ГЛАВА ПЕТА

Опирайки се на авторитета на Св. Писание, уведомява, че душата обезателно е длъжна да премине през нощта на умъртвяване на въжделенията към всички неща, за да може да стигне до Бога.

1. От всичко, което казахме по-горе, вече можем да разберем нещичко за това, колко голяма е разликата между творението и Бога, и колко отдалечени от Бога са душите, които имат склонност към сътвореното. Разликата между Бога и творението е познавал добре св. Августин, когато е казал в Солилоквията: “Бедният аз, нима моята нищета и несъвършенство ще се приближат до Твоето съвършенство? Ти по същество си добър, а аз съм лош; Ти си Святост, а аз нищожество; Ти си справедлив, а аз – несправедлив; Ти си зрящ, а аз съм сляп; Ти си живот, а аз съм смърт; Ти си лекарство, а аз – отрова; Ти си правда най-висша, а аз – лицемерие.” Така говори този светец.

2. Великото осъжда невежеството, за да може душата да стигне до високото състояние на единение с Бога, когато още не се е отрекла от въжделенията към всички природни и свръхестествени неща, които биха могли да станат пречка за нея, както ще изясним по-нататък. Тъй като, неизмерима е пропастта между тези състояния и онези, които се пораждат в душата в резултат на чистото ѝ преобразяване в Бога. Исус Христос, обучавайки ни в преминаването на този път, казва в Евангелието на Лука: “ Който не се отрече от всичко в Мое име, не може да бъде Мой ученик” (Лука 14:33). Това е съвършено ясно. Учението, което ни е донесъл Синът Божи, се опира на отричането от всички неща, за да може да се възприеме дара на Божия Дух. Защото, докато душата не се освободи от въжделенията към сътвореното, не ще бъде способна да приеме Светия Дух в чисто преобразяване.

стр. 24

3. Може да се посочи тук факт от Книгата Изход (16), където четем, че Бог не е давал на синовете на Израил небесна храна, или манна, докато са имали брашно, донесено от Египет. Това трябва да се разбира така: най-напред трябва да се избавим от желанията за всички неща и тогава да вкусим от ангелската храна. Понеже не може да ни ползва онова небце, което търси вкуса на земната храна. Душа, която се задържа и храни от други, чужди вкусове, не само че става непригодна за приемане на Божия Дух, но с това си влечение събужда гнева на Божието Величество, тъй като търси храна душевна, без да се удоволства от самия Бог, а иска да прибави и още въжделения и страст към други неща. Това също е казано в Книгата Изход (16:13-18). Когато израилтяните не били доволни от деликатесната храна – низпосланата манна, се втурнали да търсят месна храна и тогава се разгневил Бог за това, че търсели такава низка и вулгарна храна вместо манната небесна – толкова възвишена и хранителна, носеща в себе си вкуса и субстанциите на всички храни. И когато устите им били още пълни с късове месо, казва Давид: “Гняв Божи се спусна над тях.” (Псалм 77: 31). Спуснал се огън от небето и изгорил много от тях, защото Бог сметнал за оскърбление към Себе Си това, че когато им дал небесна храна, те пожелали друга.

стр. 25

4. О, да биха знаели особите душевни, колко добро и какво изобилие духовно изгубват, не желаейки да се издигнат над дребнавите въжделения и да се освободят от тях, а така също, какъв душевен вкус биха намерили в тази простичка храна, какъвто въобще не са срещали! Но не намират вкус в тази душевна храна по същата причина, поради която синовете на Израил не усетили скрития в манната вкус на всички храни, като не съсредоточили върху нея всичките си желания. А това се е случило, не защото манната не съдържала в себе си тези вкусове и сили, които те търсели, но затова, че те искали нещо друго, освен нея. Който иска да люби Бога наравно с някакво творение, без съмнение е, че той малко цени Бога.

5. Известно е, че ако волята клони чувствено към някаква вещ, то значи, че я цени повече от всичко друго, дори и то да е по-добро. Ако душата намира удоволствие в едно или друго, сравнявайки го с най-съвършеното, принизява себе си, равнявайки се с него. Тъй като с Бога е невъзможно да се сравнява каквото и да било, душата изразява към Него голямо неуважение, любейки наравно с Него други неща, или е привързана към тях. Или, неуважението би било още по-голямо, ако тя обича повече от Него други неща.

6. Израз на това намираме в Св. Писание (Изход 34,3), когато Бог наредил на Моисей да се качи на планината, където искал да разговаря с него. Тогава му наредил не само да отиде в планината сам, оставяйки синовете на Израил долу, но даже не позволил и животно да има наблизо: “Никой да не възлезе с тебе наедно, нито да се яви някой по всичката планина: овцете и говедата да не пасат пред тази планина”.

Това означава, че душата, жадуваща да стъпи на пътя на съвършенството, за да общува там с Бога, е длъжна не само да се отрече от всички неща и да ги остави долу, но и въжделенията, които са подобни на животни, е длъжна да укроти и да не им позволява да се приближат до тази планина, т.е. да не се наслаждава на други неща, които по същество не са Бог. В Него всякакви желания се умаляват и това е състояние на съвършенство. Непременно е нужно по пътя към Бога да става постоянно умъртвяване и обуздаване на желанията. И толкова по-скоро ще стигне целта душата, колкото по-усърдна е в това упражнение. Понеже, докато душата не обуздае напълно въжделенията си, никога няма да стигне целта, дори и да е осъществила множество добродетели, тъй като няма да ѝ достигне собствения способ за придобиване на съвършенство, който се заключава в опустошение, оголване и очистване на душата от всяко желание. Ясен израз на това намираме в Битие (35:2): Патриарх Иаков, отправяйки се към планината Бетил, за да направи жертвеник и да принесе жертва на Бога, дава на домашните си тройна заповед: първо – да отхвърлят всички чужди богове; второ – да се очистят и трето – да си сменят дрехите: “Изхвърлете чуждите богове, които са между вас и очистете се и променете дрехите си”.

стр. 26

7. Тази тройна заповед дава да се разбере, че всяка душа, желаеща да се качи на планината, за да издигне олтар, на който да принесе жертва на чиста Любов към Бога, хвала и истинско почитание, е длъжна да изпълни щателно горепосочените условия. Първо – длъжна е да отхвърли всички чужди богове, т.е. всички странични склонности чувствени и привързаности. Второ – длъжна е да се очисти от всичката нечистота, която са оставили в нея въжделенията, което става с помощта на “тъмната нощ на чувствата”, укротявайки ги непрестанно. Трето – за да се качи високо в планината, трябва да си смени дрехите, което става чрез споменатото по-горе двойно изпълнение. Тогава вече сам Бог ѝ сменя дрехите, давайки ѝ нови познания за Бога в Бога и сменяйки старите човешки знания с нова Любов към Бога в Бога. При оголването на волята от всички предишни стремежи и човешки пристрастия, Бог влива в душата ново познание и отказ от наслаждения. След отхвърлянето на стария начин на мислене и всички фантазии, а така също и след отделянето на всичко, което се отнася до вехтия човек с природните му принадлежности, облича Бог душата с нова свръхприродна способност във всичките ѝ органи. По такъв начин и всичките ѝ дела от човешки стават Божествени. Това се постига в състояние на единение, в което душата се е превърнала в олтар, на който единствено Бог се приветства в слава и Любов. Сам Бог вече в нея пребивава.

стр. 27

Някога е наредил Бог олтара, на който да се положи Ковчега със Завета, да бъде отвътре пуст (Изход 27:8). Така и душата, желаейки да бъде олтар на Божието Величество, е длъжна отначало да се избави от всичко. Наредил е Бог също така, на олтара винаги да пламти Неговия огън и никога да не се пали върху него друг огън. Когато Надав и Авуид – синовете на първосвещеника Аарон – принесли на Божия олтар обикновен огън, разгневил се Бог и ги умъртвил пред олтара (Левит 10: 1). От това правим извод, че ако душата иска да бъде подходящ олтар, не може да не е изпълнена с Божията Любов и не трябва да смесва тази Любов с друга.

8. Господ Бог не позволява с Него да пребивава каквото и да било друго. И действително, четем в първата Книга на Царствата, че когато филистимляните внесли Ковчега на Завета в светилището, където стояла статуята на тяхното Божество, то всяка сутрин те я намирали повалена пред Ковчега и накрая била разбита на парчета. Единственото желание, което Бог позволява в Свое присъствие и което иска, е желанието за съвършено съхранение на Закона Божий и носенето на Кръста Христов. Затова е заповядал някога Бог, в Ковчега на Завета, където се намирала манната, да не се съхранява нищо друго, освен книгите на Закона и жезъла на Моисей, означаващ Кръста (Второзаконие 31: 26). Затова душата, която с голямо усърдие се старае да съхрани Божия закон и да носи Кръста Христов, действително се превръща в Ковчег, вместяващ в себе си истинската манна, т.е. Бога и това е така, защото тя се старае съвършено да съхранява в себе си Закона и жезъла.

стр. 28

ГЛАВА ШЕСТА

Разказва за двете главни вреди, които въжделенията причиняват на душата. Първата от тях е недопускането на доброто в душата; втората е просто нанасяне на вреда.

1. За по-ясно и всестранно разбиране на това, което бе казано по-горе, ще бъде добре да се отбележи, по какъв начин въжделенията причиняват на душата две от най-важните вреди: първата се състои в това, че лишава душата от Духа Божий, а втората – в това, че въжделенията терзаят, мъчат, затъмняват, омърсяват и отслабват душата, в която пребивават. Това изразява пророк Йеремия: “Две злини извърши народът мой: Мен – Източникът на живата вода оставиха и си направиха разбити цистерни, които не могат да задържат водата” (Йеремия 2:13).Това двойно зло: лишаването и положителната вреда произтичат от всеки непорядъчен акт на желание.

Що се отнася до първата вреда, то е ясно, че доколкото душата чувствено клони към каквото и да е творение, дотолкова расте в нея въжделението и с това тя става по-малко пригодна за приемане на Бога. Понеже, както казват философите, за което споменахме в глава четвърта, две противоположности не могат да пребивават в един субект. А тъй като Любовта към Бога и любовта към творенията по същество са две противоположности, то не могат да пребивават в една воля. Какво сравнение може да има между тварното и Твореца; между нещата чувствени и духовни, видими и невидими, преходни и вечни; между храната небесна, тънка, духовна и храната чисто чувствена; между оголването на душата Христова и привързването към земните неща?

стр. 29

2. Както в природата е невъзможно да се появи нова форма преди да се отстрани противостоящата ѝ предходна форма, така и докато първата остава, тя не допуска другата. Същото е и с душата: докато тя се подчинява на чувствения дух, не ще я изпълни Духа на чистата свръхприродност. Към тази истина се отнасят думите на Спасителя в Евангелието на Матея: “Не е добре да се взема хлябът на децата и да се дава на псетата” и по-нататък: “Не давайте светинята на псетата”(Матей 15:26; 7:6). Тук Синът Божий нарича Синове Божии тези, които, избавяйки се от въжделенията към сътвореното, с това се приготвят за приемане на Духа Божий. Тези, които хранят своите въжделения към тварни неща, Той приравнява с псетата, тъй като само на Синовете е дадено да седнат на една маса с Отеца, т.е. да се хранят с Неговия Дух, а за псетата са трохите, които падат от Неговата трапеза.

3. Всички творения са просто трохи, паднали от Божията трапеза. Правилно значи са наречени псета тези, които се насищат с творенията, лишавайки сами себе си от хляба на Синовете. Такива души не искат да се повдигнат от храненето с трохите на творението до храненето на трапезата на Духа несътворен – Отец им. И бродят такива души като псета, душейки за плячка, понеже трохите служат по-скоро за събуждане на апетита, а не за утоляване на глада. За това говори и цар Давид: “Ще бъдат гладни като псета и ще обикалят около града и ако не се наситят, ще вият” (Псалм 58:15). Затова, всеки човек, който следва желанията си, винаги е недоволен и огорчен, както гладния човек, понеже, какво общо може да има между гладът към творението и онова пълно насищане, което дава Духът Божий? Но не може да напълни душата това изобилие несътворено, докато не се освободи тя от глада, предизвикан от желанията. И това е така, защото, както вече казахме, две противоположности не могат да пребивават в един субект, а гладът и ситостта са две противоположности.

стр. 30

4. От това, което казахме до сега, става ясно, че Бог прави доста повече, когато очиства душата от тези противоречия, отколкото е направил тогава, когато е сътворил душата от нищото. Понеже тези противоречиви чувства и разнопосочни желания се съпротивляват по-силно на Бога, отколкото нищото, което най-малкото не слага препятствия. Мисля, че достатъчно разказахме за първата вреда, която причиняват на душата въжделенията. Тя се заключава главно в това, че създава съпротивление на Духа Божий.

5. Сега ще поговорим за друго следствие, което въжделенията предизвикват в душата. То се проявява разнородно, тъй като въжделенията угнетяват, измъчват, затъмняват, омърсяват и отслабват душата. За тези пет проявления ще говорим по-нататък.

6. Разбираемо е, че въжделенията угнетяват и изморяват душата. Те са като непослушни и досадни деца, които непрестанно искат нещо от майка си и никога не са доволни. А колко повече се измъчва и изморява човек, непрестанно търсещ съкровища? Така и душата страда и се изморява в придобиването на това, което нейните желания искат. И дори накрая да придобие желаното, отново страда и не намира утеха, понеже натрупва вода в “цистерни разбити, които не могат да задържат водата”, за да погаси пламъка на желанията. За това се отнасят думите на Исайя: “Ето, той се мъчи и душата му жадува” (Исайя 29:8), което значи, че въжделението остава неутолено. Страда и се изморява душата, отдадена на въжделенията, тъй като я разяжда нейното желание, както треската изгаря болния, който няма да се почувства по-добре, докато тя не го напусне. Вярно е казал Йов: “В ситост ще бъде угнетен, и от зной ще страда, и всяка болест ще дойде връз него” (Йов 20: 25). Това означава, че когато душата постигне своите желания, ще бъде още по-потисната и угнетена; ще се разгори в нея огънят на желанията още повече и ще падне връз нея всяка болест.

стр. 31

Страда и се изморява душата, угаждаща на своите желания, понеже е ранена от тях, развълнувана и неспокойна е както водата от вятъра, и те не ѝ позволяват да се успокои на никакво място и с нито една вещ. За такава душа казва Исайя: “Сърцето на злия е като бурно море” (Исайя 57: 20). Наистина, нещастен е човек, ако не обуздае желанията си.

Страда и се изморява душата, жадуваща да успокои своите въжделения, защото е подобна на гладен човек, отварящ устата си, за да се насити с въздух и тогава усеща още по-голям глад, тъй като това не е храна. Това изразява пророк Йеремия, когато казва: “В своето жадуване привлича душата своята любов” (2:24), значи, че в жаждата за своето въжделение е привлякла вятъра на своите склонности. И по-нататък дава да се разбере този огън, който чувства душата, желаеща да се предпази от него и казва: “Въздържай нозете си (т.е. мислите си) от голота, а гърлото си от жажда” (Йеремия 2:25), или волята си от утоляване на желанията, понеже това ражда още по-голяма жажда. Както разглезеният човек, ако в дни на надежда се натъкне на разочарование, страда и се мъчи, така и душата страда и се мъчи от утоляването на своите желания, тъй като те сътворяват още по-голяма пустота и глад. Желанията са подобни на огън, който се разгаря още повече, когато му се хвърлят дърва, а когато ги погълне, неизбежно гасне.

стр. 32

7. Разбира се, въжделението е по-лошо от огъня. Огънят намалява, когато свършат дървата, а въжделението, когато се разпали по нещо, не само не намалява при липсата му, но се увеличава и така отслабва и мъчи душата, понеже нараства нейният глад, а храната намалява. Това изразява пророк Исайя със следните думи: ”Ще стъпят надясно и ще жадуват; ще стъпят наляво и няма да се наситят” (Исайя 9:20). Вярно е, че тези, които не умъртвяват своите желания и се отклоняват от правия път, се терзаят от глад по сладкия Божи Дух, принадлежащ на онези, които са под дясната ръка на Бога. Вярно е също, че когато побягнат наляво, за да наситят своите въжделения с някакви творения, няма да утолят глада си. Понеже са оставили Този, Който единствен може да им даде насищане, а се хранят с това, което предизвиква още по-голям глад. Ясно е, че въжделенията мъчат и изтерзават душата.

ГЛАВА СЕДМА

Разказва за това, как въжделенията мъчат душата. В потвърждение се привеждат сравнения и доводи от Св. Писание.

1. Друг род позитивна вреда, която въжделенията причиняват на душата, се състои в това, че те я терзаят и мъчат. Подобна е тогава душата на несретник, окован с вериги, който няма да си отдъхне, докато не се освободи от тях. Това изразява цар Давид, като казва: “Възлите на греховете ми ме стегнаха отвсякъде” (Псалм 118:61).

стр. 33

Какви мъчения и терзания само търпи голият, лежащ върху тръни и бодили! През такива терзания и мъчения преминава душата, привързана към своите желания. Подобно на тръните, те я нараняват, осакатяват и ѝ причиняват болка непоносима. За това говори и цар Давид: “Обкръжили са ме като рояк пчели, жилейки ме и изгаряйки ме като огън от сухи тръни” (Псалм 117:12), тъй като в тръните на въжделенията се разпалва огънят на мъчението. И както орачът измъчва вола, впрегнат в ралото, бързайки да прибере реколтата, така въжделението терзае душата на жадния. Това е видно с примера за Далила: желанието да узнае тайната на Самсоновата сила така я измъчило, че отслабнала почти до смърт.

2. Колкото по-силно е въжделението, толкова повече мъчи то душата. Колкото по-голямо става желанието, толкова по-голямо е мъчението и толкова по-големи са страданията, колкото повече желания пленяват душата. И още в този живот такава душа изпитва това, за което се говори за Вавилон в Книгата Откровение: “Колкото слава е натрупала и разкош, толкова скръб и мъки ѝ въздайте” (Откровение 18:75). Както човек, който попада в ръцете на неприятели, бива измъчван, такива страдания изживява душата, позволила да бъде завладяна от желанията.

Израз на това намираме в Книгата на Съдиите в описанието на съдбата на Самсон. Когато най-могъщият свободен мъж и съдия на Израил попаднал в ръцете на своите врагове, те отнели силите му, изболи очите му, заставили го да върти тежки воденични камъни, а освен това допълнително го измъчвали (Съдии 16:21). Такава е скръбната участ на душата, в която неприятелите (въжделенията) живеят и побеждават. Отначало те я отслабват, после я ослепяват, след това я мъчат и терзаят, после я привързват към мелницата на страстите с въжетата на собствените ѝ похотения.

стр. 34

3. Господ Бог е милостив към онези души, които с такова разточителство на сили и с такова голямо усилие се стараят да утолят своите глад и жажда посредством творенията. Той им говори чрез пророк Исайа: “Всички, изпитващи жаждата на желанията, елате до водата; всички, които нямате среброто на собствената воля и искане, побързайте. Купете от Мен и наситете се. Елате и купете Моето вино и мляко (които всъщност са покой и блаженство) без среброто на собствената воля и без да се отплащате с труд, какъвто плащате за вашите желания. Защо давате среброто на вашата воля за това, което не е хляб или Дух Божий, и толкова много труд за своите въжделения, заради това, че не можете да се наситите? Елате вие, послушните и се ползвайте от доброто, което търсите, и ще се наслаждава на изобилие вашата душа”(Исайа 55:1-2)

4. Да достигнеш истинското наслаждение означава да си се отказал от каквито и да е удоволствия от придобиването на сътворени неща. Понеже творенията измъчват, а Духът Божий оживява. Към това ни призовава Спасителят Божи: “Всички, които сте още измъчени, огорчени и изтормозени от бремето на вашите желания, елате при Мен. Аз ще ви освежа и ще се намери за вашите души онзи покой, от който са ви лишили вашите желания” (Матей 11:28). И тежко е тяхното бреме, както казва Давид: “Като тежко бреме се стовариха върху мен” (Псалм 37:5)

стр. 35

ГЛАВА ОСМА

Разказва за това, как въжделенията затъмняват и ослепяват душата.

1. Третата вреда, която желанията причиняват на душата, се състои в това, че те я затъмняват и ослепяват. Както димът и мъглата, носещи се из въздуха, не позволяват на слънчевия лъч да освети ясно нещата; както плътно покритото огледало не позволява образът да се отрази; или както размътената вода не може да отрази лицето, надвесено над нея, така душата, потопена в желанията е помрачена откъм познание и нито светлината на природния Разум, нито проблясъците на надприродната Божия Мъдрост могат да проникнат в нея и да я осветят. Вярно е казал Давид: “Постигнаха ме беззаконията ми, така че не мога да видя” (Псалм 39:33)

2. Поради това, че душата е затъмнена в аспекта на познанието, е ограничена в сферата на паметта и се е спряла в сферата на волята, тогава всичката нейна деятелност бива объркана. Понеже волята и паметта в своите движения зависят от познанието и когато то е затъмнено, те също ще бъдат затъмнени. В този аспект казва Давид: “Душата ми е силно потресена” (Псалм 6:4). Все едно да се каже: Объркана е душата ми в способностите си. Понеже в такова състояние нито разумът е възприемчив към светлината, нито волята е способна да приеме в себе си Бога с чиста Любов, така както огледалото, когато е закрито, не може да отрази образа; а също и паметта, заслонена от мрака на въжделенията, не се поддава на проникването в нея на блясъка на Божия образ, така както мътната вода не може да отрази лицето на онзи, който се вглежда в нея.

стр. 36

3. Въжделенията ослепяват и затъмняват душата, тъй като самите те са слепи, понеже нямат в себе си никакво познание, а разумът се явява единственият проводник за тях. Затова, всеки път, когато душата позволява на някое въжделение да я направлява, тя ослепява, тъй като позволява да бъде водена от слепец и в резултат се получават двама слепци. Тогава се оправдава това, което е казал нашия Господ у Матея: “ако слепец води слепец, и двамата падат в ямата” (Матей 15:14).

Малко помагат очите на нощната пеперуда, ако желанието към красотата на светлината я води ослепена в огъня. Можем да кажем, че душата, питающа въжделения, е като риба, ослепена от светлината, която за нея е по-скоро като тъмнина, тъй като тя не вижда опасностите, приготвени от рибарите. Добре изразява това Давид в Псалм 58:9: “преди да усетят котлите ви огънят”.

Същото причиняват желанията: разпалват страстта и ослепяват разума така, че той не може да види своята светлина. Причината за ослепяването е такава, че когато пред погледа се появи друга светлина, взорът е доволен от нея и така тя се превръща в преграда, пречеща да се види нещо друго. Подобно на това и въжделението, бидейки толкова близко до душата и по-скоро в нея, прави така, че тя да се задържа само на това светило и да се храни от него, и така тя не може да види светлината на своя Разум.

4. Затова е достойна за съжаление неосведомеността на някои, изнуряващи себе си с чрезвичайни практики и други лични самоволни упражнения, мислейки, че така ще постигнат единение с Мъдростта Божия. Въпреки тези усилия, не ще постигнат това, ако настойчиво не умъртвяват своите похотения. И ако само половината от всички свои усилия вложеха в укротяване на въжделенията, биха се придвижили напред в течение на месец, а с усилията на техните упражнения – в течение на много години. Така както необработената земя не дава плодове, така и душата не ще се придвижи напред без изкореняване на желанията. Необходимо е да се разбере, че без тази работа по изкореняване на желанията, всички усилия по пътя към съвършенство, към познаване на себе си и на Бога, ще бъдат като хвърлени семена в необработена земя. Няма да напуснат душата мракът и невежеството, докато не бъде погасен огънят на желанията.

стр. 37

5. Затова Давид, виждайки слепотата на онези души, които така силно препятстват на самите себе си в съзерцанието на блясъка на Правдата, и на които така силно се гневи Бог, казва: “Преди да се осъзнаят вашите желания като живи, ще ги унищожи Бог в Своя гняв” (Псалм 57:10). Преди още живеещите в душата желания да познаят Бога, ще ги унищожи Той в този, или в бъдещия живот посредством страданията на очистването. Казва се, че Бог ще ги унищожи в гняв, тъй като това, което се претърпява при умъртвяването на въжделенията, е наказание за вредата, която са нанесли на душата.

6. О, само ако знаеха хората, от какви съкровища на Светлината Божия ги лишава тази слепота, явяваща се следствие от техните чувствени склонности и въжделения; и колко зло и вреда понасят те ежедневно заради това, че не ги умъртвяват! Затова не трябва да се доверяваме нито на бързия разум, нито на дара, получен от Бога, но да помним, че ако са живи чувствените склонности и въжделения, то впоследствие ще бъдем помрачени и заслепени и ще свършим с това, че всеки път ще изпадаме в по-голямо зло. Даже, кой би предположил, че такъв мъдър човек, като Соломон, който е получил от Бога толкова добро, ще стигне до такава слепота и слабост на волята, че в края на живота си ще строи олтари и ще принася жертви на идоли (Първа книга на Царете 11:4). До това е стигнал той поради низката си склонност към жените, заедно с недостатъчното старание в умъртвяването на желанията и наслажденията на сърцето. Той сам казва в книгата Екклисиаст, че в нищо не е отказвал на желанията на сърцето си (Екклисиаст 2:10). И така се е отдавал на своите похотения, въпреки че първоначално е бил въздържан, че впоследствие те го ослепили, задушили здравия израстък и накрая угасили в него великата Светлина на Мъдростта, дадена му от Бога, а в края на живота му и Бог го оставил.

стр. 38

7. И ако необузданите желания са довели до такъв упадък човека, така добре познавал пропастта между доброто и злото, то до какво биха довели те нас, слабите? Понеже, както казва Бог на пророк Йона за Ниневитяните (Йона 4:11), ние не различаваме ляво от дясно, тъй като, поради слабостта на нашето знание, на всяка крачка приемаме злото за добро, а доброто за зло. И какво би станало, ако мракът на природната ни слабост усили още повече желанията? Ще стане това, за което говори пророк Исайя: “Пипаме стените като слепите, и пипаме като онези, които нямат очи: в пладнина се препъваме като в нощ” (Исайя 59:10). Тук пророкът говори за онези, които вървят след своите желания. Понеже онзи, който е ослепен от желанията, дори да застане в блясъка на Истината, ще вижда само това, което би видял в тъмнина.

стр. 39

ГЛАВА ДЕВЕТА

Разказва за това, как въжделенията омърсяват душата. В потвърждение са приведени сравнения и доводи от Св. Писание.

1. Четвъртата вреда, която въжделенията нанасят на душата, се състои в това, че те я петнят и омърсяват. В Екклисиаст това е казано по следния начин: “Който пипа смолата, той ще се очерни”. И всеки пипа смолата тогава, когато насища своята воля с каквото и да било творение. Забележително е тук, как мъдрецът сравнява творенията със смола. Излиза, че разликата между възвишеността на душата и всичко, което е най-хубаво в творението, е по-голяма от разликата между блестящите диаманти или чистото злато и смолата. И както златото или брилянтите, поставени в гореща смола, се очернят (понеже смолата лепне от топлото), така и душата, възпламенена от желанията към нещо тварно, приема върху себе си нечистота. Разликата между душата и творенията е както разликата между най-чистата роса и мръсната вода. И ако чистата роса се смеси с мръсната вода, тя също ще се замърси. Така и душата се замърсява чрез привързаностите към тварното, понеже става подобна на него. Накрая, както и най-красивият и съвършен образ може да се обезобрази, когато бъде зацапан със сажди, така и душата, бидейки най-красивия и съвършен образ на Бога, ще се зацапа и обезобрази от безпорядъчни желания.

2. Пророк Йеремия оплаква участта на душата, на която собствените безпорядъчни желания причиняват мерзост и вреда, подчертавайки отначало красотата ѝ, а после нейната нечистота: “Косите ѝ (т.е. на душата) са по-бели от снега; по-чисти от млякото; по-румени от стара слонова кост; по-красиви от сапфир...По-черен от въглен е обликът ѝ, и не ще я познаят на улицата” (Плач Йеремиев 4:7,8). Под “коси” тук се имат предвид мислите на душата, които са подредени и насочени към това, към което Бог ги е насочил, т.е. към самия Него и затова те са “по-бели от сняг; по-чисти от мляко; по-румени от стара слонова кост и по-красиви от сапфир”. Под тези четири вещи се разбира всяка красота и съвършенство на материалните творения, над които се извисява душата и нейните органи на чувствата, изобразени като коси. Ако деятелността на душата е непорядъчна и насочена не към това, което е предназначил Бог за нея, а към наслаждения от неща сътворени, то, както казва Йеремия, обликът ѝ ще стане по-черен от въглен.

стр. 40

3. Цялото това зло и обезобразяване на душата в ущърб на нейната красота творят безпорядъчните желания към неща сътворени. Ако бихме искали този грозен и мръсен образ на душата, който могат да сътворят въжделенията, да съпоставим с нещо друго, не бихме могли да намерим неща по-неприятни и пълни с паразити, или с други мерзости и нечистотии, каквито има в живота на такава душа. Защото, дори и да е истина, че омърсената душа остава по своята природа така съвършена, както я е сътворил Бог – като разумно същество, в случай на заблуждение, тя става обезобразена, омерзена, нечиста и затъмнена от всичкото това зло, което тук е описано, и дори още повече. Затова, дори само едно необуздано желание е достатъчно, дори и да не е тежък грях, за да плени душата и да я направи достатъчно нечиста, за да не може тя да се съедини с Бога, докато не се очисти от това желание. И колко омерзена може да бъде душата, която е неукротима в своите страсти и въжделения, и отдадена на тяхното преследване! И колко далеч е тя от Бога и от Неговата чистота!

стр. 41

4. Невъзможно е да се опишат с думи, нито да се обхванат от ума всичките видове нечистота, които внасят в душата различните желания. Ако бе възможно това да се види, щеше да е изумително и достойно за съжаление наблюдението на това, как всяко въжделение, без значение дали е голямо или малко, петни и омерзява душата. Както душата на справедливия и съвършен човек придобива неизмерими и богати дарове и множество най-прекрасни добродетели – всяка пълна с привлекателност, поради близостта си с величието и многообразието на аспектите на Любовта към Бога, така нечистата душа съдържа в себе си множество нечистоти, които я обезобразяват, поради близостта си с въжделенията към тварното.

5. Тази разнородност на въжделенията ясно е посочена в Йезекил (8:10-16), където е описано, как Бог показва на Пророка нарисуваните по окръжността на външните стени на храма всякакви видове пълзящи гадини и всякакви мерзости на зверове нечисти. Тогава казал Бог на Йезекил: “Наистина, виждаш ли, Сине человечески, какво тези творят в тъмнина, всеки в скритата стая своя” (Йезекил 1:2). И когато пророкът влязъл по заповед на Бога вътре в храма, то видял големи мерзости, а именно: седящи и плачещи жени над божеството на любовта Адонис. А когато по заповед на Бога влязъл по-навътре, видял още по-големи мерзости: двадесет и пет старци, обърнати с гръб към светинята.

6. Различните видове “гадове и нечисти твари”, нарисувани в предверието на храма, представляват понятията и мислите, които умът храни към земните неща и към всички твари, и които се отразяват в храма на душата такива, каквито са, когато душата занимава с тях своя разум, явяващ се първото предверие на душата.

“Жените” по-навътре в храма, плачещи над тялото на Адонис, служат като изображение на друга част на душата – волята. Склонностите на волята по определен начин плачат, желаейки това, към което волята чувствено клони, т.е. към онези “гадове”, нарисувани в ума.

стр. 42

“Мъжете”, намиращи се в третата част на храма, по същество представляват форми на творението, които обременяват третата част на душата – паметта. Формите, както е казано, са обърнати с гръб към храма, така както когато душата със своите три части бива обърната с гръб към Бога, или към чистия свой Разум, който не носи в себе си сътворени неща.

8. За общо разбиране на това прискръбно стремление на душата към всякакви желания е казано достатъчно вече. Ако трябва да се спираме поотделно на всеки вид различни несъвършенства, които петнят и омерзяват душата, заради нейните въжделения, то няма да можем да спрем да говорим изобщо. Дори ангелската мисъл не би била достатъчна, за да обхване всичко това. Тук само ще подчертая, че всякакви въжделения, дори и свързаните с най-малките неща, омърсяват душата.