Глава VII Разделянето на Луната от Земята Началото на днешната Земя Лемурийската раса. Развитието на половете Падението на Ангелите Разрушаването на Лемурийския континент посредством огън

При образуването на планетарния свят, всичко горе има своето съответствие долу, всичко е свързано в една цялостна верига, всичко се развива паралелно: Боговете, хората, стихиите. Материалистичната философия на нашето съвремие, която вярва, че е способна да изведе биологията от химията по дедуктивен път, твърди, че себесъзнанието, т.е. съзнанието за собствения Аз, възниква от чисто физиологични реакции. Всъщност е тъкмо обратното: всичко извира от Невидимото и придобива форма във Видимото. Съгласно Божествения план, Духовният свят с нарастващо изобилие се изявява в материалния свят. Духът инволюира в материята, която, в ответ на това, еволюира към Духа, като непрестанно се персонифицира и индивидуализира. С всеки нов аватар на планетарния свят, при раждането на всяка планета, всички същества се изкачват едно стъпало нагоре по стълбицата, същевременно запазвайки дистанцията помежду си. При все това обаче, този възход не може да се осъществи без фира, без огромен отпадък – отпадъци, които впоследствие служат като почва и квас, като катализатор за вълните на Новия Живот.

Вече видяхме как тези закони се потвърждават в Сатурновия, Слънчевия и Лунния период на нашия свят. Окончателното образуване и устройство на сегашната Земя ще ни предостави още ярки примери за това.

Земята, която обитаваме, тъй наречената Адама ¹ на Мойсей, Деметра на Орфей и на Омир, ни изглежда много стара поради дългия живот на човечеството и краткия интервал на едно човешко въплъщение, но нашата планета е все още млада, имайки предвид сегашната възраст на нейния организъм; а далечното бъдеще е запазило още три други аватара за нея, казват Великите Адепти. Нейното устройство като планетата Земя, което единствено трябва да ни занимава в тази глава, се дължи на последната голяма космогонична революция, а именно: разделянето на Земята от Луната.

1  Адама (иврит – – )אדמהозначава „Земята“: думата е употребена в древноеврейския оригинал на библейската книга Битие (бел. ред.).

Сегашната Луна някога е била съставна част от Земята. Луната тогава съставлявала най-плътното и най-тежко ядро на Земята. Духовните Йерархии, разделили Земята от Луната, били същите, които някога отделили споменатата Земя-Луна от Слънцето. Главната цел на това разделяне била спускането на човека от астралния на физическия план, където той трябвало да придобие индивидуално съзнание чрез развитието на нови органи. Ала това кардинално събитие на йерархичното ниво на човека било възможно единствено чрез разделянето на Земята от Луната, образувайки два полюса, от които Земята представлява мъжкият полюс, а Луната – женският полюс. ¹ Съответното физиологично развитие довело, като последствие, до появата на половете, както в човешкото, така и в животинското царство. Човешкият биологичен вид се е отделил от животинското не по друг начин, а точно чрез това разделяне на живите същества на противоположни полове. А посредством тази двуполовост, три нови сили влезли в действие: сексуалната любов, смъртта и прераждането – енергийните агенти на действието, разложението и обновлението, очарованието и ужаса, които са страховитият остен и бич на човешкото развитие.

И все пак, преди да достигне сегашната си форма, човешкото същество, слязло от астралния план на физическия, е преминало през основните фази на животинското състояние (риба, влечуго, четириного, примат, човекоподобно). Ала обратно на теориите на Дарвин и на Хекел, съществените фактори в развитието на човечеството, преминаващо през фазите на главните биологични видове по свой начин, не били нито естественият подбор, нито приспособяването към околната среда, а един вътрешен тласък под въздействието на Духовните Йерархии, които съпровождат човека на всяка крачка в пътя му и го развиват постепенно. Човекът никога не би преодолял страховитите етапи, водещи от инстинктивното животинско към съзнателното човешко състояние, без Висшите Същества, които оформяли човека, прониквайки и извайвайки го от поколение на поколение и от век на век, в продължение на милиони години. Това било едновременно творчество и сътрудничество, смесване, сливане, претопяване, преработване безспир. Духовете Водачи от онова време, както ще видим, действали двояко върху зараждащото се човечество: ту чрез въплъщение в човешки тела, ту чрез вливане на Духовен импулс. По този начин човешкото същество било омесено като тесто едновременно и отвътре, и отвън. Следователно можем да твърдим, че човекът е едновременно и свое собствено дело, и дело на Боговете. От него са дошли усилията, а от тях – Божествената Искра, Принципът на Безсмъртната Душа.

1  В противовес на това, спрямо Слънцето, Земята представлява женският елемент (бел. авт.).

А сега, нека се опитаме да си представим какво е било човешкото животно преди разделянето на половете, в онзи период на Земята, наречен от геолозите първичната епоха.

В онази епоха неустойчивата земна почва била все още нажежена. Отвсякъде изригвал огън. Това, което днес представляват океаните, се въртяло около планетата във вид на полутечна, полугазообразна сфера, пронизана от хиляди горещи и студени течения, клокочеща в тъмните си недра, а въздушна и прозрачна във висините си. През тези слоеве, непрогледни или полупрозирни, завихрени или спокойни, вече се движело, представено в многобройни екземпляри, едно същество, надарено с необикновена жизненост и изключителна гъвкавост и подвижност.

Колкото и смущаващ да ни изглежда днес този странен предшественик, той имал своеобразна красота. Бил подобен не толкова на риба, колкото на дълга синьо-зелена змия, с пихтиесто и прозрачно тяло, което позволявало да се виждат вътрешните му органи и преливало във всички цветове на небесната дъга. Наместо глава, от горната му част стърчало нещо като фосфоресциращо ветрило, подобно на сноп от пера. В този орган откриваме протоплазмата на онова, което у човека се превръща в мозък. Той служил на това примитивно създание едновременно като орган на възприятието и на възпроизводството. На възприятието – защото, нямайки никакви уши и очи, то възприемало от разстояние, посредством този свръхчувствителен орган, всичко, което се приближавало към него, което можело да му навреди или да му благоприятства. Ала този своеобразен фенер, това голямо светещо цвете, подобно на морска медуза, изпълнявало също и функцията на мъжки оплождащ орган – защото тази огромна медуза, гъвкава и пъргава, таяла в своето вълнообразно тяло също и женски орган, утроба. В определени периоди на годината, тези плувци хермафродити били привлечени от слънчевите лъчи към по-горните и по-малко плътни слоеве на своя океан – и тогава, под влиянието на тези лъчи, ставало оплождането. Това ще рече, че двуполовото същество се е самооплождало, несъзнателно и неволно, по същия начин, по който все още се самооплождат в днешно време много растения, чийто осеменяващ прашец, паднал от тичинките, опложда близалцето. Тогава новото създание, образуващо се в утробата на това същество, малко по малко заемало мястото на първото. Целият живот на старото преминавал в новото, когато последното, вече достигало пълното си израстване, хвърляло своята обвивка също както змията хвърля своята броня от люспи, щом се премени в нова кожа. Следователно е имало периодично обновяване на животното, но нямало нито смърт, нито прераждане. Това същество все още нямало свой Аз. Липсвало му онова, което индусите наричат Манас – зародишът на мисленето и разбирането, Божествената Искра в човека, кристализиращият център на Безсмъртната Душа. Подобно на всички сегашни животни, то имало само физическо тяло, етерно (или жизнено) тяло и астрално (или лъчисто) тяло, а чрез последното – и усещания, наподобяващи смесица от осезателни, слухови и зрителни усещания. Неговият начин на възприятие бил, в зачатъчна форма, нещо подобно на това, което днес все още е т.нар. шесто чувство, или пророческият усет у хора, особено надарени с тази способност.

Нека сега се пренесем милиони години по-късно, в епохите еоцен и миоцен. Земята е променила своя облик. Целият огън се е върнал отново навътре. Водната маса се е увеличила. Част от парообразната обвивка на земното кълбо се е кондензирала, след което се е разпростряла върху неговата повърхност под формата на океан. В южното полукълбо е изникнал цял континент: Лемурия. ¹

Върху почвата на този континент, съставена от гранит и втвърдена лава, растат гигантски папрати. Атмосферата е винаги тежка заради облаците, но я пронизва слаба светлина. Всичко, което някога е гъмжало в атмосферата на предходната Земя-Луна, зародиши на растения и животни, се е появило отново на Земята в по-напреднали форми. И всичко това плува в океана, никне, расте, пълзи, ходи по земята или лети из гъстия, тежък въздух. Съществото, предопределено да стане човек, пихтиестият хермафродит, полуриба-полузмия от първичната епоха, вече е приело формата на четириного, гущероподобно, но много различно от сегашните гущери, които са само негова изродена издънка. Гръбначно-мозъчната му система, едва загатната у примитивната човешка медуза, вече е силно развита. Пинеалната му жлеза (епифизата) е облечена в череп и се е превърнала в мозък, но все още излиза от отвора, разположен в горната част на черепната кутия, и се показва оттам като подвижен гребен на петел, като птича качулка. Две очи се появяват в този череп – две очи, които едва виждат със замъглено зрение; но епифизният гребен е запазил своя дар на астрална сензитивност, така че това несъвършено, хибридно и удивително същество ще има два вида възприятия: едното – все още много силно, което обаче постепенно ще отслабва, на астрален план; и другото – все още много слабо, но усилващо се, на физически план. Хрилете му са се превърнали в бели дробове, а плавниците му – в крака. А колкото до главата му, тя напомня главата на делфин, с челни издатини, подобни на тези на лъва.

1  Естествениците, изучаващи земното кълбо от гледна точка на палеонтологията и антропологията, отдавна са разкрили съществуването на древен континент, който днес е потопен, но някога е заемал южното полукълбо. Той включвал днешна Австралия, част от Азия и Южна Африка и граничел с Южна Америка. В онази епоха, Централна и Северна Азия, цяла Европа, както и по-голямата част от Африка и Америка, все още били под вода. Англичанинът Склейтър нарекъл този древен континент Лемурия заради известния примат лемур. Според немския естественик Хекел, на този континент се развивали животни от семейство Лемурови. (Вижте Haeckel, Natürliche Schöpfungsgeschichte, 1868 – Хекел, Естествена история на сътворението.) Ето заключенията на един английски естественик относно древния Лемурийски континент: „Палеонтологията, физическата география и наблюденията върху разпространението на фауната и флората свидетелстват за доисторическа връзка между Африка, Индия и Океанския архипелаг. Тази древна Австралия трябва да е съществувала от началото на пермския период чак до края на миоцена. Южната част на Африка и полуостров Индостан са останките от този континент. (Henry F. Blanford: On the Age and Correlations of the Plant-Bearing Series of India, and the Former Existence of an Indo-Oceanic Continent – Хенри Ф. Бланфорд: Относно възрастта и взаимовръзките на носещите растителност геологични системи на Индия и предишното съществуване на индоокеански континент). Вероятната продължителност на съществуването на Лемурийския континент е била между 4 и 5 милиона години. Флората му се характеризирала с иглолистни растения, гигантски папрати и топли блата. Фауната му се състояла от всевъзможни видове влечуги. Ихтиозаврите, плезиозаврите и динозаврите (драконите) преобладавали там заедно с птеродактилите с крила като на прилеп. Имало летящи гущери с всякакви размери: от големината на врабче, та чак до sauriens munis с 5-метрови крила. Драконите, или динозаврите, страховити хищници, били с дължина от 10 до 15 метра. (Вижте The Lost Lemuria, William Scott-Elliot, London – Изгубената Лемурия от Уилям Скот-Елиът, Лондон.) – бел. авт.

За да се превърне това полупълзящо-полуходещо същество, надарено с могъщи заложби, но дълбоко принизено и окаяно, в един изправен човек, вдигнал главата си към небето, в едно мислещо и говорещо същество, били необходими по-велики сили и по-фини способи, по-гениални от всички онези, които си представят нашите учени естественици. Нужни били чудеса – т.е. натрупване на Духовни сили в даден миг и дадена точка. Необходими били Духове от Висините, Богове, проявяващи се под най-лекото було на материята, за да извисят тези недоразвити същества към Духа. Било нужно, накратко, да им се даде нов Първообраз и да се отпечата върху тях Божественият Печат. В библейската книга Битие е казано просто: „Бог създаде човека по Своя Образ“ (Битие 1:27), а по-нататък: „И вдъхна в ноздрите му дихание на живот; и стана човекът жива Душа“ (Битие 2:7). Накрая е добавено (в глава 6, стихове 1 – 4), че Божиите Синове взимали за жени дъщерите на Земята, от което се родили исполините. Тези твърдения разкриват дълбоки Истини. Чрез тях, Езотеричната Наука дава обяснения, които хвърлят светлина едновременно върху думите на Мойсей и върху откритията на съвременната наука, като ги свързват едни с други.

Преди всичко, Езотеричната Наука уточнява ролята на Божиите Синове, която е сложна и разнообразна.

На Луната бил останал цял клас Ангели от луциферичната категория и от най-нисшия йерархичен чин, тоест от онези, които се стремели не само да бъдат водачи на хората, но и самите те да живеят техния човешки живот, обличайки физическо тяло и потапяйки се в буйните усещания на материята. Те идвали да се въплъщават масово в тела на бъдещи хора, все още сведени до състоянието на гущероподобни, с глави като на делфин. Под тяхното интензивно въздействие се развили кръвоносната и нервната система. Навлизайки в зараждащото се човечество, те му донесли, заедно с неутолимото желание, и Божествената Искра, безсмъртния Принцип на Аза. Ала също така било необходимо и този Аз, изкристализиран по този начин, да бъде просветлен и оплодотворен от Духове от напълно висш и наистина Божествен йерархичен порядък.

Тогава планетата Венера била обитавана от един йерархичен порядък Духове, за които говорихме по-горе: Началàта, т.е. Архаите (Άρχαί), обучаващи Архангелите, най-могъщите сред онези, които древноиндийската митология обозначава с името Асури. Стоящи над всички останали от третата Божествена Триада на Йерархиите, тези нейни ръководители, отговорни за сътворяването и обучението на човека, заслужават името Богове – защото те не могат нито да се облекат във физическо тяло, нито да бъдат асимилирани по какъвто и да е начин от материята. Те са извисени над физическия огън и живеят само в Светлината, ала могат да станат видими за по-нискостоящите същества, като облекат етерно тяло (на което придават по своя воля всякакви форми чрез мисълта си), както и лъчиста астрална обвивка. Такива били Висшите Същества, дошли да живеят за известно време на Земята в Лемурийската епоха. Хезиод като че ли говори тъкмо за тях, казвайки: „Боговете, в одежди от ефирен въздух, ходели сред хората“.

Тук се докосваме, тъй да се каже, до Божествените енергии, работили за формирането на човека. Пластичният гений на елините е събрал цялото това развитие в образа на Прометей, който примесва човешка глина с огън. Именно той изправя човека, дотогава пълзящ към Небето, и го обучава, заедно с Боговете, на изкуството на поддържането на огъня в огнището. Тук трябва да опишем подробно, според истинната история, и да разкажем как първобитните хора виждали Боговете във Висините, Архаите, Господарите на Началото и на Светлината.

Нека си представим неустойчивата земна повърхност на Лемурийския континент, все още измъчвана от огъня. Докъдето поглед стига, се простират огромни блата, от които изригват хиляди вулкани с всевъзможни размери. Слънцето никога не пробива дебелия слой облаци, затъмняващ небето. Тук-таме се разклоняват планински вериги, покрити с гигантски гори. Върху един гол връх, разпръснати масиви от гранитни скали са разбили кората на изстиналата лава. Там се събират многобройни гущероподобни с глави като на лъвове, същевременно смътно наподобяващи човешки. Те се приближават, привлечени от чудното сияние, струящо от една пещера – защото от време на време се появява Господарят, Учителят, Богът, от когото се боят и пред когото благоговеят с непобедим инстинкт.

Нека си припомним, че във всички епохи се е налагало Боговете, за да бъдат разбрани от живите, да приемат форма, подобна на тяхната. Ето защо Учителят, говорещ на едно такова събрание, има внушителната форма на крилат и сияен дракон. Тялото на този мощен птеродактил е само етерно тяло, обкръжено от астрален нимб като лъчезарен ореол. На онези, които го гледат обаче, той изглежда по-жив от самите тях. И наистина е жив! Той не говори членоразделен език като нашия. Той говори чрез своите жестове и чрез светлината, излъчваща се от него. Тялото му, крилете му, гребенът на главата му сияят... а очите му искрят. Лъчите, излизащи от него, сякаш озаряват вътрешната същност на нещата. Следвайки ги, удивените гущероподобни започват да разбират Душата на съществата, дори чуват гласовете им, виковете им. Те им откликват, подражават им. Внезапно страховитото и Божествено животно се изправя на краката си, размахва крила, а гребенът му запламтява. При този призив, в тъмното небе зейва отвор. Цяло войнство от Богове се появява като ураган от светлина; множество незнайни, възвишени лица. А над тях за миг просиява диск от светлина... И тогава този хлъзгав и пълзящ народ, следващ жестовете на своя Учител, се изправя в изблик на възторг и с все още безформени ръце се прекланя пред Върховния Бог с формата на Слънце, което скоро се скрива зад облаците и изчезва.

Ето какво било Учението, чрез което преклонението към Боговете и религиозното чувство за първи път навлезли в онези същества на Лемурийската епоха, които по-късно трябвало да се превърнат в човечеството. Тези ранни просветления трябва да се считат за най-мощните двигатели на физическото развитие на човека. Те развили жизнените му органи, правейки ги по-фини, а крайниците му – по гъвкави и ловки. От хаоса на осезателните усещания, те призовали към изява зрението и слуха му. Те последователно му дали изправената стойка, гласа, говора и първите зачатъци на словесния език. В хода на развитието на човека, Архаите се обличали във все по-благородни форми и накрая вече се появявали като фигура на Архангел с човешко лице. Ала споменът за първите Учители на човечеството непрестанно преследвал въображението на хората под образа на птеродактил. Вярно е, че тази натрапчива представа произтича отчасти от един объркан спомен за допотопните чудовища, които имали донякъде подобни форми. И все пак, в най-древните митологии, драконът не е злотворно същество, а е по-скоро Бог, преди всичко всезнаещ Маг. В Япония и Индия, в германската и келтската митология е считан за свещено животно. „Царят на змиите“ в древноиндийския епос, в сказанието за Нала и Дамаянти, е любопитен пример точно за това. Почитането на дракона като Бог е още един спомен за първите Учители на човечеството.

Докато човекът се освобождавал постепенно от животинските форми и се приближавал все повече до сегашната си форма, разделението на половете ставало все по-подчертано в него. Противоположността на половете и сексуалното влечение трябвало да бъде в следващите епохи един от най-енергичните двигатели на прогресивно развиващото се човечество. Първите последици от това обаче били ужасни. Последвали такива беди и всеобщи сътресения, че върнали планетата отново в едно състояние, граничещо с хаос. В животинския свят, както и в зараждащото се човечество, първото нахлуване на половете в живота, новото удоволствие да творят като двойка, въздействало на всички одушевени същества като опияняваща напитка – и едно всеобщо главозамайване завладяло света на живите. Биологичните видове имали склонност към смешение. Птеродактилите, съединявайки се със змиите, породили хищните птици. Морето се превърнало в лаборатория за чудовища. От съвкуплението на нисшите видове на човечеството с бозайниците се породили маймуните. Следователно човекът в никакъв случай не е усъвършенствана маймуна. Напротив – маймуната е изродена и деградирала форма на първобитния човек, плод на първородния му грях, негова карикатура и жив повод за разкаяние. ¹ Маймуната с право ужасява човека, защото му казва: „Пазѝ се да не се принизиш обратно до инстинкта, вместо да се извисяваш към съзнанието, иначе ще станеш като мен!“.

Никога на нашата планета не е вилнял по-ужасяващ бич. От безпорядъчното размножение произлизат всички гибелни страсти: необуздани желания, завист, омраза, ярост, война между хора и животни, война между самите хора. Страстите се разпространяват в астралната атмосфера на Земята също като отровен дим, още по-тежък от плътните облаци, тегнещи върху Земята.

Древногръцкият гений, който придава човешки облик на всичко, до което се докосне, и затваря всички ужаси на Природата в изкупителните линии на красотата, представя този момент от праисторията посредством легендата за Пандора. Боговете, изпълнени с ревностна завист към Прометей, похитителя на Небесния Огън, изпращат на човеците този прелъстителен призрак на Жената, нагиздена с всички прелести. Безразсъдният Епиметей приема подаръка – и тогава Пандора отваря капака на делвата, която държи в изящните си ръце: и тутакси роякът, състоящ се от всички злини, епидемии и болести, излита от делвата и се разстила над Земята като черен дим, за да залее човешкия род. Тя бързо затваря капака. Едничка Надеждата, спряла на ръба на делвата, остава вътре в нея.

1  В своята прекрасна книга L’Évolution créatrice [Творческата еволюция от Анри Бергсон (Henri Bergson), 1996 г., изд. СУ – бел. ред.], г-н Бергсон разпознава едно дихание на живота, един жизнен порив, който пронизва животинските видове. Неговата интуиция, приложена към подробното изследване на тяхната физиология, му разкрива, че човекът не е продукт на по-нисши видове, а напротив – тези биологични видове са издънки на един-единствен ствол, чийто връх е човекът (бел. авт.).

Това е един чудесен образ на безпорядъка, породен от първото отприщване на половата любов на Земята – и на безкрайното желание на пленената Душа, трептяща въпреки всичко като Вечното Женско Начало, проявено в плътта.

Бедствието било неизбежно. Един катаклизъм трябвало да унищожи голяма част от Лемурийския континент ¹ , да промени облика на земното кълбо и да отведе оцелелите в една нова вълна на живота – защото има тясна и постоянна взаимовръзка между страстите, измъчващи света на живите, и силите, тлеещи в земните недра. Огънят Принцип, Творящият Огън, затворен и сгъстен в една от концентричните сфери на Земята, е деятелят, който разтопява масите на по-долните скрити пластове на земната кора. Именно той произвежда вулканичните изригвания. Това не е съзнателна стихия, а страстна стихия с изключителна жизненост и колосална енергия, която откликва магнетично на животинските и човешките импулси с яростни ответни удари. Такъв е луциферичният елемент, който Земята крие под другите обвивки. Имайки предвид това астрално съответствие на душевния живот на земното кълбо и неговите обитатели, не е изненадващо, че вулканичната активност на южния континент достига своя връх в края на този период.

Страховити земетресения разтърсвали Лемурия от единия край до другия. Многобройните ѝ вулкани бълвали устремно потоци от лава. Все нови и нови вулканични конуси изригвали от земята навсякъде, бълвайки снопове от пламъци и планини от пепел. Милиони чудовища, закътани в пропастите или вкопчени във върховете, били задушени от възпламенения въздух или погълнати от кипящото море. Някои от тях избягали от катаклизма и се появили отново в следващия период. Що се отнася до деградиралите човеци, те били пометени масово заедно с континента, който след поредица от изригвания потънал, потапяйки се постепенно отново под повърхността на океана.

Междувременно цветът на лемурийската раса, една отбрана част от нея, намерили убежище в западния край на Лемурийския континент под ръководството на Ману, или Божествения Водач. Именно оттам тези избраници успели да се доберат до Атлантида – девствената земя с обилна зеленина, наскоро изплувала от океанските води, където трябвало да се развие една нова раса и първата човешка цивилизация.

1  Австралия, Индия, Индокитай, Мадагаскар, както и част от Африка и Южна Америка са останките от него (бел. авт.).

В този кратък очерк, посветен на Езотеричната Космогония, видяхме как нашата Слънчева система се образува чрез последователни процеси на уплътняване, аналогични на онези, разкрити от Лаплас в неговата Système du monde (Система на света). Ала зад физичните закони, които са способите на материята, ние разпознахме Духовните Йерархии, които я оживотворяват и одухотворяват. Видяхме как, под въздействието на тези Йерархии, Сатурн се отделя от мъглявината и как Слънцето се възпламенява в нейния център, а после – как планетите се раждат една след друга от живота и борбата на Боговете. Всеки от тези етапи е отделен свят, дълъг космичен сън, в който се изразява една мисъл, в който се проявява едно от лицата на Божественото. С Архаите идва Словото на Началото. С Архангелите идва Небесният възторг пред Космоса, в сияйното великолепие на Слънцето. С Луцифер идва творящата мълния в Мрака на Бездната. С Ангелите идва святото Милосърдие. С Човека идват страданието и желанието.

Трептящата капчица Светлина, паднала от сърцето на Боговете – ще извърви ли тази капчица пътя в обратна посока, за да се присъедини отново към тези Духовни Йерархии, които са я породили, и на свой ред да стане подобна на Бога, същевременно оставайки самата себе си и свободна? Опасно, страховито премеждие, по нескончаем път, в който сянката затъмнява първите завои, а ослепителна слава забулва целта.

Нека се опитаме да го проследим в продължение на няколко стъпала от тази стълба, изгубваща се в Безкрая.

КНИГА ВТОРА АТЛАНТИДА И АТЛАНТИТЕ

По време на Златния век, Боговете, в одежди от ефирен въздух, ходели сред хората.

Хезиод, „Дела и дни“

Глава I Преданието за Атлантида Нейното устройство и геоложките ѝ периоди

Жреците на Древен Египет грижливо са пазили спомена за един обширен континент, който някога е заемал голяма част от Атлантическия океан, и за една могъща цивилизация, погълната заедно с този континент от праисторическа катастрофа.

Ето с какви слова Платон разказва това предание според думите на Солон, който го е взел, както самият той твърди, от египетските жреци: „Атлантическото море тогава било плавателно, а пред протока, който вие наричате Херкулесови стълбове (понастоящем Гибралтарски проток), се намирал остров, по-голям от Либия и Азия, взети заедно. От този остров човек можел лесно да премине към други острови, а от тях – към целия континент, който обгражда отвсякъде вътрешното море; защото онова, което е отсам протока, за който говорим, е подобно на пристанище с тесен вход, но онова отвъд е същинско море, а земята, която го заобикаля – същински континент... На този остров, наречен Атлантида, властвали царе с велика и чудна мощ; целият остров бил под тяхно владение, както и много други острови и някои части от континента. Освен това, отвъд протока, те царували и над Либия чак до Египет, и над Европа чак до Тирения ¹ “.

Ето това разказва Платон в началото на прочутия си диалог Тимей, или относно Природата. Ала има и още. В един друг диалог, озаглавен Критий, или относно Атлантида – диалог, от който е запазена само първата част – Платон описва надълго и нашироко острова Посейдонис, неговия град със златни порти, обграден от канали, разположени на етажи, неговия храм, неговия съюз от царе жреци, наследствени независими владетели, неразривно свързани помежду си с една конституция – дело на Божествен основател, когото той назовава с името Нептун. Този любопитен фрагмент прекъсва точно на описанието на разцвета на този народ, който, след като дълго време останал верен на своите предавани в наследство добродетели, накрая изпаднал в непоправим упадък поради обзелите го натрапчиво властолюбие и поквара.

1  Наричана още Етрурия (бел. ред.).

Колкото и кратък да е, този фрагмент е безкрайно вдъхновяващ, защото отваря пред нас простора към едно далечно минало, което дългите отминали векове и мълчанието на летописите са скрили от погледа на историята. Посредством елинизираните форми на тази картина, оставаме поразени от чудния колорит на тия нрави и обреди, в които патриархалната простота се слива с бляскавия разкош на Вавилон и величието на фараоните. Платон разказва, че островът Посейдонис, последна отломка от големия континент Атлантида, е бил разрушен и потопен от катастрофа, случила се девет хиляди години преди времето на Солон. Страбон и Прокъл съобщават същите факти. Нека добавим, че египетските жреци, разказали това предание на гръцките пътешественици, твърдят, че то им е дадено от самите атланти чрез една далечна, но непрекъсната приемственост и че те са казали на Солон: „Вие, гърците, говорите за един-единствен потоп, обаче преди него е имало още няколко“ – което е потвърдено от съвременната геология, открила следите от тези последователни потопи в отложените един върху друг земни пластове. Скелетите на мамути, на други животни, а накрая – и човешките вкаменелости, намерени в пластове от терциера и кватернера, и до днес са единствените свидетелства за тези далечни епохи на земното кълбо.

А междувременно, докато очакваме една по-чудодейна наука да съживи този изгубен свят, откритията на океанографията дойдоха, за да потвърдят тези древни предания. Те разкриват гръбнака на Атлантида, издигащ се стръмно над океанското дъно, и сега ни позволяват да отгатнем нейните очертания. Сондажите на Атлантическия океан доказаха съществуването на огромна верига от подводни планини, покрити с вулканични отломки, които се простират от север на юг. ¹ Тази верига се извисява почти внезапно от дъното на океана до височина 9000 стъпки. Азорските острови, остров Сао Пауло, остров Възнесение и архипелагът Тристан да Куня са най-високите ѝ върхове. Единствено тези връхни точки на изчезналия континент все още се издигат над вълните. От друга страна, трудовете по антропология и сравнителна етнология на Льо Плонжон, на Катрьофаж и на Банкрофт са доказали, че всички раси на земното кълбо (черната, червената, жълтата и бялата) някога са обитавали Америка, която вече е съществувала отчасти по времето на Атлантида и е била свързана с нея първоначално. Забелязани са също и поразителни аналогии между древните паметници в Мексико и в Перу и архитектурата в Индия и в Египет. Служейки си с всички тези документи и добавяйки към тях преданията на индианците от Северна, Централна и Южна Америка, както и тези на всички други народи относно потопа, г-н Скот-Елиът се е опитал да направи възстановка на историята на Атлантида, значителна част от която се състои от хипотези, но която образува едно хомогенно цяло и убедителна съвкупност. ² От друга страна, д-р Рудолф Щайнер, надарен с висока езотерична култура и специално ясновиждане, е споделил със завладяващо новаторство и поразителна дълбочина своите прозрения за физическия и психичния строеж на атлантите във връзка с по-ранното и по-късното човешко развитие. ¹

1  „Атлантида, този загадъчен континент, който някога е свързвал Африка с Америка и който, ако вярваме на легендата, е изчезнал, погълнат от океана – дали е съществувал някъде другаде освен в песните на поета? Г-н Едмон Перие съобщава, че един естественик, г-н Жермен, се е постарал да потърси решението на този въпрос въз основа на строги научни данни. Той е проучил усърдно и старателно живата фауна и флора на островите Зелени нос и Канарските острови, както и вкаменелости от фауната и флората на островите, части от този континент, които също изплуват от океана. Тези вкаменелости са идентични навсякъде, във всички точки на островите, както в Мавритания, така и в Америка. Коралите на остров Сао Томе край Централна Африка са идентични с мадрепорите във Флорида. Всичко доказва, че има връзка между сегашните континенти. Всичко това ни кара да вярваме, че Атлантида е изчезнала в края на терциера. Първото потъване трябва да е станало между бреговете на Венецуела и все още съществуващия архипелаг. Мавритания и островите Зелени нос трябва да са се отделили малко по-късно“ – Le Temps, 29 ноември 1911 г. (бел. авт.).

2  William Scott-Elliot: The Story of Atlantis – Историята на Атлантида от Уилям Скот-Елиът, преведена от английски, с четири карти. Теософска книжарница. Bailly, 10, улица Saint-Lazare (бел. авт.).

Нека първо обобщим геоложката история на Атлантида според Скот-Елиът.

Преди един милион години Атлантида е била свързана в по-отдалечения си край с голяма част от Източна Америка, вече изникнала от водите на океана.

Тогава тя не само заемала цялото пространство, представляващо сегашния Мексикански залив, но и се простирала далеч отвъд, на североизток, като обширен географски нос, включващ в себе си днешна Англия. Задълбочавайки се и извивайки се на юг, тя образувала още един нос към Африка. Тогава била изникнала от океана само Северна Африка. Един морски ръкав я отделял от Атлантида, така че човешките раси, родени и развили се на този континент, можели да достигат направо до Англия, а по-нататък – и до Норвегия. От другата страна те трябвало само да пресекат един тесен канал, за да преминат в Северна Африка и оттам – в Южна Азия, която някога била част от Лемурия.

След първия потоп преди 800 000 години, Атлантида, разцепена на две от горе до долу, била откъсната от Америка чрез един пролив. От източната страна тя запазила формата си на отворена раковина, докато Ирландия и Англия, слели се с новопоявилата се Скандинавия, образували с нея огромен остров.

При един нов катаклизъм преди 200 000 години, Атлантида се разделила на два острова: един голям на север, наречен Рута, и друг по-малък на юг, наречен Даития. В онази епоха днешната Европа вече била образувана. През тези три периода връзката на Атлантида със Северна Африка и Европа била все още лесна.

1  Unsere atlantischen Vorfahren (Нашите атлантски прадеди) от Р. Щайнер. Вижте също главата, наименована „Die Weltentwicklung“ („Развитието на света“) в неговия основен труд Die Geheimwissenschaft im Umriss (Въведение в Тайната Наука); Алтман, Лайпциг, 1910 г. (бел. авт.).

Тя била внезапно прекъсната преди 80 000 години от ново геоложко сътресение. Тогава от древната и обширна Атлантида останал само островът, който Платон нарича Посейдонис, последният къс от големия остров Рута, разположен на еднакво разстояние от Америка и Европа.

Остров Посейдонис на свой ред бил потопен през 9564 г. преди Христа, според онова, което египетските жреци разказали на Солон.

Така бавно, но сигурно старата Атлантида излиза от дъното на океана. Сякаш виждаме как воалите на булото на хилядолетията се отдръпват един след друг и очертанията на една изчезнала цивилизация се оформят пред нашия взор с все по-отчетливи линии, с все по-ярки цветове. Първоначално там има изумителен разцвет на живота, тропически рай на едно човечество, все още полудиво, но сякаш омаяно и потопено в Божественото. След това идва дълга поредица от борби, последвани от един владетелски съюз на Царе Посветени – плодотворно затишие в тази смесица от раси, в тази огромна човешка пещ, от която трябвало да излезе чистото злато на арийската раса. После настъпва упадъкът и властта на черната магия, която запратила върху света глутницата от страсти и отприщила силите на бездната.

Нека се опитаме да уловим в няколко щрихи тези бързопрелитащи видения.