КНИГА ЧЕТВЪРТА ЕТАПИТЕ НА СЛЪНЧЕВОТО СЛОВО I ЗОРОАСТЪР ¹

Слава на Ормузд!… Почит към собствената ми Душа!…

1  Известен още като Заратустра (бел. ред.)

Етапите на Слънчевото Слово

Брахманистката религия и цивилизация представляват първият етап на следатлантското човечество. Този етап може да се обобщи с един израз: Завладяването на Божествения свят чрез Изначалната Мъдрост. Великите цивилизации, които я последвали: персийска, халдейска, египетска, гръко-римска, юдео-християнска, и накрая – келтско-германският свят, който все още е в процес на развитие и от който ние сме част, са израз на напредъка на бялата раса. Толкова много религии, толкова много раси, толкова много цивилизации, толкова много разнообразни светове – но във всички тях прониква арийският елемент, който господства над тях, и всички са свързани помежду си чрез една магнетична верига, чрез една идея, която ги оживотворява и ръководи интуитивно. Тази идея е Завладяването на Земята чрез прилагане на Божественото Откровение за живота. Такова прилагане не би било възможно без едно прогресивно обезсилване на инструмента, служил за разкриването на този Божествен свят, имам предвид спонтанното общение с Космичните Йерархии, наречени Богове, и ясновиждането в астралния свят, както и в Духовния свят, който е вътрешният свят на човека и на Всемира. Тези творчески способности за възприемане на Откровения вече били атрофирали в Индия, в епохата, когато спекулативната философия заела мястото на изначалната интуиция. Тези способности трябвало да станат още по-замъглени и заличени у арийските и семитските раси на Централна Азия и Европа, докато същевременно се развивали способностите, присъщи на арийската раса – способности, задължително необходими за познанието и господството над външния свят, а именно: стриктното наблюдение, анализът и разсъдъкът, от които възниква чувството за индивидуална независимост и за свобода. При все това, трансценденталните способности на Душата не са угаснали в човечеството. Те се съхраняват в Избраните, които ги овладяват чрез дисциплина и ги развиват скрито, под булото на Тайнството, предпазени от оскверняване и поквара отвън. Това е и причината за възникването на Посвещението. Сред тези Избрани, които сами избират себе си, посредством изпитанията, изискващи се за тази цел, Божественото Вдъхновение продължава, но променя своя характер. Вместо да бъде разпръснато из цялата Вселена и да се изгубва в Безкрая, както у индусите, то има склонност да се сгъстява и концентрира в една-единствена точка, която ще наречем Слънчевото Слово.

Слънчевото Слово е Логосът, Божественото Слово, Което оживотворява нашия планетарен свят. Прославяйки Слънцето, древните Риши и ведическите певци не се покланяли благоговейно само на физическото Слънце. Те виждали зад него Духа, оживотворяващ царствената звезда. Нашата Слънчева система и Земята, нейната най-плътна пещ на изпитанията, тази, в която Духът и Материята достигат най-силното си напрежение и създават най-пламенния живот, са сътворени от Космичните Йерархии на Висшите Същества, под вдъхновението на Безкрайния и Неведом Бог.

Именно това е възхитително изразено в библейската книга Битие посредством думата Елохим, която означава Бог-Боговете. ¹ Въпреки това, от самото начало, още от Сатурновия период на планетарния живот, Божествената Мисъл, Логосът, Който специално е начело на нашата Слънчева система и я ръководи, се стремил да се сгъстява и проявява в един върховен орган, който по някакъв начин щял да бъде нейното Слово и нейното пламтящо централно огнище. Този Дух, този Бог е Царят на Слънчевите Духове, превъзхождащ Йерархиите Архангели, Сили, Престоли и Серафими, едновременно техен Вдъхновител и възвишеното цвете на тяхното общо творение, родено и отгледано от тях и израстващо заедно с тях, за да ги надмине, предопределено да се превърне в Човешкото Слово на Създателя, също както светлината на звездите е Неговото Слово във Вселената. Това е Слънчевото Слово, Космичният Христос, център и стожер на земното развитие.

Този Възвишен Дух, това Слънчево Слово, Което не бива да се бърка с физическото Слънце (защото е само Духовната квинтесенция на тази звезда), не можело да се разкрие изведнъж и наведнъж пред немощното човечество. То можело да се доближи до човеците само на последователни етапи. Първо трябвало да уловим от Него само разсеяни отражения и лъчи, преди да понесем ослепителната Му Светлина. Първите раси, първите религии започват да Го разкриват чрез други Богове, също както виждаме Слънцето да проблясва през облаците или пък човешка фигура да се движи под все по-прозрачни воали. Христос сияе отдалече през Индра, Той пламти за Зороастър под ореола на Ормузд, Той грее за Хермес в Слънцето на Озирис. Той говори на Мойсей в горящия храст и оставя следа като бял метеор през червените мълнии на Синай. Най-накрая, Той се въплъщава в Учителя Иисус, в човешката му кротост и Божественото му сияние. Той става плът, за да се превърне за цялото човечество в Слънце на Любовта и Възкресението.

1  Вижте Fabre d’Olivet: La langue hébraïque restituée [Фабр д‘Оливе: Възстановеният еврейски език] и Рудолф Щайнер: Въведение в Тайната наука, както и в настоящата творба, Книга първа: Планетарното развитие и произходът на човека (бел. авт.; [бел. ред.]).

Така, стъпка по стъпка, отражението се превръща в лъч, лъчът – в звезда, а звездата – в ослепително Слънце. Тази Звезда на Маговете, която изпраща лъчите си от Централна Азия до Египет, за да се върне и да се настани в люлката си във Витлеем, осветява три чудни точки в мрачната навалица от народи, които се нахвърлят едни върху други в продължение на пет хилядолетия между Каспийско море, Персийския залив и Средиземно море.

Тези три точки са: Откровението на Зороастър в Древен Иран; срещата на вавилонските Магове с внушителната фигура на пророк Даниил; и накрая, страховитото и възвишено видение на Слънцето на Озирис в тайните подземия на Египет – видение, възвестяващо края на абсолютните монархии на Изтока и разгръщането на Древните Мистерии чрез пророчеството за Пришествието на Христа.

Тези три явления бележат три етапа на Слънчевото Слово, които същевременно са като три гигантски стъпки към завладяването на Земята – защото те ни позволяват да зърнем, от една страна, постепенното слизане на Космичния Христос в човечеството, а от друга – делото на три могъщи цивилизации: Персия, Халдея и Египет, в които продължава арийският тласък към Запада.

Нека се пренесем от Индия в Централна Азия и да погледнем страната от птичи поглед. Докъдето взорът стига, в краката ни се простират Памир и Хиндукуш, „Покривът на света“ и гордиевият възел на континента – белоснежни хребети и сивкави долини. На изток и север от този планински безпорядък, Персия и Иран образуват високо плато. Обширни пространства са обрамчени от строги линии, с прелестно и диво величие. Неравна почва, зелени оазиси, безводни пустини, оградени от най-високите върхове на Земята. Един от съвременните пътешественици, който най-добре е видял Персия и е почувствал нейната Душа, граф Дьо Гобино, описва тази горда страна така: „Природата е подредила Централна Азия като огромна стълба, на върха на която, над всички други области на земното кълбо, тя, изглежда, е имала честта да носи древната люлка на нашата раса. Между Средиземно море, Персийския залив и Черно море, земята се извисява от етаж на етаж. Огромни заоблени хълмове, стоящи върху каменни основи, планините Торос и Арарат, планинските вериги в Лористан, повдигат и поддържат областите. Кавказ, Елбурз, планините Шираз и Исфахан добавят още по-високо колосално стъпало. Тази огромна платформа, разгръщаща се величествено в равнините откъм планините Сюлейман и Хиндукуш, завършва от едната си страна в Туркестан, който води към Китай, а от другата страна – на бреговете на Инд, граница на един не по-малко необятен свят. Господстващата нотка на тази природа, усещането, което събужда най-вече над всички останали, е това за Необятност и Мистерия“. ¹

Ала в нея изобилстват също и резки контрасти, напомнящи идеята за борба и съпротива. След страховитите пролетни бури, от май чак до септември, времето се запазва сухо, а атмосферата – удивително чиста. Очертанията на планините и дори най-малките детайли на пейзажа се открояват в прозрачна яснота с живи и ярки цветове, които имат свежестта на небесната дъга. Лятото е топло и леко, а зимата – сурова и страховита. Портокаловото и наровото дърво растат по бреговете на плодородни долини. Палми покриват със сянка изворите, отдето пият газели, докато снегът се трупа по склоновете на планините, обрасли с дъбове и кедри, обитавани от мечки и лешояди, а северният вятър брули степите с вихрушки от прахоляк.

Такава била земята, приютила древните арийци – земя, където водата извира само от оскъдната безплодна почва под ударите на кирката; земя, която не дава плодовете си без палешника на плуга и без напоителните канали, в която животът е вечна битка срещу природата. Такава била родината на Зороастър.

1  Виж Joseph Arthur de Gobineau: Trois ans en Asie, 1859, Plon [Жозеф Артюр дьо Гобино: Три години в Азия, пътепис] (бел. авт.; [бел. ред.]).

Глава I Младостта на Зороастър

Някои казват, че е роден в Бактрия, а други – в библейския Рага, недалеч от днешен Техеран. Отново заимствам от Гобино описанието на тези грандиозни места: „На север се простирала верига от планини, чиито върхове, искрящи от сняг, се издигали до величествена висина; това бил Елбурз, този огромен хребет, който обединява Хиндукуш, наречен Индийският Кавказ, с планините на Грузия – Кавказ на Прометей, а над тази верига, господстващ над нея като исполин, се извисявал във въздуха огромният заострен купол на Дамаванд, бял от върха до подножието... Никакви подробности, които да спират мисълта: това е безкрай като морето, това е хоризонт с чуден цвят, небе, чиито прозрачност и сияние никак не може да се изразят – ни чрез слово, ни чрез палитра; равнина, която, с вълнистите си извивки, постепенно достига подножието на Елбурз, свързва се и се слива с неговото величие. От време на време се образуват вихрушки прах, разширяват се в кръг, извисяват се към небесната синева, сякаш докосват завихрения си връх, устремяват се в произволни посоки и падат отново надолу. Такава картина е незабравима.“

В епохата, когато се родил първият Зороастър, четири-пет хилядолетия преди нашата ера ¹ , Древен Иран и Древна Персия били населени от номадски племена, произхождащи от най-чистата бяла раса. Само най-развитите от тях познавали плуга и изкуството на земеделието, свещения житен клас, който расте, изправен като копие, златните жита, които се вълнуват като женска гръд, и Божествения сноп, този чист трофей на жътваря. Останалите живеели като пастири със стадата си, но всички се прекланяли пред Слънцето и принасяли огнената жертва на олтари, стъкмени по поляните. Те живеели на малки племена, изгубили древните си царе – върховни жреци. Векове наред обаче туранците, идващи от северните равнини и планините на Монголия, нахлували в земята на чистите и силните, древната Айриана-Ваеджа. Неизчерпаем развъдник за човеци, туранците произлизат от най-устойчивата раса на Атлантида: хора с набито телосложение, с жълтеникав цвят на кожата и малки дръпнати очи. Мощни ковачи на оръжия, конници грабители и хитри като лисици, те също се покланяли на огъня, но не на Небесната Светлина, която осиява Душите и сближава племената в мир, а на земния огън, замърсен с нечисти елементи, баща на черните магии, огънят, който дава богатства и власт, разпалвайки жестоки желания. Говорело се, че те са се обрекли на демоните на мрака. Цялата история на древните арийци е историята на техните борби срещу туранците. Под удара на първите нашествия, арийските племена се разпръснали. Те бягали от жълтоликите конници върху черните им коне, бягайки сякаш от армия демони.

1  Плиний твърди, че Зороастър е бил в периода 1000 години преди Мойсей. Ермип, който превежда книгите му на гръцки, го датира 4000 години преди превземането на Троя, Евдокс – 6000 години преди смъртта на Платон. Съвременната наука, след научните изследвания на Йожен Бюрнуф, Шпигел, Джеймс Дарместетер и Харлез, заявява, че не е възможно да се определи точно датата, когато е живял великият ирански пророк, автор на Зенд-Авеста, но във всеки случай я измества към 2000 г. пр.н.е. Датата, посочена от Плиний, съответства донякъде на приблизителната дата, приета от съвременните изтоковеди. Ала Ермип, който се занимавал специално с тази тема, трябва да е притежавал вече изгубени днес документи и предания относно Персия. Датата 5000 г. пр.н.е. съвсем не е невероятна, като се има предвид праисторическата древност на арийската раса (бел. авт.).

Най-непокорните намерили убежище в планините; другите се подчинили, покорили се на игото на победителите и приели покварения им култ.

По онова време в племената из планината Елбурз, която тогава се наричалa Албордж, се родил млад мъж на име Арджасп, потомък на древен царски род. Арджасп прекарал своята младост с племето си, ловувайки диви биволи и воювайки срещу туранците. Вечер, под шатрата, лишеният от владение царски син понякога сънувал, че възражда древното царство на Йима ¹ Могъщия; но туй било само смътен сън без очертания – защото за това завоевание той нямал нито коне, нито хора, нито оръжия, нито сила. Един ден някакъв чудат пророк, светец в дрипи, каквито винаги е имало в Азия, т.нар. пир, му предрекъл, че ще бъде цар без скиптър и без корона, по-могъщ от царете на Земята – цар, коронован от самото Слънце. И това било всичко.

1  Индуският Рама, който се споменава в началото на Зенд-Авеста под името Йима и който се появява отново в персийската легенда под името Джемшид (бел. авт.).

В едно от уединените си пътувания, една ясна утрин, Арджасп стигнал до зелена и плодородна долина. Устремени нагоре върхове образували обширен циркус; тук-таме димели разорани ниви; в далечината един портик, изграден от дървесни дънери, се откроявал сред група колиби, обградени от стобори. През килим от високи треви и диви цветя течала река. Той тръгнал нагоре срещу течението на реката и стигнал до гора от дъхави борове. В подножието на една скала бил закътан бистър извор, по-син от небесната синева. Една жена, облечена в бели ленени одежди на дипли, коленичила край извора, черпела от него вода в медна кана. Жената се изправила и поставила каната на главата си. Тя имала типичните черти на племената на гордите арийски планинци. Златен обръч придържал черната ѝ коса. Под дъгата на веждите, сключени над орловия нос, искрели две очи с плътночерен цвят. Имало някаква непроницаема тъга в тези очи, от които понякога изхвърчавало копие, подобно на синкава мълния, изстреляна от мрачен облак.

– Кой е владетелят на тая долина? — попитал залуталият се ловец.

– Тук – рекла младата жена – царува старейшината Вахумано, пазител на чистия Огън и служител на Всевишния.

– А ти, благородна жено, как е твоето име?

– Дадоха ми името на този извор, който се нарича Ардуизур (Извор на Светлина). Ала пази се, страннико! Учителят е казал: „Който пие от тая вода, ще гори от неутолима жажда – и единствен Бог може да я утоли“...

Отново погледът на младата жена с непроницаеми очи се спрял на непознатия. Този път взорът ѝ затрептял като златна стрела, а после тя се обърнала и изчезнала под уханните борове.

Стотици бели, червени, жълти и сини цветя свеждали стръкчетата и чашките си като живи букети над синия извор. Арджасп също се надвесил над него. Бил жаден и пиел на дълги глътки от кристалночистата вода в своята шепа. След това си тръгнал и продължил необезпокояван своя път. Само понякога си мислел отново за зелената долина, заобиколена от непристъпни върхове, за лазурния извор под дъхавите борове и за дълбоката нощ в очите на Ардуизур, от която изскачали синкави мълнии и златни стрели.

Минали години. Царят на туранците, Зохак, тържествувал, побеждавайки арийците. В Иран, в подножието на Хиндукуш, в Бактра ¹ – един каменен град, се извисявала крепост, от която били ръководени номадските племена. Оттам цар Зохак призовал всички арийски племена, които трябвало да признаят неговата могъща власт. Арджасп отишъл там с хората от своето племе, но не за да се подчини, а за да види врага лице в лице. Цар Зохак, облечен в кожа от рис, седял на златен трон, поставен върху малко възвишение, покрито с окървавени биволски кожи. Около него, в голям кръг, стоели вождовете, въоръжени с дълги копия. От едната страна – малка група арийци; от другата – стотици туранци. Зад царя зеел входът на недодялан храм, издълбан в планината подобно на пещера. Два огромни каменни дракона, грубо изсечени в порфирните скали, пазели входа и му служели за украса. В центъра горял червеникав огън върху базалтов олтар. В него хвърляли човешки кости, кръв от бик и скорпиони. От време на време се виждало как зад този огън две огромни змии, извивайки се спираловидно, се греят на пламъка. ² Те имали драконови крака и месести качулки с подвижни гребени; това били последните оцелели от допотопните птеродактили. Тези чудовища се подчинявали на жезлите на двама жреци – защото този храм бил на Ангра Майню (Ариман), господаря на злите демони и божеството на туранците.

Арджасп едва бил пристигнал с хората от своето племе, когато неколцина воини довели пленница пред цар Зохак. Това била великолепна жена, почти гола. Парче плат едва покривало слабините ѝ. Златните гривни на нейните глезени били доказателство за благородна раса. Ръцете ѝ били вързани на гърба с въжета, а капки кръв зацапвали бялата ѝ кожа. Държали я за яката с въже, изплетено от конски косми, черни като разрошените ѝ коси, падащи върху гърба ѝ и пулсиращите ѝ гърди. Арджасп разпознал с ужас жената край извора, Ардуизур... Уви! Колко била променена! Вече била пребледняла от мъка, а от мрачните ѝ очи не излизали никакви стрели. Тя свела глава, а смъртта била вече в душата ѝ.

1  Днешният град Балх в историческата област Бактрия, попадаща в днешен Афганистан (бел. авт.; бел. ред.).

2  Ето защо в персийските предания Зердушт-наме и Шах-наме, цар Зохак е изобразен с две змии или два змея, излизащи от раменете му (бел. авт.).

Цар Зохак рекъл:

– Тази жена е най-гордата пленница на бунтовните арийци от планината Албордж. Предлагам я на онзи от вас, който ще съумее да я заслужи. Ала той трябва да даде обет на божеството Ангра Майню, като пролее кръвта си в огъня и пие от кръвта на бик. След това трябва да ми се закълне тържествено във вярност на живот и смърт, като положи главата си под крака ми. Който направи това, нека вземе Ардуизур и я направи своя робиня. Ако никой не я иска, ще я поднесем за храна на двата змея на Ариман.

Арджасп видял как продължителна тръпка разтърсва красивото тяло на Ардуизур от главата до петите. Явил се турански вожд с оранжевееща кожа и дръпнати очи. Той принесъл кръвната жертва пред огъня и двете змии, сложил главата си под краката на Зохак и положил клетвата. Пленницата приличала на ранена орлица. В мига, когато грубият туранец сложил ръка върху красивата Ардуизур, тя погледнала към Арджасп. Синкава стрела изскочила от нейните очи и вик от гърлото ѝ:

– Спаси ме!

Арджасп се втурнал с извадена сабя срещу вожда, но охранителите на пленницата го хванали и тъкмо се канели да го пронижат с копията си, когато цар Зохак извикал:

– Спрете! Не докосвайте този вожд!

След това се обърнал към младия ариец:

– Арджасп – казал той, – ще ти пощадя живота и ще ти дам тази жена, ако положиш клетва към мен и се покориш на нашето божество.

При тези думи Арджасп се хванал за слепоочията, навел глава и се върнал в редиците на своите хора. Туранецът сграбчил плячката си, Ардуизур надала нов вик – и този път Арджасп щял да бъде убит, ако другарите му не го били удържали, стискайки го за гърлото, докато почти не го задушили. Денят избледнял, Слънцето почерняло, а Арджасп виждал само кървавочервена река – кръвта на цялата туранска раса, която той изгарял от желание да пролее заради клетата жертва, заради Божествената Ардуизур, ранена и завлечена в калта. Арджасп паднал на земята и изгубил съзнание.

Когато младият вожд отворил отново очи, от шатрата, където го пренесли другарите му, той съзрял в далечината жена, вързана за седлото на кон. Един конник скочил върху животното, притиснал жената в обятията си и цял отряд туранци с дълги копия, възседнали черните си коне, запрепускали след него. Скоро ездачи, коне, конски задници и копита изчезнали яко дим в облак прах с дивата орда.

Тогава Арджасп си спомнил думите на Ардуизур край Извора на Светлината, под уханните борове:

„Който пие от тази вода, ще гори от неутолима жажда – и само Бог може да я утоли!“

Той усещал тази жажда в кръвта на вените си, в мозъка на костите си: жажда за възмездие и справедливост, жажда за Светлина и Истина, жажда за могъща сила, за да освободи Ардуизур и Душата на своята раса!

Глава II Гласът в планината и Слънчевото Слово

Конят стремглаво препускал в галоп през равнини и хълмове. Арджасп се завръщал в планината Албордж. Той намерил, през многобройни скали, пътя към долината с разцъфнали билки, между заснежените върхове. Щом наближил дървените колиби, видял орачи да порят земята с ралото, теглено от потни коне, с лека мараня от изпаряващата се пот около тях. И пръстта, изхвърлена назад по дължината на браздите, също излъчвала с наслада облачета пàра под острието на палешника и твърдите копита. Върху каменен олтар, в откритото поле, лежал двуостър меч, а над него, на кръст – букет от цветя. Всички тези неща разведрили сърцето на Арджасп. Той намерил Вахумано, достолепния старейшина, да седи в шатрата си и да раздава правосъдие на своето племе. Очите му били като сребристото Слънце, изгряващо между белоснежните върхове, а брадата му – зеленикаво-бяла, подобна на лишеите, покриващи старите кедри по склоновете на Албордж.

– Какво искаш от мен? – рекъл старейшината на странника. – Вече знаеш за отвличането на Ардуизур от цар Зохак, Арджасп.

– Видях нейните мъки в Бактра. Тя стана плячка на туранеца. Казват, че си мъдър човек; ти си последният наследник на жреците на Слънцето. Ти си от онези с вещина и умения, дарени от Боговете във Висините. Идвам да търся при теб Светлина и Истина за себе си, справедливост и избавление за моя народ.

– Имаш ли търпението, което не се бои от годините? Готов ли си да се откажеш от всичко заради делото си? Защото ти си едва в началото на своите изпитания, а страданието ти ще продължи цял живот.

– Вземи тялото ми, вземи Душата ми – рекъл Арджасп, – ако можеш да ми дадеш Светлината, която утолява, и Меча, който избавя. Да, готов съм на всичко, ако с тази Светлина и с този Меч мога да спася арийците и да изтръгна Ардуизур от хватката на нейния палач.

– Тогава мога да ти помогна – рекъл Вахумано. – Ела и живей тук известно време. Ще изчезнеш от очите на своя народ; когато те видят отново, ще бъдеш друг човек. От този ден нататък, твоето име вече няма да бъде Арджасп, а Заратустра ¹ , което означава златна звезда или слънчево сияние, и ти ще бъдеш апостолът на Ахура Мазда, Който е Великото Сияние на Всеведущия, Живият Дух на Всемира!

Така Зороастър става ученик на Вахумано ² .

Старейшината, жрец на Слънцето, носител на традиция, датираща от Атлантида, научил своя ученик на това, което знаел за Божествената Наука и сегашното състояние на света.

– Избраната раса на арийците – рекъл Вахумано – паднала под съдбовното иго на туранците, освен няколко планински племена; но именно те ще спасят цялата раса. Туранците се покланят на Ариман и живеят под неговото иго.

– А какво тогава е Ариман?

– Има безброй духове между Небето и Земята – рекъл старецът. – Неизброими са техните форми; и подобно на Безпределното Небе, бездънната бездна на Ада също си има своите стъпала.

– Има един могъщ Архангел на име Адар-Асур ³ или Луцифер, който се хвърлил в бездната, за да внесе поглъщащия огън на своя факел във всички създания. Той е най-великото жертвоприношение на гордост и желание, който търси Бога в самия себе си и чак до дъното на бездната. Дори и паднал, той запазва Божествения спомен – и един ден ще може да преоткрие своята корона, своята изгубена звезда. Луцифер е Архангел на Светлината. Ариман ⁴ не е Луцифер, а неговата сянка и обратната му страна, водачът на тъмните орди. Неистово вкопчен в Земята, той отрича Небето и знае само как да руши. Именно той осквернил олтарите на Огъня и подбудил култа към змията, той всявал навред завист и омраза, пороци и потисничество, кървава ярост. Той царувал над туранците, той привличал техния зъл гений. Именно той трябвало да бъде преборен и сразен – за да се спаси расата на Чистите и Силните.

1  Заратустра е името на зендски език, чиято по-късна гръцка форма е Зороастър. Персите дават на великия арийски пророк името Зердушт (бел. авт.).

2  Някои юдейски кабалисти, някои гностици и розенкройцерите от Средновековието отъждествявали Вахумано, Посветителя на Зороастър, с Мелхиседек, Посветителя на Авраам (бел. авт.).

3  Под това име ще го открием в асирийското предание за Ниневия и халдейското за Вавилон (бел. авт.).

4  На зендски език: Ангра Майню. В този разказ съм възприел повечето имена от гръко-римската традиция, защото те са по-съобразени с нашето ухо и повече събуждат древните спомени. Концепцията за Мефистофел във Фауст на Гьоте съответства точно на тази за Ариман, заедно с добавените ирония и скептицизъм на нашето съвремие (бел. авт.).

– Но как да преборя Невидимия, който крои и плете своите козни в мрака?

– Като се обърнеш към Слънцето, изгряващо зад планината Хара Березайти. Изкачи се през кедровата гора и се добери до пещерата на орела, която е надвесена над пропастта. Там ще видиш как Слънцето изплува всяка сутрин над настръхналите върхове. Денем се моли на Господаря на Слънцето да ти се яви; нощем го чакай и разгръщай Душата си към звездите като огромна лира. Дълго време ще чакаш Бога, защото Ариман ще се стреми да прегради пътя ти. Ала една нощ, в покоя на твоята Душа, ще изгрее друго Слънце, още по-ярко от онова, което запалва върховете на планината Березайти – Слънцето на Ахура Мазда. Ще чуеш гласа му и то ще ти провъзгласи закона на арийците.

Щом дошло време Зороастър да се оттегли в своето уединение, той казал на Учителя си:

– Ала где ще открия пленницата, вързана в Бактра, която туранецът завлече в шатъра си и чиято кръв се лее под камшика му? Как да я изтръгна от неговата хватка? Как да прогоня от очите си призрака на това красиво тяло, вързано с въжета и изцапано с кръв, което все вика и ме зове? Уви! Никога ли няма да видя отново дъщерята на ариите, която черпи от Извора на Светлината под дъхавите борове, и нейните очи, оставили златните си стрели и сините си мълнии в моето сърце? Къде ще видя отново Ардуизур?

Вахумано замлъкнал за миг. Очите му станали посърнали, безизразни и втренчени, навъсени като остриетата на ледените висулки по клоните на елите през зимата. Голяма печал сякаш тегнела върху стареца, подобна на онази, която надвисвала над върховете на Албордж, щом Слънцето ги напуснело. Накрая протегнал десницата си с величествен жест и прошепнал:

– Не знам, сине мой. Ахура Мазда ще ти каже… Иди в планината!

Зороастър, облечен в овнешка кожа, прекарал десет години накрая на голямата кедрова гора, в пещерата, надвесена над пропастта. Той преживявал с биволско мляко и хляб, които овчарите на Вахумано му носели от време на време. Орелът, свил гнездо в скалите над пещерата, го предупреждавал с крясъците си за изгрева на Слънцето. Щом златното светило прогонело мъглите от долината, орелът долитал за няколко мига със силен шум на крилете си пред пещерата, сякаш за да види дали отшелникът спи, след което описвал няколко кръга над пропастта и отлитал към равнината.

Минали години, разказват персийските книги, преди Зороастър да чуе Гласа на Ормузд и да види Славата Му. Първо Ариман го нападал с разярените си легиони. Дните на ученика на Вахумано протичали в тъга и отчаяние. След медитациите, духовните упражнения и молитвите през деня, той се замислял за съдбата на арийците, потиснати и покварени от Врага. Мислел и за участта на Ардуизур. Какво е станало с най-прекрасната арийка в ръцете на страховития туранец?

Дали е удавила мъката си в някоя река, или е изтърпяла своята неблагородна съдба? Самоубийство или падение – нямало друга алтернатива. И едното, и другото били ужасяващи. И Зороастър непрестанно виждал красивото окървавено тяло на Ардуизур, вързано с въже. Този образ прорязвал медитацията на новозараждащия се пророк като мълния или факла.

Нощите били по-лоши от дните. Сънищата му нощем надминавали по ужас мислите му в будните часове – защото всички демони на Ариман, изкушения и ужаси, идвали да го нападат в отвратителни и заплашителни животински форми. Армия от чакали, прилепи и крилати змейове нахлувала в пещерата. Кресливите им гласове, шепотът и съскането им му вдъхвали съмнение в себе си, страх от собствената му мисия. Денем обаче Зороастър си представял хилядите и хиляди арийци номади, потиснати от туранците и тайно бунтуващи се срещу своето иго, осквернените олтари, богохулствата и призоваванията на зли духове, жените, отвлечени и превърнати в робини, също като Ардуизур. Тогава негодуванието му вдъхвало смелост.

Понякога, преди зазоряване, той се изкачвал на върха на своята планина, обрасла с кедрови гори. Вслушвал се във вятъра, стенещ в короните на високите дървета, извисяващи се към небесата като струни на арфа. От върха той гледал към пропастта, стръмните зелени склонове, снежните върхове, остри и настръхнали, а в далечината, под лека розова мъгла – иранската равнина. „Ако Земята – казвал си Зороастър – е имала силата да надигне хилядите си гърди към небето с такъв устрем, защо аз нямах силата да надигна своя народ?“ И когато бляскавият диск на царственото светило изплувал над заснежените върхове, разпръсквайки мъглите на бездната с един-единствен лъч като с удар на копие, Зороастър отново започвал да вярва в Ормузд. Той се молел всяка сутрин, както го бил научил Вахумано:

– Излез, о, искрящо Слънце, с бързоходните си коне, възкачи се на Хара Березайти и озари света!

Ормузд обаче не идвал. Сънищата на Зороастър нощем ставали все по-страховити и по-страховити. Все по-ужасни чудовища го обсаждали, а зад техните движещи се огромни вълни се появила сянка – сянка, облечена в дълги траурни одежди, лицето ѝ – забулено в черно, както и останалата част от нейното тяло. Тя стояла неподвижно и сякаш гледала спящия. Дали това била сянка на жена? Не можело да е Ардуизур. Белоликата девойка, черпеща вода от бистрия извор, не би имала този зловещ облик. Тя се появявала и изчезвала, винаги неподвижна, винаги забулена, с черната си маска, приковала взор върху Зороастър. В продължение на цял един месец тя се връщала всяка нощ с прииждащите вълни от видоизменящи се демони. Най-сетне сякаш се осмелила да се приближи. Зад черните ѝ воали искряло в мимолетни отблясъци седефено тяло с фосфоресцираща красота. Дали това била изкусителка, изпратена от Ариман? Или била една от онези лемурийки, водещи хората към злокобни любовни афери сред мрамора на гробниците, под кипарисите на гробищата? Ала не; в забулената Сянка имало твърде много тъга и величие. Една нощ обаче тя се навела над него – и от устата ѝ, през черното ѝ було, излязло парещо дихание, който се разляло във вените на пророка като огнена река.

И Зороастър се събудил, плувнал в пот от мъчителна тревога, върху леглото си от сухи листа, под завивката си от биволска кожа. В нощта се чувал само воят на вятъра, който се извивал на вихрушка в бездната на стихийни пориви, на безнадеждния вятър, който отвръщал на суровия и див глас на пороя.

И все пак, малко по малко, от месец на месец, в редките си посещения, Жената Сянка ставала все по-ясна и ведра. От черна тя станала сива, а после – изсветляла. Сякаш носела със себе си лъчи и цветя, защото пропъждала демоните с розовото си сияние и сега вече идвала сама. Един ден тя се явила почти прозирна, в белотата на неуверена зора, и протегнала двете си ръце към Зороастър, сякаш в неизразим прощален жест, и останала така дълго време, все тъй безмълвна и забулена. После с още един жест посочила изгряващото Слънце – и обърната към него, се разтворила в лъчите му, сякаш погълната от неговата топлина.

Зороастър се събудил и пристъпил чак до ръба на пещерата, надвиснала над пропастта. Било посред бял ден; Слънцето било високо в небето. В този миг, макар да не бил видял лицето на Сянката, отшелникът имал непреодолимото чувство, че този призрак е Душата на Ардуизур и че никога повече няма да я види на този свят.

Той останал неподвижен дълго време. Обзела го пронизваща мъка; порой от тихи сълзи се излял от очите му. Студът ги сковал в брадата му. След това се заизкачвал към върха на своята планина. Замръзнали снежни сталактити висели по клоните на старите кедри и се топели под пролетното слънце. Снегът искрял на кристали по върховете – и цялата планинска верига Албордж сякаш плачела с ледени сълзи.

Трите дни и трите нощи, които последвали, били най-лошият период на безутешна скръб за Зороастър. Той преживял Смъртта – не своята собствена, а тази на всички същества; той обитавал в Нея, а Тя се установила в него. Вече на нищо не се надявал, вече дори не призовавал Ормузд и намирал покой само в съсипването на цялото си същество в тази мъка, което довело до едно безсъзнателно състояние.

Ала ето, че на третата нощ, в най-големите дълбини на съня си, той чул величествен Глас, който в началото бил гръмовен, а накрая преминал в мелодичен шепот. После ураган от Светлина го връхлетял с такава буйна сила, че му се сторило, че изтласква Душата му вън от собственото му тяло. Усещал как Космичната могъща сила, която го преследвала още от детството му, отнасяйки го от долината му, за да го отведе чак до върха, как Невидимото и Неназовимото дошли да се изявят пред неговия разум на онзи език, с който Боговете говорят на човеците. Господарят на Духовете, Царят на царете, Ормузд, Слънчевото Слово, му се явил в човешка форма. Облечен в Красота, Сила и Светлина, Ормузд сияел върху огнен престол. Крилат Бик и Лъв поддържали Неговия престол от двете страни, а исполински Орел бил разперил криле в подножието му. Около него в три полукръга сияели седем Херувими със златни криле, седем Елохими* с лазурни криле и седем Архангели с пурпурни криле. ¹ Миг след миг, мълния се изстрелвала от Ормузд и прониквала трите свята със своята Светлина. Тогава Херувимите, Елохимите и Архангелите засиявали като самия Ормузд с яркото великолепие на белия сняг, за да си възвърнат тутакси своя собствен цвят. Потопени в Славата на Ормузд, те изявявали Божието Единство; блестящи като злато, лазур и пурпур, те се превърнали в Негова призма. И Зороастър чул един Глас, внушителен, но мелодичен и необятен като Всемира. Гласът рекъл:

— Аз съм Ахура Мазда, Онзи, Който те създаде, Онзи, Който те избра. Сега чуй гласа Ми, о, Заратустра, най-добрият сред човеците. Моят Глас ще ти говори ден и нощ и ще ти диктува Живото Слово. ²

И тогава ослепителна мълния се излъчила от Ормузд с Неговите три кръга Архангели, Елохими и Херувими. Тази група, станала вече колосална, заемала цялата ширина на пропастта и скривала настръхналите върхове на Албордж. Тя обаче избледняла, докато се отдалечавала, за да завземе небосклона. За няколко мига съзвездията проблясвали през крилете на Херувимите, след което това видение се разтворило в Необятното. Ала ехото от гласа на Ахура Мазда все още отеквало из планината като далечен гръм, а после заглъхнало, треперливо като звука от удар в бронзов щит.

1  В Зенд-Авеста, Херувимите се наричат Амшапанди [Амеша Спента], Елохимите – Изеди [Язади], а Архангелите – Феруери [Фраваши] (бел. авт.); [бел. ред.].

2  Зенд-Авеста означава Живото Слово на зендски език (бел. авт.).

Зороастър бил паднал по очи на земята. Когато се събудил, той бил толкова изтощен, че се оттеглил в най-тъмния ъгъл на пещерата. Тогава орелът, който гнездял над пещерата и който същата сутрин излязъл от пропастта, където напразно бил търсил плячка, спрял дружелюбно на няколко крачки от отшелника, сякаш царствената птица на Ормузд разпознала най-накрая Неговият пророк. Гърбът на птицата бил мокър от дъжда. Орелът пригладил жълто-червеникавите си пера със своя клюн, а после, когато дневното светило излязло от един облак, разперил крилете си, за да ги изсуши, и погледнал втренчено към Слънцето.

От този миг нататък Зороастър всеки ден чувал Гласа на Ормузд. Той му говорел нощ и ден като вътрешен глас или чрез пламтящи образи, които били като живите мисли на неговия Бог. Ормузд го наставлявал за сътворението на света и собствения му произход, тоест за проявлението на Живото Слово във Всемира ¹ , за Йерархиите, или Космичните могъщи сили, необходимата борба срещу Ариман – отпадък от творческото дело, дух на злото и разрушението, за средствата за борба срещу него чрез молитва и преклонение към Огъня. Той го научил да се бори срещу демоните посредством будна мисъл, както и срещу Нечестивите (туранците) чрез свещени оръжия. Той го поучавал за любовта на човека към Земята и любовта на Земята към човека, който умее да я обработва, за ролята, която тя играе във великолепието на урожая, и за нейната радост от това, че е разорана и обработена, както и нейните тайни сили, които се излъчват като благословение върху семейството на орача. Цялата Зенд-Авеста не е нищо друго освен един дълъг разговор между Ормузд и Зороастър.

1  „В религията на Зороастър – казва Силвестър дьо Саси – е очевидно, че с изключение на времето, всичко друго е било сътворено; сътворителят е времето, защото времето няма предели; няма нито височина, нито корен; винаги е било и винаги ще бъде. Въпреки тези отлични преимущества, които времето е притежавало, не е имало никой, който да му даде името сътворител. Защо е така? Защото то все още нищо не било сътворило. Впоследствие то сътворило Огъня и Водата и ги събрало така, че да са в досег едно с друго – и тогава Ормузд получил съществуване. Тогава времето станало и сътворител, и господар, заради сътворението, което било осъществило.“ (бел. авт.).

„– Кое е най-приятното нещо на тази Земя?

Ахура Мазда отговори:

– Това е, когато безупречно чист човек ходи по нея.

– Кое е второто най-приятно нещо на тази Земя?

– Това е, когато такъв безупречно чист човек съгради жилище, снабдено с огън, с добитък, където има жена, деца и прекрасни стада; защото в този дом има изобилие от правда ¹ .“

И Зороастър, чрез Гласа на Ормузд, чул отговора, даден от Земята на човека, който я почита и обработва. Тя казва:

– Човеко, винаги ще те подкрепям и ще идвам при теб.

И Земята идва при него с прекрасните си ухания и еманации, с островърхите стръкове на изкласилата зелена пшеница и сияйните зрели житни ниви. За разлика от будисткия песимизъм и учението за несъпротива, в Зенд-Авеста (ехо от съкровените Откровения на Зороастър) има тъкмо обратното: здравословен оптимизъм и енергична борбеност. Ормузд порицава насилието и неправдата, но утвърждава смелостта като основна добродетел на човека. В мисълта на Зороастър се усеща постоянното присъствие на Невидимия свят, на Космичните Йерархии, само че цялото внимание е насочено към действието, към завладяването на Земята, чрез дисциплината на Душата и енергията на волята.

Вдъхновеният пророк на Албордж придобил навика да си записва своите вътрешни Откровения върху овнешка кожа с дървена писалка, овъглена в пламък, под формата на свещените знаци, на които Вахумано го бил научил. По-късно някои ученици записват по-нататъшните му мисли под негова диктовка – и именно това се превръща в Зенд-Авеста, написана първо върху животински кожи, какъвто трябва да е бил и арабският Коран, и съхранявана в нещо като свещен кивот, направен от кедрово дърво, съдържащ космогонията, молитвите и законите с церемониите на поклонението.

1  III Фаргард от „Вендидад-Саде“ (1–17) (бел. авт.).