Глава II Тайнството на девственото зараждане

Изведнъж Набу-Насир си спомнил целта на своя уединен начин на живот.

Отскоро назначен за главен управител на зикурата, той все още не бил влизал в горния храм на пирамидата, в параклиса, посветен на Бога на Слънцето. Само върховният жрец на храма имал правото да влиза веднъж годишно в това светилище и трябвало да прекара там нощта по време на пролетния празник на Ищар. През останалото време нямал правото да влиза там освен при едно-единствено обстоятелство: ако Вавилон е в беда и храмът е под заплаха. Тогава можело да се допита до Бог Бел и богинята Ищар, да изчака знак от тях. Този момент настъпил. И тъй, Набу-Насир щял да влезе в светая светих на зикурата, да съзерцава със собствените си очи Тайнствата на храма и да потърси последната дума в разкриването на неговата загадка.

Той пъхнал един ключ в ключалката на двукрилната порта и бутнал бронзовите ѝ врати. Кръглият параклис отвътре бил изцяло облицован със златни плочки и без никаква украса. От една тръба на свода висял, винаги запален, алабастров светилник, чийто огън се подхранвал от един резервоар със земно масло, вграден в купола. Светилникът представлявал фигура на бял гълъб. Неговият пламък, който светел отвътре, озарявал златния параклис. Едно нещо привлякло и приковало погледа му: празно ложе, инкрустирано със слонова кост, а върху него – разкошно пурпурно покривало. Пред ложето имало златна маса със стъкленица върху нея. Отзад, върху черната стена, имало скулптура, изваяна като хорелеф ¹ , изобразяваща богинята Ищар – бяла, стройна и гъвкава, вдигнала двете си ръце, с които поддържала крилат дух с огнен цвят и въоръжен с факел, който летял над нея като ураган, подгонен от стрелите на Слънцето. Спомнил си, че неговият предшественик преди смъртта си му обяснил тайния смисъл на преданието за Ищар, известен само на върховния жрец на Бел. Ищар била най-известната сред народа богиня на Вавилон – богинята на Луната, а същевременно – и халдейската Венера. Ала тайното предание ѝ придавало по-дълбок смисъл, обяснявайки нейния произход, свързвайки я с Адар-Асур, тайнствено и малко познато божество – халдейския Луцифер. Много преди сътворението на Земята, по време на формирането на планетата Юпитер, Адар-Асур (Луцифер), разбунтувалият се Архангел, от скритите Тайни на Словото и със силата на своето желание, призовал Лилит, Милита, астралната Ева, първата Ева. Луцифер искал да направи Лилит своя съпруга и да царува над света с нея – но заради това, че престъпил скритите Тайни на Всемогъщия и възпрепятствал Неговата Воля, той бил низвергнат в Бездната на планетарните кръгове. А Лилит, отделена от своя небесен любим, се превърнала в земната Жена, половината на Човека, Душата на Човечеството. Тази могъща Космична сила на Вечното Женско Начало била почитана от народите на Азия под името Милита, Ищар или Астарта.

Към това предание от незапомнени времена се присъединява едно скорошно, но загадъчно пророчество. Върховният жрец го разказал на Набу-Насир: в онова страдащо и жестоко човечество, сътворено чрез желанието на Луцифер, някой ден трябвало да се роди от девица един Бог – Бог, Който щял да бъде спасител на човешкия род. Ето защо в определен брой слънчеви храмове, в този на Бел във Вавилон и в този на Амон-Ра в Египет, се очаквало рождението на тоя Бог. Именно затова в горния параклис на зикурата, в храма на Слънцето, било приготвено ложе за девица. Тя трябвало да дойде по собствено желание, подтиквана от свещено вдъхновение, а не от лунатична омая, за да прекара в магичен сън една нощ в храма и да бъде тайнствено оплодена от Слънчевия Бог по време на пролетния празник. Ала тази девица все още не идвала. ¹

1  Хорелеф – по-издадена скулптура от барелефа (бел. ред.).

Набу-Насир изпитал силно вълнение, щом си припомнил тези удивителни подробности, които научил от своя предшественик – сега, когато се озовал пред празното ложе в тихото светилище. Той не разбирал смисъла на предсказанието, което му вдъхвало особено страхопочитание – ала разбирал значението на преданието за Ищар, съответстващо на най-дълбоко скритата Тайна на халдейската религия. Изпитвал огорчение заради това, че закрилящата мощ на неговата раса и религия е в упадък и че участта на Вавилон е свързана с неговата собствена. Съвсем неволно, той прошепнал:

1  Ето описанието, дадено от Херодот, на този параклис в глави CLXXXI [181] и CLXXXII [182] от Книга I на неговата История: „Последната кула е увенчана с просторен параклис, съдържащ голямо ложе с богато покривало и близо до златна маса... Никой не прекарва нощта там освен една местна жена, избрана измежду всички от Бога, според това, което съобщават халдейските жреци на този Бог. Същите жреци казват (и те не ми се струват никак достойни за доверие), че този Бог минавал през храма и си почивал на това ложе по същия начин, както в Тива в Египет, според египтяните; защото и там също една жена прекарва нощта в храма на Юпитер в Тива, а е сигурно, че нито една от тези жени няма вземане-даване със смъртните“. От този цитат от произведението на Херодот е видно, че девственото зачатие е преследвало мислите на жреците на Вавилон и Тива още през V век пр.н.е. Ала какво е истинското обяснение? Както Източната, така и Западната Езотерична традиция потвърждават, че физическото тяло на Великите Пророци и Месии е породено от мъж и девица, потопени заедно в магнетичен сън. Всемирният природен закон не е отменен, но Тайнството на зачатието се осъществява под наплива на могъщите сили в състояние на възвишен екстаз, изключващ плътското желание. Следователно може да се каже, че в такъв случай мъжът и жената остават морално девствени, защото, щом се събудят, нищо не си спомнят. Мистичният характер на тяхното астрално сливане придава на тялото на детето особена чистота. Такъв е смисълът на онова, което в Католическата Църква се нарича Непорочното Зачатие. Каквото и тълкувание да бъде дадено обаче, важно е човечеството да запази пред това свято Тайнство онази сдържаност и онова дълбоко благоговение, което дължим на най-висшето проявление на Божественото в Човешкото чрез саможертвата на въплъщението (бел. авт.; [бел. ред.]).

– О, Ищар, възлюбена богиньо, пленница на падналите богове, нека възвърнеш своята Светлина! Кажи ми Тайната си – и аз ще узная как да победя Противника!

Върху златната маса, поставена до леглото, имало сребърна позлатена стъкленица. Магът взел в ръка стъкленицата и извикал:

– Каквото и да съдържа тази напитка – живот или смърт, аз искам да разбера твоята загадка!

Набу-Насир изпил на един дъх съдържанието на стъкленицата. Ароматът на питието навлязъл в мозъка му като спираловидно стъбло на цвете с опияняващо ухание. Обръщайки се, той съзрял близо до входната врата порфирен грифон, вграден в стената. Главата му докосвала свода; предните му лапи образували кресло. Набу-Насир седнал между лапите на грифона и веднага потънал в тежък сън.

Глава III Сънят на Набу-Насир: Слизането на Ищар в Ада ¹

Дълго, дълго той не долавял нищо в черната бездна на безсъзнателното, в която оставал потопен. Минутите обхващали векове. Времето вървяло назад. Той усетил как се пренася през кръговете на времето, в епохата, когато Земята все още не била формирана. Тъмният Сатурн се въртял на ръба на планетарния кръг; Юпитер изплувал от сянката като призрачен глобус. В една сфера, по-близка до Слънцето, Набу-Насир съзрял Лилит, първата Ева, Ищар, заедно с Луцифер в мига, когато Боговете Сътворители, Елохимите*, изпълнители на Върховния Бог, я изтръгвали от обятията на нейния жених, за да запратят непокорният Архангел в Бездната. Богинята, ослепително бяла, пребледняла и дълго се реела в безсъзнателно състояние по орбитата на една разрушена планета. Щом се събудила, тя надала вик на ужас и се гмурнала в Бездната като комета да търси своя жених, но напразно. Сега колелото на времето се движело напред с мълниеносна скорост.

Насред страховитите спазми на Огъня и Водата, звездното тяло на Борбата и Мъката – Земята, придобило форма и консистенция и се усмихвало примамливо под килим от зеленина. Ищар се хвърлила в него и докато докосвала леко върховете, видяла себе си лице в лице с Истубар, цар и Посветен, пастир на народи, който обитавал една висока долина. Тя му се явила в най-привлекателното си великолепие и му рекла:

1  Преданието за Ищар, което се опитвам да възстановя тук в неговия най-дълбок смисъл, е достигнало до нас в екзотерична, но при все това – много значима форма, посредством клинописни надписи. Вижте Oppert [Жюл Опер/ Юлиус Оперт], Expédition scientifique en Mésopotamie [Научна експедиция в Месопотамия] (1861 – 1864), и Chronologie des Assyriens et des Babyloniens [Хронология на асирийците и вавилонците] (1856) (бел. авт.; [бел. ред.]).

– Ти, който знаеш всичко, можеш ли да ми кажеш де е Луцифер, моят жених? Ако ми кажеш, ще те кача на алабастровата ми колесница със златни колела и ще ти дам да видиш Боговете.

Истубар отвърнал:

– Направѝ покаяние, о, богиньо, и отправѝ молитвите си към Слънцето. Единствено то може да ти върне твоя жених.

– Слънцето ли? – рекла Ищар. – Тъкмо неговите смъртоносни стрели, насочени от Елохимите*, запратиха Луцифер в Бездната. И понеже Небето и Земята не могат да ми го върнат, ще го търся в дълбините на Ада.

И Набу-Насир видял как богинята, с разпуснати коси, с лице от светлина, се потапя от бездна в бездна, от тъмнина в тъмнина, зовейки:

– Къде е женихът ми? Луцифер! Луцифер!

В първия кръг, рояк сенки я приветствал, шепнейки:

– Дай ни твоята сияеща корона, или иначе няма да преминеш нататък!

Тя дала короната си и се гмурнала по-нататък, цялата трепереща, защото усетила как споменът за Божественото изчезва безследно.

Във втория кръг я спрял рояк по-плътни сенки с викове:

– Дай си крилете, или няма да преминеш нататък!

Тя си дала крилете и се гмурнала още по-нататък, но треперела, защото усещала, че явно е изгубила могъщата сила да се извиси отново.

В третия кръг я нападнал рояк чудовища, които надали вой:

– Дай си лъчезарната одежда, или няма да преминеш напред!

Разкъсвайки одеждата си, тя потръпнала от ужас – защото тялото ѝ станало вкоравено и непроницаемо за Светлината.

И тогава от центъра на Бездната се издигнал конус от червен огън. От него се разнесъл властен глас:

– Какво искаш от мен?

– Къде е Луцифер?

– Далеч оттук, в непристъпните предели на простора. Напразно го търсиш – защото аз съм твоят жених, а ти никога повече няма да си тръгнеш от тук!

– Лъжеш! – извикала Ищар. – За да го намеря, се реших на всичко, осмелих се на всичко, изгубих всичко. Любовта ми е толкова велика, че може да сломи твоята мощ и да отвори портите на твоя Ад като сламени стръкчета!

В огнения конус запращели пламъци, все едно избухнал гръмогласен смях, и гласът рекъл:

– Всичко, което престъпи прага на този кръг, ми принадлежи... И тъкмо твоето тайно желание те доведе при мен. Ти вече ме обичаш!... Иначе нямаше да си тук... Дъхът ми вече те е докоснал... Когато ме опознаеш в истинската ми форма, ще ме намериш за по-прекрасен от Луцифер!... Защото той е вързан и окаян, а аз съм свободен и всемогъщ в моето царство!

– Не е вярно – рекла Ищар, – мразя те!... Не можеш да ми докажеш това, което говориш.

– Искаш ли да видиш своя Архангел? – рекъл гласът, който идвал от огъня. – Мога да го повикам, защото той ми е по-голям брат, и мога да призова неговата фантомна сянка пред теб... Обещай ми, ако ти го покажа... че ще бъдеш моя!...

Ищар се поколебала – защото ѝ се струвало, че движещите се пламъци, излизащи от конуса, облизвали тялото ѝ като огнени змии и я прониквали чак до мозъка на костите. Ала възвръщайки смелостта си с порив на надежда, тя възкликнала:

– Още щом го видя, той ще ме вземе в своите обятия! Призови го да се яви!

И тогава гласът, който идвал от огъня, извикал:

– С могъщата сила, която безсмъртните Богове са дали на Бездната, която им служи като подножие и без която Небето не би съществувало, яви се, Адар-Асур, яви се, Луцифер!

Надигнал се фосфоресциращ облак. В кипящия му вихър, Ищар съзряла как измъченият Архангел се явява със здраво вързани криле и крайници, възвишен в героичното си страдание и неукротимата си гордост. От очите му капели сълзи от светлина, капки кръв се стичали от крайниците му като червени искри. Очите му пронизвали Ищар с любовен поглед... Ала той оставал безмълвен.

Ищар понечила да се спусне към него, но се почувствала като вкаменена и успяла само да прошепне:

– Адар-Асур, отведи ме оттук!

Ала образът на Луцифер изчезнал яко дим, докато Ариман изплувал от дима под формата на чудовищен дракон, опитващ се да прониже своята жертва с огнения си език. Богинята обаче се изплъзнала от хватката му, а пронизителният ѝ глас се извисил в мрака, помитайки всичко пред себе си:

– Изгубих своята корона, крилете си и лъчезарното си тяло. Всичко дадох за своята любов... Остава ми обаче едно сърце, което ти не си завладял и което никой... дори и Боговете... никой не може да спре неговия устрем! С него поря сводовете на Бездната и ще се присъединя отново към човеците. Те ще ми посочат пътя към Луцифер!...

Ужасна е мъката на Набу-Насир в неговото съновидение. Той чувства, че ако Ищар, Божествената Ева, погине, Маговете също ще погинат, заедно с цялата си Наука – защото, какво би била Науката без Божествената Любов, която е самата Мъдрост? Оръдие за самоубийство и смърт. И Набу-Насир усещал как той самият се гмурка в пропастите на Земята и как над него се затварят надвисналите сводове от черни скали, изпъстрени с жълтеникави ивици. Той надал вик на дълбока скръб:

– Ищар! Ищар!

И изведнъж му се сторило, че се събужда наполовина от съня си... Озовал се отново в параклиса на Бел, седнал между лапите на грифона. Белият гълъб все така озарявал златното светилище, но между Мага и статуята на богинята трепкал червен пламък, който я скривал от него... Дали това бил Ариман?...

Внезапно Набу-Насир скочил от мястото си с вик. Пред него се изправил Даниил, в своята багреница и със златната си огърлица на Архимаг – и пророкът вперил в жреца на Бел своя непобедим и благ взор.

Глава IV Мисията на пророк Даниил

Набу-Насир насочил машинално меча, който носел на пояса си, срещу Противника; но Даниил му се усмихнал невъзмутимо и му протегнал аскетичната си ръка, все още гледайки го със същата усмивка.

И тогава Набу-Насир, без да осъзнава какво прави, покорѐн от Висша сила, изпуснал меча си, вече виждайки в дошлия при него пророк един Божествен посланик след адския си кошмар.

Даниил бил гологлав, a къдравата му черна коса образувала нещо като ореол около изпитото му и продълговато лице на аскет. Под широкото обло чело греели две огромни очи на прорицател, изпълнени с плам, милосърдие и доброта. От цялото му същество се излъчвал толкова мощен фин флуид, че суровият халдеец се почувствал затрогнат до последната си фибра. Той мълчал, зашеметен – и възхитен. Даниил заговорил пръв:

– Благословено да е Името Божие от век на век; защото в Него са Мъдростта и Силата! Вярваш, че съм твой противник, Набу-Насир, но аз идвам при теб като приятел от името на Кир, цар на персите и господар на Вавилон. Той почита вашите Богове, знаейки, че измежду тях вие почитате неговия, този на Зороастър. Той подкрепя в тяхната власт Маговете, пазители на науката за звездите, и им обещава своята закрила, ако се покажат достойни за своя родоначалник Зороастър, Мага на Слънчевото Слово. Аз, Даниил, Изгнаникът, смирен пророк на Израил и на Върховния Бог, изричам пред теб това послание и ти нося Мира.

Победен от тия слова, Набу-Насир протегнал и двете си ръце към пророка:

– Благословен си ти, в Името на Върховния Бог, Когото наричаме Илиу, и на Бога, Който говори на Зороастър чрез царствената звезда! Виждам, че идеш в Тяхно Име. Ала древните Богове, които са царували тук, са победени. Светът се е завъртял около оста си. Със сила, по-могъща от моята, ти влезе в това светилище, дето трябваше да влиза само върховният жрец на храма на Бел и дето прекарах една нощ на мъки. Можеш ли да ми изтълкуваш ужасния кошмар, който сънувах? Видях слизането на Ищар в Ада; чух вика ѝ на отчаяние, призоваващ Луцифер. Този вик се изгуби в Безкрая и само ехото остана в пустото ми сърце. Можеш ли да ми обясниш тази загадка, както и загадката на мистичната женитба, предвещавана от това празно ложе, над което се рее белият гълъб – Йона, символ на Вечното Женско Начало? Можеш ли да го сториш, ти, който умееш да четеш в обърканите сънища на хората и в ослепителната плетеница от нишки, изтъкана от Боговете?

Даниил отвърнал:

– О, ти, Маг на Халдея, който умееш да четеш по звездите, вслушай се в Истината, сестра на твоята Истина. Невидимите Богове, Космичните Йерархии горе и долу, Боговете Сътворители с техните женски двойници, еманации на тяхната Любов, онези, които наричаме Серафими, Херувими, Елохими* и Архангели, царуват подред над света и над народите, от век на век, от хилядолетие на хилядолетие; ала един само Бог винаги ги вдъхновява и управлява. В Негово Име говорят пророците на Израил; и в Негово Име аз смирено говоря на теб; защото ние сме само Негови слуги и Негов глас... Ти си видял в съня си първопричините за всичко, което се е случило в кървавите векове на Ниневия и Вавилон. Ищар, вашата богиня, първата Ева, астралната царица на човешката Душа, пиещата любов, е опиянена в забвението на кръвта, сладострастието и смъртта. Сега тя е потънала в летаргия... И всички пророчества го потвърждават: Тя ще може да намери отново своя Архангел, своя Луцифер, само когато един Бог се роди от една Дева.

– Не е ли тук мястото, където трябва да се извърши това чудо? – рекъл Набу-Насир. – Не ни ли говорят тъкмо това туй ложе от слонова кост и тоя бял гълъб?

– Вие, Маговете, също сте предусетили Великото Тайнство; но не тук ще се роди Човешкият Син, в когото Живият Бог ще се прояви, не тук ще се въплъти Слънчевото Слово, Което е говорило на Зороастър... Божественият Човек ще се роди в народа на Израил, в този народ от пленници и изгнаници. И всичките народи на Земята ще Му се покорят. ¹

1  Вижте това пророчество в библейската Книга на Даниил 7:13 – 14; 9:25 – 26 (бел. авт.).

– А тогава, какъв смисъл има моята наука? Какъв смисъл има моят храм?

– Науката за звездите е Божествена, също като ясновиждането на Душата, при условие че те се управляват от Окото на Духа, което е Любовта на Мъдростта – Любомъдрието, и Мъдростта на Любовта – Мъдролюбието. Съхрани своята Наука за бъдните времена! Когато Науката за Небосвода и Науката за Душата се обединят отново, на Земята вече ще има само един Бог и само един народ. Ето защо, Набу-Насир, Кир ти поверява сана на Архимаг.

– Аз – Архимаг? – рекъл халдеецът, отстъпвайки крачка назад. – Ами тогава, какъв ще бъдеш ти, Даниил?

Пророкът безмълвно разтворил леко пурпурната си мантия и като разперил двете си ръце, тя паднала в нозете му. Тогава Даниил се явил на Набу-Насир в бялата ленена одежда на първосвещеника на Йерусалим с нагръдника, върху който пламтели дванадесетте скъпоценни камъка, символи на дванадесетте племена на Израил и дванадесетте знака на Зодиака.

Обзет от почитание, Магът подгънал едно коляно пред пророка, който, разделяйки се със сана си на Маг, сякаш се извисил с цял лакът, и чиито очи сияели с възторжена Светлина.

Отвън отеквали далечни викове и приглушена глъчка. Магът и Пророкът излезли от параклиса, увенчаващ седемстепенната пирамида, и спрели на ръба на терасата, отдето се откривала гледка към Вавилон. На изток зората разтваряла шафраненото си ветрило над бакърената мъгла. Металните покриви, сплеснатите куполи на дворците и храмовете били обагрени със зловещо сияние над смолисточерния град. Оранжево-кафявата ивица от прахоляк и мъгла, закриваща хоризонта на мястото, където трябвало да изплува царствената звезда, сякаш вече искала да простре над Вавилон мантията на пустинята, която по-късно щяла да го погълне и да го изтрие от лицето на Земята. Ала от дълбините на долината, към която отправили своя взор Магът и Пророкът, се извисявали гласовете на мъже и жени, напяващи тържествена речитативна песен под акомпанимента на звуците на кинор ¹ . Даниил посочил на Набу-Насир една бяла къща във все още изпълнената със сенки долина, чиято тераса била украсена със зеленина и осветена с полилеи от свещи. Тази юдейска къща сякаш бдяла, светейки като фенер в тъмната бездна.

– Слушай! – прошепнал Даниил; и халдеецът, който знаел иврит, най-накрая разбрал думите на псалма:

Ако те забравя, Йерусалиме, десницата ми нека забрави изкуството си! Нека се залепи езикът ми за небцето ми, ако не те помня, ако не предпочета Йерусалим пред главното си веселие. ²

– Чуй и разбери! – рекъл Даниил. – Надеждата не е умряла в сърцата на изгнаниците. В тия сърца живее бъдещият Йерусалим!

Междувременно дискът на карминеночервеното Слънце се появил върху кафявата линия на хоризонта и замятал остри стрели върху многолюдния Вавилон. Сега в лабиринта му гъмжал същински човешки мравуняк. По улиците тичали войници, по покривите се тълпели жени. Персите влизали тържествено в столицата на Халдея. Върху широкия прав път на крепостната стена Имгур-Бел можело да се види как царската колесница напредва бавно, теглена от дванадесет бели коня, в редици по четири. Зад нея крачела стражата на мидийците, с дълги коси и искрящи доспехи. Пред колесницата един воин носел червено знаме, избродирано със злато, на което пламтели персийският лъв и Слънцето на Зороастър. От града се надигнал силен тътен като грохота на морето:

– Слава на Кир, цар на персите и на Вавилон!

1  Кинор – древноеврейски струнен музикален инструмент (бел. ред.).

2  Виж Псалм 137 (бел. ред.).

КНИГА ШЕСТА ЕТАПИТЕ НА СЛЪНЧЕВОТО СЛОВО III СМЪРТТА НА КАМБИС И СЛЪНЦЕТО НА ОЗИРИС

– Яви се, среднощно Слънце… Бог благ и страховит… Яви се, Озирис!…

„Книга на мъртвите“

Смъртта на Камбис и Слънцето на Озирис

Кир бил най-великият монарх на Азия, цар на правда, верен следовник на Зороастър. Той изиграл главна роля в съдбините на света. Най-съществените действия от неговото царуване оказали решаващо влияние върху бъдещето на бялата раса. Без него цялата история щяла да поеме друг курс.

Покорител на Вавилон, той пощадил изнемощялата столица на своите врагове и позволил на Маговете да съхранят своята Мъдрост – свещения кивот на бъдещите науки. Отблъсквайки страховитото нашествие на скитите, той предпазил средиземноморските цивилизации от варварската разруха и изтласкал северните народи към Сарматските равнини и бреговете на Скандинавия, отдето трябвало осем века по-късно да нахлуят отново в Римската империя и да влеят млада струя в Европа. От друга страна, позволявайки на юдеите да си възвърнат Палестина и да построят наново Йерусалимския храм, той спасил Израил, свещения кивот на монотеизма и люлката на бъдещия Христос.

Във всеки случай, макар и Кир да държал през целия си живот в своите могъщи ръце всички нишки на бъдещето и да знаел как да разплете този гордиев възел, той не могъл да попречи на гангрената на порока и епилепсията на горделивостта, винаги застрашаващи абсолютната власт, да се прилепят към семейството му.

Имало плашещ контраст между Камбис и неговия баща Кир Велики. Чакалът следва лъва и върви по стъпките му. Сбогом, Мъдрост, Милост и Смелост; сбогом, Добродетели на Душата и Гениални Дарби на Духа, които, слизайки от планината на Зороастър, са дошли да ви въздигнат като Победители над армиите на завоевателя на Вавилон. Страхлив, жесток, завистлив и свиреп, чудовище на похотта и извращенията, Камбис тласкал делириума на тиранията чак до налудничавостта на престъпното. Едва стъпил на трона, той заповядал тайно да убият по-младия му брат, когото смятал за опасен съперник, а после се обърнал срещу Египет.

Повече от хиляда години царството на фараоните било внушителен съперник на всички азиатски империи и бент срещу всеобщата анархия. Въпреки нашествията отвън и вътрешните си бунтове, фараоните оставали последователи на Мъдростта на Тива. При тях Посвещението оставало все още непокътнато; то наложило усета за справедливост върху царската власт и печата на Божествените Йерархии върху всички обществени функции. Египет устоял на атаките на Ниневия и Вавилон. Навуходоносор го опустошил, без да стигне до свещената Тива; Кир изпитвал почитание към него; Камбис искал да го разруши. Тираните ненавиждат инстинктивно всяка власт, ограничаваща тяхната собствена. Моралната и духовната сила, която ги превъзхожда, има способността да ги дразни. Младият цар на персите усещал в Египетската Мъдрост и Теокрация свой непримирим враг. Усещането за опасност, усилващо собствената му ярост, го тласкало към крайности.

Камбис бил суеверен и в същото време имал влечение към светотатството. Неспокойното му съзнание се лашкало между панически страх и безмерна горделивост. Когато го обземал страхът от смъртта, той пълзял раболепно пред най-презрените магьосници; когато го обсебвала лудостта на величието, той си вярвал, че е равен на Ормузд, и изгарял от желание да се мери с Него. В онази епоха обаче персийските магове вече били изгубили силата да призовават Светлината на Ормузд за своите верни люде. Въпреки това, Фанес от Халикарнас, гръцкият главнокомандващ армията на Ахмос (царя на Египет) и изменник, преминал на страната на Камбис, казал на царя на персите:

– Жреците на Египет са по-учени от твоите. Техният Бог Озирис е най-могъщият от всички и е същият като Ормузд. Те умеят да Го призовават. Името Озирис съдържа в себе си велика Тайна. Казват, че който я узнае, придобива силата да възкресява и повече не се страхува от смъртта. Аз поемам задачата да отведа твоята армия до бреговете на Нил. Ако станеш господар на храмовете в Египет и техните жреци и ако чрез тях ти се даде Божието благоволение, ти ще бъдеш господар на света. ¹

– Заведи ме в Египет! – рекъл Камбис.

Пустинята и блатата образували широк коридор между Сирия и делтата на Нил в Египет. Благодарение на намесата на Фанес, арабският шейх, който властвал над крайбрежните земи, осигурил кервани по пътя с провизии за тридневен поход. Това позволило на персийската армия да нахлуе в делтата. Голямата битка се провела при Пелусий и борбата била ожесточена и от двете страни. На сутринта на самата битка, карийците и йонийците в служба на фараона изклали децата на изменника Фанес, но това жестоко и безсмислено жертвоприношение не им донесло благополучие. Към вечерта египетската армия била разбита и преминала в безразборно отстъпление. Фараон Псаметих, забягвайки в Мемфис, бил принуден да се предаде. Горен Египет незабавно обявил своето подчинение на победителя. Така войната продължила само няколко седмици. Могъщото царство на фараоните, което в продължение на две хилядолетия господствало в Средиземноморието и спирало набезите на Азия, рухнало под първите удари на сина на Кир.

В този триумф, безумието на Камбис нямало предели. Като начало, той попитал жреците на Мемфис дали могат да призоват за него Бог Озирис и да му разкрият Неговата Велика Тайна. Те отвърнали:

– Не ние обладаваме тази Тайна, а жреците на Тива. Иди при тях.

Камбис бил толкова разярен от този отговор, че се развилнял в крайни изстъпления на насилие и жестокост. Наредил да бъдат екзекутирани главните жреци на храма на Птах. После, не само осъдил на смърт злочестия владетел Псаметих, но и го принудил да стане свидетел на изтезанията на собствените му деца, преди да загине и той самият, след което осквернил гробницата на бащата на Псаметих, фараона Ахмос II, и изгорил неговата мумия – ужасно светотатство в очите на египтяните.

1  Относно Египетското Посвещение, вижте главата за Хермес в моята книга Великите Посветени, а също и главата за Древен Египет в книгата ми Sanctuaires d’Orient. Égypte; Grèce; Palestine [Светилища на Изтока: Египет, Гърция, Палестина] (бел. авт.).

Пристигайки в Тива, Камбис привикал съвета на жреците в храма на Амон-Ра.

– Аз съм господарят на Египет – рекъл им той – и изисквам за себе си онова, което фараоните изискваха от вас. Можете ли да ми покажете да видя най-скрития от вашите Богове? Можете ли да ми разкриете Тайната на Озирис? Вашите храмове, вашите съкровища, вашите архиви, вашите животи са в моите ръце. Ако искате да ги запазите, тогава, от вас зависи да ми осигурите благоволението на вашия Върховен Бог.

Върховният жрец на Тива взел думата и отговорил:

– Това, което искаш, о, велики царю, е отвъд нашите сили. Можем да призовем нашия Бог, като Му се помолим да ти прости кръвта, която си пролял, и да влее милост в душата ти; ала не можем да Го принудим да ти се яви. Не ние повеляваме на нашия Бог, а Той повелява на нас!… Ти можеш да покориш Египет, да опустошиш гробниците на нашите царе, да изгориш мумиите им… Можеш да събориш колоните на нашите храмове и обелиските, върху които са издълбани надписите и образите, описващи нашите победи... Можеш да превърнеш в пепел свитъците на нашите папируси, върху които е записана нашата Тайна Наука... Можеш да убиеш всички жреци на Египет и да разбиеш на парчета статуите на нашите Богове – но… няма да видиш нашия Бог, няма да оскверниш Тайната на Озирис, която говори на Посветените от дълбините на Невидимото и Вечното... Към тази Тайна човек пристъпва само в бялата одежда на Новопосветения, след години на покаяние и чистота, но не и в царска мантия, алена от кръв, и не с меч, пропит от злодеяния!

Камбис бил слисан от тази реч. Сериозната тържественост на тия слова, величието на върховния жрец, невъзмутимостта на жреците на Амон-Ра, всички облечени в бял лен с кожа от пантера, преметната върху лявото рамо, го поразили дотам, че неволно изпитал почитание към жреците. Той напуснал свещеното им събрание, мятайки кòси и диви погледи, като глиган, бягащ от затворения около него кръг на погналите го ловци.

Ала едвам върнал се в двореца на фараоните, в който се бил разположил на брега на Нил, той изпратил своята стража да избие върховния жрец и всички останали жреци на Амон-Ра. След това самият той обиколил из храма, заповядал да изпотрошат статуите, да прекатурят обелиските, да преровят подземните гробници, да ограбят съкровището и да изгорят всички папируси със свещени писания. После се опитал да разруши храма на Амон-Ра, като го подпали – но хипостилната зала, с огромните си колони, устояла на пожара, а статуите на Озирис, колоси от сив гранит и черен базалт, останали да се извисяват насред пламъците, с двойната си корона, а на челата им – изправената змия на царствения Урей.

След като сторил всичко това, Камбис се заел да завладее Нубия. Там той претърпял ужасно поражение от Беруа и едвам не загинал от жажда с войската си в пустинята. Върнал се в Тива разбит, неспокоен, смутен и объркан.

Докато се разхождал из храма на Амон-Ра, опустошен и почернял от изпепеляващия пожар, той съгледал един писар, приклекнал в една килия. Писарят бил нубиец с бакърена кожа. С помощта на тръстика, потопена в червено мастило, той преписвал от една стела йероглифи върху дълъг папирус, разгънат на свитъци в нозете му.

– Какво правиш тук? – попитал царят.

– Преписвам тази Книга на мъртвите за един благороден гражданин на Тива, чиято мумия ще бъде пренесена в саркофага му в Долината на гробниците на царете.

– Знаеш – рекъл каза Камбис, – че заповядах да бъдат унищожени всички папируси в храма и че ти си си навлякъл смъртно наказание, като преписваш това.

Писарят, приклекнал в ъгъла на килията си, не изглеждал смутен от тази заплаха. Лицето му имало наивното изражение на скарабей: загадъчна и леко снизходителна усмивка плъзнала по устните му, а в очите му блеснала присмехулна искрица.

– Вземи този папирус – рекъл той – и го изгори, о, велики царю: давам ти го. Ала как ще успееш да изгориш всички папируси, прибрани в хиляди и хиляди гробници из цял Египет? Защото всеки мъртвец, роден в добри условия, има подобна настолна книга в своя саркофаг. След хиляди години онези, които съумеят да разчетат тези йероглифи, ще преоткрият в тях Науката на нашите жреци и дълбинната Тайна – Арканите на нейната Мъдрост.

– А какво има в тази Книга на мъртвите? – рекъл Камбис, силно заинтригуван.

– Напътствия за Душата, отиваща в Отвъдното, магически слова, чрез които да бъде ръководена в царството на Аменти, докато плава по великата Река на Забравата; предупреждения как да отстрани злотворния кормчия, Черния двойник, и как да разпознае добрия, Белия двойник; правила за спечелване на милост пред неумолимия Съдник, очакващ мъртвите... там, в Отвъдното. И накрая, тази книга съдържа магическата формула как да си възвърнем Божествения спомен, как да се качим на лодката на Изида и да достигнем до Слънцето на Озирис.

– Слънцето на Озирис! Какво пък е това ? – възкликнал Камбис сепнато.

Царят се вкопчил в мършавата ръка на писаря и я разтърсил силно. Ала същата загадъчна усмивка се разляла по плътните устни на нубиеца и същата закачлива искрица проблеснала в очите му.

– Нищо не знам за него – рекъл той, –защото не съм го виждал. Но казват, че мъртвите го виждат, когато са добри, о, много добри... когато са душевно чисти, о, много чисти...

– Няма ли никой, който може да направи тъй, че живите да го видят?

– Само върховният жрец на Тива можеше да го стори..., а ти го уби.

– А след него, няма ли никой, който да знае тази Тайна?

Писарят се почесал по обръснатата си глава зад ухото и после сложил показалец на челото си:

– Има един, все пак – рекъл той. – Това е върховният жрец Узахар-Рисинти, главният жрец на Саис в Долен Египет. Той има напитка, направена от цветове на растението непентес. Няколко глътки от тази течност потапят Посветения в летаргичен сън и го отпращат да странства в Отвъдното. Може би Узахар-Рисинти ще може да ти покаже нощната звезда на Озирис... Слънцето на мъртвите, което изгрява над един народ от сенки... Среднощното Слънце... Но така би рискувал живота си..., а и ти също!

– Какво значение има? Ще съумея да го заставя да стори това. А на теб, писарю, понеже ми каза начина да узная великата Тайна, ти подарявам живота. И ако видя Слънцето на Озирис, ще те направя върховен жрец на Египет.

– Мен – върховен жрец... А себе си ще направиш Бог... Нали така? – рекъл нубиецът със същото присмехулно изражение. А после добавил:

– Виждаш ли този малък скарабей от зелен сиенски мрамор?

Камбис взел в ръце скарабея и го погледнал. Той носел на гърба и корема си, издълбани, дванадесет знака.

– Това са дванадесетте велики Богове на Всемира – рекъл писарят. – Заедно те образуват Всемирната Душа. Всеки човек ги носи в себе си, във вътрешностите си и в крайниците си, и всички същества са тяхно отражение, също като този скарабей. Човек може да изгори папирусите, но не може да унищожи Свещената Наука, идеща от Всемирната Душа. Тя ще възкръсне от един-единствен скарабей. Отнеси със себе си, о, велики царю, този спомен от мен, един египетски писар!

Камбис, удивен, погледнал за миг мраморното насекомо, а после го поставил обратно на стелата с ужас – и избягал. Страхувал се от омагьосване. Няколко пъти се обърнал ужасѐн; струвало му се, че Всемирната Душа, измъчвана от него, го следва под формата на скарабей с подигравателна усмивка.

В деня, когато Камбис се върнал в Мемфис, там чествали пролетния празник с песни и танци. Царят на персите си помислил, че хората се радват на поражението му, и наредил ново клане на жреци, след което намушкал с кама собствената си сестра, която бил принудил да се омъжи за него, въпреки персийския закон, и която го укорила за всичките му престъпления в изблик на ужас и възмущение. Недостъпен за всякакво угризение на съвестта, но обзет от страх, Камбис се явил пред върховния жрец на Саис в храма, посветен на Богинята Нейт, нощната Изида, отъждествявана с Всемирната Душа, изисквайки от нея незабавно Посвещение и видение на Озирис.

– Идваш тук, омърсен от кръвта на първожреците на Египет – рекъл Узахар-Рисинти, смирен и страховит старец. – О, велики царю, как бих могъл да придобия за теб онуй, което не съумях да придобия за самия себе си, след живот на чистота и обуздаване на страстите и плътта?

– Ти го умееш. Владееш едно питие, който потапя човека в летаргичен сън и посредством което можеш да слезеш в царството на мъртвите, за да се извисиш после отново при Слънцето на Озирис.

– Ала знаеш ли, о, Камбис, че ако успееш да видиш Слънцето на Озирис, то ще те порази?... Боя се да не би туй да е твоят край.

– Аз пък не се боя от нищо и от никого! – отвърнал царят, у когото съпротивата на жреца предизвикала прекомерна горделивост. – Презрях безстрашно самия Ахура Мазда, а съм още жив. Предизвиквам Озирис да ме рани, при условие че запазя своя меч, бронята си и царската си корона.

– Нека бъде според волята ти – рекъл Узахар-Рисинти. – Първо ще призова да ти се яви Зороастър, пророкът на твоята раса. Ако дойде, той ще ти каже дали си готов да видиш Слънцето на Озирис.

През дълга алея от сфинксове, върховният жрец отвел царя във вътрешността на храма. Те преминали през поредица от зали, за да стигнат до отдалечена част на светилището, където се виждал отворен и празен саркофаг. Високата колонада, докосвана от слаба светлина, се губела в плътен мрак. След като изпил от приспивателната напитка, царят легнал в саркофага, опасан с броня, с меч на хълбока и корона на главата си, докато върховният жрец хвърлял благоухания върху един мангал, поддържан от триножник, и изричал на висок глас своите слова на призоваване.

Камбис първоначално изпитал странно усещане. Струвало му се, че тялото му става все по-тежко и по-тежко и пада в бездънна пропаст, а Духът му се издига в простора като нещо треперливо и леко. После му се сторило, че се разтваря в пустотата и изгубва съзнание. Когато дошъл отново в съзнание, видял себе си в същата зала, но изумително уголемена. От триножника се издигали гъсти вълма дим. Първожрецът се молел на колене, с ръце, протегнати над една бездна. В златист ореол, облегнат на тоягата си за странстване, се явил величествен старец, чиято брада изглеждала като сребриста река и който носел върху ленената си роба агнешка кожа, искряща от светлина. Камбис потреперил, защото разбрал, че това е Зороастър. Пророкът на арийците продумал с дълбок глас:

– Защо ме призоваваш, ти, уродлив сине на арийците, царю на беззаконието, опетнен с всякакви ужаси? Пурпурът ти е обагрен с кръвта на невинните, дъхът ти излъчва смрадта на престъпни деяния, като чакал, който мирише на гнила плът. Изменник на собствения си баща, на своята раса, на своя Бог, извратена издънка на подлия Ариман, ти настояваш да съзерцаваш Славата на Ахура Мазда, Когото жреците на Египет наричат Озирис? Даже не се и опитвай да сториш това светотатство! Дните ти са преброени. Наближава времето, когато Ахура Мазда ще се въплъти в човек, който ще принесе тялото си като свята изкупителна жертва, за да прояви Божественото Слово. Когато Божият Син закрачи жив по Земята, ти и подобните на теб ще бъдете пометени като прахоляк от вятъра на бурята. Скрий се в някоя пещера като змия! Слънцето на Озирис не е за теб...

С произнасянето на тези думи, безплътният Дух на Зороастър изчезнал и речта му завършила с грохот на гръмотевица. Камбис се събудил, облян в студена пот. Той излязъл, олюлявайки се, от саркофага и се приближил пипнешком към върховния жрец Узахар-Рисинти, който все още се молел.

– Видя ли своя пророк? – попитал жрецът.

– Да.

– И какво ти рече той?

– Заплаши ме със смърт, ако призова Слънцето на Озирис. Рече ми, че скоро Ахура Мазда, наричан Озирис от египтяните, ще се въплъти в човек и че тогава ще дойде краят на всемогъществото на царете. Ала аз изобщо не вярвам в това. Този Зороастър е може би само един призрак, съживен от теб. Моята броня е все още на гърдите ми, мечът ми – на моя хълбок, а короната ми – на моята глава. Не ме е страх нито от Зороастър, нито от неговия Бог. Настъпи часът на черния мрак... Само огънят на триножника ни осветява... Никой не ни вижда и не ни чува... Затова, под страх от смъртно наказание, призови за мен Слънцето на Озирис, Среднощното Слънце, о, върховни жрецо, с твоите заклинания!

– Щом е тъй, покори се на твоята съдба! – повелил Узахар-Рисинти. – Нека вечната мисъл на Боговете да избликне за теб от селенията на бъдещето като меч от ножницата!...

Камбис отпил втора глътка от сразяващата мозъка напитка и отново легнал в саркофага. Този път, изгубвайки съзнание, му се сторило, че душата му е изхвърлена от тялото му като дим от сноп слама под въздействието на огъня, който я поглъща. Когато този треперещ призрак излязъл от своето нищожно състояние, Камбис видял, сякаш на безкрайно разстояние, една ярка звезда в дъното на подземието. Звездата се превърнала в златно Слънце, чиито лъчи сякаш искали да прегърнат и обхванат Вселената. Докато се приближавал към него, на фона на златистите пламъци на Слънцето се появил черен кръст, а върху кръста – тялото на разпнат Бог. И тогава Разпнатият, нарастващ все повече и повече, обхванал целия слънчев диск. Крайниците Му кървели, а цялата болка на света тегнела върху безжизненото Му лице. Внезапно обаче Разпнатият надигнал глава и отворил очи. От Него се изстрелял тъничък лъч и ударил челото на Камбис. Това бил поглед, изпълнен с Любов и състрадание, но пронизващата му сила била такава, че проникнала тялото на царя с остра болка, сякаш чак мозъкът на костите му се разтварял. В същото време чудна хармония изпълнила простора; медни тромпети и звуци на арфа; гръмовни гласове на сферите и архангелски хорове. И всички тези гласове ехтели:

– Треперѝ, Ариман! Коленичете, вие, о, царе! Магове, запалете своя тамян! Той се готви да дойде, Той слиза от Небето, Господар на господарите, Сияйният Син на Върховния Бог, Повелителят на Боговете и човеците... Той ще крачи по Земята и ще бъде разпнат. Той ще умре заради Любовта, за да възкръсне отново в Слава... Тираните са победени; Небесата се отварят отново; мъртвите възкръсват. Слава на Христа! В дълбините на смъртта Той намери Вечния Живот!

По време на тази песен, която пулсирала като симфония на фона на космичния гръмовен тътен, Разпнатият се превърнал в Тяло на Славата, облечено в ослепителна одежда. От дъното на колонадата, чийто архитрав ¹ бил пречупен, исполинският Христос стъпил върху Камбис. Зад Него, всички жертви на тиранина се надигнали, преобразени в лъчите на Христовата Слънчева Слава. Същевременно ликът на възкръсналия Бог блеснал като мълния, а взорът Му пронизал като меч сърцето на царя.

Тогава Камбис се събудил от непоносима болка. Блаженството на жертвите му предизвиквало в неговата плът всички мъчения, които им бил нанесъл. Под погледа на победоносния Бог, върхът на меча, който държал в ръката си, се забил хълбока му; бронята му го задушила; короната му изгорила слепоочията му като разтопено олово. Той изскочил от саркофага с вик на отчаяние и се хвърлил върху Йерофанта ² , който паднал по очи пред димящия триножник.

– Помощ ! Изгарям! Помогни ми! – провикнал се Камбис.

Върховният жрец се изправил отново на крака и отблъснал с жест царя, който понечил да се вкопчи в него.

– Рекох ти, о, царю: не пожелавай да видиш Слънцето на Озирис!

1  Архитрав – главна хоризонтална греда над стълб (бел. ред.).

2  Йерофант (гр.) – върховен жрец, който има правото да обучава ученици на храма, да ги въвежда в Мистериите и да им дава Посвещение (бел. ред.).

– Махни от очите ми тая светлина, която ме заслепява! Добре си бях в нощта... Върни ми мрака... – изломотил царят.

Ала Йерофантът, който сега също изглеждал преобразен от свръхчовешкото видение, отвърнал:

– Ти призова Светлината, която, когато не възкресява – убива... Тя никога няма да те пусне!

И тогава обезумелият Камбис хвърлил надалеч от себе си своята корона, бронята и меча си... и избягал. Той загинал малко след това на брега на Сирия. Херодот твърди, че собственият му меч промушил бедрото му, докато яздел своя кон, но от Бехистунския надпис изглежда, че се е самоубил в пристъп на безнадеждност. ¹

Такъв бил трагичният край на Камбис – едно от най-свирепите въплъщения на азиатската тирания.

Видението на Слънцето на Озирис, за което говорят тази Книга на мъртвите и всички свещени египетски предания, било за жреческото съсловие на Нил едно предусещане за Слънчевата Дълбинна Тайна, за Космичния Христос (Логоса) и едно предзнаменование за Историческия Христос (Иисус), Който трябвало да сложи край на апотеоза на абсолютната власт, да промени облика на света и характера на Посвещението.

1  Rawlinson, Inscription of Darius on the rock of Behistun [Роулинсън, Надпис на Дарий върху скалата на Бехистун] в Records of the Past [Летописи от миналото], том II, стр. 112 (цитирано от Maspéro, Histoire ancienne des peuples de l’Orient [Гастон Масперо, Древната история на Египет и Асирия, българско издание]). (бел. авт.; [бел. ред.]).