ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

Обосновава необходимостта от тези три знака и посочва тяхната неотменност за придвижването на душата напред.

1. Що се касае до първия от посочените знаци, то е необходимо да се види, че духовният човек, за да може да встъпи на пътя на Духа, т.е. в съзерцанието, е длъжен да изостави пътя на представите и размишленията дискурсивни тогава, когато вече не намира в тях повече удоволствие и не може вече да размишлява. Това са на вид две причини, но се заключават в една.

Първата е тази, че душата по някакъв начин е изчерпала всякакво добро духовно, което би могла да намери в нещата Божии по пътя на размишлението и разсъждението. Проявлението на това се забелязва в невъзможността да се размишлява и разсъждава както по-рано, както и в липсата на всякакъв вкус и удоволствие от тях, каквито е получавала душата преди да стигне до радостта на духа. Тъй като обикновено всеки път, когато душата приеме някое ново духовно благо, го приема, наслаждавайки се духовно до степента, в която това благо ѝ е принесло полза. Понеже то се явява своего рода чудо, ако може да ѝ принесе полза духовна, помощ и вкус.

Понеже както казват философите: “което е вкусно, то храни и подсилва”. Затова казва и Йов: “Яде ли се невкусното без сол?” (Йов 6:6). Ето причината за невъзможността за разсъждения и размишления: недостига на вкуса, изпитван тук духом и недостатъчното хранене.

2. Втори знак се явява това, че душата през този период има вече духа на размишлението в неговата същина, тъй като целта на размишленията за нещата Божии се явява натрупване до определена степен на познания и Любов Божии. Всеки път, когато душата придобива част от тях чрез размишление, те се превръщат за нея в уверено действие. И както множеството действия, насочени към определен предмет, сътворяват в душата прецизност, така и множеството действия на тези любовни познания, които придобива душата в определени случаи, се превръщат за нея в определеност, или в качество. В много души Бог извършва такива действия без посредничество, водейки ги към съзерцанието.

стр. 117

Понякога това, което душата е придобила с труд в личните си действия на познание, сега вече чрез употребата те се превръщат в нея в определеност и субстанция на единно любовно познание, а не както по-рано – разделено и частично. И сега, още щом се съсредоточи за молитвата, пие в сладост и без изнурение, както имащия до себе си вода, без да е длъжна да я добива от дълбокия кладенец на старите размишления, образи и форми. Сега вече душата, още щом застане пред Бога, влиза в акт на познание тъмен, любовен, спокоен и умиротворен, в който пие мъдрост, любов и сладост.

3. Затова, ако душата, намираща се в това спонтанно състояние, бива принудена отново да се труди с размишления над частични познания, усеща голямо изнурение и неохота. Тогава с нея се случва това, което се случва с новороденото, когато го откъснат от пълната с мляко гръд и го принуждават отново да я търси.

4. Много начинаещи, влезли в това състояние, постъпват по този начин. Тъй като предполагат, че цялата работа се състои в размишления и разсъждения с помощта на форми и образи, явяващи се някаква обвивка на духа и понеже не намират тези образи и форми в този любовен и субстанциален покой, в който жадува да остане душата, и в който няма ни едно ясно понятие, предполагат, че са се заблудили и губят време. Така започват да търсят тази обвивка, т.е. измислените свои представи, но така и не я намират, защото тя отдавна е отстранена. Започват да се тревожат за себе си, мислейки, че се движат на сляпо и са се изгубили. И в крайна сметка наистина се изгубват, въпреки че не смятат така. Понеже се изгубват за собствените си чувства и наченки на интуиция, а това означава навлизане в Духа, който сам ги отделя. Колкото по-малко разбират, вървейки след Него, толкова по-дълбоко навлизат в нощта на духа, обсъждана в тази книга, която трябва да преминат, за да могат извън всяко ръководство да се съединят с Бога.

стр. 118

5. Що се касае до втория знак, то няма много за отбелязване, понеже вече е ясно, че в този период душата определено не може да намери удоволствие в други представи, по същество светски, тъй като и в по-съответстващите ѝ, т.е. в Божиите не намира вече вкус. Всичко това е поради споменатите вече причини. В това съсредоточение, както бе означено по-горе, представите се движат и променят, което им е присъщо. Това става въпреки склоността и волята на душата, която се умъртвява с тези представи, понеже те нарушават сладостта, блаженството и нейния покой.

6. Третият знак е потребен, за да може да се изостави размишлението. Той се изявява чрез познанието на Бога, или общо с любовното внимание, насочено към него. Не смятам, че тук е необходимо да говорим за него, понеже го споменахме по-напред, а ще се върнем на тази тема, когато ще говорим за това тъмно и общо познание. Ще бъде то на съответното място след обсъждането на всевъзможните понятия на разума.

Сега ще дадем само едно обоснование, с помощта на което ясно ще разберем, колко необходимо за душата е това проникновение, или общото и любовно познание на Бога в момента, когато душата трябва да излезе от пътя на размишленията. Без това познание и Божие присъствие душата би престанала да се труди и не би придобила нищо. Понеже, оставайки в размишленията, в които съди с помощта на органите на чувствата, но нямайки още съзерцание, или това общо познание, в което са деятелни нейните духовни способности: памет, ум и воля – обединени вече в това познание, завършено и прието чрез тях – би била лишена от всякакво обучение в това, което се отнася за Бога. Тъй като душата не може да действа, нито да получава плодовете от своята деятелност по друг начин, освен по пътя на тези два вида органи: чувствени и духовни. С помощта на органите на чувствата може да разсъждава, търси и достига до знанията на предметите; с помощта на духовните способности може да се радва на знанието, получавано чрез тях, когато те вече не действат.

стр. 119

7. Между първите и вторите органи на душата се получава такава разлика в действията, каквато съществува между самите действия и радостта от завършеното дело; между приемането и усвояването на това, което е получено; между умората от пътя и отдиха при достигането на целта на пътя; между приготовленията за пира и употребата на вече приготвеното и наслаждението без усилие. Ако душата не бе заета с размишление за действието на органите на чувствата или с приемането на това, което получава в органите на духа, и което се превръща в съзерцание и познание, не би била заета с нищо и пуста по отношение на двата вида свои способности. Тогава на какво основание бихме твърдели, че е заета? Затова последният извод се заключава в необходимостта от придобиването на това знание преди да бъде изоставен пътят на размишленията.

стр. 120

8. Налага се, също така, тук да отбележим, че общото познание, за което говорим, често е толкова тънко и деликатно, особено когато е чисто и простичко, и е така съвършено, по-скоро вътрешно и духовно, че душата не го постига и не го чувства, въпреки че се явява нейна област.

Често това се случва тогава, когато това познание в нея е по-ясно, по-просто, по-чисто, и по-съвършено, а така също и когато прониква душата по-чисто и по-отделено от другите понятия и частични знания, с които би могъл да е зает ума или чувствата. В този момент душата не чувства това, поради недостига на предмети, с които умът и чувствата биха имали възможност да се упражняват, а също и поради това, че тя не притежава своята предишна чувствителност.

И това се явява причина, поради която това познание колкото по-чисто, съвършено и просто става за ума, толкова по-малко уловимо започва да бъде и изглежда по-скоро тъмно. И обратно, колкото по-малко чисто и просто е за ума, толкова по-ясно и разумно му изглежда, понеже е облечено, украсено или затворено в някаква понятна за ума форма. Само на такива образи могат да се задържат умът и чувствата.

9. Казаното може да се разбере по-ясно чрез сравнение. Ако погледнем слънчев лъч, минаващ през стъкло, виждаме, че колкото повече прах има по него, толкова по-ясен и отчетлив за очите е лъчът. А наистина той е по-малко ясен, прозрачен и съвършен, тъй като е пълен с прах. А колкото по-чист и свободен от мръсотия е, толкова по-малко отчетлив е за очите, а когато е най-чист, става най-малко видим. Става така, че ако лъчът стане възможно най-чист и освободен от всякакви частички, дори и най-малките, веднага би станал напълно недостижим за очите. Понеже в него не е останало нищо, което може да се види. Окото не би намерило опора, защото светлината сама по себе си не се явява предмет на погледа, а само посредник, с помощта на когото окото схваща видимото. И когато липсват видими предмети, в които се отразява лъчът или светлината, е невъзможно да бъде видян. А именно тогава лъчът сам по себе си би бил най-чист и ясен, отколкото, когато е пълен с материални предмети и ни се струва, че е по-ясен тогава.

стр. 121

10. Същото е и със светлината духовна в ума, който се явява погледа на душата. Общото познание и надприродната светлина, за които говорим, го проникват така просто и ясно, и са така освободени от всякакви форми, явяващи се за ума собствени предмети, че той не може да ги забележи и схване. Дори колкото по-чисто е това знание, предизвиква в ума тъмнина, понеже го отделя от привичната светлина, форми и представи. Тогава той чувства и постига тъмнина.

Когато Божествената светлина не прониква душата така силно, тогава тя не усеща ни тъмнина, нито вижда светлина, нито разбира нещо от видяните неща естествени или свръхестествени. Тогава остава душата като погребана в голямо забвение, тъй като не знае къде се намира, какво и кога се случва нещо в нея. И в това забвение много часове минават, а когато душата се върне към себе си, ѝ се струва, че е минала само минута.

11. Това забвение има своите причини в чистотата и простотата на това постижение. Тъй като това познание е чисто и ясно, и овладявайки душата, я прави също такава чиста и ясна относно всякакви представи и чувствени форми, а също и относно образите на паметта, чрез които душата е действала във времето, така я довежда до забвението, като че е извън времето.

Оттук и молитвата на такава душа, без значение дали продължава дълго, изглежда съвсем кратка, понеже душата е съединена в чисто познание, независимо от времето. За тази кратка молитва е казано, че прониква в Небесата. Кратка е, защото е свободна от пределите на времето. (Книга Премъдрост на Иисуса Син Сирахов 35:16). Прониква в Небесата, понеже тази душа е приобщена към познанието небесно. Споменатото забвение оставя душата, когато тя започне да си дава сметка за последствията, които има в резултат на това Божествено постижение. Те стават известни във възнесението на ума, видян в правда вечна чрез отделяне и отдалечаване от всякакви вещи, форми и образи, както и от паметта за тях. Именно това изразява Давид, когато връщайки се в себе си след такова забвение, казва: “Нямам сън и съм като врабче, усамотено на покрива на къщата” (Псалм 102:7). “Усамотено” означава отделена и отдалечена от всички неща душа. “На покрива на къщата” означава, че умът е възнесен нависоко. Тук душата става като че нищо неразбираща, познава само Бога без да знае как. Подобно на това възлюблената в Песен на песните говори за следствията, които е произвел в нея сънят и забвението, в което е изпаднала. Това е изразено с думите “без да усетя” (6:12), което ще рече, че не знае как е станало това. Дори и да изглежда, че в това забвение душата нищо не прави и с нищо не е заета, понеже не действат нито чувствата, нито волята, тя не губи време. Понеже, макар че половината от способностите на душата са преустановили своята деятелност, разумът, обаче, се намира в гореописаното състояние. Затова в Песен на песните възлюблената, отговаряйки на собствените си съмнения, казва: “Аз спя, но сърцето ми е будно” (5:2). С други думи: по естество спя, прекратявайки всякакви действия, но сърцето ми чува по начин надприроден, възвисено до свръхестественото познание.

стр. 122

12. Очевидно, такова несъвършено познание може да причини това забвение, за което малко преди това споменахме. Това се случва само тогава, когато Бог откъсва душата от преходното до такава степен, че се задействат всички нейни естествени и духовни способности, което се случва рядко, тъй като това познание не по всяко време овладява цялата душа. В случая за който говорим, е достатъчно умът да бъде откъснат от всяко лично познание както преходно, така и духовно, а волята да няма охота да се занимава с което и да е от тези неща. Тогава имаме знак, че то се е превърнало в обиталище на душата.

стр. 123

Това свидетелство е необходимо тогава, когато познанието, за което говорим, се отделя само от самия ум, а душата не го забелязва. А ако едновременно се отделя и от волята, както почти винаги се случва, тогава веднага душата ще узнае, ако поиска, че това познание се явява нейно обиталище, и че тя е обкръжена от него, понеже усеща в себе си вкуса на Любовта – без да разбира и различава кого люби. Затова то се нарича общо познание на Любовта, понеже още щом се отдели умът в тъмнина, веднага се влива във волята вкусът на Любовта по толкова неясен начин, че душата не разбира с точност кого люби.

13. Засега е достатъчно разбирането на това, колко необходимо е познанието да бъде обиталище на душата, да остави тя дискурсивното мислене и едновременно с това да бъде уверена, че въпреки очевидното ѝ бездействие, тя не губи време напразно. От приведения по-горе пример може да се разбере, че душата не трябва да смята по-ясната и разбираема светлина за по-чиста, по-висша и по-ясна, въз основа на това, че по-отчетлива и понятна за ума е тази светлина, подобна на слънчевият лъч, който е по-ясен за очите, когато е пълен с прах. Това съвпада с утвърждението на Аристотел и теолозите за това, че колкото по-възвишена е светлината Божия, толкова по-тъмна е тя за ума.

стр. 124

14. Много още би могло да се каже за това Божествено познание и за следствията, които произлизат от него в съзерцаващите души. Но ще отложим това за по-подходящо време, тъй като това, което до сега разяснявахме, не ни позволява да се разпростираме твърде много. Това би направило тази наука по-тъмна, отколкото сега е. Този предмет рядко е обсъждан, понеже сам по себе си е неясен и необичаен. Разяснението се затруднява от моя неизряден стил и недостиг на знания. Без да се доверявам на собственото си умение да изразявам добре своите мисли, сигурно неведнъж съм се разпростирал излишно. Признавам, че повод за това е била мисълта, че ако нещо не може да се разбере след еднократно разяснение, то трябва да се поясни след това многократно. Надявам се, че благодарение на това по-нататъшната реч ще бъде по-ясна.

Мисля, че за да бъде по-пълна тази част, не трябва да оставяме без отговор определено съмнение, отнасящо се до познанието, за което тук говорим. Ще направим това в следващата глава.

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

Обясняваща, че при влизането в общото съзерцателно познание, душата трябва още не веднъж да се възползва от естествения процес на мислене и деятелността на естествените чувства.

1. Относно това, за което говорихме, може да се появи съмнение: става ли така, че придвижващият се, когото Бог започва да въвежда в това свръхестествено съзерцателно познание, започва да се утешава с него и не може вече никога да се възползва от пътя на размишленията, разсъжденията и естествените форми.

стр. 125

Ще отговоря, че това ни най-малко не означава, че начинаещите влизат в обладание на това любовно и просто постижение без никога да се опитват да размишляват, нито да се стараят за това. И е така, защото в началото ползването на това познание и състояние на съзерцание не е така съвършено и устойчиво, за да могат по желание да останат в него, а така също тези начинаещи не са още толкова далеч от размишленията, за да не могат никога да разсъждават и размишляват по познатият им начин и с известните им форми, намирайки в това нови неща. Напротив, когато въз основа на посочените по-горе знаци стане видно, че душата все още не е изпълнена с покой и познание, тя задължително трябва да се ползва от размишлението, докато не стигне до обладаване на упоменатото познание достатъчно съвършено. Последното има място тогава, когато, пристъпвайки към размишление, душата веднага влиза в това познание и покой без възможност за мислене и без желание за това. Докато не настъпи този момент, а той идва при онези, които вече са се придвижили напред в духовния път, трябва да се използва един или друг метод.

2. Става така, че душата влиза в това любовно и спонтанно присъствие без да използва своите способности, т.е. нищо не прави, а само получава. Иначе, за да влезе в състояние на съзерцание, трябва да си помогне със спокойно размишление и с мярка. В мига на влизането в съзерцание се прекратява действието на нейните способности. Тогава действително това велико познание се извършва в душата само`, а тя не прави нищо освен да пребивава в любовно внимание към Бога без да желае да види, нито да почувства. В това състояние Бог влиза в душата в нейната пасивност, както светлината влиза в онзи, който нищо не прави, а само държи очите си отворени. Това приемане на светлината, вливаща се в душата по свръхестествен начин се явява пасивно познание. И ако казваме, че душата бездейства, то не е защото тя не познава изобщо, но не познава със собствени усилия. Тъй като приема само това, което ѝ се дава, както става в озаренията, или в откровенията Божии.

стр. 126

3. За да се получи тази светлина Божия изобилно, е необходимо душата да не се старае да се възползва от друга яснота, произтичаща от други по-отчетливи светлини или форми, или понятия, или каквито и да било разсъждения, защото нищо от това не е подобно на тази безметежна и чиста светлина. Ако душата поиска в този стан да познае и различи отделни неща, дори духовни, то с това би попречила на тази тънка, проста и чиста светлина на Духа, както слънцето се закрива от облаците.

4. Оттук става ясно, че когато душата съвършено се очисти и освободи от всички видими форми и образи, пребивава в тази чиста и ясна светлина, преобразявайки се в нея в стана на съвършенството. Тази светлина винаги стига до душата, но често заради образите и завесата на сътвореното, зад която е скрита, не може да проникне в нея. Когато чрез оголване и нищета на духа душата напълно отхвърли тази завеса и препятствие, веднага светлината става чиста и ясна, преобразявайки се в проста и чиста мъдрост, която е Синът Божи. Понеже, когато в душата възлюбена не достига това, което е естествено, веднага се влива в нея това, което е Божествено, по начин както естествен, така и свръхестествен.

5. Духовният човек, когато не може вече да размишлява, е длъжен да се научи да пребивава в любовно внимание към Бога, с напълно утихнал ум, дори и да му се струва, че бездейства. Понеже тогава, в скоро време прониква неговата душа Божият покой с предивно и възвишено познание за Бога, обвито с Божията Любов. Нека се избягват ненужните вече форми, представи и размишления, за да не безпокоят душата и да не я извеждат от покоя към това, което приема с неохота и отвращение. Ако някой се бои от това, че нищо не прави, нека обърне внимание, че твърде много прави, за да успокоява душата и да я удържа в покой без каквито и да е действия и желания. Понеже тогава се изпълнява това, което Господ казва чрез Давид: “Млъкнете и разумейте, че Аз съм Бог” (Пс. 46:10), или: Отдалечете се от всички неща (както вътрешни, така и външни) и разберете, че Аз съм Бог.

стр. 127

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

Говори за схващанията на въображението, появяващи се във фантазията по свръхестествен начин. Показва, че те не могат да служат на душата като най-близко средство за единение с Бога.

1. След като поговорихме за впечатленията, които фантазията и въображението могат да приемат за естествен метод и да работят с тях дискурсивно, е необходимо да обърнем внимание на преживяванията свръхестествени, наречени въображаеми видения, които, въпреки че идват като образи, форми и представи, принадлежат на същото чувство както и естествените.

2. Под названието “въображаеми видения” разбираме всичко, което може да се представи на въображението по свръхестествен път и се превръща в образи, форми и понятия. Понеже всички впечатления и понятия, които влизат в душата посредством петте чувства телесни (сетива) и се задържат в нея по естествен път, могат да влязат и по свръхестествен начин, скриват се там и се отразяват като в огледало; паметта ги предоставя на разума, който ги разглежда и съди за тях. Освен това, деятелносттта на въображението може да създава и да си представя и други неща, наподобяващи тези, които познава с помощта на ума.

стр. 128

3. Трябва да се знае, че както петте сетива предоставят образи и понятия за своите предмети на вътрешните чувства, така също по свръхестествен начин Бог и Сатана могат да предоставят същите образи и понятия, само че много по-красиво и съвършено. И действително чрез такива въображаеми предмети Бог нееднократно изявява на душата много тайни и я учи на голяма Мъдрост. Това се вижда от факта, че пророк Исайя видял Божията Слава във вид на облак, заслоняващ храма и серафими, които с криле закривали своите лица и нозе (Исайя 6:1-2). Йеремия видял Бога в образа на жезъл от мигдал (на еврейски значи “бързото дърво” (Йер. 1:11). Даниил също така Го е виждал в различни образи (Даниил 7,10).

Сатана също така се старае със своите, на външен вид добри видения, да похити душата. За това се говори в трета Книга на Царете, как е въвел Сатана в заблуждение всички пророци на Ахава, представяйки им се в образа на рогове, с които царят бил длъжен да унищожи Сирия. Очевидно, че това е било лъжа (III Книга на Царете 22:11). Подобно се съдържа във видението, което се явило на жената на Пилат, за да не направи той нещо на Иисус Христос (Матей 27:19). Подобни неща има на много места в Писанието. Вероятно тези въображаеми картини се показват на придвижващите се души в огледалото на фантазията и представите по-често, отколкото външните явления. И доколкото тези образи и представи не се отличават от онези, които влизат в душата чрез външните чувства, дотолкова се отличават те по своите следствия, които произвеждат. Тъй като по същество те по-тънко и по-силно въздействат на душата, понеже са свръхестествени и по-дълбоки от свръхестествените външни.

стр. 129

Това, обаче, не пречи на някои телесни външни видения да произведат по-големи следствия, отколкото аналогичните вътрешни видения. Тъй като в крайна сметка всичко става така, както желае Бог, влизащ чрез тях в душата. Искаме да кажем само, че виденията фантастични, ако произвеждат по-големи следствия, са по-духовни.

4. В тази способност на въображението и фантазията е привикнал да се внедрява Сатана със своите хитрости, ту естествени, ту свръхестествени. Тъй като представите са като врата и вход към душата, където идва разумът да вземе или остави. Затова и Бог, и Сатана действат тук на въображението със своите образи и форми естествени или свръхестествени, за да ги предостави то на разума. Бог все пак има и много други начини, чрез които да учи душата. Пребивавайки в нея субстанциално, не ограничава Своето въздействие само с един единствен метод.

5. Не ще описвам тук признаците, по които се разпознава кое видение е от Бога и кое не, както и различните им видове. Понеже сега не това е моето намерение. Искам само да науча разума да не се залисва с благите видения, понеже така ще възпрепятства себе си да се съедини с Мъдростта на Бога, а така също и да не позволява да се заблуди от видения фалшиви.

6. Затова казвам: разумът не трябва да се затрупва с никои от тези впечатления и видения въображаеми, или произхождащи от някакви други форми и понятия, които се явяват като образи и някакво лично разбиране, без значение дали са фалшиви, дали произхождат от Сатана, или от Бога. С никакви от тях разумът не трябва да бъде зает, както и да се храни с тях; душата не бива да ги желае, допуска или задържа, ако е решила да стане отречена, оголена и чиста, без някакъв метод на придвижване и без каквито и да е форми, както изисква това единението.

стр. 130

7. Това обоснование е ясно. Всички явления на въображението се представят в определени ограничени образи и форми. Мъдростта на Бога, с която умът е длъжен да се съедини, няма никакви форми и не подлежи на никакво ограничение, на никакво разделение и частично разбиране. Тя е напълно чиста и проста. За да се съшият двата края, т.е. душата и Мъдростта Божия, обезателно е нужно те да се съшият в някаква точка на взаимно подобие. Затова душата трябва да стане също такава чиста и проста, неограничена, необусловена от някакви определени частични понятия, нито облечена във форми, понятия и образи. Бог не се помества във форми, образи или частични понятия. Затова душата, за да може да проникне в Бога, не бива да бъде заключена във форми, образи, или в изразено по какъвто и да е начин знание.

8. Затова, че в Бога няма никакви форми и никакво подобие на каквото и да било, достатъчно ясно говори Св. Писание: “Вие чухте гласът на думите, но не видяхте никакво подобие” (Второзаконие 4:15).

9. Душата също така е неспособна да достигне такава възвишеност Божия, каквато може да се достигне в този живот посредством каквито и да било форми или образи. За това говори Светия Дух в Числа, където Бог укорява роднините на Моисей: Аарон и Мария затова, че са роптали против Него и им дава да разберат тази висока степен на единение и приятелство, на която Моисей е бил с Него: “Ако има между вас пророк, Аз Господ, чрез видение ще се опозная нему: на сън ще му говоря. Но с рабът Ми Моисея не е така; той е верен на всичкият Ми дом. Уста с уста ще говоря аз с него; явно, а не с гадания, и той ще гледа образът Господен” (Числа 12:6-8). Тук ясно е посочено, че в този възвишен стан на единението, за който говорим, Бог не се отделя от душата посредством някаква завеса въображаема, или някакво подобие, или образ, но непосредствено се свързва с нея – “уста с уста”. Чистата и оголена Същност Божия, която се явява като Божия уста на Любовта, съединена с оголената същност на душата, явяваща се устата на Любовта към Бога.

стр. 131

10. За да се стигне до това истинско единение на Любовта с Бога, душата не трябва да се опира на виденията на въображението, на формите, образите или на частните понятия. Понеже всичко това не може да служи за съизмеримо и най-близко средство за тази цел. Тези видения се превръщат по-скоро в препятствие, затова е нужно да бъдат изоставени и да не се стараем да придобиваме такива. А ако се случи да ги приемем, то това да бъде от гледна точка на ползата и благите последствия, които действително се произвеждат в душата. Обаче, за получаване на тази полза и следствия не само че няма необходимост от допускане на тези видения, но дори е по-полезно те да се отхвърлят винаги. Тъй като единственото благо, което тези видения въображаеми (точно както и външните телесни, за които говорихме) могат да донесат на душата, се заключава в даряването ѝ с познания, любов или сладост. А за да могат тези следствия да се произведат в душата, излишно е да искаме да се съгласяваме с тях, понеже в мига, когато възникнат във въображението, работят в нея и вливат разбиране, любов и сладост такива, каквито Бог желае да влее чрез тях.

И съвместно или поотделно, дори и не в едно и също време, те произвеждат в душата своите следствия по пасивен начин, т.е. така, че душата не може да препятства на това, дори да иска, както не умее и да ги предизвиква, освен в онзи смисъл, че съумява да се подготви за тях. Както стъклото не е в състояние да попречи на падащия върху него слънчев лъч, който пасивно и чисто го просветлява без усилие и старание, така и душата, дори да иска, без оглед на най-голямото съпротивление, не може да не приеме влиянието и съобщението на известните ѝ образи, защото волята се насочва отрицателното към себе си, и с любовно и покорно подчинение не може да се противи на свръхестествените дарове. Единствено нечистотата и несъвършенството на душата препятстват яснотата, както петната по стъклото.

стр. 132

11. Оттук е лесно да се направи извода, че доколкото душата се освобождава от тези петна, впечатления, образи и форми, в които се обличат нейните духовни части, тя не само че не губи тези части и блага, които те принасят, но още се и приготвя по-добре за приемането им с по-голяма обилност, яснота, свобода на духа и простота от това, че е отхвърлила настрана всички впечатления, които са просто завеса, скриваща това, което е духовно в тях.

Напротив, ако душата би искала да се нахрани с тях, те биха абсорбирали духа и чувствата до такава степен, че духът не би могъл свободно и с лекота да се отдели от душата. Ако завесата на представите занимава ума, той губи способността за приемане. Затова, ако душата иска да ги приема и да ги цени, то би се залутала и би се удоволствала от най-малкото благо, скрито в тях, а именно от това, че сама може да схваща и познава каквито и да било форми, образи и частични постижения. Обаче, истинското в тях, а именно: духовното благо, което се отделя в душата, тя не може нито да го схване, нито да разбере, нито да си въобрази, нито ще съумее да го изрази, защото това е дар чисто духовен. Това, което може от тях да узнае с помощта на естественото познание чрез чувствените форми, е само частица от това, което се съдържа в тях. Затова е казано, че по пасивен начин без нейно съдействие, разбиране и без умението да сътрудничи, се внася с тези видения в нея това, което не би могла да разбере или да си въобрази.

стр. 133

12. От това следва, че душата трябва винаги да си затваря очите за всички впечатления, които може да получи или отчетливо да разбере, а които идват от чувствата, нямат тази опора и безопасност, които дава вярата. По-добре е да се опира на това, което не вижда, което е от Духа, а не от чувствата, и което не подлежи на чувствените форми. Понеже само това може да я повдигне до единение във вярата, бидейки само по себе си средство за това. Вървейки по този път, душата ще получи от тези видения голяма полза за вярата. Тогава ще умее да отблъсква това, което в тях е чувствено, т.е. от опита и това, което в тях е достъпно за познанието на ума. Отблъсквайки всичко това, ще умее добре да се ползва от тях за целите, предвидени от Бога. Понеже, както обяснихме за виденията телесни, Бог ги дава не защото душата ги желае или се привързва към тях.

13. Тук, обаче, се появява известно съмнение. Ако е истина, че Бог дава на душата свръхестествени видения не защото не би ги жадувала, а би се опирала на тях и би ги ценила, то защо ги дава? Нали именно чрез тях тя може да попадне в множество заблуждения и опасности, а колкото по-малко се препятства придвижването ѝ напред, толкова повече Бог би могъл и духовно, и субстанциално да отдели от душата това, което ѝ се дава чрез чувствата посредством чувствените форми и виденията.

14. Тези съмнения ще разясним в следващата глава, при което ще дадем твърде важно поучение, необходимо, както на особите духовни, така и на техните ръководители. То хвърля светлина върху метода и целта на тези деяния на Бога. Има много такива, които не познават тези дела и затова не умеят нито себе си, нито другите да направляват по пътя към единението. Мислят, че чрез това само, че ще разпознават тези явления като правдиви и изходящи от Бога; получават пълното право за тяхното позволение и увереност в тях без да забелязват, че това както и преходните неща, могат да бъдат за душата привързаност и препятствие, ако не умее да се отрече, както от едните, така и от другите. Струва им се, че е добре да се допускат едни, а да се отблъскват други и с това навличат върху себе си и върху другите големи затруднения и опасности, когато стане въпрос за разпознаването им въз основа на истинското и фалшивото. Господ Бог не налага на душата такава работа и не желае да обрича чистите души на такъв труд и опасности, понеже имат здрава и вярна наука във вярата, която нека следват и да вървят напред.

стр. 134

15. Вярата заставя да се затворят очите за всичко, което се отнася до чувствата и ясното субективно знание. Св. Петър дори и да е бил уверен във видението на славата, в която видял Господа Христа в преображение, пишейки за това в друго свое каноническо Послание, не му е придал качеството на главно свидетелство за своята увереност: “Още имаме и по-известно пророческото слово, на което добре струвате да внимавате като на светило, което свети в тъмно място” (Второ послание Петрово 1:19). Когато щателно проанализирахме това сравнение, открихме в него науката, за която говорим. Понеже изразът, че трябва да гледат на вярата, огласена от пророците, като на “светило, което свети в тъмното”, ни посочва, че оставаме сами в тъмнина, затваряйки очи за всяка друга светлина, където единствено вярата, бидейки също така тъмна, ще бъде светлината, за която да се държим. Ако бихме искали да се опрем на други ясни светлини и отчетливи разбирания, то бихме се отделили от тъмната светлина на вярата и тя не би ни изпратила своя отблясък за светило на онова тъмно място, за което говори св. Петър. С думата “място” тук е обозначен разумът, явяващ се като свещник, на който стои свеща на вярата. Разумът трябва да остане на тъмно толкова дълго, колкото е необходимо до момента, в който ще го освети огънят на ясното виждане на Бога в бъдещ живот, а в този – до деня на единението и преобразяването в Бога, към което се стреми душата.

стр. 135