ГЛАВА ДЕСЕТА

Показваща различията между понятията и познанията – всички, които са достъпни за разума.

1. Преди обясненията относно ползата и вредата, които могат да причинят на душата понятията и познанията на разума по отношение на вярата като средство за единение с Бога, трябва да направим разделение на всичките понятия, както естествени, така и свръхестествени, които би могъл да има разумът. След като направим това в строен ред и обстоятелствено, ще преминем към последователното им разглеждане, за да може да бъде направляван разумът сред тях в “нощта” и тъмнината на вярата. Ще се опитаме да направим това възможно най-кратко.

2. Необходимо е да знаем, че умът може да придобива понятия и знания по два начина: по естествен и свръхестествен начин. Естественият начин е всичко, което разумът може да схване или посредством чувствата, или сам по себе си (т.е. по пътя на рефлекса, ползвайки се от наличните в него понятия). Свръхестественият начин – това е всичко, на което обръща внимание разумът свръх мярката на неговите естествени способности и възможности.

стр. 98

3. От тези свръхестествени схващания едни са телесни, а други духовни. Телесните от своя страна са два вида: едните се получават посредством телесните вътрешни чувства, а други – посредством телесните външни чувства, в които се съдържа всичко, което въображението може да улови, сформира и сътвори.

4. Духовните схващания са също два вида: едни са отчетливи и подробни, а други – неясни, тъмни и общи.

Към отчетливите и подробните схващания се отнасят четири вида, достъпни на духа без посредничество на каквито и да е телесни чувства. По същество това са видения, явления, думи и чувства духовни.

Схващанията тъмни и общи са всъщност само едно – съзерцанието, получавано чрез вярата. Искаме да обърнем внимание на душата върху това съзерцание, превеждайки я покрай всички останали и освобождавайки я от тях.

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

За препятствията и трудностите, които могат да се появят от схващанията чувствени, получени по свръхестествен начин, когато се изявяват като външни телесни чувства. Как трябва да се предпазва от тях душата.

1. Първите понятия, както вече казахме в предходната глава, се явяват онези, които разумът усвоява по пътя на естественото познание. Тук за тях няма да говорим. С това се занимавахме в първата книга, превеждайки душата през “нощта на чувствата”. Там дадохме достатъчно указания за това как трябва да се отнася с тях душата.

В този раздел ще се спрем върху познанията и понятията, които се схващат от разума по свръхестествен начин чрез външните телесни чувства, каквито са зрението, слухът, обонянието, вкусът и осезанието. Понеже по този път особите душевни са привикнали да получават свръхестествените образи и явления.

стр. 99

Що се отнася до зрението – получават видения за облика и обитателите на другия свят: светци; добри и зли ангели, понякога светила и отблясъци необичайни.

С помощта на слуха чуват необичайни гласове и слова, които изговарят видимите от тях същества или други, невидими. Чрез обонянието усещат възхитителни аромати, без да знаят от къде идват.

Също така чрез чувстването на вкуса им се дава да изпитат голяма приятност, а чрез осезанието – огромно блаженство, и то в такава голяма степен, че им се струва, че цялото тяло и всички кости се радват. Това състояние е прието да се нарича помазване на Духа, което се прелива от него в частите на чистите души. Тези чувствени удоволствия се срещат често в особите духовни, когато афекта и светостта на Духа – всяко по свой начин – в голяма или в малка степен се изпитват чрез чувствата.

2. Трябва да се знае, че дори и тези неща да могат да се случват с чувствата на тялото по Божия път, никога не е позволено да им се има доверие или да се допускат, а по-скоро трябва да се избягват, без да се интересуваме добри ли са или зли. Понеже, колкото по-външни и телесни са, толкова по-малко е тяхното подобие на Бога. Тъй като по-свойствен на Бога и обикновено приоритетен е Духът, в който има повече безопасност и полза за душата, отколкото концентрирането на вниманието върху чувствуванията, в които винаги има повече опасност и заблуда, защото чувството телесно иска да бъде съдия и арбитър в делата духовни, приемайки ги за такива, каквито ги чувства, а в същото време те са така разделени, както са разделени тялото от душата и чувството от разума. Затова чувствата на тялото така малко разбират нещата духовни, както зверовете – нещата разумни.

стр. 100

3. Който цени подобни неща, силно се заблуждава и се подлага на голяма опасност от подвеждане, и в не по-малка степен си поставя препятствие по пътя към ценностите духовни. Понеже всички телесни неща са съвсем несъответсвени на нещата духовни. Затова трябва всякога да се подозира, че те произхождат не от Бога, а от Сатана, който, относно нещата външни и телесни, има по-голямо влияние и лесно може тук да заблуждава, отколкото в това, което е вътрешно и духовно.

4. Предметите и формите телесни, колкото са по-външни, толкова по-малко вътрешна и духовна полза принасят. И това е по причина на огромното разстояние и несъответсвието между нещата телесни и духовни. Понеже, дори и да имат някаква духовност, каквато винаги се среща във всичко, което произхожда от Бога, то тя е твърде малко в сравнение със самите неща духовни и вътрешни. Затова и те са най-подходящи и способни да произвеждат в душата заблуждения, самомнения и празнота. Тъй като, бидейки материални, силно възбуждат чувствата и изглеждат на душата като нещо велико (като по-осезаеми и чувствителни) дотолкова, че тя изоставя вярата и тръгва след тях, разсъждавайки, че тяхната светлина се явява проводник и средство към целта, която жадува, т.е. към единение с Бога. И колкото повече изгубва пътя и средството, каквото се явява вярата, толкова повече цени тези вещи.

5. Затова в душата, преживяваща тези свръхестествени неща, често се прокрадва тайното убеждение за своята ценност в очите на Бога, което е противоположно на смирението.

стр. 101

Така също и Сатана ловко посява в душата самодоволство, понякога скрито, понякога достатъчно ясно. С тази цел често ѝ се показва тези предмети с облика на святи и великолепно сияещи неща; на слуха дава да слуша съблазняващи слова; на обонянието – да вкусва приятни аромати; на устата – да вкусва сладости, а на осезанието – нежност. И завличайки по този начин сетивата, вкарва душата в голямо нещастие.

Ето защо трябва винаги да се отблъскват такива явления и усещания. И дори някои от тях да са били от Бога, не ще има в тях образ от Него, така че душата, противейки им се и не търсейки ги, не губи резултата и плода, които Бог желае да предизвика в нея чрез тях.

6. Причината за това, е че телесното зрение или усещането в който и да е орган на чувствата, или също това, което имаме по-скоро под формата на вътрешна даденост, ако изхожда от Бога в момента на появяването си, произвежда своите следствия в духа без да дава време на душата да мисли, дали го търси или не. Понеже Бог дарява определени неща по свръхестествен път без душата да има достатъчно способности за това, а така също и без нейно старание или способност да произвежда такива следствия, каквито желае да произведе чрез тези неща, затова това дело е от онези, които се извършват пасивно в Духа. Дали се извършват или не, не зависи от това, жадува ли човек за тези неща или не, както когато хвърлят някого в огъня, нищо не помага: иска или не иска да изгори, огънят ще си свърши своето. Така и тези видения или явления, дори и да не жадува душата за тях, ще произведат своите следствия и то по-скоро в нея отколкото в тялото.

Ако произлизат от Сатана (без волята на душата), произвеждат в нея възмущение, сухост, пустота или духовно възгордяване. Но те никога не са така успешни в причиняването на зло на душата, както са успешни в причиняването на добро онези, които произхождат от Бога. Тъй като Сатана може да предизвика само първите движения на волята без да я колебае, ако в дълбините си тя самата иска това. Безпокойството, предизвикано от Сатана, не продължава дълго, ако душата не бъде въвлечена в него благодарение на своите слабости и недостиг на вътрешна опора.

стр. 102

А всичко, произхождащо от Бога прониква душата, придвижва волята към Любовта, така че волята не може да се съпротивлява, дори и да иска, така както стъклото не може да се съпротивлява на слънчевите лъчи, падащи върху него.

7. Затова никога не бива душата да се осмелява да желае и да допуска в себе си тези явления, дори и да бъдат от Бога. Тъй като, ако жадува за тяхното получаване, ще получи върху себе си шест досадни последствия:

1. Ще се намали вярата ѝ. Понеже нещата, усещани чрез чувствата, силно отслабват вярата, тъй като тя е над чувствата. Ако не си затваряме очите за нещата чувствени, се лишаваме от средствата за единение с Бога.

2. Тези явления, ако не се отхвърлят, стават препятствие за духа, понеже върху тях се задържа душата, а Духът не може да полети към Невидимото. Именно това е била причината да каже Спасителят на учениците си, че е по-добре той да си отиде от тях, иначе Духът Святий не ще дойде (Йоан 16:7). Затова е казал и на Мария Магдалена да се отдалечи от него по времето на възкресението, за да се усили във вярата (Йоан 20:17).

3. Душата, спряла се върху обладаването на посочените по-горе явления, не се стреми към истинско отричане и придобиване на Духа.

стр. 103

4. Душата изгубва вътрешния плод на Духа с тези явления, понеже обръща внимание на чувственото в тях, което само по себе си е подчинена ценност. Затова вече не получава това изобилие от духовност, което тези явления доставят, понеже даряването с Духа и неговото съхраняване произхожда благодарение на отричането от всичко, което е чувствено и достатъчно отличаващо се от чистата духовност.

5. Душата изгубва Милостта Божия, когато присвоява тези явления за себе си и не получава от тях полагащото ѝ се. Да присвоява и да не получава от тях означава да ги жадува и почита като свои, а Бог не ѝ ги дава за собственост. Душата трябва да помни, че те са собственост на Бога.

6. Жаждата за притежание на посочените явления отваря вратата на Сатана, за да може да заблуждава душата с други видения, които той умее добре да представя на душата като добри. Така както казва Апостолът, че дяволът умее да се представя като ангел на светлината (2 Коринтяни 11:14). Затова ще говорим повече, по Божията Милост, в третата книга в главата за лакомията духовна.

8. Затова винаги е уместно да отминава душата тези явления със затворени очи, от където и да идват. Ако не прави това, то ще отвори място за явленията от дявола, а такава е силата на Сатана, че не само едни явления се възприемат за съвсем други, но по такъв начин се умножават онези, които произлизат от злия дух, а се прекратяват тези, които произлизат от Бога и се стига до там, че остават само дяволските.

Убедили са се в това много души невнимателни и несръчни, които до такава степен са се чувствали в безопасност, приемайки тези неща, че много от тях са били принудени да положат огромен труд, за да се върнат към Бога чрез чистата вяра.

стр. 104

И немалко са онези, които не са могли напълно да се върнат до края, защото дяволът твърде здраво ги е пленил. Затова е полезно да се отстраняваме от такива явления. Понеже, отричайки се от злите, ние избягваме дяволските заблуди, а отричайки се от благите, избягваме препятствията във вярата и тогава духът получава от тях плод. Ако в мига, когато душата ги приема, Бог ги отнема (понеже, приемайки ги като собственост, душата не се ползва от тях съответствено), а Сатана внася и умножава своите, намирайки за тях място и удобен случай, то когато душата се отрича от тях и им се противопоставя, злият дух започва да отстъпва, а виждайки, че не причинява вреда, Бог увеличава и умножава милостта в тази смирена и оголена душа, поставяйки я над много други, както онзи слуга, който е бил верен в малкото (Матей 25:21).

9. Ако душата всред тези милости остане и по-нататък вярна и самообуздана, Бог не ще престане да я възнася от степен в степен до Божественото единение и преобразяване. Спасителят изпитва и възнася душата по такъв начин, че в началото ѝ дава чувства към неща външни и низше добро, съответствено на нейните още слаби способности. Колкото по-скоро душата се отнася към това както трябва, приемайки тези първи късчета хляб с въздържание, само за поддръжка на своите сили, Бог я препровожда към по-обилна и изискана храна. И така постепенно, побеждавайки Сатана на първата степен, се качва на втората, после на третата, преминавайки през всичките седем обиталища, или през седемте степени на Любовта, дотогава, докато Възлюбеният я заведе до “домът на виното” (Песен на песните 2:4) към пълната своя Любов.

стр. 105

10. Щастлива е тази душа, която умее да воинства срещу този апокалиптичен звяр, имащ седем глави (Апокалипсис 12:3), противостоящи на седемте степени на Любовта. С тези глави се бори срещу всеки, и всяка глава поотделно се бори с душата във всяко от тези обиталища, в които тя пребивава, обучавайки се и получавайки всяка от степените на Любовта Божия. Ако душата се сражава правилно и побеждава във всяко от тях, несъмнено ще заслужи преминаването от степен в степен, от обиталище в обиталище, докато не стигне до последното, оставяйки звяра, който е водил с нея ожесточена битка, както и седем отсечени глави. За това говори св. Йоан, че е дадено на този звяр да се сражава със святите (Апокалипсис 13:7) и да се опитва да ги победи на всяка от степените на Любовта, използвайки срещу всеки съответната броня и оръжие.

Твърде печално е, че много от тези, които встъпват в битка със звяра, даже и не знаят, че за отсичането на първата глава трябва да се отрекат от нещата чувствени и от света. А някои, отсичайки първата, не отсичат втората, т.е. виденията чувствени, за които говорихме. Още по-печално е това, че някои, отсекли не само първата, но и втората и третата глава, което означава отказ от търсенето във външните чувства и влизане в състояние на висше съзерцание, в мига на влизането си в кръга чисто духовен, обладават този духовен звяр... Веднага той се изправя срещу тях и възкресява всички свои глави чак до първата, и в повторното падение техните дела стават по-лукави отколкото първите, понеже дяволът сега взима със себе си седем други духа, по-лукави от първите (виж Лука 11:26).

11. Ако духовният човек жадува да отсече първата и втората глава на този звяр, влизайки по такъв начин в първото обиталище на Любовта и във второто обиталище на живата вяра, е длъжен да се откаже от всички впечатления и наслаждения преходни, предизвикани от външните чувства, не желаейки да обърне внимание на входящото чрез чувствата, което силно отслабва вярата.

стр. 106

12. Разбираемо е, че тези видения и чувствени впечатления не могат да бъдат средство, водещо към единение, понеже не се намират в никаква съизмеримост с Бога. Това е била една от причините, поради която Господ не е искал да се докоснат до Него Магдалена и св. Тома.

Сатана понякога се забавлява, когато душата жадува за явления и е склонна към тях, понеже има много начини да я заблуждава и щом успее, отслабва вярата. Тъй като в такава душа, както казахме, има голяма неотзивчивост към това, което се отнася до вярата. Също така тя търпи и различни изкушения, и стига до различни нелепости.

13. Ще се спрем по-нататък върху тези външни схващания, за да внесем повече светлина по други въпроси, за които тепърва ще говорим. Този въпрос е толкова важен, че много още би могло да се говори за него. Предполагам, че всичко това може да се вмести в следното утвърждение: Подобни впечатления не трябва никога да се допускат, освен много рядко и неохотно.

Смятам, че е достатъчно това, което вече казах.

стр. 107

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Повествува за естествените схващания на въображението. Обяснява ги и доказва, че те не могат да бъдат адекватно средство за единение с Бога. Разказва каква вреда се получава, ако душата не се откаже от тях.

1. Преди да започнем да говорим за виденията фантастични, които по свръхестествен път се дават обикновено на вътрешното възприятие, каквото се явяват въображението и фантазията, е необходимо най-напред да обсъдим естествените схващания на това ограничено вътрешно възприятие, или на чувствата. По този начин ще вървим от по-малкото към по-голямото; от външните неща към вътрешните, докато не стигнем до най-голямото съсредоточение, в което душата се съединява с Бога. Такъв е порядъка, който следвахме до тук: говорихме вече за оголването на външните чувства от естествените впечатления, а във връзка с това за естествената сила на желанията в третата част на Първата книга, в която ставаше въпрос за нощта на чувствата. По-нататък говорихме за оголването на чувствата от впечатления външни и свръхестествени, необходимо за влизането в нощта на Духа. За това говорихме изчерпателно в предходната глава.

2. В тази Втора книга на първо място са вътрешните чувства на тялото, т.е. въображението и фантазията. Тези области трябва по същия начин да се освободят от всички форми и понятия въображаеми, които могат да се получат по естествен начин. Също така ще докажем, че е невъзможно душата да стигне до единение с Бога, докато не престане да се ползва от тях. Понеже тези представи не могат да служат в качеството си на съответствено и най-близко средство до единението.

стр. 108

3. Трябва да се знае, че чувствата, които тук подробно обсъждаме, са две органични вътрешни чувства: въображение и фантазия. Те си служат едно на друго взаимно: едното действа, ползвайки неща въображаеми (представи); другото посредством фантазиите, твори образи. Спрямо нашия въпрос ще говорим за едното или другото. Ако използваме единия или другия израз, то ще е в значението, което вече подчертахме по-горе.

Затова всичко, което чувствата могат да схванат и оформят, ще наречем с думите: представи или образи на фантазията.

Тези представи са два вида. Първите – свръхестествени – се представят на чувствата пасивно, или без тяхната активност. Наричаме ги въображаеми свръхестествени видения и за тях ще говорим по-късно. Вторите – естествени – са тези, които чувствата със своята активна способност могат да сътворят в себе си форми, фигури и образи.

Предназначението на тези две способности се явява помощта в размишлението, което е дискурсивно* деяние с помощта на форми, образи и фигури, създадени чрез упоменатите чувства. Това са размишления от рода: собствена представа за Иисус на кръста, на стълба на мъчението, или в друго тайнство на Неговите кръстни мъки; въображаема представа за Бога в Неговото велико могъщество като седящ на трона; представа за Славата Небесна като ярка светлина и т.н. По подобен начин можем да си представяме различни Божествени неща или човешки, които могат да бъдат обект на представите.

*дискурсивният начин на разсъждение представлява извеждане на знанието по пътя на доказването – чрез установяване на връзката на понятията и мислите - бел. ред.

стр. 109

Ако, все пак, душата иска да стигне до единение с Бога, трябва да изостави всички тези представи, както и способността си за тях. Понеже такива представи нямат необходимата пригоденост за това, да бъдат непосредствена причина за единение с Бога, подобно на материалните вещи, явяващи се обекти на петте външни чувства.

4. Това се обосновава с факта, че въображението не може да създаде, нито да си въобрази нещо друго, освен това, което е получило вече от външните органи на чувствата, например това, което е видяно, чуто и т.н. Най-много, което може да направи е да размишлява за подобията на видяните неща, на чутото и на усещаното. Тези подобия не са равностойни даже на образите, получени посредством упоменатите чувства. Понеже, дори въображението да си представя дворци от скъпоценни камъни и планини от злато, доколкото е “виждало” злато и скъпоценни камъни, в действителност всичко това е по-малко ценно, отколкото и най-малкото късче злато или скъпоценност, макар във въображението те да са купища от най-прекрасен вид. Всички тези сътворени неща не стоят в никакво съответствие спрямо Бога, понеже всичко, което можем да си въобразим, в своето подобие не може да служи като най-близко средство за единение с Бога.

5. Оттук тези, които си представят Бога в образа на каквото и да било, например като огромен огън, силна светлина или др., мислейки, че нещо от това може да бъде подобно на Бога, твърде значително се отдалечават от Него. Подобни разсъждения, форми и начини на размишление са неизбежни за начинаещите, за да се увеличава Любовта и да укрепва душата посредством чувствата, както ще обясним по-нататък. Те служат като отдалечено средство за единение с Бога.

И обикновено по този път трябва да мине душата, за да стигне до целта в стаичката на отдиха душевен. Това е преходящо състояние и душата не може да пребивава постоянно в него, тъй като не би достигнала истинската цел, която е съвсем различна от тези отдалечени средства и няма нищо общо с тях. В частност, стъпалата на стълбата нямат нищо общо със стаята, към която те просто водят, но не довеждат. Както когато някой, вървейки по тези стъпала до самия край, или оставайки на някое от тях, никога не би влязъл в упоменатия тих покой.

стр. 110

Ако душата желае в този живот да стигне до единение, отдих и най-висше добро, трябва да премине през всички степени на разсъждения, форми, схващания и да ги остави зад гърба си като нямащи никакво подобие с онази цел, към която се движи, т.е. с Бога. Това изразява св. Павел в Деянията на апостолите (17:29): “Не трябва да мислим, че Божеството е подобно на злато или сребро, или на камък, изработен с изкуство и измишление человеческо”, нито на нещо, което човек може да си въобрази.

6. От това се заблуждават онези особи духовни, които при завършване на периода на възнесение към Бога, чрез форми, образи и размишления (подходящи за начинаещи) оказват съпротивление, когато Бог ги покани към благата по-скоро духовни, вътрешни и невидими; към оставянето вече на удоволствията и вкуса от размишленията дискурсивни. Заблуждават се още и когато, не умеейки и не успявайки да се отрекат от сетивните методи, към които са привикнали, правят всичко възможно, за да се задържат за тях, понеже предполагат, че няма друг път, желаейки да вървят чрез размишления и измисляне на образи. Много от тях полагат голям труд, но малко или съвсем нищо не получават като удовлетворение. Така увеличават в себе си сухостта, умората и безпокойството на душата, колкото повече се стараят да си върнат онова първоначално удовлетворение, което безусловно не могат да получат по стария начин. Понеже вече, както казахме, душата не може да намери удовлетворение в такава чувствена храна, а в друга – много по-деликатна, вътрешна, много по-малко чувствена, която не се заключава в работа на въображението, но в отдиха на душата и в нейното упокоение и утешение, което е много по-духовно.

стр. 111

Понеже, в колкото по-голяма степен душата се одухотворява, толкова по-малко нейните сили извършват частични действия, защото се е отдала на единно, всеобщо и чисто действие. Вече е дошъл моментът да престанат да действат нейните сили, които са я водили до този етап, в края на който тя е пристигнала, подобно на това както се уморяват краката и спират в края на изминатия път. Понеже ако всичко бе непрестанен бяг, не би имало бяг до края. Когато всичко е било само средство, кой и кога би могъл да се утеши с достигането на целта?

7. И колко печално е да се види как много особи, чиято душа жадува да се установи в този покой и отдих на вътрешното утихване, където се изпълва с освежаване Божие, безпокоят и притеглят душата си към неща по-скоро външни. Желаят тя да се върне на пътя, а я тласкат да върви без цел, докато отново изгуби този край на пътя, в който си е отдъхвала, благодарение на средството, което води към това, т.е. благодарение на разсъждението. Това става с голяма неохота и съпротивление от страна на душата, която би искала да остане в този покой, който все още не разбира. Тогава тя се намира в положението на пътник, който с големи усилия се е добрал до мястото за отдих и тук с голяма досада разбира, че трябва да се върне назад. А тъй като тези души не разбират още тайната на тези новости, представите им внушават, че са лениви и бездейни. Затова и те не могат да се успокоят напълно, а се стараят да разсъждават и размишляват. В резултат на това се изпълват със сухота и жажда, желаейки да приемат дори и капка сок, който вече не получават по стария начин. За тях можем да кажем, че колкото повече се трудят, толкова по-малко придобиват, понеже колкото повече упорстват в този метод на придвижване, толкова по-зле се чувстват, защото с това все повече се лишават от душевен покой. По такъв начин те губят по-голямото заради по-малкото; стъпват отново на пътя, който са извървяли и правят вече направеното отново.

стр. 112

8. На такива души е необходимо да се препоръча да пребивават в Бога с внимание и събраност любовна, както и в този покой, без да се грижат за способностите за изграждане на представи и за техните действия, тъй като тук (както казахме) способностите на душата почиват и не действат активно, а пасивно приемат това, което Бог произвежда в тях. А ако се случи да действат, то не е с усилие и разсъждения, а със сладостта на Любовта, която е повече акт на Бога, отколкото способност на самата душа. Това ще разясним по-късно. За сега е достатъчно това, което казахме относно разбирането как желаещите да се придвижат напред трябва да умеят да се откажат от всички тези способи и деяния на въображението в нужното време и при нужните обстоятелства, понеже това изисква тяхното придвижване напред.

9. За да разберем, в кой момент настъпва тази необходимост, ще посочим в следващата глава верни знаци за разпознаване. Духовният човек е длъжен да умее да забелязва тези знаци в себе си, за да може по тях да определи времето и състоянието, в които може свободно да приложи упоменатият способ, или “да пребивава в Бога с внимание и любовна съсредоточеност”, и да остави пътя на размишленията и действията на въображението.

стр. 113

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Посочва знаците, които трябва да забележи в себе си духовният човек, за да знае кога трябва да изостави размишлението и разумното схващане, и да премине към състояние на съзерцание.

1. За да не остане тази наука неразбрана, в тази глава предстои да разясним, в какво време и при какви обстоятелства трябва човека духовен да изостави работата на дискурсивното мислене, изявяващо се чрез споменатите представи, форми и образи. Тъй като то трябва да се изостави в точния момент – нито по-рано, нито по-късно, но точно когато духът има нужда от това. Човек трябва да се освободи от тези неща в подходящото време, за да не му препятстват по пътя към Бога. Също така, споменатите размишления не трябва да се изоставят по-рано, за да не се върне човек назад. Въпреки, че за напредналите тези способности не са най-близкото средство за приближаване към целта, то за начинаещите те служат в качеството си на отдалечено средство. Чрез тях те довеждат и приучават своя дух към това, което е духовно. Също така се явяват път, който води до оголване на чувствата от всякакви форми и представи низки, преходни и природни. В светлината на казаното, ще дадем тук сигурни знаци, които е длъжен да забележи в себе си духовният човек, за да узнае, в този момент ли трябва да ги изостави или не.

2. Първият знак се явява състоянието, в което човек не може вече ни да размишлява, ни да се ползва от въображението. Той не намира в това удовлетворение, както е било по-рано, но по-скоро сухота в това, което отначало е усилвало чувството и е предизвикало удоволствие. Ако, обаче, намира вкус и е способен да разсъждава с ума, то не трябва все още да изоставя разсъжденията с изключение на онези моменти, когато душата му пребивава в покой. Затова ще говорим като за трети знак.

стр. 114

3. Вторият знак се явява състоянието, в което няма никакво желание да се занимава въображението или чувствата с външни неща или вътрешни. Тук не става въпрос, дали въображението не може да се обръща към това или онова (дори в момента, на голяма съсредоточеност то е привикнало да блуждае) но, че на душата не ѝ се иска да се занимава с излишни неща.

4. Третият, най-верен знак е този, че на душата ѝ се иска да пребивава единствено в Бога с любовно внимание, във вътрешен покой, утихване и отдих, без подробни разсъждения и без упражнения: както на паметта, така и на ума и волята (в смисъл на логическа активност). Душата пребивава в Бога изключително с помощта на вниманието и общото любовно познание, без да се спира на нещо конкретно.

5. Тези три знака трябва да следи в себе си духовният човек едновременно, за да може смело и безопасно да изостави стана на размишленията и чувстванията, и да влезе в стана на съзерцанието и духа.

6. Единият знак без другия не е достатъчно, защото може да се случи така, че действително да е невъзможно вече да се ползва човек от представите и размишленията за нещата Божии, както е било преди, а само от разсеяност и недостатъчно прилежание. Затова духовният човек трябва да утвърди в себе си втория знак, т.е. липсата на всякаква охота за занимание на ума с привичните неща. Понеже, ако невъзможността за заниманието на въображението и чувствата с Божиите неща произхожда от разсеяност и охлаждане, то още по-силно усеща човек желанието и склонността към занимание на силите свои душевни с неща външни и заради тях пренебрегва Божиите неща. Също така е недостатъчно да се забележат само първия и втория знак, ако не се види едновременно и третият. Понеже не може да се размишлява за нещата Божии при едновременния недостиг на охота за нещата светски, което може да произлиза поради меланхолия или друго болезнено неразположение, чийто източник е в сърцето или в главата.

стр. 115

Такива състояния обикновено предизвикват в чувствата някакъв безпорядък и вцепенение. Те водят до състояние, в което душата не мисли за нищо и не усеща дори желание да мисли за каквото и да било, а желае само да пребивава в това вцепенение. За противодействието на това е необходим третият знак, т.е. любовното съзнание и вниманието на душата, пребиваваща в покой, както вече казахме.

7. Наистина, отначало е трудно да се забележи в тази фаза любовното знание. Това произтича поради две причини: първо – защото отначало това любовно знание бива тънко и незабелязано и действа неуловимо. Второ – от това, че душата приучена на упражнения в размишляване от друг вид, не забелязва и не чувства тази неуловима новост, която е чисто духовна. Още повече, че не я разбира и не може да намери в нея успокоение, стараейки се да придобие впечатления чувствени. И дори този вътрешен, пълен с Любов покой да се разлива все повече в нея, тя не си дава сметка за това и не се радва от него. Доколкото душата привиква да се удоволства от него, всеки път в нея възраства все по-осезаемо любовното познание за Бога. Само тогава душата може да намери в това отдих, наслаждение и блаженство без всякакви усилия.

8. За да обясним по-добре тези въпроси, ще посочим причините и основанията за това в следващата глава. Тогава ще узнаем, колко необходими са тези три знака за духовния път.

стр. 116