ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

В която се разясняват останалите строфи:

“О, съдба щастлива;
Излязох от никого незабелязана,
когато в моя дом настана тишина”.

1. Взимаме в качеството на метафора жалкото положение на пленника, който, освобождавайки се придобива “щастлива съдба” с това, че никой от затворниците не му е попречил. Защото душата, вследствие на първородния грях, действително пребивава като пленник в тялото смъртно, подчинена на страстите и естествените въжделения, от оградите и подчинението на които счита тя за “щастие” излизането “незабелязана”, т.е. невъзпрепятствана от нищо.

2. Така че, затова на нея ѝ е изгодно да излезе от “тъмната нощ”, която се заключава в лишаване от всички удоволствия и умъртвяване на всички въжделения по начините, които споменахме по-напред. И това става, когато в нейния “дом настане тишина”, под която следва да се разбира чувствената част на душата, която е дом на всички въжделения, вече укротени и затихнали по пътя на победата. Понеже, докато душата не приспи похотенията чрез умъртвяване на чувствеността, която престава с това да я тревожи и прекратява всяка борба срещу Духа, то не ще придобие тя истинската свобода и единението с Възлюбения.

стр. 61

КНИГА ВТОРА

Тълкува най-близкият метод за единение с Бога, който е Вярата. Говори се за втората част на “тъмната нощ”, или за нощта на Духа.

ГЛАВА ПЪРВА

Цитира се вторият стих:

“Сред тъмнината защитена
от тайни стълби оградена.
О, блаженство висше!
В мрака на нощта, в укритие притаена,
когато в моя дом настана тишина”.

1. В този стих душата възпява висшето блаженство, постигнато благодарение на освобождението на духа от всички несъвършенства на душата и от всички въжделения към духовните неща. И това за нея е повече от щастие, понеже много по-трудно е било да успокои духовната част на своя “дом”, за да може, опирайки се само на самия връх и чрез това, възнасяйки се към Бога, да влезе в тази вътрешна тъмнина, която се явява оголването на душата от всички чувствени и духовни неща.

Затова тук Вярата се нарича “тайни стълби”, тъй като всички нейни начала и догми са по същество тайни и скрити както от всички чувства, така и от разума. По тази причина душата остава като в тъмнина относно естествената светлина на чувствата и разума, минавайки отвъд границите на природата и разума, за да се изкачи по стълбите на Вярата, които проникват и достигат Божествените дълбини.

Затова и по-нататък се говори, че тя върви “оградена”, когато следва пътя на Вярата, сменяйки нарядите и методите с Божествени. Преоблечена е вече душата така, че да не бъде разпозната и задържана нито от нещата чувствени, нито от разума, нито от Сатана. Понеже този, който върви с Вяра, ни едно от тези неща не би го повредило.

стр. 62

Затова тук душата е така съблечена, укрита и отдалечена от всякакви сатанински вмешателства, понеже действително, както тя самата казва, върви в “тъмнина и укритие”, т.е. скрита от лицето на Сатана, за който светлината на Вярата е по-тъмна от мрак. Можем да кажем, че душата, вървяща с Вяра, пристъпва напред, укрита и защитена от Сатана, както ще видим ясно по-нататък.

2. Казано е, че е излязла “сред тъмнина защитена”, понеже този, който има щастието да върви в тъмнината на Вярата, притежавайки я, подобно слепия който има водач, а също и този, който се е отрекъл от всички естествени илюзии и душевни разсъждения, върви безопасно напред.

И така, по-нататък душата казва, че е излязла сред тази “нощ”, когато в нейният дом е настанала тишина. Под “дом” тук се има предвид “духовната” или разумната ѝ част. Когато душата стигне до единение с Бога, нейните естествени органи притихват, успокояват се бурните възбуждения и чувствените терзания в нейната душевна част. Затова тук не е казано, че е излязла “огорчена”, както бе в първия стих, т.е. в “нощта на чувствата”, понеже, за да влезе в “нощта на чувствата”, или да излезе от тях окончателно и да се освободи от всички чувствания, е необходимо мъчението на чувствената любов. За да утихне окончателно “домът” на Духа, е необходимо само с чиста Вяра да се откаже от всяка власт, склонности и желания духовни. Ако душата постигне това, тогава ще се съедини с Възлюбления в единение просто, чисто, любовно и уподобяващо.

стр. 63

3. Трябва да отбележим, че в първия стих относно чувствената част душата казва, че е излязла в “тъмна нощ”, а относно духовната част казва, че е излязла “в мрака на нощта”. Дори в тъмната нощ може нещо да се види, докато в пълния мрак нищо не се вижда. Затова и в “нощта на чувствата” остава някаква светлина: остават мисълта и разума, понеже още не са затъмнени. В нощта душевна Вярата унищожава всяка светлина, както в разума, така и в мислите. Казва по-нататък душата, че е излязла “сред тъмнината защитена”, което по-рано не се споменава, понеже, колкото по-малко действа душата от себе си, толкова по-безопасно постъпва, тъй като върви вече с помощта на Вярата.

Всичко това ще обясним подробно в книга втора. При четенето ѝ благочестивият читател трябва внимателен да бъде, тъй като в нея става въпрос за изключително важни неща, касаещи само Духа. И дори в началото да изглежда неясна, първото ще отвори вратата на следващото, и разбирайки първото, лесно ще се разбере цялото.

ГЛАВА ВТОРА

Започва обяснението на причината за “нощта”, която е Вярата. Потвърждава чрез два довода, че тя е по-тъмна от първата и третата.

1. Тук следва да се обсъди втората част от “нощта”, която е Вярата. Вярата, както вече казахме, е най-важното средство за постигане на целта, която е единението с Бога. Тя се явява за душата третата причина или част на тази “нощ”.

Вярата, като междинна част (среда), може да се сравни с полунощ и затова можем да кажем, че тя е по-тъмна от първата и в известна степен по-тъмна и от третата част. Първата, или нощта на чувствата, можем да сравним с полумрака в началото на нощта, където изчезват всички видими предмети, въпреки, че те не са така отделени от светлината, както в полунощ.

стр. 64

Третата част, преди зазоряването и недалеч от дневната светлина, също не е така тъмна, както времето в полунощ, понеже непосредствено предшества дневната светлина, която се сравнява с Бога. И знаейки, че Бог действително е за душата такава тъмна нощ, както и Вярата, то можем въпреки това да кажем, че с преминаването през трите части на тази “нощ”, Бог започва да осветява душата по свръхестествен начин с лъчите на Своята Божествена светлина. Това се и явява началото на съвършеното единение, което настъпва след преминаването през третата част на нощта.

2. Тази нощ, за която става въпрос, е по-тъмна от първата, която, отнасяйки се за низшата, или чувствената част на човека, е по-външна. Втората част, или нощта на Вярата, се отнася към висшата, или разумната част на човека; тя е по-вътрешна и затова е по-тъмна, тъй като лишава душата от светлината на разума, или я ослепява, което се наблюдава в най-тъмната част на нощта.

3. Трябва да се обосновем за това, че втората част, отнасяща се до Вярата, се явява нощ на Духа, или на разума, така както първата е нощ на чувствата. Ще си припомним също така трудностите, свързани с нея и как душата старателно трябва да се подготви, за да може да влезе в нея. А за пасивната деятелност, която върши Сам Бог без участието на душата, за да я въведе в тази нощ, ще говорим в третата книга.

стр. 65

ГЛАВА ТРЕТА

Защо Вярата се явява “тъмна нощ” за душата. Това се обосновава с доводи, примери и образи от Светото Писание.

1. Вярата, съгласно теолозите, е способност на душата, безспорна и тъмна. Затова Вярата се явява дарование тъмно, което повелява да се вярва в Истината, обявена от Самия Бог, а Тя като такава, превъзхожда всяко естествено осветяване и безпощадно прекратява всяко човешко разбиране.

Това надземно светило, произлизащо от Вярата, се явява за душата дълбок мрак, защото по-голямото поглъща по-малкото, както светлината на слънцето погасява всички други светлини. Тогава те отслабват, а органът на зрението се захваща за слънцето, което го ослепява и лишава от възможността да вижда, тъй като се явява твърде силно. Подобно на това, светлината на Вярата поради извънредната си сила потиска и надделява над светлината на разума. Разумът сам по себе си има сила за познанието естествено, но ако Бог реши да го повдигне до нещата свръхестествени, му дава способността за познание и на нещата надприродни.

2. Умът сам по себе си е способен да познава нещата само по естествен път, или посредством чувствата. Може да възприема явления и образите на предметите, налични сами по себе си, или подобни на тях, иначе не може да познава. Съществува философски принцип: Познанието се ражда от наличния предмет и способността за познание.

Ако някому бъде разказано за неща, за които той никога не е чувал и не е виждал подобни на тях, няма да знае повече, отколкото ако нищо не му е било казано за тях.

Ще приведем пример: Казват на някого, че някъде на някакъв остров живее див звяр, който той никога не е виждал. Ако не му кажат на какъв известен нему е подобен този звяр, той няма да знае повече от това, ако нищо не му е било казано. Друг пример: На слепия по рождение, който никога не е виждал цвят, му разказват за белия или жълтия цвят. Дори и много да му говорят за тях, той нищо няма да знае, защото никога не е виждал какъвто и да е цвят, нито нещо подобно, за да може да съди за това. Ще запомни само названието, понеже то се възприема по слух, но за формата и облика не ще има понятие, понеже никога не ги е виждал.

стр. 66

3. Такава роля изпълнява Вярата относно душата, говорейки ни за нещата, които никога не сме виждали и разбрали ни за самите тях, ни за техни подобия, понеже такива няма. Във Вярата ние нямаме светлината на естественото познание, тъй като нейните истини не са съизмерими с каквото и да е чувство и ние ги приемаме само от слушането им, вярвайки в това, на което Вярата ни учи, поддавайки се на тази Вяра и затъмнявайки природната светлина на ума. Затова и св. Павел казва, че: “Вярата е от слушание” (Послание към Римляните 10:17), значи Вярата не се явява познание, произтичащо от някакво чувство, но се явява искане на душата за това, което прониква в нея чрез оглашение.

4. Освен това, Вярата много повече превишава това, за което дават понятие приведените по-горе примери, понеже не само не дава познание и ръководство, но както казахме, намалява и погасява всички други познания и ръководства, така че умът не може да има за нея съответно понятие. Всяко ръководене се добива чрез светлината на ума, но ръководството на Вярата се получава без светлината на ума, отстранявайки го с помощта на Вярата: при съответната светлина на ума, ако не го затъмни, Вярата се изгубва. Затова казва пророк Исайя (7:9): “Ако не верувате, няма да се утвърдите”.

стр. 67

Вече стана ясно, че Вярата за душата е като “тъмна нощ”, но в същото време ѝ дава светлина, и колкото по-силно я затъмнява, толкова повече я дарява със своята светлина. Понеже, затъмнявайки, едновременно я изпълва със светлина, съгласно посочените по-горе думи на пророка, или – не вярваш ли, не ще разбереш, т.е. не ще имаш светлина.

Образ на тази “нощ” се явява тъмнината, за която говори и Св. Писание, и която отделила Израилтяните от Египтяните при влизането им в Червено море (Изход 14:20): “На единият беше тъмен облак, а на другият светъл през нощта”.

5. Чудно е, как тъмният облак осветява нощта. Вярата е именно такава. Тя се явява за душата тъмен и мрачен облак (тъй като в присъствието на Вярата душата е лишена от светлината на природния ум), и едновременно със своя мрак освещава и донася светлина в мрака на душата, уподобявайки я на Себе Си, както ученика на Учителя. Ако човек се намира в мрак, то може да бъде осветен само от друг мрак, както казва Давид (Псалм 19:2): “Ден на ден казува слово, и нощ на нощ изявява знание”.

Ако трябва да се изразим по-ясно, ще кажем, че “денят”, т.е. Бог във вечното блаженство, което е ден за благословените души и ангелите, също явяващи се като ден, отделя ги и ги ръководи със Словото, което е Неговият Божествен Син, за да Го познаят и да се радват за Него. “Нощта”, която е Вярата във войнстващата Църква, намираща се в нощ, дава “знание” на Църквата, а с това и на всяка душа, която като такава, е нощ, понеже е лишена от яснотата на Мъдростта, даваща ѝ блаженство, и относно Вярата от гледна точка на естествената светлина, е сляпа.

6. От това, за което говорихме, можем да направим извод, че Вярата като “тъмна нощ”, отделя светлината на душата, потопена в тъмнина. И с това се оправдава казаното от Давид (Псалм 139:11): “То и нощта ще бъде виделина около мене”. Това е израз на мисълта: В блаженството на моето чисто съзерцание и единение с Бога, нощта на Вярата е моят водител. Тук се дава да се разбере, че душата трябва да бъде в мрак, за да има светлина по този път.

стр. 68

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Говори най-общо, че душата, доколкото зависи от нея, трябва да пребивава в тъмнина, за да може Вярата да я води към висшето съзерцание.

1. Смятам, че вече изяснихме някои неща за Вярата като “тъмна нощ” за душата и затова, че душата трябва да бъде тъмна, т.е. лишена от своята светлина, за да позволи на Вярата да я отведе до това възвишено единение. За да знае все пак душата как да направи това, е необходимо подробно да се обясни тази тъмнина, която трябва да има душата, за да може да влезе в дълбините на Вярата. В този раздел ще говорим за това като цяло, а в следващия, по Божията Милост, подробно ще обясним метода, към който душата трябва да се придържа, за да не се заблуди и да не препятства на такъв водител, като Вярата.

2. За да може Вярата да доведе душата до единение, трябва душата да бъде в тъмнина не само в тази си част, която се отнася до тварното и преходните неща, т.е. в своята низша част (чувствена част), а трябва да позволи да бъде ослепена и затъмнена в тази си част, която се отнася към Бога и духовните неща, т.е. в своята висша част. За това ще говорим сега. Ясно е, че за да може душата да стигне до свръхестественото преобразяване, трябва да влезе в тъмнина и да избяга от всичко, което се отнася до нейната чувствена природа и до ума. Понеже свръхестественото, както показва самото определение, е това, което превъзхожда природата, а по отношение на него природата трябва да заеме положение нисше.

стр. 69

Преобразяването и единението са неща, които не са подвластни на чувствата или въобще на човешките способности. Душата трябва, доколкото може и доколкото зависи от нея, доброволно и изцяло да се освободи от всичко, което е в нея, без значение дали това са неща възвишени, или неща низши, отнасящи се както към чувствеността, така и към волята. Що се касае до Бога, кой ще Му забрани, в душата така отречена, унищожена и оголена, да направи каквото поиска?

Душата трябва да се опразни от всичко, което е в нейните сили. Даже в аспекта на нещата надприродни, дори и да иска да ги задържи, трябва да се отрече от тях и да пребивава в тъмнина. Трябва да върви като слепец, държейки се за тъмнината на Вярата, като за водител и светлина, без да се опира на някаква вещ, която познава, вкусва, усеща или въобразява. Понеже всичко това е мрак, който я заблуждава, а Вярата е нещо много по-надеждно от всичко, което може да се разбере, опита, усети и въобрази.

Ако в това, за което се отнасят тези неща, душата не ослепи себе си така, че да пребивава в пълна тъмнина, не ще стигне до висшето, на което учи Вярата.

3. Човек в действителност е сляп, но не напълно, не се доверява лесно на водител, защото все още вижда и иска да върви по друг път, който вижда, не търсейки най-добрия. Може да заблуди и водителя, който вижда по-добре от него, тъй като, в крайна сметка, решава той, а не водителят. Точно така и душата, ако се опира на собственото си познание и чувстване за Бога, дори и това познание да е значително, все едно – то винаги е малко и не е подобно на водачеството на Бога, лесно се заблуждава по този път или се задържа, тъй като не иска да стане напълно сляпа във Вярата, която за нея е единственият истински водител.

стр. 70

4. Именно това е искал да изрази св. Павел, казвайки: “Който прихожда при Бога, трябва да повярва, че има Бог” (Посл. към Евреите 11:16). Което означава, че онзи, който иска да стигне до единение с Бога, не трябва да върви по пътя на ума, нито по пътя на усещанията, чувствуванията или въображението, но трябва да има вяра в Истината на Бога, която не е подвластна на ума, желанията, въображението и на каквото и да било чувство. В този живот не трябва да имаме пълно знание за Бога. Напротив, даже и най-висшето чувствувание или узнаване на Бога е безкрайно далече от Бога и от пълното Му придобиване. Пророк Исайя, и след него и св. Павел казват: “Око не е видяло и ухо не е чуло, и на человек на сърцето не е дохождало това, което е приготвил Бог за тези, които Го любят” (Първо послание към Коринтяните 2:9). Понеже душата жадува още в този живот да се съедини напълно с Онзи, с Когото би била съединена в бъдещия живот, и за Когото, както казва св. Павел, око не е видяло и ухо не е чуло, и на сърце не е дохождало, то става ясно, че за постигането на съвършено единение с Бога в този живот е необходимо да се върви към Него в тъмнина и отричане от всичко, което може да се види с очи, да се чуе, да се въобрази и да се постигне чрез сърцето, което тук означава душата.

Силно затруднява своя път такава душа, когато стремейки се към това високо състояние на единение с Бога, се привързва към някаква представа, чувстване, въображение, склонност на волята към собствените привички, и въобще към всякаква вещ или собствено дело, не умеейки да се отрече и освободи от всичко това. Понеже, когато си припомняме към какво се стремим и че то превъзхожда всеки вкус и всяко знание, трябва да се издигнем над всичко това до пълно неведение.

стр. 71

5. Трябва да отбележим, че това стремление да се стъпи на този път, значи да се излезе от собствения път, или казано по-ясно, да се отхвърли собственият ограничен начин на придвижване напред, се явява приближаване към целта, приближаване към това, което няма ограничения, т.е. към Бога. Душата, намираща се в това състояние, няма свои начини на придвижване и въобще е непривързана, и не може да бъде привързана към тях. Говорим само за начините на разбиране, познаване и чувстване, но това се отнася и до всичко друго, а когато душата няма ни едно от тях, има всичко. Понеже излизайки от своите естествени ограничения – вътрешни или външни – душата влиза в надприродното правене, което не съдържа в себе си каквото и да било от начините на правене и съдържа наистина всички тях. Пристигането тук е отдалечаването от тук; отдалечаването от тук, това е отдалечаване от себе си, отдалечаване от всичко, което е низше и приближаване към това, което е превисше от всичко.

6. Следователно душата, отрекла се от всичко, което може да разбере и познае на пътя на духа и чувствата, трябва по-силно да жадува за това, което не може да познае в този живот и това, което не може нейното сърце да оцени. Според отхвърлянето на всичко, което чувства; на всичко, което ѝ е дадено външно или вътрешно, или което може да усети и узнае в този живот, нека още по-силно да жадува да стигне до това, което прекратява всякакви чувствания и узнавания.

За да бъде душата, стремяща се към придобиването на това, свободна и отречена, не трябва по никакъв начин да се занимава с нещата, които възприема духовно или чрез чувствата, като не им придава никакво значение.

стр. 72

Понеже, колкото повече цени и придава значение на това, което разбира, узнава, или си въобразява, било то за неща духовни или други, с това в голяма степен се лишава от най-висшето Добро и се забавя по пътя към Бога. И напротив, колкото по-малко цени това, което може да има, било то нещо голямо по отношение на най-висшето Добро, толкова повече цени това най-висше Добро, и когато го търси, бързо стига до него.

Така сред тъмнината скоро се приближава душата към единението посредством Вярата, която също така е тъмна, и чрез това именно отделя душата своята светлина. Понеже, ако душата би искала да види каквото и да било, навярно веднага би ослепяла по отношение на Бога, както човек, вглеждащ се в ослепяващото сияние на слънцето.

7. И така, на този път, затъмнявайки се в своите способности, душата прозрява светлината, както говори за това Спасителят в Евангелието: “Аз за съд дойдох на този свят, да видят не-видящите, а видящите да станат слепи” (Йоан 9:39). Това дословно се отнася за духовния път. Необходимо е да се знае, че ако душата пребивава в тъмнина и погаси всички светлини собствени и природни, ще може да вижда по свръхестествен начин. Също така тази, която се опира на каквито и да било естествени светлини, много скоро ще ослепее и се задържа в стремлението към единението.

8. За избягването на грешките, обезателно ще изясним в следващия раздел, какво е това единение на душата с Бога. Понеже, ако добре разберем това, ще почерпим много светлина, нужна за въпросите, които ще разглеждаме в по-нататъшните раздели. Така че предполагам, че тук е подходящото място за това, да се обсъдят тези въпроси. Затова, дори и да прекъснем нишката на нашето изложение, това отстъпление ще послужи за по-добро разбиране на това, за което говорим. Следващият раздел ще бъде като в скоби сред разглеждането на този въпрос. После, във връзка с другата “нощ”, ще говорим подробно за трите способности на душата, съотнесени към трите теологически добродетели.

стр. 73

ГЛАВА ПЕТА

Обясняваща, какво е това единение с Бога. Ще се приведе сравнение.

1. От това, което вече казахме, може до известна степен да се разбере, какво разбираме под, “единение на душата с Бога”, а чрез това, което тук ще разкажем, ще стане още по-ясно. Нямам намерение да говоря тук за разделянето на целия този предмет, нито за неговите части, тъй като това би довело до неимоверно разрастване на темата, ако трябва последователно да изясня, какво е това единение на ума, единение на волята и паметта; единение преходящо и разделено на упоменатите съставни части, и накрая единение пълно – както преходящо, така и разделено на всички тези съставни части на душата. За всичко това ще говорим в хода на разбора. Тъй като тук приложените обяснения не се явяват последни, а на друго място ще има по-добра възможност, когато се обсъжда този предмет, ще имаме понятие за него и едновременно живо такова понятие за приложение: тогава всяко нещо ще се отдели и разбере най-добре.

2. Сега ще говоря само за единението пълно и разделено по отношение на субстанцията на душата и нейния състав, или способности – като тъмния стан на единението. Понеже, като деяние – както по-късно ще разкажем за това с Божията помощ – единението в състава на способностите на душата не може да бъде в този живот постоянно, но само преходящо.

стр. 74

3. За познаване на това, какво е единението, за което говорим, трябва да припомним, че Бог пребивава и присъства във всяка душа, било то и най-големия грешник в света. Такъв род връзка винаги съществува между Бога и всички творения, когато Бог ги отделя от естественото им битие и го поддържа със Своето присъствие. Ако тази връзка изчезне, всички творения биха се превърнали в нищо и биха престанали да съществуват. Говорейки за единението на душата с Бога, нямаме това единство субстанциално, което винаги има място между Бога и творенията. Говорим за преобразяването и единението на душата с Бога, което не винаги има място, а единствено тогава, когато има място уподобяването на Любовта. Затова това единение се нарича единение уподобяващо, така както първото се нарича единение субстанциално, т.е. натурално, което е надприродно. Това единение се постига тогава, когато две воли, т.е. волята на душата и волята на Бога напълно си съответстват, и нищо не ги разделя. Когато душата отхвърли всичко, което е противно на волята на Бога и не ѝ съответства, веднага ще бъде преобразена в Бога чрез Любовта.

4. Тук става въпрос не само за отделен акт на съпротивление на Бога, но и за самото предразположение към такъв акт. Душата може да отхвърли не само волните актове на несъвършенство, но и да унищожи също и самото разположение към тях. Тъй като никаква твар и никаква нейна деятелност или способност не могат да достигнат такава висота, каквато се явява Бог, затова душата трябва да се освободи от всичко тварно, от своята деятелност и деятелното съвършенство, т.е. от своето знание, усещания и чувствувания. Когато отхвърли всичко неподобно Богу и неотговарящо Нему, ще започне да се уподобява на Него; когато няма в нея вече нищо противно на волята на Бога, тогава ще се преобрази в Него.

стр. 75

Въпреки че, наистина, както вече казахме, че Бог винаги пребивава в душата, поддържайки със Своето присъствие нейното естествено битие, не винаги отделя нейното битие надприродно. Понеже то се отделя само чрез Любов и Милост, а не всички души се намират в стана на милостта. А и тези които са в стана на милостта, не са в еднаква степен, понеже едни от тях пребивават във висша, а други – в низша степен на Любовта. Бог най-вече отделя тази душа, която се придвижила по-напред в Любовта, което означава, че е съединила по-тясно своята воля с волята на Бога. Ако душата има воля напълно съгласна и уподобена на волята на Бога, тогава тя напълно и по свръхестествен начин е съединена и преобразена в Бога.

Оттук е лесно да се разбере, че колкото повече душата е привързана към тварното и към неговите качества посредством чувствеността и разположението на волята, толкова по-малко е годна за единение. Защото не позволява изцяло да бъде преобразена в надприродна същност. Нужно е само душата да се откаже от съпротива и естествени неподобия, и тогава Бог, естествено надаряващ я чрез Своето битие, я дарява свръхестествено чрез милостта.

5. Именно това е искал да изрази св. Йоан с думите (Йоан 1:13): “Който не е от кръв, нито от похот плътска, нито от похот мъжка”, което означава, че е дал власт да станат Синове Божии или да се преобразят в Бога само на тези, които не са от кръвта, т.е. не от естествените брачни връзки; нито от похотта на тялото, т.е. от действията, способностите и качествата естествени, а още по-малко от волята на мъжа, в който по определение е заключен всеки способ на разсъждение и познание на ума. Дал е власт единствено на тези, които са се родили от Бога, или на тези, които са умрели за всичко, което е вехтият човек и са възкръснали чрез милостта. Такива души се възнасят над себе си до свръхестествеността и получават от Бога такова възраждане и “осиновяване”, които превъзхождат всяко разбиране. Затова св. Йоан казва (Йоан 3:5): “Ако се не роди някой от вода и дух, не може да влезе в Царството Божие”, или да стигне до състоянието на съвършенство. Възраждането в Светия Дух в настоящия живот се заключава в това, да има душата уподобяване на Бога в чистотата и да бъде свободна от всяко петно на несъвършенство. Понеже тогава може да настъпи преобразяването чрез участие в единението, макар и не есенциално.

стр. 76

6. За по-добро разбиране на това ще се възползваме от сравнение. Например, слънчев лъч попада върху стъклена пластина. Ако стъклото е покрито с някаква мръсотия и затова е матово, слънчевите лъчи не могат да го осветят напълно и да го пронижат така, както би било, ако стъклото е напълно чисто и прозрачно. И толкова по-малко ще го осветят, колкото по-мръсно е то, и обратно. Това зависи не от лъчите, а от стъклото. Понеже, ако то е напълно чисто, лъчите така ще го просветлят и пронижат, че ще свети като самите лъчи. Но все пак, дори и да блести със светлината на слънцето, стъклото се явява нещо напълно различно от самата светлина, и може да се каже, че се явява блясък на слънцето чрез участие.

По такъв начин душата е подобна на стъклена пластина, пронизана, или изпълнена с Божествената светлина на битието, пребиваваща в нея по своята природа, както вече казахме.

7. Затова, когато душата приготви място, или премахне от себе си всякакви заслони и нечистотии тварни, което се постига чрез абсолютно единение на нейната воля с волята на Бога (понеже се старае да люби заради Любовта Божия и се отрича и освобождава от всичко, което не е Бог), веднага става просветлена и преобразена в Бога. Тогава Бог я отделя в Своето битие надприродно до такава степен, че тя представлява Самия Бог и има това, което има Той сам.

стр. 77

Това единение се извършва тогава, когато Бог оказва на душата такава Свръхестествена милост, че всичко, което Бог и душата имат, става едно в преобразяването. Тогава душата се оказва в голяма степен като Бога, въпреки че всъщност тя е Бог по съучастие, дори и да е очевидно, че нейното естествено битие остава също така отличимо от Божието битие, както и преди единението, подобно на стъклената пластина, която си остава нещо друго в сравнение с пронизващия и осветяващ лъч.

8. От това, което разказахме, още по-ясно може да се разбере, че приготовлението за упоменатото единение не се основава на представите на душата, на усещанията, чувствуванията или на въображение за себе си в Бога, и на никакви други подобни неща, а на чистотата и Любовта, които пребивават в нейната пълна голота и отреченост от всичко заради Бога. Не може да има пълно преобразяване без пълна чистота. По тази мярка чистотата на душата ще бъде по-голямо или по-малко нейно освещаване, просветление и единение с Бога. И няма да бъде съвършена, докато душата не стане напълно оголена, ясна и чиста.

9. За по-добро разбиране ще приведа още един пример: Имаме един нарисуван образ, изпълнен с такава щателност в предаването на цветовете, оттенъците, и украсите, че е трудно да се изрази всичко това. Който има поглед по-малко бърз и проницателен, ще забележи по-малко подробности, достойнства и тънкости в този образ. Който има поглед по-бърз, ще забележи повече неща, а който е още по-бърз, ще види още повече красота, и накрая този с най-бързия поглед, ще види най-много красота в образа. Защото образът съдържа в себе си толкова красота, че колкото и много да видиш, остава още много скрито.

стр. 78

10. Същото става в това просветление, или преобразяване, което се отнася до единението на душата с Бога. Дори душите, според своята по-голяма или по-малка готовност, да стигнат до единението, не всички се съединяват в еднаква степен, но само толкова, колкото Господ иска да им отдели. Това е подобно на ощастливения с посещение в Небето. Едни обладават в по-малка степен, други в по-голяма степен, но всички обладават Бога (в смисъл на Неговото присъствие); всички са доволни, понеже получават толкова, колкото могат да поемат и техният духовен съсъд е пълен.

11. Точно така е в този живот. Има души, пребиваващи в еднаква степен в мир и покой в стана на съвършенството и всяка е доволна от това, което има, без да се интересува, че друга може да се намира в по-висока степен на съвършенство; всички са еднакво доволни, понеже е утолена духовната им жажда и съсъдите им са пълни. Обаче, ако душата не стигне до чистотата, съответстваща на нейното дарование, то никога не ще стигне до истинския мир и упокоение, тъй като не е дошла в своите съставни части до такава голота и пустота, които са необходими за чистото единение с Бога.

стр. 79