3 Изкушението

Както всички пророци, и Буда трябвало да премине през още едно изпитание, преди да изпълни задачата си. Няма нито един реформатор, който да не е преминал през изкушението на съмнението към себе си, преди открито да атакува „силните на деня“. На пръв поглед препятствията се извисяват като планина, а трудът, който ще продължи редица години, изглежда като грамада, която трябва да се изтърколи нагоре по стръмното чак върху високия връх. Легендата разказва, че демонът Мара му подшушнал:

– Влез в Нирвана, съвършени човеко, времето на Нирвана е дошло за теб!

Буда му отговорил:

– Няма да вляза в Нирвана, докато Святият Живот не се възцари, растейки и разгръщайки се сред хората, и докато този Свят Живот не започне да се проповядва правилно на хората.

После един брамин се приближил и му казал презрително:

– Светският човек не може да бъде брамин.

Буда отвърнал:

– Истинският брамин е онзи, който се въздържа от всяка злоба, от всяка подигравка, от всяка нечистота и ги изпъжда вън от себе си.

След като хората не успели да изкушат Блажения, се намесили стихиите. Връхлитали го буря, порой, студ, вихрушка, мрак. Този заговор на стихиите срещу Буда представлява последният и яростен щурм на страстите, изгонени от Душата на святия човек, които сега дошли отвън да се нахвърлят отгоре му с цялата орда на силите, от които тези страсти произхождат. За да направи разбираемо окултното събитие, което се случва тогава, легендата си служи с един символ.

„В този момент – гласи тя – царят на змиите, Мукалинда, излязъл от скритото си царство, обгърнал тялото на Буда седем пъти със своите обръчи и го защитил от бурята. След седем дни, щом царят на змиите Мукалинда видял, че небето е вече ясно и безоблачно, разпуснал обръчите си от тялото на Блажения, приел формата на младеж и се приближил до Възвишения със събрани длани, прекланяйки се благоговейно. Тогава Възвишеният рекъл:

– Радостно е уединението на Блажения, който е познал и който вижда Истината.“

Змията Мукалинда тук символизира астралното тяло на човека – седалище на чувствеността, което прониква физическото му тяло и поражда около него лъчезарна аура, в която неговите чувства и страсти се отразяват за окото на ясновиждащия в множество цветове. По време на сън, астралното тяло на човека излиза от физическото му тяло под формата на спирала заедно със съзнателния аз. Тогава то наподобява змия. Именно в това астрално тяло ¹ обитават и трептят човешките чувства и страсти. Именно чрез него всички влияния, добри или лоши, въздействат върху хората. Като го управлява и организира по своя воля, Посветеният или святият човек може да го преобрази в нерушима броня срещу всички нападения отвън. Това е символното значение на змията Мукалинда, която обвива своите обръчи около тялото на Буда и го закриля от бурята на страстите. Тя има още едно значение. На определена степен на Посвещението, ясновиждащият съзира астрален образ на нисшата и животинска част на своето същество, развила се като такава в предходните прераждания. Човек трябва да издържи тази гледка и да срази чудовището чрез своята мисъл. В противен случай е невъзможно да се навлезе в астралния свят, а камо ли в Духовния и в Божествения свят. Това видение се нарича в Окултната традиция Пазачът на прага. Много по-късно, след дълги изпитания и бляскави победи, Посветеният среща своя Божествен Първообраз, образа на своята Висша Душа в идеална форма. Ето защо змията Мукалинда се превръща в красив младеж, веднъж щом вихрушката на нисшия свят бъде разпръсната.

1  Парацелз го е нарекъл астрално, т.е. звездно тяло, защото то е в магнетична връзка с небесните тела, съставляващи нашата Слънчева система. Западният Окултизъм е възприел това понятие (бел. авт.; бел. ред.).

4 Учението и будистката общност Смъртта на Буда

Буда започнал да проповядва във Варанаси. Първом той въвел в своето Учение петима монаси, които станали негови усърдни ученици и които по-късно изпратил да проповядват Учението му надалеч, като им казал:

– Вие сте избавени от всички привързаности. Вървете по света за спасение на народа, за радост на Боговете и на хората.

Малко по-късно хиляда брамини от Урувела, които практикували максимите на Веда и огненото жертвоприношение и извършвали своите ритуални обливания с вода в река Найранджана, се обявили в негова подкрепа. Скоро тълпите започнали да се стичат натам. Ученици напуснали духовните си учители заради него. Царе и царици пристигнали на своите слонове, за да се преклонят пред святия човек, и му обещали своето приятелство. Куртизанката Амбапали подарила на Буда цяла гора с мангови дървета. Младият цар Бимбисара приел неговото Учение и станал покровител на своя царствен събрат, преобразен в просещ монах. Проповедите на Буда продължили четиридесет години, без брамините да поставят пред тях и най-малката пречка. Животът му се разделял ежегодно на период на странство и период на уседналост: девет месеца пътуване и три месеца почивка. „Когато през юни, след палещата жега, черните облаци се струпват като кули и повеят на мусоните е предвестник на дъждовете, индусите се оттеглят за седмици в своите колиби или палати. Надошлите потоци и реки препречват пътищата. Птиците – гласи една стара будистка книга – съграждат гнездата си по върховете на дърветата. Именно така правели монасите в продължение на три месеца. По време на своето деветмесечно пътуване, Буда откривал навсякъде убежища, градини и паркове, имения на царе или богати търговци. Мангото и бананите никак не липсвали като храна. Това обаче съвсем не пречело на тези хора, неотстъпчиви в презрението си към благата на този свят, да спазват своя обет за бедност и да продължават живота си като просяци. Всяка сутрин те обикаляли из селото, със своя Учител начело. Мълчаливи, с наведени очи, с купичка в ръка, те чакали подаяния. Благославяли и тези, които дават милостиня, и онези, които не дават. Следобед, в здрачевината на тихата гора или в своята монашеска килия, Възвишеният медитирал в „Свещеното Безмълвие“. ¹

Така се разпространява будисткото движение. На множество места, под ръководството на Учителя, се основават сдружения на монаси, които по-късно се превръщат в богати манастири. Около тях се групират светски общности, които, без да водят монашески живот, намират там своя идеал и приемат монасите за свои учители. Текстовете, които ни съобщават тези факти с хладни сентенции и механични разсъждения, винаги едни и същи, не са съумели ясно да ни предадат красноречието на Учителя, обаянието, излъчвано от неговата индивидуалност, магнетизма на тази могъща воля, забулена от невъзмутима благост и съвършен покой и ведрина, нито пък особеното очарование, което той умеел да внася в тайнственото призоваване на Нирвана. Първом той описвал живота на сетивата като разярено, развилняло се море, с неговите вихри, чудовища и неизмерими дълбини. Там се подмятат, без минута почивка, тези клети лодки, наречени човешки души. После неусетно отвеждал слушателя в по-спокойно място, където океанът се усмирява. И накрая, върху гладката и неподвижна повърхност се откроява кръгово течение, което се задълбочава под формата на фуния. На дъното на тази пропаст сияе искряща точка. Блажен е онзи, който влезе в бързия водовъртеж и се спусне чак на дъното на бездната. Той навлиза в един друг свят, далеч от морето и бурята. Какво има от другата страна на бездната, отвъд искрящата точка? Учителят не казва това, но утвърждава, че то е Върховното Блаженство, и добавя:

– Аз идвам оттам. Това, което не се е случвало от безброй години, вече е дошло – и аз ви го нося.

Преданието е съхранило проповедта от Варанаси, която е Проповедта на планината на Буда. Може би там откриваме далечен отглас от живото му Слово:

1  Hermann Oldenberg. Buddha: sein Leben, seine Lehre, seine Gemeinde, 1881 [Херман Олденберг. Буда: живот, учение, общност] (бел. авт.; бел. ред.).

– Наричате ме „приятел“, но не ме назовавате с истинското ми име. Аз съм Освободеният, Блаженият, Буда. Отворете си ушите. Намерено е вече освобождението от смъртта. Аз ви наставлявам, аз ви проповядвам Учението. Ако живеете съгласно това Учение, за кратко време ще вземете участие в онова, което търсят младите, напускащи родината си, за да останат без родина – поданици на Всемира; ще постигнете съвършенството на Светостта. Ще познаете Истината още в този живот и ще я съзрете лице в лице. Без никакво умъртвяване, а с доброволно отречение от всички удоволствия на сетивата. Средният Път води към Познанието, към Просветлението, към Нирвана.

– Святият Осемкратен Път се нарича: правилен възглед, правилно намерение, правилно слово, правилно действие, правилен живот, правилен стремеж, правилна мисъл, правилна медитация.

– Ето, о, монаси, Святата Истина за произхода на страданието: това е жаждата на съществото, от прераждане в прераждане, с удоволствие и желание, което намира тук и там своето сладострастно наслаждение, жаждата за сладострастие, жаждата за себеосъществяване, жаждата за могъщество.

– Ето, о, монаси, Святата Истина за премахването на страданието: премахването на жаждата чрез унищожаването на желанието – да го поставиш извън себе си, да се освободиш от него, да не оставяш повече място за него. Това, о, монаси, е Святата Истина за премахването на мъката.

Тъй като Шакямуни владее Четирите Същностни Истини, а именно: 1* страданието; 2* произходът на страданието; 3* премахването на страданието; 4* пътят за това премахване, той заявява, че в света на Брахма и на Мара, измежду всички същества, включително аскетите и брамините, Боговете и хората, той е постигнал съвършеното Блаженство и най-висшето достойнство на Буда.

Цялото жизнено поприще на индуския реформатор, всичките му проповеди, целият будизъм, заедно с неговата свещена и светска литература, не са нищо друго освен един непреривен коментар с хиляди вариации на проповедта във Варанаси. Това Учение има изключително и строго морален характер. То е характерно със своята повелителна благост и с блаженaта си безнадеждност. То развива фанатизма на Покоя. То наподобява пацифистко съзаклятие да се постигне краят на света. То не е нито метафизика, нито космогония, нито митология, нито култ, нито молитва. Нищо освен морална медитация. Зает единствено с това да сложи край на страданието и да постигне Нирвана, Буда е недоверчив към всичко и към всички. Той не се доверява на Боговете, защото тези клетници са създали света. Изпитва недоверие към земния живот, защото той е матрица на превъплъщението. Не вярва в задгробния живот в Отвъдното, защото, въпреки всичко, това все още е живот и следователно – страдание. Изпитва недоверие към душата, защото тя е погълната от неутолима жажда за безсмъртие. Животът в Отвъдното е, в неговите очи, друга форма на съблазън, духовно сладострастие. Чрез своите възвишени екстази, той знае, че онзи живот съществува, но отказва да говори за него: това би било твърде опасно. Неговите ученици го притискат с въпроси по тази тема; той остава непреклонен.

– Душата продължава ли да живее след смъртта? – викат те в един глас.

Никакъв отговор.

– Значи, тя трябва да умре?

Никакъв отговор.

Останал сам с него, Ананда, любимецът на Учителя, го пита каква е причината за това мълчание. Буда отговаря:

– Би било вредно за морала да се отговори в един или друг смисъл.

И така запазва тайната си.

Един разсъдителен монах, по-хитър от другите, един ден подхвърлил на Учителя язвителен и опасен довод.

– О, Блажени – рекъл той, – ти твърдиш, че душата е само съвкупност от мимолетни, нисши и безстойностни усещания. Ала как тогава Азът, преминаващ от въплъщение във въплъщение, се влияе от не-Аза?

Буда несъмнено бил твърде затруднен, за да отговори победоносно на този довод, достоен за Сократ или Платон, затова се задоволил само да каже:

– О, монахо, в този миг ти си под властта на лукавото въжделение!

И ако Буда не се доверява на Боговете и на Душата, той още повече не се доверява на жените. В това, както във всичко останало, Буда е антиподът на Кришна – апостолът на Вечното Женско Начало. Буда знае, че любовта е най-мощната примамка на живота и че в жената се съдържа, също като в кутия с любовни отвари и парфюми, квинтесенцията на всички съблазни. Той знае, че Брахма е решил да създаде Боговете и света едва след като е извлякъл от Себе Си това Вечно Женско Начало, пъстроцветното було на Майя, в което образът на всички същества сияе в многобройни преливащи се багри. Той се опасява не само от делириума на сетивата, който жената умее да предизвика с една усмивка или с един поглед – опасява се и от нейния арсенал от хитрости и заблуди, които са вътъкът и нишката, с които си служи Природата, за да тъче живота.

– Същността на жената – казва той, – е непостижимо скрита: тя се извърта и изплъзва като риба във водата.

– Как трябва да се държим с една жена? – пита Ананда своя Учител.

– Като избягваме нейния външен облик.

– А ако все пак я погледнем?

– Да не разговаряме с нея.

– А ако все пак говорим с нея, Учителю, що да сторим?

– Тогава, бдете над себе си!

След дълги колебания обаче Буда позволил на будистката общност да основе женски манастири, но изобщо не ги допускал в близост до себе си и ги държал надалеч от присъствието си. В историята му не откриваме никаква Мария Магдалина, нито Мария от Витания. Справедливо е да добавим в защита на честта на индуските жени, че благотворителните институции на будисткия орден са до голяма степен дело на жени.

Как да си обясним, че едно Учение, лишено от радостите както на Земята, така и на Небето, Учение за неумолимия морал, крайно както с мистичния си нихилизъм, така и с негативния си позитивизъм, Учение, което, от друга страна, отменило кастите, заедно с традиционната индийска вяра в авторитета на Ведите, и премахнало брахманистката религия с нейните пищни ритуали, за да я замени със стотици монашески обители и цяла армия от просещи монаси, обикалящи Индия надлъж и нашир с купичка за подаяния в ръка, как да си обясним изумителния успех на една такава религия? Всичко това се обяснява с преждевременното израждане на Индия, с упадъка на арийската раса и нейното смешение с вътрешни, местни елементи, при което изгубила своята мощ поради леност. Обяснява се с унинието на един народ, състаряващ се между изтощението от тиранията и изтощението от робството, на един народ без историческа перспектива и без национално единство, изгубил всякакъв вкус към деятелност, който никога не е имал усещане за индивидуалност, освен във ведическите времена, когато бялата раса господствала в своята чистота и сила. ¹ При все това, трябва да се добави, че мигновеният триумф на Буда в Индия се дължи не толкова на неговата философия, колкото на моралната му сериозност, на тази дълбока работа върху вътрешния живот, която той съумял да внуши на своите ученици. „Стъпка по стъпка, късче по късче, час след час, мъдрецът трябва да пречиства своя Аз също както златарят пречиства среброто. Азът, чиято реалност се отрича от будистката метафизика, тук се превръща в главен деятел. Намирането на Аза става целта на всяко търсене. Да имаш своя Аз за приятел – това е най-истинското, най-висшето приятелство, защото Азът е закрилник на самия Аз. Той трябва да бъде държан за юздата също както търговецът държи своя благороден кон.“ ² От тази сурова дисциплина в крайна сметка се поражда едно усещане за свобода, което е изразено с обаяние, подобно на това на свети Франциск от Асизи: „Ние трябва да се нуждаем само от онова, което носим в себе си, също както птицата няма нужда от съкровища, а носи върху себе си само своите крила, които я водят, където си поиска“. И накрая, чрез благата нежност на своята Душа, Буда наистина е творецът на религията на състраданието и вдъхновителят на една нова поезия. Именно тя е изразена в притчите, приписвани на този Учител, както и в по-късните легенди на будизма. Каква внушителна и загатваща метафора е например тази за различните степени на развитие на Душите! Физическият живот, вълнуван от сетивата, е сравнен с река, над която Душите се стремят да се извисят, за да дишат Светлината на Небето. „Също както в едно езеро с бели и сини лотоси много от тях са под водата и над водата, така има и множество различни души, някои – чисти, други – нечисти. Мъдър е онзи, който се издига над водата и оставя своята Мъдрост да се лее върху други Души също както разцъфналият лотос пръска своите капки роса върху белите лилии, плаващи по повърхността на реката.“

1  Известно е, че будизмът се е задържал в Индия само около четири столетия. С изключение на остров Цейлон, той изчезнал и по някакъв начин се претопил в сблъсъка с едно укрепване и разрастване на брахманизма, който съумял да надделее над него без религиозни гонения, като погълнал жизнените му елементи и се самообновил. Също така е известно, че ако будизмът се е разпространил в Тибет, Монголия и Китай, това е станало чрез приемането на голяма част от метафизичните и митологичните елементи, отхвърлени от Буда, и чрез дълбоко видоизменение на неговото Учение (бел. авт.).

2  Будистки морални максими, обобщени от Олденберг (бел. авт.).

На осемдесетгодишна възраст, Буда бил в едно от летните си убежища в Белува, когато се разболял и почувствал приближаването на смъртта. Тогава той помислил за своите ученици: „Не ми подхожда – рекъл си той – да вляза в Нирвана, без да съм говорил с онези, които са полагали грижи за мен. Искам да победя тази болест със своята сила и да запазя живота си в себе си“. Тогава болестта на Възвишения изчезнала. И Буда седнал в сянката на къщата, която била приготвена за него. Неговият любим ученик, Ананда, дотичал и му споделил за ужасния си страх, добавяйки:

– Знаех, че Блажения не би навлязъл в Нирвана, без да е оповестил волята си пред общността на своите ученици.

– Какво иска общността? – рекъл Буда. – Проповядвах Учението. Не искам да царувам над общността, Ананда. Позволете на Истината да бъде вашият светилник. Този, който сега и след смъртта ми е свой собствен светилник и собствено убежище, който не търси друго убежище освен Истината и върви в Правия Път, той е мой ученик.

И Буда се надигнал, присъединил се към другите ученици и тръгнал с тях на път, искайки да върви и да проповядва до самия край. Спрял се за известно време във Вайшали, но в Кушинара силите му го напуснали. Легнал върху един килим между две дървета близнаци и си почивал там като уморен лъв. Неспособен да понесе тази гледка, любимият му ученик Ананда влязъл в къщата и заридал. Буда усетил скръбта му, извикал го обратно и рекъл:

– Недей да стенеш от мъка, Ананда! Не съм ти ли казвал, че трябва да напуснеш всичко, което обичаш? Как би било възможно това, което е родено и е подвластно на преходното, да избегне разрухата? Ала ти, Ананда, от дълго време почиташ Съвършения; ти беше за него изпълнен с Любов, Доброта, Радост, безспир, без лъжовност в мисли, в думи и в дела. Ти вършеше благо, Ананда. Старай се сега – и скоро ще бъдеш свободен от греха.

Малко преди да издъхне, Буда рекъл:

– Може би ще ти дойде тази мисъл, Ананда: „Словото изгуби своя Учител, вече нямаме Учител“. Не бива да мислиш така. Учението и Редът, които ти проповядвах – ето кой ще е твоят Учител, щом си замина.

Последните му думи били:

– Дерзайте, ученици мои! Казвам ви: Всичко, което е станало, е тленно. Борете се непреривно. ¹

Паднала нощта. И ето, че лицето и тялото на Възвишения засияли, станали сякаш прозирни. Това тайнствено сияние продължило чак до последния му дъх, след което внезапно угаснало. Тутакси от върха на двете дървета се изсипал дъжд от цветя върху Буда, който току-що бил навлязъл в Нирвана.

В този миг жените от Кушинара, които винаги били държани далеч от Учителя по негова заповед, започнали настоятелно да умоляват да им бъде позволено да видят Блажения. Ананда им позволил, въпреки роптанията на останалите. Жените коленичили до безжизненото тяло, надвесили се над него, хлипайки, и облели с парещи сълзи вкочаненото лице на своя Учител, който приживе ги държал далеч от погледа си.

Тези затрогващи детайли, този потаен ореол, който преданието е оставило да витае над смъртта на Буда, може би обрисуват още по-добре онова, което се е случило в дълбините на неговото съзнание и това на неговите ученици, отколкото последните им разговори. Като вълна от Невидимото, чудодейното нахлува в пустотата на Нирвана. Ето така Космичните Йерархии, с които Шакямуни се борил или които отхвърлял като опасни, защото виждал в тяхно лице изкусителките на фаталното Желание, силите, които той ревностно забранил в своето Учение и своята общност, цветя на Надеждата, Небесна Светлина, Вечното Женско Начало, тези неуморни тъкачки на земния и Божествения Живот, го преследвали в последния му час. Фини, обгръщащи, неустоими, те идват да се докоснат до него и да отнесат Душата на страховития аскет, за да му кажат, че той нито ги е премахнал, нито ги е победил.

1  Това е стоическо и велико, но колко по-велико е словото на Христос: „И ето, Аз съм с вас чак до свършека на света“ [Матея 28:20] (бел. авт.; [бел. ред.]).

5 Заключение

Лесно е да се направи критичен анализ на будизма от философска гледна точка. Бидейки религия без Бог и морал без метафизика, будизмът не изгражда никакъв мост между крайното и Безкрая, между времето и Вечността, между човека и Всемира. Ала намирането на този мост е върховната потребност на човека, причината за съществуването на религията и философията. Буда вижда произхода на света в сляпото и злотворно желание да живееш. Ала тогава, как се обяснява хармонията на Космоса и неугасимата жажда за съвършенство, вътрешно присъща на Духа? Ето го метафизичното противоречие.

После, Буда иска от ден на ден, от година на година, от въплъщение на въплъщение, човешкият Аз да работи върху своето усъвършенстване чрез победа над своите страсти, но не му приписва никаква трансцендентална реалност, никаква безсмъртна стойност. А тогава, как се обяснява тази работа на човешкия Аз? Ето го психологическото противоречие.

И накрая, Буда дава на човека и на човечеството, като идеал и като единствена цел, Нирвана – чисто негативно понятие: прекратяване на злото чрез прекратяване на съзнанието. Дали това салтомортале, този скок в пустотата на Нищото си струва огромното усилие? Ето го моралното противоречие.

Тези три противоречия, произтичащи едно от друго и взаимносвързани, показват в достатъчна степен немощта на будизма като Космична система.

Ала не по-малко вярно е и че будизмът е упражнил дълбоко влияние върху Запада. През всички епохи, когато философията и религията преминават през голяма криза, в епохата на Александрия, в тази на Ренесанса и в нашата съвременна епоха в Европа, се чува нещо като далечно ехо от будистката мисъл, преживяла редица трансформации. Отде иде тази могъща сила? От нейното морално Учение и изводите от него? Съвсем не. Тя иде от факта, че Буда пръв огласява и „изважда на светло“ Учението, за което брамините дотогава са говорили с половин уста и което са укривали в тайниците на своите храмове. Това Учение всъщност е истинското Тайнство на Индия, съкровеното Тайнство на нейната Мъдрост. С това аз имам предвид Учението за множеството на съществуванията и Тайнството на прераждането.

В една много стара книга, един брамин казва на свой събрат по време на тяхно събиране:

– Къде отива човек след смъртта си?

– Подай ми ръката си, Яджнавалкя – отговаря другият, – само ние трябва да знаем това. Нито дума за това пред другите!

И те си поговорили за прераждането. ¹

Този откъс доказва, че в определена епоха това Учение е било считано от брамините за Езотерично. Те са имали основателни причини за това. Ако няма Истина, която да ни въведе по-нататък в тайните лаборатории на Природата и в процеса на Всемирното Развитие, то няма да има също и Истина, която да бъде общодостъпна за по-големи злоупотреби с нея. За да изразя изключителното обаяние, внушителното и изумително очарование, които това Тайнство е упражнявало във всички времена върху пламенните и мечтателни Души, позволете ми да припомня тук една стара индуска легенда.

В много древни времена – разказва тази легенда – една Небесна нимфа, една Апсара, искайки да съблазни един аскет, който проявявал безчувственост към всички изкушения на Небето и Земята, прибегнала до гениална стратегическа уловка. Този аскет живеел в девствена гора, непроходима, страховита, на брега на езеро, покрито с всякакви водни растения. Когато адски или Небесни видения идвали да се реят над огледалната повърхност на водата, за да изпитат отшелника, той свеждал очи, за да погледне отражението им в тъмното езеро. Обърнатият и изкривен образ на изкушаващи нимфи или дяволици бил достатъчен, за да успокои сетивата му и да възстанови хармонията в смутения му ум – защото този образ му показвал последствията, които би имало падението му в калта на материята.

Затова хитрата Апсара си наумила да се скрие в едно цвете, за да съблазни отшелника. И тя направила така, че от дълбините на езерото да изплува прекрасен лотос; ала този лотос не бил като другите, които, както е известно, нощем свиват чашките си под водата и излизат оттам едва при целувката на Слънцето. Този лотос, тъкмо обратното, денем оставал невидим. Ала през нощта, когато розовата светлина на Луната се плъзгала по гъстите корони на дърветата над неподвижното езеро, можело да се види как трепти неговата повърхност и как от черните му недра изплува гигантски ослепително бял лотос с хиляда венчелистчета и голям като кошница с рози. Тогава, от златистата му чашка, трептейки под пламтящия лъч на Луната, изплувала Божествената Апсара, Небесната нимфа, със сияещо седефено тяло. Тя държала над главата си звезден шарф – късче от Небето на Индра. И аскетът, устоял на всички останали Апсари, слезли направо от Небето, се поддал на обаянието на тази, който, родена от едно водно цвете, сякаш изплувала от бездната и била дъщеря едновременно и на Земята, и на Небето. Е, добре: точно както Небесната нимфа излиза от разцъфналия лотос, така и в Учението за прераждането, човешката Душа излиза от Природата с хиляди листа като последен и най-съвършен израз на Божествената мисъл.

1  Упанишади на стоте пътя, цитирани от Олденберг (бел. авт.).

После брамините казвали на своите ученици:

– Точно както Вселената е плод на една Божествена мисъл, която безспирно я организира и оживотворява, така и човешкото тяло е плод на Душата, която го разгръща чрез планетарното развитие и си служи с него като с инструмент за работа и за напредък. Животинските видове имат само колективна Душа, но човекът има индивидуална Душа, съзнание, Аз, индивидуална съдба, които гарантират неговата дълготрайност. След смъртта, Душата, освободена от своята преходна какавида, живее друг живот, по-обширен, в Духовното великолепие и сияние. Тя се завръща, тъй да се каже, в своето Отечество и съзерцава света отвъд, от страната на Светлината и на Боговете, след като е работила отсам, от страната на сянката и на човеците. Ала малцина са напреднали достатъчно, за да пребъдват окончателно в онова състояние, което всички религии наричат Небето. След дълъг период от време, пропорционален на нейните земни усилия, Душата изпитва потребност от ново изпитание, за да направи следващата крачка. Оттам следва ново въплъщение, чиито условия се определят от качествата, придобити в предишен живот. Такъв е Законът на Кармата, или причинно-следствената верига на животите, последиците и санкцията на свободата, логиката и справедливостта на щастието и нещастието, причина за неравенството на условията, организация на индивидуалните съдби, ритъм на Душата, която иска да се завърне към своя Божествен Първоизточник през Безкрая. Това е органичната концепция за Безсмъртието, в хармония със Законите на Космоса.

И ненадейно се появил Буда – Душа с дълбока чувствителност и изтерзана в търсенето на първопричините. Раждайки се, той изглеждал вече обременен от теглото на незнайно колко съществувания и проникнат от жажда за Върховния Покой. Залиняването на брамините, бездействащи в един свят на застой, се умножило стократно в него поради едно ново чувство: огромно състрадание към всички хора и желанието да ги изтръгне от хватката на страданието. В един порив на възвишено великодушие, той поискал спасение за всички. Ала неговата Мъдрост не била равна на величието на Душата му, а неговата смелост не била на висотата на взора му. Незавършеното Посвещение го заставяло да вижда света в най-мрачна светлина. Той искал да разбере само мъката и злото. Ни Бог, ни Всемирът, ни Душата, ни Любовта, ни Красотата не намерили благоразположение в неговите очи. Той копнеел да погълне завинаги в бездната на своята Нирвана тези ковачи на илюзията и тези творци на страданието. Въпреки прекомерната суровост на моралната му дисциплина и макар проповядваното от него състрадание да установявало между хората връзка на всеобщо братство, делото му следователно все пак е частично отрицателно и разложително. Това се доказва от историята на будизма. В обществено и художествено отношение, той не е създал нищо плодотворно. Там, където се установява мащабно, будизмът като цяло поражда пасивност, безразличие и обезсърчение. Будистките народи са останали в състояние на застой. Тези, които са развили удивителна деятелност, като Япония например, са го постигнали посредством инстинкти и ръководни принципи, противоречащи на будизма. Буда обаче все пак е имал голяма заслуга и огромна роля. Той разгласил Учението за прераждането, което преди него си оставало тайна на брамините. Чрез него това Учение се разпространило извън Индия и навлязло във всеобщото съзнание. Макар и официално отхвърлено или завоалирано от повечето религии, то не престанало да играе ролята на жива закваска в историята на човешкия Дух. Само че това, което за Буда е било причина да се отрече от себе си и да умре, за по-енергичните Души и по-силните раси се е превърнало в причина да се самоутвърдят и да живеят.

Какъв различен облик, действително, и какъв друг колорит ще придобие идеята за многото животи у арийците или дори у семитите, които ще я приемат! Дали по бреговете на Нил, в Елевзина или в Александрия, независимо дали става дума за следовниците на Хермес, Емпедокъл*, Питагор или Платон, тя ще придобие героичен характер и вече няма да бъде съдбовното колело на Буда, а неустрашим благороден възход към Светлината.

Индия държи ключовете към миналото, а не към бъдещето; тя е Епиметей на народите, но не и техният Прометей.

Индия заспала в своя блян. Арийският Посветен, тъкмо обратното, внася в идеята за многобройните съществувания именно тази потребност от деятелност и от безкрайно развитие, която гори в сърцето му като неугасимия пламък на Агни. Той знае, че човекът владее само Земята, която напоява с потта и кръвта си, и че достига само до Небето, към което се стреми с цялата си Душа. Той знае, че Вселената е една огромна драма, донякъде трагедия, но че победата е за вярващите и смелите. Самата борба за него е наслада, а мъката – остен, и приема това като цената, която трябва да се плати за възвишените радости на Любовта, красотата и съзерцанието. Той вярва както в бъдещето на Земята, така и в бъдещето на Небето. Последователните съществувания не го плашат, поради тяхното разнообразие. Той знае, че Небето крие в своя лазур безбройни битки, но също и незнайни блаженства. Космичните пътешествия му обещават още повече чудеса от земните странствания. И накрая, той вярва, заедно с Христос и Неговото Слово, в една окончателна победа над злото и над смъртта, в едно преобразяване на Земята и човечеството в края на времената, чрез пълното слизане на Духа в плътта. Старият будизъм и съвременният песимизъм утвърждават, че всяко желание, всяка форма, всеки живот, всяко съзнание е зло и че единственото убежище е в пълното отсъствие на съзнание. Тяхното блаженство е чисто отрицателно. Докато ариецът счита умората от живота за вид малодушие: той вярва в едно деятелно Блаженство насред разцъфтяването на своето желание, както и във върховната плодотворност на Любовта и саможертвата. За него преходните форми са посланици на Божественото. Следователно той вярва във възможността за действие и за съзидание във времето със съзнанието за Вечното и Безпределното. След като е изпитал и преживял това, той усеща Душата си подобно на кораб, който винаги плава в бурята, без никога да потъва. Това е единствената почивка, това е Божественият Покой, към който той се стреми. Общо взето, във възгледа на арийците, изчезването на видимата Вселена – онова, което индусите наричат Сънят на Брахма, било само неописуем сън, безмълвие на Словото, Което се вглъбява в Себе Си, за да слуша песнопението на съкровените Си съзвучия, заедно със Своите безброй Души, и да се подготвя за ново сътворение.

Ала нека не бъдем несправедливи към Индия и към нейния Буда, тъй като те са ни оставили в наследство съкровищницата на най-древната Мъдрост. Нека сторим тъкмо обратното: нека им отдадем признателното преклонение, дължимо на най-далечните предци и на първите религиозни Тайнства на нашата раса.

Когато индийската жена се качвала на погребалната клада на своя съпруг и смъртоносният пламък я докосвал, тя подхвърляла перлената си огърлица на своите деца за последно сбогом. Ето как агонизиращата Индия, седнала върху гроба на своите арийски герои, „подхвърлила“ на младия Запад религията на състраданието и плодоносната идея за прераждането.