КНИГА СЕДМА ЧУДОТО НА ЕЛАДА АПОЛОН И ДИОНИС ЕЛЕВЗИНСКИТЕ МИСТЕРИИ И ТРАГЕДИЯТА

Блажен е, който е преминал през Мистериите: той познава Първоизвора и края на живота.

Пиндар

Красивото – това е великолепието на Истинното.

Платон

Глава I Гордиевият възел

Ролята на Древна Гърция в човешкото развитие може да се обобщи накратко в главната идея, която извадила наяве в света, за да просияе тя. Тази идея може да се формулира по следния начин: Творческото дело на Елада е най-съвършеното осъществяване на Божественото в Човешкото под формата на Красота. Чрез това дело ние съзерцаваме мощното въплъщение на тази Божествена Красота и нейния хармоничен израз, както в изкуството, така и в цивилизацията. Все още живеем върху отломъците от това дело и отблясъците на тази идея, но знаем ли нейния произход и пълното ѝ историческо значение? С други думи: съумяваме ли да свържем с органична връзка това Откровение с онези, които го предхождат, и с онова, което го следва?

В това отношение, Древна Гърция има уникално положение и главна роля. Тя бележи прехода между древния период на политеистичните религии и християнството. Именно това е гордиевият възел, в който се заплитат всички тайни нишки, вървящи от Азия към Европа, от Изтока към Запада.

Разплели ли сме тези оплетени нишки? Проникнали ли сме чак до дълбините на светилището? Въпреки нашите разкопки и открития, все още сме твърде далеч от този свят и неговите сияйни Тайнства.

Уви! Магията е развалена; изчезнала е усмивката на Боговете, разляла се над света като пурпурна зора. Оттогава насетне нито един народ никога не я е съзирал отново, хората никога не са преоткривали това чудно равновесие между Душата и тялото, това изящно взаимно проникване на Духа и материята, което е дало крила на олимпийските атлети, както и на словото на Платон. Днес суровите сенки на християнския аскетизъм, внушителното скеле на една цивилизация, основана на трудоемките механизми и конструкции на една материалистична наука, се трупат и извисяват като непроходими планински вериги между нас и светлозарната Аркадия, към която ни тегли едно толкова носталгично желание.

Две хиляди години история скриват от нас свещената Древна Гърция, а ние сме изгубили тайната на нейното Божествено опиянение, напоено с Мъдрост и фина възвишена наслада. От друга страна, принудени сме да признаем, че тя винаги е половината от нас самите, понеже ѝ дължим нашите изкуства, нашите философии и дори нашите науки. Поради тази причина древногръцкият гений ни изглежда все повече като неразгадано чудо.

Следователно можем да говорим за елинско чудо по същия начин, както за християнско чудо, а нищо не символизира по-добре в нашите очи чудото на Елада от преданието за Прометей – дръзкият похитител на мълнията, който, открадвайки Небесния Огън, за да го донесе на хората, им дарил изкуствата, науката и свободата.

И до днес още историците търсят обяснението на това чудо на Елада в страната и расата на елините. Тези два фактора със сигурност са били най-важните и задължителни условия. Ако Европа изглежда като разклонение на Азия, то Гърция, завършваща в Пелопонес и заобиколена от своите острови, изглежда като най-деликатния клон и цветния букет на Европа. Заливи и носове, сенчести долини и голи върхове, всички силуети на планината и морето са очертани и съчетани в изкусна хармония, с трезвост, преизпълнена с богатство. Човек би казал, че стръмните заснежени върхове на Тесалия са изваяни от самите Титани. Дали не са били изсечени, за да бъдат престол на Олимпийските Богове, а пещерите на Китерон – обвити с бръшлян, за да покрият амурите на Боговете, влюбени в жените на Земята, a миртовите горички и изворите на Аркадия – за да приютят дриадите и другите нимфи? Нима равнините на Елида, Аргос и Атика не очаквали устремния галоп на кентаврите и героичните битки? Нима Цикладите, осеяли виолетовото море като седефени миди или розови цветове с ресни от пяна, не отправяли своя зов чрез танца на Нереидите? Нима скалата на Акропола, сама по себе си, не жадува за Партенона с бронзовата Дева, чийто шлем и перо върху него блестят от толкова далече? И накрая, тъмният кратер на Делфи, над който се извисяват белите върхове на Парнас, този „пъп на Земята“, не изглежда ли като мястото, предопределено за триножника на Пития ¹ , – прорицателката, която тръпнела от гласа на бездната и от диханието на Небето? Това несъмнено са прекрасни декори, само че люлката, колкото и красива да е, все още не създава самото дете.

1  Пития наричали всяка жрица, пророчица на Аполон. Пития сядала на специален триножник и потъвала в транс, изпратен от Аполон, докато чрез нея се изричало поредното пророчество. И двете названия произхождат от името на убитото от Аполон чудовище Питон, охранявало свещения извор край бъдещото прорицалище (бел. ред.).

Разноликите народи, които се срещали, кръстосвали и сливали със старите пеласги в Елада, с траки, етолийци, ахейци, лидийци и еолийци, дали са достатъчни, за да разгадаят, посредством красотата на тази земя, загадката на древногръцката религия и поезия? Начело на тях съзирам двата типа, синтезиращи качествата на цялата раса: йонийците и дорийците. Йонийците, дошли от Азия, са онези, които индусите наричат явани, т.е. онези, които се покланят на Йони – женският аспект на Божественото и възприемащите сили на плодородната Природа. Тези народи следователно предпочитали Богините пред мъжките Богове: Кибела* – Майката Земя, сладострастната Астарта и променливата Хеката. Те представлявали женската страна на древногръцката Душа, изяществото, освободеният от оковите Дух, многостранността с определена мекота в нея, но също така и страстта, духът на буйното празненство и възторга. Тези йонийци се озовали в Елада, лице в лице с дорийците – сурова и войнствена раса, дошла от север, от студените равнини на Скития, през обраслите с растителност планини на Тракия. Те били варвари; енергичните им тела били закалени в ледените води на Стримон, но в безстрашното си сърце и в червеникавите си коси те носели лъчите на този хиперборейски Аполон, споменът за когото бил запазен както в Делфи, така и на остров Делос. Те въплъщават мъжкия елемент на древногръцкия гений. Техните Богове са тези на Небето: Вулкан, Зевс, Аполон – огънят, мълнията и светлината. Техните герои се зоват: Херакъл – убиецът на чудовища, и Диоскурите, близнаците Кастор и Полукс – укротителите на коне.

Борбата между йонийците и дорийците, която се засилила в съперничеството между Атина и Спарта и в катастрофалната Пелопонеска война, съставлява самата основа на древногръцката история и изпълва цялата ѝ продължителност със своите кървави летописи. Ала достатъчна ли е тя, за да обясни религията и поезията на Древна Гърция? Как става така, че те изглеждат от самото начало като едно хармонично здание, непоклатимо дори и под въздействието на въображението и творческите волности на поетите? Отде иде единството на Пантеона на древногръцките Богове и неговата великолепна йерархия, ритмична като стъпките на Музите и като полета на Ирида – Небесната дъга, между Небето и Земята? Забележете: тази йерархия още от самото начало изглежда еднаква у йонийския Омир и у дорийския Хезиод. От коя власт на кой авторитет се излъчва съдилището на Амфиктионите, заседаващо в Делфи, което налага утвърждаване на националното единство над вътрешните раздори? И най-накрая, кой от праисторически времена е дал надмощие на мъжествения гений на дорийците над страстната и възторжена сила на йонийците, без да ѝ отнеме свежестта и да я смачка, а напротив, като подготвя най-прекрасния ѝ разцвет чрез изкусна култура и наука?

Древногръцките поети разказват, че Юпитер (Зевс), влюбен в красивата Европа, се превърнал във великолепен бик и я взел на гърба си, за да я пренесе през лазурните вълни от топлите и влажни брегове на Азия до дивия остров Крит – един внушителен образ на йонийските преселения на народите и безбройните похищения на жени в онези сурови, но весело-игриви времена. За да проследим обаче това предание в неговата възхитителна символика, с какво обаяние Юпитер, след като, в една пещера на планината Ида, облякъл човешката си форма, през която сияел Бог, с каква мълния в зениците си, с какви огнени милувки преобразил наивната девица във властна жена, която трябвало да се разгърне и последователно да изяви съблазнителността на Афродита, неудържимия устрем на Атина Палада и сериозността на Мелпомена? Тази Гърция ни привлича не само с усмивката си, тя ни пленява и предизвиква с дълбокия плам на своя поглед. Отде иде тая сила и тая магия? Ето я загадката, ето я задачата за решаване.

Земята и народът биха били достатъчни, за да ни обяснят с най-голяма точност тази безгрижна, духовна, смееща се и изящна Гърция, която Тен и Ренан ¹ ни обрисуват толкова добре, но в която не се усеща нито йонийската страст, нито дорийското величие. ² Тя е тъй очарователна, тази Гърция на моряци и пастири, любезни пирати и изтънчени творци на изкуството. Тя си играе превъзходно с живота, идеите и Боговете. Тя им се наслаждава, като същевременно лекичко им се надсмива. Това ни помага да разберем Теокрит, Аристофан, Антологията и Лукиан*, ораторите, софистите, демагогията на Атина и свирепата политика на Спарта. Ала наред с тази светска и игрива Гърция има и друга, по-сериозна и по-дълбоко затрогваща. Това е Гърция на Омир и Хезиод, на Пиндар и великите лирици, на Фидий и Праксител, на Есхил и Софокъл, на Емпедокъл*, Хераклит, Питагор и Платон; само че гръцката Душа, проявена в тези велики личности, не може да се обясни нито със земята, нито с расата, нито с историческия момент – а само със свръхчовешките вдъхновения, дошли да я повдигнат. Упадъчната Гърция, която твърде често ни представят като истинската Гърция, е само тази от последните времена, повърхността и прахта на собствения ѝ гений в процес на разложение.

1  Hippolyte Adolphe Taine и Ernest Renan – френски историци и философи (бел. ред.).

2  Вижте изследването на Ренан върху религиите на Античността в неговата книга Essais d’Histoire religieuse [Есета върху религиозната история], както и Philosophie de l’art en Grèce [Философия на изкуството в Гърция] от Тен (бел. авт; [бел. ред.]).

Както всички велики народи, и Гърция в своя доисторически период е имала религиозно Откровение, приспособено към нейната природа и мисия – Откровение, оставило своята следа в легендите и в институциите ѝ, извор на Светлина и Живот, който подхранва нейните шедьоври и пресъхва едва след като са родени. Накратко, зад видимата Гърция има и друга Гърция – невидима. Единствено последната обяснява първата, защото именно тя я е създала и организирала. Нейната тайна се крие от нас в своите Мистерии, защитени от обета за мълчание и смъртното наказание, постановено от Ареопага ¹ срещу онези, които го нарушават. При все това, орфическите фрагменти, загатнатото и недоизказаното според Платон, трактатите на Плутарх ² , нескромната невъздържаност на александрийските философи, споровете на църковните отци, топографията на руините на Елевзина и техните характерни надписи ни позволяват да си изградим представа за същността и символиката на тази тайна религия. ¹

1  Ареопаг – държавен орган на Древна Атина с широка политическа, съдебна, контролираща и религиозна власт (бел. ред.).

2  Вижте по-специално следните четири трактата: „За Изида и Озирис“; „За буквата Е в Делфи“; „Защо Пития не предсказва в стихове“; „За светилищата, чиито прорицатели са спрели своето дело“ (бел. авт.; [бел. ред.]).

Затова нека навлезем смело в полумрака на двете най-почитани светилища на Древна Гърция: в Делфи и в Елевзина. Ще ни се явят две Божества, представляващи двата противоположни полюса на гръцката Душа, които ни дават ключа: Аполон и Дионис.

Аполон, дорийският Бог в най-висша степен, вдъхновител на Мъдростта и прорицателството, повелител и наставник на съзнателната и дисциплинирана индивидуалност, е Слънчевото Слово на Зевс, промислено и заченато като Вечен и Безкраен Бог, разкриващ Архетипите, Първообразите на нещата. Когато Аполон говори, посредством светлина или звук, лък или лира, поезия или музика, той е прякото проявление на своя Отец, Езикът на чистия Дух към духовете. Сияен Посланик на необозримия Небесен Простор и несътворената Светлина, спяща в изначалната нощ, спасителна за тези, които я призовават, и страховита за онези, които я отричат, непроницаема за човеците, тя се рее над времето и пространството в безупречно великолепие.

Дионис е другото Слово на Зевс, но колко различно от първото, този син на мълнията и Семела! В него намираме проявлението на същия Бог чрез видимия свят, слизането Му в материята, кръговрата Му в земната, растителната, животинската и човешката природа, където Той се разпръсква и раздробява до безкрайност. Бог на жертвоприношенията и насладата, на смъртта и прераждането, на въплъщението и обезплътяването. Чрез Своята разпръснатост и Своето потапяне в Душите на Великото Цяло, Той прелива едновременно и от радост, и от мъка, Той лее изобилно опиянение, страдание и възторг. Той е страховит и благ, съдбоносен и възвишен. Защото, ако е плодороден в творенията, Той е плодороден и в преображенията, в трусовете и обратите; и същото това неудържимо желание, което Го е потопило в дълбините на бездната, може да Го накара да отскочи с чуден устрем към чистия етер на Зевс, дето далечни Слънца сияят сам-сами през Архетипите на световете.

1  Най-доброто описание на Елевзинските Мистерии, като имам предвид не индивидуалното Посвещение, давано на възпитаниците на Евмолпидите, а празниците, чествани ежегодно в светилището, се намира в Символиката на Кройцер, преведена и разширена от Joseph-Daniel Guigniaut под заглавието Religions de l’antiquité [Жозеф-Даниел Гиньо, Религии на древността]. Вижте също твърде забележителния труд на г-н Foucart: Recherches sur l’origine et la nature des Mystères d’Éleusis, Mémoires de l’Académie des Inscriptions et Belles-Lettres [Пол Фукар, Изследвания на произхода и естеството на Елевзинските Мистерии, Мемоари на Академията за надписи и белетристика], XXXV, част втора, публикувана отделно от Klincksieck, 1895 г., и отличното изследване върху разкопките в Елевзина, от г-н Charles Diehl в неговите Excursions archéologiques [Шарл Дил, Археологически екскурзии]. Намираме живи описания на Делфи и Елевзина в неотдавнашната изящна книга на г-н André Beaunier, Le Sourire d’Athéna [Андре Боние, Усмивката на Атина]. (бел. авт.; [бел. ред.]).

Казано накратко, Аполон е статичният Бог на Откровението, а Дионис – динамичният Бог на Развитието. Техните срещи, сблъсъци и временни съюзи съставляват самата история на гръцката Душа, от езотерична гледна точка.

Тази история има три етапа: първоначалният Орфизъм, Елевзинските Мистерии и Атинската трагедия. Тези три светлозарни точки всеки път ни показват победа на Аполоновото Начало над Дионисиевото Начало, последвана от помирение между двамата противници. Оставен сам на себе си, Дионис отприщва страстите или се изгубва в безконечното, но под дисциплината на Аполон разгръща чудодейно обаяние и могъщи сили. Следователно Гърция бележи този единствен по рода си исторически момент, когато Космичните сили, в неравна борба у другите народи, постигат съвършено равновесие и своеобразно хармонично сливане.

Съглашението между Аполон и Дионис е шедьовърът на елинистичната религия и Тайната на Свещена Гърция. ¹

Така пред нас се появява, усукан и заплетен в трудно за разнищване кълбо от най-мистериозните сили на Вселената, гордиевият възел на древногръцкия гений. Защо нямам меча на Александър, за да го посека! Поне ще се опитам да разнищя няколко нишки. Посредством видимата Гърция, нека се опитаме да проникнем в невидимата. След като хвърлим поглед на разноцветната фасада на храма, бляскава от статуи и трофеи, ще влезем в светилището. Там навярно ще видим как действат Космичните Йерархии, нареждащи чудесата, на които се възхищаваме отвън.

1  Тук е мястото да отдадем дължимата почит на онзи, който е открил трансценденталното значение на Аполон и Дионис за гръцката естетика. Самата Гърция, която го е описала толкова мощно в своите митове и го е осъществила в своите Мистерии, не го е изразила чрез устата на своите философи. Може би не го е изразила, защото много го е преживявала. А що се отнася до съвременните философи, никой дори и не подозира за това дълбоко значение. Единствен Ницше го разгадава в своето гениално есе: Die Geburt der Tragödie aus dem Geiste der Musik [Раждането на трагедията от гения на музиката]. След като забелязва в цялата древногръцка литература коренния антагонизъм между Аполоновия елемент и Дионисиевия елемент, той характеризира първия като феномен на бляновете, а втория – като феномен на опиянението. Блянът носи красиви видения; опиянението поражда своеобразно сливане на Душата с Душата на същества, стихии и елементи. По тази причина Ницше нарича Аполон принципът на индивидуализацията, на благородната човешка индивидуалност, а Дионис – принципът на себеотъждествяването с Природата, на завръщането към Великото Цяло. От тази дълбока гледна точка, той стига по дедуктивен път до нови и поразителни заключения, първо – за контраста между съзерцателния ведър покой на епичните рапсодии и бурната страст на гръцката лирика, а после – за първичното естество на дитирамба и за произхода на трагедията, където тези два принципа се сливат чрез синтез. Накратко, Ницше идеално е характеризирал психо-физиологичните въздействия на Аполоновата и на Дионисиевата сила, а също така, показва тяхното отражение в гръцкото изкуство. Ала неговият начин на мислене и неговата философия не му позволяват да достигне чак до Космичните Йерархии, на които Аполоновият блян и Дионисиевият възторг са само отразени действия. Не допускайки съществуването на Духовен свят над физическия свят, Аполоновото видение на Архетипите може да бъде за него само поетична халюцинация, а Дионисиевият екстаз – само връщане към небитието, или към безсъзнателността на стихиите и елементите. Върху неговата ретина (раздразнена от философията на Шопенхауер), Светлината на Аполон и Пламъкът на Дионис се видоизменили, превръщайки се в черното петно на песимизма. Това само прави откритието му още по-забележително. Необходима е била изключително проникновена интуиция, за да достигне без Езотеричната традиция и без цялостното Просветление чак до прага на Мистериите и да повдигне крайчеца на тяхното було. (бел. авт.).

Глава II Видимата Гърция Делфийският Аполон

Още от времето на древните пеласги, единствен Зевс-Юпитер царувал над някои върхове на Тракия и Тесалия, където имал светилище в Додона. Имал и други светилища в Аркадия и на остров Крит, по склоновете на планината Ида. Това бил възвишен Бог, но недостъпен и страховит. Неговите служители били царе жреци, живеещи на укрепени възвишения. Тези тъй наречени анактес се наложили чрез сила и терор, в името на победителя на Титаните – потомци на Уран и на Сатурновата Нощ. Хората сляпо се подчинявали на неговите оракули, без да ги разбират. Призовавали го нощем в безбройните очи на небосвода, покланяли му се под тътена на гръмотевиците и пак него слушали в пукота на разлюлените дъбове. Посредством указите на своите царе жреци, той властно се разпореждал със съдбините на народите и обединявал хорските тълпи под своя закрила в загражденията на исполинските стени. Ала този Космогоничен Бог с естеството на Уран почти не се интересувал от клетата раса на смъртните: по-скоро ги търпял, отколкото да ги обича. Могъществото му закриляло домашните огнища, договорите, дадените обети. Какъв обаче е той, Недостъпният? Кой изобщо ще го види някога?

Настанала същинска революция, когато в Елада дошли дорийците, облечени в животински кожи, въоръжени с големи лъкове и дълги стрели, следвани от червенокосите си жени, своеобразни друидки, които преди всяка битка призовавали Хелиос със силни викове, в свещен възторг. Слънчевият Бог, Когото те донесли в пламтящите си лазурни очи, в колчаните и химните си, не бил някакъв далечен Бог, а Бог, присъстващ навсякъде. Слънцето било само неговият външен знак, неговата небесна колесница. Този Син на Зевс говорел непосредствено на човешкото сърце. Той говорел нов език: чрез дрънченето на оръжията, чрез звънливата лира и чрез песента. Скоро мощно трептение пронизало елинската Душа – тръпка от Светлина и мелодия. Нека Юпитер-Зевс гърми по върховете – Аполон се разкрива в красивите голи тела и химните на радостта! Тогава казвали, че ритъмът на звездите се предава на човешките крайници, на благозвучието на речта, на струните на лирата, на бойните фаланги, на шествията на девиците, за да се материализира в изникващите колони и архитрави на храмовете. Слънчевото Слово на Аполон щяло да сътвори хармоничния човек и града. Туй било първото му чудо.

Всичко това намира отклик в Омировия Химн към Аполон. ¹ Древногръцкият гений представя в антропоморфен облик своите Богове и посочва тяхното местонахождение, но в неговата поезия дочуваме ехото от далечни Космични събития.

– Именно от теб, о, Феб – мълвял пътуващият поет, – са вдъхновени песните: и на здравия материк, който храни юниците, и на островите. Теб възпяват високите скали и планинските върхове, и реките, течащи към морето, и стръмните склонове по ивиците земя, врязани в морето, и пристанищата.

Така самата Земя пее химн за Бога, със своята фауна и флора – жив отговор на лъчите, които я прегръщат. След това поетът приветства рождението на Аполон. Главното събитие на нашата планетарна система, появата на Слънцето в Сатурновата нощ, което Ришите в Индия съзрели в неговия реален космогоничен аспект като огромни кръгове от сянка и светлина, приема във въображението на древните гърци формата на изящно предание, проникнато от дълбока символика. Това е дорийската мисъл, изразена от йонийски поет. Богинята Лето, прегърнала на колене една палма на остров Делос, родила Бога.

– Всички Богини викали от радост... И майката на Аполон, носител на златния меч, не му дала гърдата си да суче, а Темида (Справедливостта) му поднесла с безсмъртните си ръце нектара и жадуваната амброзия; и Лето се възрадвала, защото родила син, могъщ стрелец. Феб, след като изпил нектара, не можал да се сдържи и скъсал всичките си върви. Той казал на Безсмъртните: „Дайте ми любимата лира и извития натегнат лък – и аз ще разкрия на човеците истинските замисли на Зевс“. Като казал това, Стрелецът Феб с дългите коси слязъл на Земята по обширни пътища; и всички Безсмъртни били изумени, а остров Делос бил покрит изцяло със злато и се разцъфтял като планински връх под килим от горски цветя.

1  Хиперборейските жрици от Делос, Девите Делиади, за които вече се говори в Омировия химн и чиито гробници е открил г-н Омол [Jean Théophile Homolle] в Делос, били негови следовници. (бел. авт.; [бел. ред.]).

След това авторът на химна рисува с думи удивителните последици от култа към Аполон в Делос:

– Ако някой се появи ненадейно, докато йонийците са така сплотени чрез теб, той би повярвал, че те са тъй Безсмъртни, недосегаеми за старостта. И би се възхитил на изяществото на всички тях и би се омаял вътре в Душата си, съзерцавайки мъжете и жените с техните красиви пояси, бързи ладии и многочислени богатства, и най-вече – едно велико чудо, възхвалата към което нивга не ще секне: Девите Делиади, служителки на Стрелеца Аполон. Те първо възхваляват Аполон, а после – Лето и Артемида, игрива със своите стрели. А след това си спомнят древните мъже и жени – и пеейки химн, разказват за човешкия род. Те умеят да подражават на гласовете и ритмите на всички народи; и казват, че се чува един-едничък глас, защото пеят в съвършено съзвучие.

Не виждаме ли в тази картина разцвета на новата религия? Привлечени от музиката в чест на Аполон, от всички страни към свещения остров пристигат ладии. Под звуците на лири, мъже и жени се изкачват на групи в храма. Усеща се целомъдрието и сериозността в тази човешка архитектура. Това е отпечатъкът на Аполон върху йонийската раса. Под неговите стъпки, древногръцките градове се подреждат в ритъма на красотата. Много столетия по-късно, когато, след победата при Платея, гърците издигнали олтар на Зевс Освободителя в този град, те поискали първият огън да бъде донесен там от Делфийското светилище, което не било осквернено от присъствието на варвари. Един младеж, Евхид, предложил той да осъществи този преход, дълъг повече от двадесет левги, без да остави огъня да изгасне. Когато донесъл огъня, подобно на вестоносеца от Маратон*, паднал мъртъв. Така мъжествената младост отдала почит към своя Бог.

И ако Аполон ръководи организацията на града, то неговото по-фино и по-благородно влияние се проявява в поетичното вдъхновение. От тази вълна на вдъхновение, която Слънчевото Слово разлива от Елада към Йония и която се връща обратно от Йония към Елада под формата на безброй поеми, произлезли Илиада и Одисея – епопеята и теогонията, Омир и Хезиод, разнообразните цикли от героични легенди и митове, които се пресичат в огромни кръгове, без да се сливат, като вълничките по повърхността на бистра вода. Какъв е изначалният характер и природата на това вдъхновение? Лукреций е казал, че хората за първи път виждат възвишените форми на Боговете насън. Началото на Теогония на Хезиод потвърждава тази хипотеза. Именно близо до виолетовия извор на Хипокрена, в гъстата сянка на огромните дъбове, Хезиод бива посетен от своето видение за Музите. В съня си той ги вижда как слизат от заснежения Олимп с леките си нозе.

„Втурвайки се напред, обгърнати от плътен въздух, те отиват в нощта, извисявайки прекрасните си гласове и възхвалявайки буреносния Зевс и почитаемата Хера, покровителката на Аргос, която крачи със златни сандали, и дъщерята на буреносния Зевс, Атина с очите ясни, и Феб Аполон, и игривата Артемида със своите стрели. „Хей, пастири, които спите под открито небе – провикнаха се те, – о, долна раса, която не е нищо повече от един търбух! Ние умеем да казваме многобройни лъжи, наподобяващи истини, но умеем също, когато ни е угодно, да говорим Истината“. Тъй говорeха истинските дъщери на великия Зевс; и те ми дадоха скиптър, зелена клонка, за да пожъна възхитителни лаври; и ми вдъхнаха Божествен глас, за да мога да говоря за минали и бъдещи неща.“

Събуждайки се от този сън, Хезиод осъзнал своята мисия. Той възкликнал:

– Защо да оставам край дъба и скалата?

Така пастирът се превърнал в поет.

Ето го Аполоновото видение в неговото простодушие и първична автентичност. Съвременната критика е свободна да вижда в него само безпристрастна алегория или пък игра на превъзбуденото въображение. Науката за Духа, освободена от всякакви схоластични или широкоразпространени суеверия, вижда в него отломък от древното ясновиждане – вдъхновение свише, което се приспособява към съзнанието на виждащия. Подобно на Омир, и Хезиод нарича Музите с израза Дъщерите на Мнемозина – име, което би трябвало да се преведе като Мъдростта на Паметта. Мнемозина всъщност представлява онази всеобща памет на Природата, онази Астрална (Космична) светлина – фин, ефирен елемент, в който се реят образи от миналото. Деветте Музи на Хезиод се явяват като разумни посланички на тази светлина, благи будителки на най-висшите човешки способности, фини сеятелки на науки и изкуства в човешките умове. От само себе си се разбира, че свободното въображение на поетите, като се започне от това на Омир, е работило усилено върху тези първични дадености. Ала като цяло и чрез основните си мотиви, митологията и епосът на Древна Гърция представят добре това Космично видение, което гърците наричат Светлината на Аполон.

Аполон обаче не се проявява само като управител на града, образец за красивите ефеби ¹ , вдъхновител на поезията. Той е също и Богът на прорицателството и Мъдростта. Тези два последни атрибута го правят панелинистичен Бог в най-висш смисъл, Духовен Водител на съдилището на Амфиктионите, върховен арбитър на гръцките народи. Чрез тези функции, той се намесва в съдбата на индивидите и народите. Това била неговата най-видима, най-важна роля. По този начин той показвал, че присъства и е деятелен в целия античен свят; защото много чуждоземци, тираните на Сицилия и Лидия и дори фараоните на Египет, идвали да се съветват с него – но той се свързвал със своите оракули само чрез жреците и жриците си в своето светилище.

Атина била главата, мозъкът на Гърция, но туптящото ѝ сърце се намирало единствено в Делфи. И така, нека се отправим към Делфи.

Ето, че сме вече далеч от града на Атина Палада, чиято крепост се извисява свободно над равнината на Атика, между далечната усмивка на морето и благоуханните склонове на планината Имитос. Делфи е величествено и трагично място.

В тъмната клисура на Фокида, на дъното на една пропаст от отвесни скали, планината на Аполон се е сгушила срещу отвесната стена на Парнас, като орел, подплашен от мълния. Отдалече изглежда малка, заради колосите, които я обграждат; с приближаването расте малко по малко. До нея, между Парнас и планината Кирфис, река Плейстос извира от зловеща извита пукнатина и бучи под хаос от скали. Никакъв хоризонт; жадна, напукана земя, а навсякъде – застрашително надвиснали върхове, от които земните трусове събарят огромни скални късове. Чрез тези върхове, устремени към небето, както и чрез тези дълбоки пропасти, земята тук свидетелства за своята вулканична мощ на съзидание и разрушение.

1  Ефеб – древногръцки младеж, подготвян за зрял гражданин на полиса посредством философско и военно обучение (бел. ред.).

Защо Богът на Светлината е избрал това страховито място за своя обител? Подобно на съвременните пътешественици, и древните поклонници, идващи на дълги върволици през равнината на град Криса, страдали от това потискащо усещане. Ала усещането се смекчавало, озарявало се от достойни образи и благородни чувства с приближаването към целта. Далечният отблясък на мрамора и бронза ги заслепявал още от пръв поглед. Те пресичали предградието на Мармария, засенчено от маслинови и ясенови дървета, и се изкачвали по свещения път. Там приветствали паметника на Маратон* с неговите бронзови воини и едноименните герои на Атина, а срещу него – паметника на спартанците в чест на победата при река Ейгос Потамос, поставен там от лакедемонците като предизвикателство към техните съперници, заедно със Зевс, поставящ короната върху главата на цар Лизандър*. Поклонниците се изкачвали нагоре и все нагоре по широкия път, който се виел и лъкатушел между редиците от лаврови и миртови дървета. Съкровищата на вражеските градове, принудени да се помирят пред общия Бог, предизвиквали у тях разнообразни чувства. Те приветствали колоната на Тиадите, съкровището на остров Родос, триножника на Платея, победата на Месения и прелестните Кариатиди на Книдос.

Съзирайки сребристия извор, наречен Касталия, който бликал от една пукнатина в скалата Флембукос, те най-накрая се озовавали пред храма на Аполон, покрит с щитове и трофеи – единствен и неповторим храм, разположен безстрашно между скалите по стръмните склонове на Федриадите (Сияещите), обагряни от залязващото Слънце във виолетови и пурпурни нюанси. И тогава поклонниците, разтърсени от дълбоко вълнение, запявали пеан ¹ . Те мислели вглъбено за мита, според който орелът на Юпитер-Зевс, натоварен с мисията да намери центъра на света, кръжал над върховете на Парнас – и гмурвайки се в пропастта, кацнал на свещената планина.

Този орел – не бил ли той сега самият храм, ограден от двете си скали, като криле, изправени, пламтящи и носещи в сърцето си Словото на Аполон, което призовава появата на всички тия чудеса?

1  Пеан (гр.) – хорова песен в чест на Аполон, в качеството му на Бог Целител (бел. ред.).