Ученията на Толтеките - Том V

Теун Марез · 2025

Този текст е защитен с авторски права и е предоставен изключително за Дигиталната библиотека на Търсачката – eleazarharashfoundation.bg. Разпространението е допустимо само чрез споделяне на линк, водещ към библиотеката. Не се допуска копиране, публикуване или сваляне на пълното съдържание извън тази платформа.

стр. 2

Copyright © Théun Mares 2002

Copyright © •Светът на книгите• ООД, 2025

Please note that translations, no matter how impeccably carried out, are not able to convey the same nuances in expression, and especially feeling, that are an important element of Théun's work. In order to develop an appreciation for these nuances and left-side verbalisation of the teachings in Théun's work it is recommended that the English versions of Théun's books should also be studied.

стр. 5

На моя отряд от воини, единственото истинско семейство, което някога съм познавал.

стр. 7

ГЕРБЪТ НА НАГАЛА

Горният символ се съдържа в официалния отличителен герб, традиционно носен в миналото от всички тренирани и активни нагали. Следва изказ на идеограмата, предавана заедно с отличителния герб на нагала по време на освещаването му като активен нагал от подготвилия го нагал.

Когато бъдат разгърнати Крилете на Възприятието, Жезълът на Силата се разгаря със Синия Пламък на Единната Сила. Блясва веднъж, блясва втори път сред озарението на двойния змей на мъдростта, завит по дължината му. Така едното, скрито в единството, се спуска на земята посредством развитието на двете, за да освети трите и да покаже двойствеността, която се ражда вътре във формата на свещеното пет – символ на Човека. Така засиява пентаграмът – Синът на Човека, който е Синът на Неведомото въ-плът – плът както уловена, така и освобождавана чрез шестте на цялото.

стр. 9

ПРЕДГОВОР

Всички ние търсим промяна, макар и обикновено по едностранчив и егоцентричен начин, който се проявява в това, че искаме другите да се променят – които и да са тези „други“: дали хората в живота ни или обстоятелствата, които сами сме предизвикали със своите минали и настоящи действия. Ако „те“ се променят, всичко ще бъде наред; а ако не искат да се променят, то няма да пожалим усилия да „ги“ накараме да се променят и да искаме обстоятелствата ни да са различни. Измамната апатия, породена от подобна настройка на ума, разрушава живота, вместо да го укрепва, и така спъва еволюцията по всякакъв възможен начин. Това се отнася както за индивида, така и за кой да е колектив. Което най-много липсва в днешния свят, е желание да се поеме отговорност за неизбежната промяна, сиреч да се съ-трудничи с нея. Оттук идва настояването за промяна извън нас, докато ние си запазваме правото да държим на вярванията и предразсъдъците си, сякаш те са свещени и неопровержими!

Чудно ли е тогава, че промяната се възприема като насилствена, независимо какъв вярваме, че е произходът на тази сила – човешки, свръхчовешки или природен?! Спираме ли някога да се запитаме как и откъде сме придобили своите вярвания и предразсъдъци? На какво се основават те и дали ни помагат да посрещнем предизвикателствата, които срещаме в момента – като индивиди, групи и човечество?! И така навсякъде виждаме хората отчаяно да се държат за старото, вместо да прегърнат новото.

стр. 10

В основата на всички тези въпроси стои един фундаментален въпрос: дали се разглеждаме като отделени от всички останали и всичко останало; или сме достатъчно подготвени да признаем, че всички сме частици от едно неделимо цяло? Докато не признаем, че всички сме взаимосвързани, взаимозависими и следователно взаимодействащи, няма да успеем да напреднем, освен ако не сме подтикнати от нещо външно. Затова истинският въпрос е: искаме ли наистина да се променим, освен ако промяната не ни е наложена?!

Да допуснем за момент, че промяната е синоним на израстване и развитие. Как може да израснем, ако отказваме да променим себе си? И как да стартираме промяната и израстването, ако не започнем със себе си? Точно както всяко дете бива отглеждано, докато е малко, и през пубертета бунтовете му се толерират, така и човечеството беше отглеждано и толерирано от Пазителите на Расата. Ще останем ли обаче бунтуващи се пубертети завинаги или ще започнем да се държим като отговорни млади възрастни? Навлязохме във време, когато да обвиняваме някой друг или нещо друго за обстоятелствата в живота ни е опасно занимание. Както е с всеки младеж, от нас се очаква да поемем отговорност за себе си и за последиците от нашите действия и решения. Без значение какво си мислим, ще ни бъде търсена сметка за действията и бездействията ни и ще си платим цената, без значение дали искаме или не. При това е нужно напълно да съзнаваме, че трябва да действаме, защото животът не е за зрители. Животът също така не е проблем, който трябва да се реши, а мистерия, която да се преживее. Макар че достигнахме пълнолетие, все още сме незрели и единственият начин да узреем е чрез своя опит – не защото така са ни казали или принудили, а защото го искаме. Да спечелиш опит и с него да придобиеш знание изисква действие, а действието е отговорност.

стр. 11

Ясно е, че не можем да придобием опит или знание избирателно. Ето защо това, че действаме, не означава, че винаги ще успяваме. Някои начинания се провалят, други успяват. Някои битки печелим, а други губим. Победата носи отговорност, загубата носи разбиране. Което свързва отговорността и разбирането, е смирението. Това може да бъде изказано и по следния начин: Любовта е активно участие в процеса на живота, смирението е пасивно приемане на този процес. В крайна сметка да търсиш отговорност значи да ста-неш под-готвен да разбираш и под-държаш Едното Предназначение. Търсим ли отговорност? Под-готвени ли сме да под-държаме?

Парадоксът е, че макар способността да повлияем на следващата стъпка в еволюционното ни пътешествие да е в нашите РЪЦЕ, ние все още разглеждаме живота като нещо извън нас, нещо там някъде, нещо случващо ни се, вместо да осъзнаем, че ние сме съ-автори на нашата действителност. Този факт би следвало да е очевиден за всеки, който може да мисли, обаче ние сякаш сме доволни отново и отново да научаваме едва в последствие, в ретроспекция, че невежеството не става за оправдание или извинение.

Как тогава можем да инициираме промяната разумно? Как да започнем пътешествието, което ще ни води все по-близо и по-близо до истинската ни същност? Ако знанието може да бъде само знание за себе-съществото, как да се настроим да получим това знание? През епохите сме получавали много напътствия чрез религиозните скрижали. Основните истини във всички тях са еднакви, защото има само един Единен Живот и следователно Единствена Истина. И какво направи човечеството, за да открие тези прости истини? Също като давещ се, който охотно би се спасил, удавяйки спасителя си, то „погреба“ тези истини в глупавото си желание да бъде „спасено“ при своите си условия.

Вместо да вземе разкритите „инструменти“ и да ги използва да открие ново знание, човекът се фиксира върху „инструментите“. Колко дълго можеш да седиш и да гледаш длетото, преди да го хванеш и да започнеш да го използваш, воден от усета си?! С проба и грешка, действие и опит, ще научиш какво този инструмент може да направи за теб, и накрая ще се усъвършенстваш в употребата му. Вместо това обаче „инструментите“ са издигнати като цел сами по себе си, а те по-скоро са врати към онова, което е зад тях. Външното беше поставено на пиедестал, а вътрешната духовна същност загубена.

стр. 12

В резултат ни беше завещан поток от сложни интелектуални интерпретации, обясняващи и разпореждащи употребата на тези „инструменти“, но нищо основано на практическия опит на някой, който действително ги е използвал мъдро. В тази празнина се наместиха онези, които усетиха, че тези „инструменти“ могат да бъдат използвани за надмощие над останалите, и това егоцентрично преследване на сила погуби всички истини. Всички минали и настоящи църкви са жалко свидетелство за този факт. Всички те са се подали на алчност и корупция – гротескни карикатури, лишени от всякакво предназначение и смисъл. Като монумент на надменността и поради липсата на ответност към духа, официалните религии и всички други групи, останали след истинските учители, вече не са нищо повече от храмове на интензивен стрес: рационални чудовища, обърнати към себе си и самоизяждащи се в оргия на себе-угаждане. Направо казано, днес терминът „духовно начинание“ е евфемизъм за интелектуална мастурбация! Кой е отговорен за този погром? Човечеството! Защото, докато продължаваме да бягаме от отговорност, ситуацията само ще се влошава.

Въпреки това окаяно положение – и защото то беше предвидено – винаги е имало такива, натоварени с издигането на Свещеното Доверие, трудещи се зад кулисите да запазят наследството на човечеството, докато то порасне. Знаем тези мъже и жени като Толтеки. Като крехки нишки, изплетени през времето, след основаването си Толтекските линии се появяват във всички епохи, във всички култури и във всички части на света. Изолирани една от друга след разрушаването на Атлантида, тези многобройни линии – или по-точно предвождащите ги нагали – правеха и невъзможното да запазят поверената им част от човешкото наследство. Както при всяка изолация обаче, имаше риск някои страни на ученията да се специализират прекалено и с това да се изкривят. Както винаги в живота, ако стесним фокуса си, изключвайки онова, което ни заобикаля, то това, в което се специализираме, вече не е в хармония с останалото, което пренебрегваме. Неизбежният резултат е увреждане на цялото, било то живота на някой човек или Толтекските учения. Увредени по такъв начин, голяма част от тях би била изгубена за човечеството.

стр. 13

Това също бе предвидено и в опит то да се компенсира бяха формирани малки групи от много добре подготвени индивиди със задача, която най-добре може да се опише като кръстосано опрашване между различните Толтекски линии или в която и да е област на развитие на човечеството. Вместо да водят някоя определена линия, тези същества действаха по-скоро като семенна банка: хранилище, служещо да попълва липсите и да запложда, когато и където е нужно. Напълно посветени на груповото съзнание и изцяло съзнаващи важността и силата на разнообразието, тези същества се бориха живот след живот на земята и с всички сили да запазят тъканта, която показваше всички белези на разпад. Днес, когато човечеството достигна зрялост, тези същества срещу всички препятствия изпълняват засега последното си задължение към човечеството. Толтекските линии вече ги няма и сега човечеството трябва да реши дали ще въплъти своето наследство, или ще го пропилее. Никой, който не е луд, не може да не усети фаталността на решението, пред което сме изправени.

Точно към една от тези малки групи принадлежи Теун Марес.

стр. 14

Още веднъж представител на духа е дошъл да ни предаде „инструментите“, от които най-много се нуждаем, за да се придвижим напред: от старото в новото. Всъщност ни се дава цял „комплект инструменти“ заедно с подробно упътване как всеки един инструмент работи и как да го използваме най-добре. Изпробвани в продължение на столетия, тези „инструменти“ са практични и приложими към ежедневието ни в момента. Те не са идеи или хипотези – те са експериментални факти! Те не изискват специални обстоятелства, облекло, диета или принадлежности. Само сърдечно желание да посрещнеш каквито карти са ти раздадени този път. Те ни подготвят да се справяме конструктивно и разумно с предизвикателствата, които възникват в ежедневието ни, обещавайки ни по-пълен и по-богат живот. Онова, което досега беше скрито, се разпространява свободно с надеждата, че този път човечеството ще откликне. Има ли какво повече да желаем? Имаме ли нужда от нещо повече?

Да откликнем означава да предприемем действия. Трябва да използваме даденото ни. Само с разумното му използване можем да се придвижим отвъд него към онова, което е във всеки един от нас. Толкова дълго сме се отъждествявали с формата, че си мислим, че сме формата. Не сме. Обаче, ако нямаме охота да изоставим своите предубеждения, вярвания и предразсъдъци, ние ще конкретизираме Толтекските учения до рационална конструкция и ще ги умъртвим. Наследството, на което Толтекските учения са просто носител, ще бъде изгубено. Ще закотвим сала за дъното и ще го оставим да изгние, мечтаейки и чудейки се какво би било, ако бяхме имали смелостта да изоставим фиксацията си с познатото и да се впуснем в пътешествие в непознатото.

Макар че аксиомата, че всяко учене е принудително, е в сила от незапомнени времена, трябва ли наистина да е така? Не можем ли да прегърнем своето наследство със същите любов и охота, с които то ни се дава? Духът винаги е искал да сътрудничи разумно с човечеството, вместо да се налага. Не е ли време да изпълним нашата част от договора? Какво имаме да губим? А какво можем да спечелим? Това са жизненоважни въпроси, заслужаващи вниманието ни.

стр. 15

Аз лично не мога да си представя живот без „инструментите“, които Теун ми предаде. Но още по-важни са грижата и безусловната любов, с които бяха – и все още са – предавани тези инструменти. Животът ми е неизмеримо по-богат и стана вълнуващо откривателско приключение, вместо празно съществуване, изпълнено с глозгаща мъка, че животът би трябвало да е повече от това. В опитите да утоля жаждата си, аз намерих много потоци, обаче си оставах жаден. Когато се предадох и реших само да притъпявам болката си, аз намерих извора! Водата тук е чиста и сладка и да пиеш от нея означава повече да не си жаден. Бившият ми живот е далечен спомен, който събира прах някъде по лавиците.

Отличителният белег на книгите на Теун е сърцето, с което са написани; усещането, че моята свобода е важна за този човек. Никога преди светлината не е осветявала по-ярко пътя, по който трябва да поеме човечеството, за да заяви свободата си. Ясно и дълбоко прочувствено написани, изпълнени с любов и топлота, книгите на Теун са свидетелство за непоколебимия му дух на първопроходец. С лишена от личен интерес посветеност той почита своя оброк към Свещеното Доверие. Аз отдавам чест на неговия кураж и дълбоко ценя неговите любов и приятелство.

Този том от Толтекските Учения с неговото сърцепроникващо разкриване на матрицата на живота е продължение на посвещението на Теун на всички нас.

Сега е наш ред.

Мой и твой.

Ръсел Брайтуейт

стр. 17

С ДЕЙСТВИЯТА СИ ТЕ ЩЕ ОХРАНЯВАТ МИРНИТЕ ПЪТИЩА НА СВОБОДАТА, ВИЗИЯТА ИМ НЕОТКЛОННО ДЪРЖАНА В ЧЕСТТА, РОДЕНА ОТ СМЕЛИТЕ ИМ СЪРЦА. ПРИ ВСЕ ТОВА ТЯХНОТО НОЩНО ЗРЕНИЕ, ТЯХНОТО ПРОМЪКВАНЕ В СЕНКИТЕ, ТЯХНАТА ОГНЕНА СТРАСТ ЗА ЕДИННИЯ ЖИВОТ ЩЕ ВСЯВАТ У ВСИЧКИ СТРАХ ЗА МНОГО ВРЕМЕ НАПРЕД.

ПАТРУЛИРАЙКИ ПО ГРАНИЦИТЕ НА СЪНЯ, ТЕ ЩЕ ОХРАНЯВАТ ПОРТИТЕ КЪМ ДРУГИЯ СВЯТ С ВИНАГИ ДЪЛБОКО ПРОНИКВАЩИЯ ПОГЛЕД НА ОЧИ, КОИТО СА ВЕЧНО НАЩРЕК. С ПРЕДУПРЕДИТЕЛНО РЪМЖЕНЕ И ЗЪБИ, ОГОЛЕНИ СТРАХОВИТО, ТЕ ЩЕ ДЪРЖАТ ОТВОРЕН ПОРТАЛА КЪМ СВЕТА НА СВЕТЛИНАТА. СКАЧАЙКИ ОТ СЯНКА НА СЯНКА, ТЕ ЩЕ НАСОЧВАТ УМОРЕНИЯ ТЪРСАЧ КЪМ ПРАГА НА СВЕТА НА ТРАНСМУТАЦИЯТА.

ЗАВИНАГИ ВЕРНИ НА ГЛАСУВАНОТО ИМ ДОВЕРИЕ ЩЕ ОСТАНАТ ТЕЗИ ХРЪТКИ НА ВСЕЛЕНАТА И ЩЕ БЪДАТ ИЗВЕСТНИ КАТО ХОРАТА ВЪЛЦИ. В СЪРЦАТА СИ ТЕ ЗАВИНАГИ ЩЕ ПАЗЯТ СМЪТНИЯ СПОМЕН ЗА ЕДИН ОТМИНАЛ СВЯТ, ЕДНО ОРАНЖЕВО-ЧЕРВЕНО СЛЪНЦЕ, БИЛО НЯКОГА ДОМ НА ЧОВЕКА, НЕГОВА СЛАВА И ЧЕСТ. ПРЕЗ ДЕНЯ ТЕ ЩЕ БЯГАТ ОТ ИЗРОДЩИНИТЕ НА ЛУДОСТТА НА ЧОВЕКА-ЖИВОТНО, ПРЕЗ НОЩТА ЩЕ ГЛЕДАТ БЛЕДАТА СВЕТЛИНА НА ЛУНАТА И ЩЕ ИЗПЛАКВАТ СВОЯТА МЪКА ПО ЕДНА ИЗГУБЕНА СВОБОДА, ПО МЕЧ И КОПИЕ ЗАБРАВЕНИ. С ВСЯКА ФИБРА НА СЪЩЕСТВОТО СИ ТЕ ВОВЕКИ ЩЕ ХРАНЯТ ЕКСТАЗА НА НАДЕЖДАТА И СВОБОДАТА.

стр. 18

ОТГЛЕДАНИ ПРЕДИ ГОЛЕМИЯ РАЗКОЛ, ТЕЗИ ХРЪТКИ НА АТЛ СЕ СРАЖАВАХА РАМО ДО РАМО СЪС СВОИТЕ БРАТЯ ВЪВ ВОЙНАТА НА НЕБЕСАТА. ДА, ДОБРЕ СЕ СРАЖАВАХА! НО УВИ – СРАЖАВАХА СЕ С ПЛАМЕННИЯ ХЪС НА ФАНАТИЗМА, КОЙТО БЕШЕ КАКТО ТЯХНАТА НЕПОБЕДИМА СИЛА, ТАКА И НАЙ-ГОЛЯМАТА ИМ СЛАБОСТ – СЛАБОСТ, КОЯТО ЩЕ НАКАРА ДРУГИТЕ ДА СЕ СТРАХУВАТ ОТ ТЯХ, И ТЕЗИ ВЕРНИ ХРЪТКИ, БИЛИ НЯКОГА ЛОВЦИ, ЩЕ СТАНАТ ПЛЯЧКА.

В СВОЯТА БОРБА ЗА ОЦЕЛЯВАНЕ ТЕ ЩЕ НАУЧАТ КАКВО ЗНАЧИ ДА ТАНЦУВАШ ПО РЪБА, ДА СЕ СЛИВАШ СЪС СЕНКИТЕ, ДА ПЪТУВАШ, ПРОКРАДВАЙКИ СЕ ПРЕЗ НОЩТА, ИЗБРАЛ ТОПЛОТАТА НА ЮЖНИЯ ВЯТЪР ЗА СПЪТНИК.

НО ТЯХНАТА СЛАБОСТ ОТНОВО ЩЕ СТАНЕ ТЯХНА СИЛА, ЗАЩОТО С ВРЕМЕТО ЩЕ СЕ ПРЕВЪРНЕ В ТЕХНИЯ ИНСТИНКТ ЗА ОЦЕЛЯВАНЕ, ТЯХНАТА БРАТСКА ЛОЯЛНОСТ, ТЯХНАТА ЛЮБОВ КЪМ СВОБОДАТА.

Из Пророчествата на Безименния

стр. 19

ВЪВЕДЕНИЕ

Този том разкрива три ключови раздела от Толтекските учения, наречени Магьосническото Обяснение, Правилото на Тройния Нагал и Правилото на Четворния Нагал. Тези три раздела оформят едни от най-езотеричните концепции в Толтекските учения – концепции, толкова отдалечени от гледната точка на повечето хора, че обикновено се предават на чираците след много години подготовка, и само след като те са достигнали високо ниво на умение да схващат онова, което убягва на думите. Затова, макар опитът да изкажеш неуловимото е сам по себе си изнурителен, още по-трудно е да го изкажеш във форма, която да е смислена за читатели, които по всяка вероятност работят сами – без помощта на трениран нагал.

Ето защо аз силно препоръчвам на читателите на този том да не правят грешката да предполагат, че коя да е част от тази книга може да се приема повърхностно, или пък, че след като са я прочели, са разбрали концепциите. Нямам предвид, че читателят е неразумен или неспособен да схване тези концепции, а просто подчертавам, че щом се опре до изказ на ирационално знание, думите – ако бъдат възприети буквално – могат да бъдат напълно заблуждаващи и по-скоро изкривяват истината, отколкото да ѝ служат.

Затова, за да може тази книга да изиграе смислена роля за обогатяване на възприятието на читателя и за внасяне в живота му на по-голямо усещане за предназначение и по-дълбок смисъл, бих желал да препоръчам следния подход към този раздел на ученията. На първо място е жизненоважно читателят да е запознат с ученията, съдържащи се в първите четири тома от тази серия, в смисъл активно да живее ученията, а не просто пасивно да ги изучава интелектуално. Такъв активно изучаващ ще знае от опит, че тънкостите на различните концепции не могат да бъдат схванати, освен ако ученията не се прилагат на практика, и че, ако тези тънкости не бъдат схванати, ученията могат да станат много объркващи. Ясно е, че щом настане объркване, е невъзможен по-нататъшен напредък и ученикът се обезсърчава.

стр. 20

Освен това, при опитите да се схване ирационалното е добре да се помни, че то не би било ирационално, ако можеше да се вмести в рамките на рационалния ум. Логично е значи, че опитвайки се да схване ирационалното, човек ще бъде разтегнат отвъд нормалната си отчетна система и с това гмурнат в необходимостта да се бори с концепции, които сякаш нямат логика и често изглежда противоречат на всичко, което си мислим, че знаем, и приемаме за вярно. Но да бъдеш разтегнат отвъд нормалната си отчетна система означава, че трябва да навлезеш в непознатото, а единственият начин да налучкаме пътя си сред непознатото е да се опитаме да усетим интуитивно тази конкретна част от непознатото. Без такъв усет ние сме склонни да разсъждаваме в опит да накараме непознатото някак си да се вмести логично в онова, което ни е познато. Този процес не само изкривява новото знание, но и ни води до капана несъзнателно да използваме това ново знание, за да си потвърдим онези наготово приети идеи и предразсъдъци, които формират част от нормалната ни отчетна система.

Друго, което трябва да се помни, е, че макар хората да си мислят, че се познават, и че познават своя свят, истината е, че и човекът, и светът просто не са това, което изглеждат. Ние сме непостижима мистерия дори сами за себе си и такъв е също и светът около нас. Ако това не беше така, нямаше да има еволюция на осъзнаването и ние не бихме били в състояние да разширим съзнанието си отвъд сегашното му ниво. Обърнете внимание на термина, който използвам: „непостижима мистерия“. Използвам го преднамерено и то по две причини. Първо, тъй като всяко осъзнаване зависи от възприятие, всеки път, когато възприятието ни се промени, се променя и осъзнаването ни за себе си, за другите и за света като цяло. Но понеже възприятието не се командва само от разсъдъка, то обикновено следва курс на промяна, който – макар да носи отговори, които може да са много удовлетворителни – неизбежно ни води и до това да задаваме нови и нови въпроси за себе си и за света. Затова, далеч от обичайното предположение, че можем да се напъхаме в спретната малка кутийка от „разбиране за себе си“, практикуващият Толтекските учения скоро разбира, че всяка една промяна във възприятието и всяко нарастване на осъзнаването само ни доказват колко малко наистина знаем за себе си и за света, в който живеем. Второ, в термина „непостижима мистерия“ се съдържа и разбирането, че твърде много от нашето възприятие се простира извън рамките на рационалността. В резултат възприятието ни вечно се докосва до покрайнините на една необятност, която винаги е „малко“ отвъд разбирането ни, независимо колко се разширява осъзнаването ни и независимо колко научаваме за себе си и за света.

стр. 21

Последното, което трябва постоянно да се помни, докато се изучава тази книга, е, че ако наистина искаме да учим, и ако наистина искаме да увеличим осъзнаването си, то трябва да бъдем готови да бъдем предизвиквани във възприятието ни за себе си и света. Защо? Защото е много лесно да придобиеш нова информация и пак да се държиш за светогледа си. Ако не се предприеме никакво действие въз основа на информацията, тя не може да се превърне в опит, а където няма преживяване – опит – информацията ще си остане на ниво информация и скоро ще бъде забравена. Това обаче не е истинско учене, понеже придобиването на въпросната информация не е предизвикало никаква промяна. Когато има истинско учене, то придобитото знание има силата да промени по някакъв смислен начин живота и начина на мислене на придобилия го; и единственият начин за усвояване на такова знание е чрез преживяване, т.е. опит. Следователно, ако съдържащите се в тази книга учения не бъдат приложени на практика и схванати посредством опит, те ще си останат като интересни предложения без реална стойност за читателя. Предложенията сами по себе си не могат да издигнат никого!

стр. 22

Ако следваш препоръките ми, няма да е трудно да получиш усещане за това какво се предава в този том. Щом си получил това усещане, позволи на обстоятелствата и събитията в живота ти малко по малко да започнат да го превръщат в нарастващо усещане за знаене без знаене. Имам предвид, че ако на ирационалните усещания се позволи да се разгръщат естествено в ежедневието, те с времето започват да звучат смислено, макар че не можем да обясним рационално защо изглеждат смислени. Ако ние обаче – вместо да се опитваме да обясним и разберем тези усещания – просто действаме според тях, то ние бързо започваме да ги потвърждаваме чрез получените резултати. По-нататък, тъй като всяко действие води до опит, а всеки опит е спечелено знание, щом предприемем действия въз основа на усета, който може би отначало не разбираме, полученото от този опит знание ще разкрие всичкото разбиране, което търсим. Проблемът е, че хората са станали напълно дресирани да искат първо да разберат нещо, преди да рискуват да го преживеят. Трябва да се разбере обаче, че макар подобни изисквания да са оправдани, когато работим с познатото, при работата с непознатото те са равносилни на впрягане на каруцата пред коня. Според самото определение на думата не можем да знаем непознатото предварително и затова, ако желаем да го познаем, то просто няма друг начин освен чрез опит. Това е особено вярно за ученията, съдържащи се в тази книга.

стр. 23

Чувствам, че преди да приключа това въведение, е необходимо да повторя предупреждението, че нито една част от тази книга не бива да се приема буквално. При предаването на този раздел от ученията всеки нагал си избира негов си собствен уникален изказ, за да внуши усещане за онова, което не може да се изрази с думи. В резултат няма двама нагали, които да изказват тези концепции по един и същи начин, а често и един и същи нагал ще има няколко привидно различни изказа за една и съща концепция. При все това изказваната концепция си остава същата, защото всички подготвени нагали предават едни и същи концепции. И как би могло да бъде другояче?! В последна сметка има само Една Единствена Истина, без значение в какъв изказ се съдържа тя. В края на краищата не е важна опаковката, а какво има вътре.

Което казах за изказа има отношение и към един друг – съвсем различен, но много важен – въпрос: книгите на Карлос Кастанеда. Във въведението към Първи Том посочих как аз виждам Д-р Кастанеда и какво ми е отношението към съдържанието на първите му осем книги, но за читателите, изучавали книгите му, искам да проясня още няколко момента.

Първият е, че предавайки Правилото на Четворния Нагал, както и Магьосническото Обяснение, Д-р Кастанеда е използвал изказ, който ако не е съвсем същият като използвания от неговия учител, във всеки случай е много подобен. Това е важно, защото човекът, обучавал Кастанеда и когото той избира да нарича Хуан Матус, е велик воин. Заради този факт за мен няма съмнение, че Хуан е бил в състояние да предаде тези два раздела от ученията също така безупречно, както и останалите. Както са предадени от Кастанеда обаче, тези два раздела са непълни, а също така и в двата има части, изказани по начин, който не само е заблуждаващ, а на места е направо неточен. Защо това е така не е ясно, но тези необяснени факти предизвикват много въпроси относно начина, по който Д-р Кастанеда предава Толтекските учения.

стр. 24

Като вземем под внимание, че Д-р Кастанеда получава тези два раздела, докато се намира в повишено осъзнаване, не е ли възможно той да е получил тези учения в тяхната цялост, но после просто да не е успял да си ги припомни напълно? Или пък по някаква причина дали Хуан – или даже самият Д-р Кастанеда – не са решили да не предават тези раздели изцяло? Ако е вярно, че Д-р Кастанеда не е успял да си припомни всичко предадено му, то има голяма възможност той да си е припомнил не съвсем точно даже онова, което е успял; това би обяснило различните неточности, съдържащи се в работите му, както и подвеждащият изказ, използван на някои места. Ако от друга страна не е въпрос на непълно припомняне, а тези раздели никога не са били предавани в тяхната цялост от Хуан – или от Д-р Кастанеда, то въпросите за неточностите и подвеждащия изказ остават открити. Ако такъв е бил изказът на Хуан, дали той не е направил това нарочно, за да замъгли някои части за Д-р Кастанеда и с това за неговите читатели? Ако това е така, защо го е направил? Или пък Д-р Кастанеда никога не е схванал правилно тези два раздела от ученията и затова не е могъл и да ги изкаже акуратно?

По никакъв начин няма да се опитвам да отговарям на тези въпроси, касаещи двама души и двамата мъртви, но избрах да ги поставя по две много добри причини. Първо, да посоча на доверчивия читател, че първите осем книги на Д-р Кастанеда, колкото и да са добри наистина, не са каквито изглеждат и затова съдържащите се в тях учения не бива да се приемат буквално. На второ място искам да посоча, че ако ученията в тези два раздела от ученията, както аз ги предавам, се сравнят с написаното от Карлос Кастанеда, ще се набият на очи множество привидни несъответствия. Ако прибавим към това и колко е трудно да се изкажат тези раздели от ученията, би трябвало да е съвсем ясно на читателите, желаещи да сравнят моята работа с тази на Карлос Кастанеда, че отговорността си е изцяло тяхна да изучават тези конкретни раздели с изключително внимание.

стр. 25

Най-накрая, изказът, който съм избрал за тази книга, не е съвсем според моето лично предразположение към мистицизъм, но е такъв, за който чувствам, че най-лесно ще предаде истински усет на читател, работещ без нагал, и който следователно ще бъде от най-голяма полза за него или нея. При все това обаче, отново призовавам читателя, когато изучава този материал, да възприеме воинския подход, сиреч да вярва, без да вярва и да приема, без да приема. Само така моите думи ще имат необходимото въздействие, за да преместят фокуса на читателя от разбиране към усет. Важността на този съвет ще стане съвсем ясна при четенето на Магьосническото Обяснение, защото макар този раздел от ученията – независимо какъв изказ се използва – винаги да изглежда на изучаващия като мит, ако той е сериозен, лесно ще усети, че в този най-странен мит се съдържа древна истина, която придава на живота съвсем нов смисъл. И макар с времето този смисъл постепенно да се изяснява, звукът на истината, който го предизвиква, по мистериозен начин остава завинаги отвъд обхвата на човешкия разсъдък. Точно по тази причина се казва, че освен ако воинът не стане мита, истината остава завинаги неуловима.

стр. 27