Глава III Великата битка и Ангелът на победата

Когато, след десет години уединение и дълбок размисъл, Зороастър се завърнал в родното си племе, хората му едвам го разпознали. Воински плам бликал от мистерията на огромните му очи, а от словото му лъхала върховна власт и авторитет. Той призовал своето племе и съседните арийски племена, за да ги подтикне към война срещу туранците, но същевременно провъзгласил пред тях своето Откровение, Зенд-Авеста, Живото Слово, Словото на Ормузд. Това Слово се превърнало в оживотворяващ център на неговото дело.

Пречистване, работа и битка – това били трите дисциплини.

Пречистване на Духа и тялото чрез молитва и преклонение към Огъня, този „Син на Ормузд“, както той го нарича – Огънят, съдържащ в себе си Първото Дихание на Бога.

Работа върху Земята с плуг и отглеждане на свещени дървета: кипарис, кедър, портокалово дърво; работа, увенчана с Любов, със съпругата жрица при домашното огнище.

Битка срещу Ариман и туранците. Така животът на арийците под водителството на Зороастър бил едно постоянно бдение с оръжие, една непреривна борба, смекчена и ритмично организирана чрез работата на нивите и мъжките веселби край огнището. Химните във възхвала на Ормузд украсявали ежедневното огнено жертвоприношение. Примитивният град, основан от Зороастър, бил град на постоянен военен поход, град на сражения. Там сеели с лък в ръка и копие на колана, орели земята на бойното поле, жънели в дните на почивка.

Напредвали само стъпка по стъпка. На всички завладени земи Зороастър заповядвал да се издигне стан, направен от дъсчени огради – зародиш на бъдещ град. В центъра – олтарът на Огъня под един портик, обграден от кипариси, често близо до извор. Били назначени мобеди, т.е. жреци, и дестури, т.е. висши сановници на закона. На тези от маздейската религия било забранено, под страх от смъртно наказание, да дават дъщерите си на туранците или да се женят за туранки. За пример на своите воини орачи, Зороастър дал свещените животни, техни другари и помощници – вярното куче, предпазливия кон, който винаги е нащрек, и будния петел:

– Какво гласи петльовата песен? Петелът пее: Стани, изгря денят! Който стане пръв, влиза в Рая!

Като всички истински Посветени, Зороастър не бил невеж относно Закона на Прераждането, но той не говорел за него. Не било негова мисия да го разкрива. Тази идея би отклонила арийската раса от непосредствено предстоящото ѝ дело: завладяването на Земята чрез земеделие и укрепването на семейството. Ала той обучавал своите последователи относно принципа на Кармата в неговата елементарна форма, а именно: че другият живот, в Отвъдното, е следствие от този живот тук. Нечестивите отиват в царството на Ариман. Безупречно чистите си заминават по мост от Светлина, съграден от Ормузд, сияен като диамант и пронизващ като острието на меч. На върха на този мост ги очаква крилат Ангел, прекрасен като петнадесетгодишна девица, и тази девица им казва:

– Аз съм твоето дело, аз съм твоят истински Аз, аз съм твоята собствена Душа, изваяна от теб самия! ¹

При все това обаче Зороастър носел дълбоко в себе си неизразима тъга. Понякога го обземала ужасната меланхолия на пророците: цената, която те плащат за своите състояния на възвишен възторг. Делото му било обширно като хоризонтите на Иран, където планини изскачат зад още планини, където равнини бягат към предела на още равнини. Ала колкото повече бил привлечен от Ахура Мазда, толкова повече величието на пророка го отделяло от сърцата на човеците, макар че живеел сред тях в общата борба. Понякога в есенните вечери пред него минавали върволици от жени, понесли своите жътварски снопи. Някои коленичили и поднасяли своя житен сноп на пророка, седнал на един камък, близо до олтара на нивите. Той простирал ръце над всяка една, изричайки по няколко думи. Гледал тези силни и стройни снаги и тези ръце, загорели от слънцето. Една или друга от тези жени му напомняла за Ардуизур, но никоя нямала ослепителната белота на Девата, черпеща Светлина от лазурния извор, никоя нямала нейната благородна осанка, никоя нямала лика ѝ на царска дъщеря, никоя не гледала с нейния взор на ранена орлица, пронизващ като копие, никоя нямала звученето на гласа ѝ, връхлитащ като вълна на кристалночист поток. Все още чувал вика ѝ: „Спаси ме!“, а той не успял да я спаси... Тъкмо този ужасяващ вик тласнал пламенния младеж към мъдреца Вахумано, който превърнал Арджасп в Зороастър. Благодарение на този вик той въздигнал племето си и цялата раса на арийците до самосъзнанието за една борба на живот и смърт. От този вик на отчаяна жена в голяма беда се родило неговото дело. Ала Тя... Ардуизур... къде ли чезнела... жива или мъртва? Зороастър, който знаел толкова много неща, не знаел това. Въпреки всичките му молитви, Ахура Мазда не му разкрил това. Облак от мрачна болка скривал тази тайна от него.

1  Вижте в Зенд-Авеста (превод на Anquetil-Duperron [Анкетил-Дюперон], героичния откривател на зендския език и древноперсийската религия) разказа за своеобразното изкушение на Зороастър от Ангра Майню (Ариман). Следват средствата за борба срещу Ариман чрез молитви и призовавания. Главата завършва с описание на съденето на Душата, съзряно от Зороастър в нещо като видение – „Вендидад-Саде“, XIX Фаргард (бел. авт.).

След четиридесет години на бурни борби с многобройни премеждия, Зохак, кралят на туранците, който не спирал да тормози победителите, бил убит, а крепостта му – превзета от арийците. След като наредил двете змии да бъдат нарязани на парчета, а после запълнил с пясък и каменни блокове пещерата, служила за позорния култ към Ариман, Зороастър провъзгласил Лорасп за цар на арийците и възстановил поклонението към Ормузд в Бактра. Щом завършил делото си по този начин, той пожелал да се оттегли в своята пещера, за да научи от Ормузд бъдещето на своята раса и да предаде това Откровение на своя народ. Той наредил на тримата си най-добри ученици да дойдат при него на планината Албордж месец по-късно, за да получат последните му напътствия. Зороастър искал да завърши живота си на планината, където за първи път е чул Гласа на Ормузд, и знаел, че неговият Бог ще му рече там последно Слово. Преди да напусне света обаче, ето препоръката, която той оставил на своите верни люде като заключение и обобщение на Зенд-Авеста:

„Нека онези, които ме слушат, да не се взират в Ариман – привидната външност на нещата и на мрака; а нека те насочат своя взор към Изначалния Огън, към Словото, към Ахура Мазда, и нека живеят в Него. Онези, които не ме послушат, ще се каят за това в края на времената“. ¹

Когато Зороастър стигнал до пещерата си, в първите дни на пролетта, в Албордж все още валял сняг и вятърът бил режещ под белоснежните върхове в кедровата гора. Овчарите, които го довели, му наклали огън, а после го оставили сам. И пророкът, уморен и наситил се на дългоденствие, се вглъбил в размисъл, докато съзерцавал танца на яркочервените и ясни пламъци върху смолистите дърва. Той преосмислил целия си живот и го съзерцавал като една-единствена цялостна картина. Видял го отново като голяма река със стотици завои, с хиляди притоци, видял го от извора до устието. Бистрият ручей от висините се бил превърнал в буен поток, а потокът – в пълноводна река, чиито вълни се обръщат върху пясъка и се разбиват разпенени в скалите. По бреговете му изниквали градове, а кораби се носели леко по неговата повърхност. А ето, че сега величието на реката щяло да се изгуби в необята на Океана!... Задачата била изпълнена, арийците били свободни. Ала сега, какво щяло стане с неговата раса?

Вечерта се спускала вече, станало студено. Старият пророк треперел край огъня си. И тогава той възкликнал:

1  Ахура Мазда, ореолът на Слънцето, представлява тук Венецът на Божествените Духове, които са сътворили Слънцето и образуват неговата аура и които са оживотворени и одухотворени от Ормузд. Този Духовен ореол е по своеобразен начин Живата Душа на Слънцето в Учението на маздаизма. (бел. авт.).

– О, Божествени Господарю Ормузд, ето ме близо до моя край. Отрекох се, жертвах всичко за народа си, послушах Твоя Глас. За да стане Зороастър, Арджасп се отказа от Божествената Ардуизур... и Зороастър никога повече не я видя! Тя изчезна в сиянието на простора, а Господарят Ормузд изобщо не я върна на Своя пророк. Пожертвах всичко за моя народ, за да има свободни мъже и достойни съпруги. Ала никой от тях няма великолепието на Ардуизур, златния плам, леещ се от очите ѝ... Нека поне узная бъдещето на моята раса!...

Прошепвайки тези думи, Зороастър чул тътена на далечен гръм, придружен от трепетния звук от дрънченето на хиляди бронзови щитове. Шумът нараствал с приближаването си и ставал все по-страховит. Всички планини треперели, а гласът на разгневения Бог сякаш искал да изкорени цялата планинска верига Албордж.

Зороастър могъл само да нададе вик:

– Ахура Мазда! Ахура Мазда!

И ужасеният пророк припаднал, с лице към земята, под гръмовния глас на Небето.

Зороастър тутакси съзрял отново Ормузд в цялото Му великолепие, както Го бил видял в първия ден от своето Откровение, само че без Неговата корона от Феруери и Амшапанди. Само трите Живи Святости – Бикът, Лъвът и Орелът, поддържащи огнения Му Престол, сияели ярко под Него. Зороастър чул Гласа на Ормузд да отеква през простора и да пронизва сърцето му.

– Защо – рекъл този глас – искаш да узнаеш онова, което принадлежи само на твоя Бог? Никой пророк не узнава всички мисли на Словото. Не се съмнявай в Ахура Мазда, Зороастър, о, ти, най-добрият от човеците, защото Аз нося в равновесието на Моите Везни съдбата на всички същества и твоята собствена. Искаш да узнаеш съдбата на твоята раса? Щом е тъй, виж какво ще сторят народите на Азия с трите Живи Святости, които поддържат Моя Престол.

Ослепителното видение на Ормузд изчезнало и Зороастър бил пренесен Духом в бъдещите времена. Летейки през простора, той видял как в нозете му преминават, като разгръщащ се свитък на огромна книга, тътенът на планините и отчаяният бяг на равнините. Той съзрял Иран чак до Каспийско море и Персия чак до планината Тавър ¹ и до Кавказ, както и Месопотамия чак до Персийския залив. Първо видял как мощна вълна туранци превзема крепостта Бактра и осквернява храма на Ормузд. После видял как на бреговете на река Тигър се извисява гордата Ниневия – дворци, кули и храмове. Гигантски крилат бик с човешка глава, символ на нейното могъщество, стоял на върха на града. И Зороастър видял как този бик се превръща в див бивол и опустошава равнините, и тъпче околните народи, насред които чистите арийци масово бягат на север. А след това видял как още по-голям град се издига на брега на река Ефрат, с двойната си крепостна стена и своите пирамиди: чудовищният Вавилон. В едно от неговите светилища спяла огромна змия, навита на спирала. Орелът на Ормузд, който летял във въздуха, понечил да я нападне. Ала навитата на спирала змия го прогонила с огнения си дъх и отишла да излее своята отрова върху всички народи околовръст. Накрая Зороастър видял как крилатият Лъв марширува победоносно начело на армия от перси и мидийци. Внезапно обаче царят на пустинята се превърнал в свиреп тигър, който поглъщал хората и разкъсвал жреците чак в дълбоките подземия на Храма на Слънцето по брега на Нил.

И Зороастър се събудил от съня си с вик на ужас:

– Ако това е бъдещето, което заплашва арийците от расата на чистите и силните – провикнал се пророкът, – то аз се борих напразно. Ако това е така, аз ще опаша своя меч, който до ден днешен е останал девствен от вражеска кръв, и ще го натопя чак до дръжката в туранска кръв. Аз, старецът, ще се отправя сам към Иран, за да изтребя синовете на Зохак до последния от тях, за да не съсипят моя народ, дори ако трябва да стана плячка на Ариман... като благородната Ардуизур!

Тогава Гласът на Ормузд се извисил като тих шепот, като лек полъх в клоните на големите кедри и рекъл:

1  Произходът на наименованието Тавър идва от старогръцката дума Ταύρος, което означава Бик (бел. ред.).

– Спри се, сине Мой, спри се, великий Заратустра! Ръката ти вече не бива да докосва меч, дните ти изтекоха. Добери се до върха на планината, дето се вижда как Слънцето изгрява над върховете на планината Березайти. Току-що видя бъдещето с очите на хората; там ще го видиш с Окото на Боговете... Там, във Висините, сияе Правдата на Ормузд – и те очаква Ангелът на Победата!...

И Зороастър се изкачил на планината над пещерата. На върха той седнал изтощен под един кедър и зачакал да се разсъмне. Щом Слънцето се показало иззад гората с белоснежни върхове, старият воин усетил как силни тръпки разтърсват тялото му.

– Това е смъртта! – обадил се гласът на Ариман от мрачната бездна.

– Това е Възкресението! – рекъл Гласът на Ормузд в Небето.

Тозчас Зороастър съзрял нещо като арка от Светлина, започваща от нозете му и устремена към Небето. Тя била пронизваща като острие на меч и сияеща като диамант...

Душата му, изтръгната от тялото и сякаш отнесена от орел, се възнесла над него...

На върха на арката на моста Тинегад стояла прелестна жена, обляна в Светлина. Тя сияела от свръхчовешко достолепие и радост. Като две бели мълнии, две крила изникнали от раменете ѝ. Тя подала на пророка златна чаша, от която преливала пенлива напитка. На Зороастър му се сторило, че винаги я е познавал, но въпреки това не можел да я назове, тъй като нейната чудна усмивка го заслепявала със своето ярко сияние.

– Коя си ти, о, велико чудо?

– О, Учителю и повелителю мой, не ме ли позна? Аз съм Ардуизур… Аз съм твоето творение, аз съм повече от теб самия, аз съм твоята Божествена Душа – защото ти ме спаси, ти ме възкреси за Живота! Когато, обзета от ужас и гняв, убих моя похитител, туранския вожд, и когато братята му ме намушкаха с кинжали, Душата ми се луташе дълго в мрака. Бях сянката, която те преследваше неотстъпно, преследвах те с моето отчаяние, моето угризение на съвестта, моето желание... Ала твоите молитви, твоите сълзи и твоят зов ме възвисиха малко по малко над царството на Ариман. Върху крилете на благоуханието на твоята Любов и мълнията на твоята мисъл, аз също се приближих до Сиянието на Ормузд. Накрая ще пием от чашата на Безсмъртния Живот при Извора на Светлината!...

И прекрасната Ардуизур, преобразена в Ангел на Победата, се сгушила в обятията на Зороастър, също както невестата се сгушва в обятията на младоженеца, поднасяйки му да пие от пенливата чаша на вечната младост. Тогава пророкът усетил как сякаш вълна от Светлина и Огън го залива изцяло. В същия миг Ардуизур изчезнала, но тя била проникнала своя спасител от край до край. Сега Ардуизур трептяла в сърцето на Зороастър. Тя гледала през очите му, а той гледал през нейните – и двамата виждали Славата на Ормузд. От този миг нататък те били едно цяло. Зороастър усетил, че Ардуизур е способна да отлети надалеч, без да се отделя от него – както и да се слее със същността му, без да престава да бъде тя самата!

И изведнъж, свеждайки очи към Земята, пророкът видял как арийците се придвижват напред в дълги кервани, по племена и народи. Ардуизур крачела начело пред тях и ги водела на запад... Ардуизур се превърнала в... Душата на бялата раса.

Когато тримата ученици понечили да се присъединят към своя Учител, повече не го намерили.

В пещерата останали само неговата тояжка и златния бокал, с който си служел, за да излива ферментиралата течност в огъня. Търсили го навсякъде, но напразно. На върха на планината нямало и следа от пророка.

Познатият му орел се реел сам-самичък над пропастта, а щом се докоснел до страничните стени на пещерата със силен удар на крилото си, сякаш все още търсел своя събрат по уединение, единствения човек, който се осмелил – също като него – да погледне Слънцето право в сияйния му лик.

КНИГА ПЕТА ЕТАПИТЕ НА СЛЪНЧЕВОТО СЛОВО II ЕДИН ХАЛДЕЙСКИ МАГ ПО ВРЕМЕТО НА ПРОРОК ДАНИИЛ

На върха на Вавилонската кула, девствено ложе очаква Спасителя.. ... В чистилището на Ада, Луцифер очаква освобождението от Ищар, човешката Душа…

Един вавилонски Маг по времето на пророк Даниил

Приспособяването на Божественото Откровение към човешкия живот и завладяването на Земята посредством разума – ето това е мисията на семитско-арийската раса и на всички подраси, с които тя се е смесила. Това завладяване започва с Персия чрез организирането на земеделието и укрепването на семейството под покровителството на Словото на Ормузд; продължава в Асирия и Халдея чрез развитието на науката, господарка на всички други науки – математиката, приложена, от една страна, в наблюдението на небесните тела и тяхното влияние върху човечеството (астрономията и астрологията), а от друга – в архитектурата и занаятите.

Асирия и Халдея били цивилизации близнаци, по същество реалистични, които, вследствие от това, изиграли важна роля в историята, въпреки своята яростна политика. Съвременните и по-късните цивилизации изнамират оттам своите оръдия на труда, науката за занаятите. Халдейският свят предоставил в някаква степен на Египет, Гърция и Рим неодяланите камъни, цимента и правоъгълния линеал, за да построят своите градове, храмове и акрополи. Етническият състав на асирийците и халдейците е много сложен. Както разказва библейската легенда, Вавилон разиграва в праисторията хаотичната драма на разбъркването на езици и раси. Семитско-арийският елемент преобладавал в Асирия, а туранският – в Халдея, което дава на Ниневия войнствена сила, а на Вавилон – гения на наблюдението. Царица на зидарията и майка на занаятите, вавилонската цивилизация родила масивно и колосално изкуство: огромни храмове, гигантски бикове, яки исполини, удушаващи лъв с голи ръце.

От гледна точка на религиозното вдъхновение и духовните течения, действали върху Асирия и Халдея, тези цивилизации будят рядък и особен интерес. Армиите на Ниневия и Вавилон били тоягите и бичовете на юдейския народ – огнени тояги и бронзови бичове, размахвани от кръвожадни и неумолими царе. Ала чрез бичуване и потъпкване на народа на Израил, без да успеят да го унищожат, древните градове Ашур и Вавилон родили неговите най-достойни пророци: Исайя, Йезекиил и Даниил; и неуморният им глас подбудил Възкресението на техния поробен и пропъден в изгнание народ. Същевременно халдейските Магове, силно проникнати от традицията на Зороастър и сътворители на специфична митология, въздействали мощно върху юдейската религия, като ѝ предоставили нови космогонични сведения и внесли по-голяма точност в нейните познания за Небесните Йерархии. Фактът, че пророк Даниил бил назначен от Навуходоносор за предводител на Маговете и утвърден в този висок сан от Балтазар (Валтасар), е много значим сам по себе си. И макар клинописните надписи да не разказват нищо за тях, то цялата последваща история на юдейския народ е своеобразно последващо доказателство за това; защото неговата религия носи, от този момент нататък, незаличимия отпечатък на халдейското Посвещение.

Веднъж щом тези исторически факти са вече установени, нека застанем на гледната точка на Божественото Развитие, тоест на Космичните Йерархии и Духовните потоци, действащи в човечеството, нека се върнем чак до Невидимото, отразяващо се във Видимото – и ще открием, че Вавилон е една от най-забележителните пресечни точки на двата противоположни потока, които от самото начало си съперничат в борба помежду си за сътворението на планетата Земя и за развитието на Човека. С това аз имам предвид Потока на Слънчевото Слово, водещ до Христос, и Потока на Луцифер, водещ до съвременния свят.

Именно в мига, когато тази интензивна борба, когато този окултен вихър достигнал цялата си сила, в съдбовния час на превземането на Вавилон от Кир и по време на присъствието на пророк Даниил в този град – именно там е мястото на разказа, който предстои да прочетем.

Глава I Залязващото слънце на Вавилон

Това място било на високия хълм Борсипа, в югозападния ъгъл на колосалния град Вавилон, между двете му укрепления, Имгур-Бел (външна крепостна стена) и Нивити-Бел (вътрешна крепостна стена), разположени на повече от половин левга едно от друго. ¹ В обширното пространство, лежащо между тези две стени, царете на Вавилон имали навика да разполагат чуждоземците, които масово изселвали на това място. Хиляди юдеи живеели там по онова време в своите кирпичени или глинени къщи, заобиколени тук-таме от обработваеми ниви. Хълмът Борсипа заемал мястото, където, съгласно легендата, се намирала прочутата Вавилонска кула. Един акадски цар на име Хамурапи ² някога издигнал там храм, посветен на Бога на Слънцето. Навуходоносор, в апогея на своето царуване, наредил там да бъде построено чудото на епохата: най-великия зикурат: пирамида с размер 250 стъпки ³ , съставена от седем храма, разположени един над друг. ⁴

1  Херодот, който посетил Вавилон през V в. пр.н.е., ни е оставил подробно описание. „Разположен в обширна равнина – казва той, – Вавилон образува квадрат, всяка страна на който е дълга 120 стадия. По целия му периметър го обгражда ров, пълен с вода. Отвъд се издига стена, широка 50 царски лакътя и висока 200 лакътя.“ (Херодот, книга I, глава CLXXVIII). Един стадий се равнявал на 180 метра, което представлява 21 километра за едната страна, т.е. повече от 25 левги за външната крепостна стена на Вавилон. Топографията на Вавилон е установена в общи линии от разкопките на Jules Oppert, описани в неговия труд Expédition scientifique en Mésopotamie 1851 – 1854 [Жюл Опер (Юлиус Оперт): Научна експедиция в Месопотамия 1851 – 1854] (бел. авт.; [бел. ред.].

2  Неговият законов кодекс е запазен върху една стела от зелен мрамор в Асирийския музей на Лувъра (бел. авт.).

3  Размерите са дадени от Херодот (бел. авт.).

4  Клинописен надпис на Навуходоносор върху Борсипа, възпроизведен в том IV на книгата Manuel d’Histoire Ancienne de l’Orient от F. Lenormant [Ръководство по древна история на Ориента от Ф. Ленорман] (бел. авт.; [бел. ред.]).

Една тераса, висока 25 стъпки, оградена с масивна бронзова балюстрада, служела като основа на зикурата. Там не се виждала жива душа. Бил денят след превземането на Вавилон, когато персите отклонили водите на река Ефрат и по празното ѝ вече корито нахлули в града. Хората се страхували от наказателните мерки на Кир в отговор на жестокостите на халдейските царе в Мидия. Всички се изпокрили. Седемдесетте жреци, които обикновено служели в храма на Бел, се разбягали.

Едно-единствено живо същество било клекнало пред бронзовата порта на долния храм, между двата горни прага на кирпичената стена, покрита с черен битум. Това бил пазителят на змията, посветена на Сатурн, култът към който бил толериран от Маговете до този ден, защото невежият народ го считал за покровител на града.

Изведнъж на терасата изскочил мъж, който се изкачил по стълбите отдолу. Той носел пурпурната туника на Маговете с аленото наметало, чиято бродерия изобразявала сгънати орлови криле, а златната му тиара имала седем сегмента, инкрустирани със скъпоценни камъни. Ала в знак на национален траур, Магът бил покрил тези богати одежди с прозрачен черен воал, който го обгръщал от тиарата до петите. През воала можели да се различат само орловият му нос, втренчените му като на ястреб очи и дългите кичури на изкуствената брада, строго задължителна у халдейските Магове и царе.

Главният управител на зикурата се приближил до пазителя, клекнал пред храма на Сатурн, и му казал с горчив тон на презрение и пренебрежение:

– Значи, вечно ще пазиш мъртвата си змия?

Акадецът, загърнат в парцаливите си дрипи със смолист цвят, отвърнал, без да помръдне, с язвителна усмивка на жабешката си уста:

– Чакам персийското муле (Кир) да дойде да ме убие със своя съучастник – вещерът предател, проклетият юдеин.

– Безполезно е да ги обиждаш – рекъл Набу-Насир с лаконичен тон, – те са победители. Ала защо държиш на коленете си този голям меч, ръждясал от черна кръв?

– Това е мечът, с който позорният юдеин отряза главата на змията пред царя, който му се беше опълчил. Той хвърли меча с отвращение. Аз обаче няма да го пусна, докато не отмъстя за моя Бог!

– Дай ми го! – рекъл Магът. – Аз ще се заема с възмездието.

– Значи, ти искаш да отмъстиш за нашите Богове, също като мен? – извикал акадецът, изправяйки се на крака.

– Ще прекарам нощта там, горе, в параклиса, и ще действам срещу Противника, призовавайки Върховния Бог – рекъл Магът. – Не зная какво ще стане, но знам, че утре един от нас ще умре... Той или аз! Ти ще бъдеш слуга на оцелелия.

– Ако си ти – винаги… Ако е той – никога! – рекъл надзирателят на мъртвата змия, подавайки му меча. После отново седнал и останал неподвижен като статуя.

Набу-Насир закачил меча на пояса си и го скрил под своето наметало, а после заобиколил терасата, откъдето се виждала голяма част от Вавилон – най-чудовищният град на света, който някога е съществувал. Съвсем близо можело да се видят покритите с бронз куполни покриви на трите храма на Луната, които се извисявали долу. Над безпорядъка от къщи, струпани в долината, погледът следвал двете успоредни укрепления, Имгур-Бел и Нивити-Бел, които се простирали в права линия, додето поглед стигал, като два царски пътя. Колесница, теглена от четири коня, можела да се движи върху тази крепостна стена като върху стадион. На север, отвъд вътрешната крепостна стена, река Ефрат криволичела, затворена в плетеница от улици и кирпичени къщи, като змия, чиито люспи проблясват тук-таме в гъсталака. Отвъд се виждал храмът на Зарпанит и пирамидата с висящите градини на царица Амитис, като островърха планина със стъпала от зелена растителност. Хоризонтът бил заграден от дългата линия на царския град, крепост от великолепни дворци, с неговите бастиони, кули, павилиони, порти от кедър и бронз, бойници от алабастър и ламели от злато и сребро.

Слънцето, което в този миг се потапяло в мъгла с цвят на шафран, сякаш подпалило всички тези здания със зловещо зарево в пурпурно и оранжево, което ги откроило на смолистия фон на града като вази, пълни с огън, върху тъмна скиния.

Набу-Насир погледнал пирамидата от седем храма един над друг, която възнамерявал да изкачи за последен път. Подобно на другите монументи на гордия Вавилон, и този пламтял в лъчите на залязващото Слънце – зикуратът на седемте светилища. Пламтял с всички цветове на небесната дъга; защото седемте храма, всичките квадратни, с изключение на най-високия, който бил с кръгла форма, имали облицовки от минерали или метали с различни цветове.

Броени от горе надолу, храмовете съответствали на седемте дни от седмицата. Броени от долу нагоре, техните последователни етажи напомняли, според Учението на Маговете, възвисяването на човешката Душа през цялото планетарно развитие, от нейното излизане от хаоса по време на Сатурновия период, та чак до завръщането ѝ към Божественото Слънце през метаморфозите на нашия свят. А и самата пирамида, подобно на хамелеон с променящи се цветове, сякаш участвала в това постепенно пречистване; защото тя преминавала от черното на Сатурн към алабастровата белота на Венера и през бледорозовото на Юпитер, през искрящото синьо на Меркурий към тъмночервеното на Марс, за да стане изтънчена, като плодника на едно цвете, в сребърния храм на Луната и в златния параклис на Бел.

Окото на Набу-Насир измерило пирамидата. Неговата тъжна и сериозна Душа се приготвяла да направи това възвисяване отново, за да се допита до Боговете в своята беда.

Той сложил крак на външното стълбище, което, преминавайки от етаж на етаж, обикаляло зикурата, за да стигне до върха. По пътя Магът не поглеждал нито към Слънцето, което вече се скривало зад жълтокафявите равнини на Месопотамия, нито към огромния град, чиито неясни очертания избледнявали в нозете му и който стъпка по стъпка пропадал все по-дълбоко в мрачната си бездна.

Набу-Насир се добрал до последната площадка на пирамидата и се озовал на прага на малкия храм на Бел, който я увенчавал. Слънцето се било скрило вече; след няколко мига нощта се спуснала над града. От тази височина Вавилон не бил нищо повече от мрачен хаос, от който тук-таме се издигали гигантски постройки като мъждукащи цитадели. Човек би казал, че самият Ереб* ¹ е родил от тъмната си утроба колосалния град, за да се опълчи на Небето. Ала над черния кръг на хоризонта се извисявал, в цялото си сияйно великолепие, звездният небосвод, дълбокото небе на Месопотамия, чийто тъмноиндигов цвят бил прозрачен като кристал. Жълти, червени и сини звездни сфери се въртели там, отронени като зрънца от един грозд и запратени на изумителни разстояния, в безбройни ритми, в необятна хармония.

1  Ереб – олицетворение на мрака в древногръцката митология (бел. ред.).

И под това небе, което било негова област на проучване, Набу-Насир съпоставял своята Мъдрост със случващите се събития. Той претеглял познанията си на везните на съдбата. Разбира се, възвишена била тая Наука. В продължение на хиляди и хиляди години ¹ , Маговете и техните предшественици, т.нар. Ману, са изучавали движението на звездите и другите небесни тела, както и регулярното въртене на небесния свод. Чрез своите наблюдения те определяли хода на небесния часовник с неговите сложни механизми, подобни на система от зъбчати колелца. Те открили определено влияние на небесните тела (не само на Слънцето и Луната, но и на петте планети) върху човешките съдбини, в зависимост от съответното им разположение в небето, на точно определено място, в точно определена година, определен ден и час. Цялата планетарна система не представлявала ли жив организъм, първоначално образуван от еднородна компактна маса, в който всяка планета представлявала необходим орган? Животът на хората и народите е подложен на техните многобройни влияния. Можело да се предскажат победите или житейските превратности, но не и естеството или подробностите на събитията – защото събитията са резултат от неизчислимо съчетание на човешка свобода и Божествено действие. Отпечатъкът на въздействието на съзвездията върху живота на хората и народите осигурявал донякъде рамките и платното, върху които се извезва нишката на събитията, но не и безкрайните бродерии, които хората и Боговете рисуват там. Ето как Набу-Насир предвидил, че катастрофа заплашва Вавилон, виждайки Марс и Сатурн в съвпад под знака на Скорпиона, ¹ но не предвидил огромния мащаб на упадъка, дълбочината на бездната, рухването на халдейското могъщество. Позорно падение, което сега позволило на юдейските пленници да крещят по улиците на Вавилон предсказанията на пророците и да обиждат минувачите с тези думи: „Слез долу, седни в прахта, девице, дъще на Вавилон; седни на земята, а не на трон, дъще на Халдея. Вземи воденичните камъни и смели житото; смъкни своите воали и надигни робата си; разголѝ бедрата си, за да минеш през потока; покажи голотата си, нека се види срамът ти!“.

1  Според Диодор Сицилийски, традицията на Маговете датира отпреди 50 000 години. Тази цифра може да е преувеличена, но все пак доказва, че в гръко-римската цивилизация, астрологията е считана за много древна наука (бел. авт.).

Даниил обаче владеел тази пророческа наука. Именно защото влизал в общение с Невидимото, той предвиждал бъдещето, властвал над царете и очаровал тълпите – докато Маговете живеели от векове в своите обсерватории, без власт над Душите, без въздействие върху съдбините на хората, безсилно съзерцавайки неизбежната съдба. В продължение на три хилядолетия, Маговете не съумели да смекчат свирепите инстинкти у царете на Ниневия и Вавилон, в които, въпреки егоистичното им благочестие, живеели алчното користолюбие и яростта на Ариман с цялата свирепост на жълтата туранска раса. Масово изклани веднага след като понечили да се опълчат на царете, Маговете накрая се затворили само в ограничените рамки на своята умозрителна наука: наблюдение на небосклона и неговите периодични завъртания. Царете се допитвали до тях само за хороскопи – и горко им, ако предсказанията им не били благоприятни! Маговете не успявали да укротят нито тигрите на Ниневия, нито биковете на Вавилон, нито Теглат Фаласар, който осеял цяла планинска верига с отсечените глави на племената, потомци на Мосох; нито Асур-Назир-Пал, нито Саргон, нито страховития Сенахериб, опустошителя на Юдея; нито Ашурбанипал, разрушителя на древния Вавилон, който със собствените си ръце одрал кожите на своите разбунтували се областни управители върху гробницата на собствения си дядо.

1  От гледна точка на Езотеричната Астрология, тук се наблюдава изключително откритие: в случая очевидно не става дума за съзвездието Скорпион, тъй като съвпадът е реално в съзвездието Водолей, но след специален астрологичен анализ от страна на консултанта на тази книга, който е астролог на академично ниво, извършен по молба на нейния редактор (също астролог, който бе усетил интуитивно, че тук се има предвид някакво подразделение на градусите на съзвездието), бе установено, че в рамките на конкретния лунен цикъл, играещ решаваща роля за превземането на Вавилон, на 1 ноември 539 г. пр.н.е., под лявото стъпало на съзвездието Змиеносец става троен съвпад: Слънце, Уран и Антарес (алфа Скорпион), който е в квадратура по знак с друг троен съвпад: стационарен Сатурн, съвпадащ с Луната и Марс, които са в додекатеморията (т.е. зона от 2,5 градуса от общо 12-те зони, на които се подразделя всяко зодиакално съзвездие, като всяка додекатемория се управлява от едно зодиакално съзвездие), управлявана от Скорпион в съзвездието Водолей там, където са водите, изливани от Водолей. Има също и т.нар. взаимна рецепция на управителите на двете съзвездия: Марс (управител на Скорпион) е във Водолей, а Уран (управител на Водолей) е в Скорпион, което допълнително усилва значението на този аспект. Това доказва, че Шюре или е имал достъп до неизвестни за нас, но много точни и дълбоки астрологични източници и/или методи, или пък е имал изключителна ясновидска дарба, разкриваща му събития и астрологични факти с изумителна точност (бел. ред.).

И винаги Набу-Насир виждал пред себе си страховития юдейски аскет с благ, но непобедим взор, укротителя на Души, пред когото никой не можел да устои – агнето, по-силно от лъвовете, този пророк на бедите, предвестител на катастрофите. Не бил ли именно Даниил онзи, който очаровал и омаял Навуходоносор, най-страховития от тираните, като му изтълкувал неговите сънища? Не получил ли от него титлата Архимаг – Върховен Маг, което предизвикало смут у всички халдейски жреци? И накрая, не бил ли той онзи, който предсказал и може би дори скроил замисъла за падането на Вавилон?

И Магът отново видял в съзнанието си изумителната сцена, предшестваща смъртта на Валтасар.

В дъното на огромния подземен коридор на царския дворец с облицовани с кедър тавани и стени, в края на този низ от зали, чиито стенни алени керамични барелефи на черен фон пресъздавали вавилонски войни и триумфални победи, сякаш пурпурът на победителите бил обагрен с кръвта на жертвите; в дъното на тази пещера на надменност и сладострастие, любимите покои на царя сияели като златен параклис с пламтящи факли. Валтасар седял там на своя трон, полуоблегнат върху разкошно ложе, неговите нагиздени полуголи жени се притискали сладострастно около него на групички, а придворните му образували кръг. Царят бил мрачен. Той бил заповядал да донесат свещените бокали от Йерусалимския храм и пиел от тях, за да се замае от алкохола, предизвиквайки при това врага и Бога на своя противник. Изведнъж избухналият смях секнал в гърлата; шепот пробягнал през тълпата и ръцете на жените се протегнали с жест на ужас към отсрещната стена, от другата страна на масата, където сияел свещникът със седем свещи. Валтасар се вгледал и видял как една светеща ръка очертава три свещени думи под фриза на стената. Той се изправил и попитал, заеквайки:

– Набу-Насир, можеш ли да ми обясниш онуй, що значат тия три думи?

Магът е принуден да признае, че дори не познава знаците на тази писменост.

– Доведете ми Даниил! – провиква се царят.

И сякаш вече предупреден, Даниил се явил – блед, тържествен, невъзмутим. Той прочел и произнесъл на висок глас трите думи, които сияйната ръка с дълги вретеновидни пръсти, ръка на Ангел или Дух, току-що написала на стената и които все още греели като Божествен подпис под последната буква. Пророкът рекъл:

– Манѐ, Текел, Фарес – това означава на езика на Земята: Число, Тежест, Мяра, а на Вечния Език на Бога: Мъдрост, Правда, Умереност. О, Валтасар, също като твоите предшественици, ти си живял като безумец в неправда и безпорядъчност, бил си претеглен на везните и си се оказал твърде лек. Ето защо твоето царство е дадено на друг. ¹

По време на тази реч, надписът и светлозарната ръка върху стената избледнели. Даниил все още говорел, когато един страж се втурнал в залата, викайки:

1  Виж Книга на пророк Даниил в Библията, гл. 5. Тази Книга на Даниил и самата личност на Валтасар са считани просто за някаква легенда, но клинописните текстове, в които той е наречен Бел-Сур-Асур, потвърждават съществуването на Валтасар. Що се отнася до трите загадъчни думи, те са били част от свещения език на древните храмове. Мене, Манас, Ман обозначава във всички индоевропейски езици човешкия ум във всемирния му и Божествен аспект. Вижте красивото тълкувание на тези три думи от Saint-Yves d’Alveydre в неговата книга Mission des Juifs [Сент-Ив д‘Алвейдър: Мисията на евреите] (бел. авт.; [бел. ред.]).

– Персите нахлуха в града през Ефрат… Те крачат към двореца!

Валтасар залитнал; обезумелите му жени се вкопчили в него, но той, досущ като един нов Сарданапал ¹ , се изтръгнал от техните обятия, разтърсвайки тази купчина пулсираща плът, и се провикнал:

– Оръжията ми! Искам да се бия!

И той излязъл и паднал, убит от своите телохранители, вече подкупени от врага.

Ала ето, че пророкът, превърнал се в най-могъщият човек в града, отишъл в лагера на Кир, за да преговаря за мир от името на големците от царския двор.

Какво щял да донесе на връщане оттам? Дали Вавилон щял, на свой ред, да бъде постигнат от участта на Ниневия? Дали градът щял да бъде плячкосан и изравнен със земята, за да може плугът да мине през него и дивите зверове да копаят бърлогите си в неговите развалини? Дали победителят щял да премахне Школата на Маговете и да издаде смъртна присъда на нейния водител? Всичко можело да се очаква от непроницаемия и страховит пророк.

Ала Набу-Насир не се предал на поражението. Той също усетил зад себе си неизмерима магическа мощ – сила, бликаща през звездите от дълбините на Безкрая и събирана от триставековна наука. Той щял да се бори докрай, дори и ако трябва да бъде поразен от непознатия Бог на юдеите и от Неговия пророк!

С тази предизвикателна мисъл, той протегнал хоризонтално на север върха на голия меч, който носел на колана си – онзи меч, с който осквернителят Даниил отсякъл главата на змията. Той задържал меча неподвижно за минута над мрачния Вавилон, под неизменните съзвездия, проблясващи на небосклона, призовавайки Юпитер и Венера, винаги благотворните планети. В същото време волята му се простряла надалече в нощта срещу невидимия противник.

1  Сарданапал: според древногръцките легенди – последният цар на Асирия, известен с драматичната си смърт (бел. ред.).