Глава II Животът на Буда ¹

Брахманистката цивилизация разгръщала своето великолепие в продължение на хилядолетия, запазвайки своето равновесие насред междурасови войни, династични съперничества и нововъведения в общонародните култове. Това равновесие идвало от Ведическата Мъдрост, чието могъщество все още продължавало. Въпреки това, около VI – VII век пр.н.е., упадъкът започнал да става очевиден. Въпреки силното религиозно единство, господстващо над многообразието на нейните секти, Индия, разпокъсана на огромен брой царства, била отслабена от горе до долу, а заради това – и доста привлекателна като зрял плод за чужди нашествия, на които три века по-късно Александър Велики щял да даде сигнал за начало. Отдали се на междуособни войни и интриги в харемите, изнежени от многоженството, царете тънели в разкош и леност, докато народът се израждал от разюздания разврат на нисшите раси. Пред храмовете на Шива фанатични факири, същински карикатури на истинските аскети, се самоизмъчвали посредством ужасни начини за умъртвяване на плътта, под предлог че така щели да постигнат светостта. Срещу свещените девици, срещу девадасите, които винаги били в храмовете на Брахма и Вишну, сега се опълчили жриците на Кали. С очите си, по възпламеняващи и от запалените им факли, с тези очи, в които горяла неугасима жажда за сладострастие и смърт, те привличали верующите, омаяни в мрачните им храмове. Париите изпитвали все по-низки и по-низки удоволствия, за да забравят страданията си и бремето на робството. Най-долната измет на това общество извисявала глас в стонове, примесени с викове на дива радост, с миазмите на порока и дъха на развращаващите страсти, застрашаващи светските му добродетели и духовните му завоевания.

1  В това проучване съм използвал като източник главно драгоценната книга на Hermann Oldenberg – Buddha: sein Leben, seine Lehre, seine Gemeinde (Херман Олденберг – Буда: живот, учение, общност, 1881). Известният немски индолог е събрал в този том и групирал с майсторска ръка най-древните и най-автентични документи за живота на Гаутама Шакямуни. С това той е съумял да предаде онази реалност на неговата историческа личност, която често е била оспорвана. От само себе си се разбира, че опирайки се на положителните резултати от този забележителен труд, аз съм си запазил цялата свобода да прониквам и обрисувам – от езотерична гледна точка – психологията, Посвещението и делото на древноиндийския реформатор (бел. авт.).

Тези духовни достижения все още били пазени от брамините – защото, на върха на този свят, заедно с тях винаги бдяла древната традиция, Мъдростта от незапомнени времена. Ала тя също се била свила, остарявайки, изгубила първичната си непринуденост, необятното си ясновиждане, отворено както към Космоса, така и към вътрешния свят. Вкоравена в абстрактни формули, тя закостеняла в ритуалността и в педантичната схоластика. Не ѝ оставало друго освен изумителното ѝ познание от миналото, но то вече започвало да я смазва. Щастливи са народите, които, в опиянението на деянието, пият от водите на Лета и забравят своята одисея из света! Те вярват, че са родени едва вчера, защото се прераждат в един ден от глътка надежда и живот. Брамините се огъвали под тежестта на човешкото минало. Вековете, хилядолетията, калпите, т.е. времевите периоди на света, тегнели върху раменете им като гигантските земни маси на Горишанкар, а ръцете им капвали от изнемога като клоните на старите кедри, наведени под тежестта на снега. Също както арийците на Индия постепенно изгубили духа на завоеванието и премеждията, така и брамините изгубили вяра в бъдещето на човечеството. Затворени в кръга на Хималаите, отделени от другите народи, те оставили покварените хорски маси под тях да се размножават бързо и да затъват в своите тъмни дела. В Упанишадите има възвишени мисли, възгледи с изумителна дълбочина, но в тях се усеща обезсърчение, равнодушие и пренебрежение. Поради своя стремеж към единение с Атма – чистия Дух, в своето егоистично съзерцание, брамините забравили света и хората.

Именно в онзи момент, насред брахманисткия свят се изправил един човек, който пръв се осмелил да се бори с него безпощадно и докрай. Любопитното обаче е, че докато се борел с него, той трябвало същевременно да изтласка до краен предел своята тайна мисъл и да укрепи своя морален идеал в незабравимата форма на едно съвършено и доброволно отречение. Неговото учение ни изглежда като преувеличение и негативна противоположност на брахманизма. Това е последният залп от кораба на индуисткия гений в океана на Безкрая, залп на неистова дързост и безразсъдна смелост, завършващ с крушение. Ала ще видим как от този крах се раждат две велики идеи, като прелетни птици, избягали от корабокрушението. Плодоносни идеи, изначални идеи, пораждащи множество други, те ще отнесат квинтесенцията на Древната Мъдрост в западния свят, който ще я преобрази според своя гений и своята мисия.

1 Младостта на Буда

Между непалските предпланини на Хималаите и река Рохини някога процъфтявал родът Шакя. Тази дума означава Мощните. Обширни блатисти равнини, напоявани от планински потоци, били превърнати посредством човешкия труд в богата и процъфтяваща местност, пресечена от гъсти гори, огрени от слънце оризища, тучни поляни, даващи препитание на великолепни коне и изобилни стада добитък. Там през VI век пр.н.е. се родило дете на име Сидхарта. Баща му Шудходана бил един от многобройните царе на страната, суверенни в своите владения, също както и до днес всеки раджа е официален суверен. Името Гаутама, което преданието дава на основателя на будизма, очевидно показва, че баща му е потомък на род на ведически певци, носещи това име. Детето, което било посветено на Брахма пред домашния олтар, където горял огънят Агни, също станало ведически певец, омиротворяващ Душите по един магичен начин, но певец в един неповторим жанр. Той не бивало да прославя нито зората с роза в своето лоно и сияйна диадема, нито Слънчевия Бог с искрящия си лък на дъгата, нито Любовта, чиито стрели са цветята и на която дори само диханието омайва като мощно благоухание. Той трябвало да пее печална, чудна и величествена мелодия и да се стреми да обгърне хората и Боговете в звездния покров на своята Нирвана. Големите вторачени очи на това дете, които греели под изключително изпъкналото му чело (именно така преданието винаги е описвало Буда), гледали света с удивление. В тях имало бездни от тъга и древни спомени. Гаутама прекарал детството си в разкош и безделие. Всичко му се усмихвало в пищната градина на баща му, с розовите храсти, обсипаните с лотоси езерца, дружелюбните газели, опитомените антилопи и изобилието от птици с най-разнообразни оперения, издаващи всевъзможни чуруликащи и цвъртящи звуци в сянката на дърветата ашока и манго. Ала нищо не можело да пропъди твърде рано появилата се сянка, помрачаваща лицето му, нищо не можело да даде утеха за безпокойството в сърцето му. Той бил от онези, които не говорят, защото мислят твърде много.

Две неща го правели различен от другите хора, отделяли го от себеподобните му като бездънна пропаст: от една страна – безпределното милосърдие към страданията на всички същества; от друга – настойчивото търсене на причината за нещата. Гълъб, разкъсан от ястреб; куче, издъхващо поради ухапване от змия – това го изпълвало с ужас. Ревът на дивите животни в клетките на звероукротителите му се струвал по-болезнен, по-страшен дори от предсмъртните вопли на техните жертви и го разтърсвал с огромен трепет, но не от страх, а от състрадание. Как след такива чувства би могъл да се зарадва на царските празненства, на веселите танци, на битките със слонове, на разходките с коне на мъжете и жените, преминаващи пред очите му под звуците на тъпани и чинели? Защо Брахма е създал този свят, пълен с ужасяващи мъки и безумни радости? Накъде се стремят всички тези същества, накъде са се запътили? Какво търсят тези върволици пътуващи лебеди, които отлитат през пролетта, по-високо дори от облаците, към планините, и се завръщат през дъждовния сезон към реките Ямуна и Ганг? Какво има зад тъмния планински масив на Непал и огромните снежни куполи на Хималаите, извисяващи се в небето? И когато, в знойните летни вечери, от сводестите тунели на двореца се разнасяла тъжна женска песен, защо пламва онази самотна звезда и заискрява на аления хоризонт на жарката равнина, изгоряла от жегата и почерняла от изнемога? Дали за да ѝ каже, че и тя тръпне от неутолена любов? Дали в този далечен свят навярно същата мелодия се разнася в тишината на простора? Дали там цари същото униние, същото безкрайно желание? От време на време, сякаш говорейки на себе си, младият Гаутама отправял тези въпроси към своите приятели, към своите учители и наставници, към своите родители. Приятелите му отговаряли със смях: „Какво ни засяга това?“. Учителят брамин казвал: „Мъдрите аскети може би знаят това“. Родителите му въздъхвали: „Брахма не иска човекът да знае това“.

За да спази обичая, Гаутама се оженил и имал от съпругата си дете на име Рахула. Това събитие не могло да разсее тая мъка и тоя смут в душата му, нито да измени хода на неговите мисли. Младият принц трябвало да се трогне от нежните нишки, с които любящата съпруга и невинното дете привързали сърцето му към тях. Ала с какво можели да помогнат милувките на една жена и усмивката на едно дете на тази Душа, изтерзана от всемирната мъка? Той само усещал с все по-мъчителна тревога неизбежната участ, която го приковавала с вериги към всеобщото страдание, и желанието да се освободи от нея все повече се обостряло.

Легендата е събрала в един-единствен епизод впечатленията, довели Гаутама до решителната му стъпка. Тя разказва, че докато се разхождал, Гаутама срещнал един старец, един болен човек и един мъртвец. Гледката на това тяло, грохнало и клатушкащо се, на този болен от чума, покрит с язви, и на този разлагащ се труп му подействала като удар от мълния, разкривайки му неизбежния край на всеки живот и най-мрачните дълбини на човешката нищета. Именно тогава той решил да се отрече от короната и да напусне двореца, семейството и детето си завинаги, за да се обрече на аскетичен живот. Това предание събира в една драматична сцена и в три примера тия преживявания и размисли, натрупвали се дълги години. И все пак, тези примери са поразителни, те обрисуват цял един характер, разкриват подбудите на цяло едно съществувание. В един исторически документ на езика пали, датиращ отпреди сто години след смъртта на Буда, в който все още се усеща живото предание, той е описан как говори на своите ученици: „Човекът на ежедневието, неразумният човек изпитва отвращение и ужас пред лицето на старостта. Той знае, че старостта ще настигне и него, но въпреки това добавя: „Това не ме засяга“. Мислейки за това, усещам как в мен рухва цялата храброст на младостта“. Факт е, че във всички проповеди на Буда и в цялата будистка литература, старостта, болестта и смъртта се повтарят отново и отново като три типични примера за неизбежните злини на човечеството.

Гаутама бил на двадесет и девет години, когато взел окончателното решение да напусне двореца на своя баща и да скъса всички привързаности към миналия си живот, за да потърси избавление в уединението, а Истината – в медитацията. Преданието разказва с простички и затрогващи думи за неговото безмълвно сбогуване с жена му и невръстното му дете. „Преди да замине, той помислил за новородения си син: „Искам да видя детето си!“. Отишъл в покоите на съпругата си и я намерил заспала, легнала на легло, обсипано с цветя, с длан върху главата на детето. Гаутама си помислил: „Ако отместя ръката на жена си, за да взема в обятията си нашето дете, ще я събудя. Когато стана Буда, ще се върна да видя сина си“. Отвън го чакал конят му Кхантака – и царският син избягал, без никой да го види. Той избягал далеч от жена си и детето си, за да намери покой за своята Душа, за света и за Боговете, а отзад го следвал като сянка Мара, изкусителят, дебнейки кога ще настъпи часът, в който някаква мисъл за желание или несправедливост ще се надигне в тази Душа, бореща се за спасение – мисъл, която ще даде на Мара власт над омразния враг“. ¹

2 Уединеният живот и Просветлението

По-нататък виждаме как Гаутама, царският потомък на рода Шакя, вече станал отшелник (Шакя-муни), се скита по дългите пътища, с обръсната глава, в жълта роба, и проси милостиня из селата с купичка в ръка. Той се обърнал първо към висшите брамини, като ги помолил да му посочат пътя към Истината. Техните отвлечени и сложни отговори за произхода на света и учението за отъждествяване с Бога не го удовлетворили. Тези Учители, съхранители на древната традиция на Ришите, все пак му показали някои методи за дишане и медитация, необходими за постигане на съвършената вътрешна концентрация. Той си послужил с тези методи по-късно за духовните си упражнения. След това прекарал няколко години с петима аскети джайнисти ² , които го приели в своята школа в Урувала, в царството Магадха, на брега на една река, където имало прекрасно място за къпане. След като дълго време се подлагал на тяхната безмилостна дисциплина, той прозрял, че тя до нищо не го води. Затова един ден им заявил, че се отказва от безполезните им практики за „умъртвяване на плътта“ и че е решен да търси Истината със собствени сили и единствено посредством медитация. При тези думи фанатичните аскети, гордеещи се със своите изпити лица и тела, подобни на скелети, се изправили, изпълнени с презрение, и оставили своя събрат сам на брега на реката.

1  Резюме на легендата – такава, каквато е предадена от Олденберг (бел. авт.).

2  Джайнистите (чието име означава Победителите) били секта от фанатични аскети. Тя съществувала в Южна Индия много преди будизма и имала значителна аналогия с него (бел. авт.).

Той несъмнено изпитвал онова опиянение от уединението насред девствената природа, в онази утринна свежест, описана от будистката поезия:

Когато погледът ми никого не среща, ни пред мен, ни зад мен, как прекрасно е в гората да остана сам. За самотния монах, към съвършенството устремен, как хубаво е да живее тук! Сам, без спътници, в приветливата гора, кога ли ще постигна аз целта? Кога ли ще се освободя аз от греха?

А вечерта го заварвала все на същото място, седнал с кръстосани крака под дървото на медитацията, под шепота на неговите сто хиляди шумолящи листа.

На брега на реката, обсипан с цветя, окичен с пъстроцветния венец на дъбравите, седи радостно монахът, вдаден в своята медитация; за него няма радост, по-велика от тая! ¹

Един пастир, затрогнат от неговото чистосърдечно и сериозно излъчване, от благодатната атмосфера около този млад аскет, всеки ден му носел мляко и банани. Една газела, привлечена от неговата благост, се привързала към него и идвала да яде зрънца ориз от ръката му. Той бил почти блажен.

Ала мислите му се потапяли изумено в безконечната спирала на вътрешния свят. Денем той медитирал усърдно в интензивен размисъл за себе си и другите, за произхода на злото и за върховната цел на живота. Посредством строги, проницателни, безжалостни разсъждения търсел обяснение за неизбежната верига на човешките съдбини и нейната последователност. Колко съмнения обаче, колко пропуски, колко бездънни пропасти! Нощем се оставял да бъде носен по вълните на океана на сънищата, за да започне отново своя размисъл на следващия ден. И сънят му ставал все по-кристално ясен. Също като поредица от завеси, насложени една зад друга, леки и прозирни, които, отдръпвайки се, разкриват пред погледа светове зад световете. Първо собственият му изминал живот се разгърнал пред него в обратен ред в последователни образи. После видял себе си и се разпознал под друга форма, с други влечения, като че в друго съществувание. И зад този флуиден воал се появили други фигури – непознати, странни и загадъчни, които сякаш го зовели. „O, безпределно царство на съня и виденията – помислил си Гаутама, – дали пък ти не си отвъдното лице на света, съдържащо в себе си скритите първоизвори? Дали не си ти опакото на извезаното платно, зад което незнайни сили вплитат нишките, от които са изтъкани всички същества и неща, образуващи движещата се картина на този необятен Всемир?“ И той подемал отново своите медитации, без да съумее да свърже отново потоците на този многообразен хаос помежду им. Преданието разказва, че Шакямуни практикувал своите упражнения за вътрешна концентрация в продължение на седем години, преди да получи своето Просветление. Най-накрая то дошло при него в съня му под формата на поредица от възвишени екстази. Трябва да проследим отблизо психичните явления, събрани от легендата в тези четири екстатични нощи – защото именно от техния специфичен характер и тяхното тълкувание са произлезли Учението на Буда и целият будизъм.

1  Тхерагата, поучения от Екавихария (бел. авт.).

През първата нощ Шакямуни навлязъл в онова, което в Индия се нарича Кама-Лока („място на желанието“). Това е Аменти на Египет, Хадес на гърците, Чистилището на християните. Това е сферата, наречена от Западния Окултизъм астралният свят, където е психическото състояние, дефинирано с израза Сферата на Проникването – мрачният и мъглив хаос. Най-напред Шакямуни се почувствал нападнат от всякакви фигури на животни, змии, диви зверове и други. Душата му, станала ясна и лъчиста, разбрала, че това са собствените му страсти, страстите от предишните му животи, приели външен облик и все още живи в неговата душа, бидейки нейните базисни нива. Те се разпилявали, сблъсквайки се с щита на волята му, докато той крачел върху тях. И тогава видял собствената си съпруга, онази, която бил обичал и напуснал. Видял я – с разголени гърди и очи, пълни със сълзи, желание и отчаяние, подавайки му тяхното дете. Дали това била душата на неговата все още жива съпруга, която го зовяла така по време на съня си? Обзет от жал, извираща от обичта, той се устремил към нея, но тя побягнала със сърцераздирателен вик, на който откликнал викът на собствената му душа. Така го обгърнали безкрайни вихрушки, шлейфове, разкъсвани от вятъра – душите на мъртвите, все още изпълнени със земни страсти. Тези сенки преследвали своята жертва, нахвърляли се едни върху други, без да могат никого да сграбчат, и задъхани, се изтъркулвали в бездънна пропаст. Той виждал престъпниците, преследвани от мъченията, които самите те са причинили, подложени на свой ред на същите мъчения, чак докато ужасът не умъртви волята на виновника, чак докато сълзите на убиеца не измият кръвта на жертвата. Тази злокобна сфера наистина била същински Ад, защото била раздирана от жаравата на едно желание, невъзможно да се утоли в мрака на агонията в ледената пустош. Шакямуни вярвал, че съзира княза на това царство. Това бил онзи, когото поетите рисуват като фигурата на Кама, божеството на желанието. Само че, вместо да има пурпурна одежда, венец от цветя и око, усмихващо се зад обтегнатия му лък, той бил обгърнат в плащаница, покрита с пепел, и размахвал заплашително празен череп. Кама се бил превърнал в Мара – божеството на смъртта.

Когато Шакямуни се събудил след първата нощ на своето Посвещение, тялото му било плувнало в студена пот. Неговата дружелюбна газела, неговата мила спътница, била избягала. Дали се уплашила от сенките, докоснали се до нейния стопанин? Дали била надушила божеството на смъртта? Гаутама останал неподвижен под дървото на медитацията със стоте хиляди шумолящи листа, защото изтръпналото му тяло не можело да помръдне от вцепенение. Грижовният пастир дошъл да го ободри, като му донесъл гъсто мляко с каймак в черупка от кокосов орех.

На втората вечер отшелникът навлязъл в света на блажените Души. Пред затворените му очи преминавали реещи се селения, ефирни острови. Вълшебни градини, където цветята и дърветата, където благоуханният въздух и птиците, където небето, звездите и облаците, като прозирен воал от муселин, сякаш милвали Душата и говорели разумно на езика на Любовта, обличали се в изпълнени със смисъл форми, за да изразят човешки мисли или Божествени символи. Той виждал как тези Души вървят напред по двойки или на групи, вглъбени едни в други, или лежат прострени в нозете на някой Учител. И блажената радост, преливаща в погледа им, в тяхното отношение, в думите им, сякаш се леела от един Висш свят, който се реел над тях и към който понякога се протягали ръцете им и който обединявал всички тях в Небесна хармония. Ала внезапно Гаутама видял как някои от тези фигури избледняват и потреперват. И тогава забелязал, че всяка от тези Души е свързана с нисшия свят чрез недоловима нишка. Тази мрежа от нишки се спускала в дълбините посредством един пурпурен облак, който се надигал от бездната. С издигането си, пурпурният облак набирал сила, а ефирният рай все повече избледнявал. И Гаутама разгадал смисъла на своето видение. Той разбрал, че тези фини нишки са трудно разрушимите привързаности, останките от човешките страсти, неутолимите желания, които винаги свързват тези блажени Души със Земята и рано или късно биха ги тласнали принудително към нови прераждания. Уви, колко нови сбогувания ги очакват след това Небесно „довиждане“, колко нови разпилявания, в какви лабиринти на изпитания и страдания – и накрая може би раздяла навеки!...

Когато Шакямуни се събудил сутринта след втората нощ, в облачното небе преминавали прелетни лебеди. И той станал още по-тъжен, щом се завърнал от райското си видение, отколкото тогава, когато излязъл от адския сън – защото мислел за бъдещите съдби на всички тези Души, за техните безкрайни скитания.

На третата нощ той се извисил с могъщо усилие чак до света на Боговете. Дали щял най-накрая да намери там очаквания покой? Това било неописуемо съновидение, възвишена панорама с неизразимо величие. Най-напред съзрял светлозарните Архетипи – Първообразите, сияещи на прага на света на Девите: пламтящи кръгове, триъгълници, звезди, образци за формирането на материалния свят. След това му се явили Космичните Сили, Боговете, които нямат никаква неизменна форма, но работят чрез своите многообразни форми във вените на света. Видял огнени колела, вихри от светлина и тъмнина, звезди, които се превръщали в крилати лъвове, в гигантски орли, в бляскави глави, излъчващи се от океан от пламъци. От тези фигури, които се появявали, изчезвали, преобразявали или умножавали с мълниеносна скорост, във всички посоки излизали светлинни потоци, които се изливали във Вселената. Тези реки от живот врели и кипели, минавайки през планетите, избликвали на повърхността им и формирали всички същества. Докато ясновиждащият се сливал с този пламтящ живот посредством една своеобразна вездесъщност, в омаята на опиянението, той внезапно чул вика на човешката мъка, надигащ се от бездната към него, като растяща вълнà от изблици на отчаян зов. И тогава открил нещо, което му се сторило ужасно. Този нисш свят, този свят на борба и страдание бил създаден от Боговете! Нещо повече: те се самоосъзнавали и израствали заедно със своята Вселена; и сега, реещи се над нея, но неотделими от нейната същност, съпреживявали страховития ѝ отлив! Да, безсмъртните Богове се облекли в Огъня и Светлината, излъчващи се от собственото им сърце; ала за хората този Огън се превърнал в страст, а тази Светлина – в мъчително безпокойство. Те се хранели с диханието на събудената от тях човешка любов, вдъхвали аромата на нейните обожания и преклонения и дима на нейните бурни терзания. Те пиели от всички душевни вълни, преливащи от желание и страдание също както ураганният вятър поглъща пяната на Океана... Значи, и те също били виновни! И докато панорамният взор на ясновиждащия обгръщал все по-обширни и по-обширни хоризонти на пространството и времето, докато Духът му прелитал през епохите, той бил сигурен, че вижда как тези Богове, завлечени в окончателното крушение на своите светове, погълнати от космичния сън, са принудени и те също да умират и да се прераждат от вечност на вечност, раждайки светове, които са винаги нещастни!

И тогава цялата Вселена се явила на Шакямуни като страховито колело, към което са приковани всички същества, включително хората и Боговете. Няма начин да се избяга от неизбежния закон, въртящ това колело. От живот в живот, от прераждане в прераждане, неумолимо, всички същества винаги започват напразно, отново и отново, едно и също премеждие и са безмилостно смазани от мъката и смъртта. Както назад, така и напред се простира неизмеримото минало и неизмеримото бъдеще на страданието чрез безкрайната последователност от съществувания. Безброй периоди на света се изнизват в хода на несметно число години. Земите, небесата, адовете, местата на мъчение се раждат и изчезват така, както са възникнали, за да бъдат пометени след цели вечности. Как да се избавим от този кръговрат? Как да сложим край на мъчението, породено от този живот?

Аскетът се събудил от това видение, замаян от ужас. Северният вятър духал цяла нощ върху дървото на познанието с неговите сто хиляди шумолящи листа. Зората едва изсветлявала и валял мразовит дъжд. Газелата се върнала и легнала в нозете на отшелника, ближейки вледенените му крака. Той я докоснал: тя също била замръзнала. Тогава я взел в прегръдките си, за да я сгрее до сърцето си; и така Шакямуни се утешавал цял час от мъката на света, притискайки една клета газела до гърдите си.

Гаутама нямал навика да се моли. Той не очаквал нищо от Боговете, а разчитал за всичко на себе си и на своята медитация. Не се сърдел на Боговете, не ги упреквал, а само ги обгръщал с огромното си състрадание. Не били ли и те въвлечени в съдбовната илюзия да осъществят себе си чрез всемирното желание, чрез необузданата жажда да бъдат и да живеят? Как Боговете, които не могат да спасят сами себе си, ще спасят хората? И при все това, преди четвъртата си нощ, Шакямуни, смазан от мъка, помолил Неназовимия, Непроявения, Онзи, Когото дори ясновиждащият не може да съзре, да му разкрие съкровената Тайна на вечния Покой и на Блаженството.

Заспивайки, той отново видял ужасното колело на съществуването като кръг на сянката, населен с човешки мравуняци. Неуморното колело бавно се въртяло. Тук-таме неколцина доблестни воини, неколцина възвишени аскети изплували над кръга на сянката в ореола на заобикалящата ги Светлина. Това били мъдрите аскети, Бодхисатвите, които го предшествали. Ала никой от тях не бил достигнал окончателен Покой, истинско спасение – защото всички попаднали обратно в кръга на сянката, всички били хванати отново в клопката на съдбовното колело. И тогава Шакямуни изпитал най-огромната от всички свои мъки: разбиването на цялото му същество заедно с разбиването на света на привидностите. Тази върховна раздираща мъка обаче била последвана от неизразимо Блаженство. Чувствал се потопен в дълбоко море от тишина и покой. Там вече нямало форма, вече нямало светлина, вече ги нямало бурните водовъртежи на живота. Неговото същество се разтворило с наслада в спящата Душа на света, която вече не била раздвижвана от никакво дихание, и съзнанието му изчезнало в тази блажена Необятност. Той достигнал Нирвана.

Ако Шакямуни имаше волята да отиде по-далеч и силата да се издигне над космичния сън, той щеше да чуе, да види, да усети много повече. Щеше да чуе Изначалния Звук, Божественото Слово, пораждащо Светлината; щеше да чуе онази Музика на Сферите, която задвижва и дава тласък на звездите и световете. Понесен по вълните на тази хармония, той щеше да съзре изблика на сиянието на Духовното Слънце, на Съзидателното Слово. Там върховното желание на Любовта се отъждествява с пламенната радост на свещената саможертва. Там ние сме над всичко, прониквайки всичко, защото виждаме как реката на времето извира от Вечността и се връща обратно в нея. Там не сме отделени от нищо, а сме едно с всичко в изобилната пълнота на Битието. Реем се над всички мъки, защото помагаме да бъдат превърнати в радости. Там всички страдания се разтопяват и сливат в едно-единствено несравнимо Блаженство, също както цветовете на кристалната призма се сливат в слънчевия лъч. Там човек постига Покоя в трансценденталното действие, а върховната Индивидуалност – в абсолютното себеотдаване. Там не осъждаме живота, защото сме пили от Божествената Същност, при самия ѝ Първоизвор. Свободни, напълно освободени и занапред вече неуязвими, ние се връщаме там, за да пресъздадем живота още по-прекрасен. Именно от тази сфера на Възкресението, предусетена чрез Египетската Мъдрост и чрез Елевзинските Мистерии, трябвало да слезе Христос.

Ала Шакямуни съвсем не е бил предопределен да направи Словото на Съзидателната Любов познато за света. Неговата роля все пак била огромна, защото той трябвало да разкрие пред света религията на състраданието и на закона, свързващ човешките въплъщения едно с друго. В своето Посвещение обаче той спрял при Мистичната Смърт, без да достигне чак до Възкресението. А самата Нирвана, която някои са искали да представят като Божествено състояние в най-висша степен, е само прагът пред това състояние. Буда не е прекрачил този праг. ¹

Преданието разказва, че след четвъртата нощ на своето Просветление, Гаутама изпитал огромна радост, нова сила се вляла във вените му и му вдъхнала голяма смелост. Той усещал, че с достигането на Нирвана завинаги се е избавил от всяко зло. Закален в смъртта като във водите на Стикс, той се чувствал непобедим. Гаутама Шакямуни бил изживял времето си. От краката до главата, от мозъка на костите до върховните висини на Душата, той се бил превърнал в Буда – Пробуденият. Със завоюваната Истина, той искал да спаси света. И тъй прекарал много дни в размисъл върху преживяното. Вече бил осъзнал тайната логика, свързваща виденията му. Така стигнал до формулирането на своето Учение, извиквайки отново и отново в съзнанието си верижната последователност от причини и следствия, водещи до страданието. „Оттам, от невежеството, идват формите (Санкхара), формите на мисълта, придаващи форма на нещата. От формите се ражда съзнанието – и по този начин, посредством дълга поредица от междинни процеси, от желанието на сетивата се ражда привързаността към съществуването, от привързаността идва начеването, от начеването – раждането, от раждането – старостта и смъртта, болката и жалните стенания, мъката, скръбта, отчаянието. Ако обаче първичната причина, т.е. невежеството, бъде премахната, тогава цялата верига от следствия рухва и същевременно злото е победено“. Накратко, трябвало да се убие желанието, за да се отстрани животът и така да се пресече злото в самия му корен. Да отведе всички хора в Нирвана – това бил копнежът на Буда. Знаейки какво има да каже на брамините и на народа, Шакямуни напуснал своето уединение, за да отиде във Варанаси с цел да проповядва там своето Учение.

1  Тук съм се постарал да поставя Нирвана на нейното място в реда на душевните явления на Посвещението. Това е от съществено значение, за да се разбере добре личността на Буда и ролята му в света – защото неговото Учение и делото му произтичат именно от това. Ценността на който и да е Посветен, реформатор или пророк зависи, на първо място, от един интензивен и пряк взор към Истината. Неговото Учение никога не е нищо друго освен рационално обяснение на това явление – Посвещението, което винаги е, в една или друга форма, Откровение или Духовно Вдъхновение. Нирвана се явява като предпоследният етап от Върховното Посвещение, разкрит чрез Ученията на Персия, Египет и Гърция, което Христос е дошъл да осъществи. Следователно онова, което будизмът нарича изчезването или краят на илюзията, е само междинно душевно състояние – неутралната, бездейна и безформена фаза, предшестваща избликването на Върховната Истина. Ала велико нещо и велика роля е, също като Буда, напълно да си осъществил в живота си всички фази на Посвещението – така, както Христос е трябвало да ги осъществи в Своя живот, увенчавайки ги с Възкресението (бел. авт.).