ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

В която се обсъждат понятията духовни, доколкото могат да попаднат в паметта.

1. Духовните понятия, които отнесохме към третия вид схващания на паметта, защото не принадлежат на телесното чувство на въображението както останалите (понеже не съдържат телесни образи и форми), но защото също така подлежат на припомняне и от духовната памет, и след като някои от тях попаднат в душата, тя може когато пожелае да си ги припомни. И това не става благодарение на образа, който оставя такова схващане в телесното чувство, защото, бидейки телесно, няма вместилище за духовни форми, но защото интелектуално и духовно то се припомня благодарение на формата, която е оставила впечатление в самата душа, или благодарение на ефекта, което е произвела в душата. Именно това помества тези схващания в паметта, макар и те да не принадлежат към схващанията на въображението.

стр. 252

2. Какви са тези понятия и как следва душата да се отнася към тях, за да върви към съюз с Бога, бе казано достатъчно в глава 26 на Книга втора, където ги обединихме като схващания на разума. Там казахме също, че те се осъществяват по два начина: сътворено и несътворено.

Само в това, което касае задачата на такова поведение на паметта относно тях, което би довело до единение с Бога, казах (когато приключих с обяснението за формите в предходната глава, които са от същия вид като сътворените неща), че когато произведат благо действие, е възможно тяхното припомняне, не заради желанието да бъдат задържани, но за да оживят Любовта и разбирането Божии.

Но ако тяхното припомняне не произвежда благо действие, никога не желай да преминеш през тях с паметта.

За по-голяма част от несътворените казах, че може да си ги припомним толкова пъти, колкото поискаме, защото творят велико действие, тъй като са чувствувания на единството с Бога – тази цел, която направлява душата. И те се припомнят не чрез някаква форма, образ или фигура, които са били запечатани в душата, тъй като не съдържат в себе си посочените чувствувания на единство с Бога, но благодарение на действието, което произвеждат, било то светлина, любов, удоволствие и обновление духовни; и които всеки път когато бъдат припомнени, възобновяват това действие.

стр. 253

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

В която на духовния човек се съобщава общия начин на управление на себе си в това, което се отнася до това чувство.

1. За да завършим тези отрицания на паметта, ще е добре за духовния читател да се приведе едно съображение относно начина, който универсално се използва за единение с Бога в това, което се отнася до тава чувство, за да може казаното до тук да се възприеме с по-голяма лекота.

Затова е необходимо да се отбележи, че ако паметта на душата се едини с Бога в надежда и ние нямаме това, на което уповаваме; и че колкото по-малко притежаваме такива неща, толкова повече имаме възможност и способност да се надяваме; и колкото повече душата освобождава паметта от форми и запаметени неща, които не са Бог, толкова повече паметта се полага в Бога и притежава голяма пустота за изпълване с надежда за Него, понеже това, което трябва да правим, е да живеем във вечна и чиста надежда Божия, тогава във всички случаи, когато в главата се появят понятия, форми и образи, трябва да се обръща душата към Бога без да се задържа на тях, с опустошение на всичко, което може да бъде запомнено с любовна страст, без да мисли и да се вглежда в други неща, освен в онези, запомнянето на които е достатъчно за разбиране и изпълнение на това, което трябва, ако те са такива. И това трябва да става без влагане на страст или вкус в тях, защото сами по себе си те не въздействат на душата. И така, не трябва човек да престане да мисли и да обръща внимание на това, което следва да прави и да знае, тъй като такова действие, лишено от привързаност, няма да му нанесе вреда.

стр. 254

2. Необходимо е тук да обърнем внимание, че чрез всичко това ние съвсем не се съгласяваме и не желаем да се съгласим в това наше учение с онези тъмни люде, които внушили си надменността и завистта на Сатана, са възжелали да премахнат от очите на верните святото и необходимо използване и прославящо почитание на образите на Бога и на светците.

Нашето учение силно се отличава от такова мнение, затова тук ние не говорим, че не трябва да имаме образи и да не оказваме почитание, както казват онези люде, но даваме ясно да се разбере, кое има такива образи и по какъв начин те преминават в изображения, които не препятстват придвижването към духовното.

Както има добри и необходими средства за достижение на целта, като образите за припомняне на Бога и на светците, така, когато средството се вземе и се получи повече отколкото то бива само средство, то пречи и препятства също както някоя отлична вещ, още повече в това, което се намира в образите и виденията свръхестествени, с които са свързани множество заблуди и опасности.

А в това, що се отнася до запомнянето и почитанието, и оценяването на образите, които веществено ни предлага католическата църква, не може да има никаква измама, нито риск, понеже в тях ние не ценим нещо друго, а само това, което те представят. Тяхното припомняне не престава да бъде полезно за душата, понеже се задържа от любовта към това, което представлява, и тъй като духовният човек не получава удовлетворение от тях по друг начин, то те винаги му помагат да се съедини с Бога, позволявайки на душата да се възвиси (когато Бог ѝ окаже такава милост) в изображението на Живия Бог, в забвение на всяка твар и неща сътворени.

стр. 255

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

В която започва обсъждането на “тъмната нощ” на волята. Предлага се подразделението на афектите на волята.

1. Нищо не бихме направили за очистване на разума и вкореняването му в Истината на вярата, а паметта – в истината на надеждата, ако не очистим също и волята в това, що се отнася до третата доблест, която е милосърдието, благодарение на което трудът, предприет във вярата, има голяма цена, а без него не струва нищо, както казва св. Иаков: “вяра без дела е мъртва” (Послание Иаково 20:2).

И за да обсъдим сега нощта и оголването активно на тази способност, за наставянето и оформянето ѝ в тази Божествена доблест – милосърдието, не ще намерим по-авторитетно и по-подходящо свидетелство от представеното във Второзаконие – глава 6, стих 5, където Моисей казва: “И да обичаш Господа Бога твоего със всичкото си сърце, и със всичката си душа, и със всичката си сила”. В това слово се съдържа всичко, което духовният човек трябва да прави, и това, което имам тук да му съобщя, за да може да стигне до Бога чрез единение на волята посредством милосърдието. Понеже затова се заповядва на човека, за да се изпълнят в Бога афектите, апетитите и действията на душата по такъв начин, че всички способности и сили на душата да служат не другояче, а подобно на казаното от Давид: “О Сило моя, на тебе ще се надея, защото Бог ми е прибежище” (Псалм 59:9).

2. Крепостта на душата се състои в нейните способности, страсти и похотения, които се управляват от волята. Тъй като, когато тези способности, страсти и въжделения волята направлява към Бога и ги отклонява от всичко, което не е Бог, то с това се съхранява крепостта на душата за Бога и така тя привежда всичката си сила към Любов към Бога.

стр. 256

И за да бъде душата способна на това, разглеждаме тук очистването на волята от всички нейни безпорядъчни подбуждения, от които се раждат похотения, афекти и действия хаотични, и от тук произлиза и несъхраняването на всички нейни сили за Бога. Имаме четири такива подбуди и страсти: радост, надежда, печал и страх. Тези страсти, бидейки подложени на подреждане разумно в Божия порядък, така че душата не се радва иначе, освен в чистото почитане и прославяне на Бога, нито полага надежда в друго, освен в Бога, нито скърби без време, нито се бои от нещо друго, освен от Бога, тогава те съхраняват крепостта на душата и способностите ѝ за Бога. Защото, колкото повече душата се радва на неща, различни от Бога, толкова по-малко се изпълва с радост в Бога, и колкото повече се надява на нещо друго, толкова по-малко са надява на Бога, и същото е с останалите.

3. За да имаме по-добро наставление в тази наука, ще обсъдим всяка една от тези четири страсти и похотения на волята поотделно. Понеже цялата работа по влизането в съюз с Бога се състои в очистване на волята от нейните афекти и похотения, чрез което волята низка и човешка би станала воля Божествена, творяща същите неща, които твори и волята Божия.

4. Тези четири страсти толкова силно царуват в душата и я владеят, колкото по-слабо е укрепена волята в Бога, и колкото повече клони към творенията. Понеже тогава с голяма лекота се радва на неща, недостойни за радост и се надява на това, което не ѝ принася полза, и скърби за това, на което би трябвало да се радва, и се бои от това, от което не би трябвало да се бои.

стр. 257

5. Тези афекти раждат в душата всички пороци и несъвършенства, които възникват когато афектите са разюздани, а така също и всички добродетели, когато те са сдържани и овладяни.

И ако по някакъв начин една от тези страсти бъде овладяна и стане подвластна на разума, по същия начин се подчиняват и всички останали, понеже са така близко свързани една с друга, че накъдето реално се движи едната, натам виртуално се движат и другите, и ако едната реално се съсредоточи, другите три виртуално също се съсредоточават в същата степен. Затова, ако волята се радва на някаква вещ, то в същата степен се надява на нея и виртуално тук се включват страха и скръбта относно тази вещ. В степента, в която волята изгуби вкуса към нещо, в същата степен губи страха и скръбта по нея и оставя надеждата в нея. Затова волята с тези четири страсти е означена чрез фигурата, която е видял Йезекил (1:8-9) във вид на четири животни, съединени в едно тяло, което имало четири лица, а крилата на едното били съединени с крилата на другото, и когато вървяло напред, не се обръщало назад. И ако едното действало, било необходимо виртуално другите да го следват. Или там, където е твоята надежда, там са и твоите страх, печал и радост.

6. Духовният човек трябва да помни, че където и да пребивава една от тези страсти, там отиват душата, волята и останалите способности, и всички те заживяват като пленници на тази страст, а останалите три страсти пребивават живи в тях, за да мъчат душата заедно със своите пленници и да не я оставят да се издигне към отдих и свобода, сладко съзерцание и съюз. Затова Боеций казва: "Ако искаш в ясна светлина да познаеш Истината, отхвърли от себе си радост и надежда, страх и печал". Защото, доколкото тези страсти царуват, не позволяват на душата да пребивава в мир и покой, които са потребни за Мъдростта, която душата естествено и свръхестествено е способна да възприеме.

стр. 258

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

В която започва обсъждането на първия афект на волята. Говори за това какво е радост и представя различни неща, на които волята е способна да се радва.

1. Първата от страстите на душата и от афектите на волята е радостта, която не е нищо друго (що касае до това, за което тук говорим), освен удовлетворяване на волята чрез оценката на някаква вещ, която тя счита подходяща. Защото никога волята не се радва, освен когато я удовлетворява това, което цени.

Казаното се отнася до активната воля, когато душата ясно разбира на какво се радва и в нейните ръце е да се радва или не. Има още и пасивна радост, в която волята пребивава радвайки се, без ясното разбиране на какво точно. Тази радост е такава, че не зависи от нея, дали ще се радва или не. Но за това ще говорим по-късно. Сега ще говорим за активната и доброволна радост от неща ясни и отчетливи.

2. Радостта може да се породи от шест вида неща или блага, които са: временни, естествени, чувствени, морални, свръхестествени и духовни. Ще ги разгледаме последователно, определяйки причината, поради която волята не полага всичката своя радост в Бога.

За това е необходимо да се положи основа, която да послужи като тояга, на която можем да се опрем на пътя. И трябва да я носим с разбиране, понеже тя е светлината, която ни води и осветлява тази наука, и наставлява във всички благодатни радости Божии. И така че волята не трябва да се радва на нищо друго, освен на това, което се явява слава и чест Божии. И най-голямото почитание, което можем да окажем, е служенето на Бога, съгласно Евангелското съвършенство, и това е такова деяние, което не носи на човека никаква полза и печалба.

стр. 259

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

В която се обсъжда радостта от преходните блага. Обяснява, как следва да се насочи радостта от тях към Бога.

1. Първият вид блага, за които говорим, са временните (преходните) като богатство, знатност, положение в обществото, длъжност и други подобни. Ако човек, ставайки богат, повече угажда на Бога, то би се радвал на богатството, но по-скоро богатството причинява оскърбление на Бога, на което учи и Премъдрият: “Сине, ако станеш богат, не ще се освободиш от греха”, защото, дори и преходните блага сами по себе си да не водят до грях, то поради слабостта на волята, предизвикана от пристрастията, човешкото сърце ги помества в себе си и пренебрегва Бога, което е грях.

Именно за това Господ ги нарича в Евангелието “посято в тръни” (Матей 13:22; Лука 8:14), за да даде да се разбере, че относно тях волята остава "ужилена" от някой грях. И думите на Господа, че “мъчно ще влезе богат в Царството небесно” (Матей 19:23) дават на радващия се да разбере, че не трябва да се радва на богатството, защото е голяма опасността от него, и за да ни предпази казва Давид: “Богатството ако тече, не прилепяйте сърцето си” (Псалм 62:10).

2. Не желая тук да привеждам излишни свидетелства в полза на неща достатъчно ясни, защото не ще имат край цитатите от Писанието и няма да има край разговорът за злото, което Соломон приписва на богатството в Екклисиаст, който като човек с голямо богатство, добре знае какво е то и казва: “Видях всичките дела що се вършат под слънцето, и ето всичко е суета и угнетение на духът” (Екклисиаст 1:14) и “който обича среброто, не ще се насити със сребро” (Екклисиаст 5:10), и още: “а насищането на богатият не го оставя да спи” (Екклисиаст). В съответствие с това четем в Евангелието на Лука (12:20) за онзи, който се радвал, когато събрал припаси за много години и Небето му казва: “Безумне, тази нощ ще ти изискат душата: а това що си приготвил, кому ще бъде?”, и накрая казва Давид: “Не бой се, когато богатее человек, защото като умре, няма да вземе със себе си нищо” (Псалм 49:16,17), откъдето става ясно, че по скоро трябва да съжаляваме такъв човек.

стр. 260

3. Следователно, не трябва човек да се радва на богатството, когато го има, нито на богатството на своя брат, освен ако с него служи на Бога. Затова, ако се позволява радост от богатството, то е само когато е в служба на Бога, понеже по други начини не може да се извлече от него полза.

И същото това трябва да се разбере относно останалите преходни блага като звание, обществено положение, длъжност и т.н. На всичко това не бива да се радваме, ако то не е в служба на Бога и не е на верния път към вечния живот. И понеже е невъзможно ясно да се разбере, действително ли се умножават тези неща в служба на Бога, определено радването от тях е напразно, защото не може да бъде разумно такова веселие. Понеже както казва Господ: “Що се ползва человек, ако всичкият свят спечели, а душата си ощети” (Матей 16:26).

Не бива да се радваме на нещо, ако то не служи единствено на Бога!

стр. 261

4. Не бива също така да се радваме и на синовете, ни на тяхното множество, нито на знатността, нито на одареността, нито на естествената красота, нито на даровете на съдбата, но само на това, което в тях служи на Бога.

Затова на Авессалом, сина на Давид не принесли полза нито красотата му, нито богатството му, нито произхода, защото не служили на Бога (2 Книга на Царете 14:25). Затова е напразна радостта от това. Също така, празна работа е желанието да имаш синове както правят някои, които разрушават целия свят с такова свое желание, защото не знаят, ще бъдат ли техните синове добронравни и слуги на Бога, и няма ли надеждата, която възлагат на тях, да се обърне в печал, а покоя и утешението – в труд и безпокойство; честта – в безчестие, и дори в оскърбление на Бога чрез тях, както често се случва. За такива казва Христос: “морето и сушата обхождате, за да направите едного прозелита, и когато бъде, направете го дважди повече от вас син на пъкъла” (Матей 23:15).

5. Даже от всички тези неща, които владее човек и всички, които му носят процъфтяване, би следвало да се опасява повече, отколкото да им се радва, защото от тях израства възможността и опасността за забравяне на Бога (и за Неговото оскърбление). Както казва за това Соломон: “Рекох за смеха: Лудост е. И за веселбата: що ползува тя?” (Екклисиаст 2:2). Или казано по друг начин: когато притежавам нещо, то радвайки му се, изпадам в заблуждение и лъжа. Защото голяма грешка и невежество проявява човек, радващ се на това, което изглежда весело и смешно, не знаейки какво от това се отнася до вечното Добро. “Сърцето на безумните, – както казва Премъдростта, – е в дом на веселба, а сърцето на мъдрите е в дом на страдание” (Екклисиаст 7:4). Защото веселието ослепява сърцето и не позволява нито да се обмислят, нито да се преценят нещата, а скръбта отваря очите и позволява да се види ползата и вредата от тях. И затова казва Премъдростта: “по-добра е скръбта, отколкото смехът” (Екклисиаст 7:3), и после: “По-добре е да отиде някой в дом на скръбта, отколкото да отиде в дом на пируване, защото то е сетнината на всеки человек” (Екклисиаст 7:2).

стр. 262

6. Случва се, че радващият се на съпругата си, когато е твърде не наясно с какво по-добре да се служи на Бога в семейството, също живее в това напразно, понеже по-скоро трябва да има смущение относно битието в брака, както казва св. Павел за съпрузите, че всеки влага своето сърце в другия и така нямат вечност в Бога (1 Послание към Коринтяни 7:33). И после казва: “Вързан ли си за жена? Не търси развързване. Отвързан ли си от жена? Не търси жена” (1 Послание към Коринтяни 7:27-28). И още: “Това само казвам, братя, че останалото време е кратко, затова и тези които имат жени, да са като че нямат. И когато плачат, като че не плачат; и които се радват, като че не се радват; и които купуват, като че нищо не добиват” (1 Послание към Коринтяни 7:29-30). Всичко това той казва, за да даде да се разбере, че не следва радостта да се полага в нещо друго, освен в това, което може да служи на Бога, понеже всичко друго е празна работа. Тъй като радостта, която не се отнася до Бога, не може да донесе добро на душата.

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

За вредите, които могат да последват в душата, радваща се на преходни блага.

1. Ако трябва да изброим всичките вреди, които обсаждат душата чрез полагане на афекта на волята в преходни блага, то не ще ни стигне нито мастилото, нито хартията, а също и времето. Защото не далечно е разстоянието до голямото зло и разрушаването на великите блага, така както една искра, ако не се погаси, е способна да направи голям пожар, изпепеляващ света.

стр. 263

Всички тези вреди имат корен и начало в една особено голяма вреда, която се получава от веселието, отделящо се от Бога. Защото, както при приближаването на душата към Него посредством афекта на волята се пораждат в нея всякакви блага, така и с отделянето си от Него чрез тварния афект се пораждат всякакви вреди и зло, в зависимост от степента на радостта и страстта, съединяващи я с тварното, тъй като това е отделяне на себе си от Бога. Оттук, в съответствие с по-голямото или по-малкото отделяне от Бога, може да се съди, че тези вреди са по-големи и интензивни или по-малки.

2. Тази особена вреда, от която се раждат други особени и позитивни вреди, има четири степени, една от други по-лоши. И когато душата стигне до четвъртата, придобива всичкото зло, за което може да се говори в този случай. Тези четири вреди добре е отбелязал Моисей със следните думи: “Отлъстял си, угоил си се, надебелял си: Тогаз забрави Бога, Който го създаде, и презря канарата на спасението си” (Второзаконие 32:15).

3. Да се нахрани душата, която преди да се отвърне е била любяща, означава да се потопи в радостта от тварното. И оттук произлиза първата степен на посочената по-горе вреда, заключваща се във връщане назад, каквото е отслабването на ума по отношение на Бога, което затъмнява Божиите блага, подобно на закриващ слънцето облак. Затова, когато духовният човек полага своята радост в нещо друго и дава свобода на волята в неискане (на разбиране - бел. ред.) и дръзки постъпки, той се помрачава в това, което се отнася до Бога и замъглява простотата на разума, относно който ни поучава Божият Дух в Книгата Премъдрост Соломонова: “Защото упражнението в нечестие помрачава доброто, и вълнението на страстта развратява незлобливия ум” (4:12), с което дава да се разбере, че дори в разума на душата да е нямало съзнателно устремление към зло, то достатъчно е само едно похотение и радостта от него, за да се причини на душата първата степен на тази вреда, която се състои в притъпяване на ума и затъмняване на разсъдъка, нужни за разбирането на Истината и за преценката на всяко нещо такова, каквото е.

стр. 264

4. Не са достатъчни светостта и добрия разсъдък, намиращи се в човека, за да избегне той падането в тази вреда, ако дава място на похотението и радостта от тварни неща. За тези неща ни предупреждава Бог от устата на Моисей: “И дарове да не вземаш, защото даровете правят слепи тези, които имат отворени очи” (Изход 23:8). Това се е отнасяло особено за тези, които е трябвало да станат съдии, защото имали нужда да държат разсъдъка си в чистота и бдителност, което е невъзможно с алчността към подаръци и радостта от тях. Затова повелил Бог това на Моисей, за да направи съдии онези, които имали отвращение към алчността, и за да не отслабвала тяхната способност за преценка поради вкуса към страстите. (Изход 18:21-22).

И така, трябва не само да не ги желаем, но и да се отвращаваме от тях, защото за защитата на съвършенството на Любовта към едно, следва да имаме отвращение към друго. Причината, поради която пророк Самуил винаги съдил право и ясно, се състояла в това, че той никога не приемал подаръци, както е казано в 1 Книга на Царете 12:3.

5. Втората степен на тази особена вреда произлиза от първата. Понятие за нея се придобива от думите: “отлъстял си, угоил си се, надебелял си”. Тази втора степен е разширяването на волята с голяма свобода в преходните неща, което се състои в това, да не ѝ се позволява уж много да се терзае, а в същото време да се радва и наслаждава на преходните блага. И това се поражда преди всичко от предаването на себе си на веселието, понеже давайки му място, душата тлъстее в него и това затлъстяване от веселие и похот води до още по-голямо разтягане и разширяване на волята в тварното.

стр. 265

И това води до големи вреди. Защото тази втора степен отделя от нещата Божии и от благочестивите упражнения, както лишава и от вкуса към тях, понеже удоволствието се намира в други неща. И това отдаване на себе си води до множество несъвършенства и радости, и празни наслаждения.

6. Като цяло тази втора степен в своя край принуждава човека да остави постоянните си упражнения, които практикува, и като че ли всичкият му ум и въжделение са пребивавали в това цяло столетие. И тези, които пребивават в тази втора степен, имат не само затъмнени разсъдък и разбиране, нужни за познанието на Истината и за правилната преценка, но придобиват и голяма слабост и небрежност в познанието на това и работата върху него, за които казва Исайя: “Всички обичат дарове и тичат подир възмездия. Те не съдят право сирачето, нито съдът на вдовицата дохожда при тях” (Исайя 1:23), което не може да не им се сметне за вина, още повече че са задължени от своята длъжност. Защото, пребиваващите в тази степен на вреда не се нуждаят от злонамереност, от каквато има нужда в първата степен. И така те се оказват по-отдалечени от справедливостта и честността, защото силно разширяват волята в страстите по тварното, понеже придобивката на пребиваващите в тази втора степен е вялост в нещата духовни и лошо изпълнение на духовните упражнения, правени по-скоро по принуда или вежливост, отколкото от любов.

стр. 266

7. Третата степен на тази особена вреда се състои в това, напълно да се остави Бога, без загриженост за изпълнение на Неговите заповеди, предпазващи от заблуждения в нещата и благата светски, и в оставяне на себе си в смъртните грехове заради алчността. И тази трета степен е отбелязана с думите: “Тогаз забрави Бога, Който го създаде”.

В тази степен пребивават всички, които по такъв начин държат способностите на душата потопени в светските неща и богатства, които не се интересуват от изпълнението на Божиите заповеди и имат голяма разсеяност и тромавост относно това, което касае тяхното спасение, а такава голяма живост и гъвкавост относно светските неща, че Христос ги нарича “синовете на този век са по-хитри от синовете на виделината” (Лука 16:8). Такива хора нямат нищо в Бога, а в това що е светско, имат похотения и радости толкова обширни и разпръснати по неща сътворени, че не могат да се видят наситени, и намират своите апетит и жажда (постоянно растящи) много отдалечени от източника, който единствен може да насища, т.е. Бог. Именно това казва сам Бог чрез Йеремия: “Оставиха Мене, източникът на живата вода и си изкопаха ровове, ровове разпукнати, които не могат да държат вода” (Йеремия 2:13). И това е, защото скъперникът не търси в творенията да утоли жаждата си, а само това, което я увеличава. Такива са по същество онези, които по хиляди начини падат в грехове чрез любовта си към преходните неща и безчислени са техните вреди. За тях казва Давид: “Очите им са изпъкнали от тлъстина” (Псалм 73:7).

8. Четвъртата степен на тази особена вреда е отбелязана с израза: “и презря канарата на спасението си”. Към нея се преминава от третата степен, защото, ако човек не се старае да полага сърцето си в Божия закон по причина на благата преходни, то твърде много се отдалечава от Бога в паметта, разума и волята, забравяйки Го, като че ли не го е сътворил Той. Това става с него, защото е сътворил за себе си бог от парите и преходните неща, както казва св. Павел: “Скъперничеството е идолопоклонство” (Послание към Колоссяни 3:5). Затова тази четвърта степен довежда до забравяне на Бога и полагане на сърцето в парите, което би трябвало да е положено в Бога.

стр. 267

9. На тази четвърта степен са подложени тези, които нищо не ценят и се отнасят с нещата Божествени и свръхестествени като към неща преходни, и като към свои богове, като в същото време трябва да постъпват обратно – да ги отнасят към Бога и да Му благодарят, тъй като Той е причина за тях. Така постъпил нечестивият Валаам, който по милостта Божия дадена нему, се продал (Числа 22:7-8), а също и Симон Маг, който мислил да измери Божията благодат с пари, искайки да си я купи (Деяние на Апостолите 8:16-19), понеже му се струвало, че ще спечели по-голямо уважение, давайки благодат за пари.

И към тази четвърта степен на вреда много хора днес принадлежат по много начини: тези, които с умове, затъмнени от скъперничество в нещата духовни служат за пари, а не на Бога и се подвизават с пари, а не с Бога, слагайки на първо място цената, а не Божествената ценност и награда, превръщайки по много начини парите в свое главно Божество и цел, предпочитайки ги като крайна цел пред истинската, която е Бог.

10. На тази крайна степен на вреда са подложени също и презрените, които, бидейки толкова влюбени в благата, ги държат като свои богове и така далеч се простира в това лъжепочитанието им, че не се колебаят да пожертват своя живот, когато видят, че техните божества търпят някакъв временен ущърб, отчайвайки се и предавайки се на смъртта (заради нищожна цел), демонстрирайки по този начин това нещастно възнаграждение, което произлиза от такива божества. А онези, които не достигат до такава крайност като смъртта, изнуряват себе си с тревоги и множество други лишения, не позволявайки на радостта да влезе в тяхното сърце, и никакво добро не принася полза на земята им, плащаща постоянно данък от сърцето си, обричайки се на погибел във вечни мъки, както казва Премъдрият: “Богатство, съхранявано от притежателя му за своя му повреда” (Екклисиаст 5:13).

стр. 268

11. И на тази четвърта степен на вреда са подложени тези, за които св. Павел казва: “предаде ги Бог на развратен ум” (Послание към Римляните 1:28).

Понеже веселието води човека до това, когато той до крайност се полага на своето притежание.

Но и тези, които причиняват най-малка вреда, са достойни за голямо съжаление, защото много отдалечават душата от пътя към Бога. Затова казва Давид: “Не бой се, когато богатее човек”, ако мислиш, че ще вземе връх над тебе, “защото като умре, няма да вземе със себе си нищо” (Псалм 49:16-17).