СИНТЕЗНА СХЕМА НА ЙЕРАРХИЯТА НА СЪЩЕСТВАТА

КОСМИЧНИ ЙЕРАРХИИ

Серафими

Любов

Херувими

Хармония

Престоли

Воля

ШЕСТО ИЗМЕРЕНИЕ (Сфера на Потока от Безкрая)

СВЕТИЯТ ДУХ (Форма)

ОТЕЦ (Съзнание)

СИНЪТ (Живот)

Божествена Троица · Безкрай

Физически свят

ПЛАНЕТАРНИ ЙЕРАРХИИ

Господства

Мъдрост

Сили

Движение

Власти

Форма

ПЕТО ИЗМЕРЕНИЕ (Сфера на Разгръщането)

ЗЕМНИ ЙЕРАРХИИ

Архаи

Личност

Архангели

Огън

Ангели

Живот

ЧЕТВЪРТО ИЗМЕРЕНИЕ (Сфера на Проникването)

ЛУЦИФЕР (Индидуалност)

ЧОВЕКЪТ (Свобода)

ПЪРВИТЕ ТРИ ИЗМЕРЕНИЯ (Сфера на Уплътняването)

ОГЪНЯТ ПРИНЦИП

Глава III Сатурновият период Саможертвата на Престолите и пробуждането на Архаите

В цялата Вселена се проявява Законът на вечното движение, Законът на кръговрата, а с него – и Законът на метаморфозата, или на превъплъщението. Този Закон на аватарите, т.е. на прераждането на светове в сродни и подобни, но винаги нови форми след дълги периоди на космичен сън, важи както за звездите, така и за планетите; както за Боговете, така и за хората. Това е самото условие за проявлението на Божественото Слово, за излъчването на Всемирната Душа посредством звездите и Душите.

Нашата Земя е имала три аватара, преди да стане сегашната Земя. Първо е била смесена, като неразличима част, с първичната мъглявина на нашата система – мъглявина, наречена Сатурн в Окултната Космогония и която ще наречем Древният Сатурн, за да я разграничим от сегашния Сатурн, който оцелява като един остатък от него. Впоследствие тя е била част от Древното Слънце, което се е простирало чак до пределите на сегашния Юпитер. След това Земята, образувайки заедно с Луната едно общо космично тяло, се е отделила от Древното Слънце. Това космично тяло в Окултната Космогония се нарича накратко Луната. Ние ще я наречем Древната Луна, или още Земя-Луна, за да я разграничим от сегашната Луна. И накрая, Земята, изхвърляйки Луната от своето лоно, се е превърнала в сегашната Земя.

Зародишът на човешкото същество вече е съществувал в Древното Слънце, под формата на етерен ембрион. Той едва е започвал да съществува като живо създание, имайки астрално тяло, под формата на огнен облак, върху Древната Луна, т.е. върху т.нар. Земя-Луна. Едва на сегашната Земя човешкото същество е овладяло съзнанието за собствения си Аз, т.е. своето себесъзнание, развивайки физическите и Духовните си органи. Ще посочим тези етапи в следващата книга, т.е. раздел от настоящата творба, когато говорим за Атлантида и атлантите.

По време на тези последователни аватари на планетарната система, Боговете, или Елохимите ¹ от по-висшестоящите Йерархии, са развили Боговете от по-нискостоящата Йерархия: Архаи, Архангели и Ангели, които с тяхна помощ са се превърнали в Съществата, съградили Земята и Човека.

Планетарните периоди, за които ще говорим, се простират в продължение на милиони и милиони години. Още от времената на Ришите, ясновиждането на Великите Адепти е разкрило тези епохи в историята на света, чиито отражения все още трептят в Астралната (Космичната) светлина. Те са ги виждали да се разгръщат като необятна панорама пред взора на своите вътрешни сетива. От век на век, те предавали своите видения на човечеството в митологични форми, пригодени към различните степени на неговата култура. При индусите тези астрални отпечатъци се наричат образи на Акаша (или на Астралната, Космичната светлина). В юдео-християнската традиция на Мойсей и пророците, на Иисус Христос и свети Йоан, тези листове, откъснати от Всемирната Душа, са наречени Книгата на Бога. И не е ли забележително, че пророчицата от Домреми, нашата Жана д’Арк – невежата, но вдъхновена Свише селска девойка, си послужила със същия този израз, отговаряйки на заядливите реплики на учените схоластици от Поатие със следните превъзходни слова: „В Божията Книга има повече, отколкото във всички ваши книги!“. Нужно ли е да казваме колко несъвършени остават винаги „преводите“ на тези ясновиждащи, когато се опитват да изразят на земен език свръхчовешките образи, които Астралната (Космичната) светлина донася пред тях – не в някакви неподвижни и мъртви форми, а в изобилие от живи форми, като придошла пълноводна река. Тук иде реч впоследствие да се даде смисъл и взаимовръзка, да се подредят и класифицират тези връхлитащи видения.

1  Вижте на следващата страница в бележка под линия обстойното обяснение на автора за неговото разбиране за многопластовия смисъл, който е вложен в това понятие (бел. ред.).

Сатурновата мъглявина, първата форма на нашата планетарна система, била просто топлинна маса без никаква светлина. Топлината е първата форма на огъня. Ето защо Хераклит е казал, че светът е роден от огън. Тя имала формата на сфера, чийто радиус бил равен на разстоянието от Слънцето до сегашния Сатурн. Ала нито една звезда не проблясвала в плътния ѝ мрак, никаква светлинка не излизала от нея. И все пак, във вътрешността на мъглявината преминавали студени трептения и топлинни струи под въздействието на мощните сили, които се движели в нейните недра. По повърхността ѝ понякога се издигали вихрушки от топлина в яйцевидни форми под въздействието на притегателната мощ на Елохимите*, спускащи се върху нея от неизмеримото пространство.

В библейската книга Битие е изразена тази първа планетарна фаза, във втория ѝ стих: „А Земята беше неустроена и пуста; и тъмнина бе върху бездната; и Божият Дух ¹ се носеше над водата“.

Следователно онези Елохими*, които, при възникването на нашия свят, представлявали Божият Дух, принадлежали към най-висшата от могъщите Йерархии. Християнската традиция ги нарича Престоли: именно те са дали телата си като свята жертва за възраждането на Архаите. Това тяло било само жизнена топлина, дихание на Любовта. А колкото до Архаите, или Духовете на Началото, те били Същества, произхождащи от предишна Космична еволюция, останали пасивни за дълъг период и сякаш изгубени в Божественото. Тяхното естество ги е направило способни да се превърнат, през един нов Космичен период, в Богове Създатели в най-висш смисъл, при условие че възобновят личността. Тази личност им е дадена от Престолите, които пожертвали телата си, вливайки в тях цялата си сила. Оттам – и онези вихри от топлина, които се излъчвали от Древния Сатурн и които били подобни на вдишването на Божествения Живот от Престолите – също както във водните смерчове над морето виждаме как водата се издига като вихър към облаците и небето сякаш вдишва океана.

1  Забележете, че терминът Елохим, с който Мойсей обозначава Бог в книгата Битие, означава Той-Боговете или Бог-Боговете. Бог се схваща там както в единствено, така и в множествено число; в единствено число – като Всемирен Божествен Принцип, а в множествено число – като действаща сила в дадена Йерархия Елохими (бел. авт.). [На иврит думата Елохим е формата за множествено число на думата Елоах, означаваща Бог. По гореспоменатата логика, авторът често употребява понятието Елохими не като название на само една определена Йерархия, а като синоним на Богове, или Божествени Духове, проявяващи Всемирния Божествен Принцип чрез една или друга от Космичните Йерархии – бел. ред.]

Подобно на живо същество, огромната Сатурнова мъглявина имала свое вдишване и свое издишване. Вдишването ѝ произвеждало студ, а издишването ѝ – топлина. По време на вдишването, Архаите се завръщали в своето лоно; по време на издишването, те се приближавали до Престолите и пиели от тяхната Същност. Така те все повече и повече се самоосъзнавали и все повече и повече се откъсвали от сатурновата маса. Пречиствайки се и облагородявайки се обаче, те се освобождавали от своите нисши елементи и оставяли след себе си газообразен дим. Същевременно Елохимите* от другата Йерархия, които обработвали мъглявината отвътре, я задвижили така, че тя да започне да се върти. Оттам, по нейната окръжност, се стигнало до образуването на газообразен пръстен от дим, който, разпадайки се по-късно, трябвало да образува първата планета: сегашния Сатурн с неговия пръстен и осемте му спътника.

Въпреки това, Архаите, Боговете на Личността, великите Началà, били устремени към сътворяването на цял един свят... Те го предначертали в своите копнежи, носели първите му очертания в себе си. Ала те не можели да сътворят този свят в тъмния Сатурн – сфера на мъгла и дим. За тази цел те се нуждаели от... Светлината... физическата светлина... творческия деятел. Насред мрака, който ги обграждал, в тях растяло предусещането за тази съзидателна светлина! Предусещане… или спомен? Спомен може би от един предишен свят... от друг един Космичен период, спомен за слава и далечно сияйно великолепие в Сатурновата нощ. Също и предусещане... защото в Душата на Архаите потрепвали, също като развиделяване, предвестяващо бъдещи зазорявания... величието на Архангела, красотата на Ангела и тъгата на Човека!... За да се въплъти обаче този копнеж, било необходимо Слънце в сърцето на Сатурн, била нужна цяла революция в мъглявината, под въздействието на диханието и тласъка на Висшите Йерархии.

… Мрачната нощ на Сатурн била към своя край. Престолите поставили Архаите в тежък сън. След това те се потопили като ураган в хаоса на Сатурновата нощ, вече изпълнена със задушливи газове, за да сгъстят в нея масата и с помощта на другите Йерархии и Огъня Принцип да я преобразуват в космично тяло от светлина. Колко ли векове, колко ли хилядолетия е продължил този космически циклон в мъглявината, където се сблъскват студът и топлината, където все по-огромните разноцветни мълнии избликват от потъналата в страховит ужас нощ? Тогава нямало ни Слънце, ни Земя, за да отмерват годините, ни воден часовник, ни какъвто и да е часовник, за да отброява часовете... Ала щом Архаите се събудили от дълбоката си летаргия, те вече се реели върху огнена сфера, под венец от етерна светлина, над ядро от мрачен дим.

Тъй било родено Древното Слънце. Цялата звезда, заедно с нейния тъмен център и нейната фотосфера, заемала пространството, простиращо се от сегашното Слънце до планетата Юпитер. Архаите, нейните млади господари, новите Богове, които се реели върху океан от пламъци, приветствали обкръжаващата ги светлина. Тогава, през флуидните воали на тези светлинни вълни, те съзрели за първи път Престолите, подобни на крилати дискове, които се извисявали, отдалечавайки се към далечно космично тяло, което се смалявало все повече и повече, изгубвайки се в Безкрая, където Престолите изчезвали заедно с него.

Тогава Архаите извикали:

– Сатурновата нощ приключи. Ето ни, в одежди от Огън и Царе на Светлината. Сега можем да творим съгласно нашето желание: защото нашето желание е Божията мисъл!

Ала ето, че съзерцавайки ефирната фотосфера, която ги обгръщала, Архаите съзрели отвъд своята обител, в ширналото се пространство, нещо зловещо…

Огромен димящ кръг, мрачно обиталище на тъмни духове елементали от нисш порядък, обграждал от разстояние със съдбовен пръстен кълбото на раждащото се Слънце. Приличал на черна халка на затворнически окови около светлинното космично тяло. От този пръстен със смътни очертания трябвало по-късно да се роди, чрез разкъсването му, сегашният Сатурн. Първата отломка от сътворението, Сатурн, бил откупът за Слънцето. С него вече над тази млада Вселена тегнела неизбежната съдбовност, която Елохимите* трябва да превъзмогнат, но която те не могат да отменят. Така още от първия етап бил потвърден трагичният закон, който гласи, че не е възможно да има сътворение без отпадъци, без отломки, че не е възможно да има светлина без сянка, напредък без отстъпление, нито добро без зло.

Такъв е преходът от Сатурновия период към Слънчевия период, който е обобщен в четвъртия стих от книгата Битие на Мойсей, със следните думи: „Тогава Елохим (Той-Боговете) отдели светлината от тъмнината“.

Глава IV Слънчевият период Инкубационна подготовка на Архангелите от страна на Херувимите Окултно значение на Зодиака

Сферата на Древното Слънце се простирала чак до сегашния Юпитер. Това космично тяло било по-живо от всички планети, които трябвало да излязат от недрата на неговото лоно. Състояло се от тъмно ядро от дим и обширна фотосфера – не от разтопени метали като това на сегашното Слънце, а от по-фина материя, от етерен огън, лъчист, ясен и прозрачен. Един наблюдател, хипотетично поставен на Сириус, който би съзерцавал тогавашното Слънце, би видял как тази звезда периодично ту сияе, ту избледнява, ту се възпламенява, ту угасва отново. Нашите астрономи са наблюдавали на небесния свод подобни звезди. Древното Слънце е имало своето периодично вдишване и издишване. Неговото вдишване, което било подобно на поглъщане на целия му живот обратно в него, го правело сумрачно, почти толкова сумрачно, колкото и Сатурн; ала издишването му било чудно сияние, разпростиращо в Безкрая неговия светлинен диск.

Тази тъмнина и тази светлина обаче произхождали от живота на Боговете, на Елохимите*, които царували над това космично тяло.

Архаите, или Духовете на Началото, наречени още Начала, вече били заченали Архангелите върху Сатурновата мъглявина. Тогава това били само едни мисъл-форми, обективирани от тях и облечени в етерно тяло – орган на формата и на живота. На Слънцето, бащите на Архангелите дали на своите Божествени създания също и астрално тяло – орган на лъчезарна чувствителност; защото Архаите са най-могъщите Магове всред Елохимите*. Те са способни, със силата на волята си, да дадат живот и личност на своите мисъл-форми. Съзерцавайки този грандиозен спектакъл и преживявайки го отново в себе си, Мойсей пише: „И рече Бог: „Да бъде Светлина!“. И стана Светлина“. Под въздействието на диханието на Архаите, Архангелите се възправили и се превърнали в Живота, Светлината и Душата на Древното Слънце.

„Това е духовното понятие за една неподвижна звезда. Дали всичко, което живее чрез своята собствена мощ, разпраща из Вселената живота на Архаите? Какво постигат те? Едно Слънце, сътворено от тях. Архангелите са техни посланици. Те казват на Вселената: „Ние възвестяваме деянията на Началàта, Духовете на Началото!“ ¹

Архангелите били „човеците“ на Древното Слънце, владетелите на това космично тяло. Извисявайки се обаче в пространството над родния Огън, те търсели нещо в своя устрем. Тъй като същността им била изтъкана от Светлина и възторг, те търсели Божествения Първоизточник на света, от който самите те са били излъчени като еманация. В необятния Всемир те първом виждали само съзвездията – посланици на други Архангели, далечни Братя. Съзвездията!… Сияещи писмена на небесния свод, където Всемирният Дух чертае Своята мисъл в искрящи йероглифи с безчет Слънца! Ала докато се развивал техният духовен взор, те съзирали в линията на Зодиака, разположено в огромен кръг, едно Войнство от възвишени Духове с разнообразни и величествени форми. Това били Херувимите, обитатели на духовното пространство – Елохимите* на Хармонията и на Силата, които, заедно със Серафимите – Божествените Духове на Любовта, най-напред се потапяли в скритите Божии Тайнства. Дошло от всички страни, на дванадесет групи, от дълбините на Небето и приближавайки се постепенно, Войнството на Херувимите се съсредоточило в кръг около Слънчевия свят за подготвителната инкубация и оплодяването на Архангелите.

1  Из лекции на Рудолф Щайнер, април 1909 г. (бел. авт.).

Именно от това събитие, известно на халдейските Магове, произхождат наименованията на 12-те знака на Зодиака – наименования, запазени в съвременната астрономия. Всяко от съзвездията било отъждествено с една категория на Херувимите, нредставени от Окултната традиция посредством Живите Святости – четирите Свещени Същества. Халдейците, египтяните и юдеите са изваяли по аналогия Херувимите в символните образи на Бик, Лъв, Орел и Ангел (или Човек). Това са четирите Живи Святости от Кивота на Мойсей и от Откровението на свети Йоан, както и четиримата евангелисти. Египетският Сфинкс ги обобщава в една-единствена форма: чудесно приспособен символ на видимата и невидимата Природа, на цялото земно и Божествено Развитие. Тези четири основни форми на света на живите откриваме и в четирите централни точки на Зодиака, но с едно изключение: Орелът е заменен от Скорпион. Орелът умъртвява с ноктите и клюна си, ала със своите крила е символ на полета към Слънцето, на вдъхновението и Възкресението. В свещената символика, която не е нищо друго освен своеобразен превод на Душата на нещата, Орелът символизира едновременно и смъртта, и Възкресението. Скорпионът, който го е заменил в Зодиака, между съзвездията Везни и Стрелец, символизира само смъртта. Тази замяна, сама по себе си, навярно също е един символ. Заради слизането си в материята, човечеството е запазило само значението на смъртта, а е забравило това на Възкресението.

Никоя земна форма не би могла да изрази красотата и великолепието на Херувимите, подредени в огромен кръг, в последователността на познатите ни зодиакални съзвездия, около Слънчевия свят, за вдъхновение и оплодотворяване на Архангелите. Никой човешки език не би могъл да изрази нито възторга, нито екстаза на Архангелите, приемащи в себе си този поток и попиващи от тях Божествени мисли. Както вече казахме обаче, този Древен Слънчев свят имал свои периодични затъмнения. Той имал свои дни и свои нощи, сияйни дни и тъмни нощи. От време на време Архангелите се оттегляли заедно със слънчевите лъчи в тъмното ядро на това космично тяло и изпадали в полусън. Изумителният стремителен възход в просторите на Космоса, под погледа на Херувимите, се придружавал от чудно излъчване на Светлина и грандиозна Хармония, Музика на Сферите. После звукът затихвал, яснотата в полусянката избледнявала и велика тишина се възцарявала във вътрешната бездна на космичното тяло. Там, горе, в своя възторг, Архангелите зачевали Ангелския свят. Тук, в заплашително надвисналия мрак, те отново мислели за Херувимите, чиито образи обаче се свивали в спомените им под формата на мъка, желание и гняв. И тъй, тези мисъл-форми, породени от неспокойния сън на Архангелите, се превърнали в първообразите на животинския свят, който трябвало да се развие по-късно на Земята. Животните не са нищо друго освен изопачени копия и своеобразни карикатури на Божествени Същества.

Следователно може да се твърди, че ако Ангелите (а чрез тях – и хората) са родени от възторга на Архангелите в Светлината – то, от друга страна, животните са родени от техния кошмар в мрака. По този начин, животинският свят се явява компенсацията, откупът, възмездието за света на Ангелите. Тук отново се прилага Законът за напредъка на световете и съществата чрез отхвърляне на техните нисши елементи. Ще видим как този закон се потвърждава по протежение на цялата стълбица на Сътворението, чак до най-малките подробности от човешкия живот. Отхвърлянето на тези елементи е не само необходимо за пречистването на висшите елементи, но и необходимо като противовес и като закваска на целокупното развитие. Мигновеният им упадък изглежда несправедлив, но не е така в безкрайността на времето, защото по-нататък те ще бъдат подети и тласнати напред от нова вълна на Живота.

Глава V Образуване на Юпитер и Марс Битката в Небето Луцифер и падението на Архангелите

През това време Съществата от втората Триада на Йерархиите (Господства, Сили и Власти), които в планетарната система играят ролята на организатори и бдят над разпределението на силите – Йерархиите, действащи най-вече чрез разгръщане и чрез съсредоточаване, обработвали Слънчевия свят отвътре. Под техните усилия, Древното Слънце претърпяло две нови свивания. Тези последователни уплътнявания отделили от тъмното му ядро две нови планети: Юпитер и Марс.

За физическото око на човек, хипотетично поставен на планетата Сатурн по време на образуването на Юпитер и Марс, тези Космични събития биха били белязани единствено от появата на две нови кълба, въртящи се около Слънцето, едното – светещо отвътре (Юпитер), а другото – непрогледно (Марс). Този наблюдател би видял същевременно как фотосферата на Слънцето се свива, за да засияе с по-жива, непрекъсната светлина. Ето какво се случило тогава на физическия план.

Душата на един ясновиждащ обаче би била поразена от едно много по-важно събитие, което се разгръщало отвъд физическия свят, на астралното ниво. Това събитие, едно от най-решаващите в планетарното развитие, в Окултната традиция е наречено Битката в Небето. То е оставило легендарни следи във всички митологии. Те се появяват мълниеносно в Теогония на Хезиод с прочутата Битка между Титаните и Боговете, с която е свързана историята на Прометей. В юдео-християнската традиция Битката в Небето се нарича Падението на Луцифер. Това събитие, предшестващо и предизвикало сътворението на Земята, не било просто случайност. То било част от Божия Замисъл, но неговото оформяне и изпълнение било оставено на инициативата на Йерархиите. Емпедокъл* е казал: „Светът е роден от две сили: Любов и Война (Ерос и Полемос)“. Тази дълбока идея се потвърждава в Езотеричната традиция на юдео-християнството чрез борбата на Елохимите* помежду им. Луцифер не е Сатана – Геният на злото, в какъвто го е превърнала „правоверната“ и популярна традиция. Луцифер е един от Елохимите* и самото му име – Носител на Светлината, Светлоносец, му гарантира неговото нерушимо достойнство на Архангел. По-късно ще видим защо Луцифер, Геният на Знанието и на свободната Индивидуалност, е бил също толкова необходим на света, колкото и Христос, Геният на Любовта и Саможертвата; как цялото човешко развитие възниква от тяхната борба; как най-накрая тяхната окончателна и трансцендентална хармония трябва да увенчае завръщането на човека към Божественото. А сега, нека проследим Луцифер в неговото слизане към Земята и в работата му по Сътворението.

От всички Архангели, Луцифер, представител и родоначалник на цяло съсловие Ангели и Духове, бил онзи, който с най-пронизващ и най-дързък поглед прониквал в Божията Мъдрост и в Небесния План. Ала той бил също и най-гордият и най-неукротимият: не искал да се подчинява на никой друг Бог освен на себе си. Другите Архангели вече били сътворили от своите мисъл-форми Ангелите, тия все още чисти прототипи на Божествения Човек. Тези Ангели имали само прозирно етерно тяло и лъчисто астрално тяло, които, чрез своята възприемаща и излъчваща сила, обединявали в съвършена хармония Вечното Мъжко и Вечното Женско Начало. Ангелите имали в себе си Любов, имали Духовно излъчване, без тревога и без желание за егоистично обсебване, защото били Андрогини в астрално и Духовно отношение. Луцифер разбрал, че за да се сътвори независимият човек, човекът на желанието и бунта, е необходимо разделение на половете. За да изкуши Ангелите със своята мисъл, той отлял в Астралната (Космичната) светлина ослепителната форма на бъдещата Жена, на идеалната Ева, и я показал на Ангелите. Огромно мнозинство от тях пламнало от възторг към този образ, който обещавал на света непознати радости и вълнения, и се сбрала около непокорния Архангел. ¹

1  Такава несъмнено е първоначалната идея на това окултно предание, което гласи, че от първичния съюз на Луцифер и Лилит (Първата Ева) се е родил Каин, т.е. човекът, слязъл в материята, обречен на престъпление, страдание и изкупление. Нека помним, че всички разкази за случващото се на астрален план са само несъвършена трактовка на събитията, които се изтъкават в Сферата на Проникването (бел. авт.).

И тъй, между Марс и Юпитер се образувало междинно космично тяло. То имало все още само пръстеновидна форма и било предназначено да се уплътни във вид на планета след своя разрив. Луцифер го избрал с цел да сътвори заедно със своите Ангели един свят, който, без да преминава през земните изпитания, щял да намери в себе си своята собствена сила и радост и да вкуси едновременно плода на живота и на познанието, без помощ от Всемогъщия. Останалите Архангели и всички Елохими* получили заповедта да му попречат да го стори, защото един такъв свят би внесъл безпорядък в Творението и би прекъснал веригата на Божествената и Планетарна Йерархия. Разгорещената и продължителна борба, разразила се между армията на въстаналия Архангел и равнопоставените нему, както и по-висшестоящите, завършила с разгрома на Луцифер и имала двоен резултат: 1) разрушаването на образуващата се планета, чиито отломки са астероидите; 2) отхвърлянето на Луцифер и на неговите Ангели и изпращането им в един по-нисш свят, на друга планета, която току-що е била откъсната от слънчевото ядро от страна на Господствата и Силите. И така, тази планета била Земята, само че не днешната Земя, а Древната Земя, която все още била едно общо космично тяло заедно с Луната. ¹

Такъв бил Космогоничният епизод, съставляващ главно събитие от планетарната история – този метеж, който бил своеобразен астрален пожар и чието отражение рикошира, пронизвайки всички митологии като комета и със своите огнени остриета се забива в скритите дълбини на човешката Душа.

Първият проблясък на копнеж, познание и свобода, факелът на Луцифер ще се разпали отново в целия си блясък едва в Слънцето на Любовта и на Божествения Живот – в Христос.

1  Днешната Езотерична традиция допуска, че в същия този период определен брой Елохими*, които не са искали да вземат участие в сътворяването на Земята и на световете, подвластни на суровите закони на сгъстената плътна материя, са се отдалечили от Слънцето отвъд орбитата на Сатурн, за да сътворят планетите Уран, Нептун и още други. Според древното ясновиждане, потвърдено от съвременното ясновиждане, нашата Слънчева система е произлязла първоначално от Сатурновата мъглявина. Ето защо Сатурн е най-старият от Боговете – този, с когото започва времето (бел. авт.).

Глава VI Древната Земя, или Земя-Луна Развитието на Ангелите Раждането на човека

Отделянето на Древната Земя от Слънцето (извършено от Съществата на втората Триада на Йерархиите: Господства, Сили и Власти) имало двояка цел. Първо – да изтръгне от това светило неговото най-тъмно и най-плътно ядро, като осигури чрез този отпадък едно поле за действие на Луциферичния свят, една „пещ на изпитанията“ за раждащото се човечество; второ – да освободи плътното вече Слънце от нисшите му елементи, да го превърне в престол на Архангелите и на самото Слово, давайки му възможност да просияе в цялата си сила и чистота. Заедно със Земята и Слънцето се образували едновременно и паралелно два полюса – на физическия свят и на моралния свят, предопределени чрез своето противопоставяне и съвместно действие да придадат на планетарното развитие неговата най-голяма интензивност.

Древната Земя, или т.нар. Земя-Луна, изглеждала като звезда с течно ядро и обвивка от възпламенен газ. В нейния център „втасвали“ всички метали и минерали в разтопено състояние, сливайки се едни с други. На повърхността ѝ обаче се образувала растителна кора, нещо като дървесна гъбеста туфа, върху която живеели, вкоренени като паразити, гигантски създания, полурастения-полумекотели, които протягали своите клони или движещи се ръце в горещата атмосфера, подобно на дървета с пипала. В тая газообразна атмосфера, обгръщаща тази Земя-Луна като огромен вихър, вече плували и се реели, подобно на малки огнени облаци, първите зародиши на бъдещите човеци. Тези човешки ембриони нямали физическо тяло, а само етерно тяло, или вътрешна жизненост, и астрално тяло, или лъчезарна аура, чрез която възприемали окръжаващата атмосфера. Следователно те имали сетивност без себесъзнание; били безполови и неподвластни на смъртта, защото непрестанно се самопреобразували и се хранели с изпаренията на влажния и нажежен въздух.

Архангелите били владетелите на Древното Слънце. Техните синове, Ангелите, били владетелите на тогавашната Земя-Луна. Те достигнали до себесъзнанието, като съзерцавали населяващите това космично тяло човешки зародиши, вдъхвайки им своите мисли, които човеците им изпращали обратно одушевени и живи. Без тази съзерцателна рефлексия и това удвояване чрез излъчване извън себе си, никое човешко или Божествено същество не може да придобие себесъзнание ¹ . Специалната функция на Ангелите била да станат водачи и вдъхновители на хората в следващия Космичен период, т.е. на нашата Земя. На Древната Луна (или т.нар. Земя-Луна) те са били будителите на образуващото се човешкото същество. Те събудили в него чувствата, усещанията – и с това постигнали осъзнаване на себе си и на своята висока мисия. След като вече били слезли заедно с Луцифер в размирната бездна на материята, те трябвало да се извисят отново до своя Божествен Първоизточник, проявявайки Любов към човека, страдайки заедно с него и подкрепяйки го в бавния му възход. И тъй, Човекът трябвало да се стреми към Бога и да Го разбира посредством Ангела. Ангелът е Архетипът на бъдещия Човек. От въздигането на човека до ангелско състояние в края на планетарните времена трябва да се роди нов Бог – свободната и творяща индивидуалност. Ала преди това било необходимо това спускане в тъмната спирала, в мъчителната лаборатория на животинското! И кой би могъл да реши кой ще страда повече: човекът, който е все по-унизен и по-измъчен, докато придобива себесъзнание – или невидимият Ангел, който страда и се бори заедно с него?

1  Именно защото удвояването чрез излъчване извън себе си е първото условие за съзнанието, Розенкройцерската Мъдрост полага следната аксиома: Където има един аз, там има два аза (бел. авт.).