ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

Разясняваща целта и метода на поведение на Бога в даването на душата на благата духовни, получени чрез чувствата. Отговаряща на съмнението, което се е появило във връзка с това.

1. Много би могло да се каже по тази тема за целта и метода на поведение на Бога в даването на душата на тези видения, заради възнасянето ѝ от нейната низост до единението с Него. Това се явява предмет на всяко духовно деяние. Също така естеството на нашия трактат изисква разяснение на този въпрос. Основно в тази глава ще кажа само това, което е необходимо за разяснение на гореспоменатото съмнение: ако в тези видения свръхестествени се крият толкова опасности и препятствия за придвижването, то защо премъдрият Бог, склонен да премахва от пътя на душата пречките, предлага тези видения и дарява душата?

2. За да отговорим на това е нужно най-напред да разгледаме три принципа.

Първият е взет от посланието на св. Павел към Римляните и гласи: “И колкото има на светът, всичките са от Бога отредени” (13:1).

Вторият изхожда от Светия Дух, който казва: “Урежда всичко за полза” (Книга на Премъдростта Соломонова 8:1). Тук е изразена мисълта, че Мъдростта на Бога се простира от край до край, т.е. от една нужда до друга и с всичко прекрасно се разпорежда.

стр. 136

Третият принцип е заимстван от теологията, която утвърждава: “Бог движи всяко нещо по неговия собствен път” (св. Тома Аквински).

3. Изхождайки от тези принципи става ясно, че Бог за повдигането на душата от дълбините на нейната низост до другия необходим предел – единение на възвисения със Себе Си, прави това постепенно, хармонично и съответстващо на особеностите на душата. Понеже вече е известно, че собственият начин на познаване на душата се опира на форми и образи, на неща сътворени, а пътят на нейното сътворение и натрупване на знания преминава през чувствата. Става така, че Бог, за да повдигне душата до най-висшето познание, трябва по деликатен начин да започне от най-низкото – от края на чувствата на душата и съответствено на нея самата да я преведе до другия край – Своята Мъдрост духовна, неподлежаща на чувствата. Затова в началото съответствено на нейните способности за познание, я учи чрез форми, образи, или по пътя на чувствата – ту естествено (чрез сетивата), ту свръхестествено, а също и чрез разбиране, повдигайки я по този път до най-висшия - Божия Дух.

4. По тази причина Бог дава на душата видения, форми и образи наред с други знания чувствени и духовни. Постъпва така, не защото не желае да даде още от първия път на душата Мъдрост духовна, а за да могат двете крайности – Божествена и човешка, чувствена и духовна – да се съединят по обичаен начин и в един акт, или без многочислени предварителни действия, създавайки основание една за друга и съответстващи условия. Това наподобява природните порядки, в които първото служи на следващото, следващото на следващото и т.н. Точно така Бог усъвършенства човека, започвайки от най-низшето и най-външното и въвеждайки го в това, което е най-висше и най-вътрешно.

стр. 137

На първо време усъвършенства чувствата телесни, подбуждайки ги да търсят удоволствие сред предмети благи и съвършени, макар и природни и външни, като например: слушане на проповеди, св. Меси, гледане на образи на светци, умъртвяване на вкуса от храната, на осезанието, чрез покаяние и свята суровост.

Когато чувствата станат достатъчно приспособени, обикновено се усъвършенстват по-нататък по пътя на милостите свръхестествени, за да се утвърдят по-добре в благото. С тази цел се даряват с други, свръхестествени дарове, като например: видения на свещени и възвишени предмети, много приятни аромати и слова Божии, а в сферата на осезанието им се дават небесни наслаждения. Благодарение на всичко това чувствата се усилват в добродетелите и се отдръпват от въжделенията към предмети зли.

Също така, Бог усъвършенства и телесните вътрешни чувства: въображението и фантазията, за които вече говорихме. Той ги приучава към добро чрез разсъждения, размишления и святи беседи. С всичко това се оформя Духът.

Благото разположение, добито от естествените упражнения, обикновено Бог освещава и одухотворява със свръхестествени видения, давани на въображението. Духът получава от тях голяма полза, очиствайки се постепенно и усъвършенствайки се все повече.

С такива методи възнася Бог душата от степен в степен дотогава, докато остане най-вътрешното. Не винаги се съблюдава, обаче, точно този порядък, за който тук говорим. Нееднократно се случва така, че Господ Бог дава едното без другото: след дълбоки преживявания – други, по-скоро външни, или и едните и другите едновременно. Това зависи от волята на Бога, даряваща благата и даровете, и разбираща потребността на душата. Обикновено в деянията Божии се наблюдава този порядък, за който тук говорим.

стр. 138

5. По такъв начин Бог обикновено учи и повдига душата, започвайки с неща по-скоро външни, осезаеми и приспособени към чувствата. Тъй като низостта и непълното съвършенство на душата принуждава духа да се осъществява чрез посредничеството на тези чувствени неща, благи сами по себе си и чрез личните действия, както и чрез приемане на части на даровете духовни. Така, стигнала до привикване към това, което е духовно, душата става способна да се повдигне до Истината на Духа, която е чужда на всяка чувственост. Душата не може да стигне до това другояче, освен постепенно и с присъщ за нея способ, както и с помощта на чувствата, с които постоянно е съединена.

Според това как се възвисява духовно чрез общение с Бога, се оголва и избавя от всички пътища чувствени, т.е. от размишления и разсъждения образни. Когато напълно се прилепи със своя Дух към Бога, с това по необходимост се избавя от всичко, което спрямо Бога може да подлежи на чувствата. Колкото едно нещо се приближава до едната крайност, толкова се отдалечава от другата. Затова св. Бернард от Клерво казва, че след опитването на наслаждението на Духа, всяко тяло загубва своя вкус. Това означава, че в делата на Духа всички пътища на тялото, или общенията с чувственото, изобщо не помагат и не допадат на вкуса. Това е ясно. Чисто духовното не подлежи на чувствата. Това, което чувствата могат да приемат, то не е още чисто духовно. Така, че колкото повече чувствата и естествените способности могат да усетят каквото и да било, толкова по-малко този предмет съдържа в себе си дух и надприродност, както вече казахме.

6. Затова Духът, вече съвършен, няма работа с чувствата; не получава нищо чрез тях; не се ползва основно от тях и не се нуждае от тяхната помощ по отношение на Бога, както е било по-рано, когато е нямало зрялост в Духа.

стр. 139

И това именно е искал да изрази св. Павел в своето послание към Коринтяните, казвайки: “Когато бях младенец, като младенец говорих, като младенец мъдрувах, като младенец размишлявах, но от как станах мъж, напуснах което е младенческо.” (1 Кор. 13:11).

По такъв начин вече дадохме да се разбере, че делата на чувствата и това знание, което Духът може да придобие посредством тях, е по-същество младенческа практика. И така, ако душата през цялото време се държи за чувствата и не се отстранява от тях, не ще престане да бъде малко дете; винаги ще говори с Бога като младенец; ще познава Бога като младенец; ще мисли за Бога като младенец и не ще стигне до Духа на зрелия мъж. Но душата не трябва да приема казаното заради своето порастване, подобно на детето, което оставя майчината гръд, за да достави на своето небце храна по-съществена и силна.

7. Тук идва въпросът: Не трябва ли душата, докато още е в младенческия стадий, да се държи за тях и да ги остави едва когато порастне? Отговорът е такъв, че по отношение на размишленията и естествените разсъждения, с които душата само започва търсенето на Бога, е справедливо да не оставя чувствата, за да се поддържа, докато не дойде моментът, когато ще може да ги остави, което ще стане, когато Бог започне да общува с душата по-духовно, а именно – да ѝ дари съзерцанието, за което говорихме в глава тринадесета.

Обаче, що се отнася до виденията на въображението и подобни постижения свръхестествени, които могат да дойдат чрез чувствата без участие на волята на този човек, било то по времето на съвършенството или по времето на несъвършенството му, дори и да са те причастни на Бога, душата не трябва да ги иска и допуска по две причини.

стр. 140

Първата е, че Бог има Своите въздействия върху душата, на които тя не може да препятства от своя страна, дори и да препятства и да може да препятства на виденията, което се случва много пъти. И следователно, всеки ефект, който те причиняват в душата, до голяма степен ѝ въздейства повече субстанциално, макар и по друг начин. Затова душата не може да препятства на благото, което Бог иска да ѝ съобщи, ако не е само някакво несъвършенство. А отказът от тези неща със смирение и предпазливост не се явява несъвършенство.

Втората се заключава в избягване на риска и труда от различаването на добро и зло, и разпознаването дали това е ангел на светлината или на тъмнината, от което няма никаква полза, освен загуба на време и сила, както и създаване на поводи за много несъвършенства, спиране на придвижването напред, отвличане на вниманието на душата от належащото. Тази причина се заключава още и в освобождение от празни работи, от постижения и мисли лични, съгласно това, което казах за виденията телесни и тези, за които ще говоря по-нататък.

8. И става така, че ако Господа наш не би желал да направи душата съответствие на самата нея, то не би ѝ изливал обилието на Своя Дух през толкова тесните тръби на форми и фигури, както и на лични схващания, посредством които Той храни душата. Както казва Давид: “Хвърля ледът си като отломки” (Псалм 147:17), което ще рече: Изпраща Своята Мъдрост на душата на парченца. За съжаление е, че душата, притежавайки безконечна вместимост, пребивава в състояние да се храни с парченца чувства по силата на своята малка духовност и чувствена неспособност.

И затова на св. Павел причинявали страдание малкото разположение и нищожността във възприятието на Духа, когато казва на Коринтяните: “И аз, братя не можех да ви говоря като на духовни, но като на плътски, защото не можехте още да го приемете, а и сега още не можете. С мляко ви храних, а не още с ястие” (1Кор. 3:1-2).

стр. 141

9. И така, знаем вече, че душата не трябва да спира погледа си върху тази черупка от фигури и обекти, които се изправят пред нейния свръхестествен взор, без значение дали се отнасят към външната чувственост, като звуци и думи за ухото, като видения святи за очите, като прекрасни аромати, като вкус и нежност за небцето, и прочее наслаждения за осезанието, които произлизат от Духа и са толкова типични сред духовните. Дори не трябва тя да разчита на каквито и да е видения на чувствата вътрешни, а да се отказва от всичко подобно.

Единствено на добрия Дух трябва да спира погледа си, Който се явява причина за посочените по-горе видения; старателно да пази Неговото присъствие в своите деяния и в качеството на упражнения да използва предписаното богослужение, вместо да ги превръща в някакви представи, или да желае някакво чувствено удоволствие.

От тези неща трябва да се приема само това, което Бог изисква и желае – и това е духът на набожността, тъй като Той ни го дава с друга по-важна цел и трябва да се остави това, което Той престава да дава, ако сме способни да приемаме Духа без това, което се явява действие и схващане чувствено.

стр. 142

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

Разясняваща вредата, която някои духовни наставници могат да причинят на душата затова, че не я водят към доброто относно това, което касае упоменатите видения. Обясняваща, как те без да обръщат внимание на произхода им от Бога, могат да я въведат в заблуждение.

1. Не можем в тази материя да бъдем толкова кратки, както бихме искали, понеже много имаме да кажем относно тези неща. Дори да изглежда, че е казано всичко необходимо за това, как да се отнасяме с горепосочените видения и относно наставника, който направлява ученика – към какво трябва да се придържа в общението си с него, то не ще бъде излишно още малко да уточним тази наука и да осветлим повече този въпрос относно вредата, която може да се нанесе както на особите духовни, така и на учителите им, ако те твърде много се доверяват на виденията, за които говорихме, дори и получени от Бога.

2. И причината, подбуждаща ме да се задържа сега над това, е това малко внимание, което се наблюдава – по мое мнение – в някои духовни учители, които бидейки уверени в тези свръхестествени схващания, предполагат, че те са добри и причастни на Бога, с което водят своите ученици към много заблуждения и твърде скоро намират изпълнено спрямо себе си казаното от нашия Спасител: “А слепец слепеца ако води, и двамата падат в ямата” (Матей 15:14).

И казва, че падат, но няма нужда да се чака падането в грешката, заради която падат, понеже само по себе си рискованото водене на някой друг е вече грешка, което е достатъчно за падението. Затова има някои, които се държат за тези привички в общуването с душите, обладаващи нещата, за които говорим, така че те се заблуждават или се сблъскват със затруднения, или не вървят по пътя на смирението; някои, които протягат ръка на тези, които по някакъв начин се доверяват на своите видения и в резултат остават без истинския дух на вярата, не се утвърждават във вярата, а вместо това имат многословие за тези неща, които им се внушават, макар и да имат от тях някаква придобивка (духовна). И остават тези души завързани от тези постижения, и не се утвърждават във вярата, не се опустошават, не се отказват от тези неща, за да се издигнат на висотата на тъмнината на вярата. И всичко това се поражда от начина на изказване и езика, които душата намира в своя наставник, и което липсва у нея, но понеже е по-лесно да се присъедини към изобилието на изказванията и разсъжденията за това, отколкото да се вземе сама в ръце, с това си отвлича вниманието от дълбините на вярата.

стр. 143

3. И причината за тази лекота, с която душата се захваща за това, към което е естествено склонна, както към нещата чувствени; и понеже вече отрано предвкусва и е предразположена към възприемането им, е в това, че тя вече отрано е прелъстена от тях. Така че е достатъчно да хвърли само един поглед на своя изповедник или на друга личност, която тя цени и ѝ предава значение, за да бъде прилъгана от тези неща, както и да изпитва по-голямо въжделение за тяхното получаване без да съзнава това, пристрастявайки се и здраво държейки се за тях.

От това произхождат множество несъвършенства. По силата на това, че душата не остава толкова смирена, предполагайки, че тези видения по същество са нещо, и че тя е придобила някакво благо, както и че Бог е причастен към тях, тя ходи доволна и удовлетворена от себе си, което е противно на смирението и веднага я навестява демон, усилвайки в тайно тези явления, така че тя не разбира това и започва да лелее мисли относно други подобни видения – звучащи или безмълвни и т.н. Всичко това е противно на святата простота и духовно отшелничество.

стр. 144

4. Освен посочените вреди и освен неизрастването във вярата, в случай че не се изоставят тези видения, а тези вреди не са така забележими и разпознаваеми, има и други, бих казал по-субтилни и по-мерзки в очите на Бога, произхождащи от това, че не се осъществява пълно оголване на душата. Тях ще оставим до момента, където ще обсъждаме порока на духовната лакомия и шест други пороци, и където с помощта на Бога ще обсъдим много видове подобно замърсяване, което прилепва към духа по причина на неумението на наставника да води душата към оголване.

5. Сега ще поговорим малко за стила, който поддържат някои проповедници с душите, и заради който не ги наставляват добре, понеже е трудно да се обясни как духът на ученика се ражда тайно и съкровено под ръководството на такъв наставник. Може да доскучае тази материя, заради многословието, защото не съумявам да разясня едното без другото, без да се разберат и двете, тъй като нещата духовни се съотнасят едни с други.

6. Освен това, ако духовният наставник е склонен към духа на откровението, начинът, по който той извършва другите неща или удовлетворява, или облажава душата и не може да не остави впечатления (дори и той да не знае това) в духа на ученика за тази игра и нейните цели, ако ученикът не се придвижил по-напред от него. И дори да се е предвижил, тези впечатления могат да донесат достатъчно вреда, ако продължат дълго. Защото тези наклонности, които има духовният отец и вкусът към такива видения раждат определена уважителност към тях, която, ако не се отнесе той към това с голямо внимание, не може да остане без чувства и в другата (свързана с него) личност. И ако тази личност вече е надарена с такъв дух, склонен към такива видения, то не е възможно, по мое мнение, да не му е съобщено за ценността на тези явления и за голямото внимание към тях от страна на учителя.

стр. 145

7. Сега ние ще говорим само за този случай, когато изповедникът, склонен или несклонен в даден момент към такива неща, е недостатъчно внимателен в това да удържа душата на ученика чиста и оголена от въжделенията към такива неща, преди да започне да говори за това с него и в своята “духовна реч” (както обикновено ние казваме) да разчита на тези видения, давайки указания за това, че трябва да се различават благите от тъмните видения.

Понеже, въпреки че за тях достатъчно се знае, все пак не е нужно да полага душата всичкият този мътен и опасен труд. Защото, не правейки от изброените явления събития, отхвърляйки ги, избягваме всичката тази вреда и правим това, което трябва. И не само това, но се случва така, че когато душите имат такива явления от Бога, тогава наставниците им изискват от тях да молят Бога за откровения или значителни явления, и глупавите души изпълняват тези изисквания, мислейки че е редно да искат, за да им се открие това и да молят Бога за това.

8. А ако се случи, че по своята молба получат от Бога откровение, то стават още по-уверени в това, мислейки че то е угодно на Бога, и че Той иска това, защото е откликнал, но в действителност нито Му се нрави това, нито иска това. А тези, които многократно прибягват до това и вярват, че им се открива и съобщава, здраво засядат и разрушават волята, защото са се пристрастили вече към този начин на познание. Естествено, намират вкус в това и разрушават себе си с този начин на познание, и така многократно грешат, а когато се случи така, както не са очаквали, то се учудват и веднага идва съмнението: от Бога ли е това, или не, тъй като става нещо друго и по друг начин.

стр. 146

Поначало те мислят за две неща: първо, че това е от Бога, защото така са постановили отначало, а това може да е само тяхна природна склонност, явяваща се причина за такова тяхно разположение. Второ, че произхождайки от Бога, това трябва да става така, както те си го представят.

9. И това е твърде голяма илюзия, защото откровенията на Бога не винаги се оказват такива, каквито хората си ги представят.

И така, не трябва нито да се разчита на тях, нито да им се вярва със силно упорство, дори и знаейки, че са откровения или Божия реч. Защото, дори и достоверни и истинни сами по себе си, не винаги са такива в своите причини и в нашия начин на познание, за което ще дадем доказателство в следващата глава. След това ще разкажем и докажем, че дори и Бог всеки път да отвръща на това, когато Го молят да се яви по свръхестествен начин, то това съвсем не му се нрави.

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

В която се провъзгласява и доказва как, макар че виденията, причастни на Бога да са по същество истинни, ние може да се заблудим относно тях. Това се доказва от св. Писание.

Относно нещата, за които говорим, то дори и виденията и посланията на Бога да са истински и винаги верни, то те не винаги са такива за нас. Първо – заради нашия повреден начин на познаване и второ, защото причините, които ги пораждат, всеки път са различни. Какви са двете основания за нашето утвърждение ще посочим съгласно авторитета на св. Писание.

стр. 147

1. Що се отнася до първото е ясно, че тези неща не винаги са такива и не винаги битуват в нашето познание такива каквито са сами по себе си. Причината за това е тази, че Бог е така неизмерим и бездънен, дотолкова, че се изразява в Своите възвестявания, послания и откровения по други начини, много различни от тези, с които обикновено разполага нашето познание и много по-верни и истинни в сравнение с нашите, че дори не можем да си представим това. Това намираме в св. Писание на всяка крачка, когато за много от вехтите (в Стария завет) не са се изпълнили много пророчества и изказвания на Бога, както те се надявали, защото ги разбирали по свой начин и почти буквално. Това ясно се вижда от следващите свидетелства:

а) В Книгата Битие Бог говори на Авраам, заведен на Ханаанската земя: “да ти дам тази земя в наследие” (Битие 15:7). И така е повторил това нееднократно, а Авраам вече бил към своя край и нищо не бил получил, затова попитал: “Господи, как да позная, че ще наследя” (Битие 15:8). Тогава Бог му открил, че не той лично, а неговите синове след четиристотин години ще я притежават. Едва сега разбрал Авраам отдавна даденото обещание, което само по себе си било истинно, защото Бог, давайки на децата му от Любов към него, все едно давал на самия него. Ето как Авраам бил подведен от начина си на разбиране. И ако тогава бил постъпил съгласно своето разбиране на пророчеството, можеше силно да се обърка (тъй като времето още не е било дошло), а онези, които го видят да умира преди да е получил обещаното, чувствайки че Бог трябва да му даде земята, биха се смутили и биха сметнали пророчеството за лъжливо.

стр. 148

б) Също така на неговият внук Иаков по времето, когато синът му Йосиф го повел към Египет поради настъпилия глад в Ханаан, се явил по пътя Бог и му казал: “Да се не убоиш да слезеш в Египет, защото народ голям ще направя там. Аз ще сляза с тебе в Египет, защото народ голям ще възведа” (Битие 46:3-4). Но той не направил така, както ни подсказва нашият начин на разбиране, защото знаем, че вехтият Иаков умира в Египет и не се връща. Това обещание се осъществява за синовете му, които били изведени от там след много години, предвождани от самия Бог, указващ им пътя. Оттук ясно се вижда, че всеки би си помислил от това обещание, че Иаков лично влиза в Египет и лично си заминава оттам по велението и милостта Божия, и всеки, разсъждаващ така, би се удивил, виждайки го да умира в Египет и да не се изпълнява казаното. И така, словото Божие, бидейки най-правдиво само по себе си, относно Иакова може да въведе в заблуждение.

в) В Книгата Съдии (20: 2) също четем, че на обединените израилеви колена за борба срещу колената на Вениамина, за да накаже злото, към което те били търпеливи, назначил Бог предводител за битката и те били така уверени в победата, че бидейки победени и загубвайки своите 22 000 мъже, били много учудени. Заставайки пред Бога плакали през целия този ден, неразбирайки причината за загубата, понеже мислели, че ще победят. Когато попитали Бога дали се връщат в битката или не, получили отговор да идат и да се сражават отново. И отишли с голяма смелост, предвкусвайки този път победата, но отново били победени, загубвайки нови 18 000 души. Останали съвсем объркани без да знаят какво да предприемат, виждайки че се сражават по повеля на Бога, а всеки път били побеждавани, освен това превъзхождали по численост и сила противника – Вениамин имал не повече от 25 600 мъже, а те имали 40 000. Ето как се заблуждавали поради своя начин на разбиране, защото Словото Божие никога не бива лъжливо. Той не им казал, че ще победят, а е наредил да се сражават, тъй като с тези загуби е искал Бог да накаже тяхната безотговорност и самомнение, и така да ги смири. И накрая, когато им казал, че ще победят, така и станало, макар че победили с коварство и усилие.

стр. 149

2. По такъв и други подобни начини се случва да се заблудят душите относно откровенията и казаното от Бога, защото приемат буквално и разбират повърхностно. Главното намерение на Бога относно тези неща е да свидетелстват и да се изпълнят с Духа, заключен в тях, който сам по себе си е труден за постигане. И този Дух е много по-изобилен, отколкото буквата и отива много по-отвъд нея. Който е свързан с буквата, или формата, или фигурата, уловена от зрението, не може да избегне множеството грешки и не би се почувствал смутен от това, защото се ръководи в тези неща от чувствата и не дава място на Духа с оголване от самите чувства. Както казва св. Павел: “Буквата убива, а Духът оживотворява” (2 Коринтяни 3:6). Затова е необходимо отказването от грамотността в тези чувствени дела и оставането в тъмнината на вярата, която е Дух, и когото чувствата не могат да уловят.

3. Затова, че много от Израилевите синове разбирали словата и пророчествата повече буквално, не станало така, както се надявали, а в не много изпълнилите се пророчества те не вярвали дотолкова, че се разпространил сред тях израза: “шегата на пророците”. За това свидетелства Исайя по следния начин: “Кого ще научи на знание? И кого ще направи да разумее поучение? Отбитите от млякото ли? Отделените от майчината гръд? Защото заповед има връз заповед; правило връз правило; тук малко, там малко. Наистина с гъгниви устни и друг език ще говори на тези люде” (Исайя 28:9-11). С това Исайя ясно дава да се разбере, че за тези, които се присмивали на пророчествата, никога те не ще се сбъднат за тях, защото се държат за буквата, както детето настоява за майчиното мляко.

стр. 150

4. И така, не бива да обръщаме внимание на разбирането на нашите чувства, помнейки, че словата Божии по същество са много различни от нашите понятия и много по-трудни за разбиране. И те са толкова трудни и различни, че дори и самия Исайя, бидейки Божи пророк, виждал смисъла на Божиите слова толкова различен от обикновените човешки чувства, че му се струвало, че също се е заблудил, казвайки пред народа: “Ей, ей, ей, Господи Боже, може би заблуждават този народ и Йерусалим, казвайки: Мир ще дойде върху вас и веднага дошъл меч до самата душа”. А мирът, който Бог обещал, би трябвало да бъде мирът между Бога и човека чрез посредничеството на Месия, а те разбрали, че ще има външен мир. И когато имали войни, им се струвало, че са измамени от Бога, тъй като ставало противоположното на това, в което вярвали. Както казва Йеремия: “И чакахме мир, но нищо добро” (Йеремия 8:15). Не е възможно да не се заблудят, ръководейки се само от буквалното значение на Божиите слова. И кой не би се заблудил, ако би свързал себе си с буквата в казаното от Давид за Христа: “И ще владее от море до море, и от река до краищата на земята” (Пс. 71:8). В същия псалм казва: “Защото ще избави сиромахът, който вика; и угнетеният, и безпомощният” (стих 12). Такъв човек, разсъждавайки по буква, би се заблудил от тези думи, четейки, че Христос се е явил на този свят в бедно семейство, живял е в бедност и е умрял в нищета, и не само че не властвал на земята, а е бил свързан с низшите от народа; също така въобще не е освободил от ръцете на силните дори и своите ученици, а ги е оставил на гонение и убиване заради своето име.

стр. 151

5. А би трябвало тези пророчества за Христа да се разбират духовно и тогава, що се касае до чувствата, биха се оказали правдиви. Защото Христос е Господар не само на земята, но и на Небето, понеже е Бог. Що се отнася до бедните, които Го следвали, то не само ги е изкупил и избавил от силата на демона, който имал власт, и против когото нямали помощник, но ги направил наследници на Царството Божие. Така говорил Бог основно за Христа и Неговите адепти, за вечното Царство и свобода, а те разбирали това по своему, съгласно неща, до които Бог имал малко касателство, а именно – като за владичество преходно и свобода временна, които в очите на Бога не са нито Царство, нито свобода. Оттук ослепилите себе си с низостта на буквата и неразбиращите Духа и Истината, са оставили живота в своя Бог и Господар, за които св. Павел казва: “Защото жителите Йерусалимски и техните началници като не познаха него и не разбраха прочитаните всяка събота пророчески изречения, изпълниха ги като го осъдиха” (Деяние на апостолите 13:27).

6. И до там стига трудността в разбирането на словата Божии, че даже и сред самите Негови ученици имало заблуждаващи се: такива били онези двамата, които след Неговата смърт отишли в селото Еммаус опечалени, загубили надежда, казвайки: “А ние се надявахме, че той е, който ще избави Израиля” (Лука 24:21). Така също възприемали изкуплението и владичеството като временни. Явил им се Христос, укорявайки ги в невежество и ленност, и грубост в сърцето, неспособно да вярва в казаното от пророците (в същата глава: 25). И дори когато се възнесъл на Небето, и тогава останали такива, които в своята грубост го питали: “Господи, в това ли време щеше да възстановиш царството в Израил?” (Деяния на Апостолите 1:6). Много неща изрича Духът Святий, в които влага друг смисъл, различен от разбирането на хората. Например в думите, които Каиаф казал за Христа: “Нима не е изгодно да умре един човек, отколкото да погине цял народ”. Тези думи той не говорил от себе си, но ги разбирал с една цел, а Святия Дух – с друга цел.

стр. 152

7. Откъдето става ясно, че дори и говорът и откровенията да са от Бога, все пак не може да сме уверени в тях, защото много лесно и в много неща можем да се заблудим, поради собствения си начин на разбиране, тъй като всички те са бездна и дълбина на Духа. И искайки да се ограничим с това, което можем в тях да разберем и да възприемем с нашите чувства, това е все едно, да искаме да опипаме въздуха и да хванем прашинките.

8. Затова духовният наставник трябва да съблюдава духа на неговия ученик да не бърза в желанието си да си сътвори обител във всички тези свръхестествени постижения, които не са нищо друго, освен прашинки на Духа, на които ако се отдаде, значи остава съвсем без Дух; както и да го откъсва от всички видения и вътрешни разговори, насърчавайки го да пребивава в тъмнината на вярата и във вътрешна свобода, в които получава свобода на Духа и изобилие, а като следствие – знание и разбиране, отговарящи на Словото Божие.

Защото е невъзможно за недуховния човек да съди за делата Божии, или да ги постигне с разума си и следователно, не е духовно това, когато се съди съобразно чувствата. И те дори да подлежат на някакво чувство, си остават непонятни. Как хубаво го е казал св. Павел: “Естественият обаче человек не побира това, което е от Духа Божий, защото за него е безумие и не може да го разбере, понеже то духовно се изпитва” (1 Коринтяни 2:14). Оттук набираме смелост и кураж да имаме връзка с Бога и да си позволим това на пътя на свръхестественото постижение в сферата на чувствата, тъй като, ако недуховният човек разбира само това, което ползва чувствата, то духовният човек не се свързва и не се води от чувствата.

стр. 153

9. И за да видим по-ясно това, ще приведем няколко примера. Ще разгледаме случая, когато някой светец, много огорчен по причина на преследването от неговите врагове, укорявал за това Бога и затова Бог му отговаря: “Освобождавам те от всичките твои врагове”. Това пророчество би могло да бъде най-вярното и въпреки това човек да бъде победен от своите врагове и убит. И разбиращият го по буква ще бъде заблуден, защото Бог може да говори за истинско избавление и победа, които по същество са спасението, в което душата пребивава свободна и победителка на всички свои врагове много по-истинско и съвършено, отколкото тук да бъде избавена от тях. Това пророчество е много по-истинно, отколкото човек може да си представи (дори и да прониква в смисъла му през целия си живот). Защото Бог винаги внася в Своите думи твърде принципен и пророчески смисъл, а човек е способен да разбере по своето разположение младенческо само съвсем малко – и ето, оказва се заблуден. Подобно на това можем да видим в пророчеството, което изказал Давид за Христа: “Ще ги съкрушиш с жезъл железен; като грънчарски съд и ще ги строшиш” (Псалм 2:9), което ще се изпълни съгласно изначалното и съвършено господство, което е вечно, а несъгласно младенческото разбиране, което е временно, и според което не би се изпълнило това пророчество дори и през целия временен живот на Христа.

10. Ще приведем и друг пример. Имала една душа голямо желание да стане мъченица. Случило се така, че Бог ѝ отговорил: “Ти ще бъдеш мъченица” и поселил в дълбините ѝ голяма отрада и увереност, че така ще стане. И наред с това се случило така, че тя не умряла като мъченица, а обещанието било истинно. Защо тогава това не се изпълнило? Затова, че се изпълнило съгласно основното и съществено мъченичество: в това да бъде одарена с Любовта – наградата за изконното мъченичество. Така душата получила наистина това, което желала по форма, и което Той ѝ обещал. Понеже само по форма душата желаела някакъв особен род смърт, а всъщност искала да служи на Бога чрез мъченичество и да се възползва от Неговата Любов като мъченица. Защото, от каквато и смърт да умре, тя нищо не означава без онази Любов, дадена ѝ с други по-съвършени средства, които напълно са удовлетворили душата, тъй като е получила това, което истински е желала. Тази Любов е награда и изпълнение за мъченичеството.

стр. 154

Защото такива желания, когато се раждат от живата Любов, дори и да не се изпълнят по начините, по които се разбират и представят, те се изпълняват по друг, по-добър и по-съпричастен на Бога начин. Затова казва Давид: “Господи, послушал си желанието на сиромасите” (Псалм 10:17). И в Притчите казва Божията Премъдрост: “Желанието на праведните ще се изпълни” (Притчи 10:24). Откъдето, понеже виждаме, че много светци са просили от Бога много неща и не са ги получили в този живот, вярваме, че ако справедливо и правдиво са желали, то техните желания са се изпълнили съвършено в друг живот.

11. По такъв и по други начини могат словата и виденията, изхождащи от Бога, да бъдат точни и правдиви, а ние можем да се заблудим в тях, поради неумението си да ги разбираме свише и в онова намерение и смисъл, които Бог е вложил в тях. По-целесъобразно и безопасно е да се доведе душата до умереност по отношение на тези свръхестествени явления, приучавайки я към чистотата на Духа в тъмнината на вярата, която се явява средство за единение.

стр. 155