КНИГА ОСМА КОСМИЧНИЯТ ХРИСТОС И ИСТОРИЧЕСКИЯТ ИИСУС

Винаги можем да вникнем още по-дълбоко в Тайната на Палестина. Отвъд нея е... Безкраят.

Рудолф Щайнер

Глава I Космичният Христос

Стигнахме до онази точка в човешкото и Божественото Развитие, в която трябва да си припомним всичко предшестващо, за да разберем всичко, което ще последва; защото тук потокът Свише и усилието от низините към Висините се срещат в една сияйна точка, изпращаща лъчите си назад към незапомнените времена на миналото и напред към безкрайното бъдеще.

Пришествието на Христа е централната точка, нажеженият фокус, огнището на историята. То бележи един поврат, внезапна промяна на посоката, нов могъщ импулс. Какво чудно има, ако това изглежда на закоравелите материалисти като пагубно отклонение, а на обикновените вярващи – като неочакван обрат, отхвърлящ миналото, за да преустрои света наново. Честно казано, първите са жертва на духовната си слепота, а вторите – на тесногръдието на своя кръгозор. Ако, от една страна, проявлението на Христос чрез Учителя Иисус е събитие с неизмерим обхват, то, от друга, е било подготвено от цялото предходно развитие. Една мрежа от невидими нишки го свързва с цялото минало на нашата планета. Този лъч идва от Сърцето на Бога, за да се спусне чак в сърцето на човека и да напомни на Земята, Дъщеря на Слънцето, и на Човека, Син на Боговете, за техния Небесен произход.

Нека се опитаме да разясним това Тайнство с няколко думи.

Земята със своите царства, човечеството със своите раси, Духовните Войнства със своите Йерархии, потопени в Неведомото, се развиват под въздействието един и същи импулс, на едновременно и непреривно движение. Небето, Земята и човекът вървят заедно. Единственият начин да се проследи посоката и да се разбере смисълът на тяхното развитие – това е да се проникне с един и същи взор в тези три сфери, в тяхната обща работа, и те да се разглеждат като едно органично и неразривно цяло.

От тази гледна точка, нека отправим поглед към състоянието на света при Рождението на Иисус Христос и да съсредоточим вниманието си върху двете раси, които в онзи момент представляват човешкият авангард, т.е. върху гръко-римското общество и върху юдейския народ.

От духовна гледна точка, развоят на човечеството от Атлантида чак до християнската ера ни предлага двойния спектакъл на падение и напредък. От една страна – постепенният упадък на ясновиждането и прякото общение със силите на Природата и Космичните Йерархии; от друга – активното развитие на интелигентността и разума, а следователно – и силното материално влияние на човека върху света. Ясновиждането продължава да се развива от специални избраници в центровете за Посвещение, на местата, където се дават предсказания на оракули, и оттам произлизат всички религиозни движения и всички велики импулси на цивилизацията. Ала ясновиждането и пророческите способности масово намаляват сред човешкото общество. Това духовно и интелектуално преобразяване на човека, все повече привлечен от физическия план, съответства на паралелно преобразяване на собствения му организъм. Колкото по-назад се връщаме в праисторическото му минало, толкова по-леко и флуидно е било тялото му. Сега то става по-плътно и по-твърдо. Същевременно етерното му тяло, което преди е надхвърляло границите на физическото му тяло, все повече и повече бива поглъщано от физическото и приема точната му форма. Неговото астрално тяло, неговата лъчиста аура, която някога се е простирала надалеч като атмосфера и е служила за свръхфизическите му възприятия, за общението му с Боговете, също се събира около тялото му и вече не е нищо друго освен тесен нимб, наситен със собствения му живот и обагрен с неговите страсти. Това развитие обхваща хиляди и хиляди години. То се простира върху втората половина на Атлантския период и всички цивилизации на Азия, Северна Африка и Европа, произлезли от него (индийци, перси, халдейци, египтяни, гърци и северноевропейски народи). Тази инволюция на силите на Космоса във физическия човек е била крайно необходима за неговата завършеност, както и за интелектуалното му усъвършенстване. Древна Гърция представлява последното стъпало от това слизане на Духа в материята. При нея сливането помежду им е пълно. Резултатът от това е прекрасен разцвет на физическата красота в интелектуалното равновесие. Ала този прозирен храм, обитаван от полубожествени хора, се извисява на ръба на бездна, в която гъмжат чудовищата на Тартар. Изключително критичен момент! Тъй като нищо в развитието не стои на едно място и винаги трябва да отстъпва назад или да върви напред, то от тази отправна точка човечеството вече може само да потъне в оскотяване, зверства и поквара – или да се извиси към върховете на Духа с укрепнало съзнание. Гръцкият упадък и най-вече императорската оргия на Рим представляват същински спектакъл, едновременно грандиозен и отблъскващ, който изразява този неистов устрем на античния човек към разврат и жестокост – фаталното падение на всички велики движения в историята. ¹

„Гърция – казва Рудолф Щайнер – е съумяла да изпълни своето дело единствено чрез това, че е позволила на завесата, покриваща древното ясновидство, постепенно да става все по-плътна. Гръко-римският свят, с неговия бърз упадък, бележи най-дълбокото слизане на Духа в материята в хода на човешкото развитие. Това била цената на завладяването на материалния свят и разгръщането на точните науки. Тъй като животът на Душата след земната смърт е обусловен от нейния земен живот, обикновените хора не отивали далеч в Духовния свят след смъртта си. Те отнасяли със себе си част от своите забулващи завеси, а астралното им съществуване било като онова на сенките. Оттам – и това оплакване на Душата у Ахил при Омир: „По-добре просяк на Земята, отколкото цар в царството на сенките!“. Мисията, възложена на следатлантическото човечество, непременно трябвало да го отдалечи от Духовния свят. Има такъв Космичен Закон, който гласи, че величието на едната страна на каквото и да било се изкупва в някакъв момент чрез слабостта на другата му страна“. ²

Един кардинален обрат, един възход към върховете на Душата бил необходим на човечеството за осъществяване на неговото предопределение. Ала за тази цел била нужна нова религия, по-могъща от всички предшестващи я, способна да извиси обременените народни маси и да затрогне човешкото същество чак до най-съкровените му дълбини. Предшестващите Откровения на бялата раса се извършвали на астрален и на етерен план, откъдето въздействали мощно върху човека и цивилизацията. Християнството, идващо от по-далечни и по-висши селения, прекосявайки всички сфери, трябвало да се прояви чак на физически план, за да го преобрази, като го одухотвори и като възвърне, както на колективното човечество, така и на индивидуалния човек, непосредственото съзнание за техния Небесен произход и тяхната Божествена цел. Следователно имало не само морални и социални причини, но също и космологични причини за появата на Христос в нашия свят.

1  Вижте картината, която съм описал в началото на раздела за живота на Иисус в моята книга Великите Посветени (бел. авт.).

2  Рудолф Щайнер, Die Geheimwissenschaft im Umriss (Въведение в Тайната наука), Altmann, Leipzig – (бел. авт.).

Понякога, насред Атлантическия океан, когато вятърът пронизва буреносното небе, виждаме как в една точка облаците се сгъстяват и се извиват към океана във формата на фуния. И тутакси морето се надига като островърха планина и среща облака. Изглежда така, сякаш цялата маса вода се влива в този вихър, за да се усуче и да се издигне с него. Изведнъж двата върха на вихрите, които се привличат взаимно, се сливат като две усти на две фунии... Образува се смерч!... Вятърът изпомпва морето, а морето изпива вятъра. Един вихър от въздух и вода, един жив стълб се движи шеметно над конвулсивно трептящите вълни и за миг съединява Земята с Небето.

Явлението на Христос, слизащ от Духовния свят във физическия през астралния и етерния план, е подобно на това морско атмосферно явление. И в единия, и в другия случай, могъщите сили на Небето и Земята си сътрудничат в едно съвместно дело за върховно единение. И ако водният смерч се образува само за няколко минути, под въздействието на стихията на урагана и електричните потоци, то слизането на Христос на Земята изисква хиляди и хиляди години и принадлежи, поради своята Първопричина, към съкровените Тайнства на нашата планетарна система.

В тази метафора, която се опитва да предаде на образен език ролята на Космичния Христос в нашето човечество, юдейският народ представлява земната, екзотерична и видима страна. Това е дъното на смерча, което се надига, привлечено нагоре от вихъра. Този народ се обръща срещу всички останали. Със своята яростна нетърпимост, с упоритата си непоклатима идея, той разбунва народите, също както смерчът разбунва вълните. Монотеистичната идея си пробива път чрез Патриарсите. Мойсей я взима и си служи с нея, за да формира народност. Подобно на пустинния вятър самум, който издига стълб от прах, Мойсей събира ибрим, скитащите бедуини, за да сформира народа на Израил. Посветен от Египет, под покровителството на Елохим, Когото нарича Яхве, Мойсей се налага чрез слово, железен меч и огън. Един Бог, един Закон, един Кивот на Завета, един народ, който да го носи; и все така напред, четиридесет години през пустинята, през глад и размирици, към Обетованата земя! От тази могъща мисъл, подобно на огнен стълб, движещ се пред скинията, произлязъл народът на Израил със своите дванадесет племена, съответстващи на дванадесетте знака на Зодиака. Израил ще запази неприкосновена монотеистичната идея, въпреки престъпленията на своите царе и нападенията от страна на идолопоклонническите народи. И върху тази идея още от самото начало е присадена като калем идеята за Месията – защото Мойсей, умирайки, вече бил обявил окончателния Спасител, Царя на Правдата, всемирния Пророк и Пречистител. От век на век, неуморният глас на пророците Го възвестява, от вавилонското изгнание чак до желязното иго на римляните. При царуването на Ирод, юдейският народ бил подобен на бедстващ кораб, чийто обезумял екипаж е запалил предната си мачта като сигнален огън, за да се ориентира през рифовете; защото в онзи момент Израил представлява странна и озадачаваща гледка: един народ, стъпкан от Съдбата, полусмазан, който очаква своето спасение чрез въплъщението на един Бог!

Израил трябвало да претърпи корабокрушение; ала Бог все пак слязъл в плът.

Каква е тук сложната игра на Провидението, на човешката свобода и на Съдбата? Юдейският народ олицетворява и въплъщава по някакъв начин призива на Земята към Христа. Чрез този народ, човешката свобода, окована от Съдбата, т.е. от грешките на миналото, отправя зов към Провидението, за да придобие своето спасение; защото великите религии са отразили тази подготовка като в огледало. Никой нямал ясна представа за Месията, но Посветените Го очаквали и оповестявали от дълго време.

На фарисеите, които Го разпитват за Неговата мисия, Иисус отвръща: „Преди да бъде Авраам, Аз съм“. ¹ На апостолите, които се боят от Неговата смърт, Той казва тези удивителни слова, които никой пророк никога не е изричал и които биха звучали нелепо във всяка друга уста освен в Неговата: „Небето и Земята ще преминат, но Моите думи няма да преминат“. ² Такива думи са или бълнуване на безумец, или имат трансцендентален космологичен смисъл. Според официалната традиция на Църквата, Христос, едно от Трите Лица (Ипостаси) на Светата Троица, е напуснал лоното на Отца само за да се въплъти чрез Дева Мария. Според Езотеричната традиция, Христос е също и свръхчовешко Същество, Бог в цялата сила на това понятие, най-върховното Духовно проявление, което човечеството познава. Ала, като всички Богове, Слова на Всевишния, Който е Вечен и Безпределен, от Архангелите чак до Престолите, Христос преминава през едно разгръщане, продължаващо в хода на целия планетарен живот, и тъй като е единственият сред Духовните Йерархии, проявил се напълно в едно човешко въплъщение, това разгръщане е от специално естество. За да схванем Неговия произход, трябва да се пренесем назад във времето, отвъд историята на човешките раси, чак до образуването на Земята и до първия проблясък на светлина в нашата мъглявина – защото, според Розенкройцерското предание, Духът, говорещ на света под името Христос и чрез устата на Учителя Иисус, е Духовно свързан с царствената звезда на нашата система – Слънцето.

Вече видяхме в описанието на планетарното развитие ³ как Космичните Йерархии извайват нашия свят под единно ръководство и съгласно висшите разумни Принципи на тази йерархичност. Очертани в първични щрихи на Духовен план, Първообразите и стихиите, Душите и телата се отразяват на астрален план и се оживотворяват на етерен план, за да се материализират в конкретна форма. Всяка планета е дело на Същества от друг йерархичен порядък и ражда други форми на живот. Всяка велика Космична Йерархия, да речем – всеки велик Бог, носи със себе си легиони от Духове, които са нейни разумни работници. Езотеричната традиция на Запада счита Христос за Царя на Слънчевите Духове. В момента на разделянето на Земята от Слънцето, Възвишените Духове, наречени Εξουσίαι (Ексузиаи) от Дионисий Ареопагит, Virtutes (Власти) – от римската традиция, и Духове на формата – от Рудолф Щайнер, се оттеглили на сияйната звезда, която тъкмо била отхвърлила своето непроницаемо ядро. Тези Духове били от твърде ефирно естество, за да виреят в тежката земна атмосфера, в която трябвало да се борят Архангелите. Ала съсредоточени около аурата на Слънцето, те действали оттам с още по-голяма сила върху Земята, оплодотворили я с със своите лъчи и я покрили с плаща си от зеленина. Христос, Който станал ръководител на тези Духовни Йерархии, можел да се нарече Слънчев Архангел. Под тяхно прикритие, Той останал дълго време непознат за хората под своя покров от Светлина.

1  Йоана 8:58 (бел. ред.).

2  Матея 24:35 (бел. ред.).

3  Вижте Книга първа, започваща от стр. 21 в настоящата книга (бел. ред.).

Зараждащата се Земя била подложена на влиянието на друг Бог, чиито легиони били централизирани тогава на планетата Венера. Тази Космична сила е наречена Луцифер от юдео-християнската традиция, или още непокорният Архангел. В първата глава на тази книга вече посочих неговата роля. Той тласнал Душата на човека по-навътре в материята и заровил неговия Аз чак в дълбините на тялото. Чрез това Луцифер станал непрекият автор на злото, но също така – и на страстта и възторга, този проблясък на Бог в човека чрез „заиграването на кръвта“. Без него не бихме имали нито разум, нито свобода, а на Духа би му липсвал трамплин, за да отскочи пак нагоре към звездите.

Влиянието на луциферичните духове преобладава през Лемурийския и Атлантския период, но от началото на Арийския период вече се усеща Духовното влияние, излъчвано от аурата на Слънцето. То се усилва от период на период, от народ на народ, от религия на религия. Така Христос постепенно се приближавал към земния свят чрез едно нарастващо излъчване. Тази бавна и дълбока инкубация наподобява онова на Духовен план, което би било на физически план появата на звезда, идваща от дълбините на небосклона, чийто диск бихме видели как расте, приближавайки се към нас. Индра, Озирис и Аполон се възвисяват над Индия, Египет и Гърция като предтечи на Христа. Той сияе през тези Слънчеви Богове като бяла светлина през червените, жълтите и сините витражи на катедралите. И пак Той се явява и на редките Посветени, също както понякога над Нил се вижда далечна звезда, появяваща се в розовите лъчи на залязващото Слънце, която се извисява чак на зенита. Той вече засиява индивидуално за Зороастър във фигурата на Ахура Мазда, Който му се явява във великото му видение като Бог, Чиято одежда е Слънцето. Той запламтява за Мойсей в горящия храст и проблясва като мълния през всички Елохими* сред гръмотевиците на Синай – и ето Го, превърнал Се в Адонай, Господ, възвестявайки по този начин близкото Си предстоящо Пришествие.

Ала това не било достатъчно. За да изтръгне човечеството от здравите обятия на материята, в която било затънало при спускането си, този Възвишен Дух трябвало да се въплъти в човек, трябвало Слънчевото Слово да слезе в човешко тяло, да Го видят как ходи и диша на Земята. За да бъдат върнати хората обратно в Пътя към Духовните Висини и да им се покаже тяхната Небесна цел, не било необходимо нищо по-малко от Проявлението на физически план на Божествения Архетип – Първообраза. Той трябвало да възтържествува над злото чрез Безпределната Любов, а над смъртта – чрез сияйното Възкресение, излизайки непокътнат, преобразен и още по-сияен, от бездната, в която се бил потопил. Затова редакторът на Евангелието според свети Йоан е могъл да каже, едновременно в буквален и трансцендентален смисъл, следното: „Словото стана плът и Светлината ходеше сред нас, пълна с Благодат и Истина“. ¹

Ето такава е Космичната причина за въплъщението на Слънчевото Слово. Току-що съзряхме необходимостта от Неговото земно проявление от гледна точка на Божественото Развитие. Нека сега видим как човешкото развитие Му е подготвило един орган, достоен да Го приеме в себе си.

1  Йоана 1:14 (бел. ред.).

Глава II Учителят Иисус, Неговият произход и Неговото развитие

Пред всеки, който днес иска да извика в съзнанието си истинския Иисус, застава един предварителен въпрос: този за относителната ценност на четирите Евангелия. Който чрез медитация и интуиция се е проникнал от същностната Истина на тези уникални свидетелства, би се почувствал призван да отговори на всички възражения, отправени от критиката срещу автентичността на Евангелията, със следните думи на Гьоте. Когато той бил вече към края на живота си, един приятел дошъл да му каже:

– Знаете ли, току-що открихме, че Евангелието на свети Йоан не е автентично.

– А кое е автентично – отвърнал авторът на Фауст – освен вечно прекрасното и истинното?

С тези превъзходни слова, старият поет, по-мъдър от всички мислители на своето съвремие, поставил на мястото им тежките структури на критичната и чисто документална школа, чиято претенциозна уродливост, в крайна сметка, скрива от нас Истината и Живота.

Ала нека бъдем по-точни. Общоприет факт е, че гръцките Евангелия са записани дълго след смъртта на Иисус въз основа на юдейските предания, идващи пряко от учениците и свидетелствата на очевидците на живота на Учителя. Независимо дали те съдържат, или не съдържат определени противоречия в подробностите и дали ни описват Пророка на Галилея от различни ъгли, все пак, в какво се състои за нас автентичността и истинността на тези писания? Дали в датата на тяхното записване и редакция? Дали в планините от коментари, които ги затрупват? Не. Тяхната сила и Истина пребъдват в живото единство на личността и Учението на Иисус, което се лее от Него. И доказателството в защита от нападките срещу Него е фактът, че тези слова са променили облика на света; доказателство е и новият Живот, който все още могат да събудят във всеки от нас. Ето го върховното доказателство за историческата реалност на Иисус от Назарет и автентичността на Евангелията. Всичко останало е само придатък. Що се отнася до онези, които, подобно на Давид Щраус (на когото подражават някои теософи), искат да ни убедят, че Христос е обикновен мит, „грандиозна историческа измама“, с гротескната си педантичност те изискват от нас вяра, по-сляпа и от тази на най-фанатичните вярващи. Жан-Жак Русо го е казал много добре: ако рибарите от Галилея, книжниците от Йерусалим и философите неоплатоници от Ефес бяха „изфабрикували“ всяко едно късче от образа на Иисус Христос, завладял древния свят и завоювал съвременния, това би било цяло чудо, по-нелогично и по-трудноразбираемо от всички чудеса на Христа, които, в очите на съвременния Окултизъм, както и на Посвещението от всички времена, са известни, проверени и доказани факти, но въздигнати от Него до най-голямата висота на тяхната мощ. Тези материални чудеса били необходими, за да бъдат убедени съвременниците на Иисус. Това, което днес ни се налага с не по-малко непобедима сила, е поразителната индивидуалност и несравнимото Духовно Величие на същия този Иисус, бликащи все по-живо и по-живо от Евангелията и от човешкото съзнание.

Затова нека кажем заедно с Рудолф Щайнер:

„Съвременната критика на Евангелията ни осветлява само по отношение на външната и материална страна на тези документи. От нея не научаваме нищо за тяхната същност. Една толкова необятна индивидуалност като тази на Христос не е можела да бъде схваната от само един от Неговите ученици. Тя е трябвало да се разкрие пред всеки от тях според неговите способности, чрез една различна страна на нейното естество. Да предположим, че направим снимка на едно дърво само от едната му страна: ще имаме само частично изображение; но да предположим, че направим снимки от четири различни страни: ще имаме цялостно изображение.“

„Същото важи и за Евангелията. Всяко от тях съответства на една друга степен на Посвещение и ни представя една друга част от естеството на Иисус Христос.“

„Матей и Лука рисуват пред нас предимно Учителя Иисус, т.е. човешката природа на основоположника на християнството – докато Марко и Йоан изразяват най-вече Неговото Духовно и Божествено естество.

„Матей разглежда Учителя Иисус от физическа гледна точка. Той ни дава най-ценните документи за Неговото родословно потекло и наследствените Му връзки с народа на Израил. Лука, най-поетичният от евангелистите и най-ясновиждащият измежду тях, разказва за съкровения живот на Учителя. Той вижда отражението на Неговия Аз в астралното Му тяло и рисува в движещи се образи могъществото на Любовта и саможертвата, струящи от сърцето Му. Марко съответства на магнетичната аура, която обгражда Христос и чиито лъчи се разпростират в Духовния свят. Той ни показва преди всичко чудодейната мощ на Целителя, Неговата сила и величие. Йоан дава в най-висш смисъл Метафизичното Евангелие. Неговият обект е Божественият Дух на Христос. По-малко прецизен от Матей и Марко, по-абстрактен от Лука, Йоан няма, като последния, такива впечатляващи видения, които да отразяват събитията от астралния свят. Ала той чува вътрешното и изначално Слово, творящото Слово, трептящо във всяка дума и в целия живот на Христа. Йоан провъзгласява Евангелието на Духа.“

„Следователно всичките четирима евангелисти са получили своето вдъхновение и ясновиждане от Христос, но всеки от тях е в рамките на своите предели и своята сфера.“ ¹

Разнообразието и единството на вдъхновението на Евангелията, които се допълват и „сглобяват“ едно с друго като четирите „етажа“ на зданието, представляващо човешкото същество, ни показват по този начин тяхната взаимнодопълваща се ценност. Именно свързвайки всяко от тях със собствената му сфера, ние постепенно вникваме във възвишената индивидуалност на Иисус Христос, Който чрез Своята човешка страна се докосва до специфичното развитие на юдейския народ, а чрез Божествената Си страна – до целокупното планетарно развитие. ²

1  Тази класификация на Евангелията от гледна точка на тяхната сфера на разбиране е обобщение на различни лекции на д-р Рудолф Щайнер. В една от авторовите бележки в моята книга Великите Посветени можете да намерите кратко обобщение на тази класификация в едри щрихи. Тези спонтанни интуитивни прозрения намират тук ярко потвърждение чрез научните познания на един мислител и ясновиждащ от първи порядък. Щастлив съм да отправя горещите си благодарности към трима изтъкнати швейцарски теософи: към г-н Oscar Grosheintz (Оскар Гросхайнц) от Берн, към г-жа Grosheintz-Laval (Гросхайнц-Лавал) и към г-н Hahn (Хан) от Базел, които любезно ми споделиха своите ценни бележки върху различни лекции от д-р Щайнер, които не са предназначени за широката публика. (бел. авт.).

2  Относно първия период в развитието на Иисус и разгръщането на Неговото Съзнание, препращам читателя към Книга осма от моя труд, озаглавен Великите Посветени (бел. авт.).

Проследявайки родословието на Иисус обратно до Давид и Авраам, Евангелието на Матей иска да ни покаже, че Той е потомък на отбраната върхушка на Юдиния род и че физическото Му тяло е върховното цвете на този народ. Ето какво трябва да запомним от това родословно дърво. То ни говори, че на физически план Учителят Иисус трябвало да бъде продукт на дълга селекция, филтрирането на цяла раса. Ала освен наследствени качества на тялото, има и наследствени качества на Душата. Всеки човешки Аз е имал многобройни предишни въплъщения. Тези на Посветените са от специален вид, изключителни и пропорционални на собствената им степен на развитие. Юдейските пророци, т.нар. Наби, обикновено били посвещавани на Бога от своята майка и носели името Емануел, т.е. Бог в него. Това означавало, че те ще бъдат вдъхновени от Духа. Тези деца, отгледани и възпитани в Школа на Пророци, впоследствие посветили се на аскетичен живот в пустинята, били наричани Назореи, защото оставяли косите си да растат. Онези, които в Индия се наричат Бодхисатви, били (като се вземат под внимание всички различия на раса и религия) подобни на юдейските Пророци, носещи името Емануел. Това били Същества, чиято Духовна Душа (Бодхи) била достатъчно развита, за да бъде в общение с Божествения свят по време на тяхното въплъщение. За индусите един Буда бил Бодхисатва, достигнал морално съвършенство в последното си въплъщение – съвършенство, предполагащо пълно проникване на тялото от Духовната Душа. След едно такова проявление, което упражнява пречистващо и възраждащо влияние върху човечеството, един Буда повече няма необходимост да се преражда. Той навлиза в Славата на Нирвана, или Не-Илюзията, и пребъдва в Божествения свят, откъдето продължава да въздейства върху човечеството.

Христос е повече от Бодхисатва и повече от Буда. Това е Космична Йерархия, Избраникът на Девите, самото Слънчево Слово, Което трябвало да бъде въплътено само веднъж, за да даде на човечеството неговия най-мощен импулс. Дух от такава величина не би могъл да се въплъти в утробата на жена и в тялото на дете. Този Бог не би могъл – както другите хора са длъжни да правят, та били те и най-великите – да следва тесния коловоз на животинското развитие с възпроизводство чрез бременността на майката, заченала дете. Той не можел да бъде подложен на временното затъмнение на Божественото Съзнание, което е неизбежният закон на всяко въплъщение. Христос, пряко въплътен в утробата на жена, би причинил смъртта на майката, също както Юпитер-Зевс е причинил смъртта на Семела, майката на втория Дионис, според гръцката легенда. За да се въплъти, Христос се нуждаел от тяло на зрял човек, тяло, развито от силна раса до онази степен на съвършенство и чистота, при която щяло да бъде достойно за Архетипа, Първообраза на Човека, за Изначалния Адам, изваян от Елохимите* в несътворената Виделина в първопроизхода на нашия свят.

Това тяло, избрано измежду всички други, е предоставено от юдейския народ в лицето на Учителя Иисус, син на Мария. Също така обаче било необходимо, от раждането му до тридесетгодишната му възраст, т.е. времето, когато Христос трябвало да влезе във владение на своята човешка обител, тялото на Учителя Иисус да бъде изваяно по-фино, настроено и хармонизирано от Посветен от първи ранг – и така един почти Божествен човек поднася своя организъм като свята жертва, като свещена чаша, за да приеме Богочовека. Кой е Великият Пророк, прославен в религиозните летописи на човечеството, на когото се паднала тази страховита задача? Евангелистите не казват това, но Евангелието на Матей го загатва и посочва ясно в най-внушителната от своите легенди.

Божественият Младенец се ражда в благоуханната и омиротворена нощ на Витлеем. Тишината е обгърнала черните планини на Юдея със своя покров. Само пастирите чуват ангелски гласове, носещи се под звездното небе. Младенецът спи в своята ясла. Майка му го съзерцава в екстаз. Когато Младенецът отваря своите очи, Мария се чувства пронизана като от меч чак до мозъка на костите от този слънчев лъч, който я изследва внимателно със страхопочитание. Горката удивена Душа, която идва от другаде, гледа околните вторачено със слисан поглед; но преоткрила изгубеното си Небе в трептящите зеници на своята Майка, Младенецът отново заспива дълбок сън. Евангелистът, описващ тази сцена, вижда още и друго. Той вижда Духовните сили, концентрирани върху тази група от дълбините на пространството и времето. Те се сгъстяват и уплътняват за него в картина, пълна с благост и величие. Дошли от дълбините на Изтока, трима Магове прекосяват пустинята и отиват към Витлеем. Звездата спира над обора, където спи Младенецът Иисус. Тогава царствените Магове, изпълнени с радост, се покланят пред новороденото с благоговение и му поднасят почтително дарове: злато, тамян и смирна, символизиращи Мъдростта, Благочестието и Силата на Волевото Намерение.

Какъв е смисълът на това видение? Маговете били ученици на Зороастър и го считали за свой Цар. Те наричали и себе си Царе, защото умеели да четат в Небето и да въздействат на хората. Сред тях се носело древно предание: техният Учител трябвало да се появи отново в света под името Спасител (Сосиош) и да възстанови господството на Ормузд. Векове наред това предсказание за идването на Месия се предавало в традицията на Посветените от Изтока. ¹ Накрая то се сбъднало. Следователно евангелистът, разказващ тази сцена, ни учи на езика на Адептите, че Маговете от Изтока са дошли да приветстват във Витлеемския Младенец едно превъплъщение на своя Учител Зороастър. Такива са Законите на Божественото Развитие и на трансценденталната психология. Такива са сродството и приемствеността на най-възвишените индивидуалности. Такава е Силата, която тъче, заедно с Великите Души, основните линии върху тъканта на историята. Самият Пророк, провъзгласил на света Слънчевото Слово под името Ахура Мазда, от висините на планината Албордж и в равнините на Иран, трябвало да се прероди в Палестина, за да въплъти това Слънчево Слово в цялото Му сияние!

Колкото и велик да е един Посветен, когато се въплъщава, съзнанието му се помрачава, става подвластен на покрова на плътта, принуден е, в определен смисъл, да превземе отново своя Висш Аз в земния си живот и да го възрасти чрез ново усилие. Детството и юношеството на Иисус били под закрилата на неговото простодушно и благочестиво семейство. Душата му, вглъбена в себе си, можела да разцъфти безпрепятствено, както дивите лилии във високата трева на Галилея. Той разгръщал своя ясен взор върху света, но вътрешният му живот пребъдвал дълбоко скрит. Още не знаел кой е, нито какво го очаква. Ала, подобно на планински пейзаж под мрачно небе, понякога озарен от внезапна красота, Душата му се озарявала от периодични видения. „Един ден, по време на възвишен екстаз, сред синеещите се планини на Галилея, сред белите лилии с теменужена сърцевина, растящи в тревите, по-високи от човешкия ръст, той съзрял към него да идва от дълбините на просторите чудна звезда. Приближавайки се, звездата се превърнала в огромно Слънце. В центъра ѝ на своя престол царствено седяла човешка фигура, ослепителна и колосална. Тя притежавала величието на Царя на царете заедно с благостта на Вечното Женско Начало: Съвършеният Мъж отвън и Съвършената Жена отвътре“. ¹ И юношата, лежащ във високата трева, се усетил извисен в просторите от тази звезда, която го привличала към себе си. Когато се събудил от съня си, му се сторило, че е станал лек като перце.

1  Вижте, в настоящата книга, Книга пета: Един халдейски Маг по времето на пророк Даниил, стр. 185 (бел. авт.; бел. ред.).

Ала какво било това удивително видение, което понякога го навестявало? Било подобно на виденията, описани от пророците, и същевременно – напълно различно. Той не говорел за това на никого, но усещал, че във видението се крие неговото минало и бъдещо предопределение. Иисус от Назарет бил от онези юноши, които се развиват само отвътре, без никой да подозира това. Вътрешната работа на тяхната мисъл просиява един прекрасен ден чрез някое външно обстоятелство и смайва всички, изпълвайки ги с удивление. Тази фаза на душевното развитие е обрисувана пред нас от Лука. Йосиф и Мария са изгубили детето Иисус, което са довели със себе си за празничните дни в Йерусалим, и връщайки се по пътя си, го намират „в храма, седнал между законоучителите, че ги слушаше и им задаваше въпроси“. На жалбите на наскърбените родители, Иисус отговаря: „Защо ме търсите? Не знаете ли, че трябва да бъда на разположение на своя Отец, зает с Неговите дела?“. Ала те не разбирали какво казва синът им, добавя евангелистът. И все пак този юноша, живеещ двояк живот, „се покоряваше на родителите си и напредваше в Мъдрост, в ръст и в Благодат“. (Лука 2:41 – 52)

1  Sanctuaires d’Orient. Égypte; Grèce; Palestine – Светилища на Изтока: Египет, Гърция, Палестина (бел. авт.).