ГЛАВА ШЕСТА

За придобивките, които душата получава от забравянето и опустошението на всички размишления и понятия, които естествено е способна да има, благодарение на паметта.

1. В замяна на вредите, за които говорихме, и които касаят душата заради схващанията на паметта, можем също така да изведем и придобивки, които са в резултат на забвението и опустошението на тези постижения на паметта. Понеже, съгласно натуралистите, същата наука, която служи на една противоположност, служи и на друга.

Що се отнася да първата придобивка, душата се ползва с мир и душевен покой, понеже липсват изменчивостта и душевния смут, породени от думите и понятията на паметта. И като следствие душата придобива чистота на съвестта и чистота в самата себе си, чрез което има голямо разположение към Мъдростта човешка и Божествена, и към добродетелите.

стр. 234

2. Що се отнася до втората придобивка, освобождавайки се от множество внушения, изкушения и подбуди на беса, които влизат в душата чрез размишленията и понятията и привнасят много нечистоти и грехове, както казва Давид: “Присмиват се и говорят с лукавство за насилие” (Псалм 73:8), демонът бива лишен от оръжието, с което естествено воюва против духа, и което са размишленията.

3. Относно третата придобивка, то посредством съсредоточеността и забравянето на всички неща душата придобива разположение към това, да бъде повдигната от Светия Дух и просветена от Него, който (както казва Премъдростта): “Ще се отвърне от неразумни умувания” (Книга Премъдрост Соломонова 1:5).

Но дори и да не получава човек друга придобивка, освен тази да се освободи от мъките и безпокойствата посредством забвението и опустошението на паметта, това само по себе си е голяма придобивка и благо. Защото тези мъки и безпокойства, които сътворяват в душата нещата и събитията противни, никога не ползват и не служат за процъфтяването на самите тези неща и събития, а по-скоро вредят и на себе си, и на самата душа.

По този повод казва Давид: “Наистина напразно се смущава всеки човек” (Псалм 39:6).

Така че е ясно, че винаги напусто човек се безпокои, понеже никога безпокойството не е в негова полза.

Дори и всичко да се свърши и изчезне, и всички неща да се преобърнат и да се възпротивят, то е напразно човек да се безпокои, понеже чрез това по-скоро повече ще се повреди, отколкото да се избави. А трябва да понесе всичко това с равно спокойствие и мир, които не само че внасят полза за душата чрез множеството блага, но и позволяват за самите тези противни неща да се съди по-правилно, и спомагат за избавлението от тях.

стр. 235

4. Затова Соломон, познавайки добре вредата и ползата от това, казва: “Познах, че няма друго добро в тях, освен да се всели някой и да прави добро в живота си” (Екклисиаст 3:12), с което дава да се разбере, че във всички случаи пред лицето на противностите по-скоро човек трябва да се радва, отколкото да се възмущава, за да не изгуби по-доброто благо, в сравнение с всяко процъфтяване, което е спокойствие и мир на душата във всички неща противни. Такова благо човек никога не ще изгуби, ако не само забрави понятията и размишленията, но още и ако се отстрани от слуха и зрението, и от всичко, с което те разполагат. Тъй като нашето битие е толкова леко и неустойчиво, че дори и бидейки добре тренирани, едва успяваме да не се сблъскаме в паметта с нещата, които възмущават и променят душата, пребиваваща в мир и покой, и забравила всички неща. За това говори Йеремия: “Душата ми помни това непрестанно и се е смирила в мене” (Плач Йеремиев 3:20).

ГЛАВА СЕДМА

В която се разглежда вторият вид схващания на паметта, които са понятията и фантазиите свръхестествени.

1. Дори в разсъжденията за първия вид естествени схващания да дадохме наука също и за естественото въображение, е целесъобразно да посветим тази глава на любовта към други форми и понятия, които се съхраняват в самата памет, и които са неща свръхестествени, такива като: видения, откровения, свръхестествен говор (послания) и чувствувания, възникващи свръхестествено. Такива неща, които преминават през душата, обикновено оставят образи, форми и фигури или запечатани понятия кога в душата, кога в паметта или във въображението, а друг път са живи и действени. Относно тези неща е нужно също да дадем предупреждение да не се затрупва паметта с тях, за да не стане препятствие за съюза с Бога в чиста и непорочна надежда.

стр. 236

2. Казвам, че душата, за да постигне това добро, никога не бива да се задържа на тези неща ясни и отчетливи, които преминават през нея по свръхестествен начин, нито да съхранява в себе си форми, фигури и понятия за тези неща, защото, колкото повече душата се стреми да направи някое постижение – естествено или свръхестествено, толкова по-малко способност и разположение ще има в нея да влезе в бездната на вярата, поглъщаща всичко останало. Защото, както е казано, никакви форми и понятия свръхестествени, които могат да се запазят в паметта, не са Бог. А от всичко, което не е Бог, душата трябва да се освободи, за да върви към Бога. Трябва, също така, да разруши паметта за всички тези форми и понятия, за да се съедини с Бога в надежда. Защото всяко притежание е противно на надеждата, която, както казва св. Павел: “е осъществяване на онези неща, за които се надеем” (Послание към Евреите 11:1).

Оттук следва, че колкото повече паметта се опустошава, толкова повече има надежда, а колкото е по-голяма надеждата, толкова повече душата се единява с Бога. Понеже относно това, което касае Бога, колкото повече се надява душата, толкова повече постига. И следователно, повече се надява, когато повече се опустошава, и когато се лиши съвършено от всяко притежание на каквото и да било, остава в обладание на Бога в Божествен съюз.

стр. 237

Но много особи не желаят да се лишат от сладостта и вкуса на понятията в паметта, и чрез това не стигат до висше владение и девствена сладост. Защото, “който не се отрече от всичкия си имот, не може да бъде мой ученик” (Лука 14:33).

ГЛАВА ОСМА

За вредите, които свръхестествените понятия могат да причинят на душата, ако тя размишлява над тях. Говори се за това, колко вида биват.

1. Пет вида вреди заплашват духовния човек, ако той се съсредоточава и размишлява над тези понятия и форми, в които са запечатани неща, преминаващи през него по свръхестествен начин.

2. Първият вид се състои в това, че човек често се заблуждава, приемайки едно нещо за друго.

Вторият, който е близък до първия вид, се състои във възможността за изпадане в суетност и високомерие.

Третият се заключава в това, че бесът има голяма власт да заблуждава посредством схващанията, които посочихме.

Четвъртият е такъв, че препятства единението с Бога в надеждата.

Петият се състои в това, че в по-голямата си част за Бог се съди низко.

3. Що се касае до първия вид, то е ясно, че ако духовният човек се задържа за тези понятия и форми, размишлява за тях, многократно ще се заблуди в своя разсъдък, понеже никога не могат напълно да се знаят нещата, които естествено се явяват във въображението, нито да се има пълно и вярно съждение за тях, така още по-малко е способен на това разсъдъка относно свръхестествените неща, които превъзхождат нашите способности и по-рядко се случват.

стр. 238

Затова и духовният човек често си мисли, че това са неща от Бога, а не че се явяват само негови фантазии, а многократно си мисли че това, което е от Бога, е от беса и обратно. А още по-често му остават форми и понятия, съответстващи на доброто и злото, чужди и свои, и прочие фигури, които му се представят, и той ги задържа в себе си като много верни и истинни, а те са напълно фалшиви. А за истинските съди като за фалшиви, въпреки че е по-безопасно да държи тях като такива, тъй като това се ражда от смирението.

4. А ако не се заблуди в истината, може да се заблуди в количеството и качеството, мислейки малкото за голямо, а голямото – за малко. И относно качеството, приема съдържанието на своето въображение за едно или друго нещо, а то е нито едното, нито другото, приемайки, както казва Исайя: “тъмнината за виделина, а виделината за тъмнина; горчивото за сладко, а сладкото за горчиво” (Исайя 5:20). И накрая, ако познае по чудо едно, ще се заблуди в друго. Също онзи, който не иска да прилага разсъдъка за съждение, достатъчно е, че прави от тези неща събитие, така че (макар и пасивно) ще последва някаква вреда, макар и не от вида, за който говорим, но все от някой от другите четири.

5. Това, което е нужно на духовния човек, за да не попадне под властта на вредата от своите разсъждения, е да не желае да прилага своя разсъдък за това да знае какво има и какво усеща в себе си: било то някакво видение, понятие или усещане; нито да жадува да познае такива неща, нито да прави събитие от такова нещо, освен, за да разкаже за него на духовния си наставник, който да разбере как да освободи паметта от тези схващания. Тъй като всичко, което има в себе си духовния човек, не ще помогне на Любовта Божия толкова, колкото и най-малкият акт на жива вяра и надежда, които действат в пустотата и отказа от всичко.

стр. 239

ГЛАВА ДЕВЕТА

За втория вид вреда, заключаваща се в риска от изпадане в самомнение и празно високомерие.

1. Вече споменатите свръхестествени схващания на паметта доставят на духовния човек също така голяма възможност да изпадне в някакво високомерие и самомнение, ако ги превръща в събитие и ги приема за нещо. Затова, както е по-свободен от падане в този порок онзи, който няма в себе си нищо такова, понеже не вижда в себе си с какво да се накичи, така напротив, този, който има в себе си такива неща, има възможността да мисли за себе си, че вече е някой, тъй като има тези свръхестествени послания. Понеже, дори и да е вярно, че може да ги припише на Бога и да благодари, с всичко това остава известна удовлетвореност в духа, и оценка на тях и на себе си, което незабелязано ражда известно духовно високомерие.

2. Такова може ясно да се види в неудоволствието и несъгласието с тези, които не ги хвалят в духа и не ценят съдържащите се в него неща, както и в страданието, причинявано от мислите или чутото за това, че и друг някой владее такива неща или даже по-добри.

Всичко това ражда тайно самомнение и надменност, и те така и не могат да разберат, че са привързани към тези неща твърде много. Мислят, че имат достатъчно от известната формула на съзнанието за духовна нищета, заедно с това пълна вътрешна самооценка и задоволство от самите себе си; наслаждават се на своя дух и на благата духовни – по-големи отколкото на друг, подобно на фарисея, който благодарил на Бога, че не е такъв, както другите, и че обладава такива добродетели, в които е доволен от себе си и се кичи с тях (Лука 18:11-12). И въпреки, че духовните хора, за които тук става въпрос, не говорят така, имат тези неща в духа си. А някои стигат до такава надменност, че стават по-лоши и то беса, така че щом само видят в себе си някакви схващания, чувства благочестиви и Божия нежност, както им се струва, вече се облажават с мисълта за своята по-голяма близост с Бога, и смятат че онези, които нямат такива неща, стоят на много ниска степен, за което ги презират, както фарисея.

стр. 240

3. За да се избегне тази заразна вреда, мерзка в очите на Бога, следва да се вземат под внимание две неща. Първото е това, че няма доблест в схващанията и чувствуванията за Бога заради тяхната възвишеност, и я няма в нищо, което при такава вътрешна установеност може да се почувства. Но напротив, доблестта е в това, че не се чувства вътре в човека, което идва от голяма скромност, пренебрегване на себе си и на всички свои неща – добре оформени и осезаеми в душата, както и в доволството от това, че и другите изпитват същото, без желание да има в сърцето на ближния някаква важност.

4. Второто се състои в задължителното взимане под внимание на това, че всички видения и откровения, и чувствувания небесни, и още всички подобни на тях, не струват колкото и най-малкия акт на смирение, който има ефекта на милосърдието, което не цени своето, не се грижи за него, няма нечисти помисли, не си приписва никакво добро, но само на другите.

По такъв начин, съгласно това, не би трябвало да отделяме толкова внимание на тези свръхестествени схващания, освен в загрижеността за забравянето им, за да останем свободни.

стр. 241

ГЛАВА ДЕСЕТА

За третата вреда, която може да се причини на душата от беса посредством въображаемите схващания на паметта.

1. От всичко казано по-горе добре става ясно, колко вреда може да причини беса на душата, посредством свръхестествените схващания, тъй като не само може да вкарва в паметта и фантазията множество лъжливи понятия и форми, които изглеждат истински и благи, запечатвайки ги в духа и чувството силно и достоверно по пътя на внушението. Така че на душата ѝ се струва, че възприема не нещо друго, а точно това, което ѝ се представя, (тъй като бесът може да се трансформира в ангел на светлината и душата вижда светлина). Също така в истините, които са от Бога, бесът е способен да съблазнява по много начини, подбуждайки към въжделения – кога духовни, кога чувствени. Затова, ако душата се полакоми за такива схващания, бесът много лесно подбужда в нея въжделения и подтиква към духовна лакомия и други вреди.

2. И за да направи това успешно, той внушава и влага вкус и аромат, и услада на чувствата, съответно в нещата Божии, чрез което душата, ослепена и осладена с този вкус, го следва сляпо, съсредоточавайки се повече върху вкуса, отколкото върху Любовта. И така тя отделя повече внимание на схващанията, отколкото на оголването и опустошението, които принадлежат на вярата, надеждата и Любовта Божии. Така бесът я отвлича малко по малко, заблуждавайки я и склонявайки я да вярва в неговите лъжи с голяма лекота. Тъй като на сляпата душа лъжата не изглежда като лъжа, нито злото като зло, понеже тъмнината ѝ изглежда като светлина, а светлината като тъмнина и оттук изпада в хиляди обърквания както по отношение на естеството, така и по отношение на морала, а така също и по отношение на духа. Всичко това се случва с онзи, който от самото начало не е отхвърлил вкуса на тези неща свръхестествени, понеже отначало той е съвсем слаб и не така зъл, заради което не се предпазва достатъчно душата и оставя този вкус, а той расте както синаповото зърно става голямо дърво. Затова е казано, че малката грешка в началото е голяма в края.

стр. 242

3. За да избегне тази вреда, причинявана от беса, е много важно душата да не иска да вкусва такива неща, защото навярно ще върви ослепявана от този вкус и ще падне.

Дори и без използването им от беса, вкусът, мирисът и сладостта със своите собствени плодове ослепяват душата. Това дава да се разбере Давид с думите: “Ако река: Наистина ще ме покрие тъмнината; то и нощта ще бъде виделина около мене” (Псалм 139:11).

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Четвъртата вреда за душата от свръхестествените схващания на паметта, която препятства единението.

1. За тази четвърта вреда няма да говоря много, защото вече изяснихме всяка стъпка в тази Трета книга, в която доказахме, как, за да се съедини с Бога в надежда, трябва душата да се откаже от всичко, което държи в паметта, тъй като в пребиваването в надежда изцяло в Бога, не трябва да има в паметта нищо, което не е Бог. И както вече казахме, никаква форма, нито образ, нито понятие, което може да се запази в паметта, не е Бог, нито Негово подобие – било то небесно или земно, естествено или свръхестествено, както е казал Давид: “Няма между Боговете подобен на Тебе, Господи” (Псалм 86:8). Откъдето следва, че ако паметта желае да си поживее с нещо такова, препятства на Бога – първо, защото то самото пречи и второ, защото колкото повече има паметта в себе си, толкова по-малко остава за надеждата.

стр. 243

2. Необходимо е душата да остане оголена и в забвение относно формите и понятията за свръхестествените неща, за да не препятства паметта единението с Бога в съвършена надежда.

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Петата вреда, която може да получи душата от въображаемите свръхестествени форми и схващания, в които са заключени низки и несъответствени съждения за Бога.

1. Не по-малка за душата е и вредата, която следва от желанието да се задържат във въображението и паметта посочените форми и образи на свръхестествени неща, които ѝ се съобщават главно, ако душата желае да ги получи заради Божественото единение. Твърде лесно е да се съди за битието и висотата Божии по-малко достойно и възвишено, отколкото това подобава на Неговата непостижимост, тъй като дори разумът и разсъдъкът да не съставят ясно съждение за нещо подобно на Бога, самата оценка на тези схващания (ако в края на краищата душата ги цени) твори и причинява в душата оценка и чувство за Бога не толкова висши, на каквито учи вярата, говореща ни за Неговата несравнимост, непостижимост и т.н.

стр. 244

Понеже всичко, което душата внася (тогава) в творението, препятства на Бога по естествен начин вътре в нея посредством оценяването на тези неща на схващанията: получава се определено сравняване на тези неща с Бога, което не позволява нито да се съди за Бога, нито да се цени Той толкова високо, както е необходимо. Защото творенията, било то земни или небесни, и всички понятия и образи – естествени и свръхестествени, които могат да се запечатат дълбоко в способностите на душата по причина на поставянето им на висота в този живот*, нямат никакво сравнение или съответствие с Бога, понеже на Бог не подобава ни род, ни вид. А душата в този живот е способна да възприема ясно и отчетливо само това, което попада в някакъв род и вид. Както казва св. Йоан: “Никой никога не е видял Бога” (Йоан 1:18) и Исайя: “Око не е видяло друг Бог освен Тебе” (Исайя 64:4). И Бог е казал на Моисей: “человек не може да Ме види и да остане жив” (Изход 33:20).

* има се предвид живота на душата в тяло (бел. ред.)

Понеже, който обременява паметта и останалите способности на душата с това, което те могат да постигнат, не е в състояние да цени Бога, нито да почувства Неговия образ както трябва.

2. Ще приведем едно сравнение от ниско ниво. Ясно е, че в колкото по-голяма степен някой обръща взора си към слугите на царя и им отделя повече внимание, толкова по-малко се сеща за царя и толкова по-малко го цени. Защото, дори и уважението му да не е формално и да не се съзнава ясно, то проличава в делата му, и колкото повече той влага в слугите, толкова повече оставя своя господар, в следствие на което не съди достатъчно високо за царя, тъй като слугите му изглеждат стоящи по-напред от своя господар. Същото става и в отношението на душата към Бога, когато тя прави събитие от горепосочените творения. Това сравнение е много ниско, защото Бог битийно се отличава от своите творения и стои безкрайно далеко от тях. Всички те трябва да остават вън от полезрението на душата, за да не ги помести тя в Бога посредством вярата и надеждата.

стр. 245

3. Тези, които не само правят събитие от посочените схващания, но и мислят, че Бог е подобен на някое от тях, и че посредством тях може да се стигне до единение с Бога, вече силно са се заблудили и се движат, губейки постоянно светлината на вярата в разбирането, посредством която тази способност се съединява с Бога. Също така те не възрастват във висотата на надеждата, посредством която паметта се съединява с Бога в надежда, и която трябва да бъде оголена от всичко въображаемо.

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

За ползите, които душата придобива с отделянето си от схващанията на въображението. Отговаря на определено възражение и изяснява едно различие между естествените и свръхестествените схващания.

1. Ползите, които имаме при опустошението на въображението от неговите форми, са добре видни в светлината на тези пет вреди, за които говорихме, че се причиняват на душата, ако тя иска да задържи тези форми.

Но освен тях, душата има и други ползи като отдиха и спокойствието на духа. Защото, оставяйки това, което естествено притежава, когато се освобождава от образите и формите, се освобождава също така и от загрижеността за това, дали те са добри или лоши; как трябва да постъпва с едните и как с другите; от труда и загубата на времето на духовния наставник в желанието си да се увери чрез него, че няма никаква необходимост да знае, тъй като нищо от това няма значение.

стр. 246

И така, времето и богатството на душата, които се губят за това и за разбирането му, могат да бъдат използвани за друго, по-добро и по-полезно занимание, каквото е подчинението на волята на Бога и грижата за постигането на оголване и духовна нищета, както и на чувствена нищета, която се състои в желанието за действително израстване от всички тези пристрастия към утешения и схващания – вътрешни и външни. Това добре се извършва в желанието и грижата за отделянето на себе си от тези форми, тъй като оттук следва такава голяма полза като присъединяването към Бога, Който няма нито образи, нито форми, нито фигури. И тази полза е толкова по-голяма, колкото по-голямо е отчуждаването от всички форми, образи и фигури въображаеми.

2. Но много духовни хора са съветвани да се погрижат за получаването в душата на съобщения и чувствувания от Бога, и желание за възприемане на Бога, така че да имат какво да Му дарят, тъй като, ако Той не ни дава нищо, и ние нищо не ще Му дадем. И както казва св. Павел: “Духът не угасяйте” (1 Послание към Солуняните 5:19) и Възлюбения на невестата: “Положи ме като печат на сърцето си, като печат на мишцата си” (Песен на Песните 8:6), което вече е някакво схващане. За подобни схващания, съгласно гореизложеното учение, не само че не трябва да се грижим, но дори и Бог да ни е изпратил такова, трябва да се отстраним от него. И тъй като е ясно, че Бог ги дава за добро и произвежда благо действие в душата, значи, ние не трябва да отблъскваме това съкровище със силата, което е и вид надменност – нежелание да се допусне делото Божие, тъй като без тях сами по себе си не означаваме нещо.

стр. 247

3. За да се отговори на това възражение, е необходимо да се обърнем към написаното в глава 16 и 17 на Книга втора, където е отговорено на това съмнение. Там казахме, че е благо изпълването на душата със свръхестествени схващания, когато те идват от благ източник и душата остава пасивна в момента, когато те се представят от чувствата, а собствените способности на душата не извършват никакви действия.

От тук става ясно, че на душата не ѝ трябва воля, за да ги допусне в себе си, защото, както вече казахме, ако душата иска в този момент да работи със своите способности, то със своите низки, естествени действия препятства свръхестественото, което посредством тези схващания Бог произвежда в тях в същото време. Но, тъй като тези схващания на въображението в духа се дават на душата пасивно, също пасивно трябва да се отнася душата към тях, като в нищо не внася своите действия, нито вътрешни, нито външни. И това означава да се предпазят усещанията за Бога, защото по този начин душата не ги губи чрез своя низък начин на действие. И това също означава да не се “гаси” Духът, понеже той гасне, ако душата се държи не така, както Бог я води и ако в това време, когато Бог ѝ дарява духа в пасивно състояние (както в тези схващания), тя иска да се държи активно, работейки с разсъждение или търсене на нещо в тях.

И става ясно, че ако в този момент душата иска да действа с усилие, не ще бъде нейният труд превъзхождащ естеството ѝ, защото сама по себе си е неспособна на повече, понеже свръхестествено не движи сама себе си, но я движи Бог и Той влага чудното в нея. Ако тогава душата иска да действа със силата, която има в себе си, то препятства със своята активна работа на онази пасивност, в която Бог се съобщава с нея, тъй като нейната собствена работа е от друг вид и по-низка от онази, която ѝ съобщава Бог. Работата, която е от Бога, е пасивна и свръхестествена, а работата на душата е активна и естествена, и тя е погасяване на Духа.

стр. 248

4. Че тази работа душевна е по-низка, е ясно, понеже способностите на душата не могат сами по себе си да оперират и рефлектират, освен върху някаква форма, фигура и образ, и това е обвивката на субстанцията на Духа, който се крие под нея.

Тези субстанция и Дух не се единяват със способностите на душата в разума и любовта, ако не се прекрати деятелността на способностите, защото намерението и целта на такава деятелност не се заключават само в приемането на субстанцията на тези форми от разумната и любяща душа. Оттук произлиза и разликата между деятелността активна и деятелността пасивна, както и преимуществото, което има ставащото пред вече станалото, както между тези, които възнамеряват да получат и тези, които вече са получили.

Оттук следва, че ако душата иска да използва своите способности активно в такива свръхестествени схващания (които Бог дарява в духа на пасивността), то, оставяйки направеното, за да се върне към действието, не ще се възполза нито от направеното, нито със своите действия ще сътвори нещо друго, освен възпрепятстване на направеното. Защото не може самостоятелно да получи духа, който Бог трябва да ѝ дари без нейната активност. И така душата загасява духа, който Бог ѝ влива в схващанията на въображението, ако трупа от тях съкровища в себе си. И така, тя е длъжна да ги остави, държейки се пасивно и отрицаващо, понеже тогава Бог ще придвижи душата към нещо по-голямо, което тя не би могла да постигне сама. За това свидетелства Пророкът: “На стражата си ще застана и ще се възправя на стълпът, и ще пазя, за да видя що ще ми говори” (Аввакум 2:1). Което ще рече: ще се възвися над всичките стражи на моите способности, и не ще дам крачка напред на моите действия, и така ще мога да наблюдавам каквото ми се говори, т.е. да разбирам и усещам това, което ми се съобщава свръхестествено.

стр. 249

5. И това, на което се радва Възлюбления, подразбира любовта, която изпитва към възлюблената, и която по правило предполага уподобяване на единия любим на другия. Затова ѝ казва: “положи ме като печат на сърцето си” (Песен на песните 8:6), където всичките стрели на Любовта (които са действия и подбуди на Любовта) попадат в целта. И така се уподобява възлюблената на Възлюбления посредством действията и подбудите на Любовта до пълното си преобразяване в Него.

6. Доколкото всичко, за което душата следва да бъде загрижена във всички схващания, които идват в нея свише, както въображаеми, така и всякакви други (видения, послания, чувствувания, откровения), не се прилепва към буквата и обвивката т.е. всичко това, което означават, представляват или дават да се разбере, само обръща към Любовта Божия, която вътрешно се причинява в душата. И в този ключов аспект трябва да се насочи вниманието на чувствата, а не във вкуса или сладостта, или във фигурите, но само в чувството на Любов.

И само заради това, за да вложи в духа подбуждение към Любов, благото действие може понякога да съвпадне с тези образи и схващания, които предизвиква Любовта. Защото дори да не произведе такъв ефект, когато се припомня, както е било първия път, сега при припомнянето, то обновява Любовта и дава възвисяване на разума в Бога, най-вече чрез припомняне на някои фигури, образи или чувства свръхестествени, които обикновено се запечатват в душата за дълго време и никога не я напускат. А тези, които така се запечатват в душата, почти всеки път когато душата им обърне внимание, ѝ причиняват Божествени действия на Любовта, сладост, светлина и т.н. – някой път повече, друг път по-малко. И така Бог ги сътворява по великата Своя милост, защото има в Себе Си неизчерпаем източник на Добро.

стр. 250

7. Тези фигури, произвеждащи такива действия, живо се вкореняват в душата, не както другите образи и форми, закрепени във въображението. Няма необходимост душата да се обръща за тях към своите способности, когато желае да си припомни тези форми, понеже е ясно, че тя ги има в самата себе си, подобно на образа в огледалото. Когато някоя душа има в себе си такива фигури, успешно може да си ги припомни с действие на Любовта, за която говорихме, защото те не пречат на съюза с Любовта във вярата, понеже душата не желае да се храни с образи, а се ползва от Любовта, оставяйки веднага фигурата. И така в пасивно припомняне тази фигура ѝ помага.

8. Трудно е да се даде знание за това, кога тези фигури се запечатват в душата и кога във въображението, защото тези, които са във въображението, се случват по-често. Някои особи обикновено привнасят във въображението видения въображаеми, и твърде често те се представят по един и същи начин, или защото този орган у тях е много развит, така че трябва само да помислят и веднага във въображението им изниква някаква фигура; или защото в тях ги внася бесът; или защото в тях ги влага Бог, за да се запечатат в душата. Тези фигури могат да бъдат разпознати по техните действия. Тези, които са естествени или от беса макар и подобни, нямат никакъв благ ефект и не дават на душата духовно обновяване, а тя само сухо ги наблюдава. Дори тези, които по същество са благи, при припомнянето им произвеждат някакво благо действие. Значи формите, които са се запечатали в душата, винаги когато се обръщаме към тях, произвеждат в нея някакво действие.

стр. 251

9. Имащият такива запечатани форми лесно разпознава едните и другите, за имащия опит разликата между тях е съвършено ясна. Ще кажа само, че тези, които се запечатват в душата за дълго време, се случват много по-рядко. Обаче, едни или други, добре е душата да не иска нищо да постига, освен Бога в надеждата на вярата.

А на тези, които възразяват, казвам, ако надменността представлява отхвърляне на тези неща, по същество добри, то въздържателната скромност ги използва по най-добър начин и се ръководи от тях с голяма безопасност.