ДЕВЕТА ГЛАВА ПЪРВО ПРОЗРЕНИЕ

ТОЛТЕКИТЕ МНОГО ДЪЛГО ВРЕМЕ СА РАЗМИШЛЯВАЛИ НАД ПО-ДЪЛБОКИТЕ ПОДРАЗБИРАНИЯ НА АКТА НА ВЪПЛЪЩЕНИЕ. МАКАР ДА Е ВЯРНО, ЧЕ ПОНЕЖЕ СА ЗАКАЧЕНИ ЗА КОЛЕЛОТО НА ПРЕРАЖДАНЕТО, ПОВЕЧЕТО СЪЩЕСТВА НЯМАТ ИЗБОР, КАК ДА ОПРЕДЕЛИМ ПОДТИКА, КОЙТО КАРА ДОРИ СВОБОДНИТЕ СЪЩЕСТВА ДА СЕ ПРЕРАЖДАТ, ВСЕ ЕДНО ЧЕ И ТЕ НЯМАТ ИЗБОР?

ТОВА Е ТРУДЕН ВЪПРОС И ТОЙ КАТО ЧЕ ЛИ НЯМА ЛЕСЕН ОТГОВОР. ТОЛТЕКИТЕ ОТ МНОГО ОТДАВНА ЗНАЯТ, ЧЕ ВЪВ ВЪПРОСИТЕ ЗА ЖИВОТА ТЕХНИЧЕСКИТЕ ОТГОВОРИ СА ПРОСТО УДОБЕН НАЧИН ДА СЕ СТИГНЕ ДО ЯСНОТА. ТЕЗИ ОТГОВОРИ ОБАЧЕ НЕ МОГАТ ДА ОБЯСНЯТ СУБЕКТИВНОТО, А ОЩЕ ПО-МАЛКО ДА ПРОНИКНАТ В НЕГО. ЗАТОВА НАШИТЕ МОДЕЛИ ЗА ЧОВЕКА И ВСЕЛЕНАТА СА ПРОСТО ТОВА: МОДЕЛИ НА ОБЕКТИВНАТА РЕАЛНОСТ, КОИТО НИ ПОМАГАТ ДА ИЗСЛЕДВАМЕ МИНАЛОТО СИ И ДА КАРТОГРАФИРАМЕ НЕПОЗНАТОТО. НО КАК МОЖЕ ДА СЕ ПОСТРОИ МОДЕЛ НА ОНОВА, КОЕТО ПОРАЖДА ОБЕКТИВНАТА ВСЕЛЕНА? КАК МОЖЕ ДА СЕ ПОСТРОИ МОДЕЛ НА ЖИВОТА? КАК МОЖЕ ДА СЕ МОДЕЛИРА ОНОВА, КОЕТО Е ЧИСТ УСЕТ?

стр. 202

МАКАР ЧЕ МОЖЕМ ДА ОПРЕДЕЛИМ С ДУМИ ПРИЧИНАТА ЗА СЪЩЕСТВУВАНЕ, НИЕ НЕ МОЖЕМ ДА ОПРЕДЕЛИМ ОНОВА СУБЕКТИВНО НЕЩО, КОЕТО ПОРАЖДА ТАЗИ ПРИЧИНА, ОСВЕН ДА КАЖЕМ, ЧЕ ТО Е ИЗРАЖЕНИЕ НА ЛЮБОВ В ДЕЙСТВИЕ. НО МАКАР ЛЮБОВТА В ДЕЙСТВИЕ ДА МОЖЕ ЯСНО ДА СЕ ВИДИ, ЛЮБОВТА САМА ПО СЕБЕ СИ Е СЪЩО ТОЛКОВА ИРАЦИОНАЛНА, КОЛКОТО И ЖИВОТЪТ. НИЕ НЕ ЗНАЕМ НИТО ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕТО НА ЖИВОТА, НИТО НАМЕРЕНИЕТО, КОЕТО ГО ИЗПЪЛВА С ОНЗИ СМИСЪЛ, КОЙТО НАРИЧАМЕ ЛЮБОВ В ДЕЙСТВИЕ.

Горният афоризъм е един от най трепетно красивите афоризми на толтекските учения, и също така един от най-смиряващите. Както и афоризмите, дадени в предишната глава, а също и повечето, които ще се появят в следващите обяснения, този афоризъм традиционно е бил използван само в подготовката на нагали и ясновиждащи. Измамно прост в своя изказ, толкова фундаментален в подразбиранията си и същевременно толкова затрогващ с дълбочината на усета, внушаван от неговата изумителна простота. Много ясновиждащи са се опитвали да изразят какво той е означавал за тях и от тези изрази любимият ми е този на Франк Хърбърт, цитиран в Първи Том.

„Мисля си каква радост е да си жив и се чудя дали някога ще се гмурна навътре до корена на тази плът да позная себе си, както някога съм бил. Коренът е там. Дали някое мое действие може да го намери, това остава заключено в бъдещето. Но всички неща, които човек може да направи, са мои. Всяко едно мое действие може да го постигне.“

От неговите писания е ясно, че Франк Хърбърт е успял да намери корена, който е издирвал, защото на друго място той пише с благоговейното удивление на невинно дете:

„Няма разделение между богове и хора: едните плавно и постепенно се сливат с другите.“

стр. 203

Воинът, който е напълно посветен да следва Път със Сърце, знае с всяка фибра на съществото си, че животът е най-трепетно красивата мистерия и че най-загадъчната част от тази мистерия е мистерията на битието, неговото битие. Една безкрайна мистерия, която никога няма да бъде разгадана, и все пак какво би могло да донесе по-голямо усещане за удовлетворение – и следователно радост – от това да се впуснеш в без-крайно пътешествие на себе-откривателство?

В резултат воинът се събужда всяка сутрин със сигурността, че понеже има още да научи и толкова много още да раз-крие за себе си, той няма да си легне вечерта същата личност, която е сега. Не знаейки какви битки ще среща през дневните си активности, воинът усеща необходимостта да е напълно нащрек, напълно обективен в подхода си към деня. С този усет по естествен начин идва страхът от непознатото и все пак воинът също така се чувства сигурен, че докато подхожда към деня с пълно уважение, той ще съумее да се справя с предизвикателствата си безупречно. Но най-дълбоката емоция, която възниква, докато воинът вдига щита си отново всеки ден, е усещането за меланхолия, идваща от знанието, че той няма гаранции за живот. Този ден никога няма да се върне, нито пък този час, точно това взаимодействие с живота, този момент на възможност. Затова воинът няма друго желание, освен да прегърне целия живот толкова пълно и безусловно, колкото може, наслаждавайки се на всеки момент от всяка стъпка, защото той знае, че никое преживяване няма никога да бъде повторено в истинския смисъл на думата. Утре, дори да има утре, няма да е същото като днес, защото до утре воинът ще е научил повече, знанието му ще е по-голямо и затова, дори и утрешните предизвикателства да изглеждат като повторение на днешните, спечеленият опит ще бъде различен, просто защото знанието му ще е различно от това, което е днес.

стр. 204

Вследствие за воина животът е винаги девствен, раждащ се отново с всеки ден и с всяка направена стъпка. По подобен начин всяка посрещната битка носи на воина ново знание: знание, което го променя – понякога по тънки и трудно забележими начини, друг път мощно и ясно изразено. Но с всяка промяна – била тя тънка или очевидна – воинът никога не е същият като преди промяната, защото такава е природата на истинското знание и такъв е животът на воина – живот, изискващ постоянна гъвкавост на възприятието, за да се адаптираш към начините на силата. Но поради тази гъвкавост на възприятието воинът също така знае, че точно както само едно възприятие не е достатъчно да разкрие обективната реалност на живота, така и само този живот на земята няма да бъде достатъчен да схване онова субективно нещо, което може да бъде наречено само мистерията на живота и битието и в това за воина е най-голямото усещане за меланхолия.

За да схванеш това по-пълно, разбери, че макар воинът като всеки друг мъж или жена да изглежда дълбоко ангажиран с ежедневието си, под привидната страна на действията му се крие огромна нужда да живее напълно безупречен живот, основан на обективна реалност. Причината за това е не толкова желанието на воина да бъде безупречен, а по-скоро неговото желание да облекчи непрестанния си дълбок вътрешен копнеж да спечели все по-дълбоко прозрение в онази субективна мистерия, която е истинското му себе-същество. В тази връзка воинът знае, че всяко негово действие: физическо, емоционално или умствено, ако е напълно безупречно, ще му разкрие фрагменти от мистерията на битието. Но да действаш безупречно означава да живееш живот, основан на обективната реалност, защото само в контекста на обективността е възможно напълно да се включи (обхване) непознатото в познатото. Както вече знаем, избирателното възприятие води до разделеност, а ако сме разделящи в своя подход към живота, то как бихме могли да се доближим и на стъпка до знанието за вътрешното себе-същество, което е частица от Единния Живот? С други думи, всеобхватността започва с обективно възприятие и тази всеобхватност ни води все по-дълбоко в субективната страна на живота, позволявайки ни по този начин да доловим поне някакво знание за онова вътрешно трансцедентно Ни-Що, наречено духът, нагала. Долният афоризъм го казва добре.

стр. 205

НИЕ НЕ ЗНАЕМ КАКВО Е ЖИВОТЪТ, ОСВЕН ЧЕ ИМА ТРИ ИЗРАЖЕНИЯ: СУБЕКТИВНОТО, ОБЕКТИВНОТО И ТЕЛЕСНОТО. НАРИЧАМЕ ТЕЗИ ТРИ ИЗРАЖЕНИЯ НА ЖИВОТА ТРИТЕ ГОЛЕМИ ПЛАНА. СУБЕКТИВНОТО Е ЖИВОТ ИДВАЩ В ПРОЯВЛЕНИЕ, ОБЕКТИВНОТО Е ЖИВОТ В ПРОЯВЛЕНИЕ, А ТЕЛЕСНОТО Е ЖИВОТ ПРОЯВЕН. ТЕЗИ ТРИТЕ ЗАЕДНО ОФОРМЯТ КОСМИЧЕСКИЯ ТОНАЛ НА ЖИВОТА, КОЙТО Е ПРОТИВОПОЛОЖНАТА ПОЛЯРНОСТ НА САМИЯ ЖИВОТ, СИРЕЧ НАГАЛЪТ ИЛИ НИ-ЩОТО, Т.Е. ПУСТОТАТА. В ТАЗИ СИСТЕМА СУБЕКТИВНОТО МОЖЕ ДА БЪДЕ МАТЕРИАЛИЗИРАНО САМО ПОСРЕДСТВОМ ОБЕКТИВНОТО В КОНТЕКСТА НА ТЕЛЕСНОТО.

Горният афоризъм ясно показва, че животът не е това, което повечето хора предполагат, че е, и при все това хората като цяло взимат живота толкова за даденост, че се държат все едно, че знаят истинската си природа, както и съдбата си. В резултат за повечето хора животът е просто каквото са направили от него. Така че за тях той е една тривиална афера или е безкраен сериал от бягства в най-различни форми като например любовни афери, които никога не продължават дълго, потискаща афера, нещастна афера, разочароваща афера, вълнуваща афера, понякога щастлива, а понякога тъжна афера, пълна с надежда или пък безнадеждна афера, а понякога просто немаловажна афера. Но по едни или друг начин за човечеството животът е афера – дали ѝ се радват или не, дали си мислят, че ѝ се радват или не и най-често просто защото те се насилват да вярват, че се наслаждават на живота. Но как да им обясниш на такива, че животът е тук, че той е сега? Как да внушиш на такива онзи усет, че да си жив означава да си един живот¹ и че това само по себе си е най-голямата радост от всички? Как да отпечаташ у хората знанието, че животът е действително афера, но не афера извън себе си, а по-скоро вътрешна афера със себе-съществото, сърдечна афера, позволяваща да изпиташ и опознаеш онова вътрешно ядро, наречено от Франк Хърбърт корена, т.е. коренът (ядрото) на нашето битие?

стр. 206

Бележка под линия (стр. 206): ¹  Англ. to be alive means to be a-life, бел.прев.

Толкова е просто, щом можеш да го видиш, и същевременно толкова трудно, когато не можеш да го видиш. Но и най-простото действие може да ни отведе право до това ядро; истинското себе-същество, нагала. Ала такава е природата на човека-животно и толкова настоятелно е човечеството да иска живота при своите условия, че хората просто не могат да приемат, че техните действия, независимо колко малки или привидно незначителни, могат да бъдат толкова невероятно мощни. Затова те напротив избират да се потят и пъшкат под тежкото бреме на цялата си колекция от предразсъдъци и наготово взети идеи, упорито пре-повтаряйки глупостта си отново и отново със сурова решимост да докажат себе си и заблуденото си усещане за стойност в един направен с пожелателно вярване свят от празни фантазии. Лудостта на съня.

Но под тази лудост е реалността на едно вътрешно ядро на битието, на живот, на един-живот, който ни прави частици от Единния Живот – онази удивителна мистерия, която не е Ни-Що друго освен мистерия! И както Франк Хърбърт така добре го изразява, кое да е наше действие може да послужи да ни разкрие мистерията, което ние сме. Както вече знаем обаче, едно действие може да бъде живото-поддържащо или живото-разрушаващо. Е ясно е, че ако искаме да познаем вътрешното ядро на битието си, живото-разрушаващите действия не са начинът, защото е логично, че живото-разрушаващите действия трябва по необходимост да са противоположни на живота и затова няма да ни приближат и на милиметър до способността да схванем живота. Следователно действията, които се изискват, за да ни поставят в контакт с вътрешното ни ядро на битието, трябва да бъдат живото-поддържащи, което означава, че те трябва да бъдат пропити с пълна всеобхватност, защото в крайна сметка целият живот е напълно взаимосвързан, взаимодействащ и взаимозависим. Всички ние сме частици на Единен Живот и затова, освен ако действията ни не са напълно всеобхватни (включващи), ние никога не можем да знаем живота, никога не можем да знаем нагала.

стр. 207

Как определяме дали дадено действие е всеобхватно или не? Няма лесен начин да се дефинира това, освен да се каже, че всяко действие, което е живото-поддържащо, е всеобхватно. Ала това все още не ни казва кой знае какво от рационална гледна точка. Но усетът, който се опитвам да внуша тук, е, че да бъдем живото-поддържащи в своите действия, сиреч да бъдем наистина всеобхватни, означава, че действията ни трябва да бъдат насочени към възвисяване в смисъл на подпомагане на еволюцията на осъзнаването към свобода от затварянето във формата. Да се схване това не е лесно, освен ако не сме подготвени да започнем да работим въз основа на хипотезата, че животът би трябвало да е безкрайно по-голям от онова, което крайните ни умове могат да схванат. С други думи, докато все още искаме да се държим за вярването, че животът е просто каквото мислим, че той е, ние сме здраво сковани във формалната страна на живота и затова никак не сме по-близо до това да можем да усетим най-вътрешното ядро на битието, което обитава формата. Следният афоризъм ще ни послужи за трамплин към усета, за който говоря.

стр. 208

НЕ ВСЯКО ДЕЙСТВИЕ Е ЖИВОТО-ПОДДЪРЖАЩО, НО ВСЯКО ДЕЯНИЕ, МОТИВИРАНО ОТ ВСЕОБХВАТНОСТ, Е ЖИВОТО-ПОДДЪРЖАЩО. ВСЕОБХВАТНОСТТА СЕ ДЕФИНИРА КАТО ЛЮБОВ В ДЕЙСТВИЕ И ВИНАГИ СЕ ХАРАКТЕРИЗИРА С БЕЗКОМПРОМИСНА БЕЗЖАЛОСТНОСТ, В КОЯТО НЯМА ЕГО-ЦЕНТРИЗЪМ.

В раздела по космология в Том Втори всеобхватността е показана като свят, който не е свят, което означава, че е свят, който е нався-къде и ни-къде. Толтеките го определят като Окото на Орела, предназначението на нагала, защото точно в това специфично подравняване на възприятието е възможно да се види висшата троица, самото ядро на живота, идващ в проявление. Че трябва да се нарича „окото“ не е просто метафора, а заявление на факт, който за ясновиждащия е също толкова реален, колкото е законът за гравитацията за учения, макар че нито „окото“, нито законът за гравитацията са осезаеми, освен по техните ефекти върху живота.

Този свят се нарича Окото на Орела по две главни причини. Първата е, че точно както зрението е възможно само благодарение на очите, така и визията е зависима от вътрешното око, водено от предназначението на обитаващото същество. Без истинска визия за това какво включва предназначението, не може да има истинска трезвост, която да насочва действието, а ако действието не е насочвано, то наникъде не отива, защото какво е едно безцелно действие освен безмозъчно размотаване? Но това веднага ни връща към рекапитулацията и овладяването на осъзнаването, защото без онази трезвост, която идва от трансмутирането на миналото ни, не може да има истинско усещане за предназначение, а още по-малко истинско действие.

Втората причина защо този свят е наречен Окото на Орела се крие във факта, че бидейки проявление на предназначението на нагала, сиреч всеобхватността, то също така е проявление на намерението на Неведомото. Но, както знаем от предишни томове, всяко истинско действие е резултат от намерение, и затова отново виждаме важността на визията, защото какво е визията, ако не онова, което вдъхновява действието? Оттук следва, че което Толтеките зоват визия е просто другата страна на намерението. Следният афоризъм изразява това напълно.

стр. 209

НАМЕРЕНИЕ И ВИЗИЯ СА СИНОНИМИ: ТЕ СА ПРОСТО ДВЕТЕ СТРАНИ НА ОНАЗИ МОНЕТА, КОЯТО НАРИЧАМЕ ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕТО НА НЕВЕДОМОТО. НАМЕРЕНИЕТО Е СУБЕКТИВНИЯТ НАТИСК, ПРИЧИНЕН ОТ ТОВА ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕ, ВИЗИЯТА Е ОБЕКТИВНИЯТ НАТИСК В РЕЗУЛТАТ НА ТОВА ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕ. ТЕ ЗАЕДНО ПОРАЖДАТ ДЕЙСТВИЕТО, НЕОБХОДИМО ЗА ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ НА ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕТО. НО АКО НАМЕРЕНИЕТО Е БЕЗУСЛОВНА ЛЮБОВ, ТО БИ СЛЕДВАЛО И ВИЗИЯТА ДА Е ИЗРАЗ НА БЕЗУСЛОВНАТА ЛЮБОВ И ЗНАЧИ ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕТО НА НЕВЕДОМОТО МОЖЕ ДА БЪДЕ ОСЪЩЕСТВЕНО САМО ПОСРЕДСТВОМ БЕЗУСЛОВНА ЛЮБОВ, ИЗРАЗЕНА В ДЕЙСТВИЯ. ОТ ТУК ЛОГИЧНО СЛЕДВА, ЧЕ МАТЕРИАЛИЗАЦИЯТА НА ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕТО Е РЕЗУЛТАТ НА ЛЮБОВТА В ДЕЙСТВИЕ.

Подразбиранията в този афоризъм са обширни и много дълбоки, но не са трудни за схващане. Което веднага става ясно, е, че за да се материализира което и да е предназначение са необходими и намерение, и визия, защото само с намерение и визия може да бъде предприето правилното действие, което ще доведе до материализирането на това предназначение. Но което е също ясно, е, че и намерението, и визията подразбират безусловна любов и че действието, което се изисква, е активиране и на намерението, и на визията. По-нататък, тъй като всяко истинско усещане за предназначение трябва по необходимост да е частица от Единното Предназначение, всеобхватността, следва, че всяко едно предназначение или – за да сме по-точни – усещането за предназначение на всяка една личност, трябва да бъде израз на всеобхватността по един или друг начин. Колко хора обаче могат честно да твърдят, че предназначението, което се опитват да материализират, е наистина израз на всеобхватност? И колко хора могат честно да твърдят, че действията, които те предприемат в опит да материализират предназначението си са живото-поддържащи и израз на безусловна любов? Взимайки предвид колко избирателно е възприятието на повечето хора в действителност и разглеждайки колко разделящи и егоцентрични са те, би трябвало да става ясно защо е казано, че повечето хора никога не действат в истинския смисъл на думата, а просто пре-повтарят глупостта си отново и отново. Би трябвало сега също така да започне да става ясно защо истинското съзидание е не само трудно да се дефинира, но и трудно да се постигне, защото съзиданието най-буквално е материализация на някой аспект на всеобхватността посредством използването и на намерение, и на визия, демонстрирани на физическото ниво като безусловна любов в действие.

стр. 210

При все това, разглеждайки всичко по-горе, само малко мислене е необходимо, за да се види, че единственият начин да имаме истинско усещане за предназначение е да се опитваме да станем все по-всеобхватни в своето възприятие и следователно в своите действия. В тази връзка не бива никога да забравяме, че има само Едно Предназначение, т.е. всеобхватността, и че тази всеобхватност може да бъде предизвикана единствено чрез развитие на осъзнаването ни, защото в крайна сметка всеобхватността се осъществява само защото развиващото се осъзнаване завива вроденото осъзнаване обратно върху себе си. Практически погледнато, това означава, че колкото повече се стремим да постигнем истинска откритост на сърцето, толкова по-гъвкаво става възприятието ни, което от своя страна води до това действията ни – физически, емоционални и умствени – да стават все по-всеобхватни. Щом действията ни станат по-всеобхватни, ние започваме да въплъщаваме все повече и повече от онзи конкретен аспект на Едното Предназначение, който е наша съдба да разгърнем, и като го правим, автоматично започваме да получаваме много истинско усещане за нашето индивидуално предназначение в контекста на нашата участ. По същество да развиваме осъзнаването си означава да ставаме все по-всеобхватни, точно както липсата или намаляването на осъзнаването задължително води до разделеност.

стр. 211

Продължавайки в една по-технична посока, ако се вгледаме отново в горния афоризъм, ще видим, че подразбиращи се в него са двата полюса на осъзнаването на потенциалната разумност, сиреч сърцето и ума, прародители на които са натискът на намерението и активната разумност, както се проявяват във висшата троица. Разбери по-нататък, че – както е посочено в правилото – именно натискът на намерението, упражнен върху активната разумност, води до същинското проявление или по-скоро материализация на потенциалната разумност, защото докато тези полюси не бъдат разделени, потенциалната разумност не е нищо повече от просто потенциал. Това може да изглежда като просто твърдение, но подразбиранията са дълбоко значими.

Има четири подразбирания в тази концепция, които се нуждаят от най-внимателно разглеждане. Първото е, че преди кой да е потенциал да бъде реализиран, т.е. материализиран, трябва първо да има осъзнаване за себе си и, второ, ясно дефинирано усещане за предназначение. С други думи, би било невъзможно за Неведомото да материализира предназначението си, ако проявлението беше спряло в първия свят, т.е. потенциалната разумност. Макар да е вярно, че в това първично проявление се съдържа пълният потенциал на разумността на Неведомото да бъде проявена, тя никога не може да бъде проявена, без да има също и осъзнаване за себе си. Затова вторият и третият свят са „доведени“ в проявление, което, както знаем, е присъщото осъзнаване на Неведомото. С други думи, само щом сърцето и умът присъстват в проявлението, става възможно да се материализира потенциала за разумност. Затова и сърцето, и умът са необходими.

стр. 212

Но обмисляйки какво представлява потенциалът за разумност, стигаме до второто подразбиране, което трябва да разгледаме, а именно предназначението. Разбери в тази връзка, че дори и със сърцето и умът и двете присъстващи и активни в проявлението, потенциалът пак не може да бъде реализиран, или материализиран, когато няма реално усещане за предназначение. Но как дефинираме предназначението? От техническа гледна точка ние просто не знаем, освен че то е присъщото осъзнаване, както то е проявено във висшата троица. И все пак, ако го погледнем от нашата човешка камбанария, е всъщност съвсем просто. Както вече отбелязахме, понеже сме частици от Единен Живот, логично е, че всеки от нас трябва да въплъщава аспект от Едното Предназначение, за което знаем, че е веобхватност. С други думи и само от нашата човешка гледна точка, единствената разлика между предназначението на един човек и предназначението на друг човек е в това как всеки един се предполага да материализира всеобхватността, както се диктува от участта му на земята, което, както вече знаем, е същото като да кажем: как всеки един от нас се предполага да развие осъзнаването си, както се диктува от участта. Просто няма друга разлика, макар всеобхватността да съществува в множество различни форми и затова може да бъде материализирана по неизброимо много начини. Защото в крайна сметка има само Едно Предназначение: всеобхватността.

Във връзка с горното ще е от полза да се отклоним за малко, за да проясним термина всеобхватност. Технически погледнато, присъщото осъзнаване е, което съставлява предназначението на Неведомото и ние знаем, че това предназначение е всеобхватност. Тъй като обаче присъщото осъзнаване е линейно по качество, само посредством развиващото се осъзнаване може да се осъществи всеобхватност. С други думи, присъщото осъзнаване подразбира потенциална всеобхватност, но само с проявата на развиващото се осъзнаване този потенциал може да бъде реализиран или, с други думи, материализиран. Каквото това означава, е, че както и осъзнаването всеобхватността също има два аспекта. Първият аспект се нарича присъща всеобхватност, защото докато предназначението на Неведомото не бъде фактически материализирано, всеобхватността може най-много да бъде потенциал и затова с право е наречена присъща¹. Щом обаче предназначението на Неведомото е започнало да се материализира посредством развиващото се осъзнаване, всеобхватността вече не е само потенциал, а съвсем реално е в процес на материализация и може с право да бъде наречена развиваща се всеобхватност или просто всеобхватност. Затова от читателя се иска да внимава да различава внимателно между присъща всеобхватност и всеобхватност.

стр. 213

Бележка под линия (стр. 213): ¹  Англ. inherent, бел.прев.

Връщайки се сега към разглежданите подразбирания, откриваме, че третото подразбиране изниква от първите две и също се отнася до предназначението на Неведомото. Казано технически акуратно, Толтеките дефинират усещането за предназначение като да е натискът на намерението. Но в не толкова технически термини това означава естественото напрежение, което съществува между сърцето и ума в резултат на съпротивата. Но, за да няма объркване, трябва да помним, че тук разглеждаме живота в проявление на нивото на висшата троица, а не на нивото на физическия план, както го знаем. Поради това съпротивата, за която говорим, не е хич лесна за схващане, но ще бъде от полза да я погледнем по следния начин.

стр. 214

Да си спомним, че сърце и ум фактически означават двата полюса на осъзнаването на нагала, сиреч намерението и ума. Затова, когато говорим за намерението, упражняващо натиск върху ума, всъщност посочваме онази тайна, наречена себе-оплождане, защото не бива да забравяме, че натискът на намерението е, технически точно казано, съзидателната сила на Пустотата. Макар обаче умът да е женствен по отношение на намерението, не трябва да се забравя, че това е само относително, защото в крайна сметка и умът, и намерението са мъжествени, тъй като са двата полюса на осъзнаването на мъжествения нагал. Разглеждано по този начин, ясно се вижда, че в процеса на себе-оплождане са два полюса от един и същи род, макар единият да е относително женствен спрямо другия. Но въпреки това, точно както подобни полюси се отблъсват, така има естествена съпротива на ума да бъде оплождан от намерението и точно тази съпротива установява постоянно напрежение между двата полюса на осъзнаването.

Без тази съпротива, без това напрежение между сърцето и ума, полюсите постоянно биха се стремили към синтез и последваща инерция, защото точно съпротивата е движещата сила зад разделянето на полюсите в материализирането на предназначението на Неведомото. Затова съпротивата, далеч от това да е задължително лошо нещо, е много необходима в разгръщането на предназначението и следователно в еволюцията на осъзнаването. Както и всичко друго в живота, съпротивата не е нито добра, нито лоша; единствено намерението зад нея я прави живото-поддържаща или живото-разрушаваща.

Във връзка с горното помни, че намерението е онова, което разделя, както и онова, което обединява, което означава, че актът на разделяне е не само жизненоважен за материализацията на предназначението на Неведомото, но и я предшества; и само благодарение на постоянния натиск на намерението това предназначение може най-накрая да бъде материализирано във формата на истинска всеобхватност или единство. С други думи, преди да има каквато и да било всеобхватност, по необходимост трябва първо да го има онзи натиск, пораждащ разделението и следователно множествеността, подразбираща също разнообразие – един достатъчно прост факт, но такъв, който невнимателният чирак винаги пропуска да забележи. Следният афоризъм показва това съвсем ясно.

стр. 215

РАЗДЕЛЯНЕТО НА ПРОТИВОПОЛОЖНОСТИТЕ Е ДВОЙСТВЕН АКТ НА СЪЗИДАНИЕ, В КОЙТО НАМЕРЕНИЕТО УПРАЖНЯВА НАТИСК ВЪРХУ УМА ДА РОДИ МАТЕРИАЛИЗАЦИЯТА НА ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕТО МУ. НО ТЪЙ КАТО УМЪТ Е ОТДЕЛЯЩ ПО ПРИРОДА, УПРАЖНЯВАНЕТО НА НАТИСК ВЪРХУ УМА ПРЕДПОЛАГА, ЧЕ Е НУЖНА МНОЖЕСТВЕНОСТ, КОЕТО Е ОЧЕВИДНО, АКО ПОМНИМ, ЧЕ ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕТО НА НЕВЕДОМОТО Е ВСЕОБХВАТНОСТ. ЗАЩОТО БЕЗ МНОЖЕСТВЕНОСТ НЕ МОЖЕ ДА ИМА ВСЕОБХВАТНОСТ. ОТ ТУК СЛЕДВА, ЧЕ АКТЪТ НА СЪЗИДАНИЕ ТРЯБВА ДА БЪДЕ ДВОЙСТВЕН ПО ПРИРОДА – РАЗДЕЛЯНЕ И ОБЕДИНЯВАНЕ. ПЪРВО ТРЯБВА ДА ИМА РАЗДЕЛЯНЕ НА ЕЛЕМЕНТИТЕ И СЛЕД ТОВА ТЕЗИ ЕЛЕМЕНТИ ТРЯБВА ДА БЪДАТ ОТНОВО ОБЕДИНЕНИ В ИЗПЪЛНЕНИЕ НА ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕТО ЗАД СЪЗИДАНИЕТО.

И това ни води до последното подразбиране, което трябва да разгледаме тук, т.е. многообразието. От разгледаното досега е ясно, че множествеността и разнообразието са самата тъкан на еволюцията и като такива е жизненоважно да ги имаме и двете предвид в подхода си към живота. Но хората като цяло просто не схващат този факт, защото повечето вярват, че единство значи, че всички трябва да са еднакви, да мислят еднакво, да чувстват еднакво и да действат еднакво! И все пак, знаейки на някакво фундаментално ниво, че това вярване просто не е истина, хората също така вечно се бунтуват срещу еднообразието, като са напълно разделящи в подхода си към живота, но също така – иронично – съобразявайки се със социалната си обусловеност, което, разбира се, ги прави същите като всички останали! В резултат от това парадоксално поведение, основано на заблудените им представи какво е истинско единство, хората се въртят в кръг, напълно загубили нишката, и в резултат нямат никакво истинско усещане за предназначение.

стр. 216

Никога такива хора не се спират да помислят, че, само прегръщайки разнообразието, може да има истинско усещане за сила на предназначение, защото, както вече отбелязахме, тъй като има само Единен Живот и Едно Предназначение, е логично, че има истинска сила в разнообразието. Нито един аспект от общото предназначение не може да бъде по-важен или по-маловажен от кой да е друг, но колкото повече аспекти се комбинират, толкова по-силно ще е това предназначение. От това следва, че истинското единство е синоним с всеобхватността и че то не се крие в еднообразието, което е антитезис на индивидуалността и следователно на разнообразието. Затова е ясно, че за да материализираме своето индивидуално предназначение, което е аспект на всеобщото предназначение, трябва не само да издигаме взаимосвързаността, взаимодействието и взаимозависимостта на живота, но и, за да го правим, трябва да бъдем крайно всеобхватни във всички наши действия – физически, емоционални и умствени; и това означава, че не можем да си позволим да бъдем разделящи по какъвто и да било начин.

Все пак, макар че вече разгледахме значението на любовта в действие, какво точно означава да бъдем напълно всеобхватни във всички свои действия? Да бъдем напълно всеобхватни във всички свои действия подразбира, че трябва да избягваме тенденцията към еднообразие, като вместо това се стремим към онази яснота, която идва от разделянето на полюсите – яснота, от която се нуждаем, за да картографираме своето конкретно предназначение, както то се диктува от участта ни във всеки един живот на земята, и което по самата си природа ни води към това да действаме все по-всеобхватно към целия живот около нас. Но разделянето на полюсите е нещо, което всеки чирак в началото намира за много трудно за правене. При все това разделянето на полюсите далеч не е трудно да се постигне, стига да помним да се стремим към простота а не към сложност.

стр. 217

Целият живот се основава на онзи велик закон, който наричаме Закон за Полярността – един наистина обширен и сложен в различните си проявления закон и все пак самата простота! На най-фундаментално ниво има само Една Първична Полярност, сиреч нагалът и тоналът, т.е. животът и формата. Тъй като обаче и множествеността и разнообразието са необходими за материализирането на предназначението, има милиарди форми, всяка една различна от всяка друга. Но при все това има само живот и формалната страна на живота. Следователно ние може да направим разделянето на полюсите толкова просто или толкова сложно, колкото ни харесва. Но колкото и да ни се иска да усложняваме, накрая пак ще се стигне до простия основен факт на живот, изразяващ се чрез някаква форма.

Ако го разгледаме от нашата човешка гледна точка, не е толкова трудно да се види какво се има предвид под разделяне на полюсите. Ако помним, че всеки един индивид, било ние или някой друг, е обитаващият живот, то разделянето на полюсите е толкова просто, като да забележим как този индивид се изразява посредством някаква форма, била тя мисъл, идея, чувство, емоционален отклик, физическо действие, вярване, предразсъдък, поведенчески шаблон или каквото и да било друго.

От горното можем да видим, че разделянето на полюсите ни позволява да видим израза и именно този израз ни води към спечелване на ново знание, както за себе си, така и за света наоколо. Тук е, разбира се, и където намираме първоизточника на концепцията, наречена огледала, защото – ако всички ние въплъщаваме аспекти на Едното Предназначение и ако целият живот е взаимосвързан, взаимодействащ и взаимозависим – то как биха могли хората около нас да не отразяват аспекти от нас самите? И, както вече знаем, тук се крие най-голямата ценност на работата с огледалата, защото имайки тези огледала, ние имаме възможност да работим със собствения си израз по един обективен начин вместо само субективно.

стр. 218

Можем вече да се върнем на концепцията за предназначение и да я разгледаме в много по-голяма дълбочина. Започвайки и от предпоставката, че намерение и визия са синоними, отново се сблъскваме с факта, че очевидното не задължително е, каквото изглежда. Вече установихме, че има само Едно Предназначение, т.е. всеобхватност. Но сега разбери, че, ако намерението е субективният натиск, причинен от това предназначение, а визията е обективният натиск в резултат от него, то следва, че и намерението, и визията произхождат от всеобхватността. С други думи, именно присъщата всеобхватност, т.е. присъщото предназначение на Неведомото, е което активира както намерението, така и визията във фактическата материализация на предназначението му, т.е. всеобхватността. Логично е значи, че потенциалът на Неведомото е всеобхватност, и точно този потенциал е което Неведомото иска да разгърне посредством еволюцията на осъзнаването. От това следва, че което наричаме потенциална разумност във висшата троица, е всъщност присъщата всеобхватност, която може да бъде материализирана само посредством проявлението и на двете: сърцето и ума. Затова, когато се казва, че Жълтата Роза на Приятелството е материализация на потенциалната разумност, това означава, че Жълтата Роза на Приятелството не само е самата същина на всеобхватността, или предназначението, но и че тя е такава, само защото обхваща в съществуването си и сърцето и ума – факт, прогресивно изясняващ се в това прозрение. По-нататък, понеже намерението е субективният натиск, причинен от присъщата всеобхватност, би трябвало вече да е ясно и защо съзидателната сила на Пустотата би трябвало да се дефинира като натиск на намерението. Да се схване това не е трудно, ако помним, че усещането за предназначение е в действителност натискът на намерението, който не може да бъде нищо друго освен подтикът към съзидание. Но, както вече научихме по-рано в този том, намерението е синоним с безусловната любов и затова следва, че съзидателната сила на Пустотата, която е същото като усещането за предназначение, може също така добре да се дефинира като натискът на безусловната любов и точно този натиск е, който води до онова, което може да бъде наречено само любов в действие, демонстрирана чрез сърцето.

стр. 219

Горната концепция се отнася до един от т.нар. ключове към мистерията на пола и рода и съдържащите се в нея подразбирания са много дълбоки и стигат много надалеч – до такава степен, че с много надхвърлят обхвата на този том. Въпреки това, за яснота и непрекъснатост, ще се опитам да хвърля някаква светлина върху тази крайно мистериозна концепция, изказването с думи на която е и трудно, и мъчително. Причината изказването с думи да е толкова трудно се крие във факта, че с концепции като тази, толкова отдалечена от настоящото разбиране на човечеството за пол и род, думите често само объркват, в смисъл, че „смесват или забъркват заедно“ предразсъдъци, основани на наготово приети идеи, породени от социалната обусловеност. Но когато предразсъдъци, основани на предположения, се смесват заедно, резултатът, ако бъде възприет буквално, винаги е крайно неудовлетворителен. Неизменно истината, съдържаща се в концепцията, е ужасно опорочена от формата, като формата е онова, което се възприема от изказа в резултат от сместа от предразсъдъци.

стр. 220

За да запазим всичко това колкото се може по-просто, нека разгледаме тази концепция по следния начин. Неведомото има усещане за Своето предназначение и точно този усет за предназначение е, което сме познали като натиска на намерението. Но това предназначение, както знаем, е всеобхватност и затова в човешки термини можем да кажем, че Неведомото е установило Своето намерение върху това да предизвика всеобхватност, което, грубо казано, означава да включи непознатото в познатото. Но, установило намерението Си върху материализацията на всеобхватността, сега в Неведомото има натиск да създаде вселената, за да направи всичко това да се случи и оттук следва, че подразбиращ се в усещането за предназначение на Неведомото е подтикът да твори и този подтик, този натиск, установен от намерението на Неведомото, е съзидателната, или творческата, сила на Пустотата.

Ако сега вземем под внимание, че намерението в действителност е безусловна любов, можем да перифразираме всичко това, като кажем, че усещането за всеобхватност на Неведомото е такова, че се изпитва (преживява) като натиск на безусловната любов, породен от желанието на Неведомото да включи непознатото в познатото – акт, който изисква първо да бъде създадена вселената. С други думи, поради безусловната любов на Неведомото към Неговата собствена непозната половина, Неведомото усеща у Себе си подтик да създава (твори), като този подтик е натискът на безусловната любов и в него се подразбира съзидателната сила на Пустотата.

стр. 221

От всичко по-горе не е толкова трудно да се види, че един истински съзидателен акт не само изисква натиск на намерението, но и бива изявен и доведен до материализация от всеобхватността, т.е. усещането за предназначение. С други думи, всеки акт на съзидание изисква натиска, породен от безусловната любов, и е изявен и доведен до материализация от усещането за всеобхватност. Затова с право можем да кажем, че съзиданието, или творчеството, е любов в действие.

Подразбиранията, съдържащи се в тези факти, хвърлят напълно различна светлина върху концепциите за любов, действие и творчество (съзидание). Ала хората днес използват тези думи с толкова малко уважение! Хората в един миг казват „Обичам те!“ Но колко от тях имат някакво понятие какво всъщност казват? И дори когато наистина усещат нещо подобно на любов, колко от тези хора могат честно да заявят, че чувствата им са наистина безусловни? И колко хора са наистина подготвени да понесат отговорност за своите думи и чувства? Истината е, че хората импулсивно и безразборно се въвличат в най-различни дейности, без да се интересуват особено какво може би създават. Не поемайки никаква отговорност за своите действия, хората създават най-отвратителни условия и обстоятелства в своя живот и в животите на тези около тях и в своето предпочитание към реакциите вместо истинското действие те отново и отново възпроизвеждат онази глупост, която възпроизвежда лудостта на съня.

Завръщайки се сега към концепцията за пола и рода и разглеждайки я отначало от техническа гледна точка, но помнейки, че цялата проявена вселена е женствена спрямо Неведомото, виждаме отразено във висшата троица първичното проявление на женственото непознато. Вследствие тази троица традиционно се разглежда като женствена като нейните три аспекта са Мара Девицата, натискът на намерението и Мара Стоящата Майка. Преди да продължим нататък обаче, е добре да посоча, за да избегнем объркване, че когато говорим за натиска на намерението, за който сега знаем, че е съзидателната сила на Пустотата, трябва да внимаваме да не объркваме истинската съзидателна сила на Пустотата, която да помним е натискът на намерението вътре в самата Пустота, и проявлението на натиска на намерението във висшата троица. Макар че това беше вече обяснено в предишни томове, ще бъде полезно да се има наум, че проявлението на натиска на намерението във висшата троица е семето на развиващото се осъзнаване, често наричано ембрионът на развиващото се осъзнаване, подчертавайки факта, че щом този свят е дошъл в съществуване, оплождането, строго погледнато, вече се е случило. В тази връзка мога само още веднъж да посоча на читателя колко е важно да се научи да чете отвъд буквалното значение на думите. Не е случайност, че думата „идва“ се асоциира с мъжката еякулация и акта на оплождане. Фактът, че днес тази дума се разглежда като вулгарен жаргон, е наистина тъжно свидетелство за пълното неуважение от човечеството към отговорността, съдържаща се в сексуалния акт.

стр. 222

Връщайки се към висшата троица, ние най-сетне сме в позиция да схванем поне някои от дълбоко езотеричните подразбирания в мистерията на пола и рода, споменати по-рано. Както вече отбелязахме, традиционно и за яснота висшата троица се разглежда като женствена. Ако разглеждаме висшата троица по отношение на Неведомото, това, строго погледнато, е коректно, защото животът в проявление е женствен спрямо Неведомото. Независимо от този факт обаче, висшата троица е много по-сложна, отколкото изглежда. Затова нека разгледаме какво се включва тук колкото се може по-грижливо, макар че трябва още веднъж да предупредя читателя, че да се изкаже това, което следва, по начин разбираем за онези, които нямат вътрешното зрение на ясновиждащия, е просто невъзможно.

стр. 223

От изучаването на космологията във Втори Том знаем, че висшата троица е Неведомото проявено. Затова тя е онова, което назоваваме духът, нагалът или, по-точно, нагалът проявен. Това, разбира се, изглежда да е в пряко противоречие с което беше казано по-рано за висшата троица, сиреч, че тя е първичното проявление на женственото непознато. Но тук няма никакво противоречие, ако имаме наум, че си имаме работа с относителния фактор на осъзнаването. Затова, макар относително Неведомото висшата троица да е женствена, сама по себе си в живота в проявление тя е много мъжествена.

Каквото това означава, е че на това ниво на съществуване има само мъжествен дух, нагалът. Тогава фрагмент от този дух става проявен като потенциалната разумност и, бидейки фрагмент от мъжествения нагал, също е чисто мъжествен. И все пак: там, където преди е бил само духът, сега в проявлението имаме не само мъжествения нагал, но също така имаме и формата, която той използва, и тази форма е, която прави висшата троица женствена спрямо Неведомото. С други думи, нагал-ният аспект на висшата троица е във всичко също толкова мъжествен като Неведомото, но формалната страна на висшата троица е женствена. За да схванеш това, е важно да осъзнаеш, че макар спрямо нашето човешко разбиране за живота висшата троица да е Ни-Що и затова да ни изглежда без-формена, спрямо Неведомото, сиреч Пустотата, която наистина е Ни-Що, висшата троица, бидейки живот в проявление, е до голяма степен Не-Що или, по-точно, израз и следователно форма на живот.

Отново виждаме колко важно е за разбирането ни за живота да можем да различаваме между самия живот и формалната страна на живота. Щом сме схванали и толкова, не е така трудно да видим, че Иманентният Бог е нагалът, изразяващ се посредством тази форма, която наричаме потенциална разумност, което означава, че Иманентният Бог има форма, докато Трансцедентният Бог е без-формен. От това също ясно се вижда защо животът е по същество хермафродитен, но проявяващ се като хетеросексуален, т.е. мъжко и женско осъзнаване.

стр. 224

За да схванем обаче връзката между Неведомото и висшата троица, е важно също така да вземем предвид някои от другите факти, които вече разкрихме. Сега, за яснота в което следва, имай наум следните моменти. Първо, потенциалната разумност е Иманентният Бог, бащата, в противоположност на Трансцедентния Бог, Пустотата. Второ, потенциалната разумност може реално да се прояви, само когато и сърцето и ума, или натискът на намерението и активната разумност са налице. Трето, точно това про-явление, или материализация, на потенциалната разумност или, по-точно, идването на нагала се възприема като Жълтата Роза на Приятелството, източникът на живота в проявление.

Както обаче вече научихме в Правилото на Четворния Нагал, Жълтата Роза на Приятелството е не само източникът на живота в проявление, но и проводникът на съзидателната сила на Пустотата и в този смисъл е и утробата за живота ставащ проявен. Тук още веднъж виждаме отразено хермафродитното качество на живота. И така, макар да е коректно да разглеждаме Жълтата Роза на Приятелството като да е проявление на потенциалната разумност, т.е. цялата висша троица, Жълтата Роза на Приятелството също така надминава висшата троица по силата на два крайно езотерични факта. Първо, да си спомним, че Жълтата Роза на Приятелството всъщност е актът на ставане съзидателен, иницииран в Пустотата от нейното намерение. С други думи, Жълтата Роза на Приятелството се о-съществява чрез акта на ставане съзидателен, но първо се проявява с появата на потенциалната разумност и след това напълно се материализира, щом и сърцето и умът са материализирани. Второ, всичко това е възможно, единствено защото Жълтата Роза на Приятелството е едновременно както проводникът на съзидателната сила на Пустотата, така и утробата, получаваща тази съзидателна сила.

стр. 225

Макар всичко по-горе да изглежда напълно озадачаващо, с грижливо изучаване сериозният читател ще започне да разбира, че онова, което обърква, е неумението на ума да схваща не-телесното. Затова, да се схване всичко по-горе не е чак толкова трудно, ако имаме наум, че тук не говорим за формата, а за живота, духа, нагала, Ни-Що-то. С други думи ние разглеждаме как животът идващ в проявление става живот в проявление. В тази връзка не е трудно да се схване, че актът на ставане съзидателен не е само Жълтата Роза на Приятелството, но и животът ставащ проявен. От това следва, че Жълтата Роза на Приятелството, веднъж проявена като потенциална разумност и след това материализирана като висша троица, действително е източникът на живота в проявление.

Подразбиранията тук са ясни: отразени в Жълтата Роза на Приятелството са както животът ставащ проявен, така и животът в проявление – факт, който наистина я прави нагалът проявен, както субективно, така и обективно. Животът ставащ проявен е субективният аспект на Жълтата Роза на Приятелството, т.е. онзи аспект, който надминава висшата троица, а обективният аспект е материализацията на потенциалната разумност, т.е. източникът на живота в проявление. Общото за двата аспекта е Едното Предназначение, всеобхватността, изявена субективно от натиска на намерението в Пустотата, т.е. подтика да създаваш, и доведена до концепция (зачеване) обективно чрез проявлението на натиска на намерението във висшата троица, т.е. любовта в действие. Но и в двата случая натискът на намерението е съзидателната сила на Пустотата, която в крайна сметка е просто натискът на безусловната любов. С други думи в субективното се крие подтикът да създаваш, а в обективното намираме този подтик въплътен, т.е. заченат като любов в действие.

стр. 226

Което се подразбира в разглежданото тук, е фактът, че намерението, бидейки синовният аспект, не само вдъхновява нагала да стане съзидателен, но също така, сторило това, във висшата троица то зачева и въплъщава Едното Предназначение, всеобхватността. Но разбери, че във всичко това се съдържа удивителна макар и трудна за схващане истина, а именно че което започва като вдъхновение в Пустотата, става оплождане във висшата троица – факт, който дава най-добрата възможна дефиниция за истинското приятелство. Но за да схванем това по-пълно, нека прегледахме накратко какво научихме дотук.

В Пустотата синът, бидейки намерението на Неведомото, т.е. безусловна любов, вдъхновява нагала да стане съзидателен, т.е. извиква в нагала подтика да създава. В резултат намерението, синът, упражнява натиск върху полярната си противоположност ума и се осъществява потенциалната разумност. Това е първият акт на съзидание, който в действителност е разделяне поради природата на ума. Но понеже намерението на Неведомото е всеобхватност, намерението отново упражнява натиск върху ума към обединение. Това е вторият акт на съзидание, в който осъзнаването на потенциалната разумност е разделено на натиск на намерението и активна разумност, прародители съответно на мъжкото и женското осъзнаване.

Както вече отбелязахме по-рано в този том, първият акт на съзидание представлява акт на себе-оплождане, предизвикан от вдъхновение. Към този момент ние също имаме началото на проявената вселена и следователно първичната полярност на нагала и тонала, която по-късно ще бъде развита в това, което познаваме като мъжко и женско осъзнаване. На това ниво на съществуване, сиреч висшата троица, ние все още имаме само живот в проявление и живот ставащ проявен. Имаме Иманентният Бог и имаме Трансцедентният Бог. Онова, което свързва тези два израза на живота, е Едното Предназначение, всеобхватността, и онова, което дава смисъл на това предназначение, е любовта в действие. Което това подразбира, е, че за да се о-съществи всеобхватността, натискът на намерението, т.е. съзидателната сила на Пустотата, трябва да бъде закотвен в живота в проявление – акт, който предизвиква проявлението на натиска на намерението във висшата троица. Това проявление на натиска на намерението във висшата троица е акт на оплождане от нагала, Пустотата.

стр. 227

Разбери обаче, че не нагалният аспект на Иманентния Бог е оплоден от Пустотата, а по-скоро формалният аспект, сиреч потенциалната разумност. В момента, в който потенциалната разумност е оплодена, двата полюса на нейното осъзнаване – натискът на намерението и активната разумност, т.е. сърцето и умът – се о-съществяват. Но в това зачатие мъжкият полюс на осъзнаването на потенциалната разумност е, който е директно оплоден, поради факта, че той става въплъщение на натиска на намерението. Имайки наум, че двата полюса на осъзнаването на висшата троица са все пак едно осъзнаване, виждаме, че макар мъжкият полюс, сиреч сърцето, да да е директно оплоден от съзидателната сила на Пустотата, все пак и женският полюс, сиреч ума, също е оплоден непряко, т.е. посредством мъжкия или сърдечния полюс. Което това означава е, че в момента, в който потенциалната разумност е оплодена, мъжкият полюс на нейното осъзнаване става въплъщение на съзидателната сила на Пустотата, докато фактическото зачеване (концепция) се случва в женския полюс. И все пак това е едно осъзнаване и следователно едно зачатие, съдържащи се в което са прародителите на мъжкото и женското осъзнаване. С други думи, макар и мъжкото и женското осъзнавания да зачеват, все пак в мъжкото осъзнаване, или сърцето, това зачатие приема формата на вдъхновение, докато в женското осъзнаване, или ума, то е фактическо зачеване, водещо до раждане, т.е. активната разумност.

стр. 228

От всичко, което разгледахме би трябвало да е много по-ясно защо животът в проявление е хетеросексуален и защо животът ставащ проявен е в най-истинския смисъл бисексуален. В тази връзка не бива да се забравя, че самият живот е хермафродитен по природа и че Едното Предназначение, съдържащо се в акта на проявление, е всеобхватност. Бидейки хермафродитно, бидейки и мъжко и женско осъзнаване, Неведомото трябва първо да раздели полюсите, трябва да отдели познатото от непознатото, мъжкото от женското осъзнаване, преди това предназначение да бъде изпълнено. Но помни, че непознатото от гледната точка на Неведомото е не само Неговото женствено непознато, а също и Неговото мъжествено непознато и затова въобще не е изненадващо, че животът в проявление трябва да е хетеросексуален по природа. И все пак, понеже от гледната точка Неведомото няма нищо друго освен живот и формата, която той използва, която също е просто живот проявен, също не е учудващо, че на това ниво на съществуване животът не е нито ограничен, нито определен от формата. Има просто живот ставащ проявен и живот в проявление.

Присъща на живота в проявление е хетеросексуалната полярност мъжко-женско осъзнаване, но понеже Неведомото желае да включи непознатия потенциал и на двата полюса в познатото, животът ставащ проявен прегръща еднакво и двата полюса, защото потенциалът, присъщ и на мъжкото, и на женското осъзнаване е непознатото за Неведомото и следователно е женствен спрямо Него. Затова, макар ние просто да не знаем какво представляват полът и родът в контекста на непознаваемото, ние знаем, че животът ставащ проявен е Божественият Бисексуален, докато животът в проявление е Божественият Хетеросексуален. И връзката между тези два израза на Единния Живот е което наричаме безусловна любов в действие, или най-просто казано, актът на оплождане и зачеване (концепция), проявяващ се като акт на възприятие.

стр. 229

Това отново ни връща към концепцията за намерение и визия, двойственият израз на Едното Предназначение, всеобхватността. Разглеждайки намерението, което се определя като субективният натиск, причинен от всеобхватността, е ясно, че то е причината за действието, точно както визията, която се дефинира като обективният натиск в резултат от всеобхватността, насочва действието. И все пак и намерението, и визията са просто двете страни на единствената вселенска сила – намерението. Онова, което е причина за действието, наричаме просто намерение, а онова, което насочва действието, наричаме визия, но и двете са изражения на безусловна любов. Намерението, бидейки субективният натиск, причиняващ действието, се изразява във висшата троица като натиска на намерението в мъжествения полюс на осъзнаването, сиреч сърцето. Визията от друга страна, бидейки обективният натиск, насочващ действието, се изразява като активна разумност в женствения полюс на осъзнаването, сиреч ума.

От всичко, което научихме досега, и, изказвайки го в същина, можем ясно да видим, че има само Едно Предназначение: присъщата всеобхватност, изразяващо се субективно посредством сърцето като намерение – причината за действието – и също така изразяващо се обективно посредством ума като визия – онова, което насочва действието. Заедно намерението и визията са което познаваме като любов в действие или, най-просто казано, проявление с цел еволюция на осъзнаването, за да се материализира Едното Предназначение, всеобхватността. Най-първото проявление на това предназначение е, което наричаме Жълтата Роза на Приятелството, Иманентният Бог, бащата и източникът на живота в проявление, чрез който се провежда¹ съзидателната сила на Неведомото, сиреч натискът на намерението, другата страна на който е визията. Но тъй като и намерението и визията са двата израза на присъщата всеобхватност, следва, че съзидателната сила на Пустотата е и субективна, и обективна: субективно предизвикваща действие, обективно насочваща действието. Затова всяко истинско действие е акт на съзидание или – съвсем просто – любов в действие.

Бележка под линия (стр. 229): ¹  Англ. channels, бел.прев.

стр. 230

Вследствие, ако действията ни са всеобхватни, което означава да са живото-поддържащи, то е неизбежно, че всяко наше действие, без значение колко голямо или колко малко е то, трябва да и ще ни разкрие вътрешното себе-същество, нагала, по един наистина съзидателен начин, който винаги ще демонстрира обединените усилия на сърцето и ума, работещи в унисон да материализират Едното Предназначение, всеобхватността. Затова, живеейки живот, основан на истинска всеобхватност, всяко едно наше действие ще се характеризира с любов в действие, докато се стремим да играем ролята си в разгръщането на Едното Предназначение. Затова за воина животът наистина е Път със Сърце, т.е. афера на сърцето или по-точно афера, която неговото истинско себе-същество има и с двете – сърцето и ума му.

стр. 231