ЧЕТВЪРТА ГЛАВА ВТОРО ПРОЗРЕНИЕ

ИСТИНСКАТА ПРОМЯНА Е СМЪРТ НА СТАРОТО. ВСИЧКО ДРУГО ОСВЕН СМЪРТ НЕ Е ПРОМЯНА, А ТРАНСМУТАЦИЯ. САМО СМЪРТТА ИМА СИЛАТА ДА ПРЕДИЗВИКА ТРАНСФОРМАЦИЯ.

Второто прозрение ни пренася право на Запад, мястото на залязващото слънце, на смъртта и на трансформацията. За воина това кратко изречение носи всепоглъщащо усещане за тръпчива дълбочина поради многобройните затрогващи подразбирания, които то съдържа. Ще работим с някои от тези подразбирания, които са най-актуални в днешно време, но както и с първото и с другите прозрения не е възможно в един том да се покрие пълният обхват на подразбиранията. Както винаги, трябва да се ограничим до онези области, които най-добре отговарят на настоящите нужди на човечеството. Но за онези читатели, които могат да се възползват от още по-голяма дълбочина, ще предам необходимите детайли, които ще им позволят сами да разкрият по-дълбоките подразбирания.

Първият момент, който ще разгледаме, е естествено продължение от първото прозрение и е изцяло свързан с резултатите от рекапитулацията и трансмутацията, а именно смъртта на старото. Много типична черта на хората е, че макар да искат да се променят, в същото време – и независимо какво може да твърдят – не искат да изоставят светогледа си! Макар че в това няма логика, ако се загледаме по-отблизо, истината веднага изкача. Хората искат промяна, но те самите не искат да се променят. Хората искат да променят своя живот, но, правейки това, да си останат същите хора като преди! Това обаче е просто невъзможно. Всяка истинска промяна се инициира чрез трансмутация, превежда в изпълнение чрез трансформация и резултира в трансфигурация. Всички други т.нар. промени не са промени в истинския смисъл на думата, а само козметични промени, които не служат за нищо. Мога да си сменя жълтите панталони със зелени панталони, мога да се преместя от една къща в друга, мога да сменя малката си червена кола с голям черен седан; мога да сменя светогледа си с друг привидно по-добър светоглед; мога да сменя избирателното си възприятие от много затворено към такова с много по-открит ум, но накрая аз пак ще бъда същата личност както в началото, защото всички подобни промени са козметични, макар и наистина да изглеждат като промени.

стр. 100

ТРАНСФОРМАЦИЯ МОЖЕ ДА БЪДЕ ПОСТИГНАТА САМО ЧРЕЗ ПОСТОЯННО РАЗВИВАНЕ НА НОВО ЗНАНИЕ. КОГАТО СЕ РАЗВИВА НОВО ЗНАНИЕ, СТАРОТО АЗ ЗАПОЧВА ДА УМИРА. ЗАТОВА ЗА ВОИНА СМЪРТТА Е НАЙ-ДОБРИЯТ СЪВЕТНИК И ПОСТОЯНЕН СПЪТНИК.

Единствената съществена промяна е да променим своето знание за себе си и това е промяна, която започваме с рекапитулация, и с прозренията, спечелени чрез рекапитулацията, достигаме до точката, където много добре осъзнаваме, че единственият път напред е да изтрием личната си история, дебнейки възприятието си за себе си, което по дефиниция означава не-правене. Това звучи много лесно и логично, ала е далеч най-трудното нещо за всеки чирак наистина да схване и да приложи на практика, просто защото в началото никой чирак не разбира какво значи да дебнем възприятието си за себе си и за света около нас. Както и с всички учения чиракът най-щастливо се улавя в привидното значение на някоя техника, без да поставя под въпрос възприятието си за тази техника, и това е особено вярно за не-правенето. В тази връзка трябва да се разбере, че единственото предназначение на не-правенето е да ни позволи да дебнем възприятието си, което означава, че трябва да сме достигнали до такова място в рекапитулацията си, където можем да приемем и приемаме като факт, че нашето възприятие е ограничено от начина, по който подравняваме възприятието си. Освен ако не достигнем до тази точка, всичките ни опити да практикуваме не-правене ще са в контекста на нашия светоглед. Истинското не-правене обаче е в усилието да изоставим светогледа си. Но тъй като не схващат какво наистина значи това, чираците практикуват не-правене с всички сили, потят се и пръхтят, и полагат всички усилия да напъхат не-правенето в светогледа си! И след това се чудят защо не работи и защо нагалът е недоволен от тяхната усърдна работа и защо е толкова неучтив да им посочва, че се провалят, дори давайки всичко от себе си!

стр. 101

Истината обаче е, че да изоставиш светогледа си не е лесна работа. Да говориш за това е лесно; да мислиш още по-лесно, а да извайваш романтични фантазии е направо чудесно! Но да срещнеш реалността на това фактически да бъдеш докаран до точката да трябва да го направиш, е съвсем друга опера, защото всъщност едва тогава чиракът се изправя срещу първия естествен враг: страха. В тази връзка е важно да се знае, че страхът винаги присъства, защото е част от Щита на Воина, но врагът страх се среща, само когато се изправяме лице в лице със смъртта, сиреч с истинска промяна.

Когато този момент дойде, както той идва за всеки един от нас, които сме наистина отдадени на участта си като воини, и когато хладната светлина на реалността ни принуждава да признаем, че няма друг път напред, освен да изоставим светогледа си и всичко, което това носи, тогава съвсем човешка реакция е да чувстваме, че сме насилени в нещо, което е крайно плашещо. В предишните томове аз вече предадох множество напътствия за това как да се третира страхът и затова няма нужда да се спираме на това. Което трябва сега да разгледаме обаче, е илюзията, че сме насилени да се променим, което, разбира се, означава насилени към някаква смърт.

стр. 102

ВСЯКО УЧЕНЕ Е ПРИНУДИТЕЛНО, НО САМО ЗАЩОТО ЧОВЕК СЕ СТРАХУВА ОТ ТРАНСФОРМАЦИЯТА. КОГАТО СЪПРОТИВАТА СРЕЩУ ПРОМЯНАТА Е ПРЕОДОЛЯНА, ПРИНУДАТА ВЕЧЕ НЕ Е НЕОБХОДИМА. ПРИНУДАТА СЕ ПОЯВЯВА САМО ПОРАДИ СЪПРОТИВАТА. ЗАТОВА ВОИНЪТ НЕ СЕ ПРОТИВИ НА СМЪРТТА, А СЕ УЧИ ДА ТАНЦУВА С НЕЯ.

Най-добрият начин за справяне с предизвикателството да се чувстваме принудени е да се запитаме „Кой упражнява принудата?“. „Ако аз – от дъното на сърцето си и с всяка фибра на съществото си – искам да стана воин, тогава как мога да съм принуден да правя това, което трябва да правя, за да стана воин?“. Но точно тук се крие проблемът. Не желаейки да изостави светогледа си, чиракът напук на всичко упорито се държи за вярването, че някак си е възможно да стане воин при неговите си условия и в контекста на своя светоглед. В резултат той се чувства принуден и – ако си кажем истината – той е принуждаван съвсем реално. Но той не е принуждаван от някого или нещо друго. Реалността е, че чиракът сам си упражнява принуда в смисъл, че главата му се бори срещу сърцето му, тъй като той не иска да изостави своето възприятие за това, което вярва да е правилно и истинско в контекста на светогледа му и – дори още по-важно – в контекста на личната му история.

Точно по тази причина Толтеките винаги са твърдели, че Пътят на Воина не може да послужи за нищо смислено, освен ако това да станеш воин не е за чирака акт на оцеляване. Докато не стане такъв акт, вечно ще се връщаме на същия стар рефрен на: ако си харесваш светогледа, то защо ще искаш да се лишаваш от него? Ако си харесваш живота, както си е, то защо ще искаш да го променяш? И ако се харесваш, както си си, то защо да избереш да се промениш? Ако обаче знаеш от опит, че в живота ти няма нищо, за което си заслужава да се живее – и аз наистина имам предвид нищо! – то тогава – и само тогава – ще си склонен да изоставиш Вси-Чко, което имаш, в търсене на Ни-Що-то, ако ти бъде предложен процеп към свободата. Само тогава ще започне да ти просветва, че ти не си тоналът, а същество-дух, което използва формалната страна на живота, за да развие твоето осъзнаване за онзи живот, от който ти си индивидуална частица.

стр. 103

ОСВЕН АКО НЕ СИ СКЛОНЕН ИЗЦЯЛО ДА ПРЕГЪРНЕШ СМЪРТТА, НЕ МОЖЕШ ДА СЕ ПРОМЕНИШ. СТАРОТО ТИ АЗ ТРЯБВА ДА УМРЕ, ЗА ДА МОЖЕ ВОИНЪТ В ТЕБ ДА СЕ ПРОЯВИ. ДА СЕ СЪПРОТИВЛЯВАШ НА СМЪРТТА ЗНАЧИ ДА УМРЕШ БАВНА И МЪЧИТЕЛНА СМЪРТ, А ДА ПРЕГЪРНЕШ СМЪРТТА ОХОТНО ОЗНАЧАВА ДА НАМЕРИШ СМЕЛОСТТА ДА ВОДИШ БЕЗУПРЕЧНА БИТКА ЗА СВОЯТА СВОБОДА.

Свобода! Колко зле разбират хората тази концепция! И в същото време за човек, достигнал края на играта, така да се каже, понятието за свобода е кристално ясно. Няма какво повече да се разбира. Няма за какво повече да се мисли. Когато си изправен пред трезвото прозрение, че вече не си струва за нищо да се живее, свободата може да значи само едно нещо: свобода от Вси-Чко, което съставлява настоящия ти живот. В такъв момент човек няма нужда да мисли или съобразява, или разсъждава, или даже да се спира да разгледа какво би могъл да загуби, ако се впусне по пътя без връщане назад, наречен Път на Воина. Нямащ никакво желание да се завърне към каквото и да било в настоящия си живот, той няма и какво да загуби. Тук обаче е жизненоважно да схванем подразбиранията. Ако се държим за светогледа си, ние се държим за Вси-Чко, което означава, че губим Ни-Що, губим нагала и се лишаваме от живота за сметка на формалната страна на живота. Когато дойде този момент на яснота, има сигурно знаене, че дори и никога да не успеем по Пътя на Воина, пак няма какво да загубим от предишния си живот, но ще загубим Ни-Що-то, духа. От друга страна, поемайки през процепа, имаме поне надежда в сърцето, идваща от това, че можем да опитаме независимо от резултата. То обаче е много повече от надежда. То е сигурно знаене, че да се провалиш е да изгубиш живота и затова сме изправени пред акт на оцеляване по всякакъв възможен начин.

стр. 104

Такова знаене не идва от внимателно разгледана от всички страни мисъл. Вместо това то е величаво усещане – усет, който извира от самите дълбини на битието на човека и който е толкова мощен, че заплашва да го залее, и който неизменно донася онова дълбоко усещане за тръпчива тъга, наречено меланхолия. От този момент нататък, независимо дали някога сме чували за Пътя на Воина или не, и в зависимост от предразположението ни като индивиди, ние или започваме да се борим за оцеляването си с всичко, което имаме, и така навлизаме в настроението на воина, или се поддаваме на родената от отчаяние апатия. Това е истинското значение на Почукването на Духа и, когато то дойде, ние или следваме духа в този момент като истински воини, или се предаваме и започваме да умираме по един или друг начин.

Да отговорим на Почукването на Духа и да последваме духа обаче не означава, че повече няма да имаме предизвикателства. О не, напротив! Всъщност само след като сме решили да следваме духа, онези предизвикателства, предназначени да ни насочват в изпълнението на участта ни, започват наистина да се появяват и всички те ни водят на Запад, мястото на залязващото слънце, мястото на смъртта и трансформацията. Всички предизвикателства, които сме срещнали преди тази точка, са били просто подготвящи за онзи грандиозен момент, в който духът почуква на вратата ни, за да ни предложи процепа към свободата. Затова, след като сме решили да следваме духа, силата започва да ни предизвиква по най-целенасочения и смислен начин, защото само предизвикани по този начин, можем напълно да заявим личната сила, необходима, за да станем воини.

стр. 105

Това значи е критичната точка, която чиракът трябва да достигне, преди да бъде възможен какъвто и да било реален прогрес по Пътя на Воина, и също така винаги в тази точка се отделя сеното от плявата, защото тя е наистина критична точка в обучението на чирака. Онези, способни да станат само книжни воини, бързо биват оплевени от стрелците на вселената и само на онези, които са способни да се хвърлят с всички сили¹, се позволява да продължат по ловните полета на живота. Но разбери също колко напълно взаимосвързани във всяко едно отношение са толтекските учения и защо за чирака е жизненоважно да развие остро усещане за тази взаимосвързаност и следователно да се стреми да живее всичките учения едновременно. Просто не е възможно да се използват ученията, докато поддържаме разделящо отношение към живота, опитвайки се да изолираме някоя част от ученията. Всичко работи заедно с всичко друго.

Бележка под линия (стр. 105): ¹  Англ. where-with-all, бел.прев.

Нека сега разгледаме какво представлява необходимото за чирака хвърляне-с-всички-сили. Най-просто казано, то е сърдечно желание да не се предаваш, да не спираш да се бориш, да не се оплакваш, да не ставаш надменен, да не заемаш отбранителна позиция, да не се затваряш и да не ставаш разделящ в подхода и отношението си към живота. Освен ако сме склонни да учим от живота, освен ако сме склонни да участваме напълно в живота, освен ако сме склонни да прегърнем целия живот, по какъвто и начин да ни е представен той от силата, то по подразбиране ние все още се държим за нашето възприятие какъв би трябвало да е животът, т.е. държим се за нашето възприятие, или по-точно нашето вярване, че може да бъде на нашата – можем да имаме живота, или по-точно нашето възприятие какъв би трябвало да е животът – според нашите условия. Но още по-лошото подразбиране е, че предоставен ни процепът към свободата, ние вместо него избираме да се държим за своето възприятие и своя светоглед. Това от своя страна подразбира също, че нямаме необходимото смирение да приемем подкрепата, която получаваме от силата, за да станем воини. Нямайки това смирение, ние ще се дърпаме и протестираме, когато би трябвало да се радваме на добрата си сполука, и ще се съпротивляваме, когато би трябвало да следваме с предоставената ни подкрепа.

стр. 106

Като упражнение за разбиране на всичко това, спри да се разгледаш за момент. За кои любими теории все още се държиш? Какви дълбоко заровени вярвания все още те движат – съзнателно или несъзнателно – да продължаваш да се надяваш, че някога някъде ще намериш онази магическа формула, която ще ти позволи да материализираш възприятието си за себе си и за света? Но за кое себе си мислиш ти? Можеш ли да си сигурен, че това е истинското ти аз? Или е просто онова аз, което си приел, че си, поради социалната ти обусловеност и избирателното ти възприятие? И на кой свят принадлежи то? На истинския свят ли? Или на твоето възприятие какъв би трябвало да е светът, за да позволи на социално обусловеното ти „ти“ да срещне очакванията ти за това какво е да си щастлив и удовлетворен?

Но съществото на път да стане воин няма такива вярвания. Единственото, което знае със сигурност, е, че животът му е свършил и че не знае кой е, а още по-малко какво да очаква. За такова същество има само тук и сега. То вече не се занимава с фантазии, основани на някаква химера, която може и по някакво чудо да се материализира някога в неопределеното бъдеще. За такова същество има само сигурното знание, че смъртта му го дебне, и, знаейки, че не му е останало нищо, за което да живее, то изведнъж – спонтанно – навлиза в настроението на воина.

стр. 107

Има много различни начини, по които може да се дефинира настроението на воина, но никоя дефиниция не е адекватна за онова, което е изключително прочувствен¹ начин за свързване със света, който не може напълно да се изрази с думи. За чирака, достигнал тази кризисна точка, животът такъв, какъвто той винаги го е познавал, е достигнал до внезапен край. Изведнъж всичко е в състояние на турбуленция и всичко, което той някога е вярвал, е под въпрос. В резултат той изпитва дълбоко усещане за напразност, не знаейки накъде да поеме, и в това усещане за напразност всичко, което някога е считал за важно, вече няма за него същия смисъл. В много отношения сега чиракът се чувства като че няма за какво да живее и, освен ако не намери изход от тази дилема, няма останали нито надежда, нито радост. За пръв път в живота си чиракът може да усети колко тежко е бремето, което носи, и, докато се мъчи да види път напред, го наляга огромна емоционална умора. Но, колкото и да се опитва, той не вижда светлина в края на тунела.

Бележка под линия (стр. 107): ¹  Англ. poignant, бел.прев.

Сега в положение, в което му се иска всичко да е свършило и да може да легне и да умре и да почива в мир, чиракът – противно на което вярва – най-накрая е постигнал единственото състояние на ума, което осигурява успех. Но това, което ще определи дали той ще успее или ще се провали, е количеството лична сила, което той е успял да придобие до този момент. Ако чиракът има достатъчно лична сила, той достига до необикновено прозрение, че – изправил се пред това, което за него е край на играта – той има изгарящо желание да изпита поне едничко смислено прозрение защо е бил надарен с живот. Уловен в това парадоксално чувство, той изведнъж някак мистериозно започва да изпитва заливащо усещане за носталгия и меланхолия – носталгия за живота, който сякаш с всяка секунда се изнизва между пръстите му, и меланхолия, че не знае нито предназначението, нито смисъла на живота и смъртта. В този момент на яснота чиракът изведнъж престава да е чирак и става истински воин.

стр. 108

ВИНАГИ КОГАТО БЪДЕМ ДОКОСНАТИ ОТ СМЪРТТА, ИЗПИТВАМЕ ДЪЛБОКО УСЕЩАНЕ ЗА МЕЛАНХОЛИЯ, НО АКО В ТОЗИ МОМЕНТ ПРЕГЪРНЕМ СМЪРТТА НАПЪЛНО, НИЕ БИВАМЕ ТРАНСФОРМИРАНИ ПО НЕВЪОБРАЗИМИ НАЧИНИ ОТ СИЛАТА.

Постигнал тази яснота и изведнъж усещащ някъде дълбоко в себе си, че все още не е готов да умре и още не е готов да спре да се бори, животът на воина придобива за него значение, което никога преди не се е спирал да забележи и в резултат той изведнъж открива в себе си сърдечното желание да живее всеки момент от живота си напълно. Технически казано, смъртта му го е докоснала и, правейки това, го е докоснала до това какво значи да си жив или по-точно един-живот¹. От този момент нататък воинът се стреми да се наслаждава на всеки момент от всяка стъпка, защото в сърцевината на сърцето си знае, че времето му в този живот е ограничено и затова всеки момент от него, независимо дали моментът е щастлив или тъжен, радостен или пълен със съжаления, лесен или труден, следва да бъде възрадван с всичко, което има. Вследствие той открива, че всичките му предишни цели вече нямат реална значимост за него; вместо това само пътешествието по Пътя на Воина е, което има сърце за него. На това пътешествие ученето е станало по-важно от материализацията на желанията му и, макар че воинът все още мечтае, цялото му сънуване² сега е посветено на постигане на знание за себе си и живеене на гъвкавия живот на воина. Най-после е разбрал, че всеки аспект от пътешествието му през живота не е нещо, което да се желае или ненавижда, а е просто средство да учи и да разгръща участта си. Защото в това отношение участта на всички ни е еднаква: да се родим, сравнително кратко време да пътешестваме по живота и после да умрем.

Бележка под линия (стр. 108): ¹  Игра на думи: alive и a-life. бел.прев.

Бележка под линия (стр. 108): ²  Dreaming означава и сънуване и мечтаене. бел.прев.

стр. 109

Всеки воин достига до точката да схване с всяка фибра на съществото си, че ако ще умре утре, или следващата седмица, или догодина, то има смисъл да се възрадва на всеки един момент от всяка стъпка, която прави към момента на смъртта. Воинът не може да избегне смъртта, както не може да избегне и участта си, но начинът, по който ще умре, се определя от начина, по който пътува към смъртта, а начинът, по който се разгръща участта му, се определя от подхода му към живота. Има ли той онази сърдечна склонност, която го кара да прегръща целия живот – и доброто, и лошото – открито и свободно? Или пък се държи за вярването, че може да има живота при своите условия? Има ли той смирението, което му позволява да излее сърцето си, радостта си и, накратко, всичко свое във всеки момент от всяка стъпка? Или пък има онази надменност, която го кара да си угажда, подсмърчайки като глезено хлапе? Всичко това зависи от воина. Той може да избере да търси предназначението на живота си или пък да се опита да осуети това предназначение, преследвайки собственото си възприятие. По подобен начин той може да избере да вложи смисъл в предназначението на живота си, или пък може да избере да се чувства принуден и прецакан. Той може да избере да предизвика истинска промяна, преминавайки пълна трансформация, и така да спечели свободата си, или може да избере да промени само външното си поведение и да остане завинаги закован в светогледа си.

ДА БЪДЕШ ДОКОСНАТ ОТ СМЪРТТА ЗНАЧИ ДА НАВЛЕЗЕШ В НАСТРОЕНИЕТО НА ВОИНА.

стр. 110

Щом чиракът навлезе в настроението на воина, той, технически казано, е навлязъл в онова, което Толтеките наричат царството на сърцето, и е на път да разреши загадката на сърцето. Но да се навлезе в царството на сърцето хич не е лесно и затова нека разгледаме тази стратегия по-отблизо – толкова отблизо, колкото е възможно в момента, защото тя е върховното не-правене, което всеки чирак трябва да постигне, ако иска да успее на Пътя на Воина.

Причината навлизането в царството на сърцето да е толкова трудна за овладяване стратегия отново е страхът. За да схванеш това, разбери, че макар дълбоко в себе си всички да копнеем да обичаме и да бъдем обичани, всички ние през живота си отново и отново сме се изправяли пред предизвикателства, които като че ли ни казват, че не ставаме за любов и затова не заслужаваме нито да даваме, нито да получаваме любов. В резултат ние бягаме в ума в опит да обосновем рационално не само нашето поведение, но и това на другите към нас. С времето подобни бягства стават основата, върху която базираме цялото си възприятие, и така, без дори да го съзнаваме, се улавяме в това постоянно да дефинираме и пре-дефинираме възприятието си, за да го правим все по-избирателно и с това пасващо на светогледа ни. Факт е, че никой от нас не иска да бъде наранен, никой не иска да изпитва болката да се чувства отхвърлен, или недостоен, или нежелан и затова ние избираме да виждаме, само каквото искаме да видим, и да чуваме, само каквото искаме да чуем. С времето този навик дотолкова се вкоренява, че започваме да вярваме, че избирателното ни възприятие е истина. По-нататък, понеже всеки наоколо прави същото нещо, всички се поддържаме едни други в тази глупост и така всички участваме в конструирането и поддържането на онази глупост, наречена социална обусловеност.

стр. 111

Но можем ли напълно честно да кажем, че социалната обусловеност е лошото нещо? Не, не наистина, защото, както и с всичко друго в тази вселена, няма нищо, което да е добро или лошо. Което прави нещо добро или лошо, е какво правим с него. В тази връзка можем да използваме социалната ни обусловеност да се караме едни други да се чувстваме лоши, недостойни и незаслужаващи любов; или можем да използваме социалната обусловеност да си показваме един на друг как да намерим ценност в живота, как да станем по-сърдечни и как да даваме и да получаваме любов и топлота. Трикът е в това до колко сме склонни да учим, защото, ако сме склонни, то дори социалната обусловеност може да бъде видяна като какво наистина представлява и в резултат, вместо да ни държи сковани, тя ни помага да стигнем до разбиране като как сме развили избирателно възприятие.

Като упражнение да схванеш всичко това по-пълно, искам да ти предложа да спреш на това място и да си напишеш писмо. Преди да го направиш, прекарай малко спокойно време сам със себе си и след това напиши това писмо, както би написал на приятел, когото обичаш, и пиши от дъното на сърцето си. Кажи на твоя „приятел“ как наистина го усещаш, какво той означава за тебе и кое е онова, което го прави специален в твоите очи. Кажи на твоя приятел всичко, което винаги си искал да кажеш, но може би никога не ти е било удобно, заради социалната обусловеност. Преди всичко, направи това писмо израз на твоята безусловна любов към твоя „приятел“. И ако това ще да е твоето последно деяние на тази земя, то нека това писмо да бъде израз на твоята безупречност и на твоето сърце. Отдай се на тази битка и нека духът ти тече свободен, както винаги трябва да бъде. Макар това да звучи като просто упражнение, ти ще откриеш, че то е изключително силно и вълнуващо преживяване.

стр. 112

ИЗБИРАТЕЛНОТО ВЪЗПРИЯТИЕ НЕ ПОЗВОЛЯВА ПЪЛНО ОТВАРЯНЕ НА СЪРЦЕТО И С ТОВА ПРЕПЯТСТВА ПЪЛНОТО УЧАСТИЕ В ЖИВОТА.

Един от най-добрите начини да дебнем възприятието си за себе си е да започнем да пре-оценяваме своята социална обусловеност около рода¹ и това как се отнасяме към мъжете и жените поради тази обусловеност. В момента, в който се заемем с това, откриваме, че никъде не може така ясно да се види как хората подкопават един на друг устойчивостта и вярата в себе си, както в безкрайната битка между – и вътре в – половете, независимо от физическия такъв. Днешните мъже и жени все още не са приятели в истинския смисъл на думата. Жените в своето желание да бъдат признати са толкова заети да се борят с всички, включително с мъжете, че любовта и топлотата са захвърлени на бунището. В крайна сметка кой би могъл да обича една секира? Кой би могъл да обича и уважава жена, която настоява за своето парче месо… или пък не е ли случайно да настоява за любов и топлота? Но тогава как може някой да получи любов и топлота, като просто настоява за тях, все едно че са наше конституционно право?

Бележка под линия (стр. 112): ¹  Англ. gender, което може да се преведе и като пол, но в цялата книга е важно да се прави разлика с физическия пол: sex. бел.прев.

Мъжете от друга страна се чувстват толкова виновни, че са родени в свят, в който всеки е накаран да вярва, че мъжете са някак по-висши от жените, че те охотно се обезсилват, за да не бъдат разглеждани като привилегирован и фаворизиран пол. Усещането за вина обаче е калпав заместител за любовта и действията, породени от вина, трудно могат да бъдат наречени топлота. И така, като се огледаме в света днес, виждаме един свят, изпълнен с много настоятелни жени, които са също така в голямата си част много гневни, и виждаме много слаби мъже, захвърлили цялото си достойнство и чест в опит да успокоят тези гневни жени. Но последствията от подобно поведение са сурови. Освен че светът пропада в резултат от тази битка между половете, и мъжете, и жените стават все по-обезсилени, все по-избирателни в своето възприятието и затова все по-затворени, отбранителни и враждебни. Резултатът е, че в този свят е останала много малко любов и практически никаква топлота. Мъжете и жените не са приятели. Фактически, ако си кажем истината, те дори не се харесват едни други!

стр. 113

Ако не беше заради онзи животински инстинкт, наречен сексуален нагон, мъжете и жените никога не биха се съгласили да споделят живота си. Колкото и шокиращо да звучи това, то е истина. Което започва като нагон, скоро се превръща в търсене на одобрение, после в търсене на сигурност и накрая, когато най-сетне стане ясно и на двамата, че не могат да изискват любов един от друг, и следователно не могат да имат живота при своите условия, те обикновено развиват истинска неприязън един към друг.

Но не само мъжете и жените не са приятели. Дори мъжете днес нямат истински приятели мъже. Дълбокото приятелство между двама мъже, което би трябвало да е израз на интуитивното схващане от мъжкото осъзнаване на присъщото единство на Единния Живот, е нещо, от което или се боят, ако е неразбрано, или презират като знак на слабост. Така мъжете обикалят наоколо и се тупат един друг по гърба каква добра дружина са, бъркайки това за приятелство. Но и жените нямат приятелки. Жените в общия случай направо се мразят една друга, независимо какви аргументи биха извадили срещу това твърдение, защото дълбоко в себе си всяка жена вижда всяка друга като потенциална заплаха за своя стремеж да си огради кътче в един студен и крайно враждебен свят. Но това са концепции, подробно разгледани в другите ми книги, и затова нека се ограничим до това, че хората – независимо от пола им – нямат истински приятели. Онова, което хората днес наричат „приятели“, може да се нарече само съучастници в престъпление! Това е концепция, към която ще се връщаме отново и отново в този том.

стр. 114

След всичко, казано по-горе, не би трябвало да е изненада защо е толкова трудно да се постигне истинска откритост на сърцето. Ако искаме да сме наистина честни, не е трудно да се види защо. Но как тогава да овладеем стратегията, наречена навлизане в царството на сърцето?! Отговорът на този въпрос е в две части. На първо място, ако искаме да схванем истинската природа на тази стратегия, трябва да разберем, че предназначението на духа на човека се крие в тайната на рода и пола, сиреч разцепването на половете за целите на еволюцията. Това е концепция, която ще разгледаме много по-дълбоко в този том, но за да не се накъсва изложението, трябва поне да я въведем на това място.

За да го кажем засега съвсем сбито, силата така е установила, че нашето осъзнаване има два полюса: мъжки и женски, познатото и непознатото. За да се направи еволюцията на осъзнаването разумна и смислена, познатото и непознатото, мъжкото и женското осъзнавания са били разделени и това е довело до раздвояването на половете. Ефектите от това са обширни! Но, ако го кажем много опростено, възприятието на мъжа е основано върху неговото възприятие за мъжествеността и как тя се свързва със света наоколо, а възприятието на жената е основано върху нейното възприятие за женствеността и как тя се свързва със света наоколо. Точно толкова необятно, но и точно толкова просто е! Без значение колко искаме да го усложняваме! Без значение колко аргументи искаме да извадим. Без значение колко искаме да разсъждаваме. Без значение колко искаме да оправдаваме наготово приетите си идеи. Фактът си остава, че като човешки същества ние сме или мъжко, или женско осъзнаване, и в процеса на живота постоянно се опитваме да свържем мъжествеността със женствеността по един или друг начин.

стр. 115

Тук се подразбира, че всяка битка, независимо от външната ѝ форма, е битка да заявим своята сила, или като мъжко осъзнаване, свързващо се със света наоколо, или като женско осъзнаване, свързващо се със света наоколо. Ако спрем да помислим, не може и да бъде иначе, защото целият живот е една огромна система от взаимовръзки, които са напълно взаимодействащи и затова взаимозависими. По-нататък – и разказвайки накратко една много дълга история – понеже единствената енергия във вселената е онази, която се стреми към материализация, или проявление, или – което е едно и също – зачатие, подразбира се, че единствената енергия във вселената е фактически сексуална енергия, макар че се проявява по неизброимо много различни начини. Това означава, че всяко истинско деяние е възпламенено от сексуална енергия в една или друга форма, което е същото като да кажем, че всяко деяние на мъжкото осъзнаване е акт на оплождане, а всяко деяние на женското осъзнаване е акт на зачатие. За теб като читател обаче остава да се погрижиш да си напълно наясно за разликата между действие (акт) в противовес на реакция, т.е. пре-повтаряне на глупостта.

Подразбиранията тук са, че като мъже и жени всички ние имаме способността да породим осъзнаване, което е просветляващо и което води към свобода, или можем да предизвикваме един аборт след друг и в процеса да предизвикаме типа осъзнаване, водещ човечеството все по-навътре в мрака на объркването и отчаянието. Изборът е наш.

Вторият момент, който трябва да разберем във връзка с навлизането в царството на сърцето, е, че сърцето във всяко едно предназначение е смисълът, който влагаме в него. Това в крайна сметка е истинското значение на разумното съ-трудничество между нагала и тонала и следователно между мъжкото осъзнаване и женското осъзнаване. Тази концепция обаче не е лесна за схващане, понеже подразбиранията са твърде многобройни, но нека засега се ограничим до това, че освен ако успеем да схванем предназначението, ние никога няма да намерим смисъла в него и затова животът вечно ще смърди и всяко предизвикателство ще бъде принуда и несправедливо бреме. Но дори след като сме схванали предназначението, освен ако не се накараме да намерим смисъл в това предназначение, ние пак ще продължим да се възприемаме като принудени и влачени по път, който няма никакво сърце за нас.

стр. 116

Предназначение и смисъл – вечно се връщаме до тази най-фундаментална концепция за – и в – живота. За да схванеш това по-пълно, разбери, че поради относителния фактор на осъзнаването всички ние – независимо от физическия пол – поддържаме и следователно зачеваме предназначението на духа на човека. В тази връзка е важно да се разбере, че актът на възприятието е фактически акт на зачатие. Това обаче е нещо, на което ще се спрем подробно по-късно. Но щом зачатието се е случило, е наша отговорност да вложим смисъл в това зачатие според физическия ни пол. Което това означава е, че като мъже трябва да породим в себе си сърдечна склонност да поемем отговорност за това какво значи да си мъжко осъзнаване и благодарение на тази отговорност да започнем да ставаме наистина съзидателни. Като жени трябва да породим вътре в себе си сърдечната склонност да поемем отговорността за това какво значи да си женско осъзнаване и благодарение на тази отговорност да започнем да зачеваме акта на съзидателност (творчество). Тези концепции също не са лесни за схващане и, макар че в този том ще продължим да ги изследваме, читателят е настойчиво посъветван да се запознае напълно с материала, предаден в другите книги.

стр. 117

Далеч най-добрият начин да дебнеш възприятието си за себе си и с това да навлезеш в царството на сърцето, е да разгледаш промяната и в частност подразбиранията във факта, че макар болшинството хора да искат промяна, те самите не са склонни да се променят. Което се свежда до това, че хората са толкова пре-арогантни, че те искат всичко и всички наоколо да се променят, за да паснат на техния светоглед! Искайки живота само и единствено при своите условия, такива хора правят всичко по силите си да не се променят, но правят всичко по силите си да променят всички и всичко около тях.

Във всичко това за воина няма много смисъл, но все пак от една напълно обективна перспектива в това тъжно положение на нещата има да се заявят огромни подаръци сила. И далеч най-големият от тези подаръци се крие във факта, че понеже околните не искат да се променят, но искат всички други да се променят, те фактически казват: „Виж, аз няма да изоставя своя светоглед, което означава, че никога няма да заявя своята сила, но аз ще продължавам да те карам да заявиш твоята сила!“

От горното е ясно, че отдаването на игра на обвинения е не само загуба на време, но и ни кара да пропиляваме безценни възможности в резултат от липсата на истинска яснота. В подобни обстоятелства, премествайки фокуса, ние можем да видим как да използваме глупостта на ближните ни като средство да спечелим сила. От гледна точка на дебнещия ближните ни често са крайно благосклонни и пре-щедри, предоставяйки ни безценни възможности да учим и да печелим сила, макар и насила! Това че подаръкът е даден насила обаче, не го намалява. Ако сме напълно будни (нащрек), в смисъл, че имаме наистина обективно възприятие, ние винаги можем да използваме глупостта на другите в наша изгода – нещо, което Толтеките наричат използване от дебнещия на правенията на хората.

стр. 118

ВОИНЪТ Е ВИНАГИ СЪГЛАСЕН ДА СРЕЩНЕ БЛИЖНИТЕ СРЕД ТЯХНАТА ГЛУПОСТ И ИСКА ДА ИЗПОЛЗВА ПРАВЕНИЯТА ИМ ВЪВ ВЗАИМНА ИЗГОДА. ЗАЩОТО ГЛУПОСТТА НА ЧОВЕКА, КОГАТО Е ПРАВИЛНО РАЗБРАНА И ИЗПОЛЗВАНА, Е ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНО НАХОДИЩЕ, ОТ КОЕТО МОГАТ ДА СЕ ИЗВЛЕКАТ ОГРОМНИ КОЛИЧЕСТВА ЛИЧНА СИЛА.

Ако искаме да използваме правенията на другите обаче, не можем да си позволим да предполагаме разбиране, нито можем да действаме въз основа на онова, което мислим, че знаем. Това е много важно, защото, освен ако не сме подготвени да прегърнем непознатото в момента на взаимодействие, е невъзможно да останем свободни от светогледа си, а в такъв случай става невъзможно да използваме правенията на другите. Причината за това е, че – освен ако можем да останем свободни от светогледа си дори само в момента на взаимодействието – започваме да сравняваме своя светоглед с този на другия. Такова сравнение не позволява никакво ново знание да се появи, защото то фактически е не-опитност, в смисъл че макар и сравняването на записки да може да доведе до много приказки, няма да има истинско преживяване като такова, а само пре-потвърждаване на вече съществуващия светоглед.

Тази концепция може да бъде объркваща, но само защото хората искат да вярват, че като натрупваш информация, се учиш. Но за да разберем правилно този крайно важен момент, трябва да се отклоним за малко, за да разгледаме по-отблизо как се работи с усета. Преди всичко, осъзнай, че макар думите сами по себе си да нямат никаква истинска сила, ние можем да позволим на думите на другите да ни водят към всякакви усещания и тези усещания са израз на ирационално знание, което е, разбира се, сила. Но, за да заявим тази сила, ние трябва за момент да изоставим мисленето си, за да слушаме какво ни казва сърцето и в същото време да се съпротивляваме на изкушението незабавно да интерпретираме усещанията, които изплуват. Това е, което се нарича подходът на дебнещия към дебнене на възприятието, акт, който изисква голямо количество грижливо обмисляне.

стр. 119

Разбери, че докато все още сме в плен на избирателното възприятие и докато светогледът ни все още е непокътнат, винаги има опасност да интерпретираме усещанията си, за да ги накараме да паснат на светогледа ни. Единственият начин да заобиколим това е да признаем усещанията, които изплуват, но след това да си позволим да разплетем изразеното чрез тях ирационално знание в ежедневието си. Това е, което се има предвид с дебнене на своето възприятие чрез използване на правенията на другите. Това обаче е много тънък акт, който въобще не е лесен за схващане, и затова нека разгледаме пример как да го постигнем.

Алис се затруднява да разбере защо съпругът ѝ Роланд сякаш е загубил интерес към съвместния им сексуален живот. Макар тя и Роланд многократно да са дискутирали въпроса, те така и не успяват да достигнат до някакъв смислен отговор и затова не успяват да намерят и решение на проблема. Но усещането, което Алис има отново и отново е, че съпругът ѝ по някаква причина е започнал да изпитва досада от секса. Както може да се очаква, това усещане кара Алис да се притеснява каква би могла да е причината, и понеже отначало тя прави грешката да се опитва да интерпретира усещането си, тя единствено успява да достигне до още повече въпроси, отговорите на които не носят никаква истинска яснота. Дали Роланд не е загубил интерес към нея като личност? Ако да, дали още я обича? И ако причината е в нея, какво тя прави погрешно? Или може би не тя има проблем, а Роланд? Но, ако проблемът идва от Роланд, какво го причинява? Но независимо колко Алис разчопля въпроса, и независимо колко тя и Роланд го обсъждат, те винаги стигат до едно и също: Роланд я уверява, че макар вече да не изпитва нужда от секс, връзката им си е наред. Апропо, много добре, че Роланд винаги успокоява Алис, защото ако той не успокояваше ума ѝ, тя би произвела безбройни рационални предположения, основани на типа въпроси, до които тя достига, опитвайки се да интерпретира усещанията си, че на Роланд сексът му е доскучал.

стр. 120

Най-накрая, не знаейки какво да прави с този проблем, на Алис не ѝ остава друго, освен да приеме, че тъй като съвместният им сексуален живот като цяло е приключил, тя трябва да се примири и да си гледа живота. Взела това решение обаче, Алис постепенно започва да забелязва някои случки в ежедневието ѝ, които като че ли са свързани с усещането ѝ, че на Роланд му е доскучал сексът. Първата от тях е един ден, когато тя спори с Роланд повече от обикновеното, като независимо какво той казва или прави, тя е решена да му намери кусур. Когато най-накрая Роланд ѝ посочва това, тя за своя изненада не се опитва да се защити, както обикновено би направила, а вместо това открива, че си мисли колко скучен би бил животът, ако тя не може да се изразява свободно. По-късно Алис започва да забелязва, че по някакъв начин нейният отклик е стартирал в нея усещането, че това като че ли е свързано с проблема им със сексуалния живот.

На следващия ден на вечеря Алис забелязва, че Роланд изглежда много зает с нещо, но когато го пита с какво, той само свива рамене и казва, че просто му се мълчи и иска да си легне по-рано. Това предизвиква у Алис ирационален гняв, който дори тя не може да оправдае, и, след като съвсем недвусмислено заявява на Роланд, че през последните години е станал много калпава компания, тряска вратата да мие чиниите. Но като помисля повече за това, започва да осъзнава, че може би заради нейния навик да иска да доказва, че е права, Роланд е станал донякъде необщителен. В този момент Алис отново има усещането, че и това е някак свързано с проблема им със секса.

стр. 121

Следващата случка, която стряска Алис като свързана с проблема им, е само няколко дни по-късно, когато те работят заедно в градината. Роланд иска да окоси тревата, докато тя плеви една от лехите, но Алис се оплаква, че мирисът на окосена трева ѝ докарва алергия. В резултат Роланд се съгласява да коси на другия ден и да ѝ помогне с плевенето. Това обаче по някаква причина разгневява Алис и тя открива, че сподавено беснее. След известно време обаче Алис отново има чувството, че може би точно това, че тя иска да казва на Роланд какво да прави, е причината той да се отдръпне от нея сексуално.

Станала много наясно с факта, че тя действително има тенденция да се налага на съпруга си, Алис решава внимателно да наблюдава поведението си. И макар тя без усилия да вижда своите явни ходове за налагане, ѝ трябват няколко дни, преди да започне да забелязва колко тънки могат да са някои от ходовете ѝ. Постигнала тази яснота, Алис не след дълго разбира какво наистина означава първоначалното ѝ усещане, че Роланд е започнал да изпитва досада от секса, защото изведнъж всичко ѝ става много ясно. Вечно искайки да доминира Роланд по един или друг начин, тя с годините вероятно е ерозирала желанието му да поема инициатива. Не е чудно, че като че ли му е додеяло от секса, защото тя сега започва да осъзнава как дори в леглото и дори по времето, когато сексът между тях все още е добър, тя никога не може да устои на изкушението да предаде на Роланд онова, което тя смята за добри напътствия за правене на любов. Доста отвратена от собственото си поведение, Алис сега може да види, че понеже Роланд не обича да се оплаква и рядко кипва, той ѝ е реагирал, като просто се е изпълнил с досада от това винаги да му се казва какво да прави, как да го прави и къде да го прави.

стр. 122

От този пример би трябвало да е ясно как воинът, винаги когато усетът му не е незабавно ясен, му позволява да се изясни, като просто се заема с живота си, като в същото време е много нащрек, за да забележи всяко нещо, което би могло да хвърли светлина върху усещанията му. В тази връзка трябва да се разбере, че макар воинът да е винаги напълно нащрек (буден), усетът може понякога да е толкова ирационален и дори да изглежда, че няма общо с настоящия момент, че човек трябва здраво да се потруди да дебне възприятието си, за да го дешифрира. Обаче тук е важно да се помни, че, правейки това, трябва да бъдем склонни да прегърнем непознатото, в смисъл да не се опитваме да интерпретираме усета си рационално, т.е. в контекста на познатото. Освен това трябва да се разбере, че освен ако не правим всяко усилие да останем нащрек за тези усещания, те често отпадат. Причината е, че когато хората не успяват незабавно да интерпретират ирационалното, те или забравят за тези усещания, или просто ги зачеркват въз основа на допускането, че нямат никакво значение.

От всичко, казано по-горе, би трябвало да е ясно, че, ако искаме да използваме правенията на хората, и ако искаме този акт да служи на някакво предназначение, е жизнено важно да захвърлим светогледа си, дори ако отначало можем да правим това само временно. По-нататък, ако искаме предназначението на този акт да има истински смисъл, т.е. да поражда усет, то нямаме друг избор, освен да изоставим мисленето в полза на слушането на сърцето. Това не означава, че воинът въобще не мисли, защото, ако разгледаме примера на Алис, можем много ясно да видим, че мисленето на воина е насочвано от неговия усет, а не обратното. С други думи, цялото мислене на воина е концентрирано около усета му. Освен това внимателният читател ще е забелязал как във всичко това отново и отново се връщаме към предназначението и смисъла, защото те наистина са двете остриета на меча на дебнещия.

стр. 123

Във връзка с този крайно важен момент разбери, че дебнещият постоянно върти Меча на Силата в подкрепа на предназначението на духа на човека, но, правейки това, дебнещият влага и смисъл във всяко свое действие. И тук е истинската прочувствена дълбочина, толкова характерна за Пътя на Воина. Истинският дебнещ никога не може да поддържа предназначение, което няма смисъл за него, защото да прави това би означавало да крачи по път без сърце. Затова дебнещият винаги се стреми да намери смисъла във всяко едно предизвикателство и във всичко, което прави. За да намери смисъла, той слуша сърцето си и, слушайки сърцето си, може да усети – и усеща – също сърцата на всичко и всички наоколо, бидейки винаги нащрек и затова дълбоко чувствителен към състоянието на съществото на другите. Затова, макар че дебнещият е много безжалостно същество, което отказва да съжалява когото и да било, включително себе си, истината под всичките му действия е, че любовта му към света наоколо е толкова безусловна, че, не показвайки милост и не предоставяйки предимства, той отказва да позволи на глупостта на ближните му да се превърне в нещо, което не служи за никакво предназначение и което следователно няма и никакъв смисъл. Така дебнещият е постоянно зает да открива предназначение и смисъл във всичко, което идва в живота му. Това е неговото предразположение и това е неговият начин да изрази любовта си към целия живот. Вследствие дебнещият вечно дебне и себе си, и всички наоколо, но винаги с онази пълна откритост на сърцето, която му позволява да се смее с ближните си на глупостта ни, която никога не свършва. И все пак, макар да е вярно, че да имаш открито сърце значи да обичаш, разбери, че да обича безусловно е в крайна сметка най-голямото постижение на истинския воин.

стр. 124

ЖИВЕЕЙКИ С ПРАВИЛОТО НА ЛОВА, ВОИНЪТ НИКОГА НЕ СЪЖАЛЯВА НИКОГО И НИЩО, А БЕЗЖАЛОСТНО ДЕБНЕ СВОЕТО ВЪЗПРИЯТИЕ И ВЪЗПРИЯТИЕТО НА ДРУГИТЕ, ЗА ДА МОЖЕ ОТ ВСЯКО ЕДНО ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО ДА БЪДАТ ИЗВЛЕЧЕНИ ДАРОВЕ НА СИЛАТА. С ТАКЪВ ПОДХОД ЖИВОТЪТ НА ВОИНА СТАВА ВИХРЕН, НО СЪРДЕЧЕН ТАНЦ С ЦЕЛИЯ ЖИВОТ – ИЗРАЗ НА НЕГОВАТА БЕЗУПРЕЧНОСТ И НА НЕГОВАТА ГОЛЯМА ЛЮБОВ КЪМ СВЕТА ОКОЛО НЕГО.

Да се научим да обичаме и да се научим как да получаваме любов е съдбата на всички нас и именно тук се крие най-дълбокият възможен смисъл на това да следваш Път със Сърце. Вървейки по този път, ние трябва да дебнем възприятието си – акт, който винаги води до онази окончателна промяна, която предизвиква смърт на старото, сиреч пълна трансформация. Това е нашата съдба и това са подразбиранията на това второ прозрение, т.е. разгръщане на съдбата посредством онзи чудесен скъпоценен камък на осъзнаването, наречен смирение и разбиране¹. Но разгръщането съдбата зависи от изпълнението на участта, т.е. еволюцията на осъзнаването, както тя е персонифицирана в разгръщането на крилете на възприятието, задвижващи колелото на времето, символ на емоционалния подтик на Неведомото. Това беше толкова прекрасно демонстрирано в нашето време, в нашия подтик, от онзи велик Син Божи, наречен Христос, който не само потвърди, че най-великият закон е Законът за Любовта, но и демонстрира този закон с толкова много смирение и толкова много разбиране (поддръжка)! В същото време това велико същество винаги е било най-голямото вдъхновение за Воините на Свободата, защото неговото умение в дебненето на възприятието е наистина забележително. Така Той ни учи, че освен ако не умрем и не се преродим, не можем да наследим Царството Божие.

Бележка под линия (стр. 124): ¹  Разбиране, under-standing, както се използва от Толтеките, означава „да стоиш под, поддържайки“ в противовес на типа разбиране, основан на рационално допускане.

стр. 125

Освен ако не умрем за старото си аз, изоставяйки светогледа си, и освен ако не преминем онази пълна промяна, която предизвиква трансформация, ние сме сковани и, бидейки сковани, наникъде не отиваме. Това е Мистерията на Голгота и, точно както слънцето залезе за Христос на онзи ден, така и ние трябва да се обърнем на Запад, следвайки Път със Сърце, винаги помнейки преследващите думи на Христос: „Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята; не мир дойдох да донеса, а меч.“¹ И така дебнещият продължава своето себе-откривателско пътешествие, вечно въртейки Меча на Силата в подкрепа на предназначението на духа на човека и, дебнейки възприятието си, влага смисъл във всяко свое деяние, винаги помнейки, че „не знаете в кой час ще дойде вашият Господ. Знайте и това, че ако стопанинът на къщата знаеше, в кой час ще дойде крадецът, той щеше да стои буден и нямаше да остави да му подкопаят къщата. Затова бъдете и вие готови, понеже, в който час не мислите, ще дойде Син Човеческий.“²

Бележка под линия (стр. 125): ¹  Матей, 10:34. Цитатите от Библията са по превода на БПЦ. бел. прев.

Бележка под линия (стр. 125): ²  Матей: 24: 42-44.

Воинът знае, че времето му на земята е много кратко, прекалено кратко, за да го губи в отдаване на избирателно възприятие и затова той се стреми да дебне своето възприятие и, правейки това, се наслаждава на всеки момент от всяка крачка, която прави към постигането на гъвкавост на възприятието и своята свобода от светогледа си – своята свобода от лудостта на съня. Това той прави, не само защото за него то е Път със Сърце, но и защото знае, че за да постигне свободата си, той трябва да е склонен да прегърне смъртта си, за да приеме смъртта като свой най-добър съветник. В това отношение воинът знае, че точно както той дебне възприятието си, смъртта му го дебне него. Затова, знаейки, че всяко едно негово деяние може да бъде последното му деяние на тази земя, и знаейки, че смъртта му може да го потупа, преди да е постигнал свободата си, воинът се стреми да се наслаждава на всеки момент от всяка крачка.

стр. 126

Ако аз искам да се наслаждавам на всеки момент от всяка крачка, и ако този следобед ще да е последният следобед, който ще прекарам на тази земя, не ми трябва никакво време да мисля как бих желал да прекарам това време. Силата се намира в момента – в тук и сега – и аз знам от опит, че съм същество, вече отдадено на участта си, и, знаейки това, аз знам също и предназначението на тази участ. Но това, което правя точно тук и точно сега, е да влагам смисъл в това предназначение. Споделяйки знанието си с теб, читателя, какво повече бих могъл да желая, освен да прегърна този мимолетен момент шанс с всяка фибра на съществото си и да излея в него цялата си радост, цялата си топлота и цялата си любов?

В тази радост е моето посвещение на теб, моето посвещение на живота тук и на живота там навън. И точно това посвещение на живота и на теб като индивидуална частица от Единния Живот съставлява предназначението на моята работа. Но намирането на смисъла в това предназначение зависи от моята склонност да искам да обичам живота, моята склонност да искам да се наслаждавам на всеки момент от всяка крачка. Такова е предразположението на Воините на Свободата – да обичат и да бъдат обичани, да дават и да получават топлота – нищо повече не е необходимо. Да бъдеш воин означава да разбираш – от самото дъно на сърцето си – смисъла, който се намира в предназначението на духа на човека.

стр. 127