„Свинята на чорбаджията знае това, а ти не знаеш“

Един българин кадия, това се случило в турско време, отишъл при един турчин чорбаджия. Последният го приел добре: заклал кокошка, опекъл я, наточил вино. Като се нахранили, чорбаджията му казал:

– Слушай, ефенди, времето скоро ще се развали. Ще дойде голям студ, бързай да си отидеш.

– Отде знаеш?

– Свинята ми каза.

Кадията го послушал и си отишъл. Веднага времето се застудило. След това той срещнал техния ходжа и го запитал:

– Знаеш ли кога се разваля времето?

– Не зная.

– Чудно нещо, свинята на чорбаджията знае това, а ти не знаеш.

Какво се иска сега от човека? Той трябва да знае отношението, което съществува между мислите и ума, чувствата и сърцето, постъпките и волята, както и между душата и духа. Ще кажете, че не вярвате в тия отношения. И ходжата не вярва, че времето може да се предсказва, но свинята го предсказва.

(12/стр. 287)

ú

„Искам да ми извадиш едното око“

Представете си, че аз мога да ви финансирам. Щом е така, направете един такъв избор, че да не съжалявате.

Има един анекдот, в който се разправя за човешкото завистливо сърце. Един цар повикал едного, който бил много завистлив, и му казал:

– Искай от мене каквото ти е нужно, но ще знаеш, че каквото поискаш, на съседа ти ще дам двойно.

С това царят искал да изпита омразата и завистта на човешкото сърце. Тогава той мислил, мислил и казал на царя:

– Искам да ми извадиш едното око.

Той пожелал от царя да му извадят едното око, за да извадят на съседа му и двете. Това не е избор. Казвам, не завиждайте никому. Радвайте се на всяка добра придобивка, която хората имат, защото доброто е от Бога. Колкото малко и да е това добро, в когото и да е, …радвайте се на това добро. Доброто е винаги от Бога. (13/стр. 171, 172)

ú

„Идущата година никак да не ме виждате“

…Тия работи разбрахте ли ги? Можете ли да ги приложите? Да не станете като онзи свещеник в старо време, който ходил на една задушница и като му донесли една камара от хляб, отишъл зад нея и казал:

– Виждате ли ме?

– Виждаме Ви само килимявката.

– Идущата година никак да не ме виждате.

Та да се увеличи вашето разбиране. Та вашата килимявка може ли да се изгуби? Аз взимам доб­рата страна на примера. Когато има малко хляб, килимявката се вижда. (13/стр. 244)

ú

„Твоята брада много прилича
на неговата“

Любовта не е нещо, което вие можете да хванете. Вие можете да предполагате, че някой си човек има любов. Можете да имате едно криво тълкуване. Ще се намерите в положението на онзи свещеник, който проповядвал. Гледал, че като проповядвал, на едного му текат сълзи. И той си казва: „Моята беседа е толкоз хубава, че трогва сърцата на хората“. И иска да знае свещеникът кой пасаж от неговата беседа заинтересувал онзи. А този човек бил овчар. Той много рядко отивал на църква. Когато свещеникът го попитал кое е онова, което трогва неговото сърце, той казал:

– Дядо попе, аз съм стар овчар. Имах голям пръч. Той умря. И като погледнах твоята брада, видях, че тя много прилича на неговата, и ми стана много мъчно.

Един овчар прави паралел между брадата на пръча и брадата на свещеника. Това са анекдоти, няма връзка между брадата на пръча и брадата на свещеника. Та казвам, често ония, които изучавате окултните науки, правите такива връзки. (13/стр. 428)

ú

„Хубав, лош – купих го вече,
ще го нося“

Някои от вас ще ме разберат много криво.

Срещат един стар българин, който недочува, и го питат:

– Дядо, къде си ходил?

– Купих си нов калпак.

– Къде отиваш?

– Хубав, лош – купих го вече, ще го нося.

Той е съсредоточен в калпака, той мисли, че го питат за калпака. Другият дори не подозира, че дядото си е купил нов калпак. (14/стр. 15)

ú

„Какво казват в Цариград?“

Ако отидете при един банкер да искате пари, и един красив жест с ръката е достатъчен, за да каже той: „Дадено!“. Аз не искам да ви убеждавам в това. Считам го дори това като едно забавление. То е като онзи турчин, който ходил в Цариград и като се върнал, дошъл при него турският ходжа, имаминът, и го пита:

– Какво ново има в Цариград?

– Тебе те готвят за шейх юл ислям.

– Не ме подигравай.

След известно време имаминът пак го среща и пак го пита:

– Какво казват в Цариград?

Дори и да не е вярно, на човека е приятно да му се каже нещо похвално. (14/стр. 234)

ú

„Аз цели 30 години се прехранвах
от това дело“

…Сега мисълта е толкова тънка, не съжалявайте, че не разбирате това, защото от вас по-учени хора има и те не го разбират… Ако вие го разберете, ще мязате на онзи прочут адвокат в Европа, който водил едно дело, протакал го 30 години. Възпитал дъщерите си и най-после, като оженил по-голямата дъщеря, дал го наследство на зет си, който също бил адвокат. Зетят още първата година разрешил делото и казал на бащата:

– Туй, което ти не можа 30 години да разрешиш, аз за една година го свърших.

Казва му старият адвокат:

– Много си будала, аз цели 30 години се прехранвах от това дело, ти сега с какво ще се прехранваш?

При сегашните условия, ако грехът изчезне – както едно адвокатско дело ако го разрешат – всичките проповедници, всичките съдии, адвокати какво ще правят? Те гладни ще умрат. Щом се разреши грехът, проповедниците няма да проповядват, грешни хора няма да има, престъпници няма да има, стражари няма да има, това-онова няма да има – ще стане аномалия. Следователно хората, като дойдат до разрешението, казват: „Този въпрос не го бутайте, понеже икономически ще ни засегне“. Те знаят как се разрешава, но не го разрешават.

(14/стр. 242, 243)

ú

„Не смалявам повече“

Ще кажеш: „Без лъжа не може в живота“. Че не може, не може – тъй както е устроен сега светът, навсякъде се шири лъжата. „Има и бели лъжи.“ Тогава в какво седи една бяла лъжа?

Ще ви приведа един анекдот за един американски проповедник. Той обичал да преувеличава нещата. Веднъж държал реч за Самсон, който бил навързал опашките на лисиците и ги пуснал със запалени свещи по нивите на филистимците. Проповедникът искал да убеди своите слушатели, че тези лисици имали дълги опашки по шест метра. Това чувство у него да преувеличава било толкова силно, че казал на приятеля си:

– Когато се увлека да преувеличавам нещата, направи ми един знак с пръста си.

Когато проповедникът казал, че опашките на лисиците били дълги шест метра, приятелят му направил един знак. Той рекъл:

– Предполагам, че шест метра е много, може би четири метра са били.

Вижда, че приятелят му прави пак знак.

– Намирам, че и това е много, но два метра имаха опашките.

Онзи пак му направил знак. Проповедникът казал, че опашките били до половин метър както на нашите лисици. Онзи дал пак знак, но проповедникът казал:

– Не смалявам повече.

Няма какво да смаляваш, като дойдеш до Истината. Щом дойдеш до един факт, то този факт няма какво да го смаляваш. (14/стр. 267)

ú

„Да го изпия изведнъж и изведнъж ще оздравея“

Някой лекар те лекува, направи погрешка, може да ти даде едно лекарство, с което може да се отровиш. Пък някой път може да се отровиш като онзи манаф**** в Мала Азия. Предписва му един лекар едно лекарство и му казал в малки дози да го взима, по една лъжичка за няколко дена. Манафът започнал да разсъждава: „Ако това шише изпия за 3 – 4 дена и оздравея, поне да го изпия изведнъж и изведнъж ще оздравея“. Изпива изведнъж цялото шише и умира. (14/стр. 270)

ú

„И там ще има какво да се пие“

Такава е философията на песимиста: както и да му се говори, той казва: „Свърши се моята работа, няма вече връщане“.

Един турски ходжа проповядвал на един пияница:

– Слушай, братко, откажи се от пиянството. Опасно е твоето положение. Знаеш ли какво те очаква на онзи свят?

– Какво ме очаква?

– Всички бъчви, от които си пил, ще ги окачат на врата ти.

Пияницата го попитал:

– Поне пълни ли ще бъдат?

– Пълни, разбира се.

– Лесна работа тогава – и там ще има какво да се пие.

Ходжата искал да го наплаши, да му покаже мрачната страна на неговото бъдеще. В случая ходжата е песимист, а пияницата – оптимист. Той казва: „Щом има за пиене, няма страдание. Какво от това, че ще нося бъчви на врата си?“. Ходжата му представя лошата страна на бъдещия му живот, а той вижда нещо хубаво в това – бъчви ще има. Ще има да пие. Изкуство е човек да вижда доброто в живота и да го използва. (15/стр. 5, 6)

ú

„От лаком дол“

…Кой не е ял попарата на любовта? Няма човек на Земята, който да не е ял любовна попара. Понякога тази попара е много гореща.

Отишъл един кумец у своя кръстник на гости. Сложили на трапезата чорба от кокошка. Сипали му една чиния. Кумецът бил много гладен и започнал бързо да сърба чорбата. Понеже била много гореща, той си изгорил устата. Срам го било от кръстника, затова той си отворил устата и поглед­нал нагоре.

– Отде купихте тези греди? – попитал кумецът.

– От Лаком дол – отговорил кръстникът.

Защо кумецът си отворил устата? За да му мине по-скоро опареното. Той не искал нито себе си да изложи, нито кръстника си. Не го интересували гредите, но с това искал да прикрие лакомията си. От лакомия хората се изгарят както от любовта. Това става във всекидневния живот. (15/стр. 224, 225)

ú

„Ритам ти и кравата, и телето“

Не можеш да заставиш човека да не си каже думата за нещо.

Един селянин от шопските села поканил кумеца си на обяд. Яли, пили и накрая кръстникът казал на кумеца си:

– Кумчо, можеш да си поиграеш, но ако се въздържаш да не викаш „иху-ху“, ще ти подаря една крава с теленцето.

Кумецът играл, скачал, въздържал се да не извика, но най-после казал:

– Кръстник, не мога повече да се въздържам. Ритам ти и кравата, и телето и викам „иху-ху“!

… „Не е важно какво ще постигна. Важно е, че си казах думата.“ (15/стр. 235, 236)

ú

„Светни им по една!“

Мнозина градят своя живот на минали опит­ности, затова често остават излъгани.

Ще приведа един случай, станал някъде в Южна България, дето има много лозя. Двама турци минавали край едно лозе. Единият знаел малко български. Те си говорели:

– Ще влезем в това лозе да си наберем грозде.

– Ами ако излезе отнякъде пъдарят?

Онзи, който знаел малко български, казал на другаря си:

– Ще те науча какво да правиш. Ако чуеш, че пъдарят казва: „Удри го!“, веднага бягай.

Те влезли в лозето и започнали да берат грозде. Пъдарят ги видял и извикал на другаря си:

– Я му светни една!

Турците очаквали да чуят: „Удри го!“ и продължавали да си берат, докато на гърба им стоварили по една здрава тояга. Едва тогава разбрали какво значи: „Светни им по една!“.

И в сегашния живот хората разбират смисъла на думите: „Удри го!“… Животът е лозе, в което сте влезли да берете грозде. Често правите неща без позволение, но има пазачи, които ще ви изненадат с думите: „Светни им по една!“. „Не сме ли свободни?“ На Земята свободата е относително нещо. Всички хора искат да бъдат свободни, но въпреки това са ограничени. Човек не е свободен да говори каквото иска, не е свободен и да прави каквото иска. (15/стр. 272, 273)

ú

„Не пей, че майка и тебе ще ожени“

…Казват: „Ще се оженя“. Не е само да се ожениш. Знаете ли какво нещо е женитбата?

Като запял един ден петелът, една булка го чула и му казала:

– Не пей, че майка и тебе ще ожени.

Не е въпросът в това да се оженим или не, но ние трябва да спазваме отношенията вътре в природата. Има неща, които са определени; какво трябва да вършим, това е определено и горко ономува, който не се подчинява на този Божествен закон. (16/лек. 9: стр. 21)

ú

„Е, тъй кажи да те разбера“

…Всеки има тази малка светлинка. Някой път казвате: „Загасна моята светлинка“. Не, тя не е загаснала, но вие сте обърнати с гърба си към нея. Тя седи в далечината на вашия живот, обърнете се и ще видите, че тя седи и мъжделее. Тя е отлична светлинка. Ето сега где е опасността в разискването на тези лекции. Като ви разправям за тази светлинка, вие по някой път се намирате в положението на онзи турчин, който казвал, че знае български език. Той бил бей. Отива един ден на гости у един български чорбаджия. Казва му:

– Слушайте, да внимавате да не говорите нещо обидно за мене, аз зная български език, ще ви разбера, затова на български ще ми говорите.

Той си запалил чибука, пуши си спокойно. По едно време искрица от чибука хвръква и запалва чалмата му. Дохожда домакинята, казва му на български:

– Агачо, чалмата гори.

Не разбира той, продължава да си пуши. Пак му казва тя:

– Агачо, чалмата гори.

– А, знам, знам.

Пак не разбрал. Най-после на турски му казва:

– Агачо, чалмата гори!

– Е, тъй кажи да те разбера.

Всяко нещо трябва да се разбира, а щом се разбира, то може и да се приложи. (16/лек. 17: стр. 18)

ú

„Дъската му хлопа!“

Българинът е практичен, но същевременно обича да морализира.

Отиват двама млади, мъж и жена, на гости у кума си. Жената казва на мъжа си: „Ти ще внимаваш, като говориш. Ще си служиш с високи, отбрани думи. Да не ме засрамиш!“. Мъжът говори: „Небе, Слънце, Светлина, Бог, Ангел, Архангел, Серафим, Океан“ – все отбрани думи. Кръстникът му, като го слуша, казва: „Дъската му хлопа!“.

Така постъпват мнозина, на които е казано да си служат с езика на Библията и Евангелието. Срещне ме някой и ме пита: „Ти знаеш ли какво е казал Христос?“. Започва той да ми цитира един, втори, трети стих от Евангелието. Срещне ме друг и ме пита: „Знаеш ли какво е казал Христос?“. И той започва да ми цитира същите стихове. Среща ме трети – и той цитира същите стихове… Един ден аз срещам едного и го питам: „Знаеш ли нещо, което Христос е казал, но не е записано?“. Ето едно от ненаписаното: „Глупавите повтарят, а умните се учат“. (17/стр. 38)

ú

„Кога научи вече турски език?“

Смешно е да се наблюдават проявите и разсъжденията на сегашните хора. В това отношение те приличат на онзи турчин, който за пръв път чул фонограф. Поставили един фонограф да произведе реч на турски език. Като слушал речта, турчинът казал: „Кога донесоха този фонограф и той научи вече турски език!“.

Този човек… не може да си представи как е възможно в толкова малко време една машина да научи турски език. Някога и вие разрешавате важни въпроси в кратко време, както се произвеждат речи на фонограф. Фонографът възпроизвежда решените въпроси, но сам той не ги разрешава. (17/стр. 171)

ú

„Колко глави има Йоан Кръстител?“

Като говоря за тази сестра, аз нямам за цел да я обиждам, ни най-малко, но казвам, че тя още не познава себе си. Щом не познава коя е, говори, че е Магдалина.

Ще ви приведа един анекдот за един действителен случай. Руският цар, за да излекува злоупот­ребленията в Русия, писал до всички манастири: „В който манастир се намира главата на Йоан Кръстителя, да ми я донесат“. Като знаел, че ще му донесат от много места главата на Йоан Кръстителя, определил 40 – 50 стаи, в които да поставят поотделно донесените глави. Свиква няколко старци от Светия Синод и ги запитва:

– Колко глави има Йоан Кръстител?

– Една глава, Ваше Царско Величие!

– А, не, в моите последни изследвания аз намерих 40 глави.

– Как?

– Ще ви докажа.

Завежда всички тия старци по всички стаи и с документи по дати им показва получените 40 глави. Умен човек бил царят. И след туй им казва:

– Не говорете лъжата, защото тя не подига никой народ!

Е, колко Магдалини има на света? Аз зная, тук, в София, има много Магдалини. (19/стр. 224, 225)

ú

„Направи тъй малко „утира“
и на мене“

Като поливаш едно цвете, ти ще го поливаш изобилно… Тази вода трябва да прелее, та цветето да остане доволно. И затуй жените, като поливат цветята, аз ги следя и зная кои жени са добри и кои – лоши. Добрите жени така поливат, че водата прелива от саксиите. А някои жени, като поливат цветята, бързат, сипят им по няколко капки вода и казват: „Да не прелее водата“. Не, не, всякога трябва да прелее.

Един българин дал угощение на един турчин и му налива сладко винце, но тъй му налива, че като дойде до един пръст от чашата, оставя я празна и казва: „Заповядай, ефенди!“. Като дойде да налива на себе си, прелее чашата и казва: „Утира!“, т.е. случайно преляла. Изпиват първата чаша, после пак налива. Но как? Налее на турчина чашата малко празна, а на себе си прелее и пак казва: „Утира!“. Турчинът гледал, гледал и най-после казал: „Ефенди, направи тъй малко „утира“ и на мене да пия и аз от тази чаша!“.

Така правим и ние. Като дойде за себе си, тъй малко с „утира“, а като дойде за другите, няма „утира“. Не, ще прелееш и за себе си, и за другите. Нашата Любов трябва да се даде тъй преизобилно…

(19/стр. 378, 379)

ú

„Е, тази е последната лъжа,
която ти казах“

Има нещо в света, което не зная. Аз съм крайно невеж човек в това отношение, аз не зная да лъжа. Ще кажете: „Е, не знаеш! Не си ли казал досега някоя лъжа?“. Не, никой път досега не съм казал лъжа. Ако някой от вас може да ме научи на туй изкус­тво, ще му бъда крайно благодарен. Ще взимам уроци от него. Тъй както вие знаете лъжата, това е едно изкуство вече. Да знаеш как да смахнеш някого, изкуство е това! Може да се посмеят на такъв човек, но той ще бъде майстор да вземе брашното, сиренцето и маслицето. Аз наричам лъжа не това да знаеш какво нещо е лъжата, но да знаеш как да я представиш.

Ще ви приведа един пример. Някой среща един свой приятел, който обича да лъже, и му казва:

– Я ми кажи една лъжа!

– Остави се, аз се отказах, не лъжа вече. Остави това, ами баща ми умря, викат ме на погребение, а нямам нито пет пари.

Разказва това и четири реда сълзи му текат. Изважда той 100 лева, дава му ги.

– Е, тази е последната лъжа, която ти казах.

Да, но това не е лъжа, това е изкуство! Защо? Защото лъжата не се казва, а се представя. Това е последното изкуство на лъжата. (19/стр. 382, 383)

ú

„Аз съм твоето магаре“

Тъй щото срещнете ли човек, който дава обещания 100%, знайте, че първо той ще вземе нещо от вас, после половината ще ви върне, а другата половина ще задържи за себе си. Това значи да изпаднете в положението на онзи българин Стоян, който тръгнал един ден с магарето си за града да се срещне с владиката, да си поприказва с него. Той натоварил магарето си с подаръци за владиката. Денят бил горещ, Слънцето силно греело, вследствие на което Стоян се спрял под сянката на едно дърво да си почине и там заспал. Наблизо имало деца, които си играели, но като видели магарето на Стояна, натоварено с подаръци, отвързали го и го завели в града да го продават. Като се събудил, Стоян видял, че магарето му го няма, а едно дете близо до него държи на главата си юлара на магарето.

– Къде е магарето ми?

– Аз съм твоето магаре. Едно време бях непослушно дете, но баща ми ме прокле и аз се превърнах на магаре. Срокът на наказанието ми изтече и днес съм пак човек.

Детето ударило Стояна с юлара и избягало. Стоян отишъл на пазара, видял магарето си, но си казал: „Не те искам вече да ми правиш пакости. Не искам такова магаре, което се превръща ту в човек, ту в магаре“.

Много примери още могат да се наведат, от които да се види, че ако няма правилна обхода, човек може да изгуби своите скъпоценни камъни. Има опасност за човека да изгуби своите скъпоценни мисли, чувства и постъпки. Изгуби ли ги, той ще се почувства като в пустиня. (20/стр. 88, 89)

„И да плача, водете ме напред!“

Някои моми умират от любов, но това е театър само, никаква любов не е. В това отношение те приличат на младите булки, които, като излизат от бащиния си дом, навеждат главата си, уж плачат за майка си и за баща си. Като вижда това, деверът казва на брата си:

– Братко, булката плаче много, да я върнем назад!

Но тя казва:

– И да плача, водете ме напред!

Има една аналогия между положението на младата булка и вашето. Когато ви изваждаме от света, за да ви въведем в Царството Божие, вие плачете, давате вид, че искате да се върнете назад. Речем ли да ви върнем назад, вие искате да вървите напред.

(20/стр. 165)

ú

„Докато Патаран царуваше“

В един анекдот се разправя за открадването на една патка. Един българин отишъл в дома на свои познати. Това било преди обяд. Домакинята приготвяла обеда: в една тенджера имало голяма, добре изчистена патка, която трябвало да се тури на огъня да се вари. Като видяла неочаквания гост, домакинята захлупила тенджерата с капак и я занесла в другата стая. Гостът останал на обяд. Домакинята сложила на трапезата лук и хляб, като се извинила, че нямала друго нещо, приготвено за ядене. Като се наобядвали и поразговорили, той останал да спи у тях под предлог, че има да свърши някаква работа в града. Като легнал да спи, той видял тенджерата с патката в стаята, дето го поканили да нощува, и се усмихнал. Рано сутринта той станал, отворил тенджерата, извадил патката и я турил в торбата си. След това тихо сложил капака на тенджерата и влязъл при домакините да се сбогува.

– Защо бързаш?

– Докато Патаран царуваше, работите вървяха добре. Откак Патаран слезе от трона, работите се усложняват.

Те помислили, че гостът говори нещо за своите работи, и не го задържали повече. Като минало доста време от неговото заминаване, домакинята влязла в стаята да вземе тенджерата и да сготви патката, но намерила тенджерата празна. Едва сега разбрали те за какъв цар Патаран говори гостът, но късно било вече, не струвало да го гонят.

За да се избегне една кражба, не трябва да оставяте патката сама в стаята на госта… Гостът трябва да носи нещо със себе си, а не да взима… Гост, когото посрещате с радост, а изпращате със скръб, не е от добрите хора. (20/стр. 355, 356)

ú

„Умря, но поне си хапна от всичко“

Понякога човек съзнава, че трябва да направи някаква жертва, но ще я направи късно, когато моментът е пропуснат.

Детето на една циганка заболяло тежко. Във време на болестта си то казвало на майка си:

– Мамо, купи ми малко мед.

– Ще купим, мама.

– Мамо, искам малко масло.

– Ще купим, мама.

– Мамо, яде ми се сладка баница.

– Ще купим, мама.

– Мамо, ядат ми се ябълки.

– Ще купим, мама, всичко ще купим.

Един ден детето умряло, не могло да издържи на болестта. Като видяла това, циганката си казала: „Горкото детенце, умря, но поне си хапна от всичко, каквото пожела“.

Питам: Какъв смисъл има в такова хапване? Циганката имала желание да направи жертва за детето си, да му достави каквото искало, но никаква жертва не направила… Когато съзнанията на две същества са будни, те навреме се жертват, взаимно си услужват и навреме изпълняват Божия закон. Като знаете това, бъдете будни навреме да използвате и най-малките моменти за жертва, за изпълнение на Волята Божия. (21/стр. 48, 49)

„Гласът ти – цяла музика!“

Сега вие сте дошли до една област, наречена „област на забавите“. Ако останете повече време в тази област, съществата, които живеят там, ще спрат развитието ви. Те са същества, изостанали в еволюцията си; те са същества без никакъв морал, без никаква култура. Когото видят, те започват да го хвалят, да казват, че е герой, талантлив човек; ще му разправят различни легенди, предания, докато го оплетат… Като се намери между тях, той ще изпадне в положението на петела, за който се говори в баснята „Петел и лисица“.

Един петел намерил парче сирене на земята и се качил на едно дърво, там да го яде. В това време една лисица зърнала петела и започнала да мис­ли как да вземе сиренето от устата му. Да се качи на дървото при него, не може. Тогава тя отишла под дървото и започнала да се разговаря с петела: „Пет­льо, чудно красива птица си! Като гледам перата ти тъй хубаво нашарени, като гледам гребена ти червен, месест, като корона на главата ти, чудя се кой те създаде толкова красив, толкова гиздав и напет. Не съм срещала друга птица, тъй красива като тебе. Пък и пойна птица си. Гласът ти – цяла музика! Щастлива ще съм, ако би ми запял, да чуя гласа ти“. Поласкан от думите на лисицата, петелът отворил уста и закукуригал. Сиренето паднало на земята. Това лисицата чакала. Тя се спуснала към сиренето, сграбчила го и избягала.

Сега и на вас казвам: Не се поддавайте на ласки и похвали, защото като петела ще изкукуригате и ще изпуснете сиренето от устата си. В случая сиренето представя условията, необходими за вашето развитие. (21/стр. 130, 131)

ú

„Арнаутинът знае и друг път“

Бог може да те постави при най-лошите условия, че да кажеш: „Косата ми настръхна!“. Защо ти настръхва косата? Защото не разбираш. Разбира се, ако ходите вечерно време по места, които не познавате, косата ви ще настръхне; ако ходите денем, нищо няма да ви стане. Вечерно време всичко ще ви се вижда като страшилища и ще мязате на онзи турчин с кобурите си, с ножовете си, върви вечерно време с коня си през някоя гора, вижда един голям дънер, стрясва се, казва:

– Хей, гяур, махни се от пътя ми юнак арнаутин да мине!

Не се маха той.

– Тебе казвам, махни се оттам!

Най-после казва:

– Ако ти не се махнеш оттам, арнаутинът знае и друг път.

Та и вие сега вървите с кобурите си и казвате: „Ние знаем и друг път“. Значи, като се изпречи сиромашията пред вас като един голям дънер, ще минеш покрай нея, ще я заминеш. Пък ти мислиш, че тя е жива, че е някое голямо страшилище, и казваш: „Ще мина по друг път!“. (22/лек. 5: стр. 18, 19)

ú