този глас звучал зад всички останали гласове и през тях, отвъд тишината!… Сякаш идвал едновременно от реката, от водопада, от гората и от въздуха. Този глас се разгръщал в две възходящи ноти, повтарящи се безспир: ритмичен напев като този на вълнàта, която се разбива в брега и бива погълната от пясъка. Тези две ноти мълвели:

– Та-о!... Та-о!...

И тогава атлантът изпитвал смътното чувство, че това е гласът на Едно Велико Същество, Което диша във всички същества — и повтарял с чувство на простодушно, Боготворящо Благоговение:

– Та-о!… Та-о!

И това била цялата му молитва, но тя съдържала, в един-единствен дъх, интуитивното усещане за онова, което е най-дълбоко и най-възвишено във всяка религия. ¹

1  От това първобитно деяние, съхранено в традициите и преданията, е дошло Името на Върховното Божество у някои народи. Името Тао е било Името на Бога у първите египтяни; то се превръща и в името на родоначалника на тяхната религия Тот-Хермес също както името Водан или Вотан се е превърнало в името на Один-Зиг – Водителят и Учителят на скандинавската раса (бел. авт.).

Нощем започвал друг живот за атланта – живот на сънища и видения, пътуване през чудни светове. Етерното и астралното му тяло, по-слабо свързани с материалното тяло, отколкото нашите етерни и астрални тела, му давали възможност да се извисява с по-голяма лекота в свръхфизическата сфера. И тогава Духовният свят, който е вътрешността на Всемира, избликвал в Душата на този първобитен човек като изобилни потоци от Светлина. В своето будно състояние, атлантът не виждал нито Слънцето, нито планетите, нито небесната синева, нито небосвода, скрит от него под тежкия облачен слой, с който тогава било покрито земното кълбо. В съня си, той не виждал също и материалната им форма, но Душата му, излъчена от тялото, се къпела във Всемирната Душа, а Космичните Йерархии, оживотворяващи Земята и планетите, му се явявали във внушителни и величествени форми. Понякога той виждал Ману – Бащата, Родоначалникът на расата – да му се явява под формата на странстващ старец с тояжка. Воден от него, спящият имал усещането, че пробива тежкия похлупак от водни пàри и се извисява, извисява все повече и повече. Изведнъж той съзирал себе си в центъра на огнена сфера, около която в кръг обикалял поток от сияйни Духове, някои от които се навеждали към него и приятелски му подавали Чашата на Живота или Лъка на Битката.

– Ти си в сърцето на Планетарния Дух на Земята – казвал му Ману; – но над него има и други Богове.

И сферата се разширявала по удивителен начин. Съществата на Огъня, които се движели в нея, ставали тъй фини и прозирни, че през този ефирен воал човек можел да съзре пет други концентрични сфери, всяка от които изглеждала отдалечена от съседната на огромно разстояние и последната от които греела като сияйна точка. Отнесен като стрела в своето видение, атлантът се впускал от една сфера в друга. Виждал величествени лица, коси от пламък, очи, огромни и дълбоки като бездни, но не можел да достигне до последната сфера – мълниеносното огнище.

– Ето това е мястото, отдето всички ние произхождаме – казвал му Ману.

Накрая Божественият Водител връщал обратно на Земята космичния пътешественик, който за миг се потопил във Всемирната Душа, отдето се излъчват Архетипите – Първообразите. Прекосявали отново парообразната одежда на земното кълбо и докато преминавали оттам, Водителят му показвал сродните като сестра и брат космични тела, все още невидими за физическите му очи, светилата на бъдещото човечество: тук – зловещата Луна, заседнала насред черни облаци като претърпял крушение кораб сред подводните скали, а там – Слънцето, изплуващо от море от пàри също като червен вулкан.

Събуждайки се от своя сън, атлантът имал вътрешната увереност, че е пребивавал в един Висш свят и че е бил в общение с Боговете – защото той пазел спомена за това, но често бъркал живота си насън с живота си в будно състояние. За него Боговете били закрилници, спътници, с които живеел на приятелска нога. Не само че бил техен гост нощем, но понякога му се явявали и посред бял ден. Той чувал гласа им във ветровете, във водите, получавал съветите им. Неговата устремна Душа била толкова наситена с диханието им, че понякога ги усещал вътре в себе си, като им приписвал своите действия и вярвал, че е един от тях.

И така, нека си представим как този див човек, който денем е ловец на мамути и диви бикове, този ловък убиец на летящи дракони, нощем се превръща в нещо като невинно дете, скитаща се малка Душица – animula vagula, blandula, отнесена от буйните потоци на един друг свят.

Ето какъв бил раят на виденията у първобитния човек от времето на Атлантида. Нощем той пиел от вълните на Лета, забравял дните си, пропити с пот и кръв. Ала той връщал в своя ден късчета от своите великолепни видения и продължавал да ги следва даже и в неистовото си ловуване. Тези видения били неговото Слънце и те отворили светлозарни процепи в толкова заплетения безпорядък на тъмните му, непроходими дебри. След смъртта си, атлантът отново започвал своя сън, но в по-широк мащаб, от едно прераждане в друго. И когато след векове се прераждал в люлка от лиани, под водопади от обилна зеленина в горите, задушливи от жега и миризми, тогава от това негово космическо пътешествие му оставало смътно озарение и някакво леко опиянение.

Така в ония първобитни времена се смесвали нощта и денят, будното и сънното състояние, реалността и виденията, животът и смъртта, отсамното и отвъдното, и се сливали у човека в някакъв необятен сън, в движеща се панорамна картина върху полупрозрачна тъкан, която се разгръщала в Безкрая. И нито Слънцето, нито звездите не пробивали облачната атмосфера – но човекът, приспиван в люлката си от Невидимите Йерархии, дишал Боговете навред.

Далечният спомен за онази епоха е породил всички легенди за земния Рай. Обърканият спомен за него се е предавал и видоизменял от век на век в митологиите на различни народи. У египтяните това е царуването на Боговете, предшестващо управлението на Шесу-Хор, Слънчевите Царе, или Царете Посветени. В Библията това е Едем – Райската градина на Адам и Ева, охранявана от Херувимите. У Хезиод, това е Златният век, когато „Боговете, в одежди от ефирен въздух, ходели по Земята“. Човечеството трябвало да развие други способности и да направи нови завоевания, но колкото и да се изреждат расите една след друга, колкото и да се наслояват хилядолетията едно върху друго, колкото и катаклизмите да връхлитат един след друг, а земното кълбо – да променя своя облик, то ще запази незаличимия спомен за онова време, когато хората са били в пряко общение със силите на Всемира. Този спомен може да променя своята форма, но пребъдва като неугасим копнеж по Божественото.

Глава III Атлантската цивилизация Царете Посветени Империята на толтеките

Според езотеричното предание, атлантската цивилизация, ако се върнем назад към нейния произход, обхваща около един милион години. Това първо човешко общество, тъй далечно и тъй различно от нашето, от което все пак произхождаме, представлява легендарното човечество преди Потопа, за който разказват всички митологии. Четири потопа, както вече казахме, четири велики катаклизма, разделени помежду си от дълги хилядолетия, разяждали постепенно стария континент, последните останки от който щели да рухнат с остров Посейдонис, оставяйки след себе си днешна Америка, която още отначало била здраво прикрепена към своя континентален блок и която се разширявала от страната на Тихия океан, докато самата Атлантида, подкопавана отдолу от подземния огън, се разпадала и отстъпвала пред океана. През тези хиляди векове, няколко ледникови периода, причинени от леки колебания на оста на Земята в нейната орбита, прогонили народите от Севера към екватора, а тези от централните райони изтласквали многократно другите назад към двете земни полукълба. Имало масови преселения, войни и завоевателни походи. Всяко геоложко сътресение било предшествано от период на разцвет и период на упадък, като сходни причини довеждали до сходни последствия. Седем подраси, или разновидности на голямата родоначална атлантска раса се образували и господствали последователно над останалите, смесвайки се с тях. Сред тях разпознаваме първообразите на всички раси, разпространени понастоящем по земното кълбо: червената, жълтата и бялата – корен на новата голяма родоначална раса, т.е. семитско-арийската раса, която трябвало ревностно да се отдели от другите, за да започне нов човешки цикъл. Там намираме също, макар и като подразделение, черната раса, затънала вече в упадък като останка от старото лемурийско човечество, от което чрез кръстоски произхождат тъмнокожите и малайците.

От бурната история на тези народи, в преданието на Адептите са се съхранили само едрите щрихи и главните събития. В нея първо е отбелязано, у Платон, преобладаващото явление на спонтанна теокрация и всеобщо управление, възникнало от тази смесица от раси не чрез груба сила, а посредством своеобразна естествена и благотворна магия. Един владетелски съюз от Царе Посветени царува мирно в продължение на векове, а Йерархията на Божествените Могъщи Същества е повече или по-малко отразена в тези импулсивни, но покорни човешки маси, в които засилващото се усещане за собствения аз все още не е развило гордостта. Ала щом това себеусещане избухне, черната магия се надига срещу бялата като нейна съдбовна сянка и неин вечен противник – змия с криволичещи извивки, с отровен дъх, която от този момент нататък никога не ще престане да заплашва човека, търсещ могъщество. Тогава и двете страни имали естествена власт над стихиите, която днешният човек вече е изгубил. Оттам – и чудовищните битки, завършили с тържеството на черната магия и с пълното изчезване на Атлантида. Нека направим кратък обобщен преглед на тези премеждия.

Първата подраса на атлантите се наричала рмоахали. Тя се развила на един географски нос на Лемурия и се установила в южната част на Атлантида, във влажна и гореща област, населена с огромни допотопни животни, обитаващи обширни блата и тъмни гори. Фосилни останки от тях са открити във въгледобивните кариери. Това била войнствена раса на исполини с червеникавокафява кожа, които действали под влиянието на силни колективни състояния. Името ѝ идва от бойния вик, чрез който се събирали нейните племена и всявали ужас сред враговете си. Техните вождове имали усещането, че действат под давлението на силни импулси, идващи отвън, които нахлували в тях на мощни вълни и ги тласкали към завладяване на нови територии. Ала щом набезите приключели, тези импровизирани водачи се връщали отново в общата маса хора и всичко било забравяно. Имайки твърде слаба памет и никакъв комбинативен усет, рмоахалите скоро били победени, изтласкани или подчинени от другите клонове на атлантската раса.

Тлаватлите, със същия цвят на кожата като своите съперници – дейна, гъвкава и хитра раса, предпочитали суровите планини пред богатите равнини. Те се оттеглили там като в крепости и ги превърнали в опорна точка на своите набези. Този народ развил паметта, честолюбието, уменията на вождовете, както и един закърнял зачатък на преклонението към предците. Въпреки тези нововъведения, тлаватлите играели едва второстепенна роля в атлантската цивилизация, но благодарение на своята сплотеност и упоритост, те са се задържали по-дълго от останалите на древния континент. Последната отломка от него, остров Посейдонис, бил населен главно с техни потомци. Скот-Елиът вижда в тлаватлите предци на дравидската раса, която се среща и до днес в Южна Индия.

Толтеките, чието име се възражда сред мексиканските племена, имали задачата да изведат атлантската цивилизация до апогея на нейното развитие. Това бил народ с бакърен цвят на кожата, висок ръст, силни и правилни черти. Към смелостта на рмоахалите, към ловкостта на тлаватлите, толтеките прибавили по-вярна памет и дълбока потребност от почит към своите вождове. Старейшината мъдрец, успешният предводител и неустрашимият воин били на почит. Качествата, предавани доброволно от баща на син, се превърнали в основополагащ принцип на патриархалния живот и така традицията се вкоренила в расата. По този начин било основано и утвърдено жреческото царуване. То било съградено върху Мъдрост, предоставена от Висши Същества, духовни наследници на родоначалника на расата Ману – Същества, надарени с ясновиждане и прорицателство. Следователно можем да кажем, че тези царе жреци се превърнали в Царе Посветени. Велико било могъществото им в течение на дълги векове. То бликало от едно изключително разбирателство помежду им и от едно интуитивно общение с Невидимите Йерархии. Това могъщество упражнявало своята власт дълго и блажено. Укрепено в своите Тайнства, то се обградило с религиозно величие и внушителна тържественост, съобразени с онази епоха на простодушни чувства и силни усещания.

В дъното на залива, образуван от Атлантида, на около петнадесет градуса над екватора, толтекските царе построили столицата на континента – царствен град, едновременно крепост, храм и морско пристанище. Природата и изкуството се състезавали да го превърнат в нещо неповторимо. Той се извисявал над плодородна равнина, върху горист хълм, последното възвишение от голяма планинска верига, която го обграждала с внушителния си циркус. Един храм с яки квадратни колони увенчавал града. Стените и покривът му били покрити с онзи специален метал, наречен от Платон орихалк – вид бляскава сплав на бронз със сребро и злато, любим разкош на атлантите. Отдалече се виждало как блестят портите на този храм. Оттук и името: Градът на златните порти. Най-голямата своеобразност в атлантската метрополия ¹ , както е описана от автора на диалога Тимей, се състояла в нейната водоснабдителна система. Зад храма, в една гора, от земята бълбукал мощен извор с чиста вода, като река, избълвана от пастта на планината. Той извирал от едно водохранилище по подземен канал, отвеждащ тази водна маса от едно езеро в планината. Изворът прераствал в широк водопад, падащ на каскади, образувайки около града три кръга от канали, които му служели както за водоснабдяване, така и за защита. По-нататък тези канали били свързани със система от лагуни и с морето, по които флотилиите докарвали стоки от далечни земи. Градът бил разположен на етажи между каналите, в подножието на храма. Ако трябва да вярваме на Платон, върху високите диги на тази колосална архитектура, които укрепявали каналите, се виждали извисяващи се край тях стадиони, хиподруми, атлетически школи и дори специален квартал, ¹ запазен за чуждестранни посетители, приютили се в града.

1  Метрополия (да не се бърка с метрополис, което е голям град, съставен от по-малки градове и селища) – държава майка, централна държава по отношение на нейните зависими територии – държави, протекторати, колонии и др. (бел. ред.).

По време на първия разцвет на Атлантида, Градът на златните порти бил притегателна точка за всички нейни народи, а храмът му бил сияйният символ, оживотворяващият център на нейната религия. Именно в този храм се провеждали ежегодните събрания на царете от съюза на Атлантида. Върховният владетел на метрополията ги призовавал да изгладят разногласията между атлантските народи, да обсъдят общите си интереси и да решат дали ще има мир, или война с вражеските племена на владетелския съюз. Войната между царете в този съюз била строго забранена, така че всички останали трябвало да се обединят срещу онзи, който наруши Слънчевия мирен договор. ² Тези обсъждания били придружени от внушителни религиозни обреди. В храма се извисявала бронзова колона, върху която били гравирани, наред със знаците на свещения език, и поученията на Ману, родоначалника на расата, както и законите, въведени от неговите следовници в хода на вековете. Тази колона била увенчана със златен диск – образ на Слънцето и символ на Върховната Божественост. Тогава Слънцето рядко пробивало облачната обвивка на Земята, но това царствено светило било още по-почитано именно по тази причина: защото лъчите му едвам докосвали върховете на планините и челото на човека. Наричайки себе си Синове на Слънцето, царете на владетелския съюз имали предвид, че мъдростта и могъществото им са дошли при тях именно от сферата на това светило. Разискванията били предшествани от всевъзможни тържествени очиствания. Царете, обединени в молитва, отпивали от златна чаша вода, наситена с благоуханията на най-редките цветя. Тази вода се наричала Нектарът на Боговете и символизирала всеобщото вдъхновение. Преди да вземат дадено решение или да съставят даден закон, те преспивали една нощ в светилището. На сутринта всеки разказвал своя сън. После царят на престолния град се стараел да събере всички тези лъчи, за да извлече от тях пътеводната Светлина в делото. Едва тогава, след като било постигано съгласие между всички, бил обнародван новият указ.

1  Вижте подробното описание на Града на златните порти в диалога на Платон, озаглавен Критий, или относно Атлантида. Там той говори за столицата на остров Посейдонис, надживял останалата част от континента, но всичко ни кара да вярваме, че описанието му се отнася до метрополията на Атлантида. Навярно египетските жреци, от които Платон е взел това предание, са объркали и смесили двата града заради този свой навик да опростяват и изразяват в сбита форма историята на миналото, което е било методът на древните времена (бел. авт.).

2  Вижте Критий на Платон. В него се описва една епоха на упадък, когато черната магия е завладяла култа от дълго време. Вместо да пият от чистата вода на вдъхновението, царете пият от кръвта на жертвен бик, но конституцията на съюза си е останала все същата (бел. авт.).

Така, в апогея на атлантската раса, една интуитивна и чиста Мъдрост се изливала от Висините върху тези примитивни народи. Тя се вливала в тях като планинската река, която обгръщала метрополията с бистрите си струи и се спускала от канал на канал в плодородната равнина. Когато един от Царете Посветени споделял златната чаша на Вдъхновението с любимите си поданици, те имали усещането, че пият Божествена напитка, оживотворяваща цялото им същество. Когато мореплавателите, приближавайки се към брега, съзирали металния покрив на слънчевия дворец да блести отдалече, те били убедени, че виждат как от храма, увенчаващ Града на златните порти, излиза лъч от незримо Слънце.

Глава IV Избухването на собствения аз и себесъзнанието Упадъкът и черната магия Катаклизмът и Потопът

Развитието на материалното богатство под управлението на царете първожреци от расата на толтеките неизбежно получило ответен гибелен удар от съдбата. С нарастващото себесъзнание се събудили горделивостта и властническият дух. Първият изблик на зли страсти се случил у една раса, съюзена с толтеките. Тази раса била кръстоска с лемурийци, с възчерна кожа с жълтеникав оттенък. Туранците в Атлантида били предци на туранците в Азия, а също и основатели на черната магия. Така на бялата магия – безкористната работа на човека в хармония с Йерархиите от Висините, се противопоставя черната магия – призоваване на нисшите сили, под ударите на камшика на властолюбието и похотта. Туранските царе искали да властват, да се възползват и да се наслаждават, смазвайки своите съседи. Те нарушили братското съглашение, свързващо ги с толтекските царе, и променили обредите. Били въведени кървави жертвоприношения. Вместо от чистия нектар на Божественото Вдъхновение, те пиели от черната кръв на бикове, привличаща демонични влияния. ¹ Разрив с Висшите Йерархии и сключване на съглашение с нисшите сили – това била първата организирана стъпка на злото. Така никога не се е раждало нищо друго освен анархия и разруха, понеже това е съюз с една сфера, чийто ръководен принцип е разрушението и анархията. Там всеки иска да срине другия за своя полза. Това е войната на всички срещу всички, империята на алчните ламтежи, насилието и терора. Черномагьосникът не само влиза във връзка с пагубните сили, които са отпадъчните продукти на Космоса, но и сътворява нови чрез мисъл-формите, с които се обгражда – астрални, несъзнателни форми, които натрапчиво го преследват, превръщайки се в негови жестоки тирани. Той плаща за престъпното си удоволствие да потиска и експлоатира себеподобните си, ставайки сляп роб на по-безпощадните от него самия палачи, ужасните призраци, демоните на халюцинациите, лъжовните богове, които е сътворил. Такава е същността на черната магия, развила се по време на упадъка на Атлантида до колосални размери, които оттогава насам никога не са достигани отново. Човечеството е видяло чудовищни култове. Видяло е храмове, посветени на гигантски змии, на живи птеродактили, поглъщащи човешки жертви. Могъщият и властен мъж бил боготворен от тълпи роби и жени.

1  Това се случило именно така на остров Посейдонис в последните времена на Атлантида. Вижте Критий на Платон (бел. авт.).

Още щом, посредством атлантската поквара, жената се превърнала в инструмент за удоволствие, сладострастната дива разюзданост се разгърнала с нарастваща сила. Многоженството се разрасналo. Оттам – и израждането на човешкия род у нисшите раси и у част от народите на Атлантида. Безумният култ към собствения аз все още бил облечен в наивна и странна форма. Богатите имали навика да поставят в храмовете собствените си статуи от орихалк, злато или базалт. Установил се цял обреден култ, в който специални жреци се покланяли на тези нелепи идоли на човешката личност. Това дори е единствената форма на скулптура, позната на тези атланти.

Век след век, злото все повече се натрупвало: избухналият и развилнял се порок, яростните изстъпления на егоизма и анархията се ширели толкова много, че цялото население на Атлантида било разделено на два лагера. Около толтекските царе се събрали малцина, останали верни на древната традиция – всички други приели мрачната религия на туранците. Войната между отслабената бяла магия и нарастващото черномагьосничесто, на което Атлантида служела като сцена за разгръщане на действието, преминала през неизброими премеждия. Едни и същи фази настойчиво се повтаряли с истинска ожесточеност. Много преди първата катастрофа, разтърсила континента, Градът на златните порти бил превзет от туранските царе. Първожрецът на Слънчевите Царе бил принуден да потърси убежище на север при един цар, съюзник на тлаватлите, където се установил с ядро от верни люде. От този момент нататък започнали големите преселения на изток, докато самата атлантска цивилизация само западала. Туранците окупирали метрополията и така кървавият култ осквернил Храма на Слънцето. Черната магия тържествувала. Покварата и извращенията се разпрострели до плашещи размери в това импулсивно човечество, все още лишено от юздите на разума. Свирепостта на хората плъзнала като зараза даже и в света на дивите зверове. Огромните котки, първоначално опитомени от атлантите, се превърнали в свирепи ягуари, тигри и лъвове. Накрая безпорядъкът превзел стихиите и цялата природа – неизбежно възмездие за черната магия. Първата катастрофа откъснала Атлантида от зараждащата се Америка. Последвали я и други, разделени помежду си от дълги времеви интервали.

Четирите големи катастрофи, погълнали този превъзходен континент, нямали същия характер като катаклизмите в Лемурия. Виждаме във всичко това играта на едни и същи могъщи сили, но те се проявяват по различен начин под въздействието на различни импулси.

Земята е живо същество. Нейната твърда минерална кора е само тънка обвивка в сравнение с вътрешността на кълбото, съставено от концентрични сфери фина материя. Те са сетивните и възпроизводителните органи на планетата. Хранилища на първични сили, тези трептящи недра на земното кълбо откликват магнетично на движенията на човечеството. Те по някакъв начин складират в себе си електричеството на човешките страсти и периодично го изпращат обратно на повърхността в огромни количества.

В епохата на Лемурия, отприщването на грубата животинска природа причинило избликването на земния огън направо от повърхността на земното кълбо и така лемурийският континент се превърнал в нещо като кипяща солфатара ¹ , с която хиляди вулкани се устремили да изтребят с огън този свят, гъмжащ от безформени чудовища.

В епохата на Атлантида, въздействието на човешките страсти върху възпламенената Душа на Земята било по-сложно и не по-малко страховито. Черната магия, тогава в цялата си мощ, действала пряко върху центъра на Земята, откъдето черпела своята сила. Чрез това тя възбуждала други импулси в кръга на стихийния огън. Този огън, идващ от дълбините по криволичещи пътища, се натрупвал в пукнатините и пещерите на земната кора. И тогава Космичните Йерархии, управляващи планетарните движения, придали на тази фина стихия (която обаче има грамадна сила на разширение) хоризонтална посока на запад. Оттам – и сеизмичните трусове, които от време на време разтърсвали Атлантида от изток на запад и чиято главна ос била паралелна на линията на екватора. От началната до крайната им точка, тези вълни от подземен огън дълбаели и подкопавали земната кора на древния континент. С рухването на основата под самата нея, Атлантида пропадала къс по къс и накрая се сгромолясала в морето заедно с голяма част от своите обитатели. Ала докато потопеният континент изчезвал, на запад изниквала друга суша с нейната бариера от върхове – защото, достигнали края на своите огромни вълнообразни движения, тези вълни от недрата на разбунената планета, тези гигантски вълни от вътрешен огън, издигнали, под формата на вулканични хребети, веригата на Кордилерите, Андите и Скалистите планини – гръбнакът на бъдещата Америка. Нека добавим, че електрическите разряди, придружаващи тези явления, отприщили в атмосферата невиждани циклони, бури и бушуващи стихии. Част от водата, която дотогава се носела във въздуха под формата на пàри, се втечнила върху континента, изливайки се като водопади и дъждовни порои. Потапянето на сушата съпровождало нейното срутване, сякаш могъщите сили на Небето и на бездната се били заклели да постигнат нейната погибел. Преданието гласи, че шестдесет милиона човеци са загинали наведнъж в последния от тези потопи.

1  Солфатара – струя от серен диоксид и сероводород, примесени с въглероден диоксид, водни пари и други газове, изхвърляна от пукнатини в земната кора (бел. ред.).

Така била пометена земята на Атлантида, превърнала се в арсенал на черната магия. И ето защо Градът на златните порти, островите със зелени палми Рута и Даития, както и гордите върхове на Посейдонис, изчезнали един след друг под невъзмутимите вълни на победоносния океан, докато дълбоката и сияйна лазурна синева между разкъсаните облаци ставала все по огромна, като Окото на Всевечния.

Нищо не се губи в развитието на Земята, а всичко се преобразува. Атлантите се преродили в Европа, в Африка и в Азия чрез емигриралите раси и чрез периодичното превъплъщение на Душите, но образът на потопения континент избледнял като приказен сън от паметта на новото мислещо, завоевателно и борбено човечество като мираж отвъд океана и отвъд небосклона. От всичко това, тази памет запазила само тревожния спомен за един изгубен Рай, за едно дълбоко падение и за един страховит потоп. Древногръцките поети, чиито изящни стихове често крият чуден смисъл, говорят за един колос фантом насред океана, отвъд колоните на Херакъл ¹ – колос, крепящ облачното небе с могъщата си глава. Наричали го Титанът Атлас. А дали са знаели, че в зората на дните си, ясновиждащите атланти са влизали в истинско общение с Боговете през облачната пелена, затлачила небето? Или че в глъбините на целокупното човешко съзнание спи мечтата за един изгубен Рай и за едно Небе, което трябва да бъде завладяно?

1  Херакъл (гр.) – наричан още Херкулес в Древен Рим и в наши дни (бел. ред.).