Глава V Мистерийният Дионис

С Деметра и Персефона, ние се докоснахме до първичните душевни дълбини на Елевзинските Мистерии. За да достигнем до тяхната разумна и космогонична основа, трябва да се взрем чак в Сърцето на забуления Бог, който бил утвърден в една определена епоха, когото Евмолпидите превърнали в дълбоката Тайна на своето Учение и с когото същевременно увенчавали свещената драма. Взирайки се в Дионис с интензивно съзерцание, ние ще открием в него не само движещата мощ на цялата митология, но и подбудителната сила на цялото развитие на Древна Гърция.

Елинският гений е обобщил своята представа за Всемира в четири велики Богове, които са вечни Космични Сили. Имената им са Зевс, Посейдон, Хадес (Плутон) и Дионис. Тези четирима велики Богове се намират в структурата на човека, който ги пресъздава, отразявайки ги в самия себе си, и който не би могъл да ги разбере, ако не носеше в себе си всичките четирима.

Когато елините, за които всички движения на Природата били действия на Духа, съзерцавали атмосферните явления, нюансите на деня през призмата на небесната синева и облаците, зората и залеза, светкавицата, последвана от тътена на гръмотевицата, и искрящото чудо на дъгата, той се чувствал пренесен във висшата аура на своето същество и приемал всички тези знаци като послания и мисли на един Бог; защото, също както мисълта извира от дълбините на Душата, така и тези знаци извират от дълбините на Всемира, за да им говорят. Този Бог на Небето и атмосферата, те го нарекли Зевс. Също както надеждата, гневът и радостта пронизвали човешкото същество, така и зората, мълнията и небесната дъга изявявали мислите на Зевс.

Съвсем различно било въздействието, оказвано от океана върху древните гърци. Променяща се, подвижна, подобна на хамелеон повърхност, с хиляди цветове, опасна и измамна дълбина, тази несигурна, своенравна и причудлива стихия, обгръщаща Земята и проникваща във всички заливи, била като огромно вместилище на сън и покой. Ала при най-малкия полъх от небето, този спящ исполин ставал страховит. И тутакси вятърът се отприщвал и се разразявала яростна буря. И при все това, от тоя Океан, баща на реките, произлиза целият живот на Земята. Този Бог е наричан от гърците с името Посейдон. Те го усещали подобен на кръвта, течаща в собствените им вени, подобен на този скрит живот, в който дремела дълбоката им памет, но който блъскал и издигал чак до Небето всички страсти на висините и низините.

Не по-малко силно било впечатлението, което оставял у древните гърци обликът на земната повърхност, осеяна със скали и планини, както и онова, което изпитвали, слизайки в дълбоките пещери или виждайки как гърлата на вулканите бълват течен огън. Тогава те изпитвали усещане за стабилност, съсредоточеност и могъща сила. Те си представяли вътрешността на Земята, слоя на река Стикс, по-студен и от смъртта, пламтящия огнен слой и магическия център на привличане, държащ земното кълбо в компактна маса. Древните гърци наричали тази сила Хадес (Плутон). Те считали Хадес за гравитационен център на Космоса, също както усещали в собственото си тяло центъра на тежестта на своето същество, който поглъща и сгъстява центробежните сили.

Зевс – звездната, Космичната аура на света, Посейдон – неговото жизнено тяло, и Хадес-Плутон – физическото му тяло: ето съставляващите, единствено благодарение на съзерцателната интуиция – Космичната Троица и човешката троица. Ала тук все още липсвало същественото: органичното Начало, Творящият Дух, който свързва частите в хомогенно цяло, който ги прониква със своето дихание и движи живота, за да тече той по своя велик кръговрат. Липсвало Съзнанието, Азът. Обаче за древните гърци, Космичният Аз, от който произлиза човешкият аз, Богът в действие във Вселената – това бил Дионис.

Според традицията на светилищата, именно Орфей, един дориец от Тракия, Посветен в Египет, но вдъхновен от гения на своя народ и от своя Даймон ¹ , бил основоположникът на Мистериите на Дионис и разпространил в Гърция преклонението към него.

1  Даймон – в Древна Гърция: безплътен дух, който може да е или от Висше, Божествено естество, т.е. закрилник и водител, или може да е от нисшите сфери и да води човека в пагубен път (бел. ред.).

Орфей бил син на една жрица на Аполон. Роден в пределите на колосален храм, с изглед към дивия океан от гори и планини, преминал победоносно през страховитите изпитания на Посвещението в Тива, той почерпил от най-висшите извори онова мъжествено усещане за Божественото Единство, за трансценденталната Духовност на Върховния Бог. Ала ако все пак умът му понякога се вледенявал при прилива на Божествения Етер, то сърцето му пламтяло като вулкан от необятна Любов към Вечното Женско Начало, проявяващо се в множеството форми на Деметра-Адама, на Великата Майка, на Вечната Природа. Цветя, дървета, животни, толкова много синове и дъщери на тази Деметра, заченати, изваяни от Нея, под влиянието на вливащата се в тях мисъл на Боговете. И в Жената – която той съзирал от дълбините на вътрешното си светилище – Орфей съзерцавал Божествената Персефона, великата страдалка, гледаща с нежен или див поглед. Едновременната двойна интуиция, която той имал за Вечното Мъжко и Вечното Женско Начало, чието дело е Вселената, е изразена в този стих, приписван му от Ономакрит ¹ :

Юпитер е и Вечният Жених, и Вечната Невеста.

Всепроникнат от това двойно Откровение, Орфей дал обет, че ще осъществи слизането Великолепието на Уран, с всичките му Богове, в топлите дълбини и в недрата на тази Природа, която той съзерцавал в своите нозе, лъкатушните долини и лабиринта от зеленина: изглеждало му, че така Боговете ще станат по-човечни, а Земята – по-красива. Орфей се осмелил да начене това дело. Той бил живата лира и златната уста, чрез която изобилният поток на Боговете се излял върху Древна Гърция на Дионисиеви вълни, за да я превърне в храм на Красотата. За да осъществи своя замисъл обаче, той трябвало да победи свирепостта на тракийските царе и опасната орда на жриците вакханки.

Вакханките били жените друиди на праисторическа Тракия. Те почитали един Бог с глава на бик, когото наричали Бакхус. Грубият дървен идол символизирал пораждащите сили на Природата и грубия инстинкт. Те му принасяли кървави жертви и го чествали със сладострастни обреди. Чрез магията на кръвта и чувствената наслада, те съблазнявали варварските царе и ги подчинявали на своя похотлив и жесток култ. Орфей ги укротявал с обаяние, мелодична музика и изящество. Сред очарованите вакханки, сред размекналите се варварски вождове, той утвърдил преклонението към Олимпийските Богове. Проповядвал им за Боговете на Небето: Зевс, Аполон, Артемида и Атина Палада. Говорил им за Посейдон – царя на морето и бурите, и за Хадес (Плутон) – суровия съдник на мъртвите, който царува в Тартар. Просветен относно Божествените Йерархии, той внесъл ред, яснота и хармония в хаоса на елинистичните Божества. Това била широко разпространената религия.

1  Ономакрит – древногръцки събирач и тълкувател на предсказания (бел. ред.).

Орфей обаче учел своите следовници, които въвел в Учението си, на неща, по-дълбоки и по-затрогващи – скритите чудеса на Дионис!

– Дионис – казвал им той, – е Небесният Бакхус, пораждащата Мощ, която прекосява всички царства на Природата, за да се въплъти и осъществи в човека.

И за да им помогне да разберат по-добре мисълта му, той им разказвал една история, един сън, който е имал:

– Зевс, под формата на астрална змия, се съединил с Душата на света, зачената като несътворената Дева и наричана със същото име като Персефона (Кора). Тяхното Божествено дете, предопределено за всемирно господство, носело името Дионис-Загрей, или Дионис, разкъсан и раздробен на парчета. Един ден Божественото дете се погледнало в едно огледало и останало изгубено в съзерцание на собствения си обаятелен образ. Тогава Титаните (отприщените стихии, или нисши сили на Природата) се нахвърлили върху него и го разкъсали на седем парчета, които сварили в огромен котел. Минерва*- Палада (Божествената Мъдрост, родена от чистата мисъл на Зевс) спасила сърцето на Дионис и го върнала на неговия Баща. Зевс го приел в своето лоно, за да породи нов син, и поразил Титаните с мълния. От техните горящи тела, смесени с изпаренията, идващи от разкъсаното тяло на Дионис, се родило човечеството. Ала от най-чистата част на Дионис, от неговото сърце, потопено отново и претопено в етерното лоно на Зевс (Юпитер), се раждат гении и герои. От него ще се роди също и новият Дионис, в когото Душите, разпръснати из Вселената, ще познаят своя Божествен Първообраз. Така Богът, разпокъсан в страдащото човечество, ще преоткрие своето сияйно единство във възкръсналия Дионис!

Чрез тези изразителни и красноречиви образи, чрез това животрептящо съновидение, Орфей се опитал да помогне на своите ученици да разберат двойния произход на човека – както земния, така и Небесния, под въздействието на Космичните Йерархии, множествеността на неговите последователни въплъщения и възможността за завръщането му в Бога в едно сияйно Великолепие и неопетнена Красота. Такава е централната концепция на Учението на Древногръцките Мистерии. Подобно на ярка факла, запалена в дъното на криволичеща пещера, осветяваща нейните тъмни стени и дълбоки извивки, Мистерията на Дионис озарява всички останали Мистерии. Тя плашела слабохарактерните, но силните намирали в нея смелост, радост от борбата, нерушима надежда. По-късно от това Откровение неизбежно се родили великолепни вероизповедания, пищни култове и блестящи философии. Скоро ще видим как от него възниква трагедията, въоръжена от глава до пети, също както Минерва* се появила от главата на Юпитер.

Така се образувала, от една страна, обществената религия на Олимпийските Богове, а от друга – тайната религия на Мистериите; първата – за непросветената тълпа, а втората – за Посветените. Те не си противоречели, а взаимно се обяснявали една друга. Скритата религия била отдолу, вътрешният организъм на външната религия, която пък била „боядисаната фасада“, пластичният израз на вътрешната на физически план.

Легендата, може би символична, може би реална, разказва, че Орфей е имал участта на своя Бог и е загинал, разкъсан от вакханките, също както неговият Дионис бил разкъсан от Титаните. По този начин те си отмъстили за неговата неизменна Любов към единствената съпруга, към Евридика, мъртвата любима, и същевременно, по ирония на съдбата, осъществили неговата Мистерия в своя кървав култ. Внушително предание! Опиянени от кръвта на мъжете, вакханките не обичат възлюбилите Душата – и ги убиват, когато могат. Навярно са пожелали сина на Аполон също и заради това, че в самите тях се събудила за миг спящата Персефона, както и заради това, че той пренебрегнал красивите им тела, нагиздени с пъстри еленови кожи, с ръце, обвити в змии, когато минали край него под гъстите гори на Тракия. Във всеки случай, Орфей, умирайки, изпитвал увереност, че Свещена Гърция ще живее от неговото дихание – и отсечената му глава, отнесена от реката с все още трептящата лира, е наистина образ на неговото дело.

Евмолпидите трябвало да обогатят своето Посвещение и преклонение с Учението на Орфей и неговата традиция. Те допълнили своите Мистерии с една обширна Космична Идея и по-висока Духовност. Това се случило несъмнено около VI век пр.н.е., по същото време, когато широкоразпространеният и оргиастичен култ към Бакхус, връщайки се от Фригия като вълна на безумие, разтърсвал Елада, разпростирайки в Тива, чак до висините на Китерон и Парнас, върволици от възторжени мъже и жени, размахващи тирсове ¹ и с венци от лозови клонки на главата, събуждайки едновременно страстен лиризъм, непознат по времето на Омир, на фона на вълнуваща музика, под ударите на тъпан и пронизителния призив на двойна флейта, докато техният вик отеквал навсякъде: „Евиос! Евохе!“ – вик, който сякаш искал да призове, от вдън горите и пещерите на планината, Бога на лозата и радостта. Именно за да ограничат това движение и да му противостоят с едно по-високо Посвещение, жреците на Елевзина възприели Орфическия Дионис и го включили в преклонението към Великите Богини. Същевременно дисциплината станала по-строга, а обучението на Посветените – по-задълбочено.

Религията на Елевзина се заключавала не само в церемонии, представления и периодични празници. В епохата на своя разцвет, преди гръко-персийските войни, същността на Мистериите се състояла в Поученията на Тайната Мъдрост. Те били проповядвани на мистите*, дошли да обитават известно време пределите на храма. Духовната подготовка продължавала с пост, с вглъбен размисъл върху естеството на Душата и на Боговете, с ясно съсредоточаване на мисълта преди сън и при събуждане, за да се поддържа ясно впечатлението от сънищата, които обикновеният човек рядко си спомня. Целта на това Посвещение била мистът (т.е. забуленият) да стане Епопт* (т.е. Зрящ) и да му се помогне да съзре Дионис. Ала Дионис бил многолик Бог – Бог, раздробен из цялото човечество, който се явявал по различен начин на всеки ученик. В Елевзина били познати три такива начина, които представлявали три степени на Посвещение. Първият, достъпен само за абстрактния разум, бил този на Орфей, Дионис-Загрей, раздробен във всички същества. На начинаещият мист било казвано:

1  Тирс (гр.) – обреден жезъл, състоящ се от дълга пръчка, обвита с бръшлян, и шишарка на върха (бел. ред.).

– Знай, че Върховният Дух, Божественият Аз, се е пожертвал, за да се прояви, и се е раздробил в безброй Души. Той живее и Той страда, Той вдишва и издишва в теб, както и в другите. Обикновеният човек не знае това, но за Посветения е въпрос на възстановяване на своята цялост в самия себе си. Това не става за един ден. Вгледай се дълбоко в себе си, потърси Го и ще Го намериш.

Мистът се вглъбявал в размисъл, вглеждал се в себе си – и не откривал нищо. Обичайно той не съумявал да разбере този Бог, разгърнат и проникващ навсякъде, едновременно един и множествен, възвишен и нисш, могъщ и нищожен. Това било първото изпитание, най-лекото, но вече мъчително – това на съмнението на Душата пред нерешимите противоречия на непросветения разум. Йерофантът* казвал на объркания мист:

– Научѝ се да разбираш необходимостта от противоречието, което е в дъното на всички неща. Без страдание не би имало никакъв живот, без борба – никакъв напредък, без противоречие – никакво съзнание. Дионис би останал завинаги скрит в лоното на Зевс, а ти самият не би бил нищо повече от капка вода, разтворена в една мъглявина. Имало е време, вярно – далечното време на Атлантида, когато древният човек бил все още толкова преплетен с Природата, че виждал силите, скрити в стихиите, и разговарял с тях. Египтяните го наричали времето на Шемсу-Хор ¹ , или когато Боговете царували на Земята. Тогава Дионис, макар и раздробен от хората, бил все още единен в тяхното съзнание; защото хората от онази епоха били ясновиждащи, а Боговете живеели с тях в етерни, променящи се форми от всякакъв вид. Имало и друга епоха, много по-близка до нашата, когато Божественият Дух се въплъщавал в онези, които наричаме Херои ² . Имената им са Херакъл, Язон, Кекропс, Кадъм, Тезей и мнозина други. Сред тези Божествени човеци, основатели на нашите градове и храмове, имало един, който напуснал Гърция, за да завладее Индия и да се върне през Арабия и Мала Азия в Тракия, със своето странно шествие, разпространявайки навсякъде култа към лозата и радостта. Наричаме го Вторият Дионис. Той не е роден от Небесната Деметра, от Несътворената Светлина, като първия, а от смъртна жена, която гърците наричат Семела. С дръзкото си желание, тя поискала да види своя Бог в цялото Му великолепие – и паднала мъртва, поразена от мълния при съприкосновението си с Него. От обятията на Незнайния Бог обаче тя заченала Божествено дете. Узнайте сега на какво ни учи това опасно премеждие. Ако днес човек поиска внезапно да види с физическите си очи Боговете (т.е. отвъд света и Космичните Йерархии, сред които атлантите се движели естествено, защото били устроени по друг начин), днешният човек не би могъл да понесе тази страховита гледка, този вихър от Светлина и Огън. Той би умрял, поразен от мълния, също като онази, която била възлюбила Бога – твърде пламенната Семела. Ала синът на дръзката смъртна, онзи Дионис, който някога е крачел по Земята като човек от плът и кръв, живее вечно в селенията на Духа. Той е Водителят на Посветените, той им показва Пътя към Боговете! Постоянствай… и ще Го съзреш!

1  Шемсу-Хор – древните владетели на Египет преди фараоните (бел. ред.).

2  Херой (гр.) – човек, надарен от Боговете с необикновени качества и закрилян от тях, за да извършва различни подвизи (бел. ред.).

И тъй се случвало, че една нощ, докато спял в килията си в храма на Елевзина, мистът сънувал сън и виждал как Богът, увенчан с лозови клонки, минава пред него със свитата си от фавни ¹ , сатири и вакханки. Ала странно: този Дионис нямал нито една от правилните черти на Олимпийски Бог, а по-скоро лицето на един от Силените ² . И все пак, от възвишеното му чело и от очите му сияели проблясъци на ясновиждане и лъчи на извисен възторг, които издавали Божественото му естество. И мистът си казвал: „Ако един Полубог е имал такава форма, то какъв ли съм бил аз самият и какво ли съм все още с всичките си страсти?“. И тогава виждал някакво чудовище да се гърчи пред него: смесица от бик, змия и яростен дракон, което го изпълвало с ужас. Ала все пак един вътрешен глас викал към него неумолимо: „Погледни добре, това си ти!“.

1  Фавн – древноиталийско полубожество, покровител на селяните, овчарите, стадата и нивите (бел. ред.).

2  Силени – божества от малоазиатската митология, аналогични на сатѝрите в древногръцката (бел. ред.).

Ако разкажел видението си на Йерофанта, последният отговарял:

– Ти си намерил Дионис и той ти е показал Пазача на Прага, т.е. твоето нисше същество, това, което си бил в многобройните си предишни прераждания и което все още си отчасти. Трябва да се научиш да понасяш гледката на чудовището, да го опознаеш, да му сложиш намордник и да го обуздаеш. Ако не оковеш твоя собствен Цербер, няма да влезеш в страната на сенките, няма да слезеш в Хадес!

Много мисти възнегодували срещу тази идея и я отхвърляли с възмущение, дори се подигравали с нея. Те не се съгласявали да разпознаят себе си в чудовището и се отвръщали от него с ужас. Така доказвали своята непригодност за методите на Елевзина и трябвало да се откажат от своето Посвещение. Онези, които, тъкмо обратното, се запознавали с този вид явления, схващали все по-добре смисъла и предназначението им. Вторият Дионис се превръщал в техен наставник и им разкривал, повдигайки було след було, все по-чудни Тайни. В сърцето на света на Боговете, който се разварял за тях отвътре като ясна зора, неколцина Избраници успявали да съзрат Третия Дионис. ¹ Това бил в действителност Първият Дионис (разкъсаният от Титаните, т.е. разделен на части в съществата и раздробен в човеците), сега възстановен и възкресен в една по-висша хармония и специфично Преображение. По този начин напредналият Епопт* възприемал човешкия Архетип в неговата древногръцка форма, достигнал пълнотата на съзнанието и на живота, Божествения Първообраз на едно бъдещо човечество. Този Дионис бил със съвършена и полупрозирна красота, за която мраморът на Праксител може да ни даде някакво загатнато усещане. Пот, подобна на амброзия, избивала по тялото му, изваяно в етера. Сякаш Небесната Деметра била накъдрила златните му коси, а тъжният и благ пламък на очите му като че ли откликвал на немощния зов на някаква далечна Персефона. Ах! Този поглед на Дионис, измерващ необятността на изминатия път, можел ли Епоптът да го забрави?... Този поглед съдържал в себе си всичко останало!... Погълнат от него, Посветеният виждал едновременно покорните пантери и лъвове, които ближели ръцете на Бога, и светещите змии, навити на спирала в нозете му сред буйна растителност.

1  Той бил честван официално под името Якхос, чиято статуя била пренасяна с изключителна тържественост от Атина до Елевзина на деветия ден от празненствата преди Святата нощ. Бог Якхос бил изобразяван чрез статуя на дете, защото се считал за прероден Бог в процес на растеж и развитие (бел. авт.).

Неговото магическо дихание оживотворявало Природата, а утолената Природа дишала в Него... Не бил ли Той Онзи, за Когото Орфей е казал: „Боговете са родени от Неговата усмивка, а хората – от сълзите Му?“.

Тогава вътрешният глас казвал на миста, превърнал се в ясновиждащ, в Зрящ: „Един ден… Може би… Ще станеш подобен на Него!“.

Току-що навлязохме в сърцевината на Дионисиевото явление. От този нажежен център се излъчвали другите мистични явления на видението и висшия екстаз, през които минавали подложените на Елевзинската дисциплина. От всички тези опитности и преживявания произлязло религиозното Учение, което, под формата на красноречиви образи и мощни преки пътища, свързвало човешката съдба с Космичния Живот. Следователно тук иде реч не за абстрактни теории, а както Аристотел го е казал съвършено – за философия на опита, на преживените чувства, основана на поредица от душевни събития. Периодичните празненства на Елевзина, завършващи с явления от друг род, описани от Порфирий*, били само пищна постановка, драматична трактовка на онова, през което мистите и Епоптите са преминавали индивидуално в своето Посвещение.

Знаем, че драмата, представяна в храма, завършвала със символичната женитба на Персефона с възкръсналия Дионис – единение, носещо името ίέρος γάμος („йерос гамос“ – свещено съпружество). Това екстериоризирало по някакъв начин вътрешното явление, вече преживяно от Епоптите. Посветеният пътувал из Отвъдното, потапяйки се в бездните на своето подсъзнание. В този Хадес той намирал чудовищата на Тартар с всичките Богове: Деметра (Изначалната Майка), Персефона (Безсмъртната Душа) и Дионис (Космичният Аз, Трансценденталният Дух), разгръщащи се към Истината през всички свои метаморфози. Сега той преживявал отново тези неща, възвеличени от изкуството, в единение от Души, настроени по същия камертон като неговия. Какво удивление, какво новораждане е да откриеш в самия себе си могъщите сили, които видимата Вселена крие от нас под своето було, и да уловиш тяхната движеща енергия! Какво блаженство е да осъзнаеш съкровената си връзка с Космоса и да почувстваш как една невидима нишка се издига от собственото ти сърце, през другите Души, чак до Неведомия Бог!

Както всички религиозни институции, и Елевзинските Мистерии имали своя разцвет, своята зрялост, своя залез и упадък. След гръко-персийските войни и ексцесиите на демокрацията, те станали съвсем обикновени, отваряйки вратите си за непросветеното множество. Престанали да изискват сериозни изпитания, дисциплината била отслабена, външната пищност в крайна сметка заменила същинското Посвещение, но спектакълът, ръководен от Евмолпидите, никога не изгубил несравнимото си обаяние. Така че в древността имало само един глас, прославящ величието, светостта и благата на Елевзина. Добре е да си припомним тези свидетелства, които съвременната критика пренебрегва, защото я разклащат и изместват от нейния коловоз. Нека първо чуем стария пътуващ поет в Омировия химн във възхвала на Деметра. Той говори за тези „свещени празненства, които не е позволено нито да се пренебрегват, нито да се проучват, нито да се разкриват, защото великата почит към Боговете обуздава гласа“, като добавя: „Блажен е онзи сред земните човеци, който е просветен за тези неща! Който не е Посветен в свещените неща и който не участва никак в тях, никога не се радва на подобна съдба, дори и мъртъв под плътния мрак“. Най-великият от древногръцките лирици, Пиндар, възкликва: „Блажени са Посветените в Мистериите: те познават Първоизвора и края на живота“. Пътешественикът Павзаний, посетил и описал всички светилища, се спира почтително пред това в Елевзина. Той имал намерение да го опише. За наше съжаление, бил възпрепятстван чрез един сън, но заключението му е знаково и може би си заслужава да бъде описано: „Доколкото – рекъл той – Боговете са над хората, дотолкова и Мистериите на Елевзина са над всички други култове“.

Означава ли това, че институцията на Евмолпидите не е представлявала опасност за гръцките градове и за елинската цивилизация? Подобно на положителното електричество, което развива отрицателно електричество на противоположния си полюс, всеки мистичен център задвижва в определена периферия враждебни сили, които се връщат обратно върху него като надигаща се вълна. Широко разпространените оргиастични култове, които периодично нахлуват в Гърция, сдруженията на корибантите и менадите са само един пример. Евмолпидите знаели добре това и предотвратили опасността, като удвоили строгостта на своята дисциплина и като постановили, в съгласие с Ареопага* на Атина, смъртно наказание срещу всеки, който наруши Тайната на Мистериите. Въпреки това, опасността съществувала в не по-малка степен, защото, въпреки всички предохранителни мерки, изтекли недобре разбрани откъси от Елевзинските Учения и представления и се разпространили сред обществеността под формата на странни изопачавания. Още по-добре разбираме страха на жреците на Аполон и архонтите на Атина, изправени пред тези кощунства, тъй като те засегнали цялата елинистична религия. Едно грубо и лъжовно тълкуване на Тайните Учения заплашвало вярата в Боговете, а с това – и самото съществуване на древния град.

– Ескато Бебелои! Назад, невежи осквернители! – провиквал се пратеникът на Елевзина, дошъл в Атина за откриването на големите есенни празненства. Така възпрепятствал само невежите да си говорят помежду си най-странни слухове. Хората разправяли, наред с други неща, че във вътрешността на Елевзинския храм с неговите базалтови колони, в параклиса на Хеката – мрачно място, страховито като Тартар, – Йерофантът*, осветен от мъжделивата светлина на факлите, изричал кощунствени максими като например тези:

1. Човекът е съработник на Боговете.

2. Същността на Боговете е неизменна, но тяхното

проявление зависи от времето и мястото, а формата им е отчасти дело на хората.

3. И накрая, самите Богове се развиват и променят заедно

с цялата Вселена.

– И какво? – възкликвали в Аристофанов стил софистите и изтънчените люде по стадионите и гимназионите ¹ . – Нима човекът, създание на Безсмъртните, ще бъде равен на тях? А Боговете, като някакви комедианти, си имат цял гардероб и сменят костюмите си по всяко време, за да ни заблудят? И накрая, нима Боговете се развиват според човешките прищевки? Ами че тогава човекът е този, който сътворява Боговете; с други думи казано, те не съществуват!

1  Гимназион (гр.) – учебно-възпитателно заведение в Древна Гърция и Рим за обучение на атлети, включващо и занимания по философия, литература, политика и др. (бел. ред.).

Тези подривни изказвания, тия лекомислени брътвежи, с които повърхностните умове винаги са обсипвали Тайнствата на религията и идеите на Висшата Мъдрост, все пак били предназначени да сплашат управниците на всички древногръцки градове. В това подигравателно недоверие имало достатъчно сила, за да разтърси Олимпийския Бог, онзи Зевс от слонова кост и злато, изсечен и изваян от Фидий, както и гигантската Атина Палада, Божествената Дева, с очи от скъпоценни камъни, извисяваща се във вътрешното светилище на Партенона, облегната на своето копие и държаща в ръката си крилатата Победа. Затова Евмолпидите удвоили своята бдителност, а Ареопагът* – своята суровост. Смъртното наказание срещу онези, които разкривали и осквернявали съкровено пазените Тайни, било строго прилагано.

Въпреки всичко, идеите на Елевзина си проправяли своя път из света. Предстои ни да видим как възниква, сякаш нелегално и по напълно непредвиден начин, най-прекрасното и най-живото от всички изкуства: древногръцкият театър, предтеча на съвременния театър. Трагедията всъщност първоначално не била нищо друго освен бегълка от Мистериите и натрапница в града. Това явление, толкова интересно и толкова значимо, че цялата загадка на живота и на развитието се разиграва в него по някакъв начин зад кулисите, е било твърде недоразбрано досега, за да не е нужно да наблегнем на него.