ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

За преимуществата, които придобива душата при отстраняването на веселието от придобитите преходни неща.

1. Затова духовният човек трябва да внимава да не се вкорени в сърцето радостта му от нещата преходни, опасявайки се, че малкото ще прерастне в голямо, както от малка искра пламва голям огън. И да съблюдава да не остане и най-малката привързаност, мислейки, че ако сега не я изтръгне, ще успее по-късно. Защото, ако не се изтръгне докато е малка и още в началото, то когато се умножи и здраво се вкорени, как ще се справи с нея? Затова духовният човек трябва да е бдителен в малкото, както казва нашият Господ: “Верният в малкото и в многото е верен” (Лука 16:10). Така онзи, който избягва малкото, няма да падне в голямото. Освен това в малкото има голяма вреда, тъй като то вече атакува крепостните стени на сърцето и както гласи поговорката: Който е започнал, вече наполовина е свършил. За което ни предупреждава Давид: “Богатството ако тече, не прилепяйте сърцето си” (Псалм 62:10).

стр. 269

2. Даже и човек да не прави това заради Бога и християнското съвършенство, то заради преходната изгода, която произтича от това, е длъжен да освобождава сърцето си от всяко веселие. Тъй като при това не само се освобождава от вредите, за които говорихме в предходната глава, но с оставянето на радостта от преходните блага, придобива щедростта, която се явява едно от главните качества на Бога, и което не се съвместява със скъперничеството. Освен това, човек придобива свобода на душата, яснота на разума, отдих, покой и мир в Бога, и поклонение, и угаждане истинско във волята Богорадостна; обладава голяма радост и развлечение в творенията непритежавани, каквито не може да получи, ако има за цел тяхното притежание, защото тя се явява обект на тревоги и безпокойства, които привързват духа към земята и не дават простор на сърцето.

Човек придобива по-ясна представа за нещата, отричайки се от тях, по-добро разбиране на истината за тях както естествено, така и свръхестествено, а радостта от това е много по-различна от веселието, получено с голямо високомерие от тези, които го натрупват, защото удоволствието от него отговаря на тяхната истина, противоположа на действителната. Понеже чувството не може нито да схване, нито да постигне нещо друго, освен труда, а духът очистен от замъгляването и специфичността на работата, прониква в истината и ценността на нещата. Веселието закрива разсъдъка, подобно на облак, защото е невъзможно да има произволно веселие в тварното без желанието за притежание, така както не може да има и радост, понеже се явява страстта. А отричането и очистването от такова веселие оставя разсъдъка ясен, както въздуха, когато се вдигне мъглата.

стр. 270

3. Човек трябва да се радва на всички неща, без да има специфична радост от тях, все едно има всичко, а щом ги разглежда като лично притежание, губи всяко удоволствие от всички тях.

И става така, че “нищо нямаме, а пък всичко владеем”, както казва св. Павел (2 Послание към Коринтяни 6:10). А тези, които се стремят към притежание, нищо не владеят и нищо нямат, по-скоро вещите ги владеят чрез сърцето. Оттук следва, че колкото веселие желае да има човек в тварното, толкова терзания е необходимо да има в своето пленено сърце. На освободения не му досаждат грижи нито по време на молитва, нито след нея и така, без загуба на време той с лекота придобива много имане духовно, а другият упорито и упорито кръжи около това, към което е оковано неговото сърце и само с голямо усилие може за кратко да се освободи от това веселие и помисли, с които е обградено сърцето му. Духовният човек трябва още при първото появяване на радостта от нещо да бъде сдържан, придържайки се към това, че няма вещ, на която човек би следвало да се радва, ако тя не служи единствено на Бога, без да търси удоволствие и утешение за себе си в него.

стр. 271

4. Има и друга голяма полза от освобождението от радостта по тварното, която се състои в оставянето на сърцето свободно за Бога, което се явява и начало, предразполагащо към всички милости, които Бог оказва, и които не оказва без такова предразположение. А на тези, които макар и временно оставят една радост заради Неговата Любов и Евангелско съвършенство, Бог дарува сто радости в този живот, както обещава Евангелието (Матей 19:29).

Духовният човек трябва да гаси тварните радости в своята душа не заради интерес от награда, а единствено заради неудоволствието, което изказва Бог относно тези радости. Понеже, както виждаме в Евангелието, само за това, че някой богат се радвал, че е натрупал голямо богатство за години напред, Бог толкова се разгневил, че му казал, че още същата нощ душата му ще бъде призована в другия свят за отчет (Лука 12:20). Оттук следва, че ние трябва да вярваме, че всеки път, когато се радваме напразно, Бог вижда това и замисля някое наказание, каквото заслужаваме, и което многократно превишава нашата радост. Затова св. Йоан казва за Вавилон, че “колкото е прославила себе си и е разкошествувала, толкоз мъки и скърби ѝ дайте” (Откровение 18:7), с което дава да се разбере, че няма дело без своето особено наказание.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА

В която се обсъжда, защо е напразно да се полага радостта на волята в благата естествени и как чрез тях трябва да направляваме себе си към Бога.

1. Под естествени блага разбираме тук красотата, привлекателността, остроумието, красивото телосложение и всички подобни телесни дарове, а също в душата: добро разбиране, бдителност и всички подобни на тези неща, принадлежащи на ума. Във всички тях човек полага радост, чрез желанието за похвали и не въздава отрано благодарността си към Бога, Който му е дарувал тези блага, за да бъде чрез тях познат и възлюбен.

стр. 272

Да се радва човек само на тях (не отнасяйки се към Бога) е заблуждение и празна работа, както казва Соломон: “Красотата е лъстива и суетна е хубостта; жената, която се бои от Бога, тя ще бъде похвалена” (Притчи 31:30). С това той ни учи, че от естествените дарове човек трябва по-скоро да се опасява, тъй като чрез тях може лесно да изгуби Любовта Божия, да изпадне в суета и да бъде заблуден. Понеже красотата телесна е измамна и може да отклони човека от пътя, водейки го към това, което не му подхожда чрез безполезна радост и удоволствието от нея, или чрез това, което тази красота обладава. Човек може да се радва на такава красота, само ако тя служи в него на Бога. И по-скоро трябва да се бои и да внимава, за да не станат неговите таланти и естествени прелести причина за оскърбление на Бога, и да не оскърбят Бога неговите самонадеяност и странна склонност да обръща очите си към тези прелести и таланти.

Затова е длъжен да бди онзи, който е надарен, за да не станат неговите дарове причина да се отдалечи сърцето му от Бога. Понеже тези милости и дарове са така провокативни и рисковани за онзи, който ги притежава, както и за онзи, който им се любува, че е трудно да се избегне привързването на сърцето към тях. Оттук виждаме, че много духовни особи, притежаващи дарове телесни, изхождайки от това опасение, достигат Бога с помощта на молитви, за да не се обезобразят и да не станат причина за себе си или за други, за привързаност или безполезна радост.

стр. 273

2. Духовният човек е длъжен да очисти и затъмни своята воля в частта на такова празно веселие, взимайки под внимание, че красотата и всички подобни природни дадености са дошли от земята и в нея ще се върнат, и че прелестта е въздухът на тази земя. И за да не изпадне в суета, трябва именно така да ги оценява, и в тези неща да направлява сърцето си към Бога с радост и веселие от това, че Бог в Себе Си превъзхожда всички тези прелести и красота, както казва Давид: “И всичките като дреха ще овехтеят, като облекло ще ги свиеш и ще се изменят. А ти си истий ” (Псалм 102:26). Затова духовният човек, ако във всички тези неща не направлява своята радост към Бога, винаги ще бъде измамен и въведен в блудство, защото за такава радост се отнасят думите на Соломон, съдейки за радостта от тварното: “Рекох за веселбата: що ползува тя?” (Екклисиаст 2:2), т.е. когато сърцето на човека позволява на тварното да го увлече.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА

За вредите, които следват душата, полагаща радостта на волята в благата природни.

1. Дори и всичките тези вреди и ползи, които взимаме под внимание в този род веселие да имат много общо, понеже произлизат директно от веселието (вреди) и отказа от него (ползи), затова, обсъждайки един вид, говорим и за онези, които са от друг вид. Но главното ми намерение е да разкажа за личните вреди и ползи, които следват душата относно всяка вещ чрез радостта или отказа от нея, които се наричат лични, защото първично и незабавно предизвикват именно този род веселие и не предизвикват друг, освен вторично. Например: вредата вялост на духа, каквато директно предизвиква както отделния вид веселие, така и всички наведнъж, и по този начин тази вреда се явява обща, причиняваща всичките шест вида. Но разпътицата е лична вреда, която непосредствено следва от радостта от природните блага, за които говорим.

стр. 274

2. Вредите духовни и телесни, които пряко и действено следват в душата, когато тя полага радостта в благата природни, се свеждат до шест основни.

Първата е тщеславие, самонадеяност, високомерие и презрение към ближния, понеже не може някой да хвърли око на някоя вещ и да не отмести очи от другите, в следствие на което се явява реалното недооценяване на останалите неща, защото ценейки едно нещо, човек естествено отхвърля другите и с това пренебрежение лесно пада в произволно и умишлено предпочитание към едни неща пред други не само в сърцето си, но и демонстрирайки това с думи: тази вещ или персона са такива, онези пък са други.

Втората вреда се състои в подбуждане на чувствата към удоволствие, чувствено наслаждение и похот.

Третата вреда се състои в падение в ласкателство и празни похвали, в които измамата и суетата, както казва Исайя: “ви правят да заблуждавате и развалят пътят на стъпките ви” (Исайя 3:12). И дори понякога такива хора да говорят истината, възхвалявайки прелестите и красотата, това само по чудо не внася с хвалбата някаква вреда, или падение в друга вреда, в празно удоволствие и веселие, и не привнасят тук своите страсти и несъвършени намерения.

Четвъртата вреда е обща, понеже притъпява разсъдъка и чувствата на духовния човек така както радостите от преходните блага и още много повече. Защото природните блага са по-здраво съединени с човека, в сравнение с временните, и по-ефективно творят радост, по-дълбоки следи оставят в чувствата и много по-силно очароват човека. И така разсъдъкът и разумът не остават свободни, а се затъмняват, съединени здраво с преживяната от тях радост.

стр. 275

И оттук се ражда петата вреда, която се състои в разсейване на ума по творенията, след което следва вялост на духа, която е шестата вреда и също така е обща. Тя довежда човека до това, че в нещата Божии да намира само скука и тъга, стигайки до отвращение. В това веселие от тварното се изгубва чистия дух още в началото и дори да се усети някакъв дух, той е чрезмерно чувствителен и груб, малко духовен, малко вътрешен и събран, състоящ се повече от чувствени възприятия, отколкото от крепост на духа. Затова такъв низък и слаб дух, който не гаси привичката към такова веселие, е повече ограничен по определен начин в своето съществувание от чувствата, отколкото от силата на духа. Ако ли не, то в крепостта и съвършенството, което от време на време духовният човек чувства, това ще бъде видно. Макар че не отричам, че е възможно да има много добродетели наред с несъвършенствата, то с тези неугасени радости вътрешният дух не е чист и не е сладък, защото “плътта похотствува противно на Духа” (Послание към Галатяните 5:17) и дори духът да не усеща вреда, вътрешно се причинява разсейване.

3. Втората вреда, съдържаща в себе си такива вреди неизброими като нещастието, породено от радостта, положена в естествените прелести и красота, понеже всеки ден по тази причина толкова хора умират; толкова войни и съперничества се случват; толкова измени, насилия и разпътства се извършват, и толкова светци падат на земята, че се сравнява с “третата част от звездите небесни и хвърли ги на земята” (Откровение 12:4); “Как почерня златото! Драгите синове на Сион, равноценните с чисто злато, как се измениха, като пръстни съсъди, дела на грънчарска ръка!” (Плач Йеремиев 4:1-2).

стр. 276

4. Докъде ли не стига отровата на тази вреда? И кой ли не е изпил по-малко или повече чашата на жената Вавилонска (Откровение 17:4)?, която седейки на своя голям звяр със седем глави и десет рога, дава се разбере, че трудно ще се намери такъв висш или нисш, светец или грешник, подчинил в нещо своето сърце, на който не би дала да пие от своето вино, понеже както е казано за нея: “опиха се жителите на земята от виното на нейното блудодеяние” (Откровение 17:2); и ще завладее всички състояния, чак до най-висшето и най-славното светилище и Божествено свещенодействие, утвърждавайки своето мерзко дело, както казва Даниил: “в светилището” (9:26); и трудно ще се намери могъщ, на който повече и по-малко не би дала да пие вино от тази чаша, която е радостта безполезна. Понеже твърде малко са онези, които намерили упокоение, заради святото не биха се очаровали и замаяли от това питие на радостта и вкуса на естествените прелести и красота.

5. Защото и малкото изпито вино на това веселие веднага сграбчва и прелъстява сърцето, и затъмнява разума, както при онези, които са привързани към виното. И ако веднага не се вземе противоотрова срещу тези отрови, животът на душата ще бъде подложен на риск. Защото набралата сили слабост на духа причинява такова зло, че подобно на Самсон, с извадените очи на своето зрение и с изрязаните коси на своята първоначална сила, човек ще види себе си пленен от своите врагове и завързан на камъка на мелницата.

6. Ще привършим със свидетелство, необходимо срещу тази отрова. Бъдете такива, че само вашето сърце да чуе движението на тази безполезна радост; припомняйте си колко безполезно е да се радвате на каквото и да е друго, освен на това, което служи на Бога, и колко опасно и губително, и вредно се оказало за ангелите да се радват и утешават със своята красота и благата естествени, чрез което и паднали в скверна бездна; и колко зло преследва човека всеки ден чрез това безполезно дело. Затова и побързайте да вземете лекарството, за което говори поетът, обръщайки се към начинаещите пристрастени към такава радост: “В началото бързо вземете лекарството, защото, когато злото е получило вече време да израстне в сърцето, ще бъде късно да търсите лек”. Премъдрият казва: “Не гледай виното, че е червено, че показва цветът си чашата, че върви гладко. Изпосле хапе като змия и ожиля като василиск” (Притчи 23:31-32).

стр. 277

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА

За ползите, които получава душата, не полагаща своята радост в благата естествени.

1. Много са ползите, които има душата, отдалечаваща сърцето си от подобна радост, понеже, освен че е разположена към Любовта Божия и към другите добродетели, дава непосредствено място на скромността относно самата себе си и на милосърдието по отношение на ближния. Затова, без да се привързва към нито едно от тези естествени блага, които са измамни, духовният човек оставя душата си свободна, за да люби изцяло и духовно, както иска това Бог от възлюблените Свои. Чрез което ни става ясно, че никой не заслужава Любовта, ако не е заради доблестта, която притежава. Понеже, колкото се увеличава тази любов, толкова повече се увеличава и Любовта към Бога, и колкото повече расте Любовта към Бога, с това расте и любовта към ближния. Защото, когато Любовта е вкоренена в Бога, тогава причината за всяка Любов е една и съща и мотивът за всяка Любов е един и същ.

стр. 278

2. От отрицанието на този род радости се получава друга превъзходна придобивка, която се заключава в това, че човек съхранява и изпълнява указанието на нашия Спасител, който казва чрез св. Матей: “Ако иска някой да дойде вслед Мене, нека се отрече от себе си” (Матей 16:24), което по никакъв начин не може да направи душата, ако полага радостта си в своите естествени блага, понеже този, който твори от себе си, нито се отрича от себе си, нито следва Христа.

3. Има още една голяма придобивка от отрицанието на този род радости и тя се състои в причиняването на душата на голямо успокоение и отдалечаване от отклонението, и тя дава съсредоточаване в органите на сетивата – главно в очите. Затова, нежелаещият да се радва на такива неща, не иска нито да ги гледа, нито да им отдава останалите сетива, за да не бъде привлечен или свързан с тях; нито да губи време или сила да мисли за тях. Така постъпва като благоразумната змия, която “затъква ушите си и не иска да чуе гласът на обаятелите, колко изкусно и да обаяват” (Псалм 58:4-5). Затова охраняващият вратата на душата, на когото служат органите на сетивата, много пази себе си и увеличава нейното спокойствие и чистота.

4. Има и още една, не по-малка изгода, която се състои в това, че предметите и нечистите понятия не произвеждат впечатление и нечистота както в онези, които все още се удоволстват от тези неща. И чрез това, отрицанието и умъртвяването на такава радост влече след себе си духовно очистване на душата и тялото, т.е. на духа и чувствата, и води към ангелско съобразяване с Бога, сътворявайки от душата и тялото храм, достоен за Светия Дух. Това е невъзможно за онзи, който в своето сърце се радва на добротите и прелестите естествени, тъй като за това не се изисква нито проява на нехайство, нито помнене на нещата скверни, понеже самото веселие от естествените блага е достатъчно за нечистотата на душата и чувствата заедно със съответстващите им понятия, тъй като, както казва Премъдрият: “Светият Дух ще се отдалечи от лукавство, ще се отвърне от неразумни умувания” (Премъдрост Соломонова 1:5).

стр. 279

5. Още една обща полза произтича от горепосоченото отрицание, която се състои в това, че освобождението от злото и вредите, споменати по-напред, се изключват също така и безбройни суети, и множество други вреди, както духовни, така и преходни, и главно – падането в непочтителност, която е качество на онези, които одобряват или се веселят с посочените особености природни, свои или чужди. И така, всички онези, които не придават важност на такива неща, освен на тези, които са в съответствие с Бога, са одарени и почитани за разумни и мъдри.

6. От изброените ползи произтича последната, която се състои в придобиване на възвишено състояние на душата, така необходимо за служенето на Бога, както и в придобиване на свобода на духа, с която лесно се побеждават съблазните, добродетелите процъфтяват и успешно се извършват делата.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Която разглежда третия вид блага, в които волята е способна да полага радост, и които са благата чувствени. Обяснява какви са те и колко вида биват и как следва да се направлява волята към Бога, очиствайки се от тази радост.

1. Продължаваме да обсъждаме радостта, насочена към благата чувствени, които са третия вид блага, на които е способна да се радва волята. Под чувствени блага разбираме всичко това, което в този живот може да попадне в органите на зрението, слуха, обонянието, вкуса и осезанието, и формирането на вътрешна въображаема реч, която принадлежи към външните и вътрешните телесни чувства.

стр. 280

2. За да се затъмни и очисти волята, радваща се на тези чувствени неща, и за да се насочи чрез тях към Бога, е необходимо да се приеме една истина, която се заключава в това, че чувствата се явяват низша съставна част на човека, и които не са способни да познаят и разберат какво е Бог. Така че, нито окото може да види нещо подобно на Него, нито ухото може да чуе Неговия глас или звук подобен на него; нито обонянието може да улови толкова нежен аромат; нито вкусът може да усети толкова тънък и сладък привкус; нито осезанието може да се докосне до нещо толкова деликатно и фино; и никаква форма, нито фигура не би могла да Го представи и изрази, и да Го внесе в мисленето или въображението, както казва св. Павел: “Око не е видяло и ухо не е чуло, и на человек на сърцето не е дохождало” (1 Послание към Коринтяни 2:9).

3. И съгласно казаното, нито по пътя на духа, нито посредством чувствата не може чувствената част на човека да познае Бога, понеже няма способността да се простира толкова надалеч; тя възприема духовното осезаемо и чувствено и нищо повече от това. Затова, да се задържи радостта на волята върху вкуса, причинен от което и да е от тези възприятия, би било безполезна работа и би препятствало силата на волята, която в този случай не полага своята радост в Бога. Последното волята не може да сътвори в пълнота, ако не бъде затъмнена и очистена от радостите от тези неща.

4. Изказах предупреждение, че ако човек отдава радостта си на нещо от споменатото по-горе, ще има вреда, а когато не я отдава, в мига в който волята усети вкуса на това, което чува, вижда и обсъжда, ще се извиси към радостта в Бога, за което ще има подтик и сила. И ако се случи така, то не само че не бива да се прекратяват такива движения, водещи до поклонение и молитва, но по-скоро могат да се използват за такова благочестиво упражнение. Затова се и срещат души, които много се подвизават в Бога посредством предметите на чувствата.

стр. 281

Следва, обаче, да се прояви голяма бдителност, наблюдавайки въздействията, които се получават оттук, понеже твърде често много духовни хора използват споменатите развлечения чувствени под предлог за молитва и отдаване себе си на Бога, като това се извършва по такъв начин, че по-скоро може да се нарече забава, отколкото молитва и повече изглежда като отдаване на себе си, отколкото на Бога. Намерението, което имат за това, е обърнато към страната на Бога, а ефекта, който извличат, служи за чувствено развлечение, от което придобиват повече слабост и несъвършенство, отколкото оживление на волята и отдаването ѝ на Бога.

5. Затова тук искам да приведа едно свидетелство, от което се вижда, кога посочените наслади на чувствата принасят полза и кога не. Всеки път, когато човек слуша музика или други звуци, или види нещо привлекателно, или помирише нежни аромати, или вкуси някакви наслади, и веднага с първото движение положи понятието и ефекта на волята в Бога, където повече се възприема това понятие, отколкото чувствения повод, който го е предизвикал, и не вкусва това движение на чувствата по друг начин, освен чрез понятието, това означава, че човек е извлякъл посочената полза, и че чувствеността служи на духа. По такъв начин тя може да се използва, тъй като в този случай чувствата служат на целта, за която ги е сътворил и дарувал Бог – чрез тях да бъде повече възлюбен и познат.

стр. 282

И оттук узнаваме, че този, на когото тези чувства творят чисто духовно въздействие, за което сега говорим, няма желание за това и не му придава никакво значение по причина на тези чувства, дори когато му обещават по-голямо вкусване посредством удоволствието, и когато му го предлагат, той веднага ги подминава и ги оставя, полагайки се на Бога.

6. Причината, поради която той не се отдава твърде много на тези мотиви, дори и да му служат за движение към Бога, е тази, че неговият дух, бидейки забързан да стигне до Бога с всичко и чрез всичко, е толкова наситен и подготвен от Божия Дух, че нищо по-малко от това не желае, а ако пожелае, веднага го подминава и забравя.

Обаче на онзи, който не чувства тази свобода на духа в посочените неща и чувствени удоволствия, а се задържа и подхранва от тях, му се причинява вреда и той трябва да избягва да се ползва от тях. Защото, дори с разума си да иска да си помогне с тях, за да стигне до Бога, понеже на жаждата за възприемането им отвръщат чувствата, а ефектът винаги е съобразен с възприемането, то ще има повече вреда от тях, отколкото полза. И когато види, че в него господства жаждата за такова развлечение, трябва да я умъртви, понеже колкото по-силна става тя, толкова по-слаб и несъвършен остава човек.

7. От всяко удоволствие, представено в чувствената част, човек трябва да се ползва само заради Бога, възвисявайки към Него радостта на душата, за да бъде неговото веселие угодно и полезно, и съвършено, взимайки под внимание, че всяка радост, която не произвежда по такъв начин отрицание и унищожаване на друга някоя радост (дори тя да произлиза от възвишени неща), то тя е безполезна и препятства единението на волята с Бога.

стр. 283

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА

Разглежда вредите, които получава душата в желанието си да полага радостта на волята в чувствените блага.

1. Ако душата не затъмнява и не гаси радостите от нещата чувствени, които могат да се появят в нея, направлявайки ги към Бога, то всички общи вреди, за които говорихме, породени от някакъв друг вид веселие, ще последват и от този вид, както от нещата чувствени, като: затъмнение на разума; скука и вялост духовна и т.н. Но, в частност, има много вреди, както духовни, така и телесни или чувствени, в които може направо да се попадне чрез тази радост.

2. Преди всичко, след неотхвърляне на радостта от видимите неща, за да се върви към Бога, може да последва суета за душата и разсейване на ума, алчност, безчестие, вътрешна и външна немарливост, завист и нечистота в мислите.

3. Радостта от слушането на безполезни неща поражда разстройство на въображението, многословие, завист, неверни съждения и изменчивост на мислите, а от това произлизат и много други вреди.

4. Радостта от нежните аромати поражда отвращение към бедните, което противоречи на учението на Христа; враждебност към труда, малко смирение в нещата скромни и духовна чувственост, пропорционална на въжделенията.

5. От радостта от добрия вкус на ястията се поражда чревоугодие и опиянение, гняв, несъгласие и недостиг на милосърдие към ближния и нуждаещия се. Оттук се ражда телесно неразположение, болести; раждат се зли подбуди, тъй като нарастват позивите на похотта. Твори се голямо онемяване в духа и повредата в стремлението към духовните неща е такава, че човек не може вече да се удоволства от тях, нито даже да пребивава в тях, нито да ги обсъжда. Тази радост поражда също така разсейване на останалите чувства и сърцето, и голямо недоволство.

стр. 284

6. Радостта от осезанието на неща нежни поражда още повече вреди, а чувствата преливайки чрезмерно, задушават духа и гасят неговата бодрост и устой. Оттук се ражда отвратителния порок на изнежеността или стремежа към нея, пропорционално на радостта от този вид, която твори похот, прави духа боязлив и женствен, а чувството – лъстиво и чевръсто в греха и вредността; вселява в сърцето празно веселие и радост; прави разпуснат езика, очите – безсрамни, а останалите чувства – притъпени и завързани, в съответствие на размера на въжделението за такава радост; затруднява деятелността на разсъдъка, поддържайки невежеството и глупостта духовна, а нравствено твори боязън даже там, където няма от какво да се бои човек. Тази радост предизвиква понякога дух на смущение и нечувствителност на съвестта и духа, понеже силно отслабва разума и го довежда до невъзможност да приеме добър съвет, нито да даде такъв, и се оказва неспособен да приеме духовните блага, ставайки безполезен като счупен съд.

7. Всички тези вреди се причиняват от този род веселие, някои – по-интензивни, в съответствие с интензивността на това веселие, а също от лекотата или слабостта, или непостоянството на предмета, от който са предизвикани.

8. Накрая в частта на осезанието от този род веселие може да се попадне в много напасти и вреди, но понеже достатъчно много говорихме за тях, тук няма повече да се спираме на това. Ще споменем само някои от тях: силен спад в духовните упражнения и умъртвяването на плътта, неблагочестивост в обръщението към светите неща на Покаянието и Причастието.

стр. 285

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА

За ползите духовни и преходни, които произтичат за душата от отрицанието на радостта, предизвикана от чувствените неща.

1. Възхитителни са ползите, които душата извлича от отрицанието на радостта от чувствените неща – духовни и преходни.

2. Първата полза е в това, че отделяйки своята радост от нещата чувствени, душата се възстановява от разсеяността, в която е попаднала, заради прекомерното използване на чувствата, събира се в Бога, съхранява духа и добродетелите, които е придобила, възраства и пребъдва.

3. Втората полза е духовната, която се извлича от нежеланието за радост от чувственото. Тя е отлична, защото с нея чувственото става духовно; животинското става рационално, човешкото се приближава до ангелското, а временното и човешкото стават небесни и Божествени. Затова, както човек, който вкусва нещата чувствени и полага в тях своята радост, не заслужава да се нарече другояче, освен преходен, животински, чувствен, така когато възвиси своята радост над тези неща чувствени, заслужава да се нарече духовен, небесен и т.н.

4. И че това е истина, е съвършено ясно, понеже упражненията на чувствата и силата на чувствеността противоречат, както казва Апостолът, на духовните упражнения и сила (Послание към Галатяните 5:17), и оттук следва, че намалявайки и изтощавайки едни сили, е необходимо да растат и да се увеличават другите сили – противоположните, на които не се умножават препятствията. И така усъвършенстваният дух, който се явява най-висшата част на душата, хранеща уважение и общение с Бога, заслужава всичките изброени атрибути, понеже се усъвършенства в благата и даровете Божии.

стр. 286

И едното, и другото потвърждава св. Павел, който казва за чувствения човек (т.е. този, който управлява своята воля само посредством чувствата), че: “не побира това, което е от Духа Божий”, а за другия, който възвисява своята воля към Бога, казва, че: “всяко нещо изпитва, а той от никого не се изпитва” (1 Послание към Коринтяни 2:14,15). Понеже тук душата има възхитителна полза от голямото си разположение към възприемането на благата Божии и даровете духовни.

5. Третата полза се състои в това, че с голямо изобилие възрастват вкуса и радостта на волята в преходното, понеже, както казва Спасителят: “Който е оставил заради Моето име, стократно ще приеме” (Матей 19:29). По такъв начин, ако отричаш веселието, стократно ще ти въздаде Господ в този живот и преходното, и духовното, така както за едничката радост, която имаш от нещата чувствени, стократно ще се наредят за тебе нещастия и огорчения.

Затова, в очистения от радостта на зрението, ще последва радост духовна в душата, направляваща към Бога всичко, каквото види – било то предмети тварни или Божествени, а също и в останалите чувства, които са вече очистени.

Както в състоянието на невинност всичко, което нашите праотци са виждали, яли и продумвали в рая, им е служило за основна радост от съзерцанието, за да подчиняват успешно чувствената част на разума, така този, който държи чувствата си очистени, а всички чувствени неща – подчинени на духа, с първото движение търси удоволствие в най-сладкото свое поучение и в съзерцанието на Бога.

стр. 287

6. Откъдето чистотата на всичко висше и низше му носи повече блага и служи за още по-голямо очистване, така както нечистотата на едното и другото обикновено носи зло. Но този, който не побеждава радостта от въжделенията, не ще се възрадва на просветлението на радостта, изливаща се от Бога, чрез Неговите творения и дела.

Този, който не живее съгласно чувствата, държи всички свои чувства и способности насочени към Божествено съзерцание. Затова съществува истина в добрата философия, че всяко нещо действа в зависимост от това, какво битие има и какъв живот живее, и ако душата живее духовен живот (умъртвила животинския), то без противоречия, имайки вече всички свои духовни действия, трябва с всяко нещо да се приближава към Бога. Оттук следва, че чистият по сърце във всички неща намира вести от Бога, радостни и вкусни, весели и любовни, чисти и духовни.

7. От казаното произтича следващото поучение, което се състои в това, че докато човек не придобие навика за очистване на чувствата от радостта чувствена, за да може с първото движение да извлича ползата, за която говорихме, има нужда от отрицание на своята радост и вкус към нещата чувствени, заради ограничаване на чувствения живот на душата. Но се опасявам, че тъй като още не е духовен, не ще може да извлече полза от тези неща и по-скоро ще да е по-наситена и крепка ползата за чувствата, отколкото за духа, давайки превес в своите действия на чувствената сила, която твори повече чувствено и го поддържа. Понеже, както казва нашият Спасител: “Роденото от плътта, плът е, а роденото от Духа, дух е” (Йоан 3:6).

стр. 288

И това е достойно за голямо внимание, защото е истина. И да не се осмелява онзи, който още не е умъртвил вкуса си към чувствените неща, твърде много да се ползва от силата и деятелността на чувствата, относно което вярвам, че ще му съдейства неговия дух, защото твърде много нараства силата на душата без тези чувствания, т.е. с погасяването на радостта и въжделенията, от които той се ползва в тях.

8. Няма нужда да говорим за благостите на славата, която в другия живот ще последва от отрицанието на тази радост в телесния живот, тъй като освен телесните дарове на славата, такива като живост и яснота, ще има и много по-възхитителни. Такова е възрастването на славата в душата, която отвръща на Любовта Божия, и заради Бога се отрича от изброените чувствени неща, както казва св. Павел, че след всяка радост преходна и вехта “произвожда нам от много по-много вечна тежина на слава” (2 Послание към Коринтяни 4:17).

Тук не ще споменавам останалите ползи, както морални, така и преходни, а също и духовни, които следват от тази нощ на радостта, понеже всички те се явяват по-значителни от това, че отричаните в тях радости са по-силно съединени с природата и затова с отричането им се придобива по-дълбока чистота.